по  Ida Travi

морето, като детска люлка...
бриз преминава през клонките на маслините...
лице в лице с  нощта.
тя полага неопитните ни ръце върху клавишите,
белият екран скъсява мрака,
навежда ни един към друг...
писането е
и страх, и танц, и желание,
обгърнати в едно,
за да излезем на  другия край на нас...

затова единствено в зори гледаме небето,
прилича на коктейл от червен грейпфрут с amaretto,
вкопчило се е в устните, предлага ни да го изпием...

Дали затова сме съгласни с твърдението, че спалнята е най-добрия автопортрет.