.
Властта на посредствеността

---

От a-specto . Публикувано на 07.12.2015.  

Интервю на Ален Дьоно пред Матийо Дежан от Les Inrocks

В книгата си „Медиокрацията”* философът Ален Дьоно критикува посредствеността на един свят, подчинен изцяло на логиката на пазара.  

„Посредствените завзеха обетованата земя”, каза преди време в интервю за Les Inrocks журналистът Даниел Мерме след уволнението му от Франс Интер през юни 2014 г. Философът Ален Дьоно доразвива тази теза, разглеждайки я в светлината на глобалната конюнктура: „Без никакво превземане на Бастилията, без опит за пожар на Райхстага, дори без изстрел от Аврора, щурмът се състоя и завърши победоносно: посредствените взеха властта”. Тъкмо тази тиха революция анализира в убийствената си книга „Медиокрацията” преподавателят по политически науки в университета в Монреал.

- Как тъй посредствените взеха властта? Откога да си посредствен е качество?

- Зараждането на този процес се извършва на два етапа. Първият датира от XIX в., епохата, когато „занаятът” постепенно се превръща в „заетост”. Което предполага известна стандартизация на труда, един вид усредняване. Въвежда се нещо като норматив, необходим за организацията на производствените отношения в тогавашния им отчужден вид, описан от Маркс. Постепенно този усреднен труд се превръща в нещо бездушно, безсмислено, единствено в „средство” за печалба на капитала и просъществуване на пролетариата.

Вторият етап от възшествието на посредствеността се заключава в превръщането на политиката в култура на управлението. Постепенното отмятане от големите принципи, насоки и вътрешната достоверност, които биват заместени от конюнктурния подход, в който „партньори” се обединяват около конкретни проекти, без оглед на общото благо. Този подход ни превърна в граждани, които „приемат правилата на играта”, които преглъщат всякакви практики, които нямат общо с убежденията, компетентността и инициативността. Този вид „политика” се именува управление.

Тези две явления карат мислители от XX век да констатират, че посредствеността не е маргинален факт, който да се свежда само до невзрачни люде, дето успяват да се наместят. Посредствеността израства до система. Всеки преподавател, администратор, артист е принуден да се съобразява с хегемонията й, за да оцелее.

Резултатът от системата на политическо ниво е, че всичко се разглежда в логиката на problem solving (решаване на проблема). Това, което се случва във Франция в момента го онагледява: в отговор на терористичните атаки бомбардираме, прилагаме стратегия на хирургическата интервенция, а всъщност е необходимо да погледнем проблема от дистанция и да бъдем по-проницателни.

- Възшествието на посредствеността свързано ли е с либералната революция, която преживяхме през 80-те? С конформизма в предприятията и подчиняването на работниците, което е пряк резултат от него?

- Да. Особено като се има предвид, че технократското управление на Маргарет Тачър превърна ултралиберализма едва ли не в реализъм. Неолиберализмът вече не е просто един от възможните избори, а нещо естествено, като дишането. Управлението успя да дегизира ултралибералната идеология като знание, като начин на живот, като общество, сякаш това е цокълът, на базата на който единствено можем да разсъждаваме, докато всъщност самото му съществуване заслужава дебат.

Вече не говорим за общо благо, действаме така, сякаш общественият интерес е просто сбор от частни интереси, които индивидите трябва да защитават. Всички сме призвани да бъдем просто лобисти на личните си интереси или тези на собствения ни клан. На тази база избуява културата на блатото, на съмнителните договорки.

- Според вас „експертът е централната фигура в медиокрациата”. Как да си обясним този парадокс?

- Експертът не се задоволява да предложи своето познание на хората, които вземат решение. Той е идеолог, който ни представя своята заинтересована гледна точка като „знание”. Занапред студентите в университетите ще трябва да избират дали искат да бъдат експерти или интелектуалци, като се има предвид, че експертното поприще се състои в това да продават мозъка си на хора, които имат интерес да калиброват интелектуалния им труд по определен начин, тъй щото да обслужат собствения си интерес.

- В тази връзка цитирате ректора на университета в Монреал, който през 2011 г. казва: „Мозъците трябва да съответстват на нуждите на предприятията”?

- Да. Също като Патрик Льо Ле (бивш директор на най-голямата частна телевизия във Франция TF1, бел.пр.), който през 2004 г. каза: „Ние продаваме на „Кока Кола” определено време, в което мозъците са на разположение”. Въпросният ректор възприема поверения му университет, един от най-големите френскоезични университети, като предприятие, което обслужва индустрията. Впрочем бизнесът разполага с много места в УС на университета и до известна степен решава посоката му на развитие. В днешния свят знанието е подчинено на нуждите на предприемачеството, докато ролята на интелектуалците е да разсъждават върху него. Едуард Саид го е формулирал много точно: експертът нехае за последствията от приложението на познанията му. Например възможно е да си геолог и да търсиш цинк и мед в Катанга, но да си напълно невеж относно последствията, които това ще навлече на Конго. Индустриалците предпочитат да не знаеш, защото така им е по-удобно.

Интелектуалецът би подходил като „аматьор”, с любов към предмета на интереса си, заинтригуван от всичките му измерения, което само по себе си предполага интердисциплинарен подход.

- Обяснявате как политическата реч е била колонизирана от центристкия речник, този на „управлението”. Да не би критикувайки медиокрацията да тъгувате по края на утопиите?

- Не бих стигнал дотам. Това не е центристкия речник, а този на крайния центризъм, което всъщност е тъкмо обратното. Центристката реч се разполага по оста ляво/дясно, докато крайният центризъм не търпи нищо друго, освен себе си. Той не се разполага в средата на спектъра, а просто отрича съществуването и легитимността му. Поклонниците на „управлението” съвсем не са умерени. Те са модерните софисти, които умеят да куртизират синдикатите, като им внушават, че са склонни да отчетат исканията им по време на „социалните преговори”. Всъщност обаче те се борят да спечелят съгласието им априори. Тяхното „договаряне” по същество е радикален подход, често прибягващ до несправедливи и антидемократични средства. Обществен порядък, който застрашава 80% от екосистемите и позволява на 1% най-богати да притежават 50% от активите е всичко друго, но не и умерен.

- Посредствеността изглежда притежава уникалната способност да деполитизира всичко, макар сама да е носител на радикалност. Но как можем да реполитизираме обществото?

- Аз се боря за завръщането в употреба на думите, натоварени със смисъл, които „управлението” иска да премахне, окарикатури или изврати: гражданин, народ, конфликт, класи, дебат, колективни права, обществени услуги, общо благо… Тези понятия бяха заместени от „партньорство”, „гражданско общество”, „социална отговорност на предприятията”, „социална приемливост”, „човешка сигурност” и прочее. Това са все кухи понятия, които изместиха от политическото поле рационални понятия, които носеха реален смисъл. Самата дума „демокрация” е постепенно измествана от понятието „управление”. Тези думи трябва да бъдат реабилитирани, редом с понятията пациент, ползувател, абонат, зрител, които вкупом бяха изместени от понятието „клиент”. Когато всичко се свежда до търговската логика, от това страда политиката и линеят понятията, които мобилизират хората за действие.

Нямаме избор между мислене и действие. За да действаш, трябва да си обмислил, но за да мислиш, са необходими подходящите термини. В момента се рушат не утопиите, а мобилизиращите слова и механизми. Днес държавите са просто партньори на предприятията, на равна нога. Малките интереси се присаждат върху големите, а междувременно губим представа за общо благо.

- Климатичната конференция в Париж илюстрира ли този тип „управление”, като се има предвид, че е спонсорирана от предприятия и банки, които укриват данъци?

- Емблематично за философията на „управлението” в Климатичната конференция е фактът, че в подготвителния период бе сторено необходимото, за да се заложат в дневния ред толкова предложения от еколозите, колкото и от „Тотал”. Тъй като газът е за предпочитане пред петрола от екологична гледна точка, „Тотал” възнамерява да се прехвърли в газодобива, с риск да съсипе подпочвените води. Това е логиката на „управлението”: да превърнеш един голям обществен дебат в режисирането на определено съотношение на силите, при което по-силните принуждават по-слабите да прегърнат техните идеи, симулирайки пред публиката някакво подобие на консултации и съгласувания.

- Жак Рансиер пише, че всички сме еднакво пригодни да управляваме. Дали жребият би възкресил идеята за общо благо?

- Ако приложим жребия във Франция, Квебек или Канада, ако по тази система излъчим Сената, то това чувствително ще промени позициите на хората. Те ще имат друга връзка с инстутуциите. Тогава бихме осъзнали, че що се отнася до основните залози на обществения живот, никой не е по-вещ от останалите.

Не съм привърженик на утопичните скокове. Няма от ден за друг да вземем да излъчваме всичките си представители с жребий. Можем да започнем със Сената, горната камара, която не може да предлага, но може да блокира решения. Това би успокоило хората. Това ще спомогне гражданите да осъзнаят отговорността си, стига да предвидим механизми, които де предотвратят злоупотребите.

- След атентатите от 13 ноември борбата с тероризма заглуши критичната реч. Тя тласка хората да поверят общото благо в ръцете на политиците, дори на някакъв месия, нежели да вземат властта в свои ръце…

- Правителството със сигурност се надява тъкмо на това. Борбата с тероризма е концептуална глупост, все едно да се бориш с гранатите. Да воюваш с тероризма е равнозначно на това да вихриш войнствена реторика срещу враг без лице, което е подарък за правителството. От тактическа гледна точка това е лудост, защото при настоящите исторически условия рискува да изложи още по-голям брой французи на варварщината, която се разгърна на 13 ноември. Във вътрешнополитически план страната ще предприеме още по-драстични, извънредни мерки, които задушават свободите, а противникът ще остане също толкова смътен. За финал ще поставим между скоби онова, което управленците не понасят: демокрацията.

*медиокрация – власт на посредствеността

Превод: Иво Христов
a-specto.bg/vlastta-na-posredstvenostta/

Поколението „Батаклан“ гласува за Националния фронт
От a-specto. Публикувано на 09.12.2015.

Много млади хора гласуваха за първи път на местните избори във Франция. Избори, които предизвикаха толкова много коментари. Според официалните резултати, най-голямата част от гласоподавателите между 18 и 24 години е гласувала за Националния фронт. След терористичните атаки в Париж и особено в концертната зала „Батаклан“, където имаше най-много жертви, френските младежи изведнъж разбраха, че животът им може да бъде отнет във всеки един момент на всяко едно място. Те изведнъж загубиха „правото на безгрижие“, ако трябва да използваме този много точен израз на философа Ален Финкелкро. Резултатите от изборите показват, че поколението „Батаклан“ е много по-разнообразно, отколкото може да изглежда на пръв поглед. Не става дума само за „млади, купонджийски настроени, отворени и космополитни хора“, както писа „Либерасион“ в деня след атентатите. Тук нещо липсва. Освен „млади, купонджийски настроени, отворени и космополитни“, тези хора са и консервативни. Това поколение не е съставено единствено от децата на буржоазията от парижкия център, която е фен на мултикултурализма, поне на теория. В това поколение влизат и децата на средната класа от провинцията, която бързо се „пролетаризира“. Предприятята затварят или биват аутсорсвани. Земеделските производители и дребните предприемачи търпят загуби. Държавните служители се примиряват със стагниращите доходи. Безработицата се усеща все по-силно, а срещата с мигрантите е ежедневие. Това е контекстът, в който живеят много младежи, които търсят работа и често не я намират. Те не виждат никаква полза от свободния пазар и по-скоро се усещат като жертви на глобализацията. Много френски анализатори се занимават с тези проблеми. Например Кристоф Гилюй /“Франция на периферията“, 2014 г./ твърди, че социалистите и републиканците спорят основно за гласовете на хората от метрополиите и съвсем са забравили провинцията. Левицата и синдикатите отдавна не представляват интересите на средната класа в малките населени места, която едно време просперираше, а днес обеднява. И ето тук се появява Националният фронт със своята рецепта за една социална десница и със силния акцент срещу безконтролната миграция.
Би било много грешно да приписваме успеха на тази партия сред младежите единствено на страха им да не бъдат вдигнати във въздуха, докато вечерят в някоя пицария. Страхът, разбира се съществува, но има и много други причини. Говорим за поколение, чиито представители търсят работа и сигурност и които искат да бъдат чути. Марин Льо Пен спечели, защото беше единствената, която правилно интерпретира дълбокото безпокойство, което е завладяло френското общество и което се отнася до всичко – до икономиката, социалния живот, идентичността. Освен това тя посочи и източника: Европейският съюз, който със своите неразбираеми изисквания парализира икономиката, демонтира социалната държава и съсипва бизнеса, както и Германия, която вместо да се опита да коригира търговските и индустриални неравенства, прави всичко възможно да ги продължи до безкрай, защото е единствената, която печели от тях. Франция, както и другите европейски държави, страда от объркването на днешния западен свят, който воден от Съединените щати, не дава никаква сигурност. Този свят провокира ненужни напрежения с Русия на Путин и в Близкия Изток, което води до дестабилизиращи феномени като масовата миграция. Западът се е превърнал в заложник на екстремисти като непредсказуемия Ердоган. Французите са дълбоко разтревожени и от продължаващата загуба на суверенитет на държавата си, която не е в състояние да бъде повече господар на съдбата си.
Останалите партии не могат в никакъв случай да засегнат тези проблеми, защото са свързани, открито или не толкова, със същия този международен истаблишмънт, който управлява Европа зле, дори може да се каже абсолютно зле. А Марин Льо Пен отхвърля прегръдката на този елит, говори ясно и в същото време се дистанцира от онзи Национален фронт на баща си. Ако искаме да разберем по-добре нейния успех, трябва да знаем, че днешният Национален фронт е несравнимо по-различен от някогашния, че отдавна не пребивава в политическата маргиналия, а все повече се възприема като наследник на голизма и като носител на истинските републикански ценности. Той се превръща в една голяма дясноцентристка формация, която успешно отправя посланията си към най-различни избиратели. Партията на Марин Льо Пен се харесва на старите шовинисти, но и на дребната и средна буржоазия, а успява да увлече и някои представители на умерената левица. Националният фронт заема мястото, което дясноцентристките и лявоцентристките партии отстъпиха или защитават само на думи. Традиционните партии, които управляваха Франция през последните десетилетия, много често, идвайки на власт, правеха точно обратното на обещаното. И съвсем закономерно гласоподавателите ги загърбиха. И съвсем закономерно днес гласуват за Националния фронт.

Източник: Il Giornale
Превод: Петър Волгин

Благодаря, Марин, че ни предоставяш такива стойностни материали и ни въвеждаш в сложната политическа обстановка - в световен мащаб.

Без да искаш стъпи в света на астрологията,която пише,че над посредствеността стоят само около 15 % от жителите на Земята.

Изключително интересно интервю! Поздрави!

Аз съм напълно съгласен с тезата за нашествието на посредствеността, макар че би могло да се даде и друга интерпретация на този феномен.
Впрочем, колкото и да ни е неприятно, Интернет е в огромна степен плацдарм на посредствеността в глобален мащаб ... :(
Така или иначе, прочетохме нещо написано на много високо ниво, соето заслужава уважение, дори и когато има някакви различия с мението на автора.
У мен обаче възниква злобничкият въпрос: Цитираният по-горе Волгин не е ли типичен придставител на посредствеността, драпаща за известност (в наше време "известност" = "власт")? Аз имам "удоволствието" да наблюдавам деятелността му повече от 15 години и винаги съм се учудвал как претенциозното предъвкване на клишета и позьорството могат да се приемат от интелигентни и стойностни хора като "интелектуална" дейност. Ако българската левица е опряла до Волгин в защита на тезите си - жална й майка ...

Извинявам се за нетипичния за мен злобен коментар, но и аз имам лоши чувства към посредствеността.

А аз бих задал въпроса: не са ли крепости на посредствеността НС, европарламентът?...

Думата "бизнес" например замества и измества думи като "работа", "труд", "търговия" и др.
Поздрави!...

В България, която не е извън света, на власт е посредствеността. И не само посредствеността, ами и глупостта. Какта виждаме, положението в Европейския съюз е същото - посредственост, глупост и бюрократизъм.
Но посредствеността не е само лично качество на индивида. Тя зависи и от цялостните обществени отношения. При едни обективни условия един индивид може да не е посредствен, а при други - посредствен.

При партокрацията се налагат разни партийни фигуранти, парашутисти, калинки...

невъзможност за развитие напред.
Интересен материал.
Поздрави !