.
Възходът на колективната воля: Икономиката е конструкция, а не божество

от Бил Мичъл в Избор на редактора · 26/07/2016 · 10:39

 

Бил Мичъл е професор по икономика и директор на Центърa за пълна заетост и социална справедливост (Centre of Full Employment and Equity (CofFEE)) в Университета в Нюкасъл, Австралия. Един от създателите на Модерната монетарна теория (Modern Monetary Theory – ММТ).

 

 

Това е втората част от моята дискусия за това как един прогресивен дневен ред може да се освободи от усмирителната риза на неолибералното мислене и да разшири начина, по който се представят политическите инициативи, които в днешното консервативно, групово мислене за свободния пазар, са обявени за табу. Днес ще сравня и разгранича неолибералната визия за икономическата ефективност, която е вградена в нейното разбиране за отношенията между хората, околната среда и икономиката, с това, което считам за прогресивна визия, която издига нашия фокус към Обществото и вижда хората органично свързани с живата природа. Тя разглежда икономиката като създадена от нас, контролирана от нас, способна да доставя резултати, спомагащи за благополучието на всички граждани, a не само на една много малка част от тях.

 

ПРОГРЕСИВНИЯТ ВЪЗГЛЕД

 

 

В част 1 видяхме, че това, което ортодоксалните (неолиберални) икономисти считат за “най-доброто” или “ефективно”, е силно пристрастено към щастието на частниците, които търсят печалби.

Ако частните фирми произвеждат за пазарите при най-ниски разходи и срещат търсенето на потребителите на тези стоки и услуги, тогава те максимализират печалбите и са “ефективни”.

Всички учебници показват, че при определени условия (където няма монополни сили, хората са винаги рационални и знаят бъдещите и всички настоящи алтернативи, фирмите могат свободно да влизат и излизат от пазара), тогава свободните пазари са единственият ефикасен начин за организиране на икономическата дейност. За да има просперитет, продължават след това учебниците, хората трябва да се пригодят и да използват околната среда, така че тези свободни пазари да могат да работят по предписания начин. Достигаме перфектност, когато постигнем това състояние, така че цената на всяка продадена стока е точно равна на допълнителните ресурси, които са били необходими за производството й.

Основните допускания, направени, за да се достигне до този “перфектен” резултат, никога не съществуват в реалния свят. Така ортодоксалните икономисти развиват стратегията, че всяко действие, насочено към това перфектно състояние (като например намаляването на минималната заплата), ще подобри икономиката и ще я доближи до икономическата ефективност.

Те игнорират научната литература (например Теорията за Втората най-добра възможност), която показва, че ако не всички допускания на ортодоксалната теория са верни, тогава опитите да се приложат резултатите на теорията по-скоро ще влошат нещата, вместо да ги подобрят.

Почти всички твърдения относно “ефективността” в ортодоксалната икономическа теория са от този тип. В случай че тези доста рестриктивни допускания се окажат (дори и за много кратко) неточни, тогава моделите не могат да генерират заключения с някаква надеждна достоверност и всички твърдения, които някой може да прави на базата на тези икономически теории, са безпочвени – долнопробни, идеологически небивалици.

Докато ортодоксалната теория за ефективността признава разликата между частните разходи и придобивки (поети и/или ползвани от фирмите, индивидите) и социалните разходи и придобивки (поети и/или ползвани от всички нас като резултат от икономическите транзакции между индивидите), тя рядко се фокусира върху разходите, които не могат да се околичествят, и които не са частни.

И когато се появят огромни, социални разходи, произтичащи от провалили се икономически резултати (като например масова безработица), ортодоксалните икономисти показват готовност да ги определят по такъв начин, че резулатите да останат в съзвучие с техните предвиждания.

Така че примерът, който дадох в част 1, бе твърдението, че безработицата е винаги доброволна, и затова е продукт на свободен, максимализиращ (и ефективен) избор между доход и свободно време за развлечение и отдих. Отрича се, че системата може да се провали и да не достави достатъчно работни места и по този начин да направи всякакъв избор, който индивидите може да искат да направят, безпредметен.

За прогресивните главната цел – да се извлича максималното от вложените в икономическата дейност ресурси – си остава. Тази цел се споделя с ортодоксалните икономисти. В противен случай ще има прахосване на човешки и природни ресурси, което не е оправдано.

Въпросът обаче е, какво имаме предвид, когато казваме да се постигне “максимално възможно производство” и кои са признатите за него ресурси?

В този момент прогресивният възглед за ефективността е доста различен от тясната, ортодоксална, неолиберална концепция.

Поставяйки Обществото, вместо корпорациите, в центъра на постройката си, прогресивните имат по-широко разбиране за разходите и придобивките, което след това очертава, как те оценяват “ефективността” на дадена икономическа дейност.

Дясната страна на графиката горе е това, което наричаме прогресивна визия за отношението между хората, околната среда и икономиката.

Тя води до солидарния или колективен подход към проблемите (понякога наричан Подхода на “Вси Светии”), който има дълбока традиция в западните общества.

Той признава, че една икономическа система може да наложи ограничения на индивидите и по този начин да ги направи безпомощни. Ако няма достатъчно работни места, тогава съсредоточаването върху чертите на характера на безработните индивиди изцяло пропуска същността на проблема.

Преди всичко, прогресивният подход връща обратно вниманието ни върху Обществото, вместо тясно да разглежда единствено “икономиката” и корпорациите. Корпорациите са само една част от икономиката, която пък, от своя страна, е само една част от живота на хората.

Веднъж започнали да работим с тази визия, разбирането за ефективност става доста различно от приетото от неолибералното виждане.

Анат Шенкер-Осорио (2012: Location 1037) казва:

 

“Този образ показва разбирането, че ние, в тясна връзка и разчитайки на природата, сме това, което наистина има значение. Икономиката би трябвало да работи в наша полза. Оценки дали дадена политика е положителна или не, би трябвало да се правят на базата на това, как тази политика ще подпомогне за благополучието ни, а не с колко ще увеличи размера на икономиката.”

В това виждане икономиката се приема като “изграден обект”, т.е. продукт на човешките ни начинания и политическите намеси трябва да се оценяват по това, как функционират по отношение на по-широките ни цели.

Тези обширни цели са изразени от гледната точка на Обществото, а не в тясно “икономически” смисъл. Неолибералното виждане ни учи да вярваме, че това, което е добро за корпорацията, секторът работещ за печалба, е добро и за нас. В рамките на прогресивната визия целите се изразяват в смисъл на подпомагането на общественото благосъстояние и максимализирането на потенциала на всички граждани в границите на устойчивото състояние на околната среда.

Фокусът се измества. Когато мислим за икономиката, ние вече поставяме в центъра нашите човешки цели, като едновременно с това признаваме, че сме неразделна част от природата и зависим от нея. В този сюжет хората са създателите на икономиката и в нея няма нищо естествено.

Концепции като “естествена стойност на безработицата”, предполагащи, че, когато има масова безработица, правителството не трябва да се меси в работата на пазара, а да го остави на собствените му, пазарни уравновесителни сили, за да достигне естественото си състояние, са погрешни.

Правителствата винаги могат да изберат и поддържат дадена стойност на безработица. Ние създаваме правителството като наш агент, за да прави неща, които сами не бихме могли лесно да направим и разбираме, че икономиката ще служи единствено на общите ни цели, ако е обект на активно наблюдение и контрол.

В прогресивното виждане колективната воля е важна, защото предоставя политическото оправдание за по-равноправно споделяне на разходите и придобивките от икономическата дейност.

Исторически, прогресивните винаги са поддържали разбирането, че правителството има задължението да създаде работни места, ако частният пазар се провали в това начинание. Съответно, колективната воля означава, че правителството ни е упълномощено да използва нетни разходи (дефицити), за да гарантира, че са налице достатъчно работни места за всички онези, които искат работа.

Спорът между двете отразени в графиката виждания наистина бе решен по време на Великата депресия, която ни научи, че правителствената намеса чрез икономическата политика бе решаващ фактор за възпирането на хаотичните, разрушителни сили, очертаващи капиталистическата, монетарна система. Тогава научихме, че т. нар. “пазарни” сигнали не доставят задоволителни нива на заетост, и че системата може лесно да се доведе до застой и да причини масова безработица.

Научихме, че това болестно състояние е резултат от липса на достатъчно съвкупно харчене, и че правитеслтвото има разходния капацитет за отстраняването на тези недостатъци и да направи така, че всички, които търсят работа, да могат да намерят такава.

От Великата депресия и противодействието срещу нея научихме, че икономиката е конструкция, а не божество, и че можем да я контролираме чрез фискалната и монетарна политика с цел създаването на желани, колективни резултати.

Великата депресия ни научи, че икономиката трябва да се възприема като наше творение, предназначено да ни доставя блага. Тя не е абстрактен обект, който разпределя възнаграждения или наказания според някаква морална рамка. Ето защо правителството не е морален съдник, а функционален субект, който служи на нашите нужди. Това, което преживяхме в периода на Великата депресия, доведе до пълното отхвърляне на неолибералната визия.

Този урок ни бе припомнен и от Световната финансова криза (от 2008 г.), но неолибералното виждане все още доминира. До голяма степен това се дължи на интересите, които финансират медиите, тинк-танковете и академичната общност, за да карат обществеността да приеме логиката на неолибералното виждане.

Възраждането на парадигмата на свободния пазар е придружено от умело изградена публична кампания, в която щрихите и метафората триумфират над оперативната действителност или някакво теоретично превъзходство.

Този процес е подпомаган от бизнес и други антиправителствени интереси, които предоставят значителни фондове на всякакви консервативни “тинк-танкве”, възпяващи свободния пазар.

Политиците парадират с тези т. нар. “независими”, изследователски открития, ползвайки ги като някаъв научен авторитет, за да могат да оправдаят дерегулационния си дневен ред.

Многостранни организации, като МВФ, също продължават да объркват политическия дебат с грешните си твърдения, а в случая с МВФ – с некомпетентно и склонно към грешки моделиране.

 

КАК ПРОГРЕСИВНОТО ВИЖДАНЕ РАЗШИРЯВА РАЗБИРАНЕТО НИ ЗА ИКОНОМИЧЕСКАТА ЕФЕКТИВНОСТ?

 

 

След като веднъж сме приели, че обществото заема централно място, че хората и околната среда са главните обекти на внимание, икономиката е средство за постигането на обществните цели, а не инструмент за максимилизиране на печалбите на частния, корпоративен сектор, тогава концептуализацията ни за това, какво е ефективно и какво не е, се променя драматично.

Това особено важи за случая, когато, след като веднъж разберем, че нашето национално правителство е агент на народа и има фискалния и законодателен капацитет (като издател на националната валута), то може да гарантира разпределението и използването на ресурсите по начин, подпомагащ общото благосъстояние, независимо от това какво корпоративният или чуждестранният сектор могат да направят.

Чисто безумие е да се мисли, че едно общество функционира ефективно, когато има високи нива на безработица (хора търсещи работа, които не намират такава), и където на голяма част от младежта се отказва достъп до работа, обучение или адекватни възможности за образование.

Недопустимо е да считаме една нация за успешна, ако неравенството в доходите и богатството, бедността нарастват, а обществените услуги се влошават.

Във всеки един от тези случаи неолибералната дефицинция за ефективност може да е изпълнена, въпреки че общото благосъстояние на гражданите е жертвано от поведението на сектора на капитала и политиката на правителството.

Да разгледаме например случая с гарантираната заетост като решение на проблема с безработицата.

Знаем, че програмите за намаляване на безработицата, които различни правителства проведоха по времето на Великата депресия, за да спрат огромното нарастване на масовата безработица, бяха полезни.

Тогава се осъзна, че наличието на изключени от производствения процес работници, причинено поради това, че частният сектор не генерира достатъчно работни места, бе не само ирационално, в смисъл на изгубен доход, но също и защото това причини допълнителни обществени проблеми като нарастването на престъпността например.

Директното създаване на работни места бе много ефективен начин за намаляването на тези реални разходи, докато частният сектор възвърне оптимизма си. Добре документирано е, че дълготрайната безработица причинява значителни икономически, лични и социални разходи, които включват:

– загуба на текущо производство;

– социално изключване и загуба на свобода;

– загуба на умения;

– психологично увреждане, включително нарастване броя на самоубийствата;

– влошено здравословно състояние и намаляване продължителността на живота;

– загуба на мотивация;

– подкопаване на човешките взаимоотношения и семейния живот;

– расово и полово неравенство;

– загуба на социални ценности и отговорност.

Много от тези “разходи” е трудно да се изразят количествено, но е ясно, че те са значителни за качествените показатели на жизнения стандарт. Повечето от тези “разходи” се игнорират от неолибералната концепция за ефективност, отчасти поради акумулирането им извън “пазара” и невъзможността им да се околичествят в тесния смисъл на размяната между купувачи и продавачи.

Повечето хора не мислят за безвъзвратния характер на тези загуби. Всеки ден, през който безработицата остава над нивото на пълната заетост, икономиката допуска загуба на производство за милиарди и национален доход, който никога не е възстановен, а безработните и техните семейства страдат от другите, свързани с това загуби.

Мащабът на тези загуби и фактът, че повечето коментатори и държавници предпочитат безработицата пред директното създаване на работни места, показва здравата хватка, в която неолибералното мислене държи държавниците навсякъде по света днес. Как може да е рационално толерирането на тези огромни загуби, които продължават с цели генерации?

Когато въпросът за директното създаване на работни места от публичния сектор се повдигне, неолибералите запяват в хор постоянните си твърдения за прахосването и неефективността. Те използват термини като “преливане от пусто в празно” и “копаене и заравяне на дупки”, за да кажат, че тези схеми просто създават работа заради самата работа, и че нищо добро не може да излезе от такъв вид програми.

Същите консерватори възпяват благодетелността на частния сектор, когато той създава стотици хиляди ниско квалифицирани, ниско платени, несигурни и умопомрачаващи, работни места, но мразят с ирационална страст идеята, че държавният сектор би могъл да наеме работниците, които частният сектор не иска, и да им предостави работа в общински, комунални проекти при достойно заплащане.

Докато тези пазарни фанатици виждат само огромно прахосване в програмите за заетост на публичния сектор (защото “пазарът” не е създал работните места), те пропускат да видят:

1.Произвежда се национален доход, който се мултиплицира в повече доход чрез увеличаване на харченето в цялата икономика.

2. Масивните загуби на национален доход, произтичащи от масовата безработица се възпират.

3. Огромната междугенерационна вреда, която безработицата нанася на индивидите, семействата им и обществото, е намалена.

Тези атаки върху създаването на работни места от държавата достига истерични пропорции по времето на Великата депресия в САЩ, когато президентът Рузвелт въведежда своята програма „Ню Дийл“, в която е и инициативата за създаването на Администрацията за обществена работа (Public Works Administration – PWA).

Фактите са налице. PWA създава стотици хиляди работни места, които помагат за възстановяването на остарели, обществени инфраструкурни обекти (пътища, язовирни стени и мостове). През този перод са построени много нови сгради (училища, места за отдих, библиотеки, болницици), които предоставят полезни неща за много генерации напред.

Има доста примери по света за това как публични програми за създаване на заетост оставят положителен отпечатък, докато задържат непосредствената вреда от наличието на масова безработица.

Затова, когато оценяваме дали програмите за заетост са “ефективни”, трябва да взимаме предвид ползите за работниците и техните семейства от това да имат работа както заради дохода, така и заради по-общите социалнопсихологически ефекти.

Трябва да отчитаме и намаляването на интергенерационните разходи от това децата да израстват в домакинства, в които родителите работят. От изследванията знаем, че онеправданото състояние на безработните родители се предава и на децата им, което означава, че разходите от липсата на работа продължават дълго след непосредствения период.

Трябва също да отчитаме ползите от социалната стабилност, където всички граждани имат достъп до сигурна работа и доход, а също и много други фактори, които са игнорирани от неолибералното виждане и концепцията му за икономическа ефективност.

В част 1 отбелязахме, че ортодоксалното виждане измерва успеха на икономиката чрез БВП. По-висок растеж се счита за нещо добро и обратното. БВП обаче е дефектен измерител на благосъстоянието на обществото или общността и до голяма степен игнорира проблемите, свързани с укрепване на околната среда.

Вместо да измерват успеха използвайки БВП например, прогресивните ще търсят използването на други измерители, които отчитат важни характеристики на Обществото свързани със степента на здравословното му състояние.

Такъв измерител, предоставящ по-широка картина за социалното благосъстояние, е Индексът на социалното здарвe – Index of Social Health (ISH), който включва индикатори за детската бедност, малтретиране на деца, самоубийства сред тинейджърите, злоупотреба с наркотици сред тинейджърите, бедност сред старите хора, престъпност, продоволствена и жилищна несигурност, неравенството на доходите.

Други измерители, като Истинския индикатор на прогреса (Genuine Progress Indicator (GPI), също предоставят по-обхватно измерване на състоянието на нацията и на ролята, която икономиката играе в подпомагането на социалното и екологично благосъстояние. Истинският индикатор на прогреса, в частност, се опитва да оцени дългосрочното екологично увреждане, което икономическата ни дейност нанася. Подобен подход е приет и от Брутния устойчив продукт (Gross Sustainable Development Product (GSDP) measure.)

Индексът на човешкото развитие на обединените нации, United Nations Human Development Index (UNHDI), “бе създаден, за да подчертае, че хората и техните възможности трябва да бъдат висш критерий за оценката на развитието на дадена държава, а нe да се отчита само икономическия растеж.”

Още веднъж – фокусът на нашето внимание е върху Обществото, общностите и околната среда. Икономиката служи на нас, а не ние на нея.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

 

В интервю за американската PBS (17 октомври 2000 г.) британският лейбърист Тони Бен бе попитан дали Великата депресия доведе до “огромна загуба на вяра в пазарите и правителствата”, на което той отговори:

“Е, преди Великата депресия комарджиите управляваха капитализма и унищожиха икономиката. И какво стана? Войната дойде след Великата депресия.

По време на война мобилизираме всичко. Правителствата натрошиха влаковите релси, за да правят куршуми. Въведоха купони за храна, мобилизираха хората и ги изпратиха да загиват. Държавата пое нещата в свои ръце.

И след войната хората казаха: “Ако можем да планираме за война, защо не планираме и за мир?”

Когато бях на 17, получих писмо от правителството, в което се казваше:

„Уважаеми г-н Бен, когато станете на 17 и половина, ще се явите ли? Ще ви дадем безплатна храна, безплатно облекло, безплатно обучение, безплатно настаняване и 2 шилинга и 10 пенса на ден, само за да убивате германци.“

Хората казаха – е добре, ако можем да имаме пълна заетост убивайки хора, защо, за бога, не можем да имаме пълна заетост и добри училища, добри болници, добри жилища? И отговорът е, че не можем да направим това, ако позволяваме на печалбата да има предимство пред хората. А това бе основата на програмата Ню Дийл в Америка и на следвоенното лейбъристко правителство във Великобритания.”

Това ясно е убедителна основа за прогресивния сюжет, който не вижда икономиката като естествена, отделена от хората и околната среда идентичност.

Колективната воля е важна, защото тя предоставя политическо оправдание за споделянето на разходите и придобивките от икономическата дейност по-общо. Неолибералите мразят колективната воля, защото желаят правомощията на държавата да се упражняват по начин, който подпомага собствените им интереси.

Превод: Райчо Марков / Memoria de futuro

Източник: Официален блог на Бил Мичъл

www.memoriabg.com/2016/07/26/vazhodut-na-kolektivnata-volia/

  Безсмислица

Навярно аз съм нула.
Или милиардна част
от милиарда...
И не зная
кой  и как решава
колко струвам.
Може би - пазарът?...
Колко милиарда
страдат
от неволи
в Ада
на Земята?
И защо ли?...
Гледам към стените тъпи
на Матрицата.
И мисля: колко стъпки,
мили или ярда
са до единицата
на милиарда...
Колко скъпи,
с колко кръпки
са безсмислицата,
истината
и лъжата?...

Марин Тачков
26 юли 2016 г.

Европейската комисия одобри вноса на генетично модифицирана соя на „Монсанто”

от Memoria de futuro в Актуално · 26/07/2016 · 12:49

451x300xEU-GMO-790x526.jpg.pagespeed.7n19Wec9h2

Европейската комисия одобри вноса и преработката на соята Roundup Ready 2 Xtend на „Монсанто”. Внасянето на генетично модифицирания сорт соя бе отлагано с месеци заради дебати относно безопасността на използвания хербицид глифозат.

„Днес Комисията разреши използването на три ГМО-та за храни и фуражи (соите MON 87708 x MON 89788, MON 87705 x MON 89788 и FG 72), всички от които са преминали през обстойна процедура за одобрение и са получили благоприятна научна оценка от Европейския орган за безопасност на храните,” заяви ЕК в петък.

В следствие на одобрението на Комисията, генетично модифицираната соя на „Монсанто” ще може да бъде използвана както за храна, така и за фуражи; все още не е разрешено обаче нейното отглеждане в Европа. Решението ще бъде в сила за период от десет години, но ЕС предупреди, че „всички продукти, произведени чрез тези ГМО-та ще подлежат на стриктните правила на Европейския съюз за етикетиране и проследяване на производствения процес”.

Въпреки че соята Roundup Ready 2 Xtend е регистрирана като толерантна към глифозат и дикамба, използването на хербициди при нейното отглеждане все още бива изследвано от Американската агенция за опазване на околната среда и за момента продуктът не е одобрен в САЩ.

По-рано през годината сортовете бяха одобрени от най-големия вносител на соя в света, Китай. В свое изявление „Монсанто” обяви, че възнамерява да осигури 15 милиона акра американска соя за износ. Очаква се сортовете соя да влязат в пълна употреба в САЩ през 2017 г.

Xtend-truck

Съчетани с коктейла от глифозат и дикамба, новите ГМО култури изграждат това, което „Монсанто” нарича „Roundup Ready Xtend crop system” – система, предназначена да се справи с плевелите, развили се заедно с използвания от компанията биоцид с глифозатна основа.

Използването на дикамба е разрешено за пръв път през 1967 г. Различни правителствени и научни изследвания я свързват със зачестели случаи на рак и вродени дефекти в семействата на използващите я земеделци. Редица защитници на потребителите и фермерите яростно се противопоставят на новата система Xtend от съображения за здравеопазването и околната среда.

Европа е вторият най-голям потребител на соя в света, тъй като разчита на нея заради високото търсене на месо и млечни продукти. Според Световния фонд за дивата природа целият блок произвежда по-малко от 1 милион тона соя годишно, а внася цели 35 милиона тона всяка година.

soybean-mountain_69229582

Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro

Източник: Defend Democracy Press