Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.06.2016 23:05 - "Написано с кръв"
Автор: mt46 Категория: Хоби   
Прочетен: 1892 Коментари: 5 Гласове:
26


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
Александър Солженицин: „Написано с кръв” Автор: Шпигел Всички статии на автора 15.06.2016 18:34 2306 преглеждания 6 коментар/а Руският писател Александър Солженицин за трагичната история на своята страна, за провалените реформатори Горбачов и Елцин, за разочарованието от политиката на Запада и за отношението към живота и смъртта.

image

 

 

„Шпигел“: Александър Исаевич! Заварихме ви да се трудите. На 88 г. изглежда не ви е напуснало чувството, че сте длъжен да работите, въпреки че здравето ви не позволява свободно да се придвижвате из къщи. Откъде черпите тази сила?

 

Солженицин: Вътрешна пружина е, по рождение я имам. Но и с удоволствие се отдавам на работата. На работата и на борбата.

 

„Шпигел“: Само тук виждаме четири бюра. В новата ви книга, която през септември ще излезе в Германия, вие си спомняте, че сте писали дори по време на разходка в гората.

 

Солженицин: Когато бях в лагера, пишех и върху каменен зид. С молив на къс хартия, докато запомня съдържанието, и после я унищожавах.

 

„Шпигел“: И тази сила не ви е напускала дори в най-отчаяните моменти?

 

Солженицин: Да, струваше ми се понякога: да се свършва, каквото и да е. Каквото бъде, да бъде. А после се оказваше, че нещо читаво е станало.

 

„Шпигел“: Едва ли така сте мислели, когато през февруари 1945 г. капитан Солженицин е бил арестуван в Източна Прусия от военното контраразузнаване. В писмата му от фронта има доста неласкави изказвания за Йосиф Сталин, за което получава осем години лагер.

 

Солженицин: Това се случи на юг от Вормдит [днешна Орнета, Полша]. Току-що се бяхме измъкнали от немския котел и настъпвахме към Кьонигсберг, когато ме арестуваха. Винаги съм бил оптимист, но също ме тласкаха и убежденията ми.

 

„Шпигел“: Какви убеждения?

 

Солженицин: С годините те се развиваха, разбира се. Но винаги съм бил уверен в това, което върша, и никога не престъпвах съвестта си.

 

image

 

„Шпигел“: Александър Исаевич, когато преди 13 г. се завърнахте от изгнание, случващото се в нова Русия ви разочарова. Отхвърлихте държавната премия, предложена от Горбачов. Отказахте ордена, с който Елцин искаше да ви награди. Сега обаче приехте държавната награда от Путин, някогашния ръководител на службите, чийто предшественик жестоко ви е преследвал и тормозел. Как се връзва това?

 

Солженицин: През 1990 г. не Горбачов, а Министерският съвет на РСФСР, влизащ в състава на СССР, ми предложи премия за „Архипелаг ГУЛАГ”. Отказах я, защото не мога да приема лично да бъда почетен за книга, написана с кръвта на милиони. През 1998 г., когато беше най-ниската точка на народното бедствие, издадох „Русия в разруха”. Елцин лично се разпореди да ме наградят с висш държавен орден. Отговорих, че от върховната власт, довела Русия до състояние на гибел, не мога да приема награда.

 

Сегашната държавна премия ми я присъжда не лично президентът, а високата експертна общност. В Научния съвет, който издигна кандидатурата ми, а и в Съвета по култура, който подкрепи предложението, членуват най-авторитетните в областите си високоуважавани хора от страната ни. Като първо лице на държавата, президентът връчва премията в деня на националния празник. Приемайки наградата, изразих надеждата, че горчивият руски опит, на изучаването и описването на който отдадох живота си, ще ни предпази от нов гибелен крах.

 

Да, Владимир Путин е бил офицер от спецслужбите, но не следовател на КГБ, нито началник на лагер в ГУЛАГ. Международните, „чуждите” служби не само че не се порицават, но и се възхваляват в държавите си. Не беше упрекнат и Джордж Буш-старши за бившата му позиция на ръководител на ЦРУ.

 

„Шпигел“: През целия си живот призовавате властта към покаяние за милионите жертви на ГУЛАГ и комунистическия терор. Призивът ви чут ли е наистина?

 

Солженицин: Вече свикнах, че навсякъде за съвременното човечество публичното покаяние е най-недопустимото действие за политиците.

 

„Шпигел“: Сегашният президент на Русия [Путин] нарича разпада на СССР най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ в. Той казва, че е време да се сложи край на самоизяждащото се ровене в миналото, още повече че отвън има опити за вменяване на необосновано чувство за вина у руснаците. Нима това не е съучастничество с тези, които искат да се потули всичко, случило се в страната по времето на Съветите?

 

Солженицин: Вие сам виждате, че навсякъде по света нараства тревогата. Как САЩ, останали единствената свръхдържава след геополитическите катаклизми, ще се справят с новата си монополна водаческа роля. Що се отнася до „ровенето в миналото”, уви, отъждествяването на „съветско” с „руско”, против което често се изказвах още през 70-те г., не е изживяно и досега – нито на Запад, нито в страните от бившия соцлагер, нито в бившите съветски републики.

 

Ако старото поколение политици от комунистическите страни не беше склонно към покаяние, то новото е готово да предявява претенции и обвинения към най-удобната мишена – днешна Москва. Като че ли те сами героично са се освободили за нов живот, а Москва още си е комунистическа. Все пак смея да се надявам, че този нездрав стадий ще отмине и всички народи, изпитали върху себе си комунизма, ще осъзнаят именно в него виновника за така горчивото петно в историята си.

 

„Шпигел“: Включително и руснаците.

 

Солженицин: Ако всички ние можехме да погледнем трезво на миналото си, у нас щеше да изчезне носталгията по съветския строй, която изпитва по-малко пострадалата част от обществото. А в страните от Източна Европа и бившите съветски републики – желанието да виждаш причината за всичките си злини в историческия път на Русия. Никога не бива за личните злодеяния на вождовете или на политическите режими да се упреква във вина руският народ и държавата му или да му се приписва „болна психика”, както често правят на Запад. Тези режими са се задържали на власт в Русия, само опирайки се на кървавия терор. Очевидно е: само чувството за осъзната, доброволно призната вина може да бъде залог за оздравяването на нацията ни. Несекващите упреци отвън са контрапродуктивни.

 

image

 

„Шпигел“: Признаването на вината предполага достатъчно количество сведения за собственото минало. Историците обаче упрекват Москва, че архивите вече не са така достъпни, както през 90-те г.

 

Солженицин: Сложен въпрос. Безспорен е фактът, че в последните 20 г. в Русия се проведе архивна революция. Разсекретени са хиляди фондове, изследователите имат достъп до хиляди документи, доскоро закрити за тях. Публикувани са и са готови за отпечатване стотици книги, изнасящи тези документи на всеобщо разглеждане. Освен тях през 90-те бяха публикувани и редица документи, непреминали процедурата по разсекретяване. Така работеха военният историк Дмитрий Волкогонов, бившият член на Политбюро Александър Яковлев, хора с голяма влияние и достъп до всякакви архиви и обществото им е благодарно за ценните публикации. Напоследък наистина вече никой не може да подмине процедурата по разсекретяване. А тя е по-тромава, отколкото ни се иска.

 

Въпреки това материалите от Държавния архив (ГАРФ), основния и най-богатият в страната, са достъпни и днес, както през 90-те. В края на 90-те г. ФСБ предаде на ГАРФ 100 хил. съдебно-следствени дела, които остават открити и за граждани, и за изследователи. През 2004–2005 г. ГАРФ отпечата документалната 7-томна „История на сталинския ГУЛАГ”. Аз сътрудничих на това издание и свидетелствам, че то е максимално пълно и достоверно. Ползват го учени от цялата страна.

 

„Шпигел“: Изминаха почти 90 г., откакто Русия беше разтърсена първо от Февруарската, а после и от Октомврийската революция – събития, оставящи червена следа във всичките ви произведения. Наскоро в голяма статия вие потвърждавате тезата си, че комунизмът не е породен от предишния руски режим, а едва правителството на Керенски през 1917 г. прави възможен болшевишкия преврат. Излиза, че Ленин е просто случайна фигура, попаднала в Русия и съумяла да грабне властта само с немско съдействие, правилно ли ви разбирам?

 

Солженицин: Не, неправилно. Да превърнеш възможното в действително е по силите само на необикновени личности. Ленин и Троцки са необичайно ловки и енергични, успяват овреме да се възползват от безпомощността на правителството на Керенски.

Ще ви поправя: „Октомврийската революция” е мит, сътворен от победилия болшевизъм и напълно усвоен от западните прогресисти. На 25 октомври 1917 г. в Петроград за едно денонощие се извършва насилствен преврат, методично и блестящо разработен от Лев Троцки (Ленин по това време още се укрива от съда за измяна).

Това, което наричат „Руска революция от 1917 г.”, е Февруарската революция. Тя произтича от дореволюционна Русия и никога не съм твърдял обратното. Февруарската революция има дълбоки корени (което и показвам в епопеята „Червеното колело”).

На първо място, това е взаимното ожесточаване на образованото общество и властта, което прави невъзможен никакъв компромис, нито конструктивен държавен изход. Най-голямата отговорност е на властта, разбира се. Капитанът е най-много отговорен за корабокрушението.

 

Предпоставките за Февруари може да се смятат „породени от предишния руски режим”. Но оттук не следва, че Ленин е „случайна фигура”, нито че финансовото участие на император Вилхелм е несъществено.


В Октомврийския преврат няма нищо органично за Русия, обратно, той прекършва гръбнака й. Първото и чисто доказателство за това е червеният терор, отприщен от вождовете му, готови да потопят Русия в кръв.

 

„Шпигел“: С вашия двутомник „Двеста години заедно” се опитвате да преодолеете дългогодишното табу, тегнещо над съвместната история на руснаци и евреи. На Запад двата тома предизвикаха по-скоро недоумение. Вие подробно описвате как в царско време евреинът гостилничар се обогатява за сметка на мизерията на пропилите се селяни. Наричате евреите авангарда на световния капитал, крачещ в първите редове на разрушителите на буржоазния строй. Богатата ви изворова база не налага ли извода, че евреите повече от останалите носят морална отговорност за проваления експеримент на Съветите?

 

Солженицин: Аз правя точно обратното, за което намеквате с въпроса си: не призовавам към никакво измерване или сравнение на моралната отговорност на един народ с друг, нещо повече, отричам отговорността на един народ спрямо друг. Призивът ми е към себеосмисляне. В книгата е и отговорът на вашия въпрос:

„На всеки народ му се налага да бъде морално отговорен за миналото си и за позорното в него. Как да бъде отговорен? С опита да осмисли защо го е допуснал, къде е грешката ни, възможна ли е тя наново? В този смисъл и еврейският народ е отговорен за своите революционни главорези и за подготвените под строй фаланги на служба при тях. Не пред другите народи да се покаят, а пред тях самите, пред съзнанието си, пред Бога. Както и ние, руснаците, сме длъжни да се покаем и за погромите, и за жестоките селяни подпалвачи, за обезумелите войници революционери, за зверовете матроси.

 

image

 

„Шпигел“: Най-голям резонанс предизвика все пак „Архипелаг ГУЛАГ”. Вие показвате човеконенавистната природа на съветската диктатура. Днес, обръщайки поглед назад, можем ли да кажем доколко книгата е допринесла за поражението на комунизма в целия свят?

 

Солженицин: Авторът не може да си дава оценки. Въпросът ви не трябва да е към мен.

 

„Шпигел“: Русия върху себе си преживя мрачния опит на ХХ век, тук ви цитираме по смисъл: като че в името на цялото човечество. Руснаците съумяха ли да извлекат урок от последствията на двете революции?

 

Солженицин: Впечатлението ми е, че започват да извличат. За нарастващия интерес свидетелства огромното количество публикации и филми за руската история на ХХ в. Току-що по официалния канал „Россия” беше показана страшната, жестока и несмекчена истина за сталинските лагери по прозата на Варлаам Шаламов. Аз самият бях удивен от разгорещяването, размаха и продължителността на дискусиите, възникнали след издаването на старата ми статия за Февруарската революция. Спектърът от мнения беше широк и с несъгласни, което ме радва, защото е признак на живото желание да разбереш собственото минало, без което няма как пътят към бъдещето ни да е смислен.

 

„Шпигел“: Каква е оценката ви на президентската власт на Путин в сравнение с тази на Елцин и Горбачов?

 

Солженицин: Управлението на Горбачов поразява с политическата си инфантилност, неопитност и безотговорност пред страната. Това не беше власт, а лекомислена капитулация. Възторзите на Запад само потвърдиха картината. Трябва да се признае, че именно Горбачов (а не Елцин, както сега навсякъде се твърди) за първи път дава на гражданите свобода на словото и на придвижването.

Елцинската власт се характеризира с не по-малка безотговорност пред народа, но в други области. В безогледното прибързване час по-скоро да се установи частната собственост на мястото на държавната. Елцин развихри масовия многомилиарден грабеж на руските национални богатства. В стремежа си да получи подкрепата на регионалните лидери, той открито призоваваше, подкрепяше и подтикваше към сепаратизъм и развал на руската държава. Така лишаваше Русия от заслужените й историческа роля и международно положение. Това предизвика неслаби аплодисменти от страна на Запада.

Путин наследи разграбена, препъната страна с деморализирано и осиромашало народно мнозинство. И той се зае с възможното – постепенното и бавно възстановяване. Усилията му не бяха забелязани веднага, а още по-малко оценени. А можете ли да посочите исторически пример, когато мерките по възстановяване на крепостта са посрещани благожелателно отвън?

 

„Шпигел“: На всички постепенно стана ясно, че стабилна Русия е изгодна на Запада. Но се чудим най-вече на едно обстоятелство. Всеки път, когато става дума за правилно държавно устройство за Русия, вие се застъпвате за гражданското самоуправление, противопоставяйки го на западния модел на демокрация. След седем години Путин на власт ние наблюдаваме движение в точно обратната посока: властта се съсредоточава в президента, всичко е ориентирано към него, почти не остана опозиция.

 

Солженицин: Да, винаги съм настоявал за необходимостта от местно самоуправление в Русия, но без да го „противопоставям на западния модел на демокрация”. Напротив, убеждавам съгражданите си с примери на високоефективно самоуправление в Швейцария и Нова Англия, които съм виждал с очите си.

Вие обаче смесвате във въпроса си местното самоуправление, възможно само на ниско ниво, където хората лично познават избираните от тях управители, с регионалната власт на няколко десетки губернатори, които в елцинския период дружно с центъра мачкаха всякакви наченки на самоуправление.

 

Аз още съм угнетен от забавянето и неумението, с което се гради у нас местно самоуправление. Но то все пак се случва. Ако в елцинските времена на законодателно равнище беше блокирана всякаква възможност, то сега държавната власт по целия й вертикал делегира все повече решения на усмотрение на местното население. За съжаление все още липсва системен характер.

 

Опозиция? Без съмнение е необходима и желана от всички, които искат здраво развитие на страната ни. Сега, както и при Елцин, в опозиция като че ли са само комунистите. Но да се каже, че „почти не остана опозиция” – вие вероятно имате предвид демократическите партии от 90-те г.?

 

Ако се вгледате в тях непредвзето, през 90-те г. рязко падна стандартът на живот, поразил три четвърти от руските семейства, и всичко това под „демократическите знамена”. Няма нищо учудващо, че населението се отдръпна от тези знамена. Докато и сега лидерите на тези партии все не могат да си поделят портфейлите на въображаемото правителство в сянка.

 

За голямо съжаление в Русия все още липсва конструктивна, разумна и многочислена опозиция. Очевидно за формирането й, както за възмъжаването на другите демократически институти, са необходими повече време и опит.

 

„Шпигел“: В предишното ни интервю вие критикувахте Думата, че само половината й е съставена от пряко избрани депутати, а доминират представителите на политическите партии. След избирателната реформа на Путин не останаха никакви мандати за пряк избор. Това е крачка назад!

 

Солженицин: Да, това е грешка. Аз съм последователен и убеден критик на „партийния парламентаризъм” и съм привърженик на извънпартийните събрания с истински народни представители, лично отговорни пред регионите си и можещи да бъдат отзовани от постовете си при неудовлетворителна работа.

 

Уважавам и приемам стопанските, кооперативните, териториалните, учебните, образователните, професионалните обединения, но не виждам органичност в политическите партии. Връзката по политически убеждения е нетрайна и често не безкористна.

Лев Троцки (по време на Октомврийския преврат) точно каза: „Партия, която не си поставя за цел да вземе властта, нищо не струва”. Става дума за изгодата за себе си за сметка на останалите. Дори и при невъоръжено вземане на власт. Гласуването по безлични партийни програми и названия фалшиво подменя единствено достоверния избор на народен представител: кандидата, избран с името си. (В това е и смисълът на „народното представителство”.)

 

„Шпигел“: Въпреки високите приходи от нефт и газ, и формирането на средна класа в Русия, социалните контрасти между бедни и богати остават огромни. Какво може да се измени това положение?

 

Солженицин: Мисля, че разривът между бедни и богати в Русия е най-опасното явление, изискващо неотложното внимание на държавата. Много от баснословните състояния бяха натрупани с безсъвестен грабеж в Елциновия период. Сега обаче трябва да признаем, единственият разумен начин да се измени ситуацията е да не се разрушават едрите предприятия, чиито собственици се стараят по-ефективно да ги управляват. Трябва да се даде възможност за глътка въздух на средните и на малките предприятия. Което значи да се защитават гражданинът и дребният предприемач от произвола на корупцията. Да се влага от печалбата от народните недра в народното стопанство, в образованието, в здравеопазването и да се научим да го правим без позорни кражби и разхищаване.

 

„Шпигел“: Русия нуждае ли се от национална идея и каква трябва да бъде тя?

 

Солженицин: Терминът „национална идея” няма прецизно научно съдържание. Може да кажем, че това е популярна идея, представяща желаемия образ за живот на страната, владеещ населението й. Тази обединителна представа може да е полезна, но никога не трябва изкуствено да се съчинява по върховете на властта и насила да се внедрява. В обозримата история подобни представи се утвърждават във Франция (след ХVIII в.), Великобритания, САЩ, Германия, Полша и т.н., и т.н.

 

Когато в посткомунистическа Русия прибързано възникна дискусията за „националната идея”, аз се опитах да я поохладя с възражението, че след всички преживени от нас изтощителни загуби ще ни е нужно доста време за опазване на гинещия народ.

 

„Шпигел“: Русия обаче често се чувства изолирана. Напоследък има някакво отрезвяване в отношенията й със Запада, в това число и на тези с Европа. Каква е причината? Защо Западът не е способен да разбере съвременна Русия?

 

Солженицин: Могат да се назоват причини, но на мен ми е интересна психологическата, а именно – разминаването на илюзорните надежди с реалността и в Русия, и на Запад.

 

Когато през 1994 г. се завърнах в Русия, заварих почти обожествянане на западния свят и държавния строй на различните му страни. Трябва да се признае, че това се дължеше не толкова на познания и осъзнат избор, колкото на естественото отвращение от болшевишкия режим и антизападна пропаганда. Обстановката започна да се изменя с натовските бомбардировки над Сърбия. Справедливо е да се каже, че те издълбаха черна и неизгладима черта във всички слоеве на руското общество. После положението се влоши с натовските стъпки за въвличане в сферата на влияние на част от бившия СССР, най-чувствително е с Украйна, толкова близка за нас чрез милионите живи семейни връзки. Те няма да могат да се прережат за миг от новата граница на военния блок.

Възприемането на Запада предимно като „рицар на демокрацията” се смени с разочароващата констатация, че в основата на западната политика е прагматизмът преди всичко, най-често користен и циничен. Мнозина в Русия го преживяха тежко като крах на идеалите.

В същото време Западът, чествайки изтощителния край на Студената война и наблюдавайки годините на горбачовско-елцинската анархия отвътре с предаването на външнополитическите позиции отвън, много бързо свикна с облекчаващата мисъл, че Русия от сега нататък е страна почти от Третия свят и такава ще остане завинаги.

Когато Русия започна да се засилва икономически и държавнически, Западът го възприе панически, вероятно на подсъзнателно ниво поради недоизживени страхове.

 

„Шпигел“: Западът възроди асоциациите си с предишната супердържава – Съветския съюз.

 

Солженицин: Напразно. Но още преди това Западът си позволи да живее в илюзия (или удобно лукавство?), че Русия е млада демокрация, когато такава изобщо няма. Разбира се, Русия все още не е демократическа страна, тя едва започва да строи демокрацията и е много лесно да й се предяви цял списък с пропуски, нарушения, заблуди. А нима след 11 септември Русия не протегна явно и недвусмислено ръка на Запада? И само психологическата неадекватност (или неудачна недалновидност?) може да обясни ирационалното отблъскване на подадената ръка.

 

САЩ приеха помощта ни в Афганистан, но тутакси се обърна към Русия с нови и нови искания. Претенциите на Европа към Русия се дължат нескрито на енергетическите й страхове, впрочем напълно необосновани.

 

А не е ли твърде голям лукс за Запада да отблъсне Русия, особено пред лицето на новите заплахи? В последното си интервю за Запада, преди да се завърна в Русия („Форбс”, април 1994), казах: „Ако се вгледате напред в бъдещето, може да прозрете, че през ХХI в. САЩ и Европа ще се нуждаят силно от Русия като съюзник”.

 

„Шпигел“: Вие четете в оригинал Гьоте, Шилер, Хайне. Винаги сте се надявали Германия да се превърне в мост между Русия и останалия свят. Вярвате ли, че немците все още са способни да изиграят тази роля?

 

Солженицин: Вярвам. Във взаимното привличане между Германия и Русия има нещо предопределено, иначе то нямаше да преживее двете безумни световни войни.

 

„Шпигел“: Кой от немските поети, писатели и философи ви е оказал най-силно влияние?

 

Солженицин: Детството и юношеството ми бяха съпровождани от Шилер и Гьоте. После се увлякох от Шелинг. За мен безценна е великата немска музика. Не си представям живота без Бах, Бетовен, Шуберт.
/.../
glasove.com/categories/na-fokus/news/aleksandyr-solzhenicin-napisano-s-kryv



Тагове:   Написано,   кръв,   солженицин,


Гласувай:
27
1


Вълнообразно


1. tryn - Това интервю...
16.06.2016 00:49
...хвърля светлина върху много политически въпроси.
Достатъчно е само да се прочете – с доверие и респект към Солженицин...
Благодаря!
цитирай
2. mt46 - Разбира се...
16.06.2016 23:46
tryn написа:
...хвърля светлина върху много политически въпроси.
Достатъчно е само да се прочете – с доверие и респект към Солженицин...
Благодаря!

Солженицин е един от ярките изразители на руския дух...
цитирай
3. krumbelosvet - Интервюто е отпреди 10 години.
17.06.2016 11:03
И потвърждава старото ми мнение, че всички дисиденти, даже гениалните, са непоправимо наивни. Много и много са наивностите на Солженицин, затова ще избера двете първи по време. Може ли по време на една страшна война, да критикуваш главнокомандващия? Може би само в генералния щаб, ако ти стиска. Непоклатимият авторитет на главнокомандващия е сила, не по-малко важна от оръжията и войниците. Ако една държава търпи в такъв момент критикари, тя ще загине. Но лошият Сталин не позволи на добрия Солж да си играе с това, което не разбира. И това е едно от хилядите условия за победата, за която и отговорността и заслугата не е на Солженицин, напротив.
Може ли да е човечен режимът в един огромен лагер, където хора като Солженицин са рядко, рядко, рядко изключение? Може ли държавата, по време на война, а и после, да изпрати най-добрите си кадри да управляват лагерите? Не. Лагерите са пълни изключително с хора недорасли до идеята за ред и дисциплина и се управляват не от най-добрите кадри. И в тая обстановка, гениалният Солж рисува образа на болшевишката власт. Това е повече от наивно и ако Солж е оправдан, като неопитен човек, неговите "поклонници" между враговете на Русия са користни тарикати. А руските поклонници са по-наивни и от гения.
цитирай
4. mt46 - Мда, истината е относителна, въпрос на гледна точка...
17.06.2016 19:47
krumbelosvet написа:
И потвърждава старото ми мнение, че всички дисиденти, даже гениалните, са непоправимо наивни. Много и много са наивностите на Солженицин, затова ще избера двете първи по време. Може ли по време на една страшна война, да критикуваш главнокомандващия? Може би само в генералния щаб, ако ти стиска. Непоклатимият авторитет на главнокомандващия е сила, не по-малко важна от оръжията и войниците. Ако една държава търпи в такъв момент критикари, тя ще загине. Но лошият Сталин не позволи на добрия Солж да си играе с това, което не разбира. И това е едно от хилядите условия за победата, за която и отговорността и заслугата не е на Солженицин, напротив.
Може ли да е човечен режимът в един огромен лагер, където хора като Солженицин са рядко, рядко, рядко изключение? Може ли държавата, по време на война, а и после, да изпрати най-добрите си кадри да управляват лагерите? Не. Лагерите са пълни изключително с хора недорасли до идеята за ред и дисциплина и се управляват не от най-добрите кадри. И в тая обстановка, гениалният Солж рисува образа на болшевишката власт. Това е повече от наивно и ако Солж е оправдан, като неопитен човек, неговите "поклонници" между враговете на Русия са користни тарикати. А руските поклонници са по-наивни и от гения.

https://www.facebook/216936321732067/photos/a.337501439675554.77937.216936321732067/562366460522383/?type=1&theater
СОЛЖЕНИЦИНИ - ГОЛЯМ ПИСАТЕЛ, НО НЕ И ПАТРИОТ
Творчеството и жизненият път на писателя Александър Солженицин винаги са били обект на горещи спорове. Едни го определят като голям руски писател и общественик, други – за клеветник на родината. Истината, както винаги, е по средата.
Вече двайсет години руски министри и президенти наричат Солженицин голям руски писател, „Лев Толстой на ХХ век” и „Достоевски на ХХ век”.
Истинската титла „голям писател” обаче дава само негово величество Времето.
Днешният читател лесно може да научи много за писателите: кои са репресирани, в какви тиражи са издавани книгите им и срещу какви хонорари; например колко пари дал Чехов за имението в Мелихово, колко пари похарчил за вино Пушкин през 1837 г. и пр. Животът на Солженицин е пълен със скандали и триумфи, но и с много бели петна в най-повратните моменти от живота му.
Животът му е една голяма тайна. Например има противоречия в сведенията за прочутия му белег, за който се смята, че е раняване на фронта или в резултат от изтезанията на Лубянка. Биографът на Солженицин – Ржезач, обаче твърди, че го причинил съученикът му Шурик Коган заради антисемитските му изказвания. Нито писателят, нито семейството му опровергават тази версия.
Защо на 9 февруари 1945 г. капитан Солженицин от Червената армия, командир на батарея в разузнаването, е арестуван от СМЕРШ и изпратен на Лубянка? Солженицин твърди, че причината за ареста му били писма до негови роднини, в които остро критикувал Сталин и съветския строй. Но нали като военен писателят е знаел, че всички писма от фронта се отварят и четат. Излиза, че нарочно е искал да попадне в Гулаг. Л.А. Самутин, който също е негов биограф, посочва други, не много удобни за писателя версии.
На 7 юли 1945 г. Солженицин е осъден от Специалното съвещание на осем години в изправително-трудови лагери и вечно заточение след затвора.
От август 1945 г. до юли 1947 г. е местен пет пъти от едно място на друго. През септември 1946 г. го изпратили в секретното конструкторско бюро към авиоремотния завод в Рибинск, след пет месеца – през февруари 1947 г. – в приборостроителното конструкторско бюро в Загорск, на 9 юли 1947 г – в Марфино.
Тези „пътешествия” са непонятни, но от тях не се интересува никой от биографите на Солженицин.
В Марфино се намирала „Лабораторията №8”, в която се разработвали секретни системи за свръзка. „Ядреното куфарче” на руския президент е създадено точно тук.
И кога Солженицин се е учил на криптография, радиоелектроника, шифровално дело? В Марфино била докарана чуждестранна апаратура от Германия и САЩ и литература на чужди езици.
Много журналисти и сълагерници на Солженицин го обвиняват в доносничество. Той признал, че бил осведомител, но не бил написал нито един донос...
През 1974 г. Солженицин се оказва в Швейцария, през април 1976 г. – в САЩ, но и там животът му е известен само с отделни фрагменти. През лятото на 1974 г. с хонорара от „Архипелага Гулаг” Солженицин създал „Руския обществен фонд за подпомагане на преследвани и техните семейства” за политически затворници от Съветския съюз.
„Архипелагът” излязъл в 50-хиляден тираж.
Какъв бил хонорарът му, не се знае, но Солженицин си купил скъпо имение в щата Вермонт, голяма дървена къща, изцяло оборудвана, наблизо издигнал още една голяма триетажна къща и още постройки. Синовете му постъпили в скъпи частни училища; А. Исаич поддържал голям персонал от прислуга и охранители. Естествено, заплатите им са засекретени. Но очевидци виждали в квартирата на Солженицин в Швейцария двама денонощно дежурещи шампиони по карате.
Може би са му помагали богати руски емигранти? Точно обратното – той помага на всички, основава фондове, издържа вестници, като например „Нашата страна” в Буенос Айрес.
Солженицин получил Нобелова награда, но колко пари е получил и къде са отишли те, не е известно. Шолохов, който получи Нобеловата награда през 1965 г., получи 62 хиляди долара, което е малка сума, която не стига за купуване на имение и жилище.
През май 1974 г. Солженицин казал: „Ще замина за САЩ, ще говоря в Сената, ще беседвам с президента, искам да унищожа Фулбрайт и всички сенатори, които имат намерение да преговарят с комунистите. Трябва да накарам американците да усилят натиска срещу Виетнам...”
Т.е. Солженицин иска да бъдат убити още милиони виетнамци и да се разпали термоядрената война... Да не забравяве, че във Виетнам воюваха повече от 60 хиляди съветски военни и цивилни специалисти.
Солженицин няколко пъти призовава САЩ да унищожат комунизма с ядрена война и публично заявява, че „Историята е възложила на САЩ господството над света”.
Той поздравил генерал Пиночет, който извърши държавен преврат в Чили и уби хиляди без съд и присъда на стадионите в Сантяго. Исаич искрено скърби заради смъртта на фашисткия диктатор Франко и призова новите испански власти да не бързат с демократизацията на страната.
Солженицин гневно критикува американските президенти Никсън и Форд за отстъпките им със Съветския съюз, че те „недостатъчно активно се намесвали във вътрешните работи на страната...”.
През 1990 г. е възстановено съветското гражданство на Исаич, прекратено е делото срещу него и през декември същата година той е удостоен с Държавна награда за „Архипелага Гулаг”. Прессекретарят на руския президент Вячеслав Костиков разказва, че се състоял разговор на Борис Елцин със Солженицин за Курилските острови. Мнението на писателя се оказало шокиращо: „Аз изучих цялата история на островите от 12-и век. Не са наши, Борис Николаевич, островите... Трябва да им ги дадем...”
В „Гулаг” Солженицин писал, че в лагерите лежат 60 или 100 милиона, но според разсекретени източници от 1918 до 1990 г. в Съветска Русия са били репресирани по политически причини 3,7 милиона души. Дисидентът Жорес Медведев, който писал за 40 милиона затворници, публично признал грешката си и се извинил, но Солженицин – не...
Писателят, като всеки гражданин, има право да критикува съществуващата власт. Може да ненавижда Хрушчов, Брежнев, Путин, но не бива да минава на страната на враговете на родината си. Пушкин писал оскърбителни стихотворения срещу Александър Първи и бил интерниран, Достоевски участвал в антиправителствен заговор и бил изпратен на каторга. Но през 1831 г. Александър Сергеевич написал произведението „На клеветниците на Русия”, а Фьодор Михайлович в навечерието на войната от 1877 г. написал статията „Още веднъж за това как Константинопол рано или късно ще бъде наш”.
Днес в Русия между портретите на Пушкин и Достоевски виси портретът на Солженицин, един от предателите на родината...
Александър Широкорад
цитирай
5. krumbelosvet - Съжелявам, не знаех за тъмните страни на Солж. Благодаря, мт46
17.06.2016 22:07
Мислех го просто за наивник с добро перо. Като нашият Захари Стоянов.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 8861152
Постинги: 2006
Коментари: 32237
Гласове: 96865
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031