.
.
.

„Железният закон на олигархията“ на Роберт Михелс

/.../

За пръв път в пълното си значение „железният закон на олигархията“ формулира Роберт Михелс. Той е немски социолог доразвил Теорията за елита на Вилфредо Парето и Гаетано Моска – основоположници на днешната концепция за елита.

До изводите си Парето и Моска достигат, водени от фактите, че няма равностойни хора и че властта е в ръцете на малцинството – виждания, които по-късно ще бъдат усъвършенствани от Роберт Михелс. Според Парето елитът бива съставляван от управляващи и неуправляващи, непрекъснато сменящи местата си в еволюционното развитие на дадено общество, като народните маси са само „марионетки“ в ръцете на борещия се за власт елит.

Според Гаетано Моска политиката е сфера на борба между управляващи и управлявани. Управляващите винаги са малцинство, което изпълнява всички държавни функции, направлявайки неуправляващата класа както по законен, така и по незакоенен, насилствен начин в името на победата – властта.

След като основите на Теорията за елита са поставени от Вилфредо Парето и Гаетано Моска, Роберт Михелс доусъвършенства идеите им чрез „железния закон на олигархията“, който гласи, че организацията като цяло е олигархия. Според него демократичното управление на дадено общество не може да бъде осъществено. Всяка една голяма организация притежава елементи на олигархично управление. Самото участие на дадена партия в управлението е предпоставка за олигархичен модел, зараждащ се поради нуждата от организация при изпълняване на политическите задължения на партията, без значение от разбиранията, целите и принципите й. Колкото по-голяма е партията, толкова повече е невъзможна борбата за първоначално изградените идеали на членовете и масите, които са я избрали я. След като организационният модел е налице, революционният характер на партията незабавно бива заменен от стремежа към власт.

Всяка една партия след избирането си се централизира, губи връзките си с избирателите си и исканията им – така тя се превръща от глас на народа в самоуправляваща се структура, целяща само и единствено високи управленски постове – превръща се в държава в държавата. 

/.../
Борбата на партийните лидери не се състои в отстояването на „светлите идеали“, а в отстояването на собствените си позииции сред другите политически партии по „стълбицата на властта“. От ориентирана към целите и исканията на електората, партията се превръща само в организация, целяща домогването до идеала – власт. Партията се превръща в структура, „асимилираща“ новите си членове, превръщайки ги в олигарси, забравили, че тръгват от народа.
/.../

Освен нуждата от организация, която превръща партията в олигархия, налице са и други причини, диктуващи „железния закон“. Всяка една структура, независимо каква е тя, има нужда от ограничен по брой състав, който да управлява другите, да взима незабавни решения, да се справя с кризисни ситуации, образувайки класата на малцинството. От това следва, че демократичния модел и замисъл като такъв е невъзможен за приложение. Демокрацията като цяло е илюзия, поради редица фактори като природата на човек, природата на организацията и политическата борба. Човек е „програмиран“ да се подчинява. Още от деца основната цел на възпитанието е детето да се подчинява на овластените. 
/.../

Лидерите на политическите партии трябва да притежават лични качества като широки познания, силна воля и убеждения, идеи, в които се припознават подчинените им. Лидерите трябва да са с „гъвкаво“ мислене, за да могат да прилагат контрола си както върху масите, така и върху съпартийниците си. 

„Железният закон на олигархията“ е неизбежен и необходим за съществуването на дадено общество. Той елиминира демократичното управление. Колкото и да се борят привържениците на демокрацията, тя просто е неосъществима. Дори и да победят, след време моделът им на управление неминуемо се превръща в олигархичен. Безкраен е цикълът на нови борци за демокрация. Идеализмът на демокрацията е вечен, както и копнежът за власт. Властта е порочен кръг, „асимилиращ“ всички негови членове в историческото развитие на обществото.

https://kalinaradeva.wordpress.com/2014/05/08/%D0%B6%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0/


Железен закон на олигархията е принцип от теорията за елита, за първи път формулиран от германския синдикалист и социолог Роберт Михелс през 1911 г. в неговата книга „Политическите партии“. Според този принцип всяка форма на социална организация, независимо от нейната първоначална демократичност или автократичност, неизбежно се изражда във власт на няколко избрани – олигархия (частен случай – номенклатура). Причина за това Михелс вижда в обективната необходимост от лидерство, стремежа на лидерите и организациите да защитят своите собствени интереси, прекаленото доверие на обществото към лидерите и общата пасивност на масите.
/.../
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%96%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%B5%D0%BD_%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD_%D0%BD%D0%B0_%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0

Да, така е в класовите общества и при буржоазната демокрация. Защото тия формулировки се отнасят за буржоазното общество.
В буржоазното общество елит са богатите, при реалния социализъм елит беше партийната номенклатура. И едните и другите са преходен елит. Човечеството върви към излъчването на друг елит – духовните водачи.
Не можеш да наречеш Тодор Живков олигарх. За Сталин да не говорим.
Няма "железни" обществени закони. Обществото се управлява от закони, които съответстват на конкретната му обществено–икономическа форма. И понеже обществото се променя, променят се и законите, тоест те са преходни.

Колкото и да се променят обществата, винаги те са управлявани от малцинства, от елити...
Живков и Сталин са диктатори...