ТОЗИ БЛОГ НЕ СЕ ЧЕТЕ ДОРИ И ОТ ПЕТ ДУШИ, ... ОТКЪДЕ СЕ НАМЕРИХА 1700 ВИЕ, СКЪПИ СЪБЛОГЪРИ ИМАТЕ ЛИ НЯКАКВА ПРЕДСТАВА??!! ТОВА Е КРАЙНО КОМИЧНО... 

С УВАЖЕНИЕ...  -  sidhaarta 

(И ТАКА...) Дочуваме вече изрази като „ортодоксален фундаментализъм“. Догматиката на Православната Църква е изправена пред поредното охулване. Съвременникът болезнено приема православната догматичност, колчем насочи към нея огнения си светски хъс…

Тежък изглежда нейният образ, но стига да искаме, трябва само да се огледаме и ще оценим незаменимата й стойност. Преди това ни е нужен въпросът: „Как ще подходим към Истината и мъчениците за Нея – с надлежното смирение или с надменната презумпция, че носители на истината (коя от всичките ни истини?) сме ние самите?

Гордата непримиримост на интелектуалеца реагира все по-враждебно на факта, че нашето време позволява Истината да стои укрепена зад непристъпните стени на хилядолетна твърдина, Православната Църква. Укрепена от благодатни закони и изстрадани истини, тя заклеймява тържищата за истини и многоликата нравственост, без значение от тяхната благовидност. 

Трудно се удържа страстта да се изправиш на борсата на ежедневието със собствени понятия за истина – емблематична страст от трагизма на съвремието. Величав е трагизмът в езическата култура на древна Елада: обществото се издига до осъзнаване безплодната стойност на митическата култура и духовност. Докосването до Спасителя и Църквата, крепост на Неговата Премъдрост, преобразява същността на този трагизъм. 

Духовното страдание и пречистването на човешкия дух чрез Въплътената Истина внасят ореола на светлата надежда отвъд трагичността в живота на всички езически народи, докоснали благодатта на Спасението. По-нататък всеки опит за реформаторство отвъд стените на Христовата крепост – Светата Православна Църква – ще внася различни форми на трагизъм, белязани от примитивни страсти и надменна безпътност. 

Синът Божий открива Истината пред вечно търсещия човек с нови Закони и полага непоклатими твърдини за опазването им, Църквата – Невеста Христова, завещаната от Спасителя Крепост в поднебесното царство на злото. От Нея ще черпи сили човекът за борбата със световния дух, със злото в човешката душа, но тази борба няма да бъде със средствата на света. Горчиви се оказват католическите страсти от Средновековието да изправят Църквата срещу злото в света чрез средствата на света; горчиви, защото „се поклониха и служиха на творението повече, отколкото на Твореца“ (Рим., 1:25). Кървави белези оставят опитите за налагане на истини, чужди на благодатната светоотеческа мъдрост и възвишената духовност, укрепвана в столетия мъченическа бран. 

Протестантската реакция срещу раните, нанесени върху богооткровената Истина, оставя нови рани – полага заразата на съвременния мит за многообразието на истината извън пределите на църквата изобщо, далеч от изстраданата православна догматика. Така положен, митът се вписва перфектно в колоритната митология на съвременния свят, но убива връзката на човека с живия и животворен образ на Истината, Светата Православна Църква. Безкритичното тиражиране на образи за любов, истинност, нравственост дава тласък на примитивния трагизъм в митовете на съвременната култура. Пазарният принцип е безкомпромисен – щом търсиш духовност, трябва само да протегнеш ръка и да избереш по свой вкус: най-притегателната, най-комфортната, най-древната или най-интелектуализирана мистификация на истинност. 

Какво значение има, че митологията на съвремието – творяща облика на човешкия бит, наука, култура, нравственост – вече нагарча от тягостен вкус на ялов еклектизъм.

Какво значение има, че се задушаваме под триумфиращия догматизъм на демократизма – многорък, лукав, ухилен, митологизиран триумф на нашите слабости и страсти. Важното е, че „растем“ в омайваща игра със съкрушителни фойерверки на човешката словесност – толкова сме израснали, че вече контактуваме с другопланетни вестители.

Чужди звучат споделените слова за Божията Премъдрост: „Когато разбрах, че иначе не мога да я овладея, освен ако Бог дари, – и че не беше работа на разума да се познае, чий е този дар“ (Прем.Сол., 8:21). 

Защо светът реагира така враждебно на религия, проповядваща борба със злото чрез едно-единствено средство – любовта. Да знаеш за Истината и да живееш Истината са две различни неща. „Знанието възгордява, а любовта назидава“(І.Кор., 8:1), казва апостолът. 

Да подчиним себе си на Истината е изпитание с благодатни плодове – да се обявиш за мисионер на истината е сладко изкушение; да следваш повелите на Спасителя в борбата срещу злото в света е подвиг – да ги преобразяваш заради света и да величаеш себе си като пратеник на Спасителя е неудържимо опиянение. 

Трябва ли да премълчаваме признанието православен само защото ежедневието ни изправя пред измамни монументи на човешката мъдрост? Сякаш се смущаваме при среща с наставническите цитати на някой, който е прелъстен от блуждаещата мъдрост на източната мистика и се чувства горд от дивните си „открития“; смут ни обзема пред самодоволните погледи на хора, преоткриващи актуалността на Ницше и пикантното мъдруване на Фройд.

Стесняваме се от укорителните коментари за клирици, официални представители на Църквата, поели тежкото бреме на духовното водачество, но не успели да се преборят с човешките си слабости – те се превръщат в горчива съблазън и оправдание за странстващата душа, но нима има човешко дело, неопетнено от човешка слабост и нечестие. Да посочим по-скоро любочестивите представители на Православната вяра, минали и настоящи, недостижими в своето благодатно величие и себеотречение. Боим се да откриваме православния си дух, сякаш нямаме сили да понесем негодуванието на онези, които стискат юздите на прогресивното волнодумство и са готови да прегазят всеки „наивник“ по пътя си. 

 

Люлеят се палатите на човешката мисъл, крехки са кулите на суетното човекомъдрие. Каноните на Православната църква за отстояване на Любовта и Истината остават да живеят като нейно първо предизвикателство, но и като нейна велика мощ пред света. Да бягаш от Истината и нейната канонична крепост, да сочиш укорително нейните следовници и да я търсиш в разградените дворове на светското суемъдрие е тежък симптом на съвременното бездуховно, безкрепостно, безпътно общество: догматиката на съвремието, а тя не липсва, изисква сам да сееш истини, дори със Светото Евангелие в ръка, а не да посягаш към благодатната сладост на столетните плодове на Православната светоотеческа църква, проверени във всички времена. 

Истината на Светата Православна Църква е догматична и мъченическа, но неотменимо жива и спасителна. С всеки наш опит да я впишем в световния дух заличаваме Истината в душите си. Тя е с нас да ни дава сили в борбата с изкушенията и страстите на света, не да се превръща в част от него. 

Фанатизъм, фундаментализъм, глобализъм са дръзки и коварни образи в митологията на съвременния свят, издигнати за неуморна вражда с Истината. Догматиката на православието е изстрадана борба за пълната демитологизация на Истината, за укрепване на Христовата крепост на Земята. Слава на Божия промисъл за нейната свята предвечност. Слава на милостта Божия за великото убежище, дадено на човешката душа. За нас е дарена благодатната светлина на Църквата. Наша е свободата да я потърсим. Наша е радостта да я прославим. 

 „Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не щяха да имат; а сега нямат извинение за греха си“ (Йоан, 15:22). 

 

Упованието ни е Отец, убежището ни е Син, покровът ни е Дух Светий. Амин. 

 

АНЖЕЛА ПЕТРОВА

 

pravoslavie.bg
© Омфор

Откъде събират хиляди читатели, не е ясно. Броячът на блога нещо не е верен. Прегледах моите блогове за месеца- сумарно нямаха и 1500 прочитания, а в статистиката пише 8000. Не вярвам реално да са повече от 200-300 за месец.

За православна тематика да не говорим.