Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.01.2016 19:16 - Отклонения от "чистия" капитализъм
Автор: mt46 Категория: Бизнес   
Прочетен: 1494 Коментари: 6 Гласове:
6


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
Отклонения от „чистия“ капитализъм

„Бащата“ на западногерманското икономическо чудо през 50-те години Лудвиг Ерхард дава следните „предписания“ [8]:

Средство за всяко благосъстояние е конкуренцията. Картелите трябва да бъдат забранени. Предприемачът отговаря за своето предприятие, но за икономическата политика трябва да отговаря държавата. Една предприемаческа, но планова и принудителна по своята същност икономика е не по-малко порочна от административната принудителна икономика. Законодателят е длъжен да отстранява факторите, които смущават нормалното развитие на пазара. Инфлацията е напълно неморално пазарно средство, кражба срещу собствения народ; тя никога не ни връхлита като природно бедствие или като трагична небрежност, а винаги е предизвикана от лекомислие и престъпна политика. Не бива да се залага на допотопния либерализъм от времето на английската промишлена революция.

Подчертаните текстове противоречат на „чистия“ (либерален) капитализъм (laissez faire) или пък днес се прави тъкмо обратното на „предписанията“.

След Втората световна война (в повечето страни и преди това) „чист“ капитализъм е невъзможен. Под натиска на пазарната стихия цялата икономика би рухнала, а оцеляването на повечето хора би станало проблематично. Затова непрекъснато са правени „подобрения“, които отклоняват обществената система от laissez faire.

„Фундаментален политически акт от втората половина на XX век е разширяването на държавно регулираните икономики. Тяхното развитие е отговор на необходимостта най-напред да се спаси системата от криза, по-късно той е отклик на военната промишленост и най-накрая като следствие от стратегическата роля на фискалната политика, която засяга равнището на спестяване и моделите на инвестиране“. „Там, където държавните разходи приближават 40% от брутния национален продукт, какъвто в общи линии е случаят със САЩ, или пък надхвърлят 50%, като например скандинавските страни, главен политически проблем става разпределението на парите и данъчното облагане“ (Д. Бел.) [2].

След голямата депресия от 1929–1932 „посоката на движение на икономиката става основна задача на държавата. Държавното спестяване контролира равнището на икономическа активност; данъчната и монетарната политика направляват темповете на инвестиране; трансферът на плащанията осъществява частично преразпределяне на доходите посредством социално осигуряване, субсидии и т.н.“. „Главната разпределителна сила сега (1986) е по-скоро политическа, отколкото икономическа“ [2]. Така поне е на теория, според официалната макроикономика.

„САЩ не са абсолютно капиталистическо общество. Подобна система не би могла да съществува дълго време… Гешефтите, аферите и бизнесът се нуждаят от интервенцията на държавата в икономиката, поне за регулиране на пазарите в защита на интересите им с други (непазарни) средства. Те изискват и използуването на насилие на международната арена…, наред с услугите, които държавата прави на осигурените и привилегированите“ (Н. Чомски) [28].

Услугите“, които държавата прави на капиталистите (най-вече на корпорациите), най-често са в областта на високите технологии. В САЩ това става чрез Пентагона в полза на военно-промишления комплекс (ВПК). Изследванията и разработките се субсидират от бюджета (т.е. от всички данъкоплатци), а след това готовият продукт се предава за масово производство на частните фирми (т.е. печалбите са частни). По този начин са създадени компютрите, редица микробиологични продукти, ядрената енергетика…, плюс всички видове оръжия [28, 29, 34, 35].

Когато някоя голяма фирма се изправи пред фалит, държавата се намесва пряко. Национализира несъстоятелната Continental Illinois Bank and Trust срещу добро заплащане. Дарява 2 милиарда долара на агонизиращата автомобилна компания Crysler. Похарчва милиарди долари за изплащане на дълговете на Savings and Loans. Редовно субсидира самолетостроителните компании (иначе те ще бъдат губещи) [29]. Правилото е: обществени разходи, частни печалби.

Всички днешни индустриализирани страни (от Първия свят) са постигнали икономическите си успехи чрез жесток протекционизъм и замяна на вносните суровини и други продукти с местни. Особено свиреп е бил протекционизмът в Англия преди 1850 и след 1930 (пълна забрана за внос на различни видове изделия, забрана на чужди кораби да посещават английски пристанища…). Примерът е последван от всички страни от днешния Първи свят. „Свободна търговия“ при „отворени врати“, т.е. либерализъм, си е разрешавала само страна, която в дадения момент е икономически най-силна. При наличието на колонии, където цените на наемния труд и на суровините се диктуват от метрополията, вносът на суровини е без ограничения. Страните от Първия свят и днес прилагат конюнктурно либерализъм (за производствата, в които са силни) и протекционизъм (за производствата, в които не са конкурентоспособни). Либерална пазарна икономика в слаборазвита страна е равносилна на самоубийство.

Протекция може да се осъществява и чрез дотиране (субсидиране) от държавата на определен вид производства. Тази форма на протекционизъм широко се прилага в страните от Европейския съюз. Обикновено САЩ защитават своето превъзходство чрез високи мита и непазарни методи.

Съществуват страни, които са успели да се индустриализират в пълно нарушение на „официалната“ (либерална) макроикономика. Най-фрапиращ пример е Япония.

Там държавата определя икономическата политика във всеки ресор (бранш) на икономиката при усилен протекционизъм, въвежда строга дисциплина на капитала и работната ръка, контролира цените, ограничава износа на капитали, субсидира новите индустрии, поощрява използуването на местни заместители на вносните продукти… Това е причина Чалмерс Джонсон да заяви, че Япония е „единствената комунистическа страна, която функционира“ [29]. „Японската икономика не следва западната логика, каквото и да вещаят западните прогнози и то по простата причина, че тя не е западна пазарна икономика“ (С. Хънтингтон) [27].

„Японският път“ е последван и от „малките тигри“ (Южна Корея, Тайван, Сингапур, Малайзия, Хонгконг), макар и с доста чужди инвестиции (главно американски). В този случай неудобството е, че при изтеглянето на (част от) чуждите капитали и повдигането на митническите бариери на търговските партньори (главно САЩ) икономиките на тези страни са готови да рухнат. Малайзия се „измъкна“ от рухване чрез „социалистически“ мероприятия, без помощта на МВФ.

Обществото не може да бъде пазар, дори поради факта, че е многофакторна система и не може да бъде „оразмерявано“ само по един фактор (печалбата), колкото и важен да е той. Това е в сила и за самата икономика. Икономиката трябва да „обслужва“ всички, а не само печалбите на богаташите. Пазарът е безотговорен (никой не е отговорен за пазарните стихии, както и за природните), а обществото изисква отговорни решения (лица, които да носят отговорност за взетите решения).

Според Адам Смит, принципите на икономическия либерализъм могат да дават благоприятни резултати, когато се прилагат, държейки сметка за основните права (интереси) на човека [29]. Тъкмо това не става никога.

Тук се проявява едно от основните противоречия на капитализма, изтъкнато от Маркс: обществения характер на производството и частния характер на присвояване (на печалбата).

Икономическият ужас

Условно може да бъде прието, че след 1970 капитализмът от промишлен се превръща в борсов, финансов, глобален, непромишлен, спекулативен… — всяка от тези характристики е справедлива. Това не означава, че не се произвеждат стоки и услуги. Произвеждат се, но се сменят акцентите на стремежа към печалба. Процесът е постепенен и 1970 е само един ориентир за него във времето.

Още Маркс и Енгелс [17] смятат, че глобализацията на икономиката е желана цел за капиталистите (те смятат това за положително явление). „Закъсняването“ й се дължи на липсата (преди) на технически средства за осъществяването й. Днес компютрите и телекомуникационните системи позволяват глобализирането на икономиката. И то се извършва.

За „обикновените хора“ последиците от това са ужасни. Затова говори Вивиан Форесте [37]:

„Днес безработните вече не са нещо временно и случайно и само в някои отрасли; те са изправени пред експлозивно разрастване, явление, подобно на приливни вълни, циклони и торнада, към които никой не се стреми, но и никой не може да им устои. Подвластни са на световната логика, която приема премахването на това, което се нарича труд, т.е. работни места“.

„Обаче — и това са жестоките ефекти на несъответствието — общественият и икономическият живот претендира, че се управлява от взаимодействия, основаващи се на труда, даже когато самият труд е изчезнал“.

„Погледнете свободния пазар, свободен да реализира печалби; погледнете социалните планове, които в действителност са осъществени [така], че да изхвърлят извън труда мъжете и жените (и го правят по възможно най-евтиния начин), лишавайки ги от прехрана, а понякога и от жилище“.

„Този свят, който по силата на кибернетиката и високите технологии живее при скоростта на мигновеност, свят където скоростта се слива с мигновеността в пространство, което не съдържа междини, е свят, където властвуват вездесъщността и едновременността“.

„Мнозинството от човешки същества вече не е нужно на малцинството, което формира икономиката и затова държи властта“.

„При демокрацията никой не ще се осмели да каже, че животът не е право или че множеството от живи хора е излишно за [днешните] изисквания. Но не може ли да дръзне да го каже при тоталитарен режим? Не са ли дръзнали вече? И не допускаме ли самите ние този принцип, докато го обсъждаме, когато гладът унищожава населението не толкова далече от нас, за да можем ние да продължим празника?“

„Частните транснационални икономически мрежи нарастващо доминират властта на държавите; далече от възможността да бъдат контролирани от страните, мрежите сами ги контролират и формират; всъщност, самите мрежи са някакъв вид нация. Нация без територия и правителствени институции, но нарастващо управляващи институциите и политиката на различни страни, често чрез влиятелни и забележителни организации като МВФ и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР)“.

Например частните икономически сили често имат контрол над националните дългове. В резултат на това, държавите зависят от тях и са под тяхната власт. Тези държави не се колебаят да превръщат дълговете на техните протектори в публични дългове, за които след това поемат отговорност. Тогава дълговете ще бъдат поети от гражданите, които не получават никаква компенсация в замяна на това. По ирония, дълговете на частния сектор, веднъж прехвърлени в публичния сектор, увеличават националния дълг с еквивалентно количество и след това поставят държавата под контрола на частната икономика“.

„Вековната традиция показва фундаментален принцип относно труда: без функция [в обществото] никой няма място в живота и никакъв видим достъп до него или поне до продължението му. Сега тези функции са изчезнали безвъзвратно…“

„Всичко това се нарича «обществено разпадане». Не социална несправедливост, или обществен скандал, или ад. Не: разпадане на обществото“.

„Толкова вярно е, че богатството на страната не е задължително да я направи процъфтяваща. То съставлява богатството на някои хора, само известна част от чиято собственост се намира там, или част от авоарите на националното финансово тяло. Всъщност, имотите принадлежат на съвсем различен вид организации от съвсем различен порядък, ръководени от лобитата на глобализацията. Богатството изтича само в икономиката, която е далече на светлинни години от официалната политика на дадена страна, както и от благоденствието и дори оцеляването на нейните жители“.

„Настоящата неолиберална система е достатъчно гъвкава и прозрачна, за да се приспособи към националните различия, но и достатъчно «глобализирана», за да ги ограничава прогресивно до състоянието на фолклор. Строг и тираничен, но разпръснат и труден за откриване и всепроникващ, новият необявен режим държи всички ключове на икономиката, която свежда до сферите на бизнеса, който пък кара бързината да поглъща всичко, което не принадлежи към тази сфера“.

„Господствуващите класи на частната икономика понякога са загубвали властта, но никога могъществото“.

„Компаниите не наемат работници поради превъзходната причина, че не се нуждаят от тях“.

„Призванието на бизнеса няма нищо общо с благотворителността. И това, което е порочно, е представянето на бизнеса като «динамична сила», действуваща в подчинение на морала и обществените повели, свързани с общото благо. И той наистина се старае да има задължения и етика, но те му заповядват да прави печалба, което от само себе си е позволено и безупречно законно. Да. Но днес, правилно или неправилно, наемането на работници е отрицателен фактор, скъп, безполезен и пагубен за печалбата. Вреден“.

„Заетостта, тъй горещо възпявана и призовавана, предмет на толкова много превъзнасяния за този, който трябва да я осъществява, е нещо като архаичен и практически безполезен фактор, източник на финансов дефицит. Орязването на работните места е станало един от най-модните мениджерски методи, един от най-ефикасните за непрекъснато приспособяване, благоприятен начин за икономия на пари и съществено средство за печалба“.

Световната банка, МВФ и ОИСР „управляват икономиката на планетата, което ще рече, политическия живот на народите в хармония с частните икономически сили, които в действителност по-скоро са в съюз, отколкото в конкуренция“. Според тях, „за да се получи регулиране на разходите за труд, ще бъде необходимо високо равнище на конюнктурна безработица“.

„Частните международни, многонационални или транснационални власти не се обременяват с желанието да се харесват, което ужасява политическите власти. Тук няма зависимост от чара; няма флиртуване с електората. Няма празно дърдорене или скрупули. Играта се играе открито и между всички. Целта е да се достигне до същественото: как да се управлява печалбата? Как да се достигне до печалба? Как може световното предприятие да работи за печалбата на всички съюзени лидери на бизнеса?“.

„Световната банка си идва направо на думата, без суетене и заобикалки постановявайки: «нарастналата гъвкавост на пазара на труда — въпреки лошата й репутация, като дума-евфемизъм за орязване на надниците и излишъците — е съществена във всички области, където са извършени пълните реформи». МВФ продължава: «Европейските правителства не трябва да допускат страхове от последиците, настъпили от ефекта на техните действия относно разпределянето на доходите, за да се предпазват от смелото си хвърляне във фундаментални реформи на пазара на труда; те ще бъдат разхлабени от ревизирането на системите за печалби чрез безработица, гарантирана минимална надница и мерки защитаващи заетостта»“.

„От преструктурирането има печеливши ефекти, благодарение на «несигурността, засягаща работниците, които позволяват на работодателите да съкратят разходите във ведомостите и да създават работни места, особено в обслужващия сектор, които са ниско платени, но са и несигурни».“

„Мистер Фелпс, идеалният мъж, за когото ОИСР мечтае, пише: «Американските наемни работници, които напълно загубят работата си, трябва да намерят друга колкото е възможно по-бързо. Помощите за безработни са само малка част от предишната им заплата и ще бъде гарантирана най-много за шест месеца. Тя няма да бъде допълвана от никакви [други] социални помощи (за квартира, образование и др.)»“.

„Създаване на работни места? Може би. Но първо трябва да се създаде несигурност! И даже по-добре е да се предизвика несигурност по всички континенти“.

„Разбира се, между масите, чиято социална несигурност е била планирана хладнокръвно, само нищожен процент от лица, които не са били застигнати от бедствието, ще спечелят от нископлатените работни места. За другите ще остане само несигурността, заедно с униженията, лишенията и опасностите. Както и със съкращаването на живота им. Но пък ползата ще бъде извличането на печалби“.

Освен всичко друго, сме преживели революция, без да сме я забелязали. Радикална, безмълвна революция, без някаква установена теория или призната идеология; тя стана тихо, чрез факти, установени без декларация, без коментар или някакво отбелязване, факти, безшумно установили се в историята и в нашето обкръжение. Самата сила на това движение се свързва с факта, че революцията започна, забелязана едва когато вече се беше установила и предварително бе успяла да предотврати и парализира реакцията против нея“.

„Галопиращата ескалация на безработицата в развитите страни, както видяхме, се стреми да ги накара да достигнат в неочаквана степен бедността на Третия свят. С задълбочаване на процъфтяването, може да сме се надявали да видим обратното. Вместо това, бедността е, която идва «глобализирана», проправяйки пътя си в привилегированите преди страни“.

„Всеки твърди, че вярва…, че това е само кризисен период, а не мутация [на капитализма], не организиран вече нов вид цивилизация, чиято логика приема изхвърлянето на наемния труд, изчезването на хората, живеещи от заплата и маргинализирането на повечето човешки същества“.

„Живеем в странни времена, когато пролетариатът, по-скоро късният пролетариат, се бори за възстановяване на нечовешките условия“ [на съществуване].

Възниква ново понятие: наемаемост (employabilite). Понятието ще бъде популярно. Можем да си представим какъв ще бъде „професионалистът“, т.е „наемаемият“, степента на интерес, която ще изпитва към работата си и опитността, която ще придобива. А също и статута на взаимнозаменяема пионка и професионално нищожество. Това няма нищо общо с живота, изпълнен с приключения, противоположен на мрачното съществуване като „бутни-колиба“, а с положение, което ще акцентира върху крехкостта му и даже повече ще го излага на риск. Непрестанно ще бъде обзет от грижите да изтърпява постоянно подновяващото се чиракуване, без голям шанс да успее. Разбира се, и дума не може да става за истинска „професия“. С всеки нов опит ще трябва да се старае да се хареса на непознати нему хора, без голяма надежда, че ще има време да си създаде приятели, да постигне позиция, положение, статут на близък на другите, макар и мъничко.

Профсъюзите ще загубят ролята си. Постоянните идвания и отивания, краткостта на времето, прекарано в компания, за чието образуване няма да имат време, след като всички са изолирани елементи, само преминаващи един покрай друг, прави профсъюзите безрезултатни. Дори невъзможни. Както и договарянията, събранията, проявите на солидарност, колективните протести, работническите съвети — има толкова много забравени стари неща!

Глобалистките сили биха могли да обявят: „Благодарение на нашите общи усилия, всяко нещо е сведено до това, което смятаме за рационално, справедливо и печелившо и то свързва всички нас. Този свят на конкуренция е наш — започнат, контролиран и управляван от нас. Той налага това, което ние поискаме. Той е неизбежен и е такъв, какъвто го желаем и може да върши и да взема всичко едновременно“.

„Новото гледище за принципа «Един за всички и всички за един» е планетарният отговор «Нищо за всички и всички за нищо»“.

Конкуренция? Конкурентност? Тя действува вътре в клуба [на богатите] и със съгласието на всички членове. Частно дело. Членовете са част от играта, която в действителност ръководят и която е нищо за бизнеса на онези, които са извън клуба. Тъкмо обратното, цялото население на света има нещо общо: то не е част от клуба, даже ако, прислучайно начало на близост, го приемат за съюзник, почти асоцииран, даже съучастник, който би могъл да загуби или спечели заедно с един или друг т.нар. опонент в тези измислени конфликти. Всъщност, играта е изиграна без хората, да не кажем против тях. Това е съвсем цивилизована игра, организирана, за да гарантира, че всеки от измислените съперници ще печели винаги, във всяко нещо, във всяко време“.

„Никога човечеството като цяло не е било застрашавано чак толкова в оцеляването си“. „За пръв път масата от човечеството вече не е необходима материално, а още по-малко икономически на малкия брой хора, държащи властта, за които човешкият живот извън техния частен кръг не струва нищо, дори не трябва да съществува — това е все по-очевидно от ден на ден — освен като утилитарна вещ“.

И тези престъпления против човечеството винаги са престъпления на човечеството. Извършвани от човечеството.

„Как можем да избегнем мисълта за възможен сценарий при тоталитарен режим, който би срещнал малка трудност при «глобализирането» си и би имал на разположение средства за отстраняване с такава експедитивност, размах и бързина, каквато не сме си представяли преди: геноцид, готов да започне“. Всъщност вече е започнал.

Вивиан Форесте е литераторка, а не икономистка и може би затова не разглежда икономиката като нещо самоцелно, а като средство за съществуването на хората. Може би затова вижда социалните абсурди и ги коментира на разбираем език. Липсва само обяснението защо става всичко това. Дали свръхбогатите не са патологични типове, унищожаващи човечеството за развлечение? Може и да има такива мизантропи, но подобен отговор не звучи сериозно.

 Георги Андреев - из "Краят на западната цивилизация"


chitanka.info/text/6116/7#textstart

 




Гласувай:
6
0


Вълнообразно


1. freeoldmen - Не е за вярване, но вчера препрочетох
31.01.2016 20:01
тази книга на Георги Андреев.

Нали знаеш, че той е съблогърът alchemist?

Поне така мисля...
цитирай
2. zemja - Привет!
31.01.2016 21:03
Не съм компетентна по тези въпроси, но прочетох с интерес.
Благодаря за постинга.
цитирай
3. kvg55 - Така наречените либертарианци, ...
31.01.2016 21:41
Така наречените либертарианци, които у нас си имат сдружение "Атлас", издигат в култ принципа "laissez faire" и се борят за окончателно изтикване на държавата от икономиката, но нямат нищо против, ако държавата избере тях за участие в обществени проекти, като "Южен поток" например. Скоро не съм влизал в сайтът им за да видя докъде са стигнали в развитието си либертарианците.
От другата страна, САЩ са пример са капиталистическа страна управлявана от частните корпорации. Логиката на досегашното историческо развитие сочи, че заговорът на "господарите на света" за подчиняване на човечеството няма да успее, защото има и противодействащи сили - Русия и Китай и други по-малки. Покоряването на човечеството може да стане само чрез пълното военно и икономическо съсипване от САЩ на Русия и Китай, което е много съмнително.
цитирай
4. mt46 - Не знам... Видях, че отдавна е постнал част /глава/ от книгата...
01.02.2016 13:30
freeoldmen написа:
тази книга на Георги Андреев.

Нали знаеш, че той е съблогърът alchemist?

Поне така мисля...

цитирай
5. mt46 - Четенето и знанието са път към мисленето и действието...
01.02.2016 13:32
zemja написа:
Не съм компетентна по тези въпроси, но прочетох с интерес.
Благодаря за постинга.

цитирай
6. mt46 - Мда...
01.02.2016 13:35
kvg55 написа:
Така наречените либертарианци, които у нас си имат сдружение "Атлас", издигат в култ принципа "laissez faire" и се борят за окончателно изтикване на държавата от икономиката, но нямат нищо против, ако държавата избере тях за участие в обществени проекти, като "Южен поток" например. Скоро не съм влизал в сайтът им за да видя докъде са стигнали в развитието си либертарианците.
От другата страна, САЩ са пример са капиталистическа страна управлявана от частните корпорации. Логиката на досегашното историческо развитие сочи, че заговорът на "господарите на света" за подчиняване на човечеството няма да успее, защото има и противодействащи сили - Русия и Китай и други по-малки. Покоряването на човечеството може да стане само чрез пълното военно и икономическо съсипване от САЩ на Русия и Китай, което е много съмнително.

Но ако големите риби изядат всички малки риби, после с какво ще се хранят? Освен да се самоизядат...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 10051865
Постинги: 2205
Коментари: 33753
Гласове: 102170
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031