И бавно се отделяше плацентата
от мрак. Бе вик и плач в началото.
вселената създаде своя център.
Родилката земя отпусна тяло.
Росата няма никога да значи
за двама души толкова надежда -
и Майката и Младенеца плачат.
И хаосът, осмислен се подрежда.
Гръдта си млечна изгревът разголи
и светлината като кръв потече
и Го изпълни до премала с болка,
защото Го пронизваше със вечност.
Той беше предопределен да свети!
Той бе неповторим, той бе свободен!

И той пое с осанката на цвете,
но не по слънчев лъч -
по гол проводник.

Навлизаше - с огромната енергия,
която беше наследил от Майка си -
в света, където произвеждат серийно,
където чувстват и убиват масово,
където любовта, за да не куца,
е повечето дни четирикрака,
където самотата се лекува
дотолкова, доколкото и рака:
където обезобразяват Майка му -
гърдите й, очите й, недрата,
и тя по чудо още ражда тайнства
с машини за уран между бедрата си:
където има временно примирие
и някои мълчат благоразумно,
а други - от казана - претендират,
че са пауни, снесли пълнолуние...
От общия казан,пред който гладните
за супа и за правда се нареждат.
От общия казан, във който бавно
обезкостяват техните надежди...

Той - още потопен в една хармония,
със слънце около устата, викаше
в железните уши на милионите,
че този странен свят върви наникъде.
Говореше за доброта и истина,
за красота говореше, за братство
и мислеше, че като него мислят,
но повечето мислеха обратно.

Докато убеждаваше и спореше,
опрян върху изкуства и науки,
растеше в свойта сладка тиня корена
на глупостта, жестокостта и скуката .
И думите, понеже не излизаха
от неговото собствено страдание,
не носеха утеха или близост.
И пръстът си оставаше във раната.
И хората не искаха да вярват -
живееха в сънлива еднозначност.

Разбра, че да говориш не е дарба,
че ставаш смешен в своята прозрачност.
И той помръкна. С ясното съзнание,
че неговата светлина е чужда,
че неговите сетива и знания
с любов и труд отглеждаха ненужни
декоративни плодове, каквито
със хиляди изгниват по тържищата
на думите. Да наторяват житото
на Словото. И да отидат в нищото.
Не бе се доверил на своя опит
и виждаше света ограничено,
тъй както жабата през телескопа
на кладенеца гледа на вселената...

Но, Майчице, той чувстваше във образи!

Опипваше ги, дишаше ги, виждаше
единството, абсурдните им сглобки
от цвят и твърдост, форма и подвижност...
Изгубваше се и се преоткриваше
потапяше се хищно, без остатък
и на студа в прозрачната коприва
и в обривите нежни на росата,
на агнето с кръвта димеше зиме,
беснееше напролет с ветровете,
изплезваше се с белите езици
на водопадите към върховете...

Не е ли вече жител на планетата
на скуката, населена с мизерни
движения на мисълта и с клетви,
че утре няма да е като вчера?...

Викът му се разнесе над полетата
над океани, планини и здания
с единственото - майчице! - което
изричаме на болката в капаните.

И Тя го осени. И той потъна
във себе си, в плътта си се разтвори.
Тя - Майка му, природата, бездънната-
отвън и вътре в него проговори.:
"Не утолих глада и твойта жажда
Дойде часът и вече осъзнаваш,
че аз съм те родила за да раждаш,
създала съм те, за да ме създаваш.
Не са като на другите очите ти
и кожата ти свети някак странно...
И аз, която притежавам Всичкото,
полагам го в нозете ти Избранико!
Разнищвай го на звуци и на образи,
спасявай го по невъзможни принципи -
създавай свят по образ и подобие
над себе си. И той ще е единствен.
Единственото твое оправдание,
че тук си дишал, разсъждавал, чувствал!
Ще вярват в твойте радост и страдание,
ако повярват в твоето изкуство"

И му изми очите със росата.
И той прогледна - не! - и той Усети
безкрайната игра на чудесата
в околното, от себе си обзето.

Природата - зелена класна стая,
а синьото небе - дъска за писане...
Уплашен ли е бил или замаян?
Какво ли в тези мигове е мислил?
Какви ли тебешири са му трябвали,
какъв ли ръст! - за да достига всичко?
Звезди върху него вместо ябълки
са падали - да мисли по-различно?

Или това са само светли мигове
в живота му по кучешки орисан?
Или това са обичайни митове,
с които суетата го дописва?
а може би пред чашата със вино
той е проклинал дарбата си трижди -
било му е и болно, и обидно,
че той е сляп, а другите не виждат,
че не сред идиличните картини,
а в тъмното мазе на обществото
си е измислял вишни и царкини,
защото са му липсвали в живота?
И потопен в мастилото на здрача,
след толкоз рани и стихокървене,
е искал сам да провери с бръснача
дали все още има кръв по вените?
Или от слава и от власт прикоткан,
се е превърнал в злобно прилагателно
и са се заобичали с живота
подобно змии - страшно и трогателно?
Или след някой сит на скука празник
се е събудил чужд и безразличен
и е усетил, че е сам и празен,
че в пръстите му няма електричество,
че спомен са сезоните на тръпките
и котви и платна са вече спуснати,
че думите с потайни миши стъпки
красивия му кораб са напуснали,
че Словото и той се гледат умно,
като след дълъг брак - със уважение,
и всякое посягане към думите
ще води до взаимно унижение.
И оня страх родителски от чувството,
че надживяваш своите творения
и че изпращаш в ада на изкуството
невръстни мисли, чувства, построения...
Защо сега да ровим потеклото
на неговата светлокожа раса -
сега, когато трябва да работи,
сега , когато трябва да се радва?
Сега, когато корабите снажни
на Словото с безкрайното се срещат -
защо да правим остров за прокажени
от неговите страхове и грешки?
За да заселим в този свят на раните
и здравото му чувство за нещата ли?...

Под сметките на свойте биографии
поетът ще постави сам чертата
на хоризонта. И ще отпътува
да търси пристани за светлината.
Над златното й руно ще будува,
под сребърната завист на луната.