Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.01.2014 20:13 - Какво означава демокрацията...
Автор: mt46 Категория: Бизнес   
Прочетен: 2575 Коментари: 11 Гласове:
24

Последна промяна: 06.01.2014 20:24

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
.
.
Фантазии за свободен пазар: Капитализмът в истинския свят. Част 2 (Ноам Чомски) Публикувана на Сряда, 18 Май 2011 11:00

Какво можем да кажем за приватизацията?

Отново, ефектите от нея са очевидни. Например при последното икономическо чудо в Мексико приватизацията както винаги означаваше предаването на публични активи в ръцете на приятели на президента или на други богати хора или международни инвеститори за стотинки от истинската им цена. В действителност броят на милиардерите в Мексико по време на икономическото чудо се увеличи много, по-бързо от процента на хората, живеещи в крайна бедност. Оказа се, че някои са много добре, но населението като цяло – не особено. За населението това беше истинска катастрофа, дори и преди колапса. Това е приватизацията. А що се отнася до правата върху собственост, увеличаването на правата върху частната собственост?

image(Обратно към Част 1) Това е много важен аспект на грешно наричаните "споразумения за свободна търговия", които всъщност имат силен протекционистичен елемент, въплътен в тях. Тези споразумения са Уругвайския кръг [от преговорите за Световната търговска организация], НАФТА и т.н. Един от тези аспекти е увеличаването на правата върху интелектуалната собственост. Няма да навлизам в детайли, но целта е да се гарантира монопола на големите корпорации върху технологиите и познанието на бъдещето. Чрез различни методи те увеличиха тези права, така че ако преди петдесет години можехме да използваме защитени с авторски права достижения, които са били субсидирани от публичния сектор (например резултати от научни изследвания), това днес е предадено в ръцете на частни корпорации и никой няма право да ги докосва.

Увеличаването на авторските права има голям ефект – то е силно протекционистична мярка, която е централна за новите търговски споразумения и има дългосрочно влияние по отношение на това кой печели и кой губи в международната икономика.

Последният елемент от Вашингтонския консенсус е намаляването на търговските бариери. Тук има още един трик, на когото си струва да се спрем.

Това, което в икономиката се нарича "търговия", е доста странен термин. Например ако Форд мотор къмпани премества части за сглабяне от Индиана в Илинойс и след това прехвърля вече сглобеното обратно в Индиана, това не е търговия. Но ако компанията вземе части, произведени в Индиана, и ги прехвърли през границата в Мексико, където може да намери много по-евтина работна ръка и да не се притеснява за замърсяването, след което сглобените в Мексико изделия се върнат в Илинойс като такива с добавена стойност, това бива наричано "износ и внос". Това няма нищо общо с мексиканската икономика или с която и да е икономика, защото е вътрешна операция за Форд, но въпреки това се нарича "износ и внос".

Колко голям елемент е това всъщност? Ами около 50% от американската търговия. Т.е. около 50% от това, което се нарича американска търговия, всъщност е вътрешно за отделните корпорации. Което означава контролирано от доста видима ръка, използваща всякакви методи за изкривяване на пазарите, като де факто чисти кражби и т.н. Същото важи и за Япония. Трудно е да се извлече статистика за целия свят, но по ориентировъчни данни тези операции са около 40% от цялата търговия.

Ако споразумения като например Уругвайския кръг увеличават търговията, това, което те всъщност правят, е да увеличат правата на инвеститорите. Или иначе казано – увеличават властта на транснационалните корпорации. Трябва да се вгледаме внимателно, за да забележим какъв е ефектът върху търговията в действителност. Например споразуменията може да увеличат операциите през границата, но да намалят търговията в истинския смисъл на думата "търговия", т.е. нещо, което не е под контрола на корпоративния меркантилизъм. Ако продължим в този ред на мисли, може би си струва да отбележим, че самата концепция за капитализъм и пазари всъщност е изчезнала.

Например нека вземем последния брой на Форин афеърс, в който има статия на възпитаника на Кенеди Скул, Джоузеф Най, който обяснява, че в ръцете на американските дипломати има ново голямо оръжие. Той казва, че американската дипломация има мултипликатор на силата. Причината за това е привличането между демокрацията и ентусиазма към свободните пазари в САЩ. Това е даденост – тези неща дават на САЩ истинска мултипликация на силата. И след това той изплюва камъчето – всичко това идва от инвестициите във високи технологии по време на Студената война: електроника, авиация, телекомуникации и т.н. Това е нашия ентусиазъм за свободни пазари и демокрация.

Но откъде идват електрониката, авиацията и телекомуникациите? Ами… от публичните пари. Те не са имали нищо общо със свободния пазар, а са резултат от инвестиране на обществени средства, трансферирани във високо технологичната индустрия под съзнателната маска на грижа за сигурността. И всичко това е направено абсолютно съзнателно.

Секретарят по въздушната отбрана на Труман заявява пред Конгреса още през 1948 година, че правилната дума не е "субсидия", а "сигурност". И в действителност цялата система е била изградена по този начин и продължава да бъде така. Ето това е отдаването на почит към демокрацията и свободните пазари: чрез измама заробваш обществото да плаща и обогатява богатите. Това са свободните пазари и демокрацията. И е публикувано без какъвто и да е коментар. Може би никой не го е забелязал, защото концепцията за капитализъм (също както концепцията за демокрация) е изчезнала. Никой не знае какво означава. Демокрация означава: да заблудиш хората да правят това, което богатите искат. Пазарите означават: подсигури нещата така, че обществото да субсидира богатите.

Или да вземем за пример Уол стрийт джърнъл, който би трябвало да е последния бастион на онези, които си спомнят какво е капитализъм. Е, те имат своя фронт – преди няколко седмици една от водещите статии разглеждаше различните стратегии, които отделните щати могат да използват, за да са по-отворени и дружелюбни към бизнеса. Бяха избрани два примера, Вирджиния и Мериленд, които се конкурират кой може да стимулира повече предприемаческите ценности, да е по-отворен и т.н. Поне първоначално изглеждаше, че за кратко Мериленд се справят по-добре, след което Вирджиния ги изпреварват и това е следствие от използването на различни стратегии.

Четейки статията обаче се оказва, че изобщо не става въпрос за Вирджиния и Мериленд, а за предградията на Вашингтон, част от които са във Вирджиния, а други са в Мериленд. И какви са двата вида стратегии? В общи линии предградията измислиха начин да източат Националния институт по здравеопазване и други институции и да развият индустрии, базирани на биологията като биотехнологии и други. Смятаха, че от там ще дойдат големите пари. Вирджиния, която е по-отворена за бизнеса, реши, че старата дойна крава Пентагона ще е най-доброто средство за източване на публични пари, концентрирайки се върху електроника и телекомуникации. Оказа се, че това е по-добрата бизнес стратегия. Бяха направили по-доброто предположение кой точно публичен фонд да ограбят. Това означава да имаш предприемачески ценности. И отново това е представено без какъвто и да е коментар.

Тази практика продължава без прекъсване. Ще дам и още един последен пример. Дъ Ню Йоркър имаше един всъщност добър материал по темата. В момента историята за това какво се случва с икономиката и населението, историята, за която "смахнатите левичари" говорят, вече е публично достояние и може да бъде прочетена във вестниците. Във въпросната статия от Дъ Ню Йоркър бяха разгледани данните за спада на реалните заплати, увеличението на печалните и т.н. от човек на име Томас Касиди. Материалът не беше лош, авторът повтаряше познати факти. Накрая завършваше с твърдението, че няма кого да обвиняваме за това, всичко е дело на пазара и неговата безкрайна и мистериозна мъдрост. Той просто води до тези ефекти и не можем да направим нищо по въпроса. След това даваше три примера за пазара и неговата безкрайна и мистериозна мъдрост, а именно: Груман, МакДоналд Дъглас и Хюз Еъркрафт.

Може би тук има някаква ирония, която пропускам, но това са три прототипа на публично субсидирани корпорации. Груман, Хюз, МакДоналд Дъглас? Те нямаше да съществуват и минута ако не бяха огромните публични субсидии.

Това е пазарът с неговата безкрайна и мистериозна мъдрост.

Когато Клинтън представяше грандиозната си визия за бъдещето на свободния пазар на конференцията на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество в Сиатъл, той направи същото. Събитието беше на терминала Боинг и президентът даде именно Боинг като пример за тази грандиозна визия. Във всички вестници имаше големи заглавия, всички аплодираха любовта ни към свободните пазари и т.н. Не е необходимо да коментирам, но всъщност е доста интересно. Всичко това означава, че концепцията за капитализма и пазарите е напълно изчезнала, също като концепцията за демокрация, което е интересен факт от модерната ни история, естествен ефект от прилагането на Вашингтонския консенсус у дома. Защото трябва да елиминирате всякакво разбиране за случващото се, а именно – за действително съществуващите свободни пазари, които ни биват налагани.

Всички сегашни мерки споделят един или по-точно два фундаментални принципа и предполагам, че ги изпитваме с пълна сила. Първият гласи: трансфериране на богатство към богатите, а вторият: трансфериране на властта за вземане на решения към богатите. И така всички тези мерки имат като ефект прехвърляне на власт в ръцете на неотговорни пред никого частни тирани, т.нар. "корпорации". В общи линии те са тоталитарни институции, неотговорни пред никого. Това е ефектът, разгледайте отново примерите. Всеки един случай, свързан с прилагането на  Вашингтонския консенсус у дома, има точно този ефект.

Голяма част от пропагандната система има същата цел. В този случай – абсолютно съзнателно. Тя от години е проектирана по такъв начин, че да демонизира профсъюзите, в което има голяма доза логика. Синдикатите са демократизираща сила, те са един от малкото начини, по който голяма част от населението може да управлява ограничени ресурси и да работи заедно за общото благо. Това е лошото в случая: демокрацията. Поради това съвсем естествено трябва да демонизираме и унищожим синдикатите, което в действителност се прави постоянно.

Другата основна пропагандна тема е анти-политиката. Под пропаганда нямам предвид само излизащото във вестниците, но също и цялата развлекателна индустрия, телевизията и всичко останало. И така, анти-политиката е създаването на една доста специфична представа, която трябва да влезе в съзнанието на хората – федералното правителство е враг. Щатското управление е нещо добро, но федералното е нещо твърде голямо, за да се справим с него и поради това е враг. Освен това никой не би могъл и да си мечтае, че правителството е от и за хората, това е невъзможно. То е враг, който трябва да мразим и от който трябва да се страхуваме.

Не че няма много грешни неща във федералното правителство, но от тяхната гледна точка то има следния голям дефект: потенциално може да бъде повлияно от населението, а и е достатъчно голямо, за да се изправи срещу богатите частници. Ситуацията е от вида "ние срещу тях". "Те" са правителството, врага. "Ние" сме добрите – работещият в полза на всички по двадесет часа на денонощието изпълнителен директор, дружелюбният банкер, опитващ се да намери начин да ви даде пари, лоялната работеща може би съпруга. От другата страна са "те", аутсайдерите, не-американците, агитаторите, синдикалистите, голямото правителство и т.н. Това е картината, която се представя.

Пропагандата навсякъде буквално набива това в главите на хората от поне петдесет или шестдесет години. Филми, телевизия, книги… постоянно. И това не е инцидент, а част от напълно осъзнати действия. Имаме огромна индустрия за връзки с обществеността, която харчи милиарди долари годишно точно за тези неща. Те дори го казват открито.

Но защо се случва сега, а не да кажем преди тридесет години? Едното предположение е, че е заради пазарите и мистериозната им мъдрост. Но можем да оставим това на страна. Тези действия са прекрасно осъзната социална политика и следователно са контролирани. Второто предположение е следното: живеем в трудни времена, трябва да затегнем коланите. Пълни глупости! Единственото, което е необходимо, за да видите че са точно такива, е да погледнете бизнес пресата. Тя е в екстаз и то от години.

Преди няколко дни Бизнес уийк оповести годишния си доклад за 1000 топ корпорации. Заглавието бе: "1995 г. бе като по учебник", а подзаглавието: "Най-доходоносните компании станаха още по-доходоносни с рекордните 35%.". Това са тежките времена, в които живеем. Още едно заглавие от Бизнес уийк: "Проблемът сега: какво да правим с всички тези пари", тъй като касите на корпоративна Америка се пръскат по шевовете от нарастващи печалби. Друга статия дискутира правителството, наистина доброто правителство. Конгресът на Гингрич представлява крайъгълен камък за бизнеса – никога досега толкова много екстри не са потичали толкова ентусиазирано към американските бизнесмени. Заглавието на тази статия между другото е "Завръщане в окопите". Сещате се, трябва да искате повече – лакомото изхранване от страна на бавачката Държава трябва да продължи.

Другото голямо бизнес списание, Форчън, дори не може да намери прилагателни за случващото се в последните години. Една година е "запленяващо", следващата е "изумително". Очаквам изданието с топ 500, за да видя какво прилагателно ще използват този път, имайки предвид двуцифрения ръст на печалбите за четири последователни години при непроменен обем продажби и за щастие намаляващи заплати.

Заплатите на изпълнителните директори хвърчат в небесата и нямат никаква връзка с дейността. Това е друг интересен аспект. Има изследвания в тази област, така че това няма нищо общо с пазарите. Нарастването на заплатите на директорите се случва докато заплатите на работниците продължават да спадат, както спадат и семейните доходи и т.н.

Всъщност както се досещате никой, който чете бизнес пресата не може да повярва, че се намираме в трудни времена. Както казах страната е препълнена с капитали. Проблемът им е, че не знаят какво да правят с тях. Имат само един вариант – още.

Друг лайтмотив напоследък е, че за да бъдем конкурентни, трябва да използваме т.нар. "смаляване", "съкращаване".

Данните на американското статистическо бюро за труда показа, че от 1983 до 1993 г. броят на директорите, мениджърите и административния персонал е нараснал с 30%. Това е смаляването. Най-силно нарастващия сегмент от "белите яки" са охранителите. Това има връзка с Третия свят – ако се разходиш из Сан Салвадор, ще видиш много пазачи. Сещате се, богатите имат нужда от охрана. Към това трябва да добавим и всички затвори, където хвърляме [излишните] хора, а те също имат нужда от надзиратели. Това е административен персонал, който нараства, същото се случва и в корпорациите. В действителност няма съкращаване, освен за работниците, а това е доста различно.

Защо това се случва точно сега? В действителност това се случва постоянно, зависи само от наличните средства. Бизнесът и най-вече американският такъв, има силно развито класово съзнание и между другото го заявява доста ясно. И винаги води непримирима класова война.

Нека се върнем един век назад към това, което бива наричано "щастливите 90 години", когато по стечение на обстоятелствата международната икономика е била доста сходна със сегашната по отношение на капиталовите потоци и т.н., не че светът днес е станал кой знае колко по-глобализиран отколкото е бил тогава по отношение на търговията и капиталовите потоци… Тогава лайтмотивът е бил същия. Сякаш краят на света наближава, говорело се е за края на историята, перфектността е достигната, всеки е за себе си, обогати себе си и т.н. Всичко това е било чудовищно за работниците. Тук [в САЩ] е било изключително брутално. И всичко това преди един век.

Е, както знаем светът не е свършил. В Европа например общественият договор е бил приет бавно и трудно. Това обаче не се е случило тук в САЩ. До "бурните 20" [години на двадесети век] работниците не са имали никакъв глас. Както знаем това е ерата на масовото производство на автомобили и т.н. Трудът е бил извън картината, обществото е било управлявано от бизнеса почти напълно и това е изглеждало като постоянно състояние. Това е била отново утопията на господарите, краят на историята и всички тези приказки.

Трийсетте години са показали, че това не е вярно. Имало е народна организация, протести. Постигнати са били елементи на обществения договор, които са приети в Европа десетилетия по-рано. Всичко това е предизвикало истерия в бизнес средите. В бизнес пресата може да прочетете какво се е говорело – заразата, заплашваща производителите, нарастващата политическа сила на масите, как се насочваме към катастрофа, ако не намерим изход, начин да ги контролираме и т.н.

Точно след приемането на Закона Уогнър през 1935 година започва голяма пропагандна кампания. През следващите две години бюджетът на отдел "Връзки с обществеността" на Националната асоциация на производителите нараства 20 пъти, защото осъзнават че грубата сила няма да е достатъчна. Американската работническа история е доста брутална, много работници са били убити, но е било ясно, че само това няма да бъде достатъчно. Нужна им е била огромна пропаганда. Това е времето, по което е измислено фабрикуването на съгласие , за което вече съм говорил. Специфични начини, които те наричат научни методи за разбиване на стачки чрез контрол над общностите и т.н. По време на Втората световна война този процес е стопиран, но е въведен отново след това, отново с огромна пропагандна кампания. Няма как да повярвате за какви мащаби става въпрос, докато не разгледате фактите. Целта е била напълно ултимативна и категорична.

Целта е да се спечели непреходната битка за умовете на хората, които трябва да бъдат индоктринирани в капиталистическия разказ, а също и в предпочитания от нас начин на живот и т.н., и т.н. Всичко това са просто цитати от популярната ПР литература, която е особено важна и насочена точно към това, което описах. Те описват какво правят, можете да го видите в пропагандата, училищата, развлекателната индустрия, навсякъде.

Но какво се случи през седемдесетте години на двадесети век? Имаше известни промени в международната икономика, технологиите и т.н., които просто дадоха още лостове в ръцете на господарите.

Един особено важен фактор, който бива посочван от всички, е огромния ръст на финансовия капитал. Финансовите транзакции на къса позиция отбелязаха бум. Това от части е резултат от отхвърлянето на следвоенната система на фиксирани валутни курсове Бретън Удс, което практически доведе до свободното плаване на курсовете. Администрацията на Никсън просто я премахна. От части е резултат и от технически причини. Революцията в телекомуникациите, която разбира се бе публично субсидирана, по това време направи възможно прехвърлянето на средства изключително бързо. По настоящи изчисление вие можете да прехвърлите около един трилион долара за ден от един пазар на друг, т.е. телекомуникациите направиха възможни силно краткосрочните транзакции. И всичко това е насочено към нисък растеж, високи печалби и ниски заплати. Това е фактор, определящ политиката. Не смятам, че е неконтролируем такъв, но определено е фактор. Промяната в композицията на капиталовите транзакции е поразителна.

Може би от около края на деветнадесети век до 1970 година ориентировъчни изчисления показват, че 90% от капиталовите трансфери са били свързани с реалната икономика (с инвестиции и търговия), а 10% - със спекулации. Към 1990 година числата си сменят позициите. По последни данни на Комисията за търговия и развитие на ООН (UNCTAD) през 1995 година 5% са реална икономика и 95% са спекулации. Краткосрочни спекулации например срещу валути, които в същността си са насочени срещу растежа, към увеличаване на печалбите и към намаляване на заплатите.

Това е било осъзнато много бързо, още в края на седемдесетте. Има предложения по въпроса, например от Джеймс Тобин, икономист от Йеил и нобелов лауреат. На среща на управителите на Американската икономическа асоциация през 1978 година той предлага проста реформа – много нисък данък върху краткосрочните финансови транзакции с цел забавянето им, т.е. да хвърлим малко пясък в зъбните колела. Т.нар "данък на Тобин" може би е щял да проработи, но не е бил въведен, защото оръжието [пропагандата] е било много важно. Това оръжие е използвано изключително ефективно за всичките цели, които описах.

Има и други аспекти.

Дали всичко това е извън контрол и не можем да направим нищо? Нямаме основания да го вярваме. Елементарни реформи като данъка на Тобин биха могли да имат голям ефект. Както споменах международната икономика не е по-силно, а дори в много отношения по-слабо интегрирана от колкото е била преди сто години. Транзакциите са основно между трите големи региона – САЩ, Япония и Европа. Това може да бъде контролирано политически, демократичните общества в тези три региона биха могли да го контролират. Идеята, че не е възможно да се контролира международната икономика просто не е вярна. Финансовите потоци се явяват вътрешни за високоразвитите, богати общества, където теоретично има демократични правителства, които биха могли да наложат разнообразни ограничения.

От друга страна да говорим за корпоративната алчност според мен е несъществено. Трябва да осъзнаем, че това е голяма крачка назад спрямо това, което са смятали работниците преди около век. Да говорим за корпоративната алчност е глупост, корпорациите са алчни по природа, те не могат да бъдат нищо друго. Те са инструменти за взаимодействие с пазара с цел максимизиране на печалбата, богатството и пазарния контрол. Не можем да ги направим по-малко или повече алчни, може би бихме могли да ги накараме на сила. Все едно да кажем на някоя тоталитарна държава "бъдете по-малко брутални". Да, може би можем да ги накараме, но не това е идеята. Идеята е не да накараме тиранията да е по-малко брутална, а да се отървем от нея. Това е било разбрано преди 150 години. Прочетете работническата преса… да, тогава сме имали много жизнена работническа преса тук в САЩ като Лоу и Лоурънс и други в средата на деветнадесети век, движена от занаятчии и млади жени от Флоренция, които са работили тук във фабриките. Те не са молели автокрацията да бъде по-малко брутална, а са искали да се отърват от нея. В действителност това е напълно логично. Става въпрос за човешки институции, в които няма нищо вечно и които са създадени по-рано през онзи век от съответните елити. Те произлизат от същите интелектуални корени като другите модерни форми на тоталитаризъм, а именно – сталинизма и фашизма и нямат по-голяма легитимност от тях. Да, да направим автокрацията по-малко брутална е възможност, но трябва да имаме изтънчеността на онези млади жени от фабриките от преди 150 години и да разберем, че това е крачка назад и не може да се толерира. Както са казали те – хората, които работят в мелниците, трябва да ги притежават. Това е демокрация, каквато в момента нямаме.

Настоящият текст е лекция на Ноам Чомски в Харвард от 13 април 1996.
Транскрипция: Уилям Грийн. Превод: Петър
www.lifeaftercapitalism.info/critique/208-free-market-fantasies-part2

ПП: Е, кажете, дами и господа, нашата "демокрация" не е ли по образ и подобие на американската, не се ли развива по същите неолиберални принципи и правила?...
   Искате свобода, справедливост, морал и други духовни ценности? Но тези неща са несвойствени, чужди на съвременната "демокрация"...









Гласувай:
25
1


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. rvmarkov - Няколко неща
06.01.2014 21:27
1. "Свободен пазар" по принцип не съществува. Това е така, тъй като данъчното облагане е акт, изкривяващ всички останали пазарни транзакции. Данъчното облагане е моноплолен атрибут на националното правителство, което в съвременната парична система, в сила от 1971 г. насам, е монополен издател на националната валута. Разбирането за националната валута като обществен монопол е ключово за жизнеността на представителаната демокрация. 1-ния % полага големи усилия да скрие този факт от останалите и по този начин да остане на ръководни позиции навсякъде по света. Националното правителсвто - това са хората. Затова е цялата пропаганда в САЩ за очернянето на федералното правителство в очите на хората.

2. Държавата и икономиката й са създадени от хората ЗА хората. Какво значи това? Значи, че на първо място в една държава не трябва да има безработица и бедност, след това - обществените услуги като здравеопазване, образование, инфраструктура би трябвало да са първокласни. Затова сме създали държавите, предоставяйки част от личния си суверенитет в ръцете на излъченото от нас правителство.

3. http://bulgaria-mmt.blogspot.com/2013/12/blog-post_6999.html

4. http://www.youtube.com/watch?v=N2IaInWFmJk
цитирай
2. mt46 - Да...
06.01.2014 22:07
rvmarkov написа:
1. "Свободен пазар" по принцип не съществува. Това е така, тъй като данъчното облагане е акт, изкривяващ всички останали пазарни транзакции. Данъчното облагане е моноплолен атрибут на националното правителство, което в съвременната парична система, в сила от 1971 г. насам, е монополен издател на националната валута. Разбирането за националната валута като обществен монопол е ключово за жизнеността на представителаната демокрация. 1-ния % полага големи усилия да скрие този факт от останалите и по този начин да остане на ръководни позиции навсякъде по света. Националното правителсвто - това са хората. Затова е цялата пропаганда в САЩ за очернянето на федералното правителство в очите на хората.

2. Държавата и икономиката й са създадени от хората ЗА хората. Какво значи това? Значи, че на първо място в една държава не трябва да има безработица и бедност, след това - обществените услуги като здравеопазване, образование, инфраструктура би трябвало да са първокласни. Затова сме създали държавите, предоставяйки част от личния си суверенитет в ръцете на излъченото от нас правителство.

3. http://bulgaria-mmt.blogspot.com/2013/12/blog-post_6999.html

4. http://www.youtube.com/watch?v=N2IaInWFmJk

Всяка свобода е относителна или илюзорна, фиктивна...
цитирай
3. mt46 - Ето още нещо по темата - http://www.lifeaftercapitalism.info/critique/266-accumulation-by-dispossession-david-harvey
06.01.2014 22:09

Натрупване чрез отнемане на собственост (Дейвид Харви)

Печат
Е-мейл

Публикувана на Петък, 01 Февруари 2013 14:35

Натрупване чрез отнемане на собственост (Дейвид Харви)

Най-същественото постижение на неолиберализацията беше да преразпредели, вместо да създаде богатства и доходи. На много места дадох описание на основният механизъм, чрез който това бива постигнато, като нарекох механизма „натрупване чрез отнемане на собственост”.

Натрупването чрез отнемане на собственост има четири основни компонента:

1. Приватизация и превръщане на всичко в стока. Корпоратизирането, превръщането в стока и приватизацията на това, което досега е било обществена собственост, е важна черта на неолибералния проект. Неговата основна цел е да отвори нови полета за натрупване на капитал в области, които до сега са били приемани като непопадащи в обхвата на алгебрата на доходността. Обществени услуги от всякакъв вид (вода, телекомуникации, транспорт), обществени придобивки (социални жилища, образование, здравеопазване, пенсии), обществени институции (университети, изследователски лаборатории, затвори) и дори военното дело (илюстрирано от „армията” от частни подизпълнители, които действат успоредно с въоръжените сили в Ирак) – всички те бяха приватизирани до някаква степен в целият капиталистически свят и дори отвъд него (например в Китай).

Правата над интелектуална собственост, които бяха установени чрез т.нар. TRIPS договорености във Световната търговска организация (СТО), дефинират генетични материали, семена и всякакъв вид други продукти като частна собственост. По този начин наеми за ползване могат да бъдат изисквани от народи, чиито практики са изиграли решаваща роля в развиването на тези генетични материали. Биопиратството се шири необуздано и ограбването на световните генетични ресурси е в действие, в полза на няколко големи фармацевтични компании.

Нарастващото изтощаване на околната среда (земя, въздух, вода), умножаващото се унищожаване на естествената среда на животни и растения, което прави невъзможно всичко друго, освен капитално-интензивни начини на земеделие, всички те са резултат от превръщането в стока на природата, във всичките й форми. Превръщането в стока (чрез туризма) на културни форми, истории и интелектуална креативност влече след себе си мащабни отнемания на собственост...

Както и в миналото, властта на държавата е използвана, за да бъдат налагани насила тези процеси, дори против волята на хората. Премахването на регулаторни рамки, създадени, за да защитават работниците и околната среда, довлече след себе си загуба на права. Прехвърлянето в областта на частната собственост на общите права (правото на държавна пенсия, на социални грижи, на национално здравеопазване), спечелени чрез години на тежка борба, беше една от най-превъзходните от всички политики на отнемане на собственост, често доставяна против политическата воля на хората. Всички тези процеси представляват прехвърляне на активи от обществената област, във територията на частната собственост...

2. Финансиализация. Силната вълна на финансиализация, която започна след 1980 г. има подчертан спекулативен и хищнически стил. Тоталният ежедневен оборот от транзакции на международните пазари, който през 1983 г. възлиза на 2,3 милиарда долара, през 2001 г. се увеличи до130 милиарда. Можем да сравним 800-те милиарда долара, които са необходими за поддържането на международна търговия и продуктивен инвестиционен поток, с 40-те трилиона долара годишен оборот на международните пазари в 2001 година. Премахването на контрола над финансовата система й позволи да стане един от основните центрове на преразпределителни дейности чрез спекулация, хищничество, измама и кражба. Стокови промоции (Stock promotions [1]), Понци схеми (Ponzi schemes [2]); унищожаване на структурирани активи чрез инфлация, отнемане на активи чрез сливания и придобивания; поддържане на нива на дългова тежест, което унищожи цели населения, дори в напредналите капиталистически държави; закрепостяване чрез дълг; корпоративно мошеничество; отнемане на активи чрез кредитни и стокови манипулации (нападения над пенсионни фондове и тяхното редуциране чрез стокови и корпоративни сгромолясвания) – всичко това стана централна черта на капиталистическата финансова система.

Съществуват безброй начини да се обира каймака вътре във финансовата система. Тъй като брокерите получават комисионна за всяка транзакция, те могат да си набавят максимален доход като просто търгуват често от сметките си [3] (практика, позната още като „бъркане на каймак”), без значение дали търгуването добавя стойност към сметката или не. Голям оборот на стоковата борса може по-скоро да означава голямо „бъркане на каймака”, отколкото доверие в пазарите.

Наблягането на стойността на акциите, което се появи в следствие на обединяване на интересите на собствениците на капитал и мениджърите на капитал, чрез възнаграждаване на последните със стокови опции, доведе, както сега знаем, до манипулации на пазарите, които донесоха огромно богатство на малцина, за сметка на мнозинството хора. Грандиозният колапс на Enron [4] беше емблематичен за основния процес, който отне на множество хора препитанието и правата на пенсия.Също трябва да вземем под внимание спекулативните нападения, проведени от хедж фондовете [5] и други главни институции на финансовият капитал, защото те формираха авангарда на натрупването чрез отнемане на собственост на глобалната сцена, макар и да твърдяха, че носят позитивната полза на „разпределяне на рискове”.

3. Управлението и манипулацията на кризите. Отвъд спекулативните и често мошенически празни приказки, които характеризират голяма част от неолибералните финансови манипулации, лежи един по-дълбок процес, който доведе до създаването на „дълговия капан”, като главно средство за натрупване чрез отнемане на собственост. Създаването на кризи, тяхното управление и манипулиране в световен мащаб се разви до изящното изкуство на добре обмислено преразпределение на собственост от бедните страни към богатите. По-горе описах какво се случи с Мексико, когато Волкер повиши лихвеният процент [6]. Докато САЩ разгласяваха ролята си на благороден водач, организиращ „спасителни планове”, които да подържат стабилността на глобалното натрупване на капитал, те постлаха пътеката към плячкосването на мексиканската икономика. Комплексът, съставен от хазната на САЩ, Уол Стрийт и МВФ, стана експерт в извършването тази дейност навсякъде по света. Грийнспан от Федералният резерв приложи тактиката на Волкер (да се повишава лихвеният процент, моля вижте бележка под линия номер 6, бел. прев.) няколко пъти през 1990 година. Дългови кризи в индивидуални държави, нещо необичайно през 60-те години на XX век, станаха много често явление през 80-те и 90-те. Почти не остана незасегната развиваща се държава, а в някои случаи, като например Латинска Америка, настъпи епидемия от такива кризи. Тези дългови кризи бяха оркестрирани, управлявани и контролирани с цел да бъде усъвършенствана системата (на създаване и управление на кризи, бел. прев.) и да бъдат преразпределени активи. Беше пресметнато, че от 1980 година до сега „над петдесет Плана Маршал [7](над 4,6 трилиона долара) са били изпратени от народите от Периферията, на техните кредитори в Центъра“. „Колко странен свят” въздъхва Стиглиц, „в който бедните страни фактически субсидират най-богатите”. Това, което неолибералите наричат „конфискираща дефлация“ (confiscatory deflation [8]) не е нищо друго, освен натрупване чрез отнемане на собственост. Уейд и Венеросо улавят същността на това, когато пишат за Азиатската криза през 1997 – 98:

„Финансовите кризи винаги са причинявали трансфери на собственост и власт към тези, които пазят своите собствени активи непокътнати и които са в позиция да създават кредит и азиатската криза не е изключение… няма съмнение, че западните и японските корпорации са големите печеливши… Комбинацията от масови девалвации, налагани от МВФ финансови либерализации и подпомагано от МВФ „възстановяване” може дори до ускори най-големия мирновременен трансфер на активи от вътрешни към чуждестранни собственици през последните петдесет години, засенчвайки трансфера на активи от вътрешни към американски собственици в Латинска Америка през 80-те, или от Мексико след 1994 година. Човек не може да не си припомни изявлението на Андрю Мелон: „ По време на депресия активите се връщат при техните истински собственици”.

Аналогията с умишлено създаване на безработица, за да се създаде излишък от работна ръка, който излишък е удобен за по-нататъшно натрупване, е правилна. Стойностни активи (примерно жителите на дадена страна в ролята им на работници, бел. прев.) са изхвърлени от употреба и губят своята стойност. Те стоят неизползвани, докато капиталисти, притежаващи ликвидност, изберат да вдъхнат нов живот в тях. Съществува обаче опасност кризите да излязат извън контрол и да се разпространят или да се вдигнат бунтове срещу системата, която създава кризи [9]. Програмите за структурно адаптиране [10], управлявани от комплекса Уол Стрийт – хазна на САЩ – МВФ се грижат за първото, докато работа на държавният апарат (подкрепен с военна помощ от имперските сили) на „нападнатата” страна е да гарантира, че второто няма да се случи. Но знаците за народен бунт са навсякъде, показани от въстанието на сапатистите в Мексико, безбройните анти-МВФ бунтове и така наречените „анти-глобалистки” [11] движения, които проляха първа кръв в Сиатъл, Генуа и на други места.

4. Държавни преразпределения. Държавата, веднъж неолиберализирана, става основен агент на преразпредилителните политики, които действаха в ерата на „вграденият либерализъм” (embedded liberalism [12]), обръщайки потока от по-горните към по-ниските класи. Тя прави това, на първо място, чрез налагане на приватизационни схеми и на съкращения на тези държавни разходи, които подържат социалните плащания. Дори когато приватизацията изглежда като да носи полза на по-ниските класи, дългосрочните ефекти могат да бъдат негативни. На пръв поглед например програмата на Тачър за приватизация на социалните жилища във Великобритания изглеждаше като подарък за по-ниските класи, чиито членове вече можеха да преминат от наем към притежаване на собствени домове на относително ниска цена, да получат контрол върху ценен актив и да увеличат своето благосъстояние. Но след като трансферът беше осъществен, започнаха спекулации с недвижими имоти, особено в значими места [13], като накрая хората с по-ниски доходи бяха подкупени или насилствено изселени в периферията в градове като Лондон, а някогашните блокове на работническата класа бяха превърнати в центрове на интензивна промяна на класите [14]. Загубата на достъпно настаняване в централните зони доведе до бездомност за някои и дълго пътуване за тези с по-ниско платена работа. Приватизацията на ejidos [15] в Мексико имаше аналогичен ефект върху перспективите на мексиканските селяни, принуждавайки много жители на селски райони да напуснат земята си и да мигрират в градовете, където да търсят работа. Китайската държава поощри трансфера на активи към малоброен елит, в ущърб на масата от населението, като така провокира репресирани с насилие протести. Изследвания твърдят, че не по-малко от 350 000 семейства (около милион души) са били изселени, за да се отвори място за градско застрояване на голяма част от старият Пекин, със същите последствия като във Великобритания и Мексико, които бяха описани по-горе. В САЩ закъсали за пари общини използват „задължителното изкупуване” [16], за да изселят собственици с нисък или дори среден доход, живеещи в имоти в перфектно състояние, за да освободят земя за построяване на жилища за хора с по-високи доходи, целейки с това да увеличат данъчната основа (в Ню Йорк по настоящем има повече от 60 такива случая).

Неолибералната държава преразпределя богатства и доходи също и чрез преразглеждания на данъчния кодекс, който облагодетелства възвръщаемост от инвестиции, вместо доходи и заплати; чрез въвеждане на регресивни елементи в данъчния кодекс (такива като данъци върху продажбите) [17] , налагане на потребителски такси [18] (сега много разпространени в селските райони на Китай ) и снабдяване с голям брой субсидии и данъчни облекчения за корпорациите. Размерът на корпоративното облагане постоянно се смалява и преизбирането на Буш беше приветствано с усмивки от корпоративните лидери, предвкусващи още повече намаления на техните данъчни задължения. Корпоративните програми за благосъстояние, които по настоящем съществуват в САЩ на федерално, щатско и местно ниво, представляват огромно пренасочване на обществени пари за корпоративни облаги (директно, както в случая на субсидирането на земеделието и непряко, като в случая на военно-индустриалния комплекс), много подобно на начина, по който приспадането на данъчната ставка на ипотечните лихви [19] действа в САЩ като субсидия на собствениците на имоти с по-високи доходи и на строителната индустрия.

Повишаването на надзора върху обществото и на полицейският контрол и затварянето на непокорни елементи от населението (в случая на САЩ) сочи един зловещ завой към интензивен социален контрол. Индустрията на затворите е проспериращ сектор (заедно със услугите на личната охрана) в американската икономика [20]. В развиващите се държави, където съпротивлението срещу натрупването чрез отнемане на собственост може да бъде по-силно, неолибералната държава бързо приема ролята на активно репресираща и дори може да стигне до там да води ниско ниво на война срещу опозиционни движения (много от които са удобно определени като „наркотрафиканти” или „терористи”, за да бъде легитимирана американска военна помощ и подкрепа, като например в Колумбия ) , други движения (като сапатистите в Мексико и движението на безимотните селяни в Бразилия) са обуздавани от държавата чрез смес от кооптиране [21] и маргинализация.

Превръщането на всичко в стока

Да се твърди, че пазарите и пазарните сигнали могат най-добре да определят всички разпределителни решения означава да се твърди, че всичко може по принцип да бъде третирано като стока. Превръщането във стока предполага съществуването на права на собственост върху процеси, неща и социални отношения, че на тях може да бъде поставена цена и че те могат да бъдат търгувани като предмет на правен договор. Приема се, че пазара работи като уместен ръководител – като етика – на всички човешки действия.

На практика разбира се всяко общество определя някакви граници къде започва превръщането в стока и къде свършва. Къде лежат границите е предмет на спор. Някои наркотици са приемани за нелегални. Купуването и продаването на сексуални услуги е незаконно в повечето американски щати, но на други места те може да бъдат легализирани, декриминализирани и дори контролирани от държавата като индустрия. Порнографията е предпазвана от американските закони като форма на свободно слово, но и тук също дадени форми (главно засягащи деца) са смятани за неприемливи. В САЩ се приема, че съвестта и честа не са за продан и също така съществува любопитна склонност да се преследва „корупцията”, все едно е лесно различима от нормалните практики на търговия с влияние и правене на пари на пазара.

Превръщането в стока на сексуалността, културата, историята, наследството; на природата като спектакъл или като място за почивка; извличането на монополна печалба от оригиналността, автентичността и уникалността (на творби или изкуство например), всичко това означава да се поставя цена на неща, които в действителност никога не са били създадени, за да бъдат стока. Често възникват спорове относно уместността на превръщането в стока (на религиозни събития и символи например) или кой би трябвало да упражнява права на собственост и да извлича наеми (за достъп до руините на ацтеките, или да търгува с аборигенско изкуство например). Неолиберализацията несъмнено отмести границите на превръщането в стока и значително разшири обхвата на законните договори. За нея е типично (както и за голяма част от постмодерната теория) да прославя краткотрайността и краткосрочните договори – бракът например е разбиран като краткосрочен договорен ангажимент, вместо като свещена или нерушима връзка. Разделението между неолиберали и неоконсерватори частично отразява разлика в позициите къде трябва да бъде поставена границата. Типично е за неоконсерваторите да обвиняват „либералите”, „Холивуд” или дори „постмодернистите” за това, което те виждат като загиване на моралността и социалният ред, вместо да търсят отговорност за това от корпоративните капиталисти (като Рупърт Мърдок), които фактически нанасят най-голямата част от вредата, като натрапват всякакъв вид сексуално натоварени, ако не похотливи, материали на света и които непрекъснато излагат на показ техните всепроникващи предпочитания към краткосрочните пред дългосрочните обвързвания в тяхното безкрайно преследване на печалбата.

Но тук има много по-сериозни проблеми от това просто да се опитваме да предпазим някакъв ценен обект, някакъв ритуал или предпочитан ъгъл от социалният живот от паричната алгебра или от краткотрайният договор. Защото в сърцето на либералната и неолибералната теория лежи необходимостта да се конструират съгласувани пазари на земя, работна ръка и пари, а те, както посочи Карл Полани „очевидно не са стоки... описанието на работниците, земята и парите като стока е напълно фиктивно.” Докато капитализмът не може да функционира без такива фикции, той нанася неизразими вреди, когато отказва да приеме комплексните реалности, които стоят зад тези фикции. Полани, в един от най-известните си пасажи, казва следното:

„Да се позволи на пазарния механизъм да бъде единствения направляващ съдбата на човешките същества и тяхната естествена околна среда и дори на количеството и употребата на покупателна сила ще има като резултат разрушаване на обществото. Защото набедената за стока „работна сила” не може да бъде притискана, използвана безразборно или дори оставена неизползвана, без това да засегне човешкия индивид, който се случва да бъде носителя на тази странна стока. Освобождавайки се от човешката работна сила, системата по случайност се освобождава от физическото, психологическото и морално същество „човек”, прикрепено към етикета. Лишени от предпазното покритие на културните институции, човешките същества ще погинат от следствията на социалното изоставяне. Те ще загинат от интензивно социално разпадане чрез пороци, перверзии, престъпления и глад. Природата ще бъде редуцирана до нейните стихии, квартали и прекрасни природни места ще бъдат осквернени, реките – замърсени, военната безопасност – застрашена, способността да се произвежда храна и сурови материали – разрушена. И накрая управлението от пазара на покупателната сила периодично ще ликвидира бизнес предприемането, защото недостигът и излишък на пари биха били толкова пагубни за бизнеса, колкото наводненията и засушаванията за примитивното общество.”

Вредата, нанесена чрез „наводнения и засушавания” от фиктивен капитал вътре в глобалната кредитна система, било то в Индонезия, Аржентина, Мексико или дори в САЩ, свидетелства за последното твърдение на Полани. Но неговите тези за работната сила и земята заслужават по-нататъшно разработване.

Индивидите влизат в пазара на труда като личности с характер; индивиди, вградени в мрежи на социални взаимоотношения и социализирани по различни начини, като физически същества, идентифицируеми чрез определени характеристики (такива като фенотип и пол), като индивиди, които са натрупали различни умения (понякога наричани „ човешки капитал”) и вкусове (понякога наричани „ културен капитал”) и като живи същества, имащи мечти, желания, амбиции, надежди, съмнения и страхове. За капиталистите обаче такива индивиди са просто фактори за продукция, макар и не недеференциран фактор, защото работодателите изискват работна ръка с определени качества, като физическа сила, умения, гъвкавост, покорност и други такива, подходящи за определени задачи. Работниците са наемани на договор и в неолибералната схема на нещата краткосрочните договори са предпочитани, за да се постигне максимална печалба. Исторически работодателите са използвали разграничавания във фонда от работна ръка, за да разделят и владеят. Тогава се появяват сегментирани пазари на работна ръка и често са използвани (явно или прикрито) разграничавания по раса, етнос, пол и религия по начини, които допринасят за изгодата на работодателя. И обратно, работниците могат да използват социалните мрежи от които са част, за да получат привилегирован достъп до дадени работни места. Те се стремят да монополизират умения и чрез колективно действие и създаване на подходящи институции, се стремят да контролират пазара на труда, за да защитят своите интереси. По този начин те просто конструират “предпазващото покривало на културните институции", за които говори Полани.

Неолиберализацията се стреми да премахне предпазващото покривало, което „вграденият либерализъм” позволи и за което понякога се грижеше. Тоталната атака срещу работниците има две посоки. Властта на синдикатите и други институции на работниците бива обуздана или напълно разглобена в дадена държава (чрез насилие ако е необходимо). Въведени са гъвкави пазари на труда. Оттеглянето на държавата от доставянето на социални грижи и промените на структурите на работните места в следствие на технологиите, които правят големи сегменти от работна сила излишни, оформят окончателно доминацията на капитала над работниците в пазара. Индивидуализираният и относително безсилен работник се сблъсква с пазар на труда, в който се предлагат само краткосрочни договори, специално изработени за случая. Постоянната длъжност става просто едно минало (Тачър я премахна в университетите например). Една “система на личната отговорност” (колко подходящ беше езикът на Денг) заменя социалните защити (пенсии, грижа за здравето, предпазване от вреда), които преди бяха задължение на работодателите и държавата. Вместо това, сега индивидите купуват от пазара продукти, които продават социални защити. Индивидуалната сигурност е следователно въпрос на индивидуален избор, вързан за това доколко индивида може да си позволи да купува финансови продукти, които са вградени в рисковани финансови пазари.

Втората посока на атака влече след себе си преобразувания на пространствените и времеви координати на пазара на труда. Докато много може да се каже за „надпреварата към дъното” [22], за да се намери снабдяване с най-евтина и най-покорна работна ръка, географската мобилност на капитала му позволява да доминира глобалната работна сила, чиято собствена географска мобилност е принудително ограничена. Тези бариери могат да бъдат заобиколени само чрез нелегална имиграция (която създава лесно експлоатируема работна сила) или чрез краткосрочни договори, които позволяват примерно мексикански работници да работят в земеделието на Калифорния, за да бъдат безсрамно изпратени обратно, когато се разболеят или дори загинат от пестицидите, на които са изложени.

При неолиберализацията фигурата на „работника на разположени ” се появява на световната сцена като прототип. Има изобилие от описания на отвратителните условия и на деспотизма, под които се трудят работниците в суетшоповете [23] в целия свят.

В Китай условията, в които се трудят мигриращи от селските райони млади жени, могат да бъдат описани само като отвратителни: “непоносимо дълго работно време, долнопробна храна, претъпкани спални помещения, садистични управители, които ги бият или малтретират сексуално и заплащане, което или получават след месеци, или изобщо не получават“ [24]. Две млади жени от Индонезия разказват техния опит като работници на базиран в Сингапур подизпълнител на Levi-Strauss:

“Нещо обикновено е да бъдем обиждани. Когато шефът се ядоса, той нарича жените кучета, прасета, курви, ние трябва да понасяме всичко това с търпение и без реакция. Официално работим от седем сутринта до три (заплатата е по-малко от два долара на ден), но често има извънредно работно време, понякога – особено ако има спешна поръчка – до девет. Колкото и да сме изморени, не ни позволяват да си отидем у дома. Може да получим допълнителни 200 рупии (10 американски цента). Вървим пеша от мястото, където живеем до фабриката. Вътре е много горещо. Сградата има метален покрив и няма достатъчно пространство за всички работници. Мястото е изключително претъпкано. Над двеста души работят там, предимно жени, но има само една тоалетна за цялата фабрика... когато се връщаме у дома след работа нямаме енергия за нищо друго, освен да ядем и спим.„

Подобни разкази идват от мексиканските maquila фабрики [25], от тайванските и корейските заводи в Хондурас, Южна Африка, Малайзия и Тайланд. Опасностите за здравето, излагането на широк спектър от токсични вещества и смърт на работното място минават неконтролирани и незабелязани. В Шанхай тайванският бизнесмен, който притежаваше текстилен склад , в който 61 работници, заключени във сградата, загинаха в пожар, получи „снизходителна” двугодишна условна присъда, защото е „показал разкаяние” и „е съдействал при последствията от пожара”.

Жените, понякога и децата, носят най-голямата част от тежестта на такова деградиращо, осакатяващо и опасно бачкане. Социалните следствия от неолиберализацията са фактически екстремни. Натрупването чрез лишаване от собственост подрива всяка власт, която жените са имали в домакинските производствено-маркетингови системи и премества всичко в доминираните от мъже пазари на стоки и кредити. Пътищата към освобождаване на жените от патриархалния контрол в развиващите се страни преминават или през деградиращ труд във фабриките, или през търгуване със сексуалността, което варира от почтена работа като слугини в домове и сервитьорки до секс търговия (една от най-доходоносните от всички съвременни индустрии, в която е замесено изключително много заробване), загубата на социални защити в напредналите капиталистически страни има особено негативни ефекти върху жените от по-ниските класи и в много от бившите комунистически страни загубата на правата на жените чрез неолиберализация не е нищо друго, освен катастрофа.

Как тогава оцеляват работниците на разположение – особено жените – както социално така и емоционално във свят на гъвкави пазари на труда и краткосрочни договори, хронично несигурни работни места, изгубени социални защити и често осакатяващ труд, сред развалините на колективните институции, които някога им даваха поне малко достойнство и подкрепа? За някои повишената гъвкавост на пазарите на труда е благодат и дори когато тя не води до материални придобивки, простото право да сменяш работата относително лесно и свободно от традиционните социални ограничения на патриархалността и семейството има своите ползи. За тези, които успешно се справят с пазара на труда, за тях има привидно изобилие от награди в света на капиталистката консуматорска култура. За съжаление тази култура, колкото и грандиозна, сексапилна и изкусителна да е, само безспирно играе с желанията, без никога да дава удовлетворяване отвъд ограничената идентичност на мола и безпокойството за статуса чрез добрия външен вид (при жените) или материалното притежание. „Пазарувам, следователно съм” и обсебващият индивидуализъм заедно конструират един свят на псевдо-удовлетвореност, който е повърхностно вълнуващ, но празен в неговата сърцевина.

Но за тези, които са загубили работата си или никога не са успели да излязат извън широките неформални икономики, които сега дават рисковано убежище на много от работниците на разположение из цял свят, за тях историята е напълно различна. Като се вземе предвид, че около два милиарда души са осъдени да живеят с по-малко от два долара на ден, смешния свят на капиталистическата консуматорска култура, огромните бонуси които се раздават във финансовите услуги, самодоволните полемики за еманципаторския потенциал на неолиберализацията, приватизацията и личната отговорност, изглеждат като жестока шега. От доведените до бедност селски райони на Китай до богатите САЩ, загубата на здравеопазване и увеличаващото се налагане на всякакъв вид потребителски такси добавят значително към финансовото бреме на бедните.

Неолиберализацията трансформира позиционалността [26] на човешкия труд - на жените и на групите на коренните жители - в социалния ред, като набляга на това, че труда е стока като всяка друга. Лишени от защитното покривало на жизнени демократични институции и заплашвани от всякакъв вид социални разпадания и обърквания, работната сила на разположение неизбежно се обръща към други институционални форми, чрез които да конструира социални солидарности и да изрази колективна воля. Изобилства всичко от банди и криминални картели, мрежи за наркотрафик, мини-мафии и босове на favelas [27] през общности, народни и неправителствени организации до светски култове и религиозни секти. Това са алтернативните социални форми, които запълват празнотата след като държавна власт, политически партии и други институционални форми активно са разглобявани или просто угасват като центрове на колективни усилия и на социално свързване. Значителното обръщане към религията е важно в този ред. Описания на внезапни появи и размножаване на религиозни секти в изоставените селски райони на Китай, да не говорим за появата на Фалун Гонг, са показателни за тази тенденция. Скоростният прогрес на евангелисткото набиране на привърженици в хаотичните неформални икономии, които се умножаваха по време на неолиберализацията на Латинска Америка и възкресените и в някои случай новосъздадени религиозни племенизми и фундаментализми, които структурират политиката в голяма част от Африка и Средният Изток, свидетелстват за нуждата да се конструират изпълнени със смисъл механизми на социална солидарност.

Прогресът на фундаменталисткото евангелистко християнство в САЩ има връзка със увеличаването на работната несигурност, загубата на други форми на социална солидарност и празнотата на капиталистката консуматорска култура. Томас Франк разказва, че религиозните десни започват дейност в Канзас едва в края на 80те години на XX век, след десетилетие или повече на неолиберално преструктуриране и деиндустриализиране. Такива връзки може да изглеждат изсмукани от пръстите. Но ако Полани е прав и третирането на работната сила като стока води до социално разпадане, в такъв случай действията за изграждане наново на различни социални мрежи, като защита срещу такава заплаха, стават все по-вероятни.



Редакция: Петър Пиперков

Източник: откъс от книгата „Кратка история на неолиберализма” на Дейвид Харви („A brief History of Neoliberalism”, откъсът започва от страница 169)
цитирай
4. mt46 - http://www.lifeaftercapitalism.info/critique/52-globalization-poverty
06.01.2014 22:19
Глобализацията на бедността (Мишел Шосудовски)

Печат
Е-мейл

Публикувана на Четвъртък, 16 Април 2009 02:33

Глобализацията на бедността (Мишел Шосудовски)

Последните години на 20-тия век ще отидат в историята като период на глобално обедняване, отбелязан от рухването на производствените системи в развиващия се свят, разрушаването на националните институции и разпадането на програмите за здравеопазване и образование. Тази “глобализация на бедността”, до голяма степен в противоречие с успехите на деколонизация след края на Втората световна война, започна в “Третия свят” паралелно с изострянето на кризата с външния дълг на страните в него. От началото на 90-те години тя обхвана всички основни райони на земята, включително и Северна Америка, Западна Европа, страните от бившия “съветски блок и т.н. “нови индустриални държави” в Югоизточна Азия и Далечния изток. Глад в местни мащаби завилня в районите на Африка на юг от Сахара, Южна Азия и Латинска Америка. Затворени бяха здравните учреждения и училищата, стотици милиони деца бяха лишени от правото на начално образование. В “Третия свят”, Източна Европа и на Балканите се забелязва завръщане на забравени инфекциозни болести, включително туберкулоза, малария и холера.

Кратко резюме на процеса на обедняването:

Гладът в “Третия свят”

От сухата савана на Сахарския пояс гладът сграбчи в мъртва хватка и влажните тропически централни райони на Африка. От него е поразена голяма част от населението на континента. Осемнадесет милиона души в Южна Африка (включително два милиона бежанци) се намират в т.н. “гладуващи зони”, докато други 130 милиона от десет страни на континента са изложени на сериозен риск и заплаха от глад. Според изчисленията на ООН 23 милиона души от “Африканския рог” (много от които вече не са между живите) се намират под заплаха от глад”.

В Южна Азия, в периода след получаване на национална независимост, продължил и през 80-те години, случаите на гладна смърт до голяма степен бяха изолирани преди всичко в периферните племенни зони на съответните страни. След приемането през 1991 под надзора на Бретън-Уудските финансови институции на т.н. “Нова икономическа политика” в Индия се забелязва широко разпространение на показателите на обедняване, обхващащо както селскостопанските, така и градските райони. В тази страна повече от 70% от селските стопанства са на дребни, едва удържащи положението си селяни или безимотни ратаи, съставящи едно население от 400 милиона души. В районите със системи за напояване селскостопанските работници са ангажирани по 200 дни годишно, докато там, където се разчита на валежите срокът на ангажираност е приблизително 100 дни. Премахването на субсидиите за торове (едно от задължителните условия на споразумението с МВФ) и повишаването на цените на енергията и горивата за селскостопански цели тласкат голяма част от дребните и средни стопани към банкрут.

Проведеното през 1991 година изследване на микро ниво на случаите на гладна смърт сред тъкачите на ръчни станове в една относително добре развиваща се община в Андра Прадеш хвърля светлина върху процеса на обедняване на местните общности в резултат на прокарваните макроикономически реформи. Случаите на гладна смърт са регистрирани точно през месеците след въвеждането на “Новата икономическа политика” след 1991 година. Девалвацията, премахването на контрола върху износа на памучна прежда и тъкани, скокът на вътрешната цена на тези изделия довежда до краха на тогавашната система на заплащане на 1 пачам (равняващ се на 24 метра) от посредника, за когото работят тъкачите.

Радхакришнамурти и жена му са тъкали между 3 и 4 пачама месечно, осигурявайки по този начин оскъден месечен доход от 300-400 рупии (равни на 12-16 щатски долара). С приемането на държавния бюджет, от 24 юли 1991 год. цената на памучната прежда и платно скачат, като тежестта на новите цени се прехвърля върху тъкачите. В резултат на това доходът на семейството спада до 240-320 рупии месечно (9.60 – 13 щатски долара). Радхакришнамурти от село Голапали, окръг Гунтур, умира от глад на 4 септември 1991 год. Между 30 август и 10 ноември 1991 година само в два района на областта Андха Прадеш са били регистрирани поне 73 случая на гладна смърт.

В Индия има 3,5 милиона тъкачи, които издържат с труда си 17 милиона от населението на страната.

Икономическата “шокова терапия” в бившия Съветски съюз

По отношение последствията върху доходите, заетостта и социалното обслужване, икономическата разруха, настъпила в страните на Източна Европа след края на “студената война” изглежда по-голяма от тази в годините на “Голямата депресия” от първата половина на ХХ-тия век. Хиперинфлацията, започнала с падането на курса на рублата в бившия Съветски съюз в началото на 1992 година, предизвиква бързо стопяване на реалните доходи на населението. “Икономическата шокова терапия” в съчетание с програмата за приватизация предопределиха незабавната ликвидация на цели отрасли на промишлеността и изхвърлянето на милиони работници на улицата. Цените в Руската федерация скочиха 100 пъти след първоначалния кръг от икономически реформи, предприети от правителството на Елцин през януари 1992 година, докато надниците се увеличиха само 10 пъти. Данните показват, че реалните покупателни възможности са намалели с повече от 80 % по курса от 1992 год.

Реформите имаха разрушително въздействие както върху предприятията на отбранителната, така и върху тези от гражданската икономика. Икономическият спад надмина преживения от Съветския съюз в най-напрегнатите моменти на Втората световна война след немската окупация на Белорусия и Украйна и широко мащабните бомбардировки на съветската промишлена инфраструктура. През 1942 година брутният вътрешен продукт (БВП) на Съветския съюз беше спаднал с 22 % в сравнение с довоенното равнище. В сравнение с това за периода между 1989 и 1995 години промишленото производство на бившия вече Съветски съюз спадна с 48,80 %, а БВП – с 44,0 %, като тенденцията на спад продължава. Според някои независими източници обаче спадът е много по-голям и съществуват множество доказателства, че официалните данни са силно манипулирани.

Докато стойността на живота в Източна Европа и на Балканите стремглаво вървеше нагоре към западните стандарти в резултата на премахването на всякакъв вид пазарно регулиране, минималните месечни доходи в тези страни станаха 10 щатски долара месечно. “В България Световната банка и Министерството на труда и социалните грижи поотделно изчислиха, че 90 % от българите живеят под прага на бедността от 4 щатски долара месечно.” Пенсиите за старост през 1997 год. се равняваха на 2 долара месечно. Лишени от възможността да плащат за електричество, вода и транспорт, редица групи от населението в региона са брутално изтласквани извън съвременната епоха.

Бедността и безработицата на Запад

От времето на Рейгън и Тачър, но още по-забележимо през периода на 90-години, се забелязва процес на постепенно разпадане на т.н. “държава на благосъстоянието” под въздействието на цяла поредица от изключително строги икономически мерки, Постигнатото в тази област през първите години след Втората световна война, изчезва в резултат на орязването на системите за помощ при безработица, приватизацията на пенсионните фондове и социалното обслужване и общия упадък на социалната сигурност.

Повишаващото се равнище на безработицата сред младите хора в резултат на унищожаването на “държавата на благосъстоянието” става източник на все по-нарастващи социални и граждански протести. Американските политици все по-често заклеймяват нарастващите прояви на насилие от страна на младите хора, обещавайки все по-строги мерки против него – без да засягат, разбира се, истинските корени на проблема. Икономическото преструктуриране промени живота в западните градове, тласкайки го по пътя на развитието на “Третия свят”. Социалното разделение се превръща в главна характерна черта на условията за живот в големите градски метрополии, където дори пейзажът рязко се различава в зависимост от социалните и етнически характеристики. Показателите за бедност - детската смъртност, безработицата и бездомието в гетата на американските (а напоследък и в европейските!) градове все повече се доближават до тези, характерни за т.н. “Трети свят”.

Разоряването на “азиатските тигри”

В резултат на някои спекулативни действия, насочени срещу националните валути на страни като Индонезия, Тайланд, Южна Корея и др., считани за най-успешни примери на “нови индустриални” икономики в света, през последно време буквално за една нощ те бяха дестабилизирани и практически лишени от всичко, постигнато в областта на жизненото равнище на народите си.

Успешните усилия за намаляване на бедността в Китай са заплашени от предстоящата приватизация или от предизвиканите фалити на хиляди държавни предприятия и съпътстващата ги безработица - милиони работници ще бъдат изринати на улицата. Според изчисленията, броят на работниците, които предстои да бъдат освободени от държавните предприятия, ще е около 35 милиона души. Счита се, че в селскостопанските райони живеят 130 милиона излишни работници. Тези процеси се развиват паралелно с чувствителните орязвания на бюджета за социални програми, независимо от главоломното нарастване на безработицата и бедността.

По време на азиатската валутна криза през 1997 година милиарди долари от резервите на официалните Централни банки бяха присвоени от институционални спекуланти. С други думи, тези страни повече не са в състояние да “финансират икономическо развитие” посредством монетарна политика. Въпросното изцеждане на официалните валутни резерви е важна, съществена част от процеса на икономическо преструктуриране, водещ до банкрут и масова безработица. С други думи, намиращият се в ръцете на частни “институционални спекуланти” капитал многократно превъзхожда ограничените резерви на азиатските централни банки. Независимо от това как ще действат - индивидуално или колективно – последните повече не са в състояние да оказват съпротива на спекулативната активност.

ПРИЧИНИТЕ ЗА ГЛОБАЛНАТА БЕДНОСТ

globalisation povertyГлобална безработица - създаване на “излишни хора” в една глобална икономика на евтиния труд

Упадъкът на жизненото равнище в света не е резултат на “недостатъчни производствени ресурси”, както това е било в предишните исторически периоди. Всъщност, глобализацията на бедността се извършва във време на бърз технологически и научен прогрес. Докато последният допринася до голяма степен за повишаване на потенциалните възможности на икономическата система да произвежда необходимите стоки и услуги , факт е, че увеличението на производителността не намаляват нивото на бедността в световен мащаб.

Напротив, съкращаването, корпоративното преструктуриране и пренасочване на производството към райони с евтина работна ръка в “Третия свят” повишава безработицата и значително намалява доходите на градските работници и селяните. Новият световен икономически ред се подхранва от човешката бедност и евтиния труд. Високата безработица както в развитите, така и в развиващите се страни води до намаляване на реалното трудово възнаграждение. Безработицата придоби световен характер с миграцията на капитала от една страна в друга с цел постоянно търсене на по-евтини източници на работна ръка. Според Международната организация на труда (МОТ) в света от безработица са засегнати един милиард хора или почти 1/3 от цялата работна ръка на планетата.

Пазарите на труда в отделните страни вече не са защитени, тъй като работниците от всяка една от тях са принудени да влизат в открита конкуренция едни с други. Правата на работниците се премахват заедно с премахването на границите и правилата, регулиращи пазарите на труда.

Световната безработица действа по подобие на черния дроб, “регулирайки” цените на труда на световно ниво. С други думи, огромните запаси на евтина работна труда от “Третия свят”, включително Китай (където има 200 милиона излишни работници, според изчисленията) и страните от бившия “Източен блок”, допринасят за задържане и дори за намаляване на заплатите в развитите страни. Засегнати са практически всички категории работна сила (включително висококвалифицираните, професионалистите и научните кадри). Конкуренцията за работни места засилва социалното разделение по класов, етнически, полов и възрастов принцип.

ПАРАДОКСИ НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

Микроефективност – макронедостиг

Наличието на ГЛОБАЛНА КОРПОРАЦИЯ намалява разходите за труд на световно равнище. Реалното заплащане в “Третия свят” и Източна Европа е 70 пъти по-ниско от това в Съединените щати, Западна Европа или Япония.Вследствие наличието на тази огромна маса евтини и бедни работници, производствените възможности в света нарастват до невиждани размери.

Докато официалната икономическа наука неизменно поставя ударението върху ефикасно насочване на ограничените ресурси на обществото, суровата социална действителност поставя под въпрос последствията от този начин на разпределение и насочване на ресурсите. Закриват се промишлени предприятия, малки и средни фирми се тласкат към фалит, професионални работници и чиновници остават без работа, човешки и физически капитал остават без приложение – все в името на “ефективността”. Стремежът към “ефективното” използване на обществените ресурси на микроикономическо равнище води до диаметрално противоположното положение на нещата на макроикономическо ниво. Не може да се твърди, че ресурсите са използвани “ефикасно”, когато огромни производствени мощности не функционират, а милиони работници са на улицата. Съвременният капитализъм се оказва напълно неспособен да мобилизира всичките тези налични и неизползвани човешки и материални ресурси.

Натрупване на богатства, нарушаване на производството

Провеждането в наше време икономическо преструктуриране в глобален мащаб води до стагнация в производството и в осигуряването на необходимите стоки и услуги, а в същото време ресурсите са пренасочени към носещи бърза печалба вложения в отрасли за луксозни стоки. Освен това, заедно с изтеглянето на капиталите от производствената дейност се върви към търсене на печалби по пътя на все по-открито спекулативни и мошенически банкови операции, а това на свой ред води до разбиване на основните световни финансови пазари.

И на юг, и на изток, и на север едно привилегировано социално малцинство натрупва огромни богатства за сметка на преобладаващото мнозинство от населението. За периода от 1982 –1996 години само в Съединените щати броят на милиардерите се е увеличил от 13 на 149! “Световният клуб на милиардерите” (наброяващ около 450 члена) притежава по целия свят богатства, надхвърлящи с много брутния вътрешен продукт (БВП) на цялата група държави с нисък доход и население, което е 56 % от всички хора, живеещи на планетата Земя! При това процесът на натрупване на богатства все повече се развива извън пределите на реалната икономика, откъснато от добронамерените производителни и търговски дейности.

Според Форбс “Борсовите успехи на Уолстрийт (предвид участието в спекулативни търговски операции) са в основата на значителното увеличаване на броя на милиардерите през 1996 година.”

На свой ред милиардите долари, натрупани от спекулации, изчезват “като дим” в тайни сметки в някое от 50-те офшорни “тихи заливчета” за сенчеста банкова дейност по света. Според Мерил Линч от Американска инвестиционна банка по най-скромни изчисления частните богатства, управлявани от частните банкови корпорации и отделни личности в условия, свободни от данъчни облагания – тоест, в “офшорните заливчета” по света – възлизат на 5,5 трилиона долара. Това се равнява на 25 % от общия световен доход. Добитата предимно по незаконни пътища “плячка” на “елитите” от “Третия свят”, вложена в личните им сметки, се изчислява на 600 милиарда долара, като приблизително 1/3 от тях са в Швейцария.

Нарастващо предлагане – намаляващо търсене

Нарастването на производството при така оформената система става по пътя на “минимализирането на труда” и постоянния натиск върху заплащането на работниците. На свой ред този процес свива потребителското търсене на необходими стоки и услуги, т.е., възниква противоречие между практически неограничени производствени възможности и ограничаваните възможности за потребление. В една глобална икономика, базирана на евтиния труд, самият процес на разширяване на производството (включващ съкращаване на заетите производствени мощности, масовите уволнения и ниското заплащане) води до намаляване на потребителските възможности на обществото. Така се оформя една тенденция към свръхпроизводство в небивали досега мащаби. Всяко нарастване при такава една система е възможно само по пътя на постоянното разширяване на сектора на неангажираните производствени възможности, т.е, чрез банкрут и ликвидация на “излишните предприятия”. Последните се закриват в полза на най-развитите механизирани производства. Вследствие на това цели райони и промишлени отрасли остават неангажирани и без работа. Засегната е икономиката в обширни части на планетата, използват се все по-слабо възможностите ѝ в областта на селскостопанското производство.

Очертаващото се в света свръхпроизводство на стоки за потребление е пряко следствие от намаляване на покупателните възможности и повишаващите се равнища на бедността. Свръхпроизводството на свой ред води до по-нататъшно съкращаване на доходите на преките производители по пътя на закриването на “излишните” производствени мощности. Противно на Закона на Сей за пазарите, превъзнасян от официалната икономическа наука, предлагането само по себе си не създава търсене. От началото на 80-те години свръхпроизводството на стоки доведе до реалното намаляване на цените им, отприщило процеса на унищожаването не само на непосредствените производители на суровини в “Третия свят”, но също така – малко по-късно – и на все повече представители на преработващата промишленост.

Глобална интеграция – местна дезинтеграция

В резултат на девалвацията на валутните курсове и на либерализацията на вноса, включително и на стоките от първа необходимост, в развиващите се страни бяха унищожени цели отрасли на промишлеността. Подкопано бе съществуването на неформалния градски сектор, който е играл исторически важна роля като източник на работни места. В районите на Африка и Сахара, например, традиционната неформална индустрия за производство на облекло беше пометена и подменена с пазар на облекла от “втора ръка”, внасяни от Запада по цени от 80 долара на тон.

На фона на икономическата стагнация (включваща и отрицателните показатели на растеж в страните на Източна Европа, бившия Съветски съюз и Африка на юг от Сахара) най-големите корпорации в света отбелязаха невиждан растеж и увеличиха дела на своето участие в световния пазар. Този процес обаче в значителна степен бе осъществен по пътя на изместване на съществуващите производствени системи дотогава в тези райони. – тоест, той беше извършен за сметка на местните регионални и национални производители. Въпросното разширяване и “доходността” на най-големите западни корпорации всъщност бяха предопределени в глобален мащаб от намаляването на покупателната способност и нарастващото обедняване на големи части от населението в света.

Цинично се твърди, че ”оцеляват най-способните”. В сегашната световна икономика на свръхпроизводство обаче оцеляват единствено или предприятията с най-високо равнище на техниката, или пък онези, които съзнателно налагат най-ниското заплащане на човешкия труд. Докато духът на англо-саксонският либерализъм по принцип изповядва привързаност към “разширяване на конкуренцията”, то посредством стриктно осъществявания от нея най-строг финансов и монетарен контрол, макроикономическата политика на Г-7 на практика предизвиква широко мащабен процес на корпоративни сливания и поглъщания, както и фалит на малките и средни предприятия.

От своя страна големите многонационални корпорации (най-вече от Съединените щати и Канада) установяват своето господство над местните пазари, главно в областта на услугите, чрез системата на корпоративно привилегироване. Този процес дава възможност на привилегирования (тоест, на едрия корпоративен капитал) да поставя под свой контрол както евтината работна ръка, така и предприемаческата дейност. Една голяма част от доходите на малките фирми или на търговците на дребно се изземва от т.н. “независим производител” (на практика упълномощеното от големите корпорации привилегировано лице), който поема решаващите дялове от капиталовложенията.

Паралелен процес се забелязва и в Западна Европа. С Договора от Маастрихт във все по-голяма степен процесът на икономическото преструктуриране в Европейския съюз се поставя в услуга на господстващите финансови интереси за сметка на реалното обедняване на европейските общества. Държавната власт в установената там система съвсем целенасочено е поставена в услуга на процеса на увеличаване на мощта на частните монополи и по този начин едрият капитал разрушава дребния във всички негови форми. Със засилване на процеса на формиране на икономическите блокове както в Европа, така и в Северна Америка, фактически се изкоренява регионалното и местно предприемачество, изменя се характерния градски начин на живот, а личната и дребна собственост се унищожават.

Т.н. “свободна търговия” и икономическа интеграция създават възможности за практически неограничена мобилност на транснационалните корпорации, потискайки в същото време придвижванията на местния дребен капитал чрез различни неикономически, нетарифни, главно институционни мерки. Въпросният тип “икономическа интеграция” (изцяло подчинена на интересите на определени икономически субекти от световен мащаб) демонстрира някои белези и на политическо обединяване, но на практика възпроизвежда и засилва центробежните тенденции на противопоставяне, на разпадане и на социални конфликти, както вътре в самите национални общества, така и между тях.

ПРОДЪЛЖАВАЩАТА ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗАЦИЯ НА МАКРОИКОНОМИЧЕСКАТА РЕФОРМА

Кризата по външния дълг

Когато след 1971 год. рухна системата Бретън Удс, основаваща се на фиксирани обменни валутни курсове, процесът на преобразуване на световната икономика премина през няколко различни етапа. След края на войната във Виетнам през втората половина на 70-те години започнаха да се забелязват тенденции на свръх предлагане на стоки и суровини. Разразиралата се в началото на 80-години криза във връзка с външния дълг беше съпроводена с едновременно рухване на цените на стоки и суровини, от една страна, и реално повишаване на лихвения процент – от друга.

В състояние на криза изпадна и платежният баланс на развиващите се страни. Натрупването на голям външен дълг пък предостави на международните кредитори и “донори” необходимите “политически средства и предпоставки” за оказване на натиск при определяне насоките на макроикономическата политика на отделните страни.

Програмата за структурно приспособяване

За разлика от духа на сключените през 1944 год. Бретън-Уудс споразумения с основна цел “икономическо възстановяване” и стабилност на обменните курсове на основните валути, обявената в началото на 80-те години “Програма за структурно приспособяване” (SAP - Structural Adjustment Reform) се оказа в значителна степен преди всичко средство за дестабилизиране на националните валути и разрушаване на националните икономики на развиващите се страни.

Процесът на дестабилизиране на световната икономика, извършван под ръководството на намиращите се във Вашингтон международни финансови институции и на Световната търговска организация (WTO), във все по-голяма степен отхвърля каквато и да било възможност за изграждане на национални икономики в развиващите се страни. Интернационализацията на макроикономическата политика фактически превръща цели страни в “отворени икономически територии”, а националните икономики – в суровинни източници - в “резерви” на природни ресурси и евтина работна ръка! Подкопава се целенасочено съществуването и функционирането на държавния апарат, разрушават се преднамерено отраслите на промишлеността, произвеждащи стоки за вътрешния пазар, националните предприятия се тласкат към насилствен фалит. Въпросните реформи предизвикаха и

- ликвидиране или фактическо блокиране на законодателството, регулиращо равнищата на минималното трудово възнаграждение;

- съкращаване или пълно премахване на социалните програми и

- цялостно намаляване на ролята на държавата в борбата против бедността.

Глобален наздор

Активизирането на Световната търговска организация през 1995 год. отбелязва нов етап от следвоенното развитие на икономическата система. Положено беше началото на процеса на “ново преразпределение на власт и пълномощия” в рамките на “триъгълника”, съставен от Международния валутен фонд, Световната банка и Световната търговска организация. Международният валутен фонд призовава към по-ефикасен “надзор” над икономическата политика на развиващите се страни и за по-голяма координация на дейността на въпросните три международни институции, а това на практика означава по-нататъшно ограничаване и грубо нарушаване на държавния суверенитет на отделните национални правителства.

Съгласно “новият търговски ред” в света – както бе очертан след завършване на преговорите в Маракеш през 1994 год. от т.н. “Уругвайска среща”- настъпват промени в начина на реализиране на отношенията на въпросните три организации спрямо съответните национални правителства. Налагането и реализирането на предписанията на Международния валутен фонд и Световната банка в областта на политиката повече не зависят в такава степен, както до тогава, единствено от подписваните споразумения за отпускане на заеми (които по принцип не са считани за “юридически обвързващи” документи). Това е така поради факта, че по-голяма част от основните и официално обвързващи елементи на “Програмата за икономическо приспособяване” (каквито са, например, въпросите за либерализацията на търговията и режима за чуждите инвестиции) са залегнали трайно и подробно в параграфите и изискванията на договорите, сключвани от съответните правителства за споразумение и членство в Световната търговска организация (СТО). Това състояние на нещата предоставя и нормативната база за предприемане на “надзор” и други “полицейски” мерки спрямо отделните страни и за налагането спрямо тях – включително и със сила – на различни видове условия , вече съобразени с изискванията на международното право.

Премахването на съществуващите досега ограничения и регулативни мерки по отношение на търговията съгласно изискванията на Световната търговска организация и новите клаузи за интелектуалната собственост ще дадат възможност на многонационалните корпорации да навлязат в местните пазари и да контролират практически всички области на промишлеността, селското стопанство, сферата на услугите – тоест, националните икономика в тяхната цялост.

Трайно гарантиране на права за банките и транснационалните корпорации

При така очертаващата се нова икономическа обстановка в света, подписваните международни споразумения от чиновници, ползващи се с международни и надправителствени пълномощия, играят решаваща роля в процеса на разбиване на отделните национални икономики. По мнението на някои наблюдатели, Споразумението за финансовите услуги (Financial Services Agreement), заедно с Многостранното споразумение за инвестициите (Multilateral Agreement on Investments - MAD), предложено под егидата на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD), могат да бъдат определени като “Харта за правата на многонационалните корпорации”. Тези споразумения значително намаляват възможностите на националните общества да регулират и управляват национална си икономика. Многостранното споразумение за инвестициите (MAD) представлява и заплаха за съществуването на

- социални програми на национално равнище;

- политика за създаване на работни места, както и

- на каквито и да било действия и инициативи в подкрепа на местното развитие, на общините и пр.

С други думи, това споразумение е реална опасност за нарастваща немощ и обезвластяване на националните общества за решаване на собствените проблеми, като успоредно с това все повече техни правомощия досега се прехвърлят на глобалните корпорации.

Заключение

Голяма ирония е, че тъкмо идеологията на “свободния” пазар развива и поддържа нова форма на държавно вмешателство, предназначена за преднамерено и целенасочено манипулиране на силите на пазара. Освен това развитието на глобалните институции доведе до трайното и гарантирано "окопаване” на правата на глобалните корпорации и финансовите организации навсякъде по света. Процесът на налагане на въпросните международни споразумения както на национално, така и на междуправителствено равнище, със сигурност излиза извън рамките на т.н. демократичен процес. С помощта на активна риторика около “държавната намеса” в икономиката и “свободния пазар”, неолиберализмът допълнително повишава нестабилността на представителите на политическата власт на национално ниво.

Изопачаването и фалшифицирането на данните и фактите, свързани с разпространяването и задълбочаването на бедността в света, не дават възможност на националните общества да разберат значението и последствията от историческия процес, започнал с изостряне на кризата около външния дълг в началото на 80-те години на вече отминалия век. “Погрешното възприемане и разбиране” на очерталите се тогава тенденции и събития всъщност е превзело, контролира и управлява всички сфери, области и нива, на които се води някакво обсъждане или дискусия по въпросите на реформите, свързани с разширяването на т.н. “свободен” пазар. Интелектуалното късогледство на официалната икономическа наука от своя страна също пречи по свой начин на разбирането както на механизмите на глобалния капитализъм в истинската им светлина, така и на техните разрушителни последствия върху живота на милиони хора по планетата. Съществуващите междудържавни международни институции, включително и ООН, на практика вървят по същия път - при обсъжданията на важни световни икономически проблеми обикновено се обръща много малко внимание на последствията от процесите на преструктурирането върху националните общества, свързани с преднамереното унищожаване на техните институции и последващото изостряне на социалните конфликти.

Мишел Шосудовски

Превод: Благовеста Дончева
цитирай
5. mt46 - Пък ако чакате справедливост и защита на човешките права от ЕС, чакайте!... http://harmonypragma.com/1/1/?p=613
06.01.2014 22:58
Съдът по правата на човека в Страсбург – край на надеждата за българите
Posted on 05.01.2014 by admin

Масово отсвирване на българи в Европейския съд по правата на човека в Страсбург е последният хит на политическа наглост. От месеци насам, българи масово получават съобщения, че жалбите им са разгледани от едноличен съдебен състав и няма да бъдат разглеждани по същество, защото нанесената им щета е малка. Мирише силно на корупция, защото преценката е субективна, а има и жалби които са допуснати преди години, но днес съдията решава, че вече не ги допуска! Самите решения не се изпращат, а в съобщението изрично е посочено да не се иска повече информация и, че жалбата ще бъде унищожена. Каква наглост! Целта на това отвратително мероприятие е да се промени статистиката, като на публиката се каже, че в България има правосъдие, а повечето от жалбите срещу страната в Страсбург са отхвърлени. Процесът е започнал при управлението на ГЕРБ и днес продължава в пълна сила. Можем да гадаем кой и как движи нещата в съда, но при всяко положение е налице политическа поръчка. Поръчка на българските управници срещу собствените си граждани. Вместо да въведат липсващото правосъдие в страната, незнайни емисари дават облаги на европейски съдии да отнемат надеждата за справедливост като обявят жалбите за недопустими. Наред с това е наточен ножът на проекта за нов наказателен кодекс, който окончателно да отнеме честта и живота на българското правосъдие. Отвратени от тези събития, засегнати граждани се обединяват във фейсбук групата Страсбург без корупция. Назрява буря. Към тях се присъединяват и тези които са подали жалби, но още не са отсвирени, защото както се оказа никой не е застрахован. „Малките щети“ на някой случаи са с размер над 500 000 лева. Обикновено става дума за отнето право на справедлив и безпристрастен съд във връзка с имотни и други измами финализирани чрез съдилищата в България. Особено много са потърпевшите които са подали жалбите без посредничество на адвокат. Отсвирват първо тях. Умело се заобикалят жалби подадени от цигани и продажен електорат. Налице е перфектна организация и стройна доктрина. Задава се скандал по- могъщ от назначението на Пеевски, само, че този път в коалицията е и ГЕРБ.

Ножът опря до кокала. Мафията превзе и Съда в Страсбург. Българи ли сте или мърша – решавайте сега! Утре ще е късно!

Ако не можете друго – поне споделете във фейсбук
цитирай
6. batogo - !!!:)))
07.01.2014 09:18
Не разбирам защо и с каква цел винаги се пропуска или забравя, ЧЕ СВОБОДАТА Е СЪСТОЯНИЕ НА ЧОВЕШКИЯ ДУХ И НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ НИТО ДАДЕНА, НИТО ОТНЕТА ОТ КОГОТО И ДА БИЛО. ЧОВЕК ВИНАГИ ИМА ПРАВОТО НА ИЗБОР. ДАЛИ Е СКЛОНЕН ДА ПЛАТИ ВИСОКАТА ЦЕНА НА ЖИВОТ СПОРЕД СВОИТЕ ВЪТРЕШНИ ПРИНЦИПИ И ИЗБОРИ, СЪЩО Е ВЪПРОС НА ЛИЧЕН ИЗБОР, А ТОВА Е ИЗРАЗЯВАНЕТО НА СВОБОДАТА!!! КАТО ПРИМЕР ЩЕ ДАМ ХРИСТО БОТЕВ И ВАСИЛ ЛЕВСКИ, ЧИЙТО ИЗБОР Е БИЛ ДА ПЛАТЯТ ДОРИ С ЖИВОТА СИ ЗА СВОБОДАТА И ЗА СВОБОДАТА НА ОТЕЧЕСТВОТО СИ...
цитирай
7. mt46 - Свободата не е само състояние на духа...
07.01.2014 13:36
batogo написа:
Не разбирам защо и с каква цел винаги се пропуска или забравя, ЧЕ СВОБОДАТА Е СЪСТОЯНИЕ НА ЧОВЕШКИЯ ДУХ И НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ НИТО ДАДЕНА, НИТО ОТНЕТА ОТ КОГОТО И ДА БИЛО. ЧОВЕК ВИНАГИ ИМА ПРАВОТО НА ИЗБОР. ДАЛИ Е СКЛОНЕН ДА ПЛАТИ ВИСОКАТА ЦЕНА НА ЖИВОТ СПОРЕД СВОИТЕ ВЪТРЕШНИ ПРИНЦИПИ И ИЗБОРИ, СЪЩО Е ВЪПРОС НА ЛИЧЕН ИЗБОР, А ТОВА Е ИЗРАЗЯВАНЕТО НА СВОБОДАТА!!! КАТО ПРИМЕР ЩЕ ДАМ ХРИСТО БОТЕВ И ВАСИЛ ЛЕВСКИ, ЧИЙТО ИЗБОР Е БИЛ ДА ПЛАТЯТ ДОРИ С ЖИВОТА СИ ЗА СВОБОДАТА И ЗА СВОБОДАТА НА ОТЕЧЕСТВОТО СИ...

"Значение на думата свобода

мн. свободи, ж.
1. Спец. Само ед. Във философията – възможност отделният субект да проявява собствената си воля.
2. Само ед. Липса на ограничения от обществено-политически или друг характер. Борба за свобода. Свобода на словото и печата.
3. Възможност да се извършва нещо без ограничения. Права и свободи на гражданите.
4. Непринуденост, лекота. Свобода в общуването. "
http://talkoven.onlinerechnik.com/duma/%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B0
Има политическа, икономическа, национална, личностна свобода... Според мен личността не може да е истински свободна, щом съществува политическа, икономическа и национална несвобода /зависимост/...
цитирай
8. batogo - !!!:)))
07.01.2014 14:13
Всичките тези свободи, които си изброил, са следствия от волята на свободния човешки дух да отстоява правото си на избор в средата, в която е решил да сътворява своят житейски път...
цитирай
9. mt46 - :)
07.01.2014 19:13
batogo написа:
Всичките тези свободи, които си изброил, са следствия от волята на свободния човешки дух да отстоява правото си на избор в средата, в която е решил да сътворява своят житейски път...

Философите от векове спорят кое е първично - Духа или Материята...
Тези, които смятат, че духовните ценности са по-важни, биха ли се отказали от материалните ценности?... :)
цитирай
10. injir - Вземал ли си кокал от куче?. . . А в...
07.01.2014 19:28
Вземал ли си кокал от куче?... А всеки следващ, захапал кокал, придобива същите кучешки навици...
цитирай
11. mt46 - Така е...
07.01.2014 21:07
injir написа:
Вземал ли си кокал от куче?... А всеки следващ, захапал кокал, придобива същите кучешки навици...

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 10176832
Постинги: 2220
Коментари: 33821
Гласове: 102778
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031