Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.01.2014 22:06 - Нацизъм, комунизъм, неолиберализъм
Автор: mt46 Категория: Регионални   
Прочетен: 1636 Коментари: 5 Гласове:
14


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
.
.
Либерализмът е тоталитаризъм, християнството свобода (Част 1)   Автор: Александър Шчипков Истинският конкурент на тоталитаризма е било и си остава християнството. Метаморфозите на политическото пространство или защо либерализмът, тоталитаризмът и хитлеризмът имат едни и същи корени

При тоталитаризма


ХХ век притежава особен остатъчен привкус. Столетието отдавна е приключило, но усещането за края на една епоха не си отива. Ако за Запада това е нещо ново, за нас – родените в СССР, даденият феномен е добре познат: състояние на застой. 
Днес то е свързано със сферата на политическите идеи. И по-точно, с арсенала от ключови политически понятия, определящи семантичната атмосфера на последните 25 години.


Промените в политическия език

След разпада на социалистическия лагер в политическия речник влизат две нови понятия. Едното – „модернизация” – е адресирано към страните от бившия съветски блок. Предназначението му е да призове хората, принадлежащи към него, да заемат своето място в световното разделение на труда, явявайки се мек политически синоним на понятието „колониална зависимост”.                                                                                                                                                                                                                                                      

image                                                   Франсис Фукуяма

 

Другият пример е изразът „краят на историята”. Той придобива популярност благодарение на философа, политолога и политическия икономист Франсис Фукуяма и неговата книга „Краят на историята и последният човек”. 
Понятието „краят на историята” съдържа в себе си същото ясно и недвусмислено послание – при това твърде радикално по съдържание. Това не е просто „поставяне под линия” на т.нар. „двуполярна епоха” и т.нар. „мода на марксизма”. Идеята е, че световната политика трябва напълно да се откаже от историзма и да се изчисти от историческия смисъл на политическия език. В чий интерес? В интерес на новата политическа метафизика, центъра на която се оказа друго едно понятие: „Световен либерален консенсус”.
Разбира се, идеята бе утопична. „Консенсусът” не се състоя. Част от света, която не се намира в онази негова част на „златния милиард”, не възприе новите правила – ожесточаването на икономическата политика, курса към „озападняването” и прочие трикове – които на практика представляваха „опипване на почвата” дали да бъде заявена активна настъпателна позиция (нека си спомним Ирак от времето на Саддам Хюсеин). 
И така логично от гледна точка на привържениците на „консенсуса” дойде ред на полицейщината. А полицейските мерки отдавна и подробно са описани от множество политолози и военни анализатори.
Нас обаче ни вълнува най-вече онази страна на международния полицейски режим, която намира своето изражение в глобалната смяна на политическия курс. Главното се заключава в това, че на мястото на идеите, свързани с „края на историята”, на преден план излиза концепцията за „конфликта на цивилизациите”. За това понятие сме задължени на американския социолог и политолог Самюъл Хънтингтън. Тази смяна на термини (или подмяна) говори много. Преди всичко тя демонстрира готовността на световния елит за война между Севера и Юга – но не само. Не по-малко съществено е, че именно чрез нея се осъществява кардиналната смяна на политическото говорене.
Вместо езика на политиката и икономиката в оборот влиза езикът на културно-цивилизационните различия. Че става въпрос за връщане към миналото, или по-точно за негов римейк, няма никакво съмнение. Няма значение кой първи е формулирал това – професор Хънтингтън или иранските аятоласи. Кой е агресорът и кой жертвата, може да се разбере, изхождайки от това коя от двете категории конфликтуващи субекти натежава.
Идеологическата промяна, скрита зад смяната на понятията и термините, не се афишира открито (в името на политическите клишета), но се подразбира. Фактически поетият курс е към загърбване на всичко, което се е случило в политическия речник за последните сто години.
Но нека се върнем малко назад. До ХХ век европейската имперско-колониална идеология бе подплатена с романтични изрази от типа на „бремето на съвременния човек” или „необходимостта да бъдат цивилизовани диваците”. Този лексикон остаря в момента, в който марксизмът набра сили и под негово влияние социални явления като световното неравенство и зависимостта на едни страни от други бяха преведени езика на категориите на политикономията. Затова по времето на СССР се говореше за противопоставянето на две социалнополитически „системи”, но не и на „две култури” или „две цивилизации”. Самото съществуване на алтернатива, пък била тя и съветска, с нейните очевидни недостатъци, провокира нов начин на изразяване. 
След разпадането на съветския блок либералният мейнстрийм се връща към доктрината на открития, а не икономически замаскирания колониализъм. И ето че отново терминът „конфликт на цивилизации” измества понятието „конфликт на системи”. И това всъщност е знак, че клишетата са отхвърлени.
Либералната теория прави драматична крачка назад, попадайки някъде в епохата на колониална Великобритания. Случва се това, че концепцията за цивилизационното противопоставяне (предишният му вариант е събран в израза: „Западът е Запад, Изтокът – Изток. Двете са несъвместими”) е на ръка разстояние от идеята за културната изключителност, а след това – и за биологическото превъзходство.
Във връзка с това можем смело да говорим за регрес и архивиране на цялата либерална семантика: сублимацията на политическите идеи отива в миналото. Социалното неравенство отново бива оправдавано с културно-расистки доктрини. При това замяната на понятието „културна непълноценност” с „несъответствие с демократичните стандарти” едва ли може да заблуди някого: евфемизмите са продукт на езика, а не политическа реалност.

                                                                                                                                                                                                      

Морално-политическата максима


image

 

 

 

 

 

 

                                                                                                                                                                 

Парадигмата на новата политика, влязла в сила след 1989 г., въпреки че е безкрайно изхабена, все още занимава господстващите световни сили. Тя деградира морално и се опростява структурно.
Но дори и най-пещерната идеология се нуждае от морални ориентири. Идеята за добро и зло присъства във всяка политическа доктрина – тази, за която говорим, също притежава стриктна етична система. Впрочем тази система е доста стара. Тя е основана на концепцията за „двата вида тоталитаризъм” (по-общо казано – за „затворените общества”), която се появява в работите на британския философа и социолог Карл Попър („Отвореното общество и неговите врагове”), на философа Хана Аренд („Тоталитаризмът”), на политолога Збигнев Бжежински и още неколцина автори. 
Въпросната концепция се ражда в началото на студената война, но се оказва доста по-продължителна от съществуването на политическите блокове. Нейният смисъл е прост: „Комунистическите и фашистките режими са политически роднини и противостоят на либералната демокрация”.


image

Горбачов и Рейгън на конференцията в Женева 1985г.

В контекста на „новото мислене”, за което толкова много се говори по време на ерата на Горбачов и Рейгън, и от двете страни на Желязната завеса максимата за „тоталитаризма” заема почетно място. 
Именно теорията за двата вида тоталитаризъм (или „двойния” тоталитаризъм) представлява оня мост, който е хвърлен от политическото „вчера” към политическото „днес”. Така днешната политика на силата оправдава себе си с вчерашните жертви. Тоталитаризмът й служи за индулгенция, предоставена от историята на радетелите за нов глобален ред в света. 
От логична гледна точка тази позиция изобщо не издържа на критики. Но психологически е изключително действена. Механизмът на въздействие върху общественото съзнание е твърде прост: състои се в непрекъснатото напомняне за историческите травми. Тоест призив не към рационалната, а към емоционалната сфера. Без картината на мрачното тоталитарно минало е трудно да се нарисува тази на светлото либерално бъдеще – заради твърде голямото количество аргументи от типа на „войни между цивилизациите”, „смяна на режимите” и прочее. Именно затова образът на историческия враг е толкова важен.
                                                                                                                                         

Недостигащата теория


image

 

 

 

 

 

 

 

 

 

От времето на Карл Попър и Хана Аренд общата концептуална рамка на теорията не се е променила: както и преди дискусията се води около „лошия тоталитаризъм” и „добрия либерализъм”. С времето обаче този манихейски модел все по-често е критикуван не само в бившия СССР, но и на Запад. Което не е странно: защото от самото си раждане теорията напомня катехизис. Тя може да бъде или изцяло приета, или напълно да бъде отхвърлена. А това е наистина тревожен симптом.
Не е чудно, че още през 60-те години на миналия век се появиха политически концепции, влизащи в разрез с „двутоталитарната” ортодоксалност. Тук на първо място трябва да коментираме представителите на неомарксистската Франкфуртска школа. Нейните най-стари представители Теодор Адорно и Макс Хоркхаймер разглеждат фашизма като продукт на два дълбоки исторически процеса. От едната страна е доминирането на стандартите на рационалността, наложени в Европа в епохата на Просвещението. И другият, насрещен процес – нацисткият археомодерн като афективна реакция на тези стандарти на ирационалните пластове на европейската култура (фашисткият археомодерн) (вж. Адорно, Т., Хоркхаймер, М. Диалектика на Просвещението).
Изследователите от 60-те години на миналия век описват репресивните механизми на трите идеологически модула на западното общество – нацисткия, комунистическия и неолибералния – като взаимосвързани.      


image                                                       
Херберт Маркузе

                                                                                                                                                                                                    Представителят на второто поколение франкфуртци Херберт Маркузе – култова фигура за „сърдитите млади хора” от 60-те, гуру на радикалното студентство – стига да извода, че репресивният апарат на либералното общество от епохата на постмодернизма формира фашизоиден тип съзнание – съзнанието на „едноизмерния човек”. И прави това не по-малко успешно от своите „тоталитарни” конкуренти (вж. Маркузе, Г. Едноизмерният човек). Този извод натежава още повече, като се има предвид, че както е известно, и нацизмът, и либерализмът имат една и съща социална база – средната класа. Пример за държава със „скрит фашизъм” за Маркузе и неговите съмишленици в частност е САЩ – с нейното масово население от „редници”.

От тази гледна точка идеологическата карта на ХХ век, разчертана на принципа „две лоши теории – една добра”, вече изглежда съмнително. При това е важно да се вземе под внимание фактът, че франкфуртците въобще не поставят под съмнение самата категория на „тоталитаризъм” („фашизоидност”) и даже не с опитват да я стеснят, както правят други десни консервативни критици. Напротив, франкфуртските възпитаници тръгват по пътя на разширяване на понятието, отдалечавайки неговата рамка от самото му съдържание. 
Погледнато от такъв ракурс, всеки репресивен механизъм изглежда като симптом за наличието на латентен фашизъм. 
Както вече подчертахме, много опоненти на разглежданата теория залагат на различните социални предпоставки на двата режима – комунизмът се обръща към най-ниските обществени слоеве, докато адресатът на фашизма и нацизма са средната класа и крупната буржоазия. Така например е при анализите на Антонио Грамши във фундаменталния му труд „Затворнически тетрадки”.

Но за системната критика на „двойната” теория за тоталитаризма това не е достатъчно. За да набере достатъчно обяснителна сила и да прерасне в стратегия, теорията се нуждае от системен поглед върху политическата история. На първо място трябва да бъде изяснен въпросът защо политическият мейнстрим на ХХ столетие – либерализмът – упорито избягва това проблемно полезрение.


Либерал-социализмът                                                                                                                                                                    

image                                                                                                   

Опитите да се излезе от обичайните изследователски рамки на тоталитаризма стават особено забележими в началото към 90-те години на миналия век. За най-интересна може да се счита позицията на Имануел Валерстайн, изложена в труда му „След либерализма”. 

Тази книга излиза в Ню Йорк през 1995 година. Тоест само 3 години след благоприличната либерална утопия на Франсис Фукояма „Краят на историята и последният човек” (1992 г.)                                                                                                                                                                                       

image                                                    Имануел Валерстайн                                                                                                                                               

В центъра на вниманието на Валерстайн поставя по-мащабния проблем от този за критериите  на тоталитаризма и това е въпросът за историята и смъртта на либерализма като 200-годишен       политически проект. Това, разбира се, е пряко свързано с темата за тоталитаризма.
Отличителна черта на позицията на Имануел Валерстайн е възприемането на фашизма и комунизма     не като две идеологии, противостоящи на либералната доктрина, а като съставни части на големия либерален проект, чието начало е поставено през 1789 година. Тази смяна на курса е принципно важна. Именно тя задава новата перспектива за преразглеждане на старата „околототалитарна” проблематика. Когато за първи път откриваш Валерстайн, не вярваш на очите си. Той рисува картината на събитията от ХХ век по съвършено различен начин от този, по който сме свикнали да я виждаме в съветските и постсъветските учебници, а също така и в западната преса. Целта, заявката, която авторът прави, е проста. Той се стреми да опише започващия вече – по негово мнение – „процес на компрометиране на либерализма в неговата постгеокултурна норма”. 

А за да се случи това, трябва да бъде проследена тясната връзка на либерализма с консервативните и социалистическите идеи – до фашизма и комунизма включително. Валерстайн определя „съвременността” като епоха на либералното доминиране, която продължава в рамките на две столетия – между Френската буржоазна революция и краха на СССР. Той се наема да докаже, че противопоставянето на трите политически концепции от самото му начало е било илюзорно, схоластично и подчинено на потребностите на европейската и световна реална политика.
Според Валерстайн социализмът в Русия не е самостоятелен политически проект. И макар през октомври 1917 г. съветският режим кардинално да преорава социалнополитическия ландшафт, през 20-те години на ХХ в. той влиза в негласно съгласие със световния елит. Разговорите за световната революция в този период се израждат в чиста реторика, изгодна за всички участници в консенсуса. Именно заради тази неписана конвенция Студената война така и не преминава в гореща фаза.
Изхождайки от тези позиции, може да се твърди, че смисълът на Втората световна война се състои в това най-реакционната част от либерални свят (а не социалистическият Съветски съюз) да излезе извън рамките на консенсуса и да нанесе удар по един от участниците в него. С победата на СССР обаче консенсусът е възстановен – при това при по-изгодни за Съветския съюз условия, макар и с цената на огромно количество жертви.
Каква в такъв случай е системната грешка, която западната съветология допуска? В чудовищната преоценка на съветския проект. Според Валерстайн руският социализъм – за разлика от класическия марксизъм – под маската на класовото противопоставяне разработва друга идея: идеята за национално освобождение, или по-точно за демонтажа на старата колониална система в световен мащаб. Сочените за пионери на този проект Ленин и Троцки обаче липсват в теорията на Валерстайн.По думите му същинският проект изначално е възникнал в рамките на миротворческата политика на президента на САЩ Удроу Уилсън (1913–1921), а последователите му по-късно получават второ, социалистическо „издание” на замисленото.

                                                                                      

image                                                           Удроу Уилсън

                                                                                         

И в двата случая става дума за краха на стария световен ред. И САЩ, и СССР, независимо от идеологическото си противопоставяне, в действителност представляват върхът на един айсберг и решават една и съща задача. Нещо повече – „ленинизмът сам по себе си е по-енергична и войнстваща форма на антиколониална борба от последователите на президента Уилсън. И разбира се, СССР оказва материална и политическа подкрепа на много антиимпериалистически движения”.
Така нареченото съперничество между двете системи е било изгодно за всеки един от участниците. Защо? 
Желанието да се приключи с европейската форма на колониализъм в името на новото заробване – икономическото, глобалното, планетарното. Ето това е една от причините за алианса между двете идеологии – социалистическата и либералната. Но не е единствената. Планетарната доктрина, за да се счита за легитимна, задължително трябва да има глобален опонент. А за да запази статуса си, е необходимо да обезпечи игра по определени правила с него. 
По такъв начин според Валерстайн съветският социализъм е изиграл ролята на съдбовна алтернатива и удобен спаринг партньор на световния либерализъм. На пръв поглед изводът изглежда неочакван.
Характеризирайки периода 1945–1990 г., Валерстайн никъде не използва понятието „двуполюсен свят”. Той е убеден, че: „СССР може да бъде разглеждан в качеството му на субимпериалистическа държава по отношение на САЩ – дотолкова, доколкото той поддържа реда и стабилността в своята зона на влияние. Така на практика помага на САЩ да бетонира собственото си световно господство. 
Самото напрежение на водената идеологическа борба между двата световни колоса, което в крайна сметка няма особено значение, е в полза на САЩ. За него тя е сериозна политическа опора – което, без съмнение, важи и за висшия ешелон в СССР. Освен това СССР служи на Съединените щати като своеобразно идеологическо прикритие в страните от третия свят”.
                                                                                                                                                

image                                                                                                                                                                

Тази теза косвено се потвърждава от историята със страните, добиващи петрол (ОПЕК). Когато те се опитаха да създадат собствен картел и да шантажират Запада, именно СССР се притича на помощ на „капиталистическия сят” и напълно отпуши за него „винтила” – без да придиря за цената. 
Показателно е и индиферентното отношение на САЩ и техните съюзници към бунтовете, наричани дори „революции”, в Източния блок (1953, 1968, 1980–1981).
Този либерално-социалистически консенсус постепенно започва да става все по-очевиден. Единствен СССР остава повелител на девствено чистите идеи, които господстват и в лагера на „лоялистите”, и в лагера на „дисидентите”. 
Излиза, че по същество съветските ортодоксални власти са споделяли антитоталитарната теория на своите опоненти, но са й придавали противоположен образ – променяйки знаците: от „плюс” на „минус” („комунизмът е доброто; капитализмът – лошото”).
Западните интелектуалци обаче отдавна са осъзнали реалната конфигурация на силите. Точно затова „революционерите от 1968 г. се вдигат на протест срещу това съглашателство и преди всичко против историческата трансформация на социализма – дори ленинския социализъм – в либерал-социализъм”, пише Валерстайн. По думите му, в крайна сметка, „революцията от 1968 г. подрива основите на целия идеологически консенсус, въведен от САЩ – включително и неговия голям коз, прикритието на съветските щитове”.
„А вече през 1989 г. в името на свободните пазари разочарованите от либералния консенсус се изправят срещу най-яркия изразител на либерал-социалистическата идеология – режимите от съветски тип.”
Консенсусът изчерпа себе си. Съветският щит на либералния проект, ставайки прозрачен, изчезна поради факта, че вече не е удобен за САЩ.                                                                

Част 1                                                                                                                                                                                                                                                   

Източник: Журнал „Москва”; превод от руски език: Елена Дюлгерова 

Заглавието е на Гласове    
glasove.com/analizi/31355-liberalizmyt-e-totalitarizym-hristiqnstvoto-svoboda-chast-1                                                                                                                                                                            
ПП: А къде е България?... България премина от една крайност /социализма/ в друга /неолиберализма/ - което е изключително неблагоприятно, унищожително за държавата и за народа ни... Причините за това състояние са външни и вътрешни...





Гласувай:
14
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. mt46 - http://anonybulgaria.wordpress.com/2014/01/09/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%BE%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%8
09.01.2014 22:31

Българската демокрация – внесена, утвърдена и подпомогната отвън
ANONYMOUS BULGARIA / 7 часа ago

По време на официалната си визита в България през януари 1989 г. президентът на френската република Франсоа Митеран кани на закуска във френското посолство в София дванайсет български интелектуалци, сред които и някои представители на Клуба за гласност и преустройство. Сред тях са Желю Желев и Блага Димитрова – бъдещи съответно президент и вицепрезидент на България. Тази среща е интерпретирана от дисидентските среди, но също и от тогавашните управляващи, като знак за международно признание на вътрешния политически авторитет на дисидентските кръгове1.

vejdiknightСъбитието добива сериозна символна тежест в наративите за началото на демократизирането в България. В него се забелязват както моралният авторитет на външната подкрепа за процеса на прехода, така и централната роля, която гражданското общество се подготвя да играе като посредник между очакванията на Запада и на местното общество. Българският преход не е само преход от авторитарния монопартиен режим към демократичен режим, от икономика от съветски тип към капиталистически пазарен модел, той представлява също и включването на България в международния световен ред.

Страната напуска политическите, икономическите и военните структури на Източния блок, които се саморазпускат през 1989 г., и се присъединява към международните организации на западните демокрации.

Началото на този процес е поставено от срещата в Малта през декември 1990 г., между президента на СССР Михаил Горбачов и президента на САЩ Джордж Буш. По време на тази среща съветският лидер заявява, че страната му се освобождава от поетите задължения по отношение на политическото и икономическото развитие на бившите си съюзници.

Американската подкрепа и влизането в НАТО

През февруари 1990 г. американският държавен секретар Джеймс Бейкър е на официално посещение в България. Той представя пред държавния глава Петър Младенов и пред министъра на външните работи Бойко Димитров условията, които България трябва даизпълни, за да се присъедини към МВФ и Световната банка. Тези институции са от изключително значение за икономическото бъдеще на страната, която вече не може да разчита на привилегировани търговски отношения със СССР (60% от обема на българската външна търговия преди 1989 г.) и не получава от него суровини на цени под всякаква конкуренция. Според доклада на Джеймс Бейкър пред американския Сенат от април 1990 г., основното американско условие, поставено пред българското правителство, е организирането на „свободни и демократични избори“, както и гарантирането на правата на човека и правото на емиграция.

widescreen-pictures-018Външната икономическа помощ е подчинена на условия, които насърчават, подтикват и моделират политическите реформи на България, която се стреми да бъде призната и подпомогната от новото си демократично семейство. Така началото на българската демократизация е белязано от силен ангажимент към Съединените щати, който ще остане определящ по време на целия български преход.

След посещението си в САЩ през май 1990 г. Желю Желев, лидер на СДС – партия, която тогава е в опозиция, – получава логистична помощ от Съединените щати (финансова помощ за издаването на вестника на партията „Демокрация“, офис оборудване, методологични съвети, формиране на кадри и т.н.). Американският посланик Сол Полански се присъединява към последната среща на опозицията преди изборите през юни 1990 г., за да потвърди американската подкрепа за СДС. Верността на СДС към Съединените щати е потвърдена от ярко символични действия: през август 1991 г., в качеството си на депутат, натоварен с изработването на българската конституция, Желю Желев предлага да бъде анулиран договорът за сътрудничество със СССР. Така България става първата страна в Източна Европа, която се отказва със закон от военния и икономическия си съюз със СССР. Това решение се случва три седмици преди опита за държавен преврат в Москва, който води до разпадането на СССР в края на 1991 г.

Американската помощ е все така подчинена на условия и придружена от препоръки. Когато СДС печели парламентарните избори през 1992 г., премиерът Филип Димитров заявява, че вместо да се опитва да постигне изкусно равновесие между Запада и Изтока, между Европа и Съединените щати, България трябва да заложи на подкрепата на Съединените щати.1

По време на срещата с президента Буш на 3 март 1992 г., Филип Димитров се ангажира България да се превърне във фактор на стабилност на Балканите. Двама от най-близките му съветници, Алекс Алексиев и Константин Мишев, се връщат от САЩ, натрупали много директни контакти с американската администрация. Така усилията на кабинета пораждат конкретни резултати. По време на форума на търговската камара Лорънс Игълбъргър, министър на външните работи на Съединените щати,2 декларира, че „Америка подкрепя България, както не е подкрепяла никоя друга страна в Централна и Източна Европа“. Проамериканската политика на Филип Димитров му спечелва прозвището „Фил Кенеди“ и поражда остри критики, особено след решението му да подкрепи политиката на Съединените щати в Турция и Израел (където българският премиер отива на официално посещение в спорните територии на Голанските възвишения)3.

При все това тази политика е част от геополитически избор – присъединяването на България към атлантическите структури и особено към НАТО. Разпадането на Варшавския договор, военният съюз на Източния блок, задължава страната да приложи нова политика за отбрана в обтегнат и сложен международен контекст – етническите кризи в бивша Югославия, първата война в Залива, политическото реструктуриране на СССР, увеличаването на организираната престъпност и на мафиотския трафик на Балканите и т.н.

През февруари 1994 г. правителството на Любен Беров включва България в програмата „Партньорство за мир“ на НАТО. През 1996 г. правителството на БСП продължава политиката на сближаване с НАТО и приема резолюция за засилване на диалога с тази организация. След оставката на социалистическото правителство се забелязва ускорение на сближаването, което се превръща в кандидатура за членство през февруари 1997 г. Този акт, приет от временното правителство на Стефан Софиянски, е възприет от общественото мнение като знак за второ скъсване с комунистическата епоха. През 1997 г. правителството на СДС на Иван Костов декларира, че членството в НАТО е национален приоритет, наравно с членството в Европейския съюз.

1 Е. Калинова и И. Баева, цит.съч., стр. 174.

2 в-к „Демокрация“, 4 март 1992 г.

3 Калинова и Баева, цит.съч., стр. 174.

Тогава България е призована да докаже искреността на желанието си за членство в НАТО, независимо от общественото мнение. През пролетта на 1999 г. страната слага край на неутралната си позиция в Косовската криза, декларира се като солидарна с НАТО относно въздушните удари и отваря въздушното си пространство за бомбардировачите на съюзниците. Според официалните аргументи на правителството тази позиция, с която повечето българи не са съгласни, потвърждава „цивилизационния избор“ на България.1

В Ирак американската интервенция не е операция на НАТО, тъй като не получава подкрепата на някои европейски членове на организацията. Обаче започналата през 2002 г. криза е представена от правителството на Симеон Сакскобургготски, следващо същата външната политика на предишното правителство, като последно изпитание преди влизането на България в НАТО. Въпреки митингите и сондажите, които показват, че общественото мнение не подкрепя изпращането на български войски, въпреки отказът на някои страни от Европейския съюз да подкрепят американските действия, правителството се присъединява към коалицията и изпраща четиристотин войници в Ирак. Макар и Иракската криза да разкрива за пръв път в българската преса сериозни разминавания между европейската политическа визия и американската визия за свят, ръководен със сила, влизането на България в НАТО през април 2004 г. е представено като решителна стъпка за приемането на страната в Европейския съюз. Тази идея е подкрепена от експертите на проамериканските think tanks като ИРМИ, който от 1997 г. води кампания в полза на влизането на България в НАТО (семинари, конференции, публикувани книги)1.

В този контекст е интересно да отбележим, че процесите на присъединяване към НАТО и Европейския съюз следват един и същи календар: през април 2005 г. България официално става член на НАТО и подписва споразумението за присъединяване с Европейския съюз.

1 О. Минчев (изд.), Bulgaria for NATO, София, юни 2002, ИРМИ.

2 Интервю с Деян Кюранов ЦИД/ ЦЛС.
3 БСП получава също така и външни помощи чрез индиректното финансиране
на избирателните кампании, например от фондация „Фридрих Еберт“. Все пак
тази помощ изглежда доста незначителна на фона на помощта, която полу-
чава СДС от различни фондации и американски организации. Либералната
германска фондация „Фридрих Науман“ също няколко пъти е подпомагала
Движение за права и свободи. Източниците на тази информация са резул-
тат от многобройните интервюта с лидери на think tanks или с експерти по
политология, които е невъзможно да бъдат поименно цитирани.

Политическа помощ и помощ за think tanks и НПО

В началото на прехода гражданското общество се идентифицира изцяло с антикомунистическата опозиция, която въплъщава демократичната промяна. Формулата „гражданско общество“ често е синоним на опозиция. Think tanks, които претендират за ролята на „мозък на гражданското общество“2 и на опозицията, получават финансова помощ от американската държава, идваща индиректно чрез фондации като институт „Отворено общество“ в Ню Йорк (OSI New York), фондация „Отворено общество“ в София, USAID (Американска агенция за развитие), Световната банка и т.н. Материалната и моралната подкрепа на Съединените щати за СДС се извършват посредством финансиране на проекти или формиране на кадри. Някои think tanks стават инструмент за действие на СДС или на други политически партии.3 Такъв е случаят с ЦСП (Център за социални практики), който на няколко пъти е мобилизиран за предизборните кампании на СДС, а през 2003 г. поддържа председателя на СДС Надежда Михайлова в кампанията ѝ за изборите за кмет на София1. Понякога експертите на think tanks, превърнали се в официални експерти на СДС, получават лични възнаграждения от американски фондации и организации, чиято сума не е публично достояние.2 Тази инвестиция в българската политика чрез гражданското общество се оказва краткосрочно и средносрочно печеливша за Съединените щати, доколкото финансовата подкрепа създава трайна преданост сред интелектуалния и политическия елит на страната.

Съществуването на мостове между политическата кариера и гражданското общество се потвърждава, когато бивши лидери на НПО като Соломон Паси, председател на Атлантическия клуб в България, заемат държавни длъжности: през 2001 г. Паси става министър на външните работи в правителството на Симеон Сакскобургготски; през 2003 г., по време на церемонията за рождения ден на Атлантическия клуб в хотел „Шератон“ той заявява, че след неговата „борба за присъединяването на България към НАТО“, борба, която е „започнал като лидер на Атлантическия клуб, когато много малко българи са били готови да подкрепят тази кауза“, той се радва, че тази позиция „се е превърнала в официална линия на българската държава, която се подготвя да влезе в НАТО и да изпрати един батальон в Ирак“.

1 Интервю с Е. Дайнов, ЦСП.
2 Интервю с В.Г., университетски преподавател и политически съветник.

От книгата на Достена Лаверн „Експертите на прехода“
цитирай
2. freeoldmen - Значи имало и други виждания...
10.01.2014 01:24
Кой знае защо, Имануел Валерстайн, или както любезно ме информира Гугъл, Валерстейн, има шокиращото присъствие на български от общо 13 /тринадесет/ резултата в целият обем знания, атакуващи българина.
Колко ли още неща не знаем...
Великолепна статия.
цитирай
3. mt46 - Да, има много философи, много виждания...
10.01.2014 11:22
freeoldmen написа:
Кой знае защо, Имануел Валерстайн, или както любезно ме информира Гугъл, Валерстейн, има шокиращото присъствие на български от общо 13 /тринадесет/ резултата в целият обем знания, атакуващи българина.
Колко ли още неща не знаем...
Великолепна статия.

Важно е човек да може да види, да отсее важната информация, да я осмисли...
Разбира се, доста неща не бива да се знаят от масите... :)
цитирай
4. jelezov - Заслужава похвала публикуването ...
16.01.2014 13:34
Заслужава похвала публикуването на тази забележитела студия, оригиналното заглавие на която е ТРИ ТОТОЛИТАРИЗМА. Съдържанието й е абсолютно актуално. Читателите притежаващи способност за мислене, биха разбрали много от ставащото днес у нас. Макар и да съм атеист, за разлика от автора й, който изповядва православието, приемам повечето от застъпените тези. Преводът обаче е под всякаква критика. Ще посоча само три гафа от многото съществени неточности.

1. С понятието „ПОСТМОДЕРНИЗЪМ” е преведено руското „ПОСТМОДЕРН”, което фактически не е руско, а се употребява в много езици и затова е могло да се запази в бълг. текст. Модернизъм и постмодернизъм са стилове в изкуството. Модерн и постмодерн са понятия за обозначаване на епохи от световната история, които на български се наричат още и „Ново време” или „Модерна епоха” (със и без представката post).
2. „Пример за държава със „скрит фашизъм” за Маркузе и неговите съмишленици в частност е САЩ – с нейното масово население от „редници”.
Оригиналът: „Примером государства «скрытого фашизма» для Маркузе и его единомышленников служили, в частности, Соединенные Штаты с массой обывателей-реднеков. Правилният превод би бил: „… Съединените щати с маса от еснафи-реднЕци.” Във Википедия има обширна статия за термина „реднеки”, който в Блгария не е популярен и затова в скоби или под линия трябва да бъде обяснен)
3. При превода на текста „Многие оппоненты теории, как уже было сказано, указывали на разные социальные предпосылки двух режимов. Коммунизм апеллирует к низам, фашизм и нацизм — к среднему классу и к крупной буржуазии. Кажется, это было у Антонио Грамши: «Опора фашизма ВЗБЕШИВШИЙСЯ средний клас” е изпуснато определението „ВЗБЕШИВШИЙСЯ” . А истината е, че само вбесената, разярената средна класа е социална опора на фашизма. Участниците в ДАНСwitme се самоопределят като представители именно на средната класа. Логично е да предположим, че протестите, продължаващи вече много месеци, са симптом на вбесяване.
цитирай
5. mt46 - Благодаря за отзива и за корекциите!...
16.01.2014 17:40
4. jelezov - Заслужава похвала публикуването ...
13:34
Заслужава похвала публикуването на тази забележитела студия, оригиналното заглавие на която е ТРИ ТОТОЛИТАРИЗМА. Съдържанието й е абсолютно актуално. Читателите притежаващи способност за мислене, биха разбрали много от ставащото днес у нас. Макар и да съм атеист, за разлика от автора й, който изповядва православието, приемам повечето от застъпените тези. Преводът обаче е под всякаква критика. Ще посоча само три гафа от многото съществени неточности.

1. С понятието „ПОСТМОДЕРНИЗЪМ” е преведено руското „ПОСТМОДЕРН”, което фактически не е руско, а се употребява в много езици и затова е могло да се запази в бълг. текст. Модернизъм и постмодернизъм са стилове в изкуството. Модерн и постмодерн са понятия за обозначаване на епохи от световната история, които на български се наричат още и „Ново време” или „Модерна епоха” (със и без представката post).
2. „Пример за държава със „скрит фашизъм” за Маркузе и неговите съмишленици в частност е САЩ – с нейното масово население от „редници”.
Оригиналът: „Примером государства «скрытого фашизма» для Маркузе и его единомышленников служили, в частности, Соединенные Штаты с массой обывателей-реднеков. Правилният превод би бил: „… Съединените щати с маса от еснафи-реднЕци.” Във Википедия има обширна статия за термина „реднеки”, който в Блгария не е популярен и затова в скоби или под линия трябва да бъде обяснен)
3. При превода на текста „Многие оппоненты теории, как уже было сказано, указывали на разные социальные предпосылки двух режимов. Коммунизм апеллирует к низам, фашизм и нацизм — к среднему классу и к крупной буржуазии. Кажется, это было у Антонио Грамши: «Опора фашизма ВЗБЕШИВШИЙСЯ средний клас” е изпуснато определението „ВЗБЕШИВШИЙСЯ” .
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 12480849
Постинги: 2470
Коментари: 35191
Гласове: 115838
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930