Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.04 12:41 - "Гроздовете на гнева". Чудовището
Автор: mt46 Категория: Хоби   
Прочетен: 620 Коментари: 4 Гласове:
13


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
„В душите на хората се наливат и натежават гроздовете на гнева, чиято беритба скоро ще настъпи“ По повод 78-ата годишнина от излизането на „Гроздовете на гнева“ на Джон Стайнбек публикуваме една от началните глави на романа, а двама от нашите читатели ще имат възможност да спечелят екземпляр от българското издание на легендарната книга imageКадър от филма на Джон Форд по едноименния роман на Джон Стайнбек.
Източник: Imdb.com

На 14 април през 1939 година излиза първото издание на един най-великите романи в историята на литературата – „Гроздовете на гнева“ (The Grapes of Wrath) на американския писател Джон Стайнбек. Когато този епичен роман излиза от печат, е определен като скандален и дори шокиращ, което обаче не пречи през следващата година да бъде отличен с „Пулицър“ – най-престижната литературна награда в САЩ. Шокиращото въздействие на повествованието се е запазило до днес благодарение на изказа и майсторството на Стайнбек – един от най-обичаните писатели на всички времена по целия свят. Действието се развива по време на Голямата депресия и проследява пътя на едно семейство фермери, което е принудено да напусне дома си в Оклахома заради икономическата ситуация. В практически безизходна ситуация, те заминават за Калифорния заедно с хиляди други такива семейства, надявайки се да намерят там средства за съществуване. „Гроздовете на гнева“ се изучава в много от учебните програми на училищата и колежите в САЩ. През 1940 г. излиза и филмова адаптация с участието на Хенри Фонда и режисирана от Джон Форд, а филмът печели две награди „Оскар“. Романът е издаден на десетки езици в цял свят, включително и на български.

По повод годишнината публикуваме една от началните глави на романа, а двама от нашите читатели ще имат възможност да спечелят екземпляр от българското издание на „Гроздовете на гнева“ на издателство „Колибри“ (УЧАСТВАЙ ТУК).

***

Откъс от „Гроздовете на гнева“, Джон Стайнбек
превод от английски: Христо Кънев, 1983г.
imageКорицата на оригиналното издание на романа. Източник: Wikipedia

Собствениците на земята почнаха да идват на участъците си, но по-често изпращаха там свои представители, които пристигаха със закрити автомобили и триеха между пръстите си сухата земя, а понякога забиваха големи сонди и вземаха проби. От опалените от жаркото слънце дворове арендаторите с тревожни очи следяха закритите автомобили, сновящи из нивята. А накрая представителят влизаше с колата си в двора на фермата и без да слиза, повеждаше разговор през прозореца ѝ. Първите няколко минути арендаторите стояха до колите, сетне клякаха на земята, вземаха някоя пръчка и почваха да драскат с нея по праха.

През отворените врати надничаха жените, а зад тях
децата — бледоликите деца с широко отворени очи — триеха един в друг босите си крака и мърдаха пръсти. Жените и децата гледаха внимателно мъжете, които разговаряха с представителите. Те мълчаха.

Едни от представителите бяха любезни, защото им беше неприятно това, което вършеха, други разгневени, понеже мразеха да бъдат жестоки, а трети се държаха студено, тъй като отдавна бяха разбрали, че трябва да бъдеш студен, ако искаш да си истински собственик. И всички те се подчиняваха на силата, която ги превъзхождаше. Едни мразеха математиката, която ги бе довела тук, други се страхуваха от нея, а имаше и такива, които се прекланяха пред математиката, понеже тя им даваше възможност да бягат от мислите и чувствата си. Ако земята бе собственост на някоя банка или финансова компания, представителят казваше: банката или компанията се нуждае… иска… настоява… трябва да има това и това, сякаш банката или компанията беше някакво чудовище, надарено със способността да мисли и чувствува, което бе хванало представителя си в капан. Представителите си даваха вид, че не отговарят за действията на банките и компаниите, сякаш те бяха само хора, роби, а банката — и машина, и повелител. Някои от представителите дори се гордееха с това, че са роби на такива студени и могъщи повелители. Представителите седяха в автомобилите и обясняваха: знаете, че земята е изтощена; толкова години чоплите тук!

Наклякалите арендатори кимаха, мислеха и рисуваха фигури в праха — да, знаем, да… Ако прахът не бе засипал нивите, ако почвата не се разпрашваше, нямаше да бъде толкова зле.

Представителите си знаеха своето: известно ви е, че земята от година на година все повече се изтощава. Известно ви е какво прави от нея памукът — погубва я, изсмуква всичките ѝ сокове.

Арендаторите кимаха: известно ни е, всичко ни е известно. Ако се направи сеитбообращение, земята отново ще се изпълни със сокове.

Да, но сега е вече твърде късно. И представителите обясняваха машинациите и кроежите на чудовището, което беше по-силно от тях. Арендаторът може да се задържи на земята си дори ако доходите му стигат само за храна и плащане на данъците.

Да, така е. Но ако реколтата е слаба, той трябва да сключи заем с банката.

А банката или компанията искат друго, защото те не дишат въздух и не ядат месо. Те дишат печалби, ядат лихвите на капиталите. Не им ли дадат това, те ще умрат, както ние с вас, ако ни лишат от въздух и храна. Жалко е, но е така. Точно така.

Наклякалите мъже вдигаха очи, мъчейки се да проумеят това. Нека земята си остане наша. Може идната година реколтата да бъде добра. Нима сега можеш да познаеш какъв ще бъде идната година памукът? А ако избухне война? Нима сега можеш да познаеш каква ще стане цената на памука? Нали от него правят взривни вещества. И дрехи за войската. Ще има война — и цената на памука ще скочи. Може би идната година. Те гледаха въпросително своите събеседници.

Не бива да се разчита на това. Банката е чудовище, тя трябва да получава непрекъснато печалби. Чудовището не може да чака. Иначе ще умре. Не, не бива да се отлага плащането на данъците. Ако чудовището спре растежа си, ще умре. То не може да не расте.

Нежните пръсти почваха да чукат по рамката на прозореца на колата, грубите пръсти по-здраво стискаха сновящите в праха пръчки. Жените, застанали на вратите на опалените от слънцето арендаторски къщи, въздишаха и стъпваха от крак на крак — смененият крак си почиваше върху другия, мърдайки пръсти. Кучетата се приближаваха до колите, подушваха ги и поливаха едно след друго и четирите им колела. Кокошките лежаха в нагрятия от слънцето прах, наежили пера, та очистващият прах да проникне чак до кожата им. А в малките кочини прасетата въпросително грухтяха над калните остатъци от помията.

Наклякалите мъже отново наведоха очи. Какво искате от нас? Не бива да се намалява делът ни заради слабата реколта, и без това гладуваме. Децата никога не ядат до насита. Нямаме дрехи — ходим в дрипи. Ако не бяха и съседите така окъсани, щяхме да се срамуваме да се покажем на проповедите.

И накрая представителите преминаха направо на въпроса. Арендата повече не ни задоволява. Един тракторист може да замести дванадесет-четиринадесет фермерски семейства. Плати му заплатата и вземай цялата реколта. Така трябва да правим. Пристъпваме към това неохотно. Но чудовището се чувствува зле. С него става нещо лошо.

Ала вие ще погубите земята с памука!

Знаем това. Ще приберем няколко реколти, докато земята още не е съвсем изтощена. После ще я продадем. В източните щати ще се намерят доста хора, които ще искат да купят тук земя.

Арендаторите вдигнаха очи, изпълнени с тревога. А какво ще стане с нас? Как ще се изхраним?

Трябва да се махате оттук. Плуговете ще минат право през дворовете ви.

И тогава наклякалите мъже се изправиха гневно. Дядо ми е заел тази земя, водил е борба с индианците и ги е изгонил оттук. Баща ми се е родил тук и също е водил борба — с бурените и змиите. После, през една година със слаба реколта, му се наложи да сключи малък заем. И ние също се родихме тук. В ей този дом се родиха и нашите деца. Баща ми взе парите. Тогава земята премина в ръцете на банката, но ние останахме на същото място и получавахме малка част от реколтата.

Това ни е известно — всичко ни е известно. Не ние, банката е виновна. Нали тя не е човек? И собственикът, който има петдесет хиляди акра земя, също не е човек. Той е чудовище.

Така е, викаха арендаторите, но земята е наша. Измерихме я и я изорахме. Родихме се на нея, тук ни убиваха, тук умирахме. И дори да е станала бедна, тя си е все още наша. Тя е наша, защото сме се родили на нея, обработвали сме я, умирали сме на нея. Това прави човека собственик, а не някаква си там хартийка с цифри по нея.

Жалко. Но ние не сме виновни. Виновно е чудовището. Нали банката не е човек.

Да, ала в банката служат хора.

Не, тук не сте прави, никак не сте прави. Банката е нещо друго. Хората в нея може да не са съгласни, с това, което върши тя, и все пак банката си върши своето. Повярвайте ми, банката е нещо по-голямо от хората. Тя е чудовище. Създали са го хората, но те не могат да го управляват.

Арендаторите викаха: дядо ми е водил борба с индианците, а баща ми със змиите за тази земя. Може би трябва да убием банките — те са по-лоши от индианците и змиите. Може би трябва да водим борба за тази земя, както бащите и дедите ни.

Сега и представителите се ядосаха. Трябва да се махате оттук, казаха те.

Но нали земята е наша, викаха арендаторите. Ние…

Не. Собственик на земята е банката, чудовището. Трябва да се махате.

А ако наизлезем с пушките си, както дедите ни срещу индианците? Какво ще стане тогава?

Какво — отначало ще дойде шерифът, а после и войската. Ако останете тук, ще ви обвинят, че сте присвоили чужда земя, а ако убиете някого, ще ви третират като убийци. Чудовището не е човек, но то може да принуди хората да вършат това, което иска.

А ако се махнем, къде ще отидем? И как ще се махнем? Нямаме пари.

Жалко, отвръщаха представителите. Банката, собственикът на петдесетте хиляди акра земя нямат никаква вина. Вие ползувате земя, която не е ваша. Идете в друг щат, може наесен да постъпите на работа като памукоберачи. Може вашата помощ да потрябва. А защо не вървите на запад, в Калифорния? Там има работа, никога не е студено. И стига само да протегнеш ръка — късаш направо от дървото портокали. Там по всяко време на годината се прибират реколти. Защо не вървите там? И колите на представителите потеглиха и се изгубиха в далечината.

Арендаторите отново наклякаха и зашариха с пръчките по праха, мислиха, пресмятаха. Обгорелите им от слънцето лица бяха тъмни, белееха се само очите. Жените плахо пристъпваха от вратите на къщите към мъжете си, а зад тях също тъй плахо се прокрадваха децата, готови всеки миг да побегнат. По-големите момчета клякаха до бащите си — това ги правеше мъже. Като почакаха малко, жените попитаха: какво искаше той?

Мъжете вдигнаха за миг очи — в тях имаше стаена болка. Трябва да се махаме оттук. Чакат ни трактори и надзиратели. Като във фабрика.

Къде ще вървим, питаха жените.

Не знаем. Не знаем.

И жените бързо и мълчаливо тръгнаха пак към къщи, подбирайки пред себе си децата. Те знаеха: когато на мъжа е толкова мъчно, когато той е толкова смутен, може да си изкара лошото настроение и на скъп за него човек. Жените си тръгнаха, оставяйки мъжете сами — нека мислят, нека рисуват мислите си в праха.

След малко арендаторът се озърташе наоколо — поглеждаше поставената преди десет години помпа за вода с дръжка като гъша шия и железни цветя по чучура, дръвника, където бяха загубили главите си хиляди кокошки, плуга под навеса и окаченото на гредите над него корито.

А в къщи децата наобиколиха жените. Какво ще правим, мамо? Къде ще вървим сега?

Жените отговаряха: не знаем още. Вървете да си играете. Само от баща ви стойте по-далеч. Иначе ще ви набие. И жените се залавяха за работа, но и като работеха, не преставаха да следят мъжете си, които бяха наклякали в праха — смутени и замислени.

imageНосителят на „Оскар“ Хенри Фонда в ролята на
главния герой на романа Том Джоуд.
Снимка: Imdb.com

Тракторите се появиха по пътищата и из нивята — с гъсенични вериги, пълзящи като насекоми и притежаващи невероятната им сила. Те пълзяха по земята, като стелеха веригите си, придвижваха се върху тях и отново ги прибираха нагоре. Докато бездействуваха, дизеловите трактори продължаваха да бумтят; а когато тръгнеха, те отначало започваха да гърмят, но после се успокояваха — и забръмчаваха тихо, монотонно. Чипоносите чудовища вдигаха прах и ровеха муцуни в него, те кръстосваха надлъж и шир през огради, дворове и долчинки, без да ги заобикалят. Не им трябваха пътища — те си имаха постоянен железен път. И им бе все едно дали вървят през хълмове, дълбоки клисури, огради или къщи.

Човекът на желязната седалка не приличаше на човек — той беше с ръкавици, с очила, с гумена маска, която предпазваше от прах носа и устата, и бе част от чудовището — робот, седнал на кормилото. Бумтежът на цилиндрите ехтеше в цялата околност, сливаше се е въздуха и земята и те затреперваха в такт с него. Трактористът нямаше власт над машината си — тя вървеше напряко, през нивята на арендаторите, завиваше и пак напряко се връщаше обратно. Само едно леко движение на лоста — и гъсеничният трактор би се отклонил от правия си път, но ръката на тракториста не можеше да извърши това движение, защото чудовището, създало трактора, чудовището, изпратило го тук, командуваше ръцете на тракториста, неговия мозък и мускули; то бе сложило на тракториста наочници, намордник, бе замъглило с наочниците разума му, заглушило с намордника неговата реч, замъглило неговото съзнание, заглушило думите на протест. Той не виждаше земята такава, каквато тя беше всъщност, не можеше да помирише нейния аромат, краката му не газеха буците на тази земя, той не усещаше топлината и силата ѝ. Трактористът седеше на желязната седалка и стъпваше върху железни педали. Той не можеше нито да подвиква, нито да бие, нито да ругае, нито да ободрява това същество, защото то беше част от него, а той не можеше да подвикне, да шибне, да изругае или да ободри сам себе си. Трактористът не познаваше тази земя, не я ползуваше, не вярваше в нея, не молеше от нея милости. Ако хвърленото семе не дадеше кълнове, това нямаше да го разтревожи. Ако младите филизи увехнеха от суша или изгниеха от проливни дъждове, това щеше да го развълнува толкова, колкото би развълнувало трактора.

Той обичаше тази земя не повече от банките. Той можеше да се възхищава от трактора — от фино изработените му части, от мощта му, от рева на цилиндрите му; но този трактор не беше негов. След трактора вървяха блестящите дискове, те пореха земята с острите си краища, сякаш това беше не оран, а хирургия; разрязаният пласт отиваше надясно, а вторият ред дискове го режеше и отмяташе наляво; ножовете блестяха, излъскани от разрязаната земя. А след дисковете се влачеха браните, те решеха с железните си зъби земята, дребните буци се разтрошаваха и пръстта се слягаше. След браните идваха дългите сеялки: дванадесет извити железни члена, създадени в леярната на завода, съвкупяващи се със земята както всички механизми — спокойно, без страст. Трактористът седеше на желязната седалка и се гордееше с прокараните не по негова воля прави бразди, гордееше се с чуждия, безразличен нему трактор, гордееше се със силата, над която той нямаше власт. А когато дойдеше жътва, никой нямаше да стрие горещите буци между пръстите си. Ничии ръце не бяха докосвали тези семена, никой нямаше да очаква кълновете с трепет. Хората щяха да ядат това, което не са отгледали, между тях и хляба нямаше да съществува никаква връзка. Земята раждаше от желязото и пак от него бавно умираше; вече нямаше да я обичат и мразят, нито да се обръщат към нея с молитви и проклятия.

На пладне трактористът обикновено спираше до някоя фермерска къща и изваждаше закуската си: сандвичи, увити в парафинирана хартия — бял хляб, туршия, сирене и шунка, парче сладкиш с щемпел като някаква машинна част. Той ядеше без охота. А арендаторите, които още не бяха се изселили, идваха да го погледат и с любопитство следяха как сваля очилата и гумената маска, под които бяха останали бели кръгове около очите и голям бял кръг около носа и устата. Ауспухната тръба на трактора продължаваше тихо да бумти, защото горивото беше толкова евтино, че нямаше смисъл да се спира дизеловият мотор и после да се загрява отново. Любопитни деца се тълпяха наоколо — окъсани деца, които ядяха питките си. Те следяха с гладни очи как трактористът развива сандвичите, душеха с изострилите се от глад нослета миризмата на туршията, сиренето и шунката. Те не говореха нищо на тракториста. Следяха ръката му, поднасяща храната към устата. Те не гледаха как той дъвче; очите им не се откъсваха от ръката със сандвича. А скоро и арендаторът, който не искаше да напусне земята си, идваше тук и клякаше в сянката край трактора.

— Та ти си бил синът на Джо Дейвис?

— Същият — отговори трактористът.

— Защо си се захванал с такава работа — против своите?

— Плащат ми три долара на ден. Омръзна ми да пълзя за парче хляб и да гладувам. Имам жена, деца. Трябва да ядем. Плащат ми три долара и работата е постоянна.

— Всичко това е вярно — каза арендаторът. — Но заради твоите три долара гладуват петнайсет-двайсет семейства. Стотина души напуснаха това място и се скитат по пътищата все заради твоите три долара. Това хубаво ли е?

А трактористът отговори:

— Не ме интересува. Аз трябва да мисля за децата си. Плащат ми три долара на ден и работата е постоянна. Сега е друго време, мистър, не разбираш ли това? Ако нямаш два, пет, десет хиляди акра и трактор, няма да се задържиш на земята си. Такива дребосъци като теб и мен не са вече годни да имат своя земя. Не пищиш, че не си Форд или шеф на телефонна компания, нали? Е, със земята е същото. Нищо не може да се направи. По-добре си потърси някъде работа за три долара на ден. Друго не ни остава.

Арендаторът се замисли.

— Чудно нещо! — възкликна той. — Имаш си малко земица, тя е всичко за теб, тя е твоя плът и подобие. Само ако земята е твоя, можеш да ходиш по нея весел, да я работиш с любов, да тъжиш, когато има суша, и да се радваш, когато валят дъждове — защото тя е всичко за теб и ти се чувствуваш по-силен, тъй като си неин собственик. Дори да изкарваш малко, пак се чувствуваш по-силен. Винаги е така.

И арендаторът продължи:

— А ако земята е много и очите ти никога не са я виждали, пръстите ти никога не са стривали нейните буци, ти не си стъпвал на нея, тогава господар става не човекът, а земята. Човекът вече не може да върши, каквото си иска, нито да мисли, каквото си ще. Земята е по-силна, тя е господарят. А човекът става нищожен. Владенията му са огромни, ала той е роб на собствеността си. Винаги е така.

Трактористът довърши сладкиша с щемпела и хвърли кората му.

— Сега е друго време, не разбираш ли това? С такива мисли няма да изхраниш децата си. Изкарвай три долара на ден и храни децата си. Не е твоя работа да плачеш за чуждите деца. А ако научат какво си приказвал с мен, няма да видиш тези три долара. Трябва да мислиш само за трите долара на ден и за нищо друго, иначе господарите няма да ти ги дадат.

— Заради твоите три долара стотина души се влачат по пътищата. Къде да отидем?

— Добре, че ме подсети — каза трактористът. — По-скоро се измитайте оттук. Като се наобядвам, почвам да ора вашия двор.

— Отзарана нали събори кладенеца?!

— Да. Браздата трябва да се кара право. Като се наобядвам, ще почна двора. Браздите трябва да бъдат прави. И ето още какво… Щом познаваш стария, Джо Дейвис, ще ти кажа и това: получих нареждане, ако арендаторът още не си е излязъл, да насоча трактора към къщата му и да закача малко единия ѝ край — ще получа за това два долара добавка. Най-малкото ми момченце още не е носило обувки.

— Построих тази къща със собствените си ръце. Изправях стари гвоздеи за строежа, прикрепвах с тел таванските греди. Къщата е моя. Аз съм я строил. Само да посмееш да я закачиш — ще застана с пушка на прозореца. Само да посмееш да се приближиш, ще те застрелям като куче.

— Не съм виновен аз. От мене нищо не зависи. Ако не изпълня нареждането, ще изгубя работата си… А ти… е, да речем, че ме убиеш. Ще те обесят и още докато шаваш на бесилката, тук ще дойде друг тракторист и ще събори къщата ти. Няма да убиеш когото трябва.

— Прав си — рече арендаторът. — А кой нареди това? Ще го пипна аз… Ето кого трябва да убия.

— Пак грешиш. Той пък е получил такова нареждане от банката. Банката му е казала: „Да изселиш всички, иначе се прощавай с работата си.“

— Значи, директорът на банката… Или управата. Ще заредя пушката с много патрони и ще отида в банката.

А трактористът рече:

— Един човек ми каза, че банката получила нареждане от изток. Нареждането било такова: „Подобрете добивите, иначе ще ликвидираме банката ви.“

— Къде е краят на тази работа? В кого тогава да стрелям? Преди да умра от глад, ще убия човека, който ми докара това до главата.

— Не знам. Може би не трябва да убиваш никого. Може би виновният не е човек. Може да е вярно това, дето го казваш — че земята се разпорежда с хората. Във всеки случай аз ти казах за нареждането, което съм получил.

imageБългарското издание на „Колибри“, което „Барикада“ ще подари на двама свои читатели.

— Трябва да си помисля — рече арендаторът. — Всички трябва да си помислим какво ще правим. Не може да няма начин да се сложи край на това. Та то не е светкавица, не е земетресение. Кой върши лошите неща? Хората. Значи, това може да се промени. — И арендаторът седна на вратата на къщата си, а трактористът даде газ и потегли; веригите се задвижиха, железните зъбци на браните заресаха земята, членовете на сеялката се заплъзгаха в земята. Тракторът прекоси двора и твърдата, утъпкана земя се превърна в засята нива. Тракторът се върна обратно, сега неразораната ивица остана само десет стъпки широка. Тракторът зави и тръгна отново напред. Желязната броня захапа ъгъла на къщата, разруши стената, откъсна къщата от основите ѝ и тя рухна на една страна, смазана като буболечка. Трактористът беше с очила и с гумена маска на носа и устата. Трактористът редеше прави бразди, а въздухът и земята трепереха, откликвайки на бумтенето на мотора. Арендаторът бе вперил очи след трактора с пушка в ръка. До него стоеше жена му, а зад тях — притихналите деца. И всички бяха вперили очи след трактора.
baricada.org/2017/04/14/v-dushite-na-horata-se-nalivat-i-natejavat-grozdovete-a-gneva/

ПП: Чудовището в днешно време е още по-могъщо...




Гласувай:
13
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. donchevav - Стайнбек наистина е "един от ...
15.04 16:54
Стайнбек наистина е "един от най-обичаните писатели на всички времена по целия свят". Харесвам романите "Гроздовете на гнева", "Зимата на нашето недоволство" и "Улица "Консервна", но любими са ми "На изток от рая, "Небесните пасбища" и особено повестта"За мишките и хората". Там меката тъга и болката по човешкото са добила почти осезаеми форми, асоциирани с нежната козинка на хищен гризач. Банките "Чудовища" в цитирания откъс от "Гроздовете на гнева" са посестрими на жестокия хищник - уродливо безчовечни, алчни, студени, неумолими като съдбата.
И си прав: Чудовището в днешно време е далеч по-могъщо и опасно - то не просто хапе и прогонва - то буквално изяжда хората - по фамилии и по съсловия, подлага на геноцид дори цели народи.
Благодаря за припомнянето! Поздрави!
цитирай
2. stela50 - „Гневът на мравките“... заглавието, под което
15.04 18:03
прочетох книгата за първи път... трябваше да пиша за нея...
Върна ме назад в годините, Марин... и желанието отново да прочета
произведението на Стайнбек.
Поздрави за постинга !
цитирай
3. mt46 - Благодаря за отзива, Вени!
15.04 22:03
donchevav написа:
Стайнбек наистина е "един от най-обичаните писатели на всички времена по целия свят". Харесвам романите "Гроздовете на гнева", "Зимата на нашето недоволство" и "Улица "Консервна", но любими са ми "На изток от рая, "Небесните пасбища" и особено повестта"За мишките и хората". Там меката тъга и болката по човешкото са добила почти осезаеми форми, асоциирани с нежната козинка на хищен гризач. Банките "Чудовища" в цитирания откъс от "Гроздовете на гнева" са посестрими на жестокия хищник - уродливо безчовечни, алчни, студени, неумолими като съдбата.
И си прав: Чудовището в днешно време е далеч по-могъщо и опасно - то не просто хапе и прогонва - то буквално изяжда хората - по фамилии и по съсловия, подлага на геноцид дори цели народи.
Благодаря за припомнянето! Поздрави!

Любим ми е романът "На изток от рая"...
Не знам дали американофилите одобряват това, което се е случвало в САЩ /според този откъс/ и което е по-лошо от колективизацията през социализма...
Поздрави!...
цитирай
4. mt46 - Благодаря, Таня! Поздрави и на теб!...
15.04 22:07
stela50 написа:
прочетох книгата за първи път... трябваше да пиша за нея...
Върна ме назад в годините, Марин... и желанието отново да прочета
произведението на Стайнбек.
Поздрави за постинга !

В днешно време още по-малко хора четат класическите литературни творби...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 8173648
Постинги: 1868
Коментари: 31285
Гласове: 93975
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031