Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.09.2008 15:13 - СХЕМА НА ЖИВОТА. СМЕХЪТ..
Автор: strianakiev Категория: Технологии   
Прочетен: 1262 Коментари: 0 Гласове:
0



    В нашият свят всяка вещ, всяко явление се явява точно отражение на своя източник (корен) на по-високо ниво. Именно от тази позиция, можем да разберем, какво представлява по себе си духовния свят.

Макар, че нямаме орган на възприятие, с който да установим пряк контакт с духовния свят, можем да го разберем по друг път: достатъчно е да усвоим същността на физическия свят и после да използваме неговите структури с всички детайли за разбирането на духовния свят.

Всъщност единствения път за постигане на духовния свят минава през физическата среда. Тази идея най-лесно може да се илюстрира чрез отношенията ни към другите хора.

Когато, някой говори или прави нещо значително и важно, ние емоционално му откликваме вътре в себе си.

В този момент, нас ни интересува мнението, което той е изказал или чувствата му към нас.

 Ние мислим как това мнение или тези чувства ще се отразят на нашите взаимоотношения. Но ние не следим движението, но устните му и съкращението на лицевите мускули, изразяващи мимика, макар че във физическата среда стават именно тези движения и промени.

С други думи в този случай ние автоматично предаваме на физичните явления по-дълбока трактовка. Да се проникне в мислите на другия човек, да се разбере характера му, може само ако изследваме мимиката му и движенията на тялото и ние правим това несъзнателно, без да полагаме усилия.

Изкуството на духовния живот се заключава именно в такова постоянно използване на скрития, но достатъчно „ефективен” механизъм на превключване, използван към всичко физическо, със способността да видим с вътрешното си зрение по-дълбоко ниво, скрито зад значението на предметите и явленията на материалния свят.

Затова за разбирането на коя да я духовна идея ни е нужно отначало да анализираме нейното отражение във физичната среда.

Сега питаме: каква всъщност е схемата на физичния свят? Какво конкретно провокира тази универсална човешка реакция?

Изследването на смеха показва, че най-често той се предизвиква от неочаквано и рязко сближаване на противоположностите. Когато процеса се движи в едно направление и изведнъж твърдо сменя противоположно посоката си, това предизвиква смях.

Колкото и да е странно, такъв смях възниква, даже дори когато наблюдаваните от нас събития или процеси по същността си въобще не са смешни: например, когато се смеят над жертвата на груба шега, такава реакция във висша степен е неуместна, но е неизбежна.

Защо става така? Когато виждате важен, самодоволен дебеланко, който уверено крачи по улицата и изведнъж пада, подхлъзвайки се на динена кора, това въобще не е смешно, но дори тези, които учтиво му отиват на помощ, не могат да сдържат усмивката си. Къде е причината за този странен феномен?

Работата е в това, че реалният, духовен смях представлява особена реакция на реална промяна.

Прехода от земния живот във вечния, когато пред теб се открива цялата реалност, цялата истина, това е щастливо събитие. „Доблестната” жена, правилно подготвена за този преход и надарена с духовна сила, вероятно ще почувства в този момент „симха”, радост. Именно жената! Защото за разлика от мъжа тя първоначално притежава величие на духа, позволяващ и да бъде източник на друг живот. Именно жената може дълбоко и правилно да разбере щастието от реализацията на жизнения потенциал.

Сега да погледнем по-дълбоко. Какво изменение в плоскостта на духа поражда възторга от духовния смях? Това изменение се изразява в прехода от тежко изпитание към спасение, избавление.

Когато дълбоката криза се сменя с неочаквано и по същество невероятно спасение. Когато не виждате никакъв изход от кризата, вас ви обхваща безизходно отчаяние и изведнъж в точно тази минута идва спасение, смехът е почти неизбежен. Учим това от примера с Авраам и Сара. Когато им се ражда късно и единствено дете, продължителя на мисията им, следващото звено в династичната верига, Авраам е бил много стар. Сара е минала детеродната възраст. Талмуда съобщава, че тя е била първоначално физиологично безплодна – тя е нямала матка. И когато на тези двама старци, лишени от естествената възможност да имат деца, изведнъж им съобщават, че ще им роди син, те се разсмиват. Но детето действително се ражда, получавайки името от Бог – „Ицхак” – „той ще се разсмее”. В това име, в тази съдба е съсредоточена цялата история на чпвечеството. Винаги сме почвали на границата на възможното.

 

Когато Ицхак пораства, баща му получава указание да го принесе в жертва. Но станало ли е жертвоприношението? Във физичен план Ицхак е спасен в последната секунда, слиза от жертвеника цял и невредим. Но по-дълбоката мъдрост гласи от устата на Твореца: „Праха на Ицхак лежи пред Мен” – в духовен смисъл той е бил пренесен в жертва.

Ето едно от обясненията на този парадокс: след своето жертвоприношение Ицхак е живял едновременно и в двата свята: физичния – тук и духовния.

Кабалистите отново обръщат вниманието ни на името му: думата Ицхак, ако се прегрупират буквите, съставя израза „кец хай” – „край (на смъртта) още приживе” или по-точно: „Бъдещият свят още приживе”.

Човекът, чието име означава „смях” (в Тора всяко име изразява реална същност), пребивава веднага в два свята: той живее в света на трудните изпитания, а около него е света на спасението.

Рамбам обяснява, че тази идея най-добре се изразява при раждането на дете. В тайнството и чудото на раждането нагледно се проявяват силите на резките промени, действащи на щиковете на двата свята.

Най-ярък пример на такъв прелом от тъга към радост от изпитание към спасение могат да служат усещанията на майката.

Бременността се развива постепенно и предсказуемо. После, както и болшинството други изпитания и кризи, изведнъж започват родилните контракции, несъпоставими по своята тежест с усещанията от предишните месеци.

Тези спазми сами по себе си никак не приличат на процес на раждане на нов живот: ако нямахме представа за физиологията на човек и процеса на раждане, то в началото ако видим предродилните мъки и страдания на родилката, напълно бихме могли да си помислим, че с тази жена става нещо ужасно.

Но в самия разгар на родилните мъки, когато болката и страданията на жената достигат до предел, на света се появява дете.

Само тогава става ясно, че всичко това е било заради новия живот, а не обратно за смърт.

Но още на по-дълбоко ниво като илюстрация на изучаваното от нас правило може да служи началните стадии от живота на детето.

Не родилият се младенец живее в среда, към която е прекрасно приспособен – плава в течност, кръвообращението и другите елементи на физиологията му напълно съответстват на вътрематочният му период на развитие.

Дробчетата са свити и бездействат, кръвта циркулира, подминавайки дробовете, в сърцето на младенеца, за разлика от големия човек има канали между двете страни на сърцето. Накратко, организма на зародиша има много радикални разлики. Още повече, физиологичните особености, обезпечаващи жизнедеятелността на плода в специфичните условия на майчината утроба, могат да станат причина за гибелта на вече родилото се бебе.

Иначе казано, свойствата жизнено необходими там, са смъртно опасни тук: наистина пред нас е сблъскване на противоположностите.

И ето почват раждането: детето, изцяло приспособено към едни условия, рязко преминава към други. Смъртта е от него на две крачки, тъй като плода притежава само тези свойства, които му пречат да оживее. И тогава става чудото: само за няколко съдбоносни минути картината рязко се променя!

„Това, което е закрито се открива, това, което е открито се закрива” – писано е в Талмуда. Дробовете почти мигновено се раздуват и започват да дишат, едновременно се променя кръвообращението – неговия път сега е през дробовете, кръвта, която досега е минавала през пъпната връв, спира - сякаш съдовете рязко са се свили.

Детето оживява в този свят, напълно приспособено към новата среда на обитание

Раждането е символ на трансформация. Феномена на появата на нов човек в света ни учи да бъдем възприемчиви и към други кардинални промени и да разбираме природата им.

Рамбам дава като пример за това раждането, за да ни покаже реалната основа на нашата вяра в съществуването на прехода от един свят в друг: макар че от тази страна на великия раздел ние виждаме само прехода от живот към смърт, всеки от нас може дълбоко да разбере дълбоката истина: всъщност смъртта води не до сляпа улица, а до нов живот, съществуващ от другата страна на раздела. Така става чудото на прехода: „Ваицхак леЙом ахарон” – „Тя ще се смее в последния ден”.

Всичко, за което току що говорихме, приложимо за отделните хора, има пряко отношение към съдбата на човечеството, като цяло. Ние сме сформирани в горчилката на египетското робство. Но източниците на това изпитания са заложени в съдбата на Йосеф и неговите братя, срещнали се в Египет, тъй като постъпките на децата и събитията, които стават с децата, са заложени от бащите им. Анализирайки веригата от събития, довели синовете на Яаков в Египет до брат им Йосеф, ние учим всички особености, присъщи на такъв род изпитания и кризи, както на индивидуално, така и на общочовешко ниво.

Братята извършват грешка – те продават Йосеф в робство. Много страдания често скривани от очите, започват с грешки. (При желание целият този процес може да се проследи по-назад, до самите основи, до Адам и последващите събития в човешката история.) Именно тогава, след изчезването на Йосеф, започват мъчителните изпитания. Когато братята му идват при баща им и му представят доказателства за „гибелта” на Йосеф - – риза, оцапана с кръв от заклано козле, Яаков се лишава от бремето на пророческия си дар. Братята виждат, че баща им губи прекия контакт с духовните светове и разбират, че те са виновни, за това.

После, както често става в такива случаи, страданията се затягат – много години те не виждат никаква възможност да поправят грешката си и чак след повече от дванадесет години те отново се срещат с Йосеф.

През всички тези години братята виждат, как баща им безутешно скърби и мъката му с годините не отслабва. Само можем да се досещаме за тежестта на страданията им.

Такъв е класическият сценарии – страданията започват и нямат край. Самата тази натегнатост, сякаш препятства края им. Но в някакъв момент страданията идват до предел. Сякаш, не могат да бъдат издържани – това означава, че изпитанието прераства в остра криза.

Тази криза необратимо нараства: братята отиват в Египет да търсят храна. Но вместо храна получават страшното обвинение в шпионаж (влиятелният сановник предявил им това обвинение е никой друг, а самия Йосеф, разбира се неразпознат от братята си).

Накрая братята се връщат в Харан със запаси от провизии, при което един от тях остава в залог и ще бъде освободен само ако останалите се върнат в Египет и доведат със себе си Бенямин, най-младия брат.

Тук узнаваме още една особеност на тази схема: страданията ни се струват непостижими и незаслужени, несправедливи, като нощен кошмар, преследващ ни наяве. По пътя към Канаан братята намират в багажа си парите си, с които те са платили стоката, но които някои тайно им е върнал – още един повод за тревога. В такова състояние на паника те се връщат при баща си.

Следвайки развоя на събитията, ние разбира се, започваме да разбираме неясното за братята. Йосеф специално ги мъчи, помагайки им да се избавят от вината и страданията – заради тяхно благо, него го движи само любовта към братята му.

Йосеф иска те да му доведат Бенямин, втория сина на Рахел (Йосеф е първия) – тогава ще ги постави под кръстосания огън на обвиненията и ще провери лоялността им. Йосеф ще скланя братята си към предателство, към отказ от Бенямин, създавайки приблизително тези условия, при които преди много години те не са издържали на изпитанието и са го продали в робство.

Но този път Йосеф е убеден и много се надява – братята да постъпят правилно, и да поправят грешката си с чувство на пълно разкаяние – да направят „тшува”. Залозите на тази игра са много високи.

Йосеф не може да се открие на братята си, той е длъжен да страда заедно с тях, да се държи жестоко за тяхно благо. Идеята на тези събития е очевадна: страданията трябва да имат цел, особена цел и макар че изгарят като огън и не може да разберем причината им, Владиката на вселената лека полека готви избавлението.

Тъй като Той Сам (да Сам) страда заедно с народа Си – с всеки отделен човек и с цялото човечество.

 

Яаков и синовете му се боят от издирване от египетския управител, но усилващия се глад не им остава място за маневра. Нужна име храна и раздялата с Бенямин е практически неизбежна.

Братята го взимат със себе си и се връщат в Египет. В началото, колкото и да им се струва странно всичко става удачно: брата-заложник е пуснат на свобода, те купуват храна и се отправят към дома си – всички заедно цели и невредими.

Често става, финалната криза се предшества от илюзия за спасение, избавление от опасностите и несгодите.

Братята са обхванати от еуфория: всички беди са зад тях – и в този момент ги връхлита страшен удар чуват зад себе си шум от конски копита, тях ги догонва слугата на Йосеф. Той страшно им съобщава, че от господаря му е открадната ценна вещ и иска да ги обискира.

Похитената чаша е намерена в багажа на Бенямин. И ето го момента на главното изпитание. Братята могат да се върнат, но Бенямин отива в затвора (колко често се примиряваме с фактите, охотно признавайки тежестите на уликите, доброволно приемайки произнесената ни присъда).

Йосеф проверява, доколко те са предани на по-младия брат, който не само е получил в тяхно присъствие най-скъпите подаръци от египетския управител (който искал да провери дали братята ще ревнуват Бенямин, както някога са ревнували Йосеф), но и е показан като източник на позор и мъки – моля ето ви доказателството!

Но братята не остават Бенямин в беда, те остават с него, поставят своята преданост към брат си над субективните оценки и емоции – и по този начин изкупват предишния си грях.

 

Братята се връщат в Египет, заедно, за да противостоят на всемогъщия египетски управител. Откритото стълкновение с неузнаваемия Йосеф им предвещавало само един изход – трагедия.

Те или трябвало да се върнат в Канаан и да се представят пред Яаков сами, без Бенямин, както им предлага Йосеф и по този начин да убият стария си баща (коментаторите отбелязват, че ако Яаков би узнал за ареста на най-малкия си син мигновено би умрял от мъка) или да се опитат да унищожат целия Египет.

В мидрашите пряко е казано, че Йеуда е подготвял братята си за война с Египет не на живот, а на смърт, чак до пълното унищожаване на най-великата империя на онази епоха (такава задача би била по силите им – всички патриарси са притежавали нечовешки сили). Но във всеки случай ги чакала пълна катастрофа.

Йеуда излиза отпред и се обръща към мъчителя им. Братята отдавна се досещат, че тези неописуеми страдания са ги постигнали не случайно, а заради предни грехове и са готови на пълно разкаяние.

В този кулминационен момент на максимално напрежение и непоносими мъки, стоейки на края на пропастта, Йеуда, лидера на семейството предлага себе си в саможертва. Той моли Йосеф да прати него в затвора вместо Бенямин.

Ето го висшия акт на любовта и самоотвержеността, изкупващ предишната грешка, унищожаващ източника и!

И тук братята чуват неочакваното признание: „Аз съм Йосеф”. През тъмнината на неописуемите страдания, на границата на катастрофата звучи: „Аз съм Йосеф”.

Такъв е пътят на спасението – той трябва да е предшестван от саможертва. Спасението настъпва в най-неочаквания момент и което е удивително, то идва от самия източник на страданието! Мъчителят-египтянин става техния избавител. Това е Йосеф, техния брат!.

В процеса на търсене на източника на избавление можем да откроим две елемента: единият дълбоко обнадеждаващ, вдъхновяващ и другия – отрезвяващ.

Първо, много дълбоката и най-главна мисъл се състои в това, че избавлението – не е просто прекратяване на страданията, когато пробуждайки се от страх, изпитваме чувство на освобождение и облекчение.

Обратно, самото изпитание, страдание става избавление. Тази мисъл трябва правилно да бъде разбрана. Всичко, което прави Господ е благо.

В тази буря на емоции, която обхваща всички братя, когато те разбират, че са пред тях е Йосеф, съдържа дълбокото разбиране на главния факт: всичко преживяно е било необходимо за тях, за спасяването на живота им.

Чак сега братята са могли по достойнство да оценят всеки детайл от мъките им, без които не би било сегашното им щастие, тъй като без тези страдания те никога не биха постигнали духовно съвършенство.

Сега гледайки назад, братята не биха се съгласели да се разделят дори и с едно от преживените страдания. Обратно, до края на живота си ще искат тези моменти, ще пазят спомена за тях, като за нещо най-ценно.

В това се състои истинската радост от избавлението: човек разбира, че преживените от него страдания и тяхното благополучно решаване представляват по себе си неотменяеми елементи на самото избавление.

Но тук е скрита висша ирония на битието: когато се открива правдата, възниква проблема за решението.

В общодостъпни термини тази мисъл можем да изразим по следния начин. Едно кабалистично положение гласи така: „В бъдещия свят вкусът на дървото и вкусът на плода са еднакви”.

В Бъдещия свят представен ни под формата на овощна градина, растат необичайни дървета: при тях стават за ядене не само плодовете, но и самите дървета.

Какво означава това? На фона на изложените положения не е трудно да си представим, макар и частично красотата на този образ. В Тора „дървета” и „плодове” символизират „процеса” и „крайния резултат”.

В нашия свят дърветата, както е известно не стават за ядене, но те служат като основа за израстването на плодовете, които можем да ядем.

Пред нас има две фази: първата – труда и подготовката се сменя от втората същността, на която е резултатът и наградата.

Дървото е само средство за достигане на целта, израстването на плодовете. Нашия свят е подобен на дърво: в него работят и се подготвят.

Бъдещия свят – това е плодът: той е сладък, ящен, и съдържа семена за вечен ръст. И тук ние разбираме важната тайна: в Бъдещия свят дървото също става част от крайния резултат.

Сладостта притегателността на Бъдещия свят се състои не в това, че там се прекратяват тежестите на този свят, а в това, че трудностите на този свят, преминавайки границите на битието, сами се превръщат в съставна част на вечното съвършенство.

Ние въобще нямаме намерение да преминем през този свят без борба, тъй като само тя ще ни позволи да достигнем висшата реалност в Бъдещия свят. Активното ни участие в делата от този свят, ангажираност в неговите конфликти е и тази реалност, която ни чака в Бъдещия свят.

Такъв подход към живота и трудностите му играе огромна роля. Макар, че изпитанията остават изпитания и често ни се струват безсмислени, ние знаем, че в тях е заключена същността на висшата реалност, че страданията някога ще се обърнат в щастие и просто трябва да се напаснем към дълбокия източник на силата и издръжливост.

Сега да минем към втория елемент. Отбелязахме, че рязката промяна от страдания към избавление предизвиква смях. Съчетанието на тези две крайности, тяхната мигновена смяна е източник на духовния смях, за който е казано в стиховете на Тора: „Аз йемале схок пину” (И тогава устите ни ще се напълнят със смях” и „Ваицхак леЙом аХарон” (Тя ще се смее в последния ден). Но когато Йосеф се открива пред братята си, те не се разсмиват. Обратно Тора казва, че те били прекалено шокирани, потресени.

Да разгледаме ситуацията. Когато човек изпитва неочаквана смяна на състояния, когато лъжливото усещане за устойчивост рязко се сменя от плюс към минус или да вземем екстремалния вариант – когато той става жертва на груба постановка, ситуацията изглежда смешна, но само за страничния наблюдател.

За този, което е обект на рязката промяна, няма нищо смешно. Когато се срещнете очи в очи с лъжливия си имидж и сте принудени да признаете ситуацията и да осъзнаете погрешността на своите предишни непоколебими убеждения, въобще не ви е до смях.

Ако дори синовете на Яаков, притежаващи несравнимо духовно величие, са съумели да признаят и поправят своята стара грешка, все още са били шокирани, когато им се открива правдата, а какво да кажем за нас смъртните?

Как бихме се държали, попадайки в подобна ситуация? Когато нашия свят ще се преобърне с върха надолу при идването на Избавлението, много от нас ще се окажат в положение на жертви на груба шега: нашите възгледи и представи също ще се обърнат надолу с главата.

Тези два елемента действа постоянно. Кабалистичната традиция, лежаща в основата на йеудаизма, твърди, че Господ се смее: „Йошев башамаим ицхак, Ашем илеаг ламо” (Седящият на небето ще се смее, Бог ще им се присмее (на нечестивците). Всевишния се смее над този факт, че злото според степента на своето усилване, само си копае гроба.

Той така управлява световните събития, че всички злодеяния на нечестивците, колкото и да се изострят, в крайна сметка бият по тях като бумеранг – това е най-дълбоката и най-смешна ирония на мирозданието. Негативните действия се превръщат в източник на гибел за инициаторите им, в духовен смисъл няма по забавна ситуация.

Докато Паро (Фараона) увлечено изтребва еврейските деца, боейки се, че сред тях може да се окаже бъдещия спасител в съответствие с предсказанията на придворните астролози, той сам, без да знае отглежда Моше в собствения си дворец.

 Когато Аман строи бесилка за Мордехай, той също не подозира, че ще виси на нея. Силите, с помощта, на които Аман се опитва да изтреби евреите, се превръщат в средство за тяхното спасение и унищожение на враговете им.

Самата идея на празника Пурим е изразена във фразата „венаафох ху” (и преобърна се (съдбата). „Ипух”, пълно преобръщане – такава е същността на празника Пурим. В него е изразен целия мрак на живота в древна Персия: даже името на Бог не е употребено нито един път в цялата книга „Естер”, посветена на събитията на Пурим.

Самото име на спасителката царица Естер означава „скриване”, съдбата на евреите се решава според волята на „случая” с помощ на жребии (пур – зар). Мрак и произвол. И тук се включва яркото освещение: на първи план излиза името на Господ и този същия жребии паднал се на „йорцаит”, деня на смъртта на Моше рабейну, „случайно” показва и рождения му ден.

Виждаме, струва ни се същата картина, но в действителност това е нещо друго – пълна противоположност. Такава е главната цел на Пурим – в началото възниква маска, а после пада. Това е смехът на Пурим. Тъй като даряването на Тора на Синай се съпровожда с най-високо Откровение, с потресаващи чудесни явления, казват коментаторите, евреите са били принудени тогава да приемат Тора – могли ли са да я отхвърлят? Но в Пурим няма никакви чудеса и необичайни явления – единствено неизчезващата очевидност на тъмнината. Затова евреите са били в правото си да отхвърлят Тора, тъй като не са забелязвали направляващата ръка на Твореца в естествения ход на събитията. Все пак вторично я приемат – доброволно без принуждения. Това е и било истинското даряване, истинското приемане. Така възниква непрекъсваемата връзка на евреите с Тора.

Истината се проявява истински там, където може да си избере лъжата. Настоящия прогрес е възможен само чрез съпротивление и, но въпреки трудностите. Преразказвайки известната постановка от кабалистичната книга „Зоар”, може да кажем: светлината на духовния ръст се разкрива само според тъмнината на изпитанията.

 1    след няколко поколения, когато Моше рабейну влиза в двореца на Фараона, еврейските роби затаяват дъх, предусещайки скорошно освобождение.

Можем да си представим разочарованието им, станало сурово изпитание за вярата им, когато им става ясно, че срещата на освободителя им с Фараона не само не ги избавя от робство, а обратно, довежда до усилване на експлоатацията: надзирателите ги карали да правят същата дневна норма от тухли, но като си събирали самата слама.



Тагове:   схема,


Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: strianakiev
Категория: Технологии
Прочетен: 1006991
Постинги: 388
Коментари: 403
Гласове: 6736
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031