.
.
.
"Срещи с Буров" /откъси/

/.../

— Кои политици Вие смятате от своя ранг, господин Буров?

— Ще говоря за политиците от голямото добро утро, като Драган Цанков, Митрополит Климент (Стамболов — не, той бе глупец и развратник, който не разбираше психологията на народа и по-точно — на интелигенцията) Петко Каравелов, Иван Евстатиев Гешов и Цар Борис III, баща му — Фердинанд. Това бяхме хората, които познавахме психологията на народа си и го управлявахме. Всички останали политици са били или лоши психолози, или лоши себелюбци, които опропастиха и себе си, и България. Аз не мога да не презирам, да не мразя вашия бог, вашия кумир Сталин, господин Памукчиев. Това е нещо напълно естествено. Но в същото време, като човек, политик и дипломат, който е водил пет години външната политика на България и винаги е пърдял в големия кюп на политиците, не мога да не се смайвам пред гения му. Как можа този прост, неук грузинец, тази мръсна, долна свиня от Гори (какъв ли градец е той, но да кажем, че е град) да разиграе световните кукли, световната политика и да ви докара на власт вас, комунистите, вас, перекендетата, дето не знаете да държите лъжицата и вилицата на софрата, ами ядете като свини и мляскате като шопари. Това сте вие, прости хора, но хора, които имат късмет.

А ние, дето ядем като аристократи, сега лапаме попара от паницата и стоим като слуги. Как стана това? Кой извъртя колелото на историята? Кой докара до там работата, че Русия от самотна — стана многодетна майка на десетина отрочета, недоносчета.

Как бе, джанъм? Кой гений извъртя нещата така, в своя полза, че аз, Буров, банкерът Буров се озовах в Дряново?

Да паса патките по „Пачи панаир“ и да слушам химна на дряновските пияници:

Дряновските булки,

жълти като дюлки

мътна вода газят,

бели поли вдигат

и на Коля смигат…

На Коля Бързака. Леле майко, до какво падение доживях. Но хак ми е. От акъла ми е. Да ставам аз министър без портфейл в кабинета на чучелото Муравиев. Чунким не го знаех кой е. Знаех го. Чунким не бях ебал жена му. Ебал я бях. И знаех номерата й. Но се хванах на хорото му. Той имаше най-хубавата жена в София.

— Най-хубавата?

— И най-ебливата.

— Но Вие казахте, че Любка Ненчева била най-хубавата.

— Тя бе най-хубавата в България, а Муравиева — в София.

— Значи, Вие ги деляхте на категории?

— Естествено. Най-напред винаги е била мис Казанлък, след това мис България и накрая мис Свят. Ние, българите, имаме щастието да се радваме на най-хубавите жени. Но не ги ценим. Българинът по начало не цени хубавите неща. Той гледа на тях като на нещо преходно и временно. Ето защо в България никога не е имало култ към красотата. Култ към вечното и красивото. Когато Николай Райнов започна да издава библиотеката си „Вечното в българската литература“, аз се абонирах за нея. Все пак, исках да проумея, да разбера кое е вечното. И разбрах, че този човек няма понятие от вечност. Той си остана един прост, неук, кесаревски клисар и неуспял поп.

Вечното в литературата можеше да прозре само Вазов, Константин Величков, Митрополит Климент и Пенчо Славейков. Защото имат гени на литератори.

— А Захари Стоянов?

— О, най-малко той.

— Защо?

— Защото не притежаваше нужната култура за това. Бях на 14 години когато той умря. И бях на погребението му. Аз Ви казах, господин Памукчиев, че той, моят баща напусна овреме Лясковец и се премести в Русе, в най-хубавия град на България, при най-умните хора. Защото Русе е чаровен град, русенци са били най-умните хора на България. И понеже България открай време се е управлявала от търновските профани, като Стамболов и Петър Габровски, от генерал Никола Недев и Георги Живков, затова не е прокопсала.

Нито един русенец не е допуснат да стане водач на нацията, какъвто за съжаление осем-девет години беше Стамболов.

— Защо?

— Политиката има свои закони, казах вече. Тя не търпи интелигентните на трона си. Тя иска полуинтелигентни. Полудипломати, полуполитици. Тя иска сурови мъже, с тежки юмруци. А русенци, като възпитани и интелигентни хора, се държат настрана. Баща ми имаше за правило: работи с умни хора, да поумнееш и ти. Работи с честни хора, да станеш честен и ти. Работи с делови мъже, за да бъдеш доволен и ти. И затова, може би, той не успя да си пробие път към върховете на властта. Не стана дори министър. Но ми каза: „И да си по-умен от другите, Атанасе, не го показвай пред тях. Хората не обичат това. И да си гении, сред тях изглеждай овца…“

Хората обичат овцете, особено когато могат да ги доят и да ги стрижат. Освен това всеки обича агнешко месце и овче млечице, за това овчата политика е най-добрата политика. Овчата маскировка е най-фината маскировка. Ето защо големите политици, от ранга на Гешов и на Андрей Ляпчев, винаги са си намятали по една овча или агнешка кожа на гърба.

Плуват си с нея в живота, в банките, в политиката, пасат си кротко и доживяха дълбока старост.

А аз, който се перчех, който исках да продавам чалъми на госпожа Муравиева, сега кисна в Дряново.

Затова баща ми беше прав като ми казваше „Бъди външно овца, а вътрешно, ако би щи бъди и тигър, и пантера, и чакал“.

В политиката, господин Памукчиев, важна е маскировката, а не същността. Кой ти ебава днес същността. Труман, който е голям коцкар, женкар, политик и банкер, притежава едно ценно качество — той е дипломат. Аз съм следил кариерата на всички американски политици от времето на Георг Вашингтон — по книгите и вестниците, разбира се. Не в Америка, където сигурно бих променил мнението си за тях. И бих видял, че този президент Рузвелт е едно еврейско семселе, едно юдейско копеле, което влиза в световната война само за да спаси евреите. За нищо друго. Америка нямаше интерес да воюва, както Русия в 1914 година. Цар Николай хвърли Русия във войната. Русия имаше всичко. Не й трябваше нищо. Тя можеше тогава, както Швеция и Швейцария, да стои настрана, да продава храна и да трупа милиарди. И не в пари, а в злато. Цар Николай се оказа най-глупавият руски император след Александър II.

— Как след Александър II, господин Буров? Той е велик император за мене.

— За тебе да, но не и за мене, господин Памукчиев. И забележете, сега започвам да Ви говоря на „ти“, защото Вие ми оспорвате едно нещо, в което аз вярвам и съм напълно сигурен, защото съм водил държавната външна политика на България пет години и съм бил на върха на властта. Защо казвам, че е прост този император на Русия? Защото в 1862 година, той продава Аляска на Америка. На Щатите. Продава къс от Русия, къс от снагата на една велика империя, която ни е спасила, но която може да диктува волята си на света. Всеки голям политик, господин Памукчиев, като голям дипломат, гледа на световната политика като на свое бойно поле, на свое дело. Русия е можела да вземе Канада, защото е имала сили за това, но не го е направила. Можела е да се настани и по на юг, примерно в Калифорния, имала е и флота, и сили, но не го е сторила.

А това говедо, това чучело, този глупак Александър II да вземе да продаде Аляска, със златните й залежи. Бе, животно. Бе, диване. Иди там, виж какво продаваш, и тогава дигай цената, щом ще го продаваш. А той го е дал на безценица. Ето защо, господин Памукчиев, аз Ви казвам — в световната политика могат да се месят и да оценяват само големите политици, лъвовете като Рузвелт, като Сталин, като Чърчил — тримата най-големи политици на нашето време.

— А кои бяха тримата най-големи политици на Вашето време, господин Буров?

— Моето време, когато аз бях министър на външните работи през 1926–1931 година, нямаше големи политици. И не защото не ги е имало, а защото не можеха да се проявят. Големият политик се проявява само в бурни години и бурни времена. Войната е бурно време. Световните политици се показват именно тогава. За мене Хитлер е гений. Зъл гений, но гений. Защото той създаде от нищото нещо, създаде един култ, една империя, една армия и раздруса устоите на света и световната политика. След сто години историците ще му признаят много заслуги. И ще забравят онова, което той е сторил като зло. Защото хората имат къса памет.

Всеки, който не поглежда към политиката е добър за политиците. Всеки, който поглежда към паницата им е вреден за тях. И те го убиват. През септември 1923 година вие, комунистите, погледнахте към нашата паница и ние ви стоварихме един в мутрата, да не си навирате гагите там. Сега ние погледнахме към нашата паница и вие ни друснахте по един в мордата, да не поглеждаме там. И с право. Никой не обича да му гледат в гащите, в полата и паницата.

Жената си крие лалето, за да му придаде по-голяма цена. Мъжът си показва керестето — за да му придаде по-голяма цена. Глупак. Той не знае, че големият хуй и през потурите си личи. И веднага се усеща кой влачи остро копие и кой клюмнал минзухар…

Та казвам аз, господин Памукчиев, политиката има свои неотменими закони. И колкото по-млад ги научиш, по-лесно ще се издигнеш и няма да повтаряш грешките на по-големите, на умните. Стамболийски щеше да управлява и сега, ако не бе неговият навик да поглежда в нашите паници. На банкерите. На чифликчиите. На наемодателите, като Кочо Хаджикалчов.

/.../

Сега, като ме слушате, Вие си казвате, господин Памукчиев: „Какви ги дрънка този дърт глупак Буров, какви ги приказва.“ Така ли е? Така е. Не го отричайте. Аз чета по очите Ви. Нали е така?

— Да. Така е.

— Ясно. Значи, не съм се излъгал. Все още мога да гадая по очите и усмивките на хората. Фердинанд прие трона в 1887 година от ръцете на Стамболов и го направи свой министър-председател и свой помощник, съветник, учител, възпитател. Забележете, възпитател. И Стамболов, говедото, повярва, че князът е по-глупав от него щом го кани за учител и възпитател. И започна да му дава съвети. Днес един, утре друг.

Днес му праща млади жени, нали е ергенче, утре му проводи булката на някой чиновник, която иска пари и дрехи. Фердинанд се забавлява, а Стамболов през това време се разправя с русофилите. Бие ги, гони ги, требе ги. Насилва жените им, насилва децата им, гази Търновската конституция като луда крава телето си, както казват нашите селяни, и управлява.

Царят през това време го гледа и му се смее на ума. Той бе потомствен принц. Син на князе, на херцози, внук на един френски крал.

Кралица Виктория му бе „Танти Виктори“ — леля Виктория. Неговият чичо й бе съпруг.

Та този ли Фердинанд няма да излъже, да преметне Стефан Стамболов, той ли? (Смее се ехидно, взема чашата с вино и пие с наслада).

Аз му бях занесъл три бутилки асеновградско, маврудско вино, малага и една луканка. Ядеше само по едно резенче и на разговор пиеше само по една чаша вино, не повече. Друга част оставяше за вечерта, когато продължавахме нашите разговори. Защото без чаша вино той не бе в настроение.

/.../

— Господин Буров, Вие говорехте за Фердинанд като държавник.

— Не само като държавник, а и като психолог. Той, казах го вече, разбра що за говедо е Стамболов. Умен, но не много. Лаком премного. А такива хора най-лесно падат в клопката. Остави Стамболов да се налапа с гори, с ливади, с банки, с имоти, с пари и му тласна в ръце сопата. „На, бий. Аз се боя от Русия.“ А той не се боеше от никого. Защото зад него беше Англия, Германия. Беше Австро-Унгария, която го прати в България. Стамболов го удари по жени. Всеки политик, като се наяде, започва да си спомня за младостта и да съжалява, че не е юркал всички хубави жени. И си въобразява, че ще успее. И почва да лудува. Полудя и Стамболов. И още повече се разлакоми. Той завзе чифлика на Чобан-Генови, завзе чифлика на Олматарски, настани се в Оряховското село Бутан, Гложене, навря се там в чифлиците на село Селановци. Той нямаше мярка. Нямаше насищане. Сетне, през 1892 година, започна да вилней из Добруджа и взе осем чифлика от Бутански, Провадалийски, Гайтаневски и Ючормански. Фердинанд си седеше в двореца и само му гледаше сеира. „Лапай, лапай, иде ти краят.“ Умори зетя му — военния министър Сава Муткуров — и постави за военен министър полковник Рачо Петров. Добре. Философски погледнато, нищо особено. Но иначе погледнато — това бе преврат. Постът на военния министър е най-важният пост. Това е ключов пост. Върховна власт, на върховни права и сили. Неотменим закон в политиката е, че който държи военното министерство, той държи всичко.

Вие, комунистите, господин Памукчиев, излязохте големи дяволи. Признавам го. Сложихте на 9 септември за министър на войната едно чучело, един глупак — Дамян Велчев, а го командувахте чрез маршал Толбухин и чрез помощник-военните министри. Знам ви игрите. Следя ви ходовете и виждам, че са гениални ходове. Но те не са ваше изобретение. Не. Те са ходове на чичко ви Сталинчо, да го туря на майка му грузинска. Той ги измисля тези велики игри и успява чрез тях. Помня и съм следил с най-голям интерес някога битките му с Лео Троцки. Аз познавах добре Лео Троцки, лично. През 1912 година той дойде тук, в България, като кореспондент на един швейцарски вестник. Беше голям ум. Голям журналист. Голям кореспондент. Имаше дар-слово на вития, на пророк Йеремия. Само вашият кумир — Георги Кирков — би могъл да се сравни с него и да излезе срещу него. Никой друг.

Идва и се представя — Лео Троцки, Ешкенази — и започва визити на всички богати еврейски къщи. Той бе чаровен като събеседник. Той бе гений. Това не може да му се отрече. И Сталин го събори. Катурна го. Като изгониха Лео Троцки от Русия, през 1927 година аз казах на Андрей Ляпчев:

— В Русия става нещо велико. Идва нов гений.

— Защо? — пита ме той.

А аз му казвам:

— Еврейските болшевичета в Русия си намериха майстора. Този грузинец ще им ебе майката до един.

Ляпчев ме гледа и мига. Той не разбираше от дълбоката, световна политика. Той разбираше само от българската политика.

Тогава аз отидох при едни руски генерали от щаба на генерал Врангел, на Кутепов, на Деникин, които живееха на квартира в дома на Иван Евстатиев Гешов, на „Царя“, до къщата на Моллови. И поговорих с тях. Те бяха много разтревожени.

— Какво има? — питам ги. — Какво е станало?

Те ми подават вестник „Правда“. Получаваха го тайно, по техни си канали. И ми дадоха да чета изложението на Сталин против Троцки — едно умно и сериозно изложение. Умно измислено, умно написано, умно отпечатано, с мярка.

В живота, в печата, в политиката, господин Памукчиев, мярката е велико нещо. Всяко нещо, казано с мярка, хваща дикиш. Всяко нещо, казано с нервен, раздразнителен тон отблъсква. А Сталин говореше спокойно. Много спокойно. И това негово спокойствие беше изплашило генералите. Зад това спокойствие те бяха видели Русия. Русия — могъща и страшна за света. И го видяха не само те. Видя го светът.

Сталин през 1927 година — десет години след революцията — пръв показа силата на Русия. И изплаши света. Ако сте чели, господин Памукчиев, макар и млад, нещо за натиска „Кърдзон“, за аферата „Кърдзон“, за заплахата „Кърдзон“. Тя стана именно тогава — през 1927–28 година. Англия се уплаши. Тя разчиташе на Троцки. На еврейчетата. Те да провалят революцията в Русия. Защото те бяха възпитаници на Западна Европа, бяха живели в Швеция, Швейцария, Германия, Австрия и познаваха европейската демокрация. И си въобразяваха до един, че ще оправят Русия с демокрация. Глупава илюзия. Светът се управлява открай време или със сурова диктатура или с демагогска демокрация. Няма демокрация, където няма пари. Няма демокрация, където няма колонии. Няма демокрация, където няма да ти тече отвън, от чужди джобове и каси.

Англия и Франция се перчеха с демокрация, защото имаха колонии. Германия също се перчеше с демокрация до 1914 година, докато имаше колонии.

В парламента, в Райхстага, в Берлин, аз съм виждал да заседават социалисти и юнкери от Прусия. Август Бебел пееше там… Но след това песента му секна. Избиха хората му. Защо? Защото колониите не носят вече нищо. И се мина към диктатурата.

Защо в България никога не е имало демокрация? Защото никога не сме имали помощи от никъде. Без пари и колонии няма демокрация. Това са тъжни неща, но са истина.

Англия ще загуби силата си тогава, когато загуби колониите си.

Русия е страшна за това, защото остана цяла. И геният на Ленин е именно в това, че той запази цяла империята. Велика победа, на един велик (макар и омразен за мене) човек. Да, омразен. Той и чичко ти Сталин ме докараха тук, в Дряново, а не вие, с вашите милиционерчета.

Да, те двамата. Световната политика на Англия се крепи на колониите. Когато аз бях момче, през 1887 година, когато посрещнах Фердинанд в Лом, с баща си, видях как баща ми даде сто наполеона в касата на княза. Носеше я хофмаршалът граф Бурболон. Това бе уж за „Червения кръст“. Княгиня Клементина бе една от най-важните основателки на Червения кръст в света. Баща ми даде тези пари, а аз го попитах:

— Тате, защо ги даде? Това са много пари.

А той ми каза тогава:

— За да получиш после, трябва да дадеш сега. Но първо ти да дадеш. Запомни това.

И аз го запомних.

И Ленин през 1917 година даде първи — даде три декрета, та ни еба майката, а после обра каймака. Разложи всичките ни армии и те, армиите, решиха изхода на войната. Англия мислеше да води още пет години война в Русия. Не изкара и пет месеца и нейната армия се разбунтува. И тя си я върна обратно в Гърция.

Висшата политика, господин Памукчиев, иска три неща: пари, шанс и ум. Огромен ум. Ум, който да движи света.

— Кои са световните политици, които са движили света?

— Света го движат не политиците, а парите. Политиците са били само щурманите на параходите. Параход без платна, без вятър, без пара, без бензин не върви. Това са парите. Параход без шанс също не върви. Извие се ураган, потопи го и край.

Трябва съчетание на ума, на шанса и на парите.

/.../

Михаил Топалов- Памукчиев - "Срещи с Буров" /1990 г./
chitanka.info/text/24104/4

Наистина е колело - всичко се повтаря.
Благодаря ти за припомнянето на тази много интересна за мене книга - и като прочит на историята – първоличен и едновременно някак дистанциран, пречупен и пресят през изстраданите истини за времето, и като надникване в живота и делата на ярките личности, трасирали пътя на нацията ни в онзи титаничен период на държавно първостроителство, и като обобщение за световните исторически процеси – по-далечни и по-близки във времето, и като друг поглед към големите в литературата ни - Вазов, Захари Стоянов, Яворов и Лора, Пенчо Славейков и Мара Белчева, Елин Пелин, Йовков, Лилиев, Багряна, Кирил Христов. Свидетелски разказ, жив, образен език, любопитни биографични факти и пикантерии от кухнята, собствена позиция и отношение, интересни анализи и оценки, обобщения, прогнози, някои от които сякаш не са от 50-те години на миналия век, когато са правени интервютата с поставения под домашен арест Атанас Буров, не са и от 90-те, когато е излязла книгата, а от днес, от второто десетилетие на 21 век. – всичко в тази документална книга грабва. Звучи съвременно, забавно и интригуващо, панорамно и философски обобщено, трагично и оптимистично за народа и държавата ни, за съдбата на България. Благодаря ти за това представяне, Марине! Поздрави!

Купих си книгата "Срещи с Буров" още като студент и я прочетох с голям интерес...
Колоритна личност е Буров! Днес нямаме такива политици, банкери, бизнесмени...

Интересни разговори-интервюта, чел съм ги.