Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.03.2017 20:43 - Воювали ли са западняци на страната на Османската империя?
Автор: mt46 Категория: История   
Прочетен: 4079 Коментари: 6 Гласове:
20


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
.
.
/.../
В  двете действащи армии в Руско-турската война от 1877-1978 г. е имало чужденци. Някои са се включили в тях за пари, други - за кариера, трети - поради идеали, а четвърти и пети - по някакво странно стечение на обстоятелствата.

Най-високопоставеният чужденец в турската армия е немецът Карл Дитрих, известен като Мехмед Али паша командир на войските, съсредоточени в Шуменската крепост, а след смяната на главнокомандващия Абдул Керим паша става за известно време главнокомандващ на турската армия на Балканите.

От същия ранг е и англичанинът Хобарт паша, командвал турската черноморска флота, в която са служили още 170 английски офицери и 390 моряци. В тази армия е служил и англичанинът полковник Кемпбел Куксън, известен като Бекир паша, който е ръководил последната безуспешна атака на слюлеймановите пълчища на Шипка през август 1877 г.

На турска служба е бил и лейтенант Уйлям Херберт - командир на взвод при Осман паша във Видин и в Плевен.

Най-многобройни доброволци са немските офицери следвани от французи , поляци , гърци , бошняци, евреи, австроунгарци и, забележете, руснаци.  Освен Карл Дитрих на турска служба са били: военният инженер генерал Шрекер (Рошид паша)–белгиец,

инструкторът Александърър (Искендер паша) – грък,

началникът на инженерните войски Блум (Мехмед паша) – французин,

главният квартирмайстер Белински (Нихид паша) – поляк,

началникът на интенданството Шатинер (Рашид бей) – французин,

генерал Грюнвалд - норвежец, началник на артилерията при главното командване.

Французинът Мерсие, известен като Селим паша, и полякът Малиновски (Емин паша) също са служили в действащата турска армия. Споменава се за много чужденци на турска служба.

Сред известните на турска служба са били–ВАЛЕНТИН БЕКЕР–АНГЛИЧАНИН. Един от най известните поляци на турска служба е МИХАЙЛ ЧАЙКОВСКИ .

ЛЕМАН ПАША – АВСТРОУНГАРЕЦ /или англичанин - бел. моя/,

ТАЛАЛАТ БЕЙ – ЕВРЕИН,

ЕМАНУЕЛ КРАСОА – ФРАНЦУЗИН,

ВЛАДИМИР ЖАБОТИНСКИ – РУСНАК,

ЖОЗЕФ ЛАФИТ – ФРАНЦИЯ,

ИБРАХИМ ПАША – ГРЪК.

Известен в  в турската армия е бил и англичанинът СИНКЛЕР, КОЙТО ВОДИ СРАЖЕНИЕ С ЧЕТАТА НА КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА В РОДОПИТЕ. Армията на Синклер е разбита от Капитан Петко Войвода.

И в руската армия е имало много чужденци доброволци: чилиецът Фернандо Де Сол, венецуелеът Рафаел Мендес, французинът Марсел  – художник, който накуцвал. Сред доброволците в руската армия е и ДЖЕНУАРИУС  МАКГАХАН.

 

/.../
www.sibir.bg/blog/mladenovich/

ПП: Направих справка за някои от имената, за други не успях да намеря информация. Не претендирам за абсолютна точност...

  Съществен въпрос Имам съществен въпрос
към вас, господа западняци,
на алчност и кърви вонящи,
българомразци и твари. -
Защо на конгреса в Берлин
без срам разделихте България?...

Марин Тачков

 



Гласувай:
20
0


Вълнообразно


1. barin - Според мен на няколко пъти. В Рус...
04.03.2017 06:11
Според мен на няколко пъти. В Руско-турските войни; в Кримската- открито, в останалите- прикрито под формата на помощ. В Първата Световна война е друго- там са коалиции. Като наемници има много западноевропейци, включени в османската армия.
цитирай
2. mt46 - Автор: Тихомир Чергов
04.03.2017 09:29

Безпристрастната фактология около 3-ти Март....

1. На този ден през 1878 година в малкото село Сан Стефано е подписан мирен договор между Русия и Османската империя, който слага край на Руско-Турската война. Освен двете воюващи страни, този договор засяга пряко редица християнски балкански народи, които са част от Османската империя - българи, босненски сърби и хървати, румънци, кипърски гърци.

От руска страна договорът е подписан от небезизвестния граф Игнатиев - онзи, който според най-новия прочит беше обесил Левски, застрелял Ботев и удавил няколко малки, сладки котенца.

2. "Терминалните" тълкуватели на историята много изтъкват в последните години факта, че при подписването на този договор не са присъствали български представители. Не е било някакво лично отношение към България - не са присъствали и представители на Румъния, Сърбия, Черна Гора - останалите участници в руската коалиция.

По същия начин, по който на Ялтенската среща и на Техеранската конференця не са присъствали представители на Белгия, Норвегия, Холандия, Дания, Полша, дори и на могъщата Франция... По всички канони на дипломацията на такива срещи присъстват само големите свърхсили, които са изнесли тежестта на войната (затова и капитулиралите позорно французи не ги допускат на преговорите, макар да се водят суперсила).

3. Санстефанският договор гарантира създаването на "де факто" независима българска държава в пълните граници на българското етничско землище. Независима държава със своя армия, полиция, принц - върховен главнокомандващ, конституция. Всякакви османски войски трябва да напуснат територията на тази новосъздадена държава.

4. Българите имат съществен принос за да се стигне до заветния 3-ти Март. Първо, заради Априлското въстание, чието жестоко потушаване от Турция е имало широк отзвук сред западното обществено мнение. Именно възмущението на общественото мнение от зверствата на турците спрямо християнско население на Балканите е била една от причините например Англия и Франция да не се включат във войната на страната на съюзника си Турция, както през Кримската война две десетилетия по-рано. Нещо, което би довело до неминуема загуба на руската коалиция.

Второ, десетки хиляди български опълченци се сражават в Руско-Турската война. Легендарен техен подвиг е удържането на връх Шипка през Август 1877-а, което пречи на армията на Сюлейман паша да прекоси Стара Планина и да се съедини с турските части при Плевен. Без Шипка е много вероятно войната да имаше друг изход.

5. Модерните пропагандатори упорито повтарят, че Санстефанския договор бил в противоречие с Райхщадското споразумение между Русия и Австро-Унгария от 1876, което гарантира, че "няма да се създаде голяма славянска държава на Балканите". С други думи - Русия просто ни била излъгала с този договор, знаейки, че той няма как да се реализира.

Само че Австро-Унгария няма обща граници и конфликтни интереси с България. Райхщадското споразумение визира създаването на голяма славянска държава, която да обединява югозападните славянски народи (бъдешата Югославия). Австро-Унгария има сериозни геополитически интереси в региона на Босна и Херцеговина и Хърватия, и е твърдо против създаването на голям държава, доминирана от сърбите. Сърбите, а не българите са геополитически противник на Австро-Унгария (а в последствие и на Германия - т.нар. Централни сили).

Райхщадското споразумение няма никакво отношение към Санстефанска България. Дори геополитически Австро-Унгария има интерес от силна българска държава, която да бъде противовес на сърбите. Геополитическа конфигурация, която десетилетия по-късно се възпроизвежда в съюзи на България с Австро-Унгария и Германия в двете световни войни. Това е основен принцип в геополитиката- "врагът на моя враг е мой приятел". България е враг на Сърбия, която пък е враг на Централните сили. Австро-Унгария действително има претенции към Санстефанския договор, но към частта му, която дава придобивки на Сърбия в Босна. Не и към Санстефанска България.

6. Основен враг на Санстефанска България е Великобритания, която е главният инициатор на Берлинския конгрес. Обединеното кралство директно заплашва Русия с война в случай, че настоява да наложи Санстефанска България. Великобритания е традиционен съюзник на Османската империя (двете заедно на практика контролират европейските морета) и се притеснява от създаването на съюзническа на Русия държава до Проливите.

Други големи противници на Санстефанска България са нашите съседи - Румъния и Сърбия. Обединена България би била спирачка на тяхните мечти за "Велика Сърбия" и "Велика Румъния".

7. Плановете на Русия са да създадат голяма "сателитна" българска държава (под силно руско влияние), която да се използва като съюзник във вековния стремеж на Русия към Проливите. Сателитна, под силно руско влияние, но най-голяма и силна на Балканите, обединяваща всички територии, населени с българи.

8. Руският император има строго геополитически, а не емоционални причини, за да води тази война. Не същото може да се каже за десетките хиляди руски доброволци, воювали на българска територия. Не мисля, че те са воювали и загивали заради Проливите...

9. Алтернативните "историци" твърдят, че България щяла да бъде по-добре без Руско-Турската освободителна война. Османската империя така и така щяла да се разпадне, и България да получи независимост при много по-добри условия.

Дали е било точно така?! Яростни противници на идеята за създаване на независима българска държава са били практически всичките ни съседи - Румъния, Сърбия и Гърция (естествено и самата Османска империя). Всяка от тези държави, подобно на гладни псета, е точела лиги за териториите, населени с българи. От Великите сили категорични противници на идеята за независима България са Великобритания и Франция. Австро-Унгария пък има интереси в Западните Балкани, а не в Източните.

Да обобщим - отказваме на лошите руснаци да ни освобождават, след което се озоваваме в ситуация, в която всичките ни съседи, плюс двете основни суперсили Великобритания и Франция са против независимата българска държава. Австро-Унгария не се интересува от нас, Русия са лоши и ние не ги искаме...

Тоест, в ситуация "сами срещу целия свят" ние очакваме да получим независима България, при това в реални граници. Абсурдна утопия. Почти сигурно без руско-турската война българите щяха да последват съдбата на кюрдите, които се озовават без никакви съюзници в геополитическото менгеме между новосъздадената Турция, враждебните към тях съседи, и неизпитващите симпатия към тях Велики сили.

Честит Трети Март, Честита Свобода! За тези, които искат и обичат да се чувстат свободни.

А за тези, които тъжат за прадядовците си, които "търгуваха на необятните пазари на Османската империя, строяха къщи на три ката, получаваха образование в елитните колежи на Константинопол" - моите съболезнования! Може за отмъщение да боядисате някой паметник на онези "лудетини" Левски и Ботев, които с бунтовете си са разваляли рахата на прадядовците. После да хванете влака за Истанбул и да се потопите в необятните пазари на Османската империя и елитните медресета, пардон, колежи. Аи съм чувал, че благодарение на съвременната медицина обрязването вече била напълно безболезнена процедура (само не знам дали е възможно да се обрежат хора, които отдавна са кастрирани).
цитирай
3. mt46 - Да, така е...
04.03.2017 12:36
barin написа:
Според мен на няколко пъти. В Руско-турските войни; в Кримската- открито, в останалите- прикрито под формата на помощ. В Първата Световна война е друго- там са коалиции. Като наемници има много западноевропейци, включени в османската армия.

Общо взето в исторически план Западът и Турция са срещу България и Русия...
цитирай
4. mt46 - http://glasove.com/categories/na-fokus/news/syvetskata-podmyana-na-osvoboditelnata-vojna
04.03.2017 19:23

Съветската подмяна на Освободителната война
Автор: Олга Решетникова, д-р по история
Всички статии на автора
04.03.2017 15:45 1306 преглеждания 4 коментар/а

Принтирай
Изпрати

На 3 март България празнува Освобождението си от османско иго. Разрушавайки руската православна цивилизация, болшевиките още с първите си дни на власт създават превратния образ на Руската империя като “цитадела на деспотизма”, “световен жандарм”, “затвор на народите”, в чиято история априори не допускат нищо положително.





Може ли богоборческата власт да почита героите от Освободителната руско-турска война 1877–1878, чийто импулс е религиозният фактор? Трябва да кажем, че този фактор е зачеркнат и от историята на Кримската война, и от Първата световна. Историята на Освободителната война е обречена на премълчаване и фалшификация, защото е ярко свидетелство за това как руският народ се сплотява в единен духовен монолит около своя цар и последва евангелския завет: “Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” [Йоан 15,13].



Борбата с руския християнски дух се води с помощта на всеобхватната идеологическа реформация по всички линии на живота на руснаците. Църквата се подлага на гонения, сравними с раннохристиянските времена. Ликвидира се руският начин на живот, традиционното християнско възпитание, от държавното училище се премахва изучаването на руската история. Трудовете на едни дореволюционни историци са забранени, а на други са обявени за “буржоазна вехтория”, “шарлатанство”.



А всъщност в историята на нашето Отечество има много славни и героични страници, с които можем и трябва да се гордеем ние и нашите потомци. Такава е Освободителната руско-турска война 1877–1878, уникална в световната история. Неслучайно сред несметното количество освободителни войни именно тя носи това име.



Преди 140 години Русия започва война са освобождаване на единоверците, православните българи, заплашени от изтребление или поголовна ислямизация.



Някога имената на героите от Освободителната война и разказите за подвизите им са известни на всички в Русия, поменават ги на църковни служби, в тяхна чест издигат храмове и паметници, посвещават им стихове и песни. “Всяка висша и обединяваща мисъл и всяко вярно обединяващо всички чувство – това е най-голямото щастие в живота на нацията”, пише Ф.М. Достоевски.



В руската дореволюционна историография няма разновидности в интерпретацията на причините, характера на бойните действия и значението на войната. За всички това е пределно ясно. Всички знаят, че след безплодните опити за мирно принуждаване на Османската империя да промени положението на подчинените й славянски народи, на 12/24 април 1877 г. Александър II подписва манифеста за обявяване на война на Турция, в който се казва: “Християни на България! Вие преживявате днес дни, вечни за вас. Часът удари за освобождаване от вашия безправен мюсюлмански гнет”. Войната се превръща в кулминация на политиката на Русия, която последователно отстоява идеята за независимост на славянските народи, което в същото време не влиза в плановете на европейските държави. Те не само проявяват поразително равнодушие към фактите на масови убийства и изтезания на десетки хиляди славяни, но смятат за законни действията на Османската империя, жестоко потушаваща въстанията на доведените до отчаяние покорени народи.



По многобройни свидетелства на съвременници, “никога никоя война не е възбуждала в Русия такова всеобщо съчувствие, не е предизвиквала така жертвоготовна любов, не е заслужила в такава пълнота названието “народна”. В унисон с И. С. Аксаков пише Ф. М. Достоевски: “Народът сам се вдигна на война начело с царя. Когато се чу царското слово, народът се завтече в църквите и така по цялата руска земя. Когато четоха манифеста, народът се прекръстваше, всички се поздравяваха един друг с войната. Ние сами го видяхме с очите си, сами чухме…”.



Войната се назовава Освободителна, защото руският народ извършва подвига на саможертвата, с кръвта си възкресява към живот братята си по вяра и връща от небитието България на световната политическа карта. Точно затова в България има около 450 (!) паметници, посветени на героите от Освободителната война, улици в български градове и села носят имената на руските освободители. В българските църкви ежедневно се възнася молитва за Царя Освободител и за всички паднали за свободата на България. В много български семейства от поколение на поколение като скъпоценна семейна реликва се предават руски монети, сечени през 1877 г., в които пробиват дупка и носят на врата заедно с кръстчето.



За тази война са написани множество исторически изследвания, но в нашето общество обидно малко се знае за нея. Причината не е само, че ореолът на “героите от минали времена” с годините избледнява. Важен показател е, че съветската власт унищожава първо именно паметниците в чест на Освободителната война. Съборени са всички воински мемориали, посветени на тази война, разрушени са всички паметници на легендарния “бял генерал” М. Д. Скобелев; нещо повече, осквернен е гробът му в родовото имение в Рязанска губерния.



В Москва параклисът паметник на гренадирите – героите от Плевен (на фотографията), построен с народни средства, е разорен и превърнат в обществена тоалетна (!).



В Петербург е унищожена Колоната на Славата, съоръжена от 140 трофейни турски оръдия, пленени в боевете при освобождаването на България. Това е практическото въплъщение на курса на победилата през октомври 1917 г. партия на болшевиките за ликвидация на традиционния хилядолетен код на руския народ, на неговата държавническа и духовна опора, на унищожаване на Русия като историческа държава. На 12 април 1918 г. с подписите на Ленин, Сталин и Луначарски излиза Декретът за унищожаване на паметниците, издигнати “в чест на царете и техните слуги”. Не е трудно да се досетим, че под тази дефиниция попадат всички руски паметници, свидетелстващи за тържеството на руския дух.



Историята като учебна дисциплина се връща в съветското училище чак от втората половина на 30-те години. През 1934 г. са възстановени историческите факултети в университетите в Москва и Ленинград. На 15 май 1934 г. е прието Постановление на Съвета на министрите и на ЦК на ВКП /б/ за нуждата да се подготвят до юни 1935 г. съветски учебници по история, като задачата на авторите е да покажат историята на всяка (!) епоха в светлината на борбата на работническата класа за пролетарска диктатура и социализъм по целия свят. Препоръчва се да се обоснове ролята на царска Русия като затвор на народите, да се подчертае колониалната и контрареволюционната роля на руския царизъм във външната политика, а също и зависимостта му от западноевропейския империализъм. Задължителните за изпълнение инструкции са одобрени лично от Сталин.



Докато пишат “правилните” учебници по история, широко се разпространява “Руската история в най-сбит очерк”, написан от М. Н. Покровски, ръководител на Института на Червената професура и архивната служба, удостоен с похвали от самия Ленин. В очерка не се споменава за освобождаването на България, а самата Освободителна война е сведена до една фраза за това, че Русия я е започнала, за да си осигури по-голям експорт на зърно, на което пречела Турция. Това е отражение на популярната тогава концепция, според която движението на търговския капитал е стожер в руската история.



С течение на времето съветската историография се отказва от най-вулгарната марксистка облицовка, но основната тенденция в изобразяването на политиката на Руската империя се запазва – тя е обрисувана като агресивна, завоевателна и империалистическа. Методологическо ръководство на съветската историография за дълги години е указанието на Ленин за това, че основното обективно съдържание на войната от 1877–1878 г. “били буржоазно-националните движения или “конвулсиите” на освобождаващите се буржоазни общества от различни видове феодализъм” [ПСС, т. 26, с. 144]. Историята на Освободителната война се превръща в илюстрация на това как “царизмът подкарва” бедните руски войници в далечна България заради осъществяването на империалистическите си планове. Ще отбележим, че няма нито един документ, свидетелстващ за стремежа на Русия към териториално заграбване.



Въпреки че във всички световни военни академии се изучава уникалният военен опит на руските военачалници от балканската кампания, в Русия тези имена са под забрана, мнозина са били принудени да напуснат Русия и завършват дните си в емиграция.



От средата на 50-те години се въвеждат в обращение архивни документи, съветската историография донякъде променя гледната си точка за Освободителната война. Империалистическите стремежи на Русия както преди не се поставят под съмнение, но се признава, че “обективен [да се разбира: въпреки субективното желание, т.е. не искат, но така излиза – О. Р.] резултат от войната е освобождаването на България”. В енциклопедическия речник, издание от 1980 г., четем, че войната е “започната от Русия, за да укрепи влиянието й на Балканите и тя подпомага освобождаването на народите от Балканския полуостров от османско иго”. Но е точно обратното!



Русия започва войната с цел освобождаване на България и именно това помага за укрепването на авторитета и влиянието й на Балканите, дори въпреки че на Берлинския конгрес европейските държави я заставят да преразгледа условията на Санстефанския мирен договор.



Благодарение на увеличаването на изворовата база и на развитието на сътрудничеството с българските историци, изучаването на историята на Освободителната война се развива, но не в дълбочина, а в разширяване на кръга на изследователски въпроси. Целият разкрит корпус от материали се разгръща в удивителна картина: оказва се, че Александър II изобщо не иска да започне война, но е принуден под натиска на народа. Сред руския цар и в аристократическите среди освободителната война уж не предизвиква симпатии, а руското селячество смята борбата с турците за кръвен дълг, смятай – от класова солидарност. Съответно “всички прогресивни последици от политиката на Русия по отношение на угнетените народи в Османската империя не са свързани със субективните стремежи на монарха, а произтичат въпреки тях”.



Тази интерпретация с неголеми промени доживява до началото на 90-те години, когато изчезват строгите рамки на комунистическата цензура, стават достъпни много документи от специалните хранилища, в това число и дневниците на Ф. М. Достоевски, православна литература. Обърнете внимание: това, което свободно може да прочетеш в годините на т.нар. “самодържавна тирания”, ни е забранено да четем от ръководителите на комунистическата партия, които очевидно ненапразно се опасяват да не би Ф. М. Достоевски да разсее насажданата от 1917 г. негативна представа за Руската империя…



По израза на изтъкнатия руски историк А. Н. Боханов, “православната оптика” притежава особена форма на възприемане на света, съвършено различаваща се от позитивистко-материалистическите шаблони, утвърдени в историческото съзнание.



През призмата на “православната оптика” Освободителната война придобива ново измерение и това съдържание, което се открива на православното съзнание на руснаците, извършили безпримерен освободителен поход. Ако до неотдавна съветската историография не споменаваше излишно името на императора, предпочитайки да пише безлично: “Русия се стреми, Русия реши, царизмът разчита”, то сега читателите узнават, че външната политика на Русия се разработва и провежда не от абстрактен субект. Именно царстващият монарх Александър II е творецът на външнополитическата стратегия и тактика на Руската империя. Появяват се работи, където открито се утвърждава, че именно нравственият императив е основният в неговата балканска политика.



Запазени са документи, свидетелстващи, че императорът се опитва да избегне войната и по мирен път да принуди турските власти да изменят положението на подвластните им християни. Но не за да блесне с красноречие, той нарича войниците си “деца мои”. Императорът действително по бащински се отнася към тях, той разбира, че да се започне война в условията на още недовършена военна реформа и превъоръжаване, когато турската армия превъзхожда руската и по количество, и по качество на въоръжението, означава да прати мнозина то тях на сигурна смърт. Той разбира и че събитията на Балканите достигат критична точка и резултатът от забавянето ще бъде един – няма да има кого да спасява.



Почувствал подкрепата на народа си, който е жаден да отдаде дълга си на единоверците, изиграли важна роля в разпространението на кирилицата и християнството в древна Рус, и готов да пострада за вярата си, Александър II започва войната, смятана от руснаците “за истина, за свято дело”.



Вдъхновяващ пример за воините е личното присъствие на фронта на царя, убеден, че и синът му “като бъдещ император не може да не участва в похода”, и отправя на фронта бъдещия Александър III, чиито бойни заслуги са отбелязани с орден „Св. Владимир” I степен и орден „Св. Георги” II степен.



Във войната участват всички велики князе, фрейлините на императрицата в качеството на милосърдни сестри, целият блясък на руското офицерство, цветът на руската нация, в това число: синът на А. С. Пушкин, роднина на М. Ю. Лермонтов, светила на руската медицина: Н. И. Пирогов, Н. В. Склифосовски, С. П. Боткин, В. М. Бехтерев; художниците В. В. Верешчагин, В. Д. Поленов, К. Е. Маковски, писателите В. И. Немирович-Данченко, В. М. Гарашин, В. А. Гиляровски. Вовеки покриват имената си със слава руските военачалници М. Д. Скобелев, Ф. Ф. Радецки, И. В. Гурко, Н. Г. Столетов, Е. И. Тотлебен и много други.



Колкото и да е парадоксално, не многочислените трудове на наши историци, а пътуванията в България и общуването с българите помогна на нашите съотечественици за обогатяването на знанията за Освободителната война. Видените с очите си храмове-паметници, многобройните паметници на Царя Освободител, на военачалници и воини от Руската императорска армия, имена на руски герои, увековечени в названията на българските улици и площади, пробуждат много по-голям интерес към отечествената история, отколкото нашите училищни учебници с тяхното описание на развитието на производствените сили и производствените отношения.



Когато стоиш пред Паметника на свободата на Шипка, където и през лятото те подкосява пронизващият вятър, и се опитваш да си представиш как неголям отряд руски войници и български опълченци под командването на генерал Н. Г. Столетов четири месеца героично брани върха, отбивайки атаките на многобройния корпус на Сюлейман паша, как в молитвите си благодарят на Бога за победата: “Не нам, не нам, но имени Твоему…”, сърцето на руснака не може да не се преизпълни с гордост за своите съотечественици. Боли те сърцето.





В руския и в европейския печат Шипка е наричана “съвременните Термопили”. Тук се раждат съвсем други мисли и чувства, отколкото ако четеш за “конвулсиите на буржоазното общество”.



Стереотипите на секуларното съзнание се оказват устойчиви. И днес едни изследователи поставят акцент върху “филантропските” мотиви на руската политика, други търсят факти за завоевателните намерения. Разпространен е изводът, че в хода на войната Русия се бори за своите държавни и национални интереси, които обективно съвпадат с интересите на българите и на останалите поробени народи, и по такъв начин се осигурява етническото им спасение.



Специално се отличава група от автори, които провъзгласяват за фантом, за мит всички размисли за единството на вярата, за славянското братство, наричат митологема представата за Русия като за център на славяноправославния свят и предназначението й да покровителства и защитава славяните, за което в Русия нищо не знаели. Те предполагат, че “натрапващото се покровителство”, “истеричната медийно-църковна агитация”, работата на славянските комитети, всичко това пречи на “рационалното възприемане на действителността”, на “прагматичния подход” на руските управляващи кръгове. Подобни секуларни щампи се раждат не от днес.



Някога Ф. М. Достоевски, с тревога отбелязващ отстъплението на известна част от руската интелигенция от Църквата, не може да не отговори на “еволюционистите” и “прогресистите”, които призовават “да не се придава вероизповеден характер на разгърналото се движение в защита на славяните”. “Но какво да правим с историята и с живия живот: трябва или не да придаваме, като то от само себе си така излиза. Помислете: турчинът коли славянина за това, че той е християнин, рая, осмелил се да иска равноправие с него. Премине ли българинът в мохамеданство – турчинът веднага престава да го мъчи… Следователно, ако българите търпят такива люти мъки, то това е, разбира се, заради тяхното християнство…”.



Достоевски се опитва да бъде чут от “руските европейци”, разяснява, че православието не е само религиозна ценност на руския народ, но и негов политически мироглед, което предопределя особеното възприемане на света, с различни от тези на европейците държавност и култура. “В Европа е изгодата, у нас – жертвата”, пише Достоевски. “Братството во Христа” в този мироглед е първична и основополагаща категория на битието, отделяща на втори план кръвните връзки и геополитическите съюзи.

Руският народ тогава не знае какво е България, какви са българите, но разбира, че “безбожните агаряни” убиват братята во Христа и те умират с името на Русия на устните си. Тази народна “православна историография” споделя и император Александър II, и значително мнозинство от поданиците му.



На 4 януари тази година, това е денят на освобождаване на София, на Паметника на Цар Освободител в центъра на българската столица някой беше поднесъл свежи цветя, а наблизо върху снега беше написано: “Спасибо, Россия!”. Очевидно не всички четат за “фантоми” и “митологеми”.





Превод: "Гласове"

оригинал: Столетие.ру

http://www.stoletie/slavyanskoe_pole/probil_chas_272.htm
цитирай
5. leonleonovpom2 - Здравей, Марине!
04.03.2017 21:21
В руската армия, като младши офицер участва бъдещият княз Батемберг!
А като ученик, в гробището на Шипка-храм- паметника, намерих гроба на генерал Радецки!
Питах човек от там, защо е погребан тука?
Такава била волята му!

Тази война е белязала съдбите на много хора!
цитирай
6. mt46 - http://kostadin.eu/2017/03/04/%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D1%81%D0%B5-%D0%B1%D0%B8-%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%89%D1%83-%D0%BD%D0%B0%D1%81-%D0%B2-%D1%80%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%
04.03.2017 21:23
Кой се би срещу нас в Руско-турската война?
04.03.2017 3 коментара Автор: Костадин

Това е символът на 3 март – Санстефанска България, срещу която всяка година на националния ни празник родната грантаджийска еничарска паплач излива тонове от помия.

Както всяка година, така и тази, на националният ни празник 3 март станахме свидетели на поредната антибългарска истерия, довела до оплюване и обругаване на свещеният символ на българската свобода. По националните телевизии шестваха най-различни добре познати и втръснали до погнуса лица, които обясняваха как турско робство не е имало, следователно не е имало и освобождение, как руснаците са искали да ни поробят, как 3 март е руски, а не български празник и т. н. по информационите страници в интернет вакханалията беше още по-пълна. Един от флагманите на антибългаризма у нас, Ивайло Дичев, се появи на няколко места в мрежата с фундаментална бългорамразка статия, в която попадаме на следните опорни точки:

1. „На 3 март 1878 година не се е случило нищо, което да ни касае… две империи са сключили мирен договор, на който днес се радваме.“

2. „Ами нали всички помнят фразата от предсмъртното писмо на Левски, от която вече е снета комунистическата забрана: „Тоз, който ни освободи, той ще ни зароби“.

3 . „А ако говорим за начало на държавата ни, вън от съмнение е, че то настъпва с приемането на Търновската конституция, гласувана единодушно през сълзи и прегръдки на великата дата 16 април 1879 година.“

4. „Мечтаейки за Санстефанска България, ние си намираме повод да мразим сегашната си реална родина.“

Разбрахте ли сега? На 3 март не се е случило нищо, което да ни касае… Само за тази фраза лицето (ако въобще може да се нарече лице) Ивайло Дичев трябва да лежи в затвора. А какво да кажем за поредното тиражиране на фалшивата фраза, уж казана от Левски? Що се отнася до великата дата 16 април, тя е велика за своите съвременници, но за нашата история е просто една от многото подобни. Какво канцеларско мислене, боже господи – приемането на конституцията било истинското начало на българската държава?!? Коя държава по света мисли по подобен начин за своето създаване, знаете ли? Никоя. Е, става дума за държави, разбира се, не за територии с платени еничари и грантаджии. Последното обаче разбива всичко – да мечтаеш за националния идеал означава да мразиш България?!? Не, определено затворът е най-малкото, което трябва да му се случи на Дичев, както и на плеядата други дичевоподобни създания

Та така, вчера за пореден път се изляха потоци от помия срещу България и българската свобода. Никъде и никой обаче не каза и не спомена речта на главнокомандващия на имперската руска армия княз Николай Николаевич, който започва своето обръщение към войската така: “Офицери, унтер-офицери и солдати на армията на която аз съм водач. Ние ратуваме не за победа, а да защитаваме нашите християнски братя! Да защитаваме християнската вяра! Търпението ни се изчерпа! Ние имаме царската дума и тя е последна, войната е обявена! Напред, нашата кауза е свята! С нами богъ!“

Е как да се каже такова нещо по нашите медии? Та то въобще не е евроатлантическо? И много други неща обаче не се казват по нашите медии. Срещу кого се бият например руснаците? Срещу турците? Да, но не само. Както в състава на руската армия има българско опълчение, така и в турската има хиляди западноевропейски доброволци и наемници. За тях обстойно разказва военнията кореспондент Василий Немирович-Данченко, който в книгата си „Година на война“ описва случаите, при които в руски ръце попадат английски доброволци, биещи се на страната на турците. Но западноевропейците далеч не са само редови войници. Главнокомандващият на цялата турска армия Мехмед Али паша всъщност е германец и се казва Карл Дитрих. Вейсел паша, който командва турската армия в битката при Шипка-Шейново, всъщност е австриец, като името му е фон Вексел. Армията на Сюлейман паша, която извършва кланетата в Стара Загора, е превозена с английски кораби от Албания в Тракия. Самата английска флота впоследствие влиза в пристанището на Цариград, за да предотврати падането на турската столица в руски ръце в края на войната. След сключването на Санстефанския мирен договор в Родопите започва мюсюлмански метеж и нови кланета срещу българите, пряко организирани от Хидает паша, който всъщност е англичанина Станислас Сенклер.

Хайде сега да ви запитам – ако всички тези изверги не бяха англичани, немци и австрийци, а руснаци, дали нямаше всекидневно да лягаме и ставаме с техните престъпления, извършени над нашия народ? Сега виждате ли каква огромна война се води срещу нас българите и нашата история? На практика нашата свобода е извоювана във война, която водим не само срещу турците, но и срещу англичани и германци. Същите тези само броени месеци след подписването на Санстефанския договор разпокъсват България на пет части, като днес техните съвременни слуги дори и това опитват да припишат на Русия. Както се казва, крадеца вика дръжте крадеца.

Днес България не е независима държава и е поробена от същите тези, които ни държаха в робство до 1878 г. Само и единствено от нас зависи дали ще успеем да се освободим повторно.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 14600059
Постинги: 2817
Коментари: 38934
Гласове: 128211
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930