.
.
.

Тринадесета глава
ОДРАЛИ ВЕДНЪЖ КОЖАТА ТИ, ЩЕ ТИ ОДЕРАТ И ВТОРА

Може ли да отсечеш глава, ако веднъж вече е отсечена? Може. Може ли да смъкнеш на човек кожата, ако веднъж вече е смъкната? Може!

Всичко това е изобретено в нашите лагери. Всичко това е измислено в Архипелага. И нека не разправят, че само бригадата била принос на комунизма в световната наука за наказанията. А втората лагерна присъда не е ли принос? Потоците, прииждащи към Архипелага отвън, не се успокояват тук, не се разливат нашироко, а още веднъж се изпомпват по тръбите на вторите следствия.

О, благословени са безжалостните тирани, деспотствата и най-дивашките страни, в които веднъж арестуваният е арестуван, и толкова! В които хвърленият в затвора е в затвора, и толкова. В които присъдата е присъда, и толкова. В които веднъж осъденият вече е осъден, и толкова!

А у нас всичко е възможно. Колко му е да удариш с тъпото на брадвата проснатия, безвъзвратно загиналия, отчаялия се човек! Етиката на нашите тъмничари е: бий падналия! Етиката на нашите опери е: изкачвай се нагоре по трупове! Може да се приеме, че лагерното следствие и лагерният съд са родени също на Соловки, но там просто са теглили куршума на хората под камбанарията. Във времената пък на петилетките и метастазите заменят разстрела с втора лагерна присъда.

А и възможно ли би било без втори (трети, четвърти) присъден срок да скриеш в лоното на Архипелага и да унищожиш там всички набелязани?

Регенерацията на присъдите — тази форма на живота на Архипелага — е като повторно израстване на змийските сегменти. Откакто съществуват нашите лагери и заточението, оттогава се простира над главите на осъдените и тази черна заплаха: да получат нова присъда преди изтичането на излежаванията. Втори лагерни присъди са произнасяни през всички години, но най-вече през 1937–1938 г. и през войната. (През 1948–1949 г. тежестта на вторите присъди се пренася върху излезлите на свобода: изтървават, пропускат когото са искали да съдят повторно в лагера и са принудени да ги прибират в него вече отвън. Такива ги наричат повтарачи, а тези, чиято втора присъда ги заварва в лагерите, не ги наричат дори и така.)

Но това е все още милосърдие — машинно милосърдие, когато втората лагерна присъда през 1938 г. следва без втори арест, без лагерно следствие, без лагерен съд, а просто ви повикват на цели бригади в УРЧ и ви дават да се разпишете за получената присъда. (За отказ да се разпишете — обикновен карцер като за пушене на забранено място. Че ще ти обяснят и по човешки: „Не ви караме да се подписвате като виновни, а за това, че сте уведомени.“. На Колима дават така десетката, а във Воркута са дори по-меки: 8 и 5 години по ОСО. Безсмислено е да реагираш: каква толкова разлика в тъмната безкрайност на Архипелага дали ще са осем или осемнадесет години, дали ще е десетка в началото й или десетка в края и. Единствено важно е да не забиват днес нокти в тялото ти и да го разкъсват.

Сега вече може да го разбираме така: епидемията от лагерни присъди през 1938 г. е директива отгоре. Ето там, горе, се сепнали, че до този момент са присъждали къси срокове, че трябва да ги увеличат (а този-онзи и да разстрелят) и по този начин да изплашат останалите.
/.../
Солженицин – "Архипелагът ГУЛАГ", трета част 

.
Явно сталинизмът всичко може.
Даже да дере човешки кожи...
М. Тачков

А ето как води разпита Мироненко. Миризмата на вкусна храна блъсва в носа Бабич още при влизането му при него. Следователят го слага да седне непосредствено до вдигащия пара месен борш и до кюфтетата. И уж че не вижда този борш и тези кюфтета, и дори не вижда, че Бабич ги вижда, започва с ласкав глас да привежда десетки доводи, облекчаващи съвестта, оправдаващи защо може и трябва да се дават неверни показания. Той приятелски напомня:

— Нали не съумяхте да докажете своята правота, когато ви арестуваха първия път навън? Не съумяхте, нали? Защото съдбата ви е била предрешена още преди да ви арестуват. Така е и този път. Но моля ви, изяжте обяда си. Изяжте го, докато всичко е още топло… Ако не бъдете глупав, ще можем да си живеем задружно. Винаги ще бъдете сит и подсигурен… А иначе…

И Бабич отстъпва! Гладният живот се оказва по-силен от жаждата за истината. И започва да пише под диктовка. Наклеветява двадесет и четирима души, от които познава едва четирима! През цялото време на следствието го хранят, но не го дохранват, за да може при първия опит да се възпротиви отново да го подложат на глад.

Като чете човек предсмъртната му записка за живота, потръпва: от колко високо и колко ниско може да падне мъжественият човек! Всички можем да паднем…

И 24 души, нямащи никакво понятие за това, са набелязани за разстрел или за нови срокове присъди. А Бабич го изпращат преди съдебния процес като асенизатор в един совхоз, после той свидетелствува пред съда, накрая получава нова десетка с погасяване на предишната, но не довършва втория срок и умира в лагера.

А ти?… Дали не си си въобразявал, че в лагера ще можеш поне да изприказваш което ти лежи на сърцето? Че ще можеш поне, гласно да се оплачеш: прекалено тежка присъда ми дадоха! Лошо ни хранят! Страшно ни товарят с работа! Дали не си си въобразявал, че тук можеш да повториш онова, за което си получил присъдата си? Ако си изтървал макар думичка от това на глас — смятай се за загинал! Обречен си на нова десетка. (Наистина от началото на новата лагерна десетка първата се прекратява, така че ти се пада да лежиш не двадесет, а някакви си тринадесет, петнадесет години… Повече, отколкото си в състояние да издържиш.)

Ала ти си сигурен, че си мълчал като риба. И въпреки това пак са те взели, така ли? И това е вярно! Не са могли да не те вземат, както и да си се държал. Защото никак не е важно дали имаш, или нямаш вина. Това е същият принцип, по който прибират хората и навън. Когато бандата от III отдел се готви за хайка, тя избира по списък по-изявените в лагера хора. И после диктува този списък на Бабич…

В лагера е още по-трудно да се скриеш, тук всичко е като на длан. За човека има само едно спасение: да бъде нула! Пълна нула. Нула от самото начало.

Да ти се пришие обвинение никак не е трудно. Когато „заговорите“ свършват (със започналото отстъпление на немците), се дава ход от 1943 г. нататък на множество дела за „агитация“ (и при новата ситуация „кумовете“ не ги влече фронтът!). В Буреполомския лагер например си служат със следния асортимент:

— враждебна дейност срещу политиката на ВКП(б) и съветското правителство (в какво се изразява тази враждебност, иди разбирай);

— изказвал пораженчески измислици;

— изказвал се под клеветническа форма за материалното положение на трудещите се в Съветския съюз (кажеш ли истината, значи си клеветил);

— изказвал желание (!) да се възстанови капиталистическият строй;

— изказвал се обидно за съветското правителство (Това е особено нагло! На всичко отгоре и ще се обиждаш, мръснико? Излежавай си десетката и кротувай.);

70-годишен бивш царски дипломат е обвинен за агитация:

— че в СССР работническата класа живее зле;

— че Горки е лош писател.

Развинтената фантазия всичко може.

Четиринадесета глава
КЪМ СМЯНА НА СЪДБАТА
Да устоиш в този дивашки свят е невъзможно. Да стачкуваш е равносилно на самоубийство. Да гладуваш е безполезно.

А да умреш ще можеш винаги.

Какво остава на арестанта? Да се измъкне! Да се опита да промени съдбата си! (Зековете наричат бягството „зеления прокурор“. Това е единственият популярен сред тях прокурор. Подобно на другите прокурори той оставя много дела без последствие, че дори в още по-тежко положение, но понякога освобождава и окончателно. Той е зеленият гъсталак, той е храстите и моравата.)

Чехов казва, че ако арестантът не е философ, за когото при всички обстоятелства е еднакво добре (или казано по-иначе: който може да се вглъби в себе си), не може да не иска да бяга и не трябва да не иска!

Не трябва да не иска! Ето императива на свободната душа. Вярно, че туземците на Архипелага далеч не са такива, те са значително по-кротки хорица. Но и сред тях ще се намерят хора, които обмислят как да избягат или аха — да побягнат. Постоянните тук и там бягства, макар и безуспешни, са сигурно доказателство, че зековете не са загубили окончателно своята енергия.

Зоната е добре охранявана: оградата е здрава, предзоновото пространство отлично прострелвано, наблюдателните кули са разположени както трябва, така че пиле не може да прехвръкне. Но внезапно те обзема такава мъка, че тъкмо тук, на това късче обградена земя, ти е съдено да умреш. Защо да не си опиташ щастието? Да се опиташ да промениш съдбата? Особено в самото начало, през първата година, този порив е неудържим и дори необмислен. През първата година, когато изобщо се решава цялото бъдеще и целият облик на арестанта. По-късно този порив отслабва някак си, няма я вече увереността, че там е по-нужно да бъдеш, отслабват нишките, които те свързват с външния свят, горенето на душата преминава в тлеене и човекът привиква с лагерния си впряг.

През всичките тези години в лагерите се наблюдават много случаи на бягство. Ето някои случайни данни: само за март 1930 г. от затворите в РСФСР бягат 1328 души[1]. (Но за тези неща никой нищо не знае в нашето общество!)

С огромното разгръщане на Архипелага след 1937 г. и по-специално през годините на войната, когато боеспособните мъже ги пращат на фронта, става все по-трудно с конвоя и дори гнусната измислица със самоохраната невинаги е изход за разпоредителите. Същевременно започват да търсят от лагерите колкото се може повече стопанска полза, производство и труд — това води до разширяване на дейността особено в дърводобива, до изпращане в най-затънтените места на командировки и подкомандировки — а охраната става все по-рехава, все по-условна.

На някои подкомандировки на Уствимския лагер още през 1939 г. вместо зона има само стобор от разредени дъски или плет — и никакво осветление през нощта! — тоест нощем никой просто не задържа затворниците. При отвеждане на работа в гората дори в наказателния лагпункт на този лагер се пада по един войник на бригада затворници. Естествено, той не е в състояние да наблюдава всички. И там през лятото на 1939 г. бягат 70 души (един от тях бяга дори два пъти през деня: сутрин и следобед), 60 от тях обаче се връщат. За останалите няма сведения.

През пролетта на 1947 г. на Колима, недалеч от Елген, двама конвои водят колона зекове. И изведнъж един зек, без да се наговаря с когото и да било, умело напада конвоите и успява да ги разоръжи и застреля. (Името му не е известно, но се знае, че е неотдавнашен фронтови офицер. Рядък и ярък пример за фронтовак, незагубил мъжеството си в лагера!) Смелчакът обявява на колоната, че е свободна! Но зековете са обзети от ужас: никой не тръгва след него, а всички сядат да чакат новия конвой. Напразно фронтовакът иска да ги засрами. Тогава той взема оръжието (32 патрона, „тридесет и един — за тях!“, и тръгва самичък. Успява да убие и да рани няколко души от хайката, а с тридесет и втория патрон си слага край на живота. Де да се бяха държали всички фронтоваци така — и Архипелагът щеше да рухне.

От разказаните случаи става ясно, че и сполучливото бягство ни най-малко не ти връща свободата, а поставя живота ти под непрекъснат тормоз и заплаха. Някои от бегълците добре си дават сметка за това — тези, които в лагерите успяват да отпаднат политически от отечеството; и тези, които живеят по неосмисления принцип: ден за ден! И съвсем не са редки сред бегълците и такива (отговарящи в случай на провал: „Искахме да идем в ЦК да докажем, че сме невинни!“, които се стремят да се прехвърлят на Запад и само такова бягство смятат за завършено.

Най-трудно е да се разкаже за този вид бягство. Които не са успели, са в земята. Които пък са заловени наново, са разстреляни или са неми. Които са се измъкнали — може да са разкрили самоличността си на Запад, а може и да мълчат заради някого, когото са оставили тук. Носеха се слухове, че на Чукотка седмина лагерници успели да докопат самолет и да излетят с него в Аляска. Но си мисля: опитали са се да се докопат, но не са успели.

Всички подобни случаи още дълго време няма да видят бял свят и ще стареят, и ще стават ненужни като този ръкопис, като всичко правдиво, което се пише в нашата страна.

Ето един такъв случай, в който хорската памет отново не е запазила името на героичния беглец. Бил от Одеса, с гражданска специалност машинен инженер, а в армията — капитан. Завършва войната в Австрия и служи в окупационните войски във Виена. През 1948 г. е арестуван по донос, получава 58-и и както тогава е прието вече, 25 години. Изпращат го в Сибир, в лагпункт на 300 километра от Тайшет, тоест далеч от главната сибирска магистрала. Твърде скоро той бива доведен до крайно изтощение при сечта в гората. Но запазва волята си да се бори за живота и спомена си за Виена. И оттам — оттам! — съумява да избяга във Виена. Невероятно!