Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.08.2015 21:02 - Недей ме чака, Бегимай!...
Автор: mt46 Категория: Тя и той   
Прочетен: 2331 Коментари: 2 Гласове:
13

Последна промяна: 29.08.2015 09:53

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
*
*
*

... Раймалъ-ага бил прочут певец на времето си. От младини се прославил. По божията благодат съчетавал в себе си три прекрасни начала: бил хем поет и композитор на своите песни, хем великолепен изпълнител, певец с голямо вдъхновение. Раймалъ-ага поразявал своите съвременници. Достатъчно било да докосне с пръсти струните и след музиката започвала да се лее песен, родена пред неговите слушатели. А на следващия ден вече песента обикаляла от уста на уста, защото всички я отнасяли по своите аули и чергарища. Негова била песента, която пеели тогавашните джигити:

Водата лед-студена, сладка ще вкуси конят пламнал,

когато стигне до потока сред стръмните баири.

Когато да целуна устните ти аз към теб препускам,

ще вкуся радостта на дните, с които сме дарени…

Красиво и ярко се обличал Раймалъ-ага, сам господ му го повелявал. Най-много обичал разкошните калпаци, обшити с великолепни кожи, имал най-различни — за зимата, за лятото и за пролетта. Имал си още и кон, верен другар — прочутия златисто-червеникав ахалтекинец Сарала, който му подарили туркмените на един голям пир. Сарала бил възхваляван не по-малко от своя господар. С дълбоко възхищение се любували познавачите на неговата стъпка, грациозна и величествена. Ето защо, когато някой искал да се пошегува, казвал: цялото богатство на Раймалъ-ага е в звуците на домрата и стъпката на Сарала.

Пък и то наистина било така. Целия си живот Раймалъ-ага прекарал на седлото и с домра в ръка. Богатства не спечелил, макар че имал огромна слава. Живял си като майски славей, все по пирове и по веселия, навсякъде го срещали с почести и ласки. А коня му — с храна и грижи. Но имало влиятелни, заможни хора, които не го обичали — безпътно, казвали, несериозно прекара живота си Раймалъ-ага, като вятъра в полето. Да, и такива приказки се чували зад гърба му.

Но когато Раймалъ-ага се появявал на някой пир, още с първите звуци на неговата домра всички наоколо притихвали и омаяно го гледали в ръцете, в очите и лицето, дори ония, които не одобрявали живота му. Гледали го в ръцете, защото нямало такива чувства в човешкото сърце, на които тия ръце да не намерят съзвучие в струните; гледали го в очите, защото цялата сила на мисълта и на душата горяла в тези очи, които непрекъснато се преобразявали; гледали го в лицето, защото бил красив и одухотворен. Когато пеел, лицето му се променяло като море във ветровит ден…

Жените му го напускали отчаяни, загубили търпение, ала много други жени скришом плачели и мечтаели нощем за него.

Тъй минавал животът му от песен на песен, от сватба на сватба, от пир на пир и неусетно дошла старостта. Отначало се прошарили мустаците му, сетне побеляла брадата. Дори Сарала не бил вече същият — омършавял, опашката и гривата му се проскубали, само по стъпката можело да се познае, че някога е бил великолепен кон. И навлязъл Раймалъ-ага в зимата на своите години, подобно на топола островърха, съхнеща в горда самота… И тогава се почувствало, че си няма дом, семейство, стада или друго някакво богатство. Приютил го по-малкият му брат Абдилхан, по преди това изказал пред свои близки недоволство и упреци към него. Ала все пак наредил да му издигнат отделна юрта, да го хранят и да го перат…

Взел да пее Раймалъ-ага за старостта, да мисли за смъртта. Тъжни и велики песни се раждали в ония дни. И сега, когато бил свободен, дошъл и неговият ред да се вглъби в старата вековна мисъл на мъдреците — защо човек се ражда на земята? Не обикалял пирове и сватби, в къщи си стоял, все по-често свирел тъжни мелодии на домрата, със спомени живял и все по-дълго се заседявал при старейшините в разговор за преходността на живота…

И бог му е свидетел, спокойно щял да си завърши дните, ако не бил един случай, който го разтърсил в заника на живота му.

Веднъж не се стърпял Раймалъ-ага, оседлал престарелия Сарала и отишъл на голям празник да се разведри от скуката. Взел и домрата за всеки случай. Настоятелно го молили достопочтените домакини да отиде на сватбата, поне ако не пее, то да им гостува. И тъй, потеглил Раймалъ-ага — с леко сърце, с намерение бързо да се върне.

Срещнали го с високи почести, поканили го в най-хубавата белокуполна юрта. Седял там сред знатни хора, пийвал си кумис, водел достолепни разговори, изказвал благопожелания.

А в аула имало богата гощавка и веселба, отвсякъде долитали песни, смях, младежки гласове, игри и забави. Чувало се как подготвят конни състезания в чест на младоженците, как шетат готвачи край огньовете, как гълчат на воля хергелетата, как безгрижно си играят кучетата, как вятърът лудува в степта и довява аромата на цъфнали треви… Но най-внимателно и често долавял слухът на Раймалъ-ага музиката и песните в съседните юрти, сегиз-тогиз момински смях избухвал и го карал да потрепва…

Страдала, измъчвала се душата на стария певец. Той не се издавал пред своите събеседници, но мислено витаел в миналото, върнал се в ония дни, когато бил млад и хубавец, когато се носел по друмищата с младия и буен Сарала, когато тревите, смачкани под копитата му, плачели и се смеели, когато слънцето, зачуло песните му, тичало насреща, когато вятърът не се побирал в гърдите му, когато звуците на неговата домра разпалвали кръвта в човешките сърца, когато неговите думи тутакси били подхващани от ехото, когато знаел и да страда, и да люби, и да се измъчва, сълзи да лее на раздяла… Защо и за какво е било всичко това? За да жали и да гасне в старостта като тлеещ огън под сива пепел?

Тъгувал Раймалъ-ага, все по-често замълчавал, погълнат в мислите си. Неочаквано чул да приближават към юртата стъпки и гласове, слухът му доловил звън мънистен и познато шумолене на коприна. Някой отвън високо вдигнал везаното покривало пред входа на юртата и на прага се появила девойка с домра, притисната до гърдите, с открито лице, с палав и горд поглед, с вежди като опъната тетива, белег за воля и смелост, изобщо тази черноока хубавица била сякаш сътворена от майсторски ръце — снагата, ликът, моминското й облекло. Застанала девойката на входа с дълбок поклон, придружена от приятелки и от няколко джигити, помолила знатните гости за извинение. Но не успял никой още уста да отвори, когато тя уверено ударила по струните и обръщайки се към Раймал-ага, запяла приветствена песен:

„Като керванджия отдалеч при извора дошъл жаждата да утоли, при тебе идвам аз певец прославен, Раймалъ-ага, да те приветствам с топли думи. Не ни кори, че тук нахлухме с глъч и шум — нали затуй е пирът, нали затуй по сватбите веселие цари. Не се чуди на смелостта ми, Раймалъ-ага, че дръзнах аз пред теб да се явя с песен — дойдох с оня трепет и боязън в сърцето, с който бих в любов ти се признала. Прости ми, Раймалъ-ага, изпълнена съм аз със смелост, като пушката заветна с барут. И макар че дните ми текат в радост по пирове и сватби, за тая среща аз се готвих цял живот като пчела, която мед събира капка подир капка. Готвих се като цветето в пъпка, съдено да се разтвори в час определен. И тоя час настъпи…“

„Но позволи да те запитам, пришълка прекрасна, коя си ти?“ — искал да узнае Раймалъ-ага, но не посмял да прекъсне песента на девойката. Слушал я, целият устремен към нея, с дълбок възторг и удивление. Душата му се смутила, плътта се разпалила от горещата кръв и ако в тоя час хората наоколо били надарени с необикновено зрение, те щели да видят как той потръпнал, как размахал криле като орел, преди да полети. Очите му се оживили и засияли, целият настръхнал, сякаш вик желан е чул в небесата. И вдигнал глава Раймалъ-ага, забравил за годините…

А девойката продължавала да пее:

„Чуй историята ми, о велик жърау, щом вече се реших на тая стъпка. От малка те обичам, певец от бога, Раймалъ-ага. И вредом аз те следвах, Раймалъ-ага, когато пееше, на всички празненства. Не ме осъждай. Мечта ми бе акън да стана, какъвто беше ти, какъвто си сега, недостижим в изкуството, Раймалъ-ага. И вредом аз след теб, като незрима сянка, едничка твоя дума не пропусках, песните като молитва преповтарях и се учех, стиховете като клетви преговарях. Мечтаех, молех бога да заложи в мен голяма и всесилна дарба и в един прекрасен ден да те приветствам, любовта си да призная, с преклонението вечно песните си да изпея, песни, съчинени в твоето присъствие, и още, нека тая дързост бог да ми прости, мечтаех с теб, велики майсторе, по изкуство да се меря, дори да бъда победена. О, Раймалъ-ага, за тоя ден мечтаех, както другите за сватба. Ала малка бях, а ти — така велик, така любим на всички, с голяма слава, с почести заобиколен, затуй ти малкото момиче сред тълпата не можеше да забележиш, не можеше да ме съзреш в гъмжилото на пиршествата. А аз, омаяна от песните, изгаряща от срам, за тебе тайно си мечтаех, исках час по-скоро жена да стана и при теб да дойда, сърцето си да ти разкрия. И клетва дадох да позная съвършенството на словото, изкуството на музиката, да се науча като теб да пея, учителю мой, за да се явя без свян и без боязън пред строгия ти взор, да те приветствам, открито да призная любовта си и да хвърля своето предизвикателство. И ето аз съм тук. Пред твоите очи, на твоята присъда. Докато растях и бързах час по-скоро жена да стана, времето течеше бавно, най-сетне тая пролет навърших деветнадесет години. А ти, Раймалъ-ага, си все същият в моминския ми свят, сал дето малко си прошарен. Но то не пречи аз да те обичам тъй, както другите не мога да обичам, макар косите да не са им побелели. И ето аз съм тук. Позволи сега да кажа ясно и открито, че като девица можеш да ме пренебрегнеш, но като певица — нямаш право, защото съм дошла с теб по красноречие да се меря… И тъй, хвърлям ти предизвикателство, велики майсторе, думата е твоя!“

— Но коя си ти? Откъде дойде? — възкликнал Раймалъ-ага и станал от мястото си. — Как се казваш?

— Името ми е Бегимай.

— Бегимай? Ами къде беше по-рано ти, Бегимай? Откъде дойде? — неволно запита Раймалъ-ага и мрачно склонил глава.

— Нали ти казах, Раймалъ-ага. Малка бях и раснах.

— Всичко разбирам — отговорил той. — Само едно не разбирам — своята съдба! Защо е решила ти да порастеш и такава хубавица да станеш в залеза на моите дни? Защо? За да кажеш, че всичко, което е било преди, го няма, че напразно съм живял, защото не съм подозирал, че небето ще ми прати като дар сладка мъка да те срещна, да те чуя, да ти се любувам? Защо съдбата ми е толкова жестока?

— Напразно се оплакваш така горчиво, Раймалъ-ага — рекла Бегимай. — Щом като съдбата в мое лице ти се яви — имай вяра в мен, Раймалъ-ага. Нищо по-скъпо няма за мен от мисълта, че мога радост да ти дам със своите момински ласки, с песните и с любовта си беззаветна. В мен не се съмнявай, Раймалъ-ага. Но ако съмнението не можеш да пребориш и затвориш пътя към сърцето си, то аз пак ще те обичам с любов неизмерима и ще смятам за чест необикновена по майсторство с теб да се надпреварвам, готова съм на всички изпитания.

— Какво говориш! Какво е, Бегимай, изпитанието в словото! Какво е надпреварата по майсторство, когато има по-страшно изпитание — любов несъвместима с оня ред, в който ний живеем. Не, Бегимай, не ти обещавам да се мерим по изкуство. Не защото няма да ми стигнат сили, не защото словото ми е умряло, не защото моят глас е помрачен. Това не е причината. Аз мога само да ти се любувам, Бегимай. Мога само за участ зла да те обичам и по любов с тебе, Бегимай, да се надпреварвам.

С тия думи Раймалъ-ага взел домрата, пренастроил на друг строй и запял нова песен, запял както в миналите дни — ту като вятър, едва доловимо свирещ сред тревите, ту като буря, разтърсваща с гръмотевици небето. И оттогава останала тая песен. Песента „Бегимай“:

„… Ако си дошла отдалече с вода от извора да се напиеш, аз като вятър насрещен ще дотичам и в краката ти ще падна, Бегимай. Ако съдбата ден последен днес ми е отредила, то няма днес да умра, Бегимай. И нивга няма да умра, Бегимай, ще живея и пак ще живея, Бегимай, за да не остана сам, без тебе, Бегимай, без тебе, като без очите свои, Бегимай…“

Ето как пеел той песента „Бегимай“.

Тоя ден останал за дълго в паметта на хората. Изведнъж всички започнали да говорят за Раймалъ-ага и за Бегимай. А когато тръгнали да изпращат младоженците, сред празничните бели юрти, сред пъстрата празнична тълпа начело на празничното шествие от конници яздели гордо Раймалъ-ага и Бегимай с песни за благопожелания. Рамо до рамо яздели те, стреме до стреме яздели те, един до друг се кипрели те, към бога се обръщали те, към добрите сили се обръщали те, на младоженците щастие пожелавали те, на домри свирели те, на пищялки свирели те, песни пеели те — ту той, ту тя, ту той, ту тя…

И се чудели хората наоколо, че такива песни слушат, и се смеели тревите наоколо, и дим от огньовете се стелел наоколо, и птици летели наоколо, и момчетата лудували наоколо с млади коне двугодишни…

Не могли да познаят хората стария певец Раймалъ-ага. Гласът му отново ехтял както едно време, отново станал той кръшен и пъргав, както едно време, а очите му сияели като две лампи в бяла юрта на зелена морава. Дори конят му Сарала пристъпял с гордо извита шия.

Ала не на всички била по сърце тая гледка. Сред тълпата били и онези, които плюели срещу Раймалъ-ага. Роднините му и хората от племето се възмущавали — баракбаи, тъй се наричал техният род. Баракбаите злобеели на сватбата. На какво прилича — Раймалъ-ага се побъркал на стари години. Взели те да подсторват брат му Абдилхан. Ами че как ще те избираме за управник, нали ще ни се смеят другите, щом като дъртият пес Раймалъ ни излага на такъв позор? Чуваш ли го какво пее, също като млад жребец цвили. А тя, безсрамната, чуваш ли я как му отговаря? Срам и позор! Пред очите на всички му завърта главата. Не е на добро. Защо му трябва да се свързва с това момиче? Трябва да го обуздаеш, та да не тръгне лоша мълва по аулите…

/.../

От черните баири щом чергарите заслизат,

те моля, ти ръцете развържи ми, братко Абдилхан.

От сините баири щом чергарите заслизат,

те моля, волността върни ми, братко Абдилхан.

Не съм очаквал никога, че ти

ще ме завържеш здраво през ръцете и нозете.

От черните баири щом чергарите заслизат,

от сините баири щом чергарите заслизат,

те моля, ти ръцете развържи ми, братко Абдилхан,

свободен в небесата аз ще отлетя…

 

От черните баири щом чергарите заслизат,

на панаира няма да ме видиш, Бегимай.

От сините баири щом чергарите заслизат,

на панаира ти недей ме чака, Бегимай.

На панаира няма с теб да пеем,

не може конят ми да стигне и без кон не мога.

От черните баири щом чергарите заслизат,

от сините баири щом чергарите заслизат,

на панаира ти недей ме чака, Бегимай,

свободен в небесата аз ще отлетя…

Чингиз Айтматов -
откъс от романа "Денят по-дълъг е от век" /1981 г./
Превод Милка Златанова

chitanka.info/text/18894/12

*   *   *
Недей напразно да ме чакаш, Бегимай!...
Живей, нехай, любоухай си
в западния рай...

Марин Тачков




Гласувай:
13


Вълнообразно


1. mariniki - Прекрасно...
29.08.2015 13:14
Чингиз Айтматов - и неговото вълшебно слово... благодаря ти, Марине..
истинско удоволствие ми достави срещата с Чингиз Айтматов...
цитирай
2. mt46 - И аз ти благодаря!...
30.08.2015 12:34
mariniki написа:
Чингиз Айтматов - и неговото вълшебно слово... благодаря ти, Марине..
истинско удоволствие ми достави срещата с Чингиз Айтматов...

"Денят по-дълъг е от век" и "Голгота" са чудесни, велики романи...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 19115146
Постинги: 3677
Коментари: 44988
Гласове: 148705
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031