Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
18.05.2021 13:44 - Животът, за който не подозираме
Автор: boliarkabg Категория: Други   
Прочетен: 2257 Коментари: 0 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Нови жители на селото Леля Ганка още на вечерята снощи ме предупреди, че днес ще ме запознае с една от новите заселнички тук. Нямам търпение. Много интересни дни ме очакват в моето любимо село. Утринта е прохладна, изпълнена с птичи песни, с омаен мирис на цъфнало, на треви. Леко се загръщам в топлата си жилетка, потрепвам рамене, но си пием кафето навън. Решихме, че ще закусим в уютната дневна на моята хазяйка, а после ще обикаляме градината и ще пием кафето. Много обичам тия утринни разходки с топлата чаша кафе в ръка. Бъбрим си, а леля Ганка с гордост и обич ми показва лехичките си. Кукленска градинка! Няма нищо излишно, нищо не липсва. По малко от всичко за да има за стопанката доволно, а и за гости, и споделяне с дружки, чиято реколта не е била добра през годината. Опитвам се да измъкна малко за жената, при която ще ходим, но милата ми леля не се предава лесно. „Нито дума, ще видиш сама, изненада и то каква.“ Така ми каза. Постопля се вече, слънцето обещава прекрасен ден. Пременени и усмихнати, хванати под ръка пристъпваме двете по зелените улици, поспирваме се за някоя дума със стари познати, шетащи по дворовете. Безкрайна омая, тишина и в същото време кипящ живот в тревите, клоните, селото. Минаваме през няколко пусти улички и с въздишки поглеждаме към обрасли дворове и къщи, приклекнали от самота. Има доста такива улички в различните махали на селото. Доброто е, казва хазяйката ми, че напоследък има желаещи по-млади хора да се заселват тук. Наближаваме къща, надничаща зад тухлена ограда. Личи си, че тук има живот. Нова пътна врата, изчистена и косена трева пред нея, спретнато е наоколо. Спираме, звъним и след минути на прага застава жена около петдесетте. Красавица! Черноока, чернокоса, усмихната и мила. Запознаваме се, жената ни кани да влезем. Малкото ми неудобство се стопява когато разбирам от домакинята, че е предупредена за нашето посещение и че няма нищо против. Омаяна съм още с първите стъпки. Наслада за окото. Жената е сама, но се е справила повече от добре. Ширнал се двор, леко пристъпил към градината. Виещи се навред пътеки край кътчета с най-различни растения. Тук кръг с малка туя и край нея цветя, там нещо никне в разкопана лехичка. По-натам бодри домати вече цъфнали, отново в свое местенце, в дясно други цветя и така всичко те мами напред, в страни, навътре. Пътеките зелени, ниско окосени, равни. Край оградата стари дървета, а други пръснати сред всичката тая красота. Младички, скоро насадени. Птички пеят, жужат разни мушички, пчелички. Уж е тишина, а всичко кипи. Внезапно усещам, че съм сама! Обръщам се изненадано, откривам леля Ганка и нашата домакиня до къщата. Приседнали край малка, кокетна масичка и ме следят широко усмихнати. Връщам се смутена при тях и преди да отворя уста, домакинята ни ми подава стол. - Не се притеснявай, оставихме те нарочно. Зная вече всичко за тебе от нашата леля Ганка и затова искахме спокойно да разгледаш, сама да видиш това, което ще те развълнува. Красотата на природата не иска екскурзовод и обяснение. Нея трябва сама да я усетиш. Това разбрах идвайки да живея тук. Традиционно пред нас дими кафе и ухае на домашен сладкиш. В чашите искри натурален сок, приготвен от местни плодове. Разговорът ни започва непринудено, за дребни неща и постепенно преминава в историята на новата ми позната. Родена далече от тук, сред равнината, в голямо село насред плодороден земеделски край. От малка мечтала за града. Заминала, учила, работила , омъжила се. Животът не бил много благосклонен към нея. Събитията се оплели така, че се наложило сама да отгледа двамата си сина. Успяла, пораснали, мъже като скали. Работила неуморно, дори купила жилище с ипотека в самата столица. Не е лесно да си сама жена в този свят и да се бориш с всичко, за всички и срещу всички. Минавали годините, а тя все така в борба. Накрая най-неочаквано и за самата нея идеята за живот далече от суетата, от огромния град, от завистта и злобата, от безпаричието, от изкуствените неща я осенИла и останала при нея. Все случайности уж я обграждали и насочвали към идеята за къща, и живот на село. На шега в началото се поинтересувала от къщи в продажба из различните краища на страната. Две приятелки, най-добрите, й помагали и насърчавали в търсенето. Колебания, размисли, избор и накрая решила: ще го направи. Банката изкупила жилището й, а нашата домакиня вече намерила тая симпатична, малка къщичка в това уютно, скътано незнайно къде селце. Напуснала работата си, опаковала шикозните си дрешки и малко покъщнина, скрила високите токове на дъното на саковете, обула маратонките и пристигнала тук. Започнала първо с банята. После опознала съседите. После съвсем естествено една от съседките й станала менторка. Всеки ден бил част от приказка. Момичето, родено на село, но цял живот живяло в столицата, постепенно си припомняло, но и учило наново селския живот. - Прекрасни изживявания. Дивях се и се чудех на всичко, седях по цели утрини омаяна на стола пред къщи или лудо работех и не ми стигаше времето. Исках всичко да мога, да успея, да подредя, да видя, да науча. Дори си взех десетина кокошки – смее се тази красива градска жена, станала неочаквано за всички селянка. Всичко добре, но в един момент трябвало да помисли и за доходите си. Опитала да бере плодове при различни фирми набиращи работници. После добрите й приятелки поели сметките й за известно време докато тя се окопити. Всичко се подредило. Перфектното знаене на чужди езици и компютър й помогнали да намери работа от вкъщи. През това време и първата зима дошла. Жената не се страхувала вече. Къщата й пращяла от произведена с нейните ръце, в нейната градина храна. Зимнина имала достатъчно, топлина също, къща имала, своя, без ипотеки.Спокойствие и сигурност имала в изобилие, работа също. Слушам унесено тая приказка, сътворена тук, от тая жена, в тоя двор и къща, в това село. Ето, мисля си, не са пълни само със стари хора селата ни. Тук тече живот, за който мнозина не подозират. Тук се събират съдби. Тук селото дава надежда и начин на люде, търсещи промяната на своя път, колебаещи се на кръстопътя си. Похапваме от сладкиша и отпиваме ароматно кафе. Нашата домакиня се усмихва мило. - Тук открих, че хората са добри един към друг. Боледувах през зимата, докато се аклиматизирам, а съседите изцяло се грижеха за мен. Един ходи да купи лекарства до града, съседка ми сготви най-вкусната пилешка супа, която някога съм хапвала. На всичкото отгоре от нейна кокошка, въпреки, че и в моя двор щъкат кокошки. Само дето не останаха и през нощите край мене. Едва ги убедих да ме оставят, ще се справя сама. Край нас тихичко пристъпва едно шарено котараче. Умилква се около краката ни, но докосва домакинята за дрехата. - Това е Мърка, моята нова приятелка и вече част от семейството. Аз, която никога не съм долюбвала котките, тук се влюбих в това пухче. Ами то пристигна един ден през лятото, погали се в мене, подуши наоколо. Легна си до краката ми. Тогава печах чушки върху импровизираното ми огнище. Беше топличко край мене и Мърка остана, мъркайки – вече и трите се заливаме от смях, а котето ни поглежда учудено с премрежен поглед. – Само не мога да свикна с подаръците, които ми оставя пред вратата, хванатите от нея мишоци. Отпиваме ароматния сок от чашите, а домакинята ни разказва, че това е първият й опит и първият урок тук за консервиране на нещо. Още първите седмици от идването й джанките вече зреели. Менторката пристигнала един ден с пакет захар в чантата. Не знаела дали има в къщата вече купена захар. После я повела към близката джанка. Докато берели узрелите плодчета й разказала целта на това упражнение. Направили сок от няколко вида джанки, сини, червени, жълти. Така започнал животът на село. - Нито ден не съм съжалила за избора си. Понякога отскачам до столицата. Там са синовете ми, внучката, приятелките. Не се заседявам повече от ден-два. Друг път отскачам със съседите до близкото градче на пазар. Най-обичам да си седя тук, да мечтая, да си чопля в градинката, да правя планове. Работя с компютъра повече нощем. Денем се наслаждавам на живота. Обича да пея докато работя в градината си. Давам воля на гласа си, на песента, на щастието. Говорим още дълго. Накрая вече е редно да си тръгваме. Каним нашата домакиня да ни върне визитата. Разделяме се, а тя остава дълго пред вратата все така красива и усмихната. - Още колко чудеса имам да ти показвам – усмихнато отговаря леля Ганка на моята възхита от тази жена и нейната съдба. – Казах ти, че има доста хора вече тук, при нас след твоето заминаване. Да видиш пък Младен какво сътвориха, ще ахнеш. Те са ни талисман на селото. Първите млади хора заселили се тук. Повлякоха крака и виж какво става. Вече е обяд, всичко наоколо притихна. Слънцето спря насред небето, позадряма там, почива за кратко. Живинките се прибраха под сенките, хората в прохладните стаи. Някъде изкудкудяка кокошка, куче се опита да лавне, магаре протяжно съобщи от далечна поляна, че е точен обяд. Притваряме портичката на нашата къща и присядаме отвън под асмата.   Милка Маркова.      


Тагове:   млади хора,   село,   завръщане,


Гласувай:
7



Следващ постинг
Предишен постинг

Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: boliarkabg
Категория: Други
Прочетен: 629490
Постинги: 174
Коментари: 512
Гласове: 8053