.
.
.

Говори Бог: Който ме търси, намира ме,

който ме намира, познава ме,

който ме познава, обича ме,

който ме обича, обичам го,

когото обичам, убивам го.

Сидна Али

(Мюсюлмански мистик от IX век)

I

Слънцето огряваше Кастелос. То беше наводнило покривите и вече преливаше и се стичаше по кривите стръмни сокаци, разкривайки безмилостно грубата грозота на селото. Диво и пепелявочерно, къщите му целите от суха зидария, вратите ниски, навеждаш се, за да влезеш, а вътре — мрак. Из дворовете се носеше мирис на конски тор, кози дърдонки и тежък човешки дъх. Никоя къща нямаше дърво на двора, нито пойна птица в клетка, нито саксия със стрък босилек или червен карамфил на прозореца. Навсякъде камък върху камъка. Душите, които живееха сред тия камъни, също бяха сурови и негостоприемни. Планината, къщите, хората — от един и същ кремък беше направено всичко.

Рядко се чуваше смях в това село, дори и в добрите времена. Това им изглеждаше противно на природата, голяма разпуснатост. Старците се извръщаха и сбръчкваха вежди, секваше смехът. Настъпеха ли големите празници, Коледа, Сирни заговезни и Великден, хапнеха ли малко повече тия несретници, пийнеха ли малко повече, надигаха злочестите си чела, за да запеят. И колко жална беше оная монотонна и сърцераздирателна песен, която се подемаше от уста на уста, протяжна и печална, без свършване! Какъв прадревен ужас, какви кланета, робство и вековен глад! Песента им разкриваше по-добре от плача им неизлечимото изпитание на живота, хилядите години, преминали отгоре им, глад, бич и смърт без край. Но те се бяха вкопчили като скален оман за бездушните сиви камъни и не искаха да се откъснат от тях. Докато свят светува, никога няма да се откъснат от тях тия твърдоглави епирски селяни.

Телата и душите им бяха придобили цвета и твърдостта на камъните. Бяха станали неделими, заедно поемаха дъжда, слънцето и снега, сякаш всички до един бяха хора, сякаш всички до един бяха камъни. Колчем мъж и жена напуснеха единачеството си и попът дойдеше да ги венчае, двамата не намираха, не знаеха блага дума, която да си кажат. Сливаха се безмълвно под грубите вълнени халища и само една мисъл имаха в главите: да си родят деца, за да им завещаят същите тия камъни, планините и глада.

Жените им в излишък, мъжете не достигат. Когато се задомят и още в първите нощи поверят сина си на женската утроба, повечето мъже се вдигат и тръгват накъдето им видят очите. Как да живеят сред тия чукари? Отиват в далечни земи и никак не бързат да се връщат. „Скиталци и закъснели друмници“ ги нарича песента и люто ги кори за това, понеже изоставят жените си съвсем сами. И те повяхват, гърдите им увисват, над горните им устни поникват косми, а легнат ли нощем да спят, мръзнат в леглата си.

Животът им е непрестанна битка с Бог, ветровете, снега и смъртта. Ето защо, когато завилня братоубийственият бяс, кастелчаните не се изненадаха, не се уплашиха, не промениха навиците си. Единствено вътрешното им кипене, нямо и спотаено преди това, сега избухна и се разрази на воля, изконният копнеж на човека да убива изхвръкна от гърдите им необуздан. Всеки имаше по един съсед, приятел или брат, когото мразеше безпричинно и отдавна, понякога без и сам да го съзнава. Тази омраза се наслояваше с години и не можеше да намери път навън. И ето че внезапно им раздадоха пушки и ръчни гранати, развяха над главите им преблагородни знамена. Попове, нашивкаджии и вестникари започнаха да ги заклеват да убият съседа, приятеля и брат си — само така можело да спасят родината и вярата. Убийството, тази прастара човешка нужда, сега придоби висок мистичен смисъл и братът се втурна да преследва брат си.

Едните нахлузиха червени кепета и хванаха гората, другите се окопаха в селото и впериха поглед в Еторахи, отсрещния планински връх, където бяха партизанските свърталища. Понякога червените кепета се сурваха надолу с викове, друг път отдолу ги подбираха черните кепета — и се хващаха гуша за гуша, и започваше сладкото братоубийство. Жените изскачаха от дворовете с разрошени коси, катереха се по терасовидните насипи и пищяха, за да нахъсат мъжете. Селските кучета лаеха, подтичваха след стопаните си с изплезени езици и също се включваха в гонитбата, додето нощта се спуснеше и погълнеше хората.

Само един човек стоеше помежду им, невъоръжен и отчаян, с отворени и празни обятия — селският свещеник поп Янарос. Той поглеждаше ту надясно, ту наляво и не знаеше накъде да поеме. Денем и нощем тревожно се питаше само едно: ако Христос би слязъл на Земята, при кои ще отиде? При черните? При червените? Или и той ще застане по средата и ще вика с отворени обятия: „Побратимете се, братя! Побратимете се, братя!“. Тъй заставаше и божият наместник в Кастелос поп Янарос и викаше с отворени обятия. Викаше той, но всички — и черните, и червените — го подминаваха, ругаейки:

— Българин[1], предател, болшевик!

— Демагог, фашист, калимявкаджия!

А поп Янарос поклащаше смутено тежката си глава и отминаваше.

„Благодаря ти, Господи — мълвеше той, — благодаря ти, че си ме сложил да воювам на толкова опасен пост. Обичам всички, никой не ме обича, но аз не се огъвам. Ала недей да изпъваш въжето прекалено силно, Господи, човек съм аз, не съм нито бивол, нито ангел, човек съм — колко дълго ще издържа? Някой ден може и да се огъна. Казвам ти го, защото — прости ми, Боже — понякога забравяш и искаш от хората повече, отколкото от ангелите.“

Всяка сутрин, щом се събудеше и отвореше кръстатото прозорче на килията си, щом видеше насреща си чукарестата планина Еторахи, без вода, без дървета, без птици, цялата в камъни, той въздишаше дълбоко. Унасяше се и мислено се завръщаше в Свети Константин, онова знатно село, в което се беше родил преди седемдесет години, много далече оттук, на един песъчлив черноморски бряг. Какво спокойствие, какво щастие, каква Божия благодат! Онова, което разказваше голямата икона вляво от Христос в иконостаса на селската църква, със сигурност не беше боговдъхновена измислица на зографина, беше самата истина. Местният покровител, равноапостол Константин, държеше върху дланта си селото, като гнездо с яйца, и го полагаше в Божиите нозе. Настъпеше ли месец май, а с него и празникът на светията, какво благоговение обземаше селото, какво свещено опиянение без вино! Как всички забравяха ежедневните си грижи, забравяха, че са човешки червеи, и им поникваха пъстроцветни крила чак до небето! „Нима е възможно човекът да превъзмогне човека? — питаше се поп Янарос и сам си отговаряше. — Възможно е, възможно е, но само за час, за два, може и за цял ден, но само толкова. Това ще рече вечност, това ще рече пожар Божий, дето простодушните люде го наричат Рай.“

Много пъти беше влизал в тоя Рай поп Янарос. Всяка сутрин той си припомняше ония времена тук, сред дивия камънак, и мислено се отправяше на далечен път, завръщаше се при Черно море. Имаше в онова село едно свещено братство от седем души — „нестинари“ беше тяхното култово име, а той, поп Янарос, беше „главният нестинар“, водачът им. Прастар ритуал, който навярно предхождаше християнството и водеше началата си от древното езичество. Запалваха голям огън насред селото, хората се събираха край него и запяваха псалми, идваха музикантите с лирата и гайдата. Църковните двери се отваряха и излизаха нестинарите, босоноги и притиснали в пазвите си „праотците“ — старите икони на свети Константин и майка му света Елена. Двамата светци не бяха изографисани в обичайната си сакрална застиналост, ами бяха подскокнали във въздуха, танцуващи и запретнали златните си одеяния.

Още преди да са дошли иконите, лирата и гайдата вече лудееха, глъчта се виеше неистово, хората надаваха викове, много жени се строполяваха на земята в транс. Нестинарите пристъпваха бързо един подир друг. Пъргав, с изправена глава, поп Янарос вървеше начело и пееше диви любовни песни на Смъртта — вратаря[2], който ни отваря портите (честит да бъде!), за да влезем през тях във вечността. Пламъците вече бяха овъглили осветената дървесна клада, жарта пращеше и поп Янарос скачаше чевръсто в нея. Подир него в горящите въглени нагазваше цялото братство огнеходци и танцът започваше. Поп Янарос се навеждаше, загребваше с шепите си въглени и ги подхвърляше, пеейки, на хората, сякаш държеше китка босилек и поръсваше паството си със светена вода. Какво ще рече Рай и Бог, какво ще рече вечен живот? Ето този огън е Раят, ето този танц е Бог — танц, който не трае само за миг, а вовеки веков!

А когато изскачаха от свещената клада, нямаха нито един опърлен косъм по краката си, нито следа от изгаряне по петите си. Телата им лъщяха, сякаш бяха излезли от прохладното море през лятото.

През цялата година душите им се озаряваха от отблясъците на оня свещен огън. Обич, мир и щастие царяха сред хората, животните и посевите. Тучна беше почвата, обилна — Божията милост. Житните класове избуяваха, маслините натежаваха от благословения си плод, бостаните напращяваха от пъпеши, дини и огнезърнеста царевица. Но този охолен живот не покваряваше хората, защото, тръгнеше ли душата да затлъстява и да се превръща в плът, отново идваше празникът на светията и отново се запалваха големите огньове, и на хората пак им поникваха крила.
/.../
Никос  Казандзакис – "Братоубийците", 1963 г.

Тема на романа е Гражданската война в Гърция /1946-1949 г./
 

Които вярват в непорочността на бременността на Дева Мария.
Има гинеколози, които се чудят на вярващите в това чудо.
Какво е чудото за едни и за други...
За мен е когато не можеш да си представиш милиони години еволюция, през които "дяволската" ми опашка е изчезнала.

Ами да – "Стой и не шевелись! Я тебя породил, я тебя и убью!" ...
Противоречието е това, което движи развитието на света – то е вечно и постоянно.
Единството е временно. Но противоречието може да се разреши под различни форми. Така че убийството и частност братоубийството, е една от формите. Зависи от въображението и възможностите на противостоящите си страни.

Щом стигнаха до кипарисите, попът блъсна портата и я отвори. Влезе той, последваха го хората. Черните дървени кръстове бяха мокри, тук-там по гробовете светеха фенери. Полуизбелелите снимки зад стъклата издаваха как са изглеждали момите, как са изглеждали юнаците със засуканите мустаци, когато са били живи. Хората се разпръснаха, всеки намери любимия си гроб. Жените паднаха ничком да се поклонят на пръстта, мъжете, прави, се кръстеха и бършеха очи с краищата на ръкавите си.

Поп Дамянос застана насред гробището, вдигна ръце и се провикна:

— Сбогом, отци, сбогом, прадеди! Ние заминаваме, сбогом! Силните на тая земя не ни позволяват да живеем повече редом с вас, да умираме и да лягаме редом с вас, да се превръщаме в пръст заедно с вас. Изкореняват ни! Анатема за виновните! Анатема за виновните! Анатема за виновните!

Хората вдигнаха ръце към небето и извисиха гласове:

— Анатема за виновните!

Всички паднаха на колене и започнаха да целуват размекнатата пръст, да трият с нея челата, бузите и вратовете си. И пак се навеждаха, и пак я целуваха. Целуваха отците и прадедите си и викаха: „Сбогом!“.

Поп Янарос вървеше между гробовете и ги поръсваше един по един със светена вода.

— Сбогом! Сбогом! — викаха роднините на покойниците, вървейки подире му. — Сбогом, братлета, братовчеди, дядовци! Простете ни, че ви оставяме в ръцете на агаряните, но не е по наша вина, анатема за виновните!

Хората се надигнаха от гробовете, както си бяха с пръстта по косите и лицата. Окуражени, те протегнаха ръце, хванаха се един за друг, сякаш искаха да се утешат взаимно, и без въобще да са се наговаряли, извиха хоро между гробовете, бавно и достолепно. Οчите и пазвите им се пълнеха със сълзи. Танцуваха спокойни, с погледи, вперени в дървените кръстове. Сричаха издълбаните отгоре им свети имена, оглеждаха се с хищни погледи, сякаш искаха да вдигнат и отнесат със себе си всичките тези мокри кръстове и снимките, и тенекиените венци, и кипарисите, и пръстта, и костите, които лежаха под пръстта. Да вземат всичко и да заминат. И както танцуваха бавно и достолепно, внезапно вдигнаха очи нагоре и видяха, че в небето се е простряла една зелена, червена и златиста дъга, която опира нозете си в земята.

— Това е добро знамение, братя! — извика поп Янарос. — Поясът на Богородица се е прострял над нас като покров и утешение. Вдигнахме ръце към небето, призовахме Господ и той ни даде отговор: „Благословен да е пътят ви, чеда мои. Вървете по живо и по здраво, Богородица идва с вас, ето го честния й пояс!“.

Поп Дамянос отново ги поведе. Обърнаха се да видят покойниците за последен път, но не видяха нищо. Очите им бяха помътнели, светът се беше превърнал в облак от сълзи. Живите нададоха викове, уплашиха се.

— Смелост, чеда мои, смелост! Имайте вяра в Бога, не плачете! — извика поп Дамянос, като плачеше и той.

Докато крачеха към селото, хората успяха да се овладеят и да преглътнат сълзите си. Щом се прибраха, затвориха се по къщите и се отдадоха на воплите.





В ранни зори на другия ден натовариха магаретата и мулетата. Чуха се гръмотевици, заръси ситен дъжд. Всички овце, кози и крави на селото бяха събрани в общо стадо. Стопанките все още се суетяха по праговете на къщите, не им даваше сърце да се откъснат от тях. В двора на църквата поп Янарос беше струпал на купчина иконите, които не можеха да отнесат със себе си. Прекръсти се и ги запали. Христосовци, Богородици, апостоли и светци се превърнаха в пепел. Поп Янарос събираше с дървена лопата пепелта и я разпръскваше из въздуха.

Вече бяха готови. Прекръстиха се, паднаха ничком и целунаха земята. В продължение на хиляди години тук бяха живели безчет поколения техни прадеди. От тяхната прах, кръв и пот беше направена тази пръст. Целунаха я, разровиха я с нокти и скътаха по буца от нея в пазвите си. Мълвяха си хладнокръвно: „Бог е велик, Бог обича хората, каквото прави Бог, за наше добро го прави“. Вкоравяваха сърцата си, за да не викат. По някое време не можеха да се владеят повече. Първи нададе вопъл старият поп Дамянос:

— Сбогом, земьо! — извика той. — Сбогом, прадеди, сбогом!

Сълзите му се стичаха върху пръстта. Брадата, веждите и устните му бяха покрити с кал.

Дъждът се беше усилил и хората също се смесиха с калта.

Много години бяха изминали оттогава, но онова черно утро с калта и воплите не отминаваше. Бяха поели по пътя на изгнанието — дни, нощи и седмици в студ и глад. Жената на поп Янарос, каквато си беше изнежена, не устоя на скиталческите несгоди, разболя се и издъхна в прегръдките му. Но той не се разплака, само простря ръце към небето. Устата му беше пълна с горест, с горест и гняв, но се сдържа и не я отвори. Отново отпусна ръце към земята, към обичното мъртво тяло. Сам изкопа ров край пътя, погреба я и тръгна отново да настигне другарите си. Дни, нощи и седмици — до вечерта, когато пристигнаха в едно празно турско село. Двамата попове извършиха освещаване, поръсиха къщите една по една, пропъдиха Мохамед, кръстиха селото и го нарекоха Свети Константин. Хората се прекръстиха и влязоха в къщите. Но селото беше малко, не побираше двама свещеници. Поп Янарос отново се отправи на път, с епитрахила под мишница и дисагите на рамо. Преди да замине, дари на селото каквото имаше — два вола, няколко овце, дрехи и жито. Накъде да тръгне сега, какво ще стане с него? Спря насред пътя и се умисли. Жена му беше починала, синът му, едничкият му син, отдавна беше зачеркнал родния си дом и хвърлил камък зад гърба си. Сега той скиташе от пристанище на пристанище и кръстосваше моретата, контрабандист и капитан. Сам-саменичък на тоя свят — къде да отиде поп Янарос? Беше спрял нерешително насред пътя, а нощта се спускаше. И никаква светлинка, че да почука на нечия врата и да намери човешка топлина. Понечи да се върне назад, но го досрамя. „Хайде сега да те видим, поп Янарос — рече си той, — сега ще си проличи дали душата ти е направена от кал. Стегни се и върви! Върви накъдето те изведе пътят, остави Господ да те води! Той си знае.“ Така вървя три дни.

Колко време беше прекарал в Света гора, в кои манастири беше живял като аскет, защо един ден беше изтупал прахта от нозете си и заминал — поп Янарос никога не разкри това пред никого. Понякога споменаваше само за Скита на йоасафеите. Останал там две години и се учел да рисува икони.

Десетима отци, а работилницата им — една остъклена веранда. Всеки от тях готвел, перял и чистел в продължение на седмица, докато другите деветима, освободени от ежедневните грижи, рисували. Прекалено червени изобразявали бузите на Христос, прекалено охранени и натъкмени светиите, понеже и самите зографи живеели в охолство. Килерите им били пълни с храна, четките им натежали от червена боя, сърцата им били безметежни. В оня свещен скит аскезата се била превърнала в дъска за рисуване, в червена боя и охолен живот.

Твърде уютен му се сторил животът в оня скит, не било Света гора онова. Внезапно осъзнал, че щастието е клопка на сатаната, и се уплашил. Закопнял за тегоби и глад. Да тръгне по нагорнището, да се влачи по скалите на колене, да намери Бог: ето това било Света гора.

— Ето така си тръгнах — завършваше разказа си поп Янарос. — Напуснах уютния скит на йоасафеите и обиколих двайсетте манастира, за да намеря най-аскетичния и в него да стана аскет…

— И после, отче? — го питаха.

Но той прехапваше устни и замлъкваше. Мълчеше известно време, а после започваше да си припява тихо и гневно: „Постави, Господи, стража на устата ми…[4]“.

Един ден обаче не можа да се сдържи. Бяха го навестили двама калугери от един близък манастир. Прие ги в килията си. Миришеха на тамян, чесън и гранясало олио, та отвори прозореца да се проветри. Той мълчеше, но на тях им се говореше. Единият беше старец с лукав вид, розовобузест, шкембелия, с брада като река. Другият — младичък, с пъпчиво лице, рядка брадица, подли очички и пелтек. Старият скръсти ръце върху корема си и поде със строг и назидателен глас:

— Чух, че си бил в Света гора, поп Янарос. Защо си напуснал светото монашество и си се върнал в света? Мога ли да те попитам?

Очите на поп Янарос пламнаха.

— Светото монашество! — възкликна той и сви ръката си в юмрук. — Светото монашество? И какво да правя с него, бихте ли ми казали, Ваше Високопреподобие? Днес манастирите се превърнаха в кошери с търтеи, не произвеждат вече мед. Това ли е аскетизмът? Това ли е християнството? Това ли е искал Христос? Не, не! Днес молитвата се нарича действие. Да си аскет днес, ще рече да живееш сред хората, да се бориш заедно с хората и да изкачваш всеки ден Голгота заедно с Христос — всеки ден, а не само на Велики петък. И всеки ден да те разпъват на кръст.

И така до мига, в който Бог изсипа над Гърция седемте чаши на гнева си и започна братоубийственият бяс. Започна братоубийственият бяс, а поп Янарос застана по средата. При кои да отиде? Всички бяха негови чеда, всички му бяха братя. Върху всяко лице различаваше пръстовите отпечатъци на Бог. Но колкото и да викаше: „Любов! Любов! Единомислие!“, думите му се търкулваха в бездната. А от бездната, и отдясно, и отляво, се надигаха ругатни и хули:

— Българин, предател, болшевик!

— Демагог, фашист, калимявкаджия!

Бележки
[1] В гръцкия оригинал е употребена думата „Εαμοβούλγαρε“ („Еамобългарино“), чиято първа съставка е абревиатурата ЕАМ — Национален освободителен фронт, основан по инициатива на Гръцката комунистическа партия през 1941 г. за съпротива срещу немските окупатори. — Бел.пр.

Огнено слово - опожаряващо и кръщаващо в огън, меко, добро или тежко, изсечено в камък, черно и бяло, и цветно...философия, иносказание, история, фолклор, митология - всичко в едно ... перцептивна експлозия, стигма в душата. Това е Казандзакис.
Благодаря ти, Марине!
Актуално, за съжаление...