Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.03 21:01 - "Всичко е позволено" - когато човекът се смята за Бог...
Автор: mt46 Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 685 Коментари: 4 Гласове:
20


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
Който не е чел гениалния Достоевски, би могъл поне да се запознае с основните теми, проблеми, идеи в неговото творчество. А който го е чел - да си ги припомни...
Достоевски и злото   image   С темата за свободата у Достоевски е свързана темата за злото и престъплението. Злото не може да се обясни без свободата. Злото се появява по пътя на свободата. Без тази връзка със свободата не съществува отговорност за злото. Без свободата за злото би трябвало да отговаря Бог. Достоевски по-дълбоко от всеки друг разбира, че злото е рожба на свободата. Но той разбира също, че без свободата няма добро. Доброто е също рожба на свободата. С това е свързана тайната на живота, тайната на човешката съдба. Свободата е ирационална и затова тя може да създаде и добро, и зло. Но да отхвърляме свободата въз основа на това, че тя може да породи зло, значи да породим още по-голямо зло. Защото само свободното добро е добро, а принуждението и робството, които се съблазняват от добродетелта, са антихристово зло. Тук се крият всички загадки, антиномии и тайни. Достоевски не само ни поставя пред тези загадки, но прави много за тяхното отгатване. Достоевски има твърде своеобразно, изключително отношение към злото, което може да съблазни мнозина. И трябва докрай да се разбере как той поставя и разрешава проблема за злото. Пътят на свободата преминава в своеволие, своеволието води към злото, злото — към престъплението. Проблемът за престъплението заема централно място в творчеството на Достоевски. Той е не само антрополог, но и своеобразен криминалист. Изследването на пределите и границите на човешката природа довежда до изследване на природата на престъплението. В престъплението човек преминава тези предели и граници. Оттук и необикновеният интерес към престъплението. Каква съдба изтърпява човекът, който е прекрачил границите на позволеното, какви преображения се извършват в неговата природа по тази причина? Достоевски разкрива онтологичните последствия от престъплението. И ето, оказва се, че свободата, преминава в своеволие, води към злото, злото — към престъплението, престъплението с вътрешна неизбежност — към наказанието. Наказанието издебва човека в самата дълбочина на собствената му природа. Достоевски цял живот се бори против външното отношение към злото. Неговите романи и статиите му в "Дневник на писателя" са пълни с криминални процеси. Този странен интерес към престъплението и наказанията се обяснява с това, че цялата духовна природа на Достоевски въстава против външното обяснение на злото и престъплението със социалната среда и отричането въз основа на това на наказанието. Достоевски се отнася с омраза към тази позитивно-хуманитарна теория. В нея той вижда отрицание на дълбочината на човешката природа, отрицание на свободата на човешкия дух и на свързаната с нея отговорност. Ако човекът е само пасивно отражение на външната социална среда, ако той не е отговорно същество, значи няма човек и няма Бог, няма свобода, няма зло и няма добро. Такова принизяване на човека, такъв отказ от неговото първородство, предизвиква гняв у Достоевски. Той не може да говори спокойно за това учение, толкова преобладавало по негово време. Той е готов да настоява за най-сурови наказания, като съответстващи на природата на отговорни, свободни същества. Злото е вложено дълбоко в човешката природа, в нейната ирационална свобода, в нейното откъсване от божествената природа, то има вътрешен източник. Привържениците на суровите наказания гледат по-дълбоко на природата на престъплението и на човешката природа изобщо, отколкото хуманистичното отрицание на злото. В името на достойнството на човека, в името на неговата свобода Достоевски утвърждава неизбежността от наказание за всяко престъпление. Това го изисква не външният закон, а самата дълбочина на свободната съвест на човека. Човек сам не може да се примири с това, че той не е отговорен за злото и престъплението, че не е свободно същество, не е дух, а отражение на социалната среда. В гнева на Достоевски, в неговата жестокост звучи гласът, въстанал в защита на достойнството на човека и на неговото първородство. Не е достойно за едно отговорно свободно същество да сваля от себе си бремето на отговорността и да го възлага на външните условия, да се чувства като играчка на тези външни условия. Цялото творчество на Достоевски е разобличаване на тази клевета за човешката природа. Злото е знак, че има вътрешна дълбочина в човека. Злото е свързано с личността, само личността може да върши зло и да отговаря за злото. Безличната сила не може да бъде отговорна за злото, не може да бъде негов първоизточник. У Достоевски отношението към злото е свързано с неговото отношение към личността, с неговия персонализъм. Безотговорният хуманизъм отрича злото, защото отрича личността. Достоевски се бори с хуманизма в името на човека. Ако съществува човек, човешка личност с измерението дълбочина, значи злото си има вътрешен източник, то не може да бъде резултат от случайните условия на външната среда. На висшето достойнство на човека, на неговата божия синовност съответства да се мисли, че пътят на страданието изкупва престъплението и изгаря злото. Твърде съществена за антропологията на Достоевски е мисълта, че човек се извисява нагоре само чрез страданието. Страданието е показател за дълбочина. Отношението на Достоевски към злото е дълбоко антиномично. И сложността на това отношение заставя някои хора да се съмняват, че това отношение е било християнско. Едно е несъмнено: отношението на Достоевски към злото не е отношение на пазител на законите. Достоевски иска да познае злото и в това отношение той е гностик. Злото си е зло. Природата на злото е вътрешна, метафизическа, а не външна, социална. Човекът като свободно същество е отговорен за злото. Злото трябва да бъде разобличено в неговото нищожество и трябва да изгори. И Достоевски пламенно разобличава и изгаря злото. Това е едната страна на неговото отношение към злото. Но злото е също така и пътя на човека, трагичният му път, съдбата на свободния опит, който също може да обогати човека, да го издигне на най-висша степен. У Достоевски съществува също и другата страна на отношението му към злото — иманентното схващане за злото. Така преживяват злото свободните синове, а не робите. Иманентният опит от злото изобличава неговото нищожество; в този опит злото изгаря и човекът идва при светлината. Но тази истина е опасна, тя съществува за истински свободните и духовно зрелите. Тя трябва да бъде скрита от непълнолетните. И затова Достоевски може да ни се стори опасен писател, той трябва да се чете в атмосферата на духовна освободеност. И все пак, трябва да признаем, че няма друг писател, който така силно да се е борил срещу злото и мрака, като Достоевски. Законническият морал на катехизиса не може да бъде отговор на мъката, която изпитват онези негови герои, които са тръгнали по пътя на злото. Злото се наказва не външно, то има неизбежни вътрешни последици. Наказанието на закона за престъплението е само вътрешна съдба на престъпника. Всичко външно е само изява на вътрешното. Мъките на съвестта са по-страшни за човека, отколкото външното наказание на държавния закон. И човекът, сполетян от мъките на съвестта, очаква наказанието като облекчение на своята мъка. Държавният закон, — това "студено чудовище" е несъизмерим с човешката душа. В следствието и процеса срещу Митя Карамазов Достоевски разобличава неправдата на държавния закон. Човешката душа има по-голямо значение за Достоевски отколкото всички царства в света. В това отношение той е християнин до глъбините на душата си. Но душата сама търси държавния меч, сама се подлага под неговите удари. Наказанието е момент от вътрешния й път. Само роб или непълнолетен може да схване тезата на Достоевски по такъв начин, че трябва да се върви по пътя на злото, за да се получи нов опит и обогатяване. Върху Достоевски не може да се изгради еволюционната теория за злото, според която злото е само момент от еволюцията на доброто. Такъв еволюционен оптимизъм, защищаван от голям брой теософи, напълно противоречи на трагичния дух на Достоевски. Той е в най-малка степен еволюционист, за когото злото е недостатък на доброто или етап от развитието на доброто. За него злото е зло. Злото трябва да изгори в адския огън. И той прекарва злото през този адски огън. Със злото не са възможни никакви детски игри или хитрости. Безумно е да се мисли, че човек може съзнателно да тръгне по пътя на злото, за да получи от това колкото се може по-голямо удовлетворение, а след това да преуспее още повече в доброто. Това е напълно недостойно състояние на съзнанието. В подобна аргументация липсва вътрешна сериозност. Нека трагичният опит от злото да обогатява духовния свят на човека, да изостря знанията му. Нека да няма връщане към по-елементарното състояние, което предхожда този опит от злото. Но когато онзи, който върви по пътя на злото, който преживява опита от злото, започва да си мисли, че злото го обогатява, че злото е само момент от доброто, момент от неговото извисяване, той пада още по-ниско, разлага се и загива, отрязва си пътя към обогатяване и извисяване. Такъв човек не може на нищо да се научи от опита на злото, не може да се извиси повече. Само разобличаването на злото, само голямото страдание от злото може да издигне човека на по-голяма висота. Самодоволството в злото означава гибел. И Достоевски показва каква мъка изтърпява душата от злото и как тя сама разобличава злото в себе си. Злото е трагичният път на човека, съдбата на човека, изпитанието на човешката свобода. Но злото не е необходим момент в еволюцията на доброто. Злото е антиномично. А оптимистично-еволюционното разбиране за злото означава рационално снемане на тази антиномия. Можеш да се обогатиш от опита на злото, да достигнеш по-голяма острота на съзнанието, но за това е нужно да минеш през страданието, да изпиташ ужаса от гибелта, да изобличиш злото, да го хвърлиш в адския огън, да изкупиш вината си. Злото е свързано със страданието и трябва да доведе до изкупление. Достоевски вярва в изкупителната и възраждаща сила на страданието. Според него животът е преди всичко изкупление на вината чрез страдание. Ето защо свободата е неизбежно свързана с изкуплението. Свободата е довела човека по пътя на злото. Злото е било изпитание за свободата. Злото пък трябва да доведе до изкуплението. В злото, породено от свободата, загива свободата, преминава в своята противоположност. Изкуплението възстановява свободата на човека, връща му свободата. Затова Христос-Изкупител е и свобода. Във всички свои романи Достоевски прекарва човека през този духовен процес, през свободата, злото и изкуплението. Старецът Зосима и Альоша са изобразени от него като хора, които са познали злото и са стигнали до най-висшe състояние. В Альоша има Карамазовска стихия, откриват я у него и брат му Иван, и Грушенка. Той самият я чувства в себе си. Според замисъла на Достоевски, Альоша трябва да бъде човекът, който е минал през изпитанието на свободата. Така разбираше Достоевски съдбата на човека. Проблемът за престъплението е проблем за това, всичко ли е позволено. Всичко ли е позволено? Тази тема винаги измъчва Достоевски, тя се изправя пред него все в нови и нови форми. На тази тема са написани "Престъпление и наказание", а също, в значителна степен "Бесове" и "Братя Карамазови". Тази тема се поставя като изпитание на човешката свобода. Когато човек тръгнал по пътя на свободата, пред него възникнал въпросът съществуват ли нравствени граници на природата, му, на всичко ли може той да дръзне. Свободата, преминаваща в своеволие, не иска да знае вече никакви светини, никакви ограничения. Щом няма Бог, щом самият човек е бог, значи всичко е позволено. И ето, човекът изпитва своите сили, своето могъщество, своето признание да стане човекобог. Човекът става маниак на някаква "идея" и в тази маниакалност започва да угасна вече неговата свобода, той става роб на някаква външна сила. Този процес е изобразен гениално от Достоевски. Онзи, който в своеволието си не знае границите на своята свобода, изгубва свободата си, той става маниак по "идея", която го заробва. Такъв е Разколников. Той съвсем не прави впечатление на свободен човек. Той е маниак, обхванат от погрешна "идея". Той не притежава нравствена автономия, защото нравствената автономия е плод на самопречистване и самоосвобождение. Каква е "идеята" на Разколников? Нали у Достоевски всички имат своя "идея". Разколников изпробва границите на собствената си природа, на човешката природа изобщо. Той смята себе си за принадлежащ към избраната част на човечеството, не към обикновените хора, а към бележитите, призваните да облагодетелстват човечеството. Той мисли, че всичко е възможно и иска да изпробва своето могъщество. И ето, Достоевски опростява до елементарна теорема нравствената задача, която стои пред човека с подобно съзнание. Може ли необикновеният човек, призван да служи на човечеството, да убие най-нищожното, и най-безобразното човешко същество, отвратителната старица-лихварка, която причинява само зло на хората, за да си отвори по този начин пътя към бъдещето, към облагодетелстване на човечеството. Позволено ли е това? И ето, в "Престъпление и наказание" с поразителна сила се разкрива, че това не е позволено, че такъв човек убива духовно себе си. Тук в иманентно изживявания опит се показва, че не всичко е позволено, защото човешката природа е сътворена по образ и подобие Божие и затова всеки човек има абсолютно значение. Своеволното убийство дори на най-последния от хората, на най-зловредния от хората не се разрешава от духовната природа на човека. Когато човек в своеволието си унищожава друг човек, той унищожава и самия себе си, той престава да бъде човек, изгубва своя човешки образ, неговата личност започва да се разлага. Никаква "идея", никакви "възвишени" цели не могат да оправдаят престъпното отношение към най-последния от ближните. "Ближният" е по ценен от "далечния", всеки човешки живот, всяка човешка душа струва повече, отколкото облагодетелстването на бъдещото човечество, отколкото отвлечените "идеи". Такова е християнското съзнание. И Достоевски разкрива това. Човекът, който си е въобразявал че е Наполеон, че е велик човек, човекобог, прекрачил границите на позволеното от богоподобната човешка природа, пада ниско, убеждава се, че не е свръхчовек, а безсилна, ниска, трепереща твар. Разколников осъзнава своето пълно безсилие, своето нищожество. Изпробването на пределите на своята свобода и своето могъщество го довежда до ужасни резултати. Заедно с нищожната и зловредна старица Разколников унищожава самия себе си. След "престъплението", което е чист експеримент, той изгубва своята свобода и е смазан от своето безсилие. Той няма вече гордото съзнание. Той разбира, че е лесно да се убие човек, че този експеримент е тъй труден, но че това не дава никаква сила, че това лишава човека от духовна сила. Нищо "велико", "необикновено", световно по своето значение не става от това, че Разколников убива лихварката, той е сломен от нищожеството на станалото. Вечният закон навлиза в своите права и той попада под неговата власт. Христос е дошъл не да нарушава, а да изпълнява закона. И свободата, която носи със себе си Новият Завет, не въстава против Стария Завет, а само открива още по-висш свят. И Разколников трябва да попадне под действието на ненарушимия вехтозаветен закон. Не така са постъпвали онези, които са били истински велики и гениални, които са извършвали велики деяния за цялото човечество. Те не са се смятали за свръхчовеци, на които всичко е позволено, те са служели жертвено на свръхчовешкото и само затова са могли да дадат много на човешкото. Разколников е преди всичко раздвоен, рефлектиращ човек, неговата свобода е поразена вече от вътрешна болест. Не са такива истински великите хора, те са монолитни. Достоевски разобличава фалша на претенциите за свръх-човечество. Става ясно, че фалшивата идея за свръхчовечество погубва човека, че претенцията за безмерна сила разкрива своята слабост и немощ. Всички тези съвременни стремежи към свръх-човешко могъщество са нищожни и жалки, те завършват със сгромолясването на човека в нечовешка слабост. Оказва се вечна природата на нравствената и религиозната съвест. Мъката на съвестта не само разобличава престъплението, но и разобличава безсилието на човека в неговите фалшиви претенции за могъщество. Мъките на съвестта у Разколников не само разкриват, че той е нарушил границата на позволеното, но и разобличават неговата слабост и нищожество. Темата за Разколников означава вече криза на хуманизма, край на хуманистичния морал, гибел на човека поради самоутвърждаването на човека. Възникването на мечтата за свръхчовека и свръхчовечеството, за висш човешки морал, означава, че хуманизмът е изживян н е свършил. За Разколников не съществува вече хуманност, неговото отношение към ближния е жестоко и безпощадно. Човекът, живото, страдащо, конкретно човешко същество трябва да бъде пренесено в жертва на свръх-човешката "идея". В името на "далечното", нечовешки "далечното" можеш както искаш да постъпваш с "ближното", с човека. Самият Достоевски изповядва религията на любовта към "ближния" и разобличава фалша на религията на любовта към "далечното", нечовешкото, свръхчовешкото. Има "далечен", който е заповядал да се обича "ближния". Това е Бог. Но идеята за Бога е единствената свръхчовешка идея, която не унищожава човека, не превръща човека в обикновено средство и оръдие. Бог открива себе си чрез Своя Син. А Неговият Син е абсолютен Бог и абсолютен човек, Бого-Човек, в който са съединени в съвършенство божието и човешкото. Всяка друга свръхчовешка идея унищожава човека, превръща човека в средство и оръдие. Идеята за човекобога носи със себе си смъртта на човека. Това може да се види от примера с Ницше. Също така смъртоносна за човечеството е идеята на Маркс за нечовешкия колектив, религията на социализма. Достоевски изследва фаталните последствия от обсебването на човека от идеята за човекобожеството в различните й форми, индивидуалистични и колективистични. Тук свършва царството на човечността, тук не ще има пощада за човека. Човечността беше още отблясък от християнската истина за човека. Окончателната измяна на тази истина отменя хуманното отношение към човека. В името на величието на свръхчовека, в името на щастието на бъдещето, далечното човечество, в името на световната революция, в името на безграничната свобода на един или на безграничното равенство на всички може да се измъчва или умъртвява всеки човек, каквото искате количество хора, да се превърне всеки човек в обикновено средство за великата "идея", за великата цел. Всичко е позволено в името на безграничната свобода на свръхчовека (краен индивидуализъм) или в името на безграничното равенство на човечеството (краен колективизъм). На човешкото своеволие е предоставено правото по свой начин да оценява човешкия живот и да се разпорежда с него. Не на Бог принадлежи човешкият живот и не на Бог принадлежи последният съд на хората. Това поема върху себе си човекът, който си е въобразил, че владее свръхчовешката "идея". И неговият съд е безпощаден, безбожен и безчовечен. Достоевски изследва до дълбочина фаталните пътища на това човешко своеволие, в индивидуалистичната и колективистичната му форма и разобличава техния съблазнителен фалш. Разколников е един от обхванатите от такава погрешна идея. Той сам, по свое своеволие и произвол решава въпроса може ли да убие макар и последния от хората в името на своята "идея". Но решението на този въпрос принадлежи не на човека, а на Бога. Бог е единствената висша "идея". И онзи, който не се скланя пред Висшата Воля при решаването на този въпрос, унищожава ближните си и себе си. В това е смисълът на "Престъпление и наказание". Пътищата на човешкото своеволие, които влекат към престъпление, се изследват от Достоевски по-нататък и по-дълбоко в "Бесове". Там са показани фаталните последствия от влудяването по безбожната индивидуалистична идея, и по безбожната колективистична идея. Пьотр Верховенски от влудяване по погрешна идея губи човешкия си образ, разрушението на човека е отишло твърде далече в сравнение с Разколников. Пьотр Верховенски е способен на всичко, той смята, че всичко е позволено в името на неговата "идея". За него човекът не съществува вече и той самият не е човек. Ние излизаме вече от човешкото царство и попадаме в някаква ужасна нечовешка стихия. Обзетостта от безбожната идея на революционния социализъм в своите окончателни резултати води до безчовечност. Извършва се нравствено видиотяване на човешката природа, изгубва се всеки критерий за добро и зло. Създава се зловеща атмосфера, наситена с кръв и убийство. Убийството на Шатов прави потресаващо впечатление. Има нещо прозорливо, пророческо в картината, която се разкрива в "Бесове". Достоевски пръв узна неизбежните последствия от известен род идеи. Той виждаше по-дълбоко от Вл. Соловьов, който остроумничеше за руските нихилисти, като им приписваше формулата: човекът е произлязъл от маймуната, затова нека да се обичаме помежду си. Не, щом човекът не е образ и подобие на Бога, а е образ и подобие на маймуната, няма да се обичат помежду си, ще се унищожават помежду си, ще си разрешават всякакво убийство и всякаква жестокост. Тогава всичко е позволено. Достоевски показа прераждането и израждането на самата "идея", на самата крайна цел, която в началото се представяше за възвишена и съблазнителна. Самата "идея" е безобразна, безсмислена и безчовечна, в нея свободата преминава в безграничен деспотизъм, равенството — в страшно неравенство, боготворенето на човека — в унищожение на човешката природа. У П. Верховенски, един от най-безобразните герои на Достоевски, човешката съвест, която все още я имаше у Разколников, е напълно разрушена. Той не е способен вече за покаяние, буйството е отишло твърде далече. Затова той принадлежи към онези образи у Достоевски, които нямат по-нататъшна човешка съдба, които отпадат от човешкото царство н небитието. Те са сламата. Такъв е Свидригайлов, Фьодор Павлович Карамазов, Смердяков, вечният мъж. Докато Разколников, Ставрогин, Кирилов, Версилов, Иван Карамазов, имат бъдеще и макар да са загинали емпирически, те имат още човешка съдба.
*** Достоевски изследва и разкрива мъките на съвестта и покаянието в такава дълбочина, в която те не бяха видими досега, той открива волята за престъпление в най-последната дълбочина на човека, в тайните помисли на човека. Мъките на съвестта изгарят човешката душа и тогава, когато човек не е извършил никакви видими престъпления. Човек се разкайва, самоизобличава се, макар че волята за престъпление не е преминала в никакви действия. Не само държавният закон, но и нравственият съд на общественото мнение не достига до самата дълбочина на човешката престъпност. Човек знае за себе си по-страшни неща и смята, че заслужава по-сурово наказание. Човешката съвест е по-безпощадна от студения закон на държавата, тя е по-взискателна към човека. Ние убиваме нашите близки не само тогава, когато довършваме физическия им живот с огнестрелно или хладно оръжие. Тайният помисъл, не винаги достигащ до човешкото съзнание, насочен към отрицание на битието на нашия ближен, е вече убийство по дух и човек отговаря за него. Всяка омраза е вече убийство. И всички ние сме убийци и престъпници, макар и държавният закон и общественото мнение да ни смятат за безупречни в това отношение и не заслужаващи никакво наказание. Но колко убийствени токове изпускаме ние от глъбините на нашата душа, от сферата на подсъзнателното, колко често нашата воля е насочена към скъсяване и унищожаване живота на нашите ближни. Мнозина от нас в дъното на душата си са пожелавали смъртта на своя ближен. Престъплението започва от тези тайни помисли и пожелания. У Достоевски съвестта работи необичайно дълбоко и изтънчено, тя разобличава престъплението, което се изплъзва от всякакъв държавен и човешки съд. Иван Карамазов не е убивал своя баща Фьодор Павлович. Убил го е Смердяков. Но Иван Карамазов се измъчва от престъплението отцеубийство, мъките на съвестта го довеждат до безумие. Той стига до последните предели на раздвоението на личността. Неговото вътрешно зло му се явява като другото негово "аз" и го измъчва. В своите тайни помисли, в сферата на подсъзнателното Иван е пожелал смъртта на баща си Фьодор Павлович, на лошия и безобразен човек. Той също е разговарял през цялото време, че "всичко е позволено". Той съблазнява Смердяков, поддържа престъпната му воля, подсилва я. Той е духовният виновник за отцеубийството, Смердяков е неговото второ, низшето "аз". Нито държавният съд, нито съдът на общественото мнение не подозират в нищо и не обвиняват Иван, не достигат до тази дълбочина. Но самият той преживява мъките на съвестта, от които неговата душа гори в адски огън, умът му се помрачава. Погрешните, безбожни "идеи" са го довели до тайните помисли, оправдаващи отцеубийството. И ако той е човек, който ще има още своя съдба, то той трябва да мине през огненото покаяние, през безумието. Та нали и Митя Карамазов не е убивал своя баща и паднал жертва на несправедливия човешки съд. Но той казал: "Защо живее такъв човек?" И с това е извършил отцеубийство в глъбините на своя дух. Той приема несправедливото, незаслуженото наказание на студения закон като изкупление на своята вина. Цялата психология на отцеубийството в "Братя Карамазови" има много дълбок, съкровен, символичен смисъл. Пътят на безбожното своеволие на човека трябва да води до отцеубийство, до отрицание на бащинството. Изображението на отношенията между Иван Карамазов и другото му, низшето "аз" — Смердяков, принадлежи към най-гениалните страници на Достоевски. Пътят на своеволието, пътят, отхвърлящ благоговението пред свръхчовешкото, трябва да доведе до издигане образа на Смердяков. Тъкмо Смердяков е страшното наказание, което дебне човека. Страшната, безобразна карикатура на Смердяков стои в края на тези стремежи към човеко-божество. Смердяков ще победи по този път. А Иван пък трябва да полудее. Същото дълбоко разобличение на престъплението в тайните помисли, макар и това да е било само нехайство, виждаме в отношението на Ставрогин към гибелта на жена му Куцичката. Федка Каторжникът, виновникът за смъртта на Куцичката, се смята за съблазнен от Ставрогин, нещо като негов агент. И Ставрогин чувства своята вина. Ето в каква дълбочина поставя Достоевски проблемът за злото и престъплението. "Без "висша идея" не може да съществува нито човекът, нито нацията. А висшата идея на земята е само една, и именно — идеята за безсмъртната човешка душа, защото всички останали "висши идеи" в живота, с които човек може да живее, произтичат само от нея". "Самоубийството при загуба на идеята за безсмъртието е пълна и неизбежна необходимост за всеки човек, едва-едва издигнал се в своето равнище над скотското". "Идеята за безсмъртието е самият живот, нейния жив живот, окончателната формула и главният източник на истината и правилното съзнание за човечеството." Така пише Достоевски за безсмъртието в "Дневник на писателя". Достоевски изповядва една централна за него мисъл, че, щом няма безсмъртие, значи всичко е позволено. Проблемът за злото и проблемът за престъплението са свързани у него с проблема за безсмъртието. Как да се разбира тази връзка? Мисълта на Достоевски не означава, че той е допускал елементарно-опростена и утилитарна постановка на проблема за злото и престъплението. Той не е искал да каже с това, че за злото и престъплението човек ще получи наказанието вечен живот, а за доброто — награда. Подобен примитивен небесен утилитаризъм му е бил чужд. Достоевски е искал да каже, че всеки човек и неговият живот само в такъв случай има абсолютно значение и не допуска отношение към себе си като към средство за някакви идеи или интереси, когато той е безсмъртно същество. За него отрицанието на човешкото безсмъртие е равносилно на отрицанието на човека. Или човекът е безсмъртен дух, който има вечна съдба, или той е преходен емпиричен феномен, пасивен продукт на природната и социалната среда. Във втория случай човекът няма абсолютна цена. Не съществува зло и престъпление. Достоевски защищава безсмъртната душа на човека. Безсмъртната душа, а това означава също и свободната душа, има вечна, абсолютна цена. Но тя е също отговорна душа. Да признаеш съществуването на вътрешно зло и на отговорността за престъплението, означава да признаеш истинското битие на човешката личност. Злото е свързано с личното битие, с човешката самоличност. Но личното битие е безсмъртно битие. Разрушаването на безсмъртното лично битие е зло. Утвърждаването на безсмъртното лично битие е добро. Отрицанието на безсмъртието е отрицание на факта, че съществува добро и зло. Всичко е позволено, щом човекът не е безсмъртно и свободно лично битие. Тогава човекът няма абсолютна цена. Тогава човекът не е отговорен за злото. В центъра на нравствения мироглед на Достоевски стои признанието за абсолютното значение на всяко човешко същество. Във всяко човешко същество трябва да се почита Божия образ и подобие. И най-падналото човешко същество запазва образа и подобието Божие. Тук е нравственият патос на Достоевски. Не само "далечният", — висшата "идея", не само "необикновените" хора като Разколников, Ставрогин, Иван Карамазов, имат абсолютно значение, но и "ближният", било то Мармеладов, Лебядкин, Снигирьов, или отвратителната старица-лихварка — имат абсолютно значение. Човекът, който убива другия човек, убива самия себе си, отрича безсмъртието и вечността в другия и в себе си. Такава е моралната диалектика на Достоевски, неотразима и чисто християнска. Не утилитарният страх от наказания трябва да ни сдържа от престъпления и убийства, а собствената безсмъртна човешка природа, която се отрича от престъплението и убийството. Човешката съвест е израз на тази безсмъртна природа. *** Достоевски имаше двойствено отношение към страданието. И тази двойственост, неразбираема отведнъж, оправдава противоположните отзиви за Достоевски като за най-състрадателния и най-жестокия писател. Творчеството на Достоевски е проникнато от безпределно състрадание към човека. Достоевски учи на жалост и състрадание. В това отношение той няма равен на себе си. Никой не беше толкова наранен от безкрайното човешко страдание. От сърцето на Достоевски вечно капе кръв. Дадено му беше да преживее каторгата, да живее сред каторжници, и той цял живот се застъпва за човека пред Бога. Най-силно поразяват и нараняват съвестта му страданията на невинните деца. И оправданието на детската сълзичка стана за него възможност за теодицея. Той разбира до дълбочина бунта срещу световния ред, заплатен с цената на страшни страдания и на сълзите на невинно измъчваните деца. Той целият произлиза от безкрайното състрадание. И чрез устата на Альоша той отговоря на въпроса на Иван, би ли се съгласил той "да построи зданието на човешката съдба с цел да ощастливи хората накрая, да им даде най-после мир и покой", ако "за това е необходимо и неминуемо е предстояло да се измъчи само едно дребничко създанийце, ей само онова детенце, което се удряло с юмруче в гърдите и върху неговите неотмъстени сълзи да се изгради това здание"? — не, не бих се съгласил". И Достоевски се пита, както Митя в съня си: "Защо стоят така пострадалите майки, защо са бедни хората, защо е бедно детето, защо е гола степта, защо те не се прегръщат, не се целуват, защо не пеят радостни песни, защо са почернели така от черната беда, защо не хранят детето"? Но най-малко Достоевски може да бъде наречен сантиментален, сладникав и успокояващ хуманист. Той проповядва не само състрадание, но и страдание. Той призовава към страдание и вярва в изкупителната сила на страданието. Човекът е отговорно същество. И човешкото страдание не е невинно страдание. Страданието е свързано със злото. Злото е свързано със свободата. Ето защо свободата води към страданието. Пътят на свободата е пътят на страданието. И винаги съществува съблазън да се избави човека от страданието, като нейно неизбежно последствие. Жестокостта на Достоевски е свързана с това приемане на свободата докрай. Към самия Достоевски могат да се приложат думите на Великия Инквизитор: "Ти взе всичко, което беше необикновено, загадъчно и неопределено, взе всичко, което не беше по силите на хората и затова постъпи така, като че ли не ги обичаш съвсем". Това "необикновено, загадъчно и неопределено" е свързано с и рационалната свобода на човека. Достоевски вижда в страданието знак на най-висшето достойнство на човека, знак на свободното същество. Страданието е последица на злото. Но в страданието изгаря злото. В своите творби Достоевски прекарва човека през чистилището и ада. Той го довежда до предверието на рая. Но раят не се разкрива с такава сила както ада.     Пътят на свободата е довел човека до пътя на злото. А пътят на злото раздвоява човека. Достоевски е гениален майстор в изображението на раздвоението. Тук той има истински открития които учудват психолозите и психиатрите. Пред великия художник се откриват повече неща и по-рано, отколкото пред учените. Безпределната и празна свобода, свободата преминала в своеволие, безблагодатната и безбожна свобода не може да извърши акта на избора, тя тегли към противоположни страни...
/.../
janettaivanova.blogspot.bg/2015/03/blog-post_20.html

ПП: Достоевски звучи актуално, като контрапункт на съвременния краен индивидуализъм и либерализъм...



Гласувай:
20
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. mt46 - Граници
17.03 22:07
Не знам дали цените Достоевски.
И прогресира ли хуманизацията.
От колко трупове и сълзи детски
градите бъдещето, демокрацията?...

Кажете, властолюбци и безсрамници -
успешно ли Природата рушите?...
Преминахте ли вече всички граници?
А после... накъде ще продължите?...

Марин Тачков
цитирай
2. anin - Маринчо,
18.03 00:10
Намерих в Ютуб руски сериал "Братя Карамазови", май е интересен...
цитирай
3. mt46 - Не съм го гледал...
18.03 20:16
anin написа:
Намерих в Ютуб руски сериал "Братя Карамазови", май е интересен...

Предполагам, че ще е по-лесен за възприемане. Романите на Достоевски са доста обемисти и трудни за четене...
цитирай
4. anin - Да, по-лесно е
18.03 21:32
mt46 написа:
anin написа:
Намерих в Ютуб руски сериал "Братя Карамазови", май е интересен...

Предполагам, че ще е по-лесен за възприемане. Романите на Достоевски са доста обемисти и трудни за четене...

Гледах малко и ще е интересен, така ми се струва...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 8173648
Постинги: 1868
Коментари: 31285
Гласове: 93975
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031