.
.
.

 Автор: К. Гълъбов

Психологията на днешния българин е във висока степен психологията на човек от едно преходно време, когато животът му преминава бързо от едни към други форми. В нея има много разместени неща. Поради бързото ни откъсване от селския и полуградския живот, по­ради бързото ни приобщаване с културата на западна Европа, ние се завъртяхме на сто и осемдесет градуса около собствената си ос и се дезориентирахме.

До каква степен сме дезориен­тирани, се вижда например от това, че счетохме за нужно да имаме един от най-модерните и скъпи театри в Европа, преди да имаме канализация в Пловдив – да се славим с една от най-лук­созните университетски аули в света, от която и Ерио остана смаян, а физико-математическият ни факултет да се помеща­ва в здание, от което те е срам пред чужденците – да строим затвори, по-хигиенични от сана­ториуми, а да държим селските и по-голяма част от градските деца в училища, по-вонливи и от обори. Макар личният ни и об­ществен живот да е обсебен от дух на практицизъм, всъщност сме много непрактични: склонни сме да задоволяваме по-напред отложните нужди, оставяйки на втори ред неотложните.

 

До каква степен сме дезориен­тирани, се вижда по-нататък и от политиката ни. Закърмени с оня дух на свобода, който бушу­ва в хайдушките ни песни, за да изригне с вулканическа сила във величавото Априлско въстание, а после в две въстания на маке­донци и тракийци, ние прогоних­ме през Балканската война с неудържим устрем към победа много по-силния вековен враг – веднага след това обаче станах­ме жертви на своята склонност към дезориентиране: въобразих­ме си, че можем да извършим наведнъж, а не на етапи, обеди­нението на българското племе. Даваха ни много, но искахме всичко и затова не получихме нищо. Голяма лъжа е, когато се твърди, че българинът облада­вал практичен дух.

Това ли е практичност: да вярваш, че след като си воювал месеци под­ред, а твоите съюзници са почи­вали зад гърба ти, ще можеш да ги биеш всички вкупом, вярвайки освен това, че турци и румънци ще стоят със скръстени ръце? Та това е нещо повече от не­практичност – това е формено оглупяване. Макар личният ни и обществен живот да е обсебен от дух на практицизъм, всъщ­ност сме много непрактични: изтървахме през 1913 г. прецен­ката за себе си, изгубихме погле­да за действителността, по­ставихме си задача не по силите, лежаща извън възможностите на момента, за да се дезориен­тираме през 1915 г. още повече!

 

Срещу злото би трябвало да се бори най-вече училището, но тази своя задача то дори не съзнава, пък дори и да я осъзнае един ден, такова, каквото е то днес, не би могло да я изпълни, защото е повече един образова­телен, отколкото възпитате­лен институт. Това важи особе­но за гимназиите ни. В тях мла­дежта не получава почти никак­во възпитание, защото главна­та им задача е да натъпчат главите на младите хора, които ги посещават, със знание. Може би те успяват да ги сродят с някоя и друга добродетел от нравствено и гражданско естес­тво, но за емоционалното им възпитание не полагат никакви грижи.

 

/.../

 

Три са основните издънки на себелюбието, поради които бъл­гаринът е доста асоциален: без­мълвното отнасяне към посега­телствата върху личността – несговорчивостта – завистта.

 

Макар днешният българин да е доста чувствителен към права­та на личността и да се възму­щава от посегателствата върху тях, предпочита, поради своето първично себелюбие, да запазва възмущението си непроявено. Пред тия посегателства през разните политически режими от Освобождението насам той е ос­тавал обикновено безмълвен зри­тел, за да не си навлича „беля на главата". Да бъде такъв зрител, той е бил принуден, както толкоз много други народи, открай време, но докато другите народи преминават през едно полити­ческо развитие, което създава у тях добродетелта на открито­то възмущение, българинът ро­бува и робството го приучва да бъде по-безмълвен зрител от­преди. По тази причина това, което на запад наричат „общес­твено мнение", у нас още дълги години няма да се създаде.

 

Друг не по-малко характерен не­достатък на българина е негова­та несговорчивост. Този недоста­тък е също много стар, но той се засиля през време на робството, защото и тогава, както преди, българинът е бил държан далеч от обществените работи и у него не се създава, както у други наро­ди, гъвкавостта да вмества своя­та воля сред волите на другите - да я уеднаквява с тях. Затова за обща работа не ни бива. Затова и в политиката намираме толкоз мъчно възможността за споразу­мение: цепенето на нашите поли­тически партии се дължи във ви­сока степен и на тази причина. В своето първично себелюбие поли­тическите ни водачи са крайно неотстъпчиви.

 

Как стои въпросът със за­вистта?

 

Чуваме понякога да се твърди, че сме били най-завистливото племе на света: че в своето пър­вично себелюбие сме завиждали на най-близкия си приятел, на брата си – стига той да забога­тее или да се издигне до по-висо­ко обществено положение. Из­тъква се при това, че завистли­во било не само простолюдието ни, но и интелигенцията ни, не­що повече: че образованият бил по-завистлив и от неукия. В подкрепа на това твърдение се привеждат дори примери за за­вист между писателите и уче­ните ни, и то на завист не мо­ментна или бързопреходна, а трайна, която се активизира в системно пакостене, минопод- ривно или явно. Елин Пелин бе­ше писал: „Ако и нашата страна роди някога гений, то той ще бъде само геният на завистта".

 

Разбира се, завистта е черта, която се наблюдава често у нас, защото да завижда, бълга­ринът се е учил отдавна, особе­но през вековното робство, ко­гато е бил напълно лишен от възможността да богатее и се издига по стълбата на общест­вените положения и е могъл са­мо да гледа как други бога­теят, как други се издигат: турци и гърци, но все пак твър­дения като горните са крайно пресилени. И други народи са за­вистливи, макар да не са робу­вали и да имат зад себе си дъл­го културно минало – дори по-завистливи от нас.

 

Но докато разгледаните три черти на асоциалност се явяват като издънка на себелюбието, иначе стои въпросът с една дру­га асоциална черта на българина – недоверието и подозрител­ността. Тя не може да се тъл­кува като признак на себелюбие, но дирейки произхода й, стигаме пак до едно по-далечно минало, когато не е имало власт и зако­ни, които да създават чувство за сигурност у отделната еди­ница, или и да е имало, не са били прилагани еднакво към всички.

През време на робството тази черта се засиля, защото в отли­чие от турци и гърци българи­нът е бил едва ли не напълно ли­шен от защита пред престъпна­та воля. Нищо чудно прочее, че българинът предпочита да си има собствено дюкянче, вместо да влезе в съдружие – нищо чуд­но, че съдружниците се дебнат един друг на всяка стъпка. Това у едни народи не е тъй, но тия народи са с друго минало.

 

------------------

Проф. д-р Константин Гълъбов (1892–1980) е инициаторът на литера­турния кръг „Стрелец". Преводач, есеист, критик, автор на стихо­ве, повести и драми, както и на изследвания в областта на нем­ската класическа литература. Предлагаме ви откъси от статия­та му, публикувана през 1934 г. в „Българска мисъл".
glasove.com/categories/na-nov-glas/news/psihologiya-na-bulgarina

Много актуално и днес, съгласен съм с автора. Все пак ще допълня, че в онези мрачни, несвободни години на комунистически тоталитаризъм, българинът бе доста по-доверчив от днес. Ще излезе, че днешната подозрителност е продукт на демокрацията и свободата... живота е пълен с парадокси.

Забелязал съм, че всичко писано за българина от "Бай Ганьо" насам е вярно. Изглежда българинът не помръдва да се развива.

През соца доста къщи и леки коли не се заключваха...