Постинг
13.08.2018 16:18 -
Тъмносиньо слънце
И когато създавахме
този свят, непоискан,
всички тайни на Господ
ги крадяхме по ябълка.
Колко боси да ходим,
щом убиваме истини?!
Неизречен е споменът
само за малките.
И очите ни – мълнии,
ненаситни до ситненост,
разпилени в всевластност,
по – висока от Бог.
Колко ризи са нужни –
да обичаш безчислено?!
По – дълбоко от дъното –
и вече си роб!
И ръцете ни – мелници,
по са алчни от Дявола,
разпилени в имАне –
по – кристално от сън.
Чуй, животе – прости ни,
няма паднали ангели!
Прередихме камбаните
за последния звън.
И когато създавахме
непотърсена вечност –
по – широка от Космос,
по – голяма от Рай,
попропуснахме, мисля,
тази бяла човечност -
между двете тирета -
за начало и край!
А иначе, в съзнанието, всеки божи ден месим и премесваме питата на илюзорната увереност в собствената си доброта, печем я в пещта на доволството си, че, видите ли, всъщност сме добри, понеже не сме много лоши. А ревниво заприходяваме всяка троха от нея, която сме отронили за другиго. Тъй, де... тя е нашата индулгенция за бъдещо живуркане в рая.
цитирайПонякога трохите са много важни, могат да спасят нечий живот, или нечия душа. Не ги забравяй :)
цитирайТърсене