Има бележити дати и факти в нашата история, които ни карат да се чувстваме горди от това, че сме българи. Те ни издигат до божествени висини, карат ни със сълзи от радост в очите да произнасяме името на Майка България, на достойните нейни чеда – загинали за нейната свобода и за отстояване на нейната национална цялост.

          В часовете по история съм изучавала за живота на моите пра-деди от най-дълбока древност до наши дни и винаги съм се възхищавала на смелостта и начина, по който са успявали да победят по-могъщи сили от тях, за да създадат една устойчива държава, която да се запазва през вековете, да расте, но да не старее.

         Една от най-знаменитите дати за нашия народ е 3.03.1878 година. На този ден, с подписването на Санстефанския мирен договор, се поставя край на Руско-турската освободителна война. Тя довежда до разкъсване оковите на петвековното османско робство. Явява се като непосредствен резултат от самоотвержената националноосвободителна борба на южните славяни против османското господство, която достига връхната си точка в средата на седемдесетте години на 19 век. Политическата криза на Балканите, избухнала през лятото на 1875 следствие на въстанията в Босна и Херцеговина достига кулминационната си точка по време на Априлската епопея в България през 1876. Тези драматични събития поставят на дневен ред прословутия Източен въпрос и ангажират най-пряко вниманието на всички велики сили. В Европейския югоизток се заплита възелът на един от най-острите конфликти в световната история през втората половина на 19 век, чието развързване е извън силите и възможностите на старата рутинирана дипломация.

            Неумолимата логика на историята заставя най-императивно Русия да се намеси активно в започналата въоръжена борба между султана и неговите християнски поданици. Нейните политически интереси на Балканите ѝ налагат да вземе присърце съдбата на поробените южни славяни и по-специално на българите. Във всички етапи на източната криза Русия играе ръководна роля. Опитите ѝ по мирен път да бъде разрешена кризата от 1875-1876 година се оказват безпредметни. Управляващите кръгове в Петербург се уверяват, че войната е единственото средство за спасяване на южните славяни от жестокия изтребителен подход на османската власт. Така Русия се оказа практически единствената сила, готова да предприеме въоръжени действия за освобождаване на своите едноплеменни братя на юг от Дунава.

            Българският народ взема дейно участие в борбата за своето освобождение през Руско-турската война. Българското опълчение, в което се вливат участниците в националнореволюционното движение – революционната емиграция от Русия, Румъния, Сърбия, хилядите доброволци от страната – е най-масовата  организирана форма на участие на нашия народ в освободителна война. Поражението на Априлското въстание не премахва революционния подем сред българския народ, напротив засилва желанието по-скоро да се извоюва мечтаната свобода.

            В паметта ни завинаги ще остане безпримерният героизъм  на българските опълченци и всички доброволци, които рамо до рамо с руските братя се сражават край Плевен, участват в Шипченската епопея, боевете при Стара Загора, София и т.н. С кръвта си те изписват с главни букви имената си в пантеона на българската история.

            Не съм чела, а и не съм чувала за хора като  българските опълченци, които оставайки без муниции на заветния Шипченски проход само и само да спрат връхлитащите турски пълчища, използват камъни, дървета и телата на своите загинали другари, както Иван Вазов възкликва в стихотворението “Опълченците на Шипка”: “ведно да се бият живи и умрели”.

            Войната свършва през 1878. Сто и тридесет години са изминали от тогава, но нашият народ никога няма да забрави подвига на своите деди – възпят в стихове и песни, съхранен в музеи, издигнат в паметници, нарисуван в картини. Всяка година на трети март, в който и край на света да се намираме, ние отдаваме почит към делото на нашите предци. За минута свеждаме глава и си мислим, че благодарение на тях днес живеем в свободна и силна България.