Сън сънувам в топъл летен ден.
Сънувам, че се рея и пътувам в необятната вселена.
Вървя по невидима пътека и в миг застивам,
чак сега разбирам, че стъпил на ръба съм бил,
на космоса му края, съм намерил - преоткрил...
Седя и чувствам, че не спирам аз да продължавам,
по пътеката безкрайна и сякаш никога нямаше да стигна,
ако не бях разбрал, че вече бил съм там...в безкрая.

Тунела своята пролука в тъмата скри, изчезна и светлината в края му дори...
В миг от безтегловност и неосъзнатост, нужда имах аз да го осмисля,
да се събудя и да мисля, да усетя как в мига безкраен,
света повратен, пред погледа ми отначало почна пак да се реди:

ИЗТОК, ЗАПАД, СЕВЕР, ЮГ...

Бавно се редяха, както го редяхме ние - кубчето на рубик...
Лутаха се леко, леко, та накрая спряха и местата си познаха.
Следваха и мислите ми хорски, как защо и какво тука стана...
5 минути в забвение неосъзнато, докато си дойде и ума...
В миг осъзнах, какво това беше:

Опитах се от ръба да скоча, в тунела да се мушна,
светлината в края му да срещна, за да мина аз отвъд
...УВИ...

Светлината сякаш никога там не е била.
Сякаш там отвъд живот не никне, не вирее...
Изпаряваш се, не мислиш и нищо няма...
Дори и спомен няма, а уж секунда мина,
ала цяла вечност чувсвтам е била тя...

Има ли го рая, ада и греховната преграда,
която води се, че пази в хората - доброто...

Извърнах погледа студен, а не мислех да го видя,
точно в онзи ден. Разбрал бях, че е там и идва без да пита.
Не е страшно, никак даже, все едно във вакуум, въздух да си..

Из "Моята изповед"