Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.05.2015 20:49 - Българската драма
Автор: mt46 Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 2445 Коментари: 10 Гласове:
24

Последна промяна: 28.05.2015 20:02

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
В българската национална психика е драматично отсъствието на чувството за общност

от Людмил Георгиев

image

Интервю на Христина Христова

Проф. Георгиев, в навечерието на 24 май искам да Ви попитам – можеше ли това да бъде нашият национален празник?

Не само можеше, а беше задължително 24 май да бъде национален празник на България. Защото 24 май символизира българската субектност в областта на културата, на писмеността, ако щете на православието. Имам предвид факта, че ние даваме писменост и религия на други страни и народи и благодарение на нас те са станали такива. За съжаление, нашите собствени български комплекси ни пречат да видим тази историческа визия за самите нас и за държавата ни. Ние предпочитаме да се самозатваряме в други измерения, да не видим и да не промислим именно тази своя хилядолетна роля в историята.

Нещо – само като паралел – което направиха гърците през 70-те години на 20 в. след военната хунта и по времето на Караманлис – те предефинираха себе си като наследници на Древна Елада, колкото и спорно да е това, но все пак самочувствието, че ти си наследник на първия идентификационен фактор на западната цивилизация, а именно Древна Елада, предполага и друго полагане в действителността, в съвременността и в бъдещето. Русия на Путин предефинира себе си като хилядолетния стълб на православието, а Китай на Дън Сяопин през 80-те години на 20 в. – като наследник на конфуцианството и една от двете най-стари писмени цивилизации, съществуващи и днес. Дори американците, чиято държава от тези измерения е все още в детска възраст, дефинираха себе си чрез идеята не да имат идеология, а самите САЩ да бъдат идеология, че тяхната държава е следствие от Божията воля и да бъде образец за структуриране на обществото. При нас все още това не се промисля. При нас, за съжаление, всеки, който се опита да каже, че не 3-ти март, а 24 май е истинският български празник, бива обявяван за еничар и национален предател. Ето това са българските драми и трагедии.

Във връзка с празника, който всички почитаме и смятаме за празник на духа – имате ли отговор на въпроса защо рухна българският дух и прекърши ли се той?

Мисля, че българският дух, в смисъла, който вероятно влагате, винаги е бил прекършен. Съмнявам се, че някога го е имало в онези измерения, в които хора като Вас и мен очакваме или сме се надявали. Историческият факт, че ние предаваме най-светлата личност в българската история, а именно Васил Левски (нямам предвид конкретното предателство, а предателството по отношение на неговата основна, гениална идея – народът сам да се организира, сам да постигне свободата си и сам да си направи държавата), означава точно това – че този дух, за който лелеем и мечтаем, просто го няма. И не го е имало.

Никога?

Никога, според мен.

Това не е ли крайно и твърде песимистично?

Аз съм психолог и въпреки, че се интересувам от психологията на големите социални общности и на историята, смятам, че далеч по-полезно и по-адекватно е да се постави вярната диагноза, отколкото да оставаме в някакви невъобразими или въобразими мечтания за величие.

В този смисъл можем ли да кажем, че има фатално заболяване в духа на българския народ и ако да, има ли лечение за него?

Диагнозата я поставя преди близо век д-р Никола Кръстников, един от големите български психолози и психиатри от началото на 20 в. През 1922-ра той разсъждава точно така – че за да има лечение, трябва да има диагноза. А неговата диагноза е, че българският национален организъм страда от липсата на чувство за общност, което предполага, разбира се, приоритетите, които се отдават на индивидуалните стратегии за справяне. Така е било през цялата история на България и българския народ. Идеята за индивидуалното оцеляване е водеща стратегия на всеки българин.

Има ли лечение?

Това лечение е трудно, тежко и продължително, защото е нужно дълго историческо и психологическо време. Но един от пътищата според мен е точно този – взирането в онази историческа мисия, която има българският народ, свързана с 24 май . Както и с нашата субектност по отношение на културата, на писмеността и православието спрямо други подобни общности и народи. Но това трябва да се възпитава от най-ранна детска възраст. Онова, на което сме свидетели повече от 137 години по времето на т.нар. Трета българска държава, е само смяна на Високата Порта. Ако преди това тя е била в Цариград, след това се премества в Берлин, по време на социализма – в Москва, а сега Високата Порта е в Брюксел и Вашингтон. Там са султаните, а българският народ не е субект на самото си съществуване. Решенията за него се взимат не само извън него, а и извън собствената му територия. За съжаление. Обратното предполага формирането на някакво самочувствие. Благодарение на всички тези наслагвания, които споменах, българският народ е без самочувствие като общност. Да, индивидуално ние се справяме добре, даже и в чужбина, но това е следствие именно от приоритетите на индивидуалните стратегии за оцеляване и справяне и това драматично отсъствие на чувството за общност.

Има ли в политическата психология понятие „робски синдром“?

В политическата психология няма такова понятие, защото тя не предполага промисъл за такъв синдром, но при българските условия той е фундаментален и непрекъснато пречи на българската национална психика, на българския народ и на българската държава да се изправят на крака и да погледнат по друг начин себе си, света и другите. Много е драматично това желание на българина и днес да отстоява с някаква неистова ярост спорния факт, че дедите му са били роби. Няма такъв прецедент в нито една нормална народностна или национална общност. Напротив, всички други народи, които по един или друг начин са преживели някакъв тежък период в историята си, правят всичко възможно това да се неглижира и бъдещите поколения да не носят страданието от този период. А ние правим точно обратното. Непрекъснато внушаваме на самите себе си, че сме роби, че сме били роби, възпитаваме по този начин децата си и искаме резултати. Няма как едно дете, когато му внушаваш от най-ранна възраст, че дедите му са били роби, да стане свободна личност. Това е абсурд. В този смисъл робският синдром е фундаментално измерение на българската национална психика.

Ако погледнем към бъдещето, според Вас има ли живот там за културния и религиозния код „Православие“?

Скептичен съм, ако става дума за българското православие. Защото особено последните 25 години ни демонстрираха пред очите онова, което се е случвало в нашето минало преди тях. Колкото и да звучи парадоксално, изглежда българският народ предпочита да си живее точно така, както си живее в момента – да се стреми да оцелява поединично, а това никога не е било свързано с духовност и религиозност. Двете неща се изключват взаимно. Това е една отдавна състояла се историческа среща между политически елити и маса, които негласно са се договорили това да се възпроизвежда непрекъснато. Поради политическо късогледство или откровена простотия политическите ни елити на два пъти са лишавали народа от собствената си държава, а след 1878 г. на три пъти с радост предоставят възможността някой външен фактор да се „грижи“ за тази държава. Драмата или по-скоро българският абсурд е, че масата приема това доброволно и не оказва никаква съпротива. Ами сигурно е нормално подобно поведение, след като се опиваш с някаква идиотска радост, че дедите ти са били роби.

А ако се обърнем към миналото, в народопсихологически план какво ни е дало православието?

Това е много дълга тема и отговорът не може да бъде еднозначен. От една страна, начинът на установяване на православието /скоро чествахме покръстването и Борис I Михаил/ нанася трайна рана върху българската душа и психика, защото, знаете, то е свързано с масови убийства на целия тогавашен български политически елит, на всички онези, които не са искали да приемат християнството и са искали да останат в пребиваването на българските религиозни вярвания, на тангризма. Цялото това братоубийство слага траен отпечатък върху българската душа и по един или друг начин то се възпроизвежда и в следващите исторически ситуации. Ние говорим за зверствата на поробителите, но не бива да забравяме зверствата, които сами сме осъществявали един срещу друг. Вероятно този изначален грях, тоест братоубийството по време на приемането на православието, също тегне над нашата психика.

От друга страна – да, очевидно е, че православието изиграва обединяваща роля по отношение на държавността, но за съжаление много скоро след това /скоро в исторически план/ се случва първата загуба на българската държавност – по време на пребиваването на българския народ в рамките на Византийската империя. Впрочем, и това днес се нарича робство – ние се опияняваме от това, че сме били два пъти роби – първо два века под византийско и после пет века под турско. И се оказва, че повече от половината ни историческо пребиваване се осъществява под робство.

Друг важен факт, свързан с обединяващите функции на православието, е че ние го „даваме“ на руския народ /известно е, че Киприян е българин/. Тоест, и тук могат да се търсят допълнителни подкрепления за формирането на така необходимото самочувствие. Аз съм признавал, известно е, че съм русофил, но винаги когато говоря с руските си приятели, независимо на какво ниво са, съм им казвал това – че те са станали народ и държава благодарение на нас, ние сме им дали писмеността и религията. И това, разбира се, носи определено самочувствие, когато човек го осъзнае и може да го споделя. Да, вярно е, че сега може да сме малки и нищожни, но ние сме наследниците на този народ, който е направил възможно съществуването на руския народ и руската държава. Интересното е, че руснаците знаят този факт и това историческо пренасяне на една изначална признателност най-вероятно е причината за онези връзки между българския и руския народи. Мнозина говорят за тези традиционно приятелски отношения, но никой не обръща внимание на началото… Мисля си, че тъкмо това начало трябва да носи и нашата историческа гордост, за която говоря.

Проф. Георгиев, защо в България вече няма мъдреци?

В България няма мъдреци, или по-скоро българският народ не приема мъдростта, поради всички онези причини, за които стана дума. Типичната българска поговорка „Ти на мене акъл не ми давай, дай ми пари!“ очевидно продължава да бъде регулатор на мисленето и поведението. Много трудно двама българи ще се обединят, за да кажат нещо хубаво за трети. Това пак е следствие от този драматичен български индивидуализъм. А иначе, в България има много мъдри хора, които говорят умни неща, говорят смислено и би трябвало да бъдат чувани, но за съжаление не са.

А според Вас възможно ли е ново Възраждане за българския народ в духовен и просветен смисъл, и кое е това, което може да ни обедини?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос положително. Смятам, че това са мечтания. Ние не можем да осъзнаем себе си като отговорни за собствената си държава, камо ли да разчитаме на едно духовно просветление на нацията. Това според мен са невъзможни неща.

България все пак е част от съвременната европейска цивилизация и ако се опитаме да погледнем нещата в общия контекст, под видимия пласт на събитията, според Вас от какво страда европейската цивилизация днес?

Не знам доколко ние сме част от европейската цивилизация, по-скоро ние никога не сме били и няма да бъдем част от католическата и протестантска западна цивилизация. Не само днешното състояние задава параметрите на кризата в нея, по-скоро тя исторически се възпроизвежда. В основата на цялата западна християнска цивилизация стои възпроизвеждащата се претенция за глобална хегемония. Европейците винаги са се самоусещали като краен етап в развитието на човечеството, смятат себе си за универсална цивилизация и в този порядък на самочувствие и възпроизводство на тези представи идва съвсем нормално идеята за глобална хегемония.

Още от времето на първите географски открития за европейците всички останали хора от новооткритите земи всъщност не са хора в истинския смисъл на думата. Дори през 18-19 век така наречената европейска наука си позволява да подкрепи тази цивилизационна представа с „научната“ идея, че неевропейците са онова отдавна търсено междинно звено в еволюционната верига между животните и хората. Значи ние европейците сме хората, а другите са някакво странно подобие, ако не животни, то поне не хора в истинския смисъл на думата. Това е уникална драма и ако си сложим ръка на сърцето, трябва да признаем, че тази представа за другите извън западната цивилизация изобщо, се възпроизвежда и до ден днешен: ние трябва да ги накараме да бъдат като нас, защото ние сме най-цивилизовани. А това автоматически отчуждава човешките взаимоотношения, прави ги невъзможни като човешко откровение.

В такъв случай какво ни дадоха и какво ни отнеха т.нар. евроатлантически ценности и всъщност кой ги измисли?

Евроатлантическите ценности са една дълбока илюзия, защото всички политически алхимици под такива ценности разбират демокрация. Но вижте, демокрацията е твърде уродлив начин на структуриране на обществените отношения, в който е налице привидната илюзия, че хората избират кой да ги управлява и по този начин стават субекти на собствения си живот. Това е дълбока заблуда, защото в т.нар. демократичен свят не народът, а елитите и олигархията са тези, които предлагат това, което да бъде избирано, т.е. съответните партийни субекти. Те винаги са структурирани отгоре надолу и народът си мисли, че като избира един вместо друг, участва в управлението на собствения си живот, а това е дълбока илюзия. Още повече, не съм съгласен с твърдението, че Древна Елада е люлката на съвременната западна демокрация. Поради простата причина, че в Древна Елада робът не е разглеждан като човешко същество. Не можеш да претендираш, че създаваш хармонични човешки отношения тогава, когато една част от хората са изключени въобще от представата за човешко. Това е абсурд.

Според Вас живеем ли във време, в което светът се променя завинаги или това е илюзорно усещане в ситуацията на поредната глобална криза в Западния свят?

Вие го казахте сама във въпроса си – поредната криза. Поредната криза на неосъществимостта на претенцията за глобална хегемония, като този път субектът на тази претенция са САЩ. Няма как останалият свят да приеме, че западната цивилизация може да наложи виждането си за устройството на човешкото общество, или по-скоро скрития зад това стремеж за господство над света. Това никога не се е случвало. Е, случвало се е, но никога не е било трайно. Имам предвид още от първия изблик на тази идея за глобална хегемония – говоря за походите на Алекдандър Македонски. Интересно е, че 200 години след походите, с които той се опитва да завладее света, император Ву от династията Хан решава в Древен Китай, че светът на запад е твърде голям и не е нужно той да бъде завладяван. Разбира се, това е свързано и с конфуцианската идея за китайската общност като Поднебесна Империя, т.е. осигуряваща равновесието между небето и земята с оглед на самото съществуване и самия живот, и че поради тази причина китайската общност трябва да съществува на това място и никъде другаде. Но тези опити на Александър Македонски продължават и по времето на Римската империя.

Най-интересното е, че съвременните политически алхимици говорят за демокрацията като универсалния начин за структуриране на човешкото общество, което е зададено едва ли не от Бога – това е типично американската идея. По същия начин в древността разсъждава и Цицерон – той твърди, че Рим е ойкуменическия град, поради простата причина, че отговаря на целесъобразността на природните закони спрямо човешкото общество, т.е. още от тогава е зададена тази ужасяваща претенция. Ужасяващата претенция, че ти си универсално и божествено значим спрямо всички останали.

Разбира се, по-нататък тази претенция продължава в католическия свят. Може би знаете, че най-големият геноцид в човешката история – този над коренното население в Северна и Южна Америка, е осъществен именно от католическото християнство. Историците отдавна са изчислили това – към 1500-та година в двете Америки живеят около 80 милиона души, а само 50 години по-късно остават 10 милиона. В Мезоамерика за същия период от 10 милиона население остава само 1 милион. Това е уникален геноцид зад маската на идеята за универсалния характер на западната цивилизация.

Но тук най-големият драматизъм е абсурдът на идеята, че можеш да убиваш в името на Христос. Няма такова нещо в автентичното християнство. Представям си как би реагирал самият Исус, ако чуе, че се регламентира убийството в негово име. Реки, морета, океани от кръв са се пролели под този лозунг. После, съвсем естествено, следва крахът на онова християнство, което всъщност не е никакво християнство, а е просто власт на Римокатолическата църква. Тук се сещам за Мишел Фуко, който казваше, че християнската църква задава един ужасяващ исторически пример, а именно – как се структурира властта. Това няма нищо общо с религиозното преживяване. Ужасяваща е и внушената идея за изначалния човешки грях, който трябва да бъде изкупван през целия живот, а най-отвратителното послание е, че ти можеш да изкупиш този грях като убиваш другите „в името на Христос“, което на свой ред ще ти осигури пребиваване в Рая.

После, на мястото на църквата идват другите илюзии, идеологическите. Ако търсим приемственост между онова подменено християнство на Римокатолическата църква и с идеологическите концепции, намираме го във възпроизвеждащата се представа, че само ние осигуряваме човешкото щастие и справедливост и то тук – на земята. Всяка идеологическа концепция носи със себе си тази безумна идея – и фашистките, и комунистическите, и либералните, и демократичните идеологии претендират, че те са носители на онова оптимално структуриране на човешкото общество, в което хората се чувстват свободни, щастливи и хармонични помежду си, а това е съвременната илюзия на западната цивилизация, която по драматичен начин възпроизведе и кръвопролитията. Можем да си признаем, че през 20-ти век западната цивилизация направи също така нещо ужасяващо – две войни със 100 милиона жертви. Тоест, убийствата продължават, но не в името на Христос, а в името на една въобразена идеологическа конструкция. И в името на онази хилядолетна претенция за глобална хегемония, на представата, че след като си универсално значим, то трябва да владееш света. Според мен тази цивилизация отдавна не трябваше да съществува.

Може би съм краен, но си мисля, че това ще се случи. Тази западна цивилизация, която никога не е имала нищо общо с християнството и с Христос, ще се превърне в едно почти никому ненужно западно кътче на планетата Земя. Най-вероятно поради тези причини Иисус никога няма да се върне тук, защото рискува отново да бъде разпънат, тъй като неговият бунт е насочен срещу лихвата, най-ужасното изобретение на западния свят. Автентичният Христос не говори за изначалния човешки грях, а въстава срещу лихвата и лихварите. За Иисус фундаментът на отношенията между хората и с Бога са любовта и състраданието, а не лихвата и печалбата. Сама разбирате какво ще се случи с него, ако Той се появи отново.

Да се върнем у нас тогава. Кое в живота в България Ви прави най-тъжен?

Бедността. Ужасяващата бедност на хората. Това, че в 21-ви век ние претендираме за цивилизационно присъствие, говорим си какви ли не глупости, а огромната част от хората в България едва свързват двата края, едва оцеляват на биологично ниво. Това е ужасяващо. Това е трагедия, за която никой не си дава сметка – нито управлявани, нито управляващи, нито маса, нито народ. Това е заради липсата на достойнство и самочувствие, за които говорих. И е резултат от онази отдавна състояла се историческа среща между народ и елит, които сякаш са се споразумели тази българска драма да се възпроизвежда вечно.

А кой е Вашият отговор на въпроса за посоката и пътя на България в началото на 21-ви век?

За съжаление, нещата могат да се окажат драматични при един разпад на Европейския съюз и НАТО. Драматични от гледна точка на това, че може би следващите политически елити ще отидат да се молят отново в Москва или в Пекин. Това е драматично, защото за пореден път ще се окаже, че ние предаваме Левски. Тоест, ние отново не сме се вслушали в онова, което той казва с простички думи: че този народ трябва сам да си създаде държавата. За мен винаги политическата визия на България като независима и необвързана държава е била онзи политически инструмент, чрез който могат да се случат добри неща, включително и духовното Възраждане, за което говорихте. При такъв тип политическо поведение, когато ние с радост отдаваме възможността някой друг да се грижи за държавата ни, нищо добро не ни очаква. В това съм абсолютно категоричен.
...

memoriabg.com/2015/05/23/v-bulgarskata-nacionalna-psihika-e-dramatichno/



Гласувай:
24
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. tryn - Компетентно и стойностно!
27.05.2015 22:43
Прочетох с интерес и си запазих това ценно интервю с проф. Георгиев.
Благодаря, Марин!
цитирай
2. apostapostoloff - Разпадът на ЕС и НАТО
28.05.2015 06:23
са повече от сигурни. Изобщо, прогнилият капитализъм много скоро ще умре. И ще настъпи ерата на сициализъма.
цитирай
3. syrmaepon - И съм и не съм донякъде съгласна с ...
28.05.2015 10:53
И съм и не съм донякъде съгласна с някои неща в текста. Да, наистина Левски девет години е работил за да събуди българския дух, но вече събуден /поне от достатъчна част от българите/ той е бил достатъчно силен за да издържи много войни и премеждия до националната катастрофа. Според мен и другият проблем е, че очакванията или желанията са твърде високи - като тези на професора, моите, твоите. Левски ни показа как дори и един човек да се жертва за делото има смисъл, но за съжаление не ни научи, че всеки може да отдели от живота си време за същото дело, а не да чака поредната жертва. Но Господ всеки път ни изправя не случайно пред същия урок, додето го изучим и не го забравим никога
цитирай
4. milady - многоо добро !! Благодаря ,марине...
28.05.2015 11:16
Хубав ,слънчев ден от мен ....
цитирай
5. mt46 - Няма вечни съюзи...
28.05.2015 19:45
2. apostapostoloff - Разпадът на ЕС и НАТО
06:23
са повече от сигурни. Изобщо, прогнилият капитализъм много скоро ще умре. И ще настъпи ерата на сициализъма.

Ти, например, предполагал ли си през 1980-1989 г., че Съветският съюз и соц. лагер ще се разпаднат?...
цитирай
6. mt46 - Благодаря! Поздрави!...
28.05.2015 19:46
milady написа:
Хубав ,слънчев ден от мен ....

цитирай
7. mt46 - И аз ти благодаря за проявения интерес, Елица!...
28.05.2015 19:47
tryn написа:
Прочетох с интерес и си запазих това ценно интервю с проф. Георгиев.
Благодаря, Марин!

цитирай
8. mt46 - Благодаря ти за мнението, Сирма!...
28.05.2015 19:55
syrmaepon написа:
И съм и не съм донякъде съгласна с някои неща в текста. Да, наистина Левски девет години е работил за да събуди българския дух, но вече събуден /поне от достатъчна част от българите/ той е бил достатъчно силен за да издържи много войни и премеждия до националната катастрофа. Според мен и другият проблем е, че очакванията или желанията са твърде високи - като тези на професора, моите, твоите. Левски ни показа как дори и един човек да се жертва за делото има смисъл, но за съжаление не ни научи, че всеки може да отдели от живота си време за същото дело, а не да чака поредната жертва. Но Господ всеки път ни изправя не случайно пред същия урок, додето го изучим и не го забравим никога

Разбира се, по някои от тезите може да се спори... Относно Левски - кои от заветите, от идеите му са изпълнени, осъществени?...
цитирай
9. stela50 - Да... може би е най-голямата драма - ще ми се да напиша
29.05.2015 20:29
понякога липсва единение, но всъщност си е отсъствие на чувството за общност,
а толкова е важно... По някои въпроси определено не съм съгласна, с други -
донякъде, но като цяло, колкото и песимистично да звучи, статията е точна
и аргументирана. В съюзите няма нищо лошо, напротив - стига да се спазват
и изпълняват договорните отношения, да се мисли повече за живота на хората.
Някак не успяваме да се справим в най-трудни моменти - точно тогава не се
обединяваме, въпреки сериозните уроци на историята... до кога...
Поздрави !
цитирай
10. mt46 - Благодаря ти за мнението!...
29.05.2015 21:23
stela50 написа:
понякога липсва единение, но всъщност си е отсъствие на чувството за общност,
а толкова е важно... По някои въпроси определено не съм съгласна, с други -
донякъде, но като цяло, колкото и песимистично да звучи, статията е точна
и аргументирана. В съюзите няма нищо лошо, напротив - стига да се спазват
и изпълняват договорните отношения, да се мисли повече за живота на хората.
Някак не успяваме да се справим в най-трудни моменти - точно тогава не се
обединяваме, въпреки сериозните уроци на историята... до кога...
Поздрави !

Липса на единение има още през Възраждането, при национално-освободителните борби... Драматично, значимо е и следосвобожденското разделяне на русофили и русофоби...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 8369353
Постинги: 1909
Коментари: 31605
Гласове: 94859
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930