.

Милияна Каймакамова

професор, доктор по история

в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

 

СВЕДЕНИЯТА ЗА БЪЛГАРИТЕ И ХРИСТИЯНСКА БЪЛГАРИЯ В РУСКАТА ХРОНИКА „ПОВЕСТЬ ВРЕМЕННЫХ ЛЕТ” (XI–XII в.)

Kaymakamova Miliyana VIA EVRASIA, 2012, 1.pdf

 

Професор Емил Михайлов има основен принос за цялостното проучване на историята на българо-руските отношения през древността и ранното средновековие. На този голям и значим историографски проблем той посвещава част от своите изследвания [1]. Направените от него констатации и изводи по редица важни въпроси, които и днес не са загубили своята актуалност, са подробно осветлени в монографията му „Руси и българи през Ранното Средновековие до 964 г.” (София, 1990) [2]. Сред тях е и въпросът за участието на християнска България в културното израстване на Русия преди и след нейното официално покръстване през 988–989 г. В този фундаментален труд въз основа на изворите (писмени и веществени) Е. Михайлов разкрива подробно нейната роля в процеса на християнизация на източните славяни [3]. Придържайки се към строгия научен подход, авторът изтъква тежестта на най-авторитетната руска хроника „Повесть временых лет” („Повест за изминалите години”, по-нататък ПВЛ) [4] като един от важните извори, отразили мястото на България в съзнането на руските книжовници от XI в. и нейната роля за разпространението на християнството и славянската култура в Русия през X–XI в. [5].

Задачата на тази наша статия е да разгледа по-подробно въпроса за причините, довели до големия интерес на Нестор към историята на българите и християнска България. Това се налага поради обстоятелатвото, че независимо от техния значителен обем, който е впечатлявал всички изследователи на българо-руските книжовни връзки, те остават недооценени [6]. Приемайки за отправна точка горепосочената оценка на Е. Михайлов, ние ще се опитаме да коментираме сведенията за българската история в ПВЛ в две основни насоки: 1) какво е значението им за изграждането на определена представа за българите и тяхната държава от страна на високообразования руски книжовник и историк Нестор; 2) какъв е техният принос като извор за българо-руските книжовни връзки през X–XII в. и взаимодействието между българското и руското летописание.

Необходимо е най-напред да припомним сведенията, намерили място в руския летопис. В центъра на внимание на руската хроника са следните събития от българската история: заселването на Аспаруховите българи в земите около р. Дунав около 680 г.; походът на император Михаил III (842–867) в 863 г. срещу България и покръстването на княз Борис I (852–889; †907) заедно с приближените му боили; покръстването на българския народ; създаването на славянската писменост и книжнина от братята Кирил и Методий и нейното разпространение сред българите и другите славяни; българо-византийската война от 894-896 г., унгарските походи срещу България 894/895 г. и укрепяването на цар Симеон Велики (893–927) в Дръстър; първият поход на цар Симеон към Цариград от август 913 г. и сключването на българо-византийския мирен договор; походът му срещу Византия в 914/915 г. в Тракия и Македония и овладяването на Одрин; походът на българския владетел към Цариград и сключването на примирие с император Роман Лакапин (920–944) през началото на септември 924 г.; военната кампания на цар Симеон срещу Хърватското кралство през 926/927 г., неговата смърт и възцаряването на сина му Петър (927–969); оплячкосването на българските земи от печенезите в 943 г. в хода на руско-византийската война, проточила се от 941 до 944 г. по времето на княз Игор (912–945); двата похода на княз Светослав (942–972) срещу Бълария от 968 и 969 г.

Това систематизирано представяне на известията показва ясно, че в ПВЛ са намерили място едни от най-значимите събития от ранносредновековната българска история (VII–XI в.). Видно e също така, че най-голям интерес за летописеца Нестор е представлявало времето на княз Борис I-Михаил и неговият син цар Симеон. Този факт идва да ни подскаже, че той е насочил основно вниманието си към времето на новопокръстена България и нейните отношения със Византия. В съвременната медиевистика отдавна е констатирано, че хронологията на тези събития в ПВЛ е доста объркана и че руските сведения за тях не ни дават нищо повече за българската история от византийските извори [7]. Тези техни слабости не намаляват значението им, защото в случая по-важно е да ги преценим от историческа гледна точка. Те по-скоро поставят въпроса за техните източници и ние ще се спрем на него малко по-нататък в изложението ни. Но в случая е по-важно решението на Нестор да изгради определена представа за българите и християнска България, центрирайки своя разказ около българо-византийските отношения по времето на княз Борис I Михаил – Покръстителя и неговият син цар Симеон. Несъмнено то е произтичало от целите и задачите, които той си е поставил с написването на своя знаменателен исторически труд.

Конкретният отговор на въпроса за същностните причини, обусловили този негов избор, изисква разглеждането му да се пречупи през светлината на идейните позиции, от които е написан самият руски летопис. Добре установено е, че трудът има строго официален и представителен характер [8]. Е. Михайлов изтъква, че с появата си този първи руски летопис бележи внезапно най-висок разцвет и полага солидни основи на продължителна блестяща по своя характер летописна традиция, която изпълва цялото руско средновековие чак до XVII в. и заема едно от едно от първите места в средновековната европейска историография [9]. Наред с това трябва да се добави, че хрониката е написана с цел консолидацията на руския народ и държава и има ярко израен патриотичен характер. Според Д. С. Лихачов Нестор се явява първият норманист в руската история. Вписаната в текста на хрониката легенда за призванието на варягите е била един от главните аргументи за самостоятелността и независимостта на руската държава от външната намеса на Византия. Според византийците Русия е възникнала благодарение на империята, а законната власт в руската държава се появила едва след нейното покръстване и е била тясно свързана с църквата. Именно с тази гледна точка на византийците се борили печорските летописци и конкретно Нестор. Следователно развитата в ПВЛ „норманската теория” утвърждавала представата за произхода на руската държава не от византийския юг, а от скандинавския север [10]. Любопитно е в тази връзка да отбележим, че авторът на Български апокрифен летопис (XI в.) стои на сходни идейно-патриотични позиции и подобно на Нестор също в извежда началото на българската държава от северните страни на „вечния Рим”, подчертавайки неславянския тюркси произход на българите [11].

Впрочем такова е и становището на Нестор за техния произход: „Когда же словяне, как мы уже говорили, жили на Дунае, пришли от скифов, то есть от хазар, так называемые болгары, и сели по Дунаю, и были насильники славянам” [12]. Дали с това свое сведение, което достоверно свързва в географско отношение българи и хазари, руският хронист е искал да посочи единствено неславянския произход на българите, или пък чрез него се е опитал да създаде представата, че те са били носители на висока култура, която не е била характерна за славянската древност, е въпрос, на който не може да се даде точен отговор [13]. Но той се поражда от един факт, на който внимание обръща Е. Михайлов. Този факт се отнася до това, че в ПВЛ след варягите, които са поставени на първо място като носители и вносители на християнска идеология, на второ място идват хазарите. Според данните  на летописа те са били твърде многобройни в Киев и са населявали специален квартал. През X в. те са били носители на висока материална и духовна култура, както и разпространители на културни ценности между Изтока и Запада през епохата на Ранното средновековие [14].

От всичко казано дотук можем да направим извода, че Нестор съвсем целенасочно е избрал да включи в своята хроника едни от най-значимите събития от българската история, поставяйки акцента върху покръстването на българите и войните на Симеон с Византия. По този начин той превръша християнска България в примерен случай за русите, за това че макар тя да е получила също кръщението си от Византия, нейните владетели са отстоявали българската държавна независимост и самостоятелност. Това според нас е една от основните причини за избора на Нестор да отрази българо-византийския двубой по времето на княз Борис I и най-вече при цар Симеон. Освен това Нестор, ръководен от своите идейни позиции, е преценил, че българо-византийските отношения в техния политически и църковен аспект ще представляват интерес за патриотично настроения руски управляващ елит.

Като друга възможна причина за големия интерес на Нестор към събития, свързани с управлението на цар Симеон, може да се посочи стремежът на Нестор да разшири представата за него като държвник, който бил покровител на книжнината, една голяма част от която станала достояние и на руските книжовници. Те постоянно срещали в българските книги името на цар Симеон [15]. Постепенно българският цар се превърнал в синоним на България, която предала на русите принципите на християнското вероучение и ги научила на четмо и писмо. В очите на руските книжовници Симеон е символ на България в нейния най-висок културен и политически подем [16].

В тясна взаимовръзка с мястото на християнска България в ПВЛ стои сведението в Йоакимовата летопис (XVII в.), където в разказа за покръстването на русите при Владимир се посочва, че българският цар Симеон изпратил високообразован свщеник (йерей) и много книги [17]. Е. Михайлов има основна заслуга за изясняването на това според него „много ценно и пряко, но труднообяснимо сведение” за проникването на българската писменост и книжнина в Русия през X в. Поради своя анахронизъм мнозина учени са се отнесли скептично и резервирано към него, а други са приели само факта за разпространението на българска книжнина. Всъщност Е. Михалов успя да го изясни, изхождайки от мястото, което е заемала Симеонова България в „Повесть временых лет”. Според него въпросното свидетелство в Йоакимовата летопис трябва да се приема в смисъл, че „християнска, Симеонова България, чийто най-виден владетел бил Симеон и по времето на когото славянобългарската книжнина преживяла своя най-висок разцвет, и при когото България се наредила между първите европейски държави, дала на руския народ първите негови наставници в християнското учение, както и книгите, на които той се научил да чете и пише” [18].

В подкрепа на направения от нас коментар за причините, довели до включването на информацията за Симеонова България в ПВЛ, ще посочим и резултатите от последните проучвания, свързани с руско-българските книжовни връзки. Добре установено е от изследователите, че староруската книжовно-писмена традиция възхожда към преславската традиция. Налице е пряка връзка на редица текстове, съхранили се в староруски преписи с български ръкописни творби от края на IX –началото на X в., имащи официален характер. Такива са Учителното евангелие на Константин Преславски, а вероятно и преведените от него Слова против арианите на Атанасий Александрийски, Симеоновия сборник (по Светославов препис от 1073 г.) [19].

Обобщавайки в заключение казаното досега, би трябвало още веднъж да се подчертае, че сведенията за събития от българската история, свързани с управлението на княз Борис и най-вече с това на цар Симеон, утвърждават в съзнанието на руския народ идеята за България като силна държава, защитаваща своята самостоятелност и незвисимост от Византия. Сведенията в ПВЛ в съчетание с Йоакимовата летопис са важно свидетелство за това, че в първите десетилетия след приемането на християнството в Русия от руските книжовници се създава една официална версия, чрез която в подходяща литературна форма е показана голямата роля на България в християнизацията на Киевска Русия. Напълно споделям становището на Е. Михайлов, че доколкото официалното покръстване на Русия е станало от Византия и в Киев скоро се установил гръцки митрополит, то в руското летописание тази версия е била напълно изместена от византийската. В резултат на това в летописа е останал единствено неизгладимият спомен за величието на Симеонова България [20].

Направеният дотук коментар ще ни послужи за отправна точка при разглеждане на въпроса за приноса на сведенията за българската история в ПВЛ като извор за българо-руските книжовни връзки през X–XII в. и влиянието между българското и руското летописание.

В изследването си, посветено на значението на Киевска Русия като културен феномен, Е. Михайлов посочва, че изясняването на този проблем се затруднява от липсата на подобни български летописи или хроники, които биха могли да служат като прототип на ранното руско летописание [21]. Солидаризирайки се с това негово становище, бихме искали да отбележим, че средновековната практика регистрира редица случаи на опосредствано влияние между различните летописни практики, което е свързано с характера на използваната и разпространявана историческа литература [22]. В резултат на това много често появата на определени сведения се дължи не на един конкретно използван източник, а на повече, които съдържат сходна информация за дадено събитие или събития. Това дава възможност на хрониста да състави самостоятелни сведения за тях, изхождайки от литературата, с която е разполагал. Струва ни се, че подобен комулативен подход е прилагал и Нестор в процеса на своята работа. Подобна дейност е изисквала по-високи, аналитични способности, каквито несъмнено е имал и Нестор, видно от съдържанието на неговия труд.

Преди около тридесетина години ние се опитахме да докажем с по-голяма увереност, че Нестор е имал под ръка определелен кръг старобългарски историко-летописни творби, които са му повлияли при формирането на неговата историческа концепция [23]. Този съществен проблем разгледахме в светлината на изследванията, направени след времето на А. Шахматов, В. Златарски и П. Мутафчиев [24]. Техните резултати, както и нашето самостоятелно проучване на данните за българската история в ПВЛ позволиха да създадем една по-конкретна представа за авторите и техните творби от кръга на Преславската книжовна школа, които са били достъпни на Нестор. Аргументите ни за това становище се базираха на сравнителния анализ между българските сведения в руската хроника и данните за тях в част от произведенията от Симеоновия „златен век” и най-вече с хрониката на Георги Амартол: 1. Ясно изразената идея за славянското единство в уводната част на руската хроника, намираща се в унисон с идейното съдържание на проповедническия сборник Учително евангелие на Константин Преславски; 2. Обърканата хронология на събитията от българската история, която несъмнено доказва, че летописецът е разполагал с различни по характер творби, съдържащи информация за едни и същи събития. Най-показателен пример са посочените от него години за покръстването на българите. 3. Сравнително големият брой известия за българите в първата част на ПВЛ е показателна, че Нестор е разполагал с български извори, от които е събрал своята информация за тях; 4. Прякото свързване на делото на Константин Кирил Философ и „преложении книг” единствено с българите [25].

Подробното аналитично проучване на сведенията за българите и християнска България в ПВЛ ни позволи да определим възможният кръг от българска историческа литература, използвана от Нестор при съставянето на летописа. Според нас този кръг е включвал: българският превод на Хрониката на Георги Амартол, прочутото Сказание о преложении книг, Летописец вкратце, произведенията на Ченоризец Храбър, Константин Преславски и Климент Охридски [26]. Влиянието и на други старобългарски творби върху ПВЛ прозира в сведенята за покръстването на княз Владимир I и неговта християнизаторска политика, дадени под годината 6496 (988) [27]. Съдържащата се в него информация е твърде сходна с тази за княз Борис I – Покръстителя в старобългарския разказ Чудото на св. Георги с българина.

Направените през последние години открития и изследвания, свързани с проблема за българо-руските книжовни връзки през Средновековието подкрепят нашата хипотеза за българската историческа литература, оказала пряко или косвено влияние върху работата на Нестор при съставянето на ПВЛ и формирането на нейната концепция. Затова сумарно ще си позволим да посочим резултатите от тези проучвания, които актуализират нашите по-ранни наблюдения и констатации относно взаимодействието между българското и руското летописание.

Представата за наличието на единна славянска общност се среща нееднократно в старобългарски книжовни паметници от IX–X в. На този факт специално внимание обръща Д. Ангелов. Сред тях като много характерен пример той посочва творбата на Климент Охридски Похвално слово за Кирил Философ. В нея авторът се възхищава от „богогласната уста” на солунския просветител, за това, че бил увенчал със своето слово многоплодния славянски народ [28]. Авторът също така обръща внимание на факта, че Климент Охридски, Наум, Черноризец Храбър, Константин Преславски са се чувствали като славяни, живеещи със съзнанието, че стореното от солунските братя е от полза на целия славянски свят [29].

Особено ценно ново доказателство за българския, а не за западнославянския произход на Сказание о преложение книг, поместено в ПВЛ под годината 6406/898, се явява службата в „Памет на преподобния Методий, учител на славянския народ, брат на Кирил Философ” от епископ Константин Преславски (между 884–896) [30]. В нея се съдържа една конкретна податка, която е налице и в руската хроника. Тя се отнся до споменаването на Св. Андроник, който е един от 70-те апостоли и пръв епископ на Илирик със средище Сирмиум (дн. Сремска Митровица, Сърбия). В пета песен на българската служба се пее: „Истински наследник си ти, славни, на славния апостол Андроник, украсен, мъдри, престола на църквата Панонска свята” [31]. В ПВЛ се посочва: „Константин же вернулся назад и отправился учить болгарский народ, а Мефодия оставил в Моравия. Затем княз Коцел поставил Мефодия епископом в Панонии на столе святого Андроника, одного из семидесят апостолов, ученика святого апостола Павла...” [32].

Важно значение имат и разсъжденията на Д. Атанасова, които дават нови доказателства за българския произход на Сказание о преложение книг. Както е известно въз основа на тази твирба Нестор съставя сведението си за създаването на славянската писменост и книжнина от братята Кирил и Методий и нейното разпространение сред българите и другите славяни, поместено в ПВЛ под годината 6406/898. Авторката аргументира българския произход на Сказание о преложение книг с това, че съвпаденията между него и чешката Кристианова легенда (X в.) се явяват отклонения само за Кристиановата легенда, докато Сказанието показва връзка с Пространното житие на Методий и Проложното житие на Кирил, които са паметници с южнославянски произход [33].

Нови съществени доказателаства за използването на старобългарския превод на Хрониката на Георги Монах-Амартол като извор от първа величина за Нестор в последно време приведе Р. Станков. Авторът прави възможно най-пълен систематизиран критичен анализ на заимстванията в ПВЛ от този преводен византийски труд. Въз основа на него той подчертава, че ранният превод на Хрониката на Георги Амартол е извършен в България през X в. и аргументацията на подръжниците за нейния староруски превод не издържат на критика. Според автора старобългарският превод на Хрониката (Временник) наред със своите културнообразователни функции по отношение на руските книжовници има пряко отношение и към възникването на руското летописание [34].

Прегледът на сведенията за българите и християнска България в ПВЛ позволи да се разшири представат за техния принос като извор за българо-руските книжовни връзки през X–XII в. и взаимодействието между българското и руското летописание. Те са свидетелство за активното участие на България в разпространението на християнството в Русия. Неговото проникване се осъществявало по три основни пътища: 1) непосредствено от съседното на Русия българското население в Североизточна България (дн. Молдова); 2) икономическите връзки между двете страни, установили се още в края на IX в.; 3) сътрудничеството между българи и руси, установило се в Цариград [35].

Бих искала да завърша разглеждането на поставените от нас въпроси с оценката, дадена от Е. Михалов за ролята на християнска България в културното израстване на Киевска Русия: „...християнството в Русия не е могло да отбележи някакъв съществен успех, ако не е било проповядвано на роден, разбираем език. Такова християнство по това време е могла да предложи на Русия само съседна България. През първата половина на X в. тя вече е разполагала с необходимата църковнославянска книжнина и с подготвени кадри”[36].
/.../

http://www.viaevrasia.com/bg/3-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8-%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B2-%D1%80%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%85%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%8C-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D1%8B%D1%85-%D0%BB%D0%B5%D1%82-xixii-%D0%B2-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D0%B9%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D0%B2%D0%B0.html?fbclid=IwAR1dQpyMLUGL_4Kvm39YwNbGDHrkWpSGqpEFJj4tny3cTrRKDOVJ-wPGmeY

1. Самый старый миф в русской истории — «Повесть временных лет».
2. Оригинал не сохранился. Существуют только рукописные копии — списки (от слова «списывать»).
3. Сделанные в более позднее время, основные из них — Лав­рен­тьевский, Ипатьевский, Радзи­вилловский.
4. Изучать «Повесть временных лет» начали в XVIII веке, когда в Петербурге открылась Академия наук. Ученые обнаружили, что списки «Повести» отличаются друг от друга, иногда существенно. Во всех есть утраченные страницы, кое-где заметны следы подмены листов. Это объяснимо.
Переписчики были подневольными людьми и искажали содержание рукописей по указке князя или настоятеля монастыря. «Ру­кой летописца зачастую управляли политические страсти и мирские интересы», — констатировал историк XIX века Алексей Шахма­тов.
5. «Повесть временных лет», по мнению историографа XIX века Михаила Каченовского была сфальсифицирована не ранее XIII века, так как деньги, упоминаемые в летописи, появились на Руси только в XIII веке. Исходя из этого, историк полагал, что и сами рукописи были составлены не ранее XIII века. Изложенные события он называл «баснями».

«Он терпеть не мог никаких мифов в истории и начинал лекции..., предупредив нас, что не станет повторять басен, которые мы слышали в школе, например, об оригинальном мщении Ольги за смерть Игоря, змее, ужалившей Олега, о кожаных деньгах (обо всем этом написано в “Повес­ти временных лет”)», — писал о Каченовском его ученик, писатель Иван Гончаров.

Тачков - това достатъчно ли ПО АВТЕНТИЧНОСТТА (на незапезаната НИКЪДЕ В ОРИГИНАЛ А САМО В ПРЕПИСИ) от който ЕВРАЗИЙКАТА - ни убеждава, че е чете обективни сведения за нас българите, като народ и история ?

- Ако не е достатъчно ... да продължа НЕ С МОЙ АВТОРСКИ КОМЕНТАР - а с цитати и то от сериозни руски учени ?

Кой е първият критик на ПВЛ - като не автентичен исторически извор?
Роденият през 1775 г. в Харков Каченовский, Михаил Трофимович. Ректор Московския университет, академик в Петербургската Академия на н-те. Умрял 1842 г.

За този брутален руски фалшификат има изписани цели влакови композиции. На интелигентния човек са необходими 5 минути да ги намери в нета и още 2 часа да ги прочете.

[quote=get]1. Самый старый миф в русской истории — «Повесть временных лет».
2. Оригинал не сохранился. Существуют только рукописные копии — списки (от слова «списывать»).
3. Сделанные в более позднее время, основные из них — Лав­рен­тьевский, Ипатьевский, Радзи­вилловский.
4. Изучать «Повесть временных лет» начали в XVIII веке, когда в Петербурге открылась Академия наук. Ученые обнаружили, что списки «Повести» отличаются друг от друга, иногда существенно. Во всех есть утраченные страницы, кое-где заметны следы подмены листов. Это объяснимо.
Переписчики были подневольными людьми и искажали содержание рукописей по указке князя или настоятеля монастыря. «Ру­кой летописца зачастую управляли политические страсти и мирские интересы», — констатировал историк XIX века Алексей Шахма­тов.
5. «Повесть временных лет», по мнению историографа XIX века Михаила Каченовского была сфальсифицирована не ранее XIII века, так как деньги, упоминаемые в летописи, появились на Руси только в XIII веке. Исходя из этого, историк полагал, что и сами рукописи были составлены не ранее XIII века. Изложенные события он называл «баснями».

«Он терпеть не мог никаких мифов в истории и начинал лекции..., предупредив нас, что не станет повторять басен, которые мы слышали в школе, например, об оригинальном мщении Ольги за смерть Игоря, змее, ужалившей Олега, о кожаных деньгах (обо всем этом написано в “Повес­ти временных лет”)», — писал о Каченовском его ученик, писатель Иван Гончаров.

Тачков - това достатъчно ли ПО АВТЕНТИЧНОСТТА (на незапезаната НИКЪДЕ В ОРИГИНАЛ А САМО В ПРЕПИСИ) от който ЕВРАЗИЙКАТА - ни убеждава, че е чете обективни сведения за нас българите, като народ и история ?

- Ако не е достатъчно ... да продължа НЕ С МОЙ АВТОРСКИ КОМЕНТАР - а с цитати и то от сериозни руски учени ?

Кой е първият критик на ПВЛ - като не автентичен исторически извор?
Роденият през 1775 г. в Харков Каченовский, Михаил Трофимович. Ректор Московския университет...

Михаил Трофимович Каченовский известен как журналист, историк России, славист, основатель "скептической школы". Но при этом необходимо отметить, что круг его интересов был намного шире: он стремился быть и языковедом, и литературоведом, и источниковедом, и историографом, и нумизматом, и переводчиком, и музыкальным критиком. При всем многообразии интересов в его творчестве есть нечто, характерное для любых лекций и статей: это особая форма проявления мысли - гипертрофированная полемичность, особая энергия спора, направленная на критику источника или же другого автора. Каченовский пережил как необычайный успех, так и смерть своих научных выводов. Он писал как оригинальные исследования, так и обзорные статьи, по сути компилятивные, популяризирующие взгляды и работы русских и зарубежных ученых. Его лекции, оставшиеся неизданными, носили также вторичный характер. Несмотря на большое количество разрозненных статей и всеми признаваемую эрудицию, Каченовский не создал цельной монографии по истории России. Но его творчество все же изменило течение литературной и научной мысли России, она же изменила и его самого: бесстрашный и едкий полемист, противопоставлявший свое мнение всему обществу, превратился в осторожного и мнительного человека, нажившего, впрочем, много врагов.

Вторая статья была посвящена вопросам славянского языкознания, в том числе их историческому аспекту.[10] Одна из главных идей, которую проповедует Каченовский в этой и целом ряде других статей[11] по данной тематике, - это существование древнего праславянского языка, который в ходе своего развития разделился (под воздействием различных факторов) на ряд славянских наречий, существующих и изменяющихся по своим правилам и имеющих свои особые свойства. Эти славянские наречия были уже до великого переселения народов, но окончательно оформились к моменту образования национальных государств в 1Х в. Этот тезис был основан на изучении трудов Й.Добровского, С.Б.Линде, Г.Лудольфа и др. и прозвучал против выступления А.С.Шишкова, считающего, что русский язык является единственным наследником древнего славянского языка. Второй тезис Й.Добровского, который отстаивал Каченовский - о различии праславянского языка с церковнославянским и о тождестве последнего лишь с одной веточкой древнеславянского - древнесербским. Особенно следует подчеркнуть мысль Каченовского, развитую им в работе "О славянском языке..." и связанную с его историческими трудами, что между языком, его развитием и жизнью общества существует тесная и непосредственная связь. При этом необходимо добавить, что вопросы славянского языкознания были представлены в "В.Е." не только статьями его редактора, но и публикациями исследований славистов, сообщениями о выходе их книг и словарей, редакторскими замечаниями к текстам других авторов. Компилятивность статей Каченовского в данной историографической обстановке носила положительный характер: русский читатель получал систематизированный материал по ряду вопросов и был в курсе новейших достижений европейской науки в изучении истории славян и их культуры.
Каченовский отводил место в журнале и фольклору славян, публиковал славянские народные песни со своими комментариями, причем его статьи были также вторичны, основаны на работах зарубежных славистов.[12] Заслуги Каченовского в изучении славянских языков были оценены, и в марте 1819г. он был избран членом Российской Академии.

"Уже первый опыт источниковедческой статьи 1809 года "Параллельные места в русских летописях" показывают Каченовского проводником шлецеровского метода анализа текста (выяснение вставок и пробелов, сравнение текста одной летописи с другими и т.д.) и систематизатором наблюдений других исследователей по исследованию летописей.[32] Следующее выступление Каченовского, посвященное "Повести временных лет" и Шлецеру, касалось не столько изложения летописи, сколько научным методам её анализа и было направлено против анонимного автора "Русского вестника", отстаивающего необходимость благоговейного, патриотического и религиозного подхода к труду Нестора.[33] Каченовский защищал право исследователя критически рассматривать любой исторический источник, руководствуясь здравым смыслом, а не патриотизмом и религиозными догмами и сюжетами, среди которых, например, у Нестора находится предание о происхождении народов от Адама.[34] Каченовский воспринял не только критический метод Шлецера, но и Нибура, с которым он познакомил российского читателя в 1830 г..."

Следователно Каченовски не оспорва автентичността на Несторовия летопис, а патриотарския и догматичен подход към него!...

... ПОНЕ ДАДЕ ЛИ СИ труда да прочетеш написаното от нея?

И след КАТО СЕ УБЕДИХ, ЧЕ СИ ПРЕГЛЕДАЛ МАТЕРИАЛА "отгоре-отгоре" ДА ТИ ПРЕВЕДА ЦИТАТИ:
А// Първо моят ... повтарящ същото от руски автор:
"Самый старый миф в русской истории — «Повесть временных лет»." - с име Каченовский, Михаил Трофимович. Той същият и ректор на Московският университет, академик в Петербургската Академия на н-те (предобраз на съвременната РАН - п.м.) Умрял 1842 г.
Б// Второ НЕ ЧЕТЕШ ВНИМАТЕЛНО И САМИЯТ АВТОРСКИ ТЕКСТ - КОЙТО СИ ПОМЕСТИЛ ... в който се казва(?)
1-во:
"в Йоакимовата летопис (XVII в.), където в разказа за покръстването на русите при Владимир се посочва, че българският цар Симеон изпратил високообразован свщеник (йерей) и много книги. Е. Михайлов има основна заслуга за изясняването на това според него „много ценно и пряко, но труднообяснимо сведение” за проникването на българската писменост и книжнина в Русия през X в. Поради своя анахронизъм мнозина учени са се отнесли скептично и резервирано към него..."
Б//
Защо СЕ ОТНАСЯТ СКЕПТИЧНО КЪМ СВЕДЕНИЕТО от ЦИТИРАНАТА ЙОКАМОВА ЛЕТОПИС ...
А.а// Ами първо ТОВА СВЕДЕНИЕ СЕ СРЕЩА ... ЕДИНСТВЕНО И САМО В ТАЗИ ЛЕТОПИС !!
А.б.// Второ можеш да прочитайки <<ЗА ВЪПРОСНАТА ЛИТАПОС>>?!<< ОЩЕ МАЛКО, ДА СИ РАЗШИРИШ КРЪГОЗОРА ДОКОЛКО МОЖЕМ ДА ПРИЕМЕМ за достовеврни ТЕЗИ ПРОТИВОРЕЧАЩИ СИ ПОРАДИ РОЗЛИЧИЯ В ИЗЛОГАНАТА ИСТОРИЧЕСКА ФАКТОЛОГИЯ ... Първа РУСКА, още и Несторова летопис ...
А.в.//
Ето цитат: Каво пишат самите руски изследователи? КАК Е ОТКРИТА ОТ ТАТИШЧЕВ и КАКВО Е ПРЕДСТАВЛЯВАЛА В МОМЕНТА НА "ОТКРИВАНЕТО" Й-ТА ЛЕТОПИС(?):

"Все сведения об истории текста исходят от самого В. Н. Татищева. Собирая древние русские манускрипты, он обратился к своему родственнику Мелхиседеку (Борщову), архимандриту Бизюкова монастыря Смоленской губернии. Тот в мае 1748 года прислал три тетради, принадлежавшие якобы монаху Вениамину, «который о собрании русской истории трудился, по многим монастырям и домам ездя, немало книг русских и польских собрал». Татищев так описал тетради: «Сии тетради видно, что из книги выняты, по разметке 4, 5 и 6-я, письмо новое, но худое, склад старой смешанной с новым, но самой простой и наречие новгородское».

Когда Мелхиседек в сентябре 1748 года скончался, то следы источника, откуда тетради были списаны, затерялись. Другой монах сказал Татищеву, пытавшемуся отыскать Вениамина, что книга принадлежала самому Мелхиседеку и что списал он её в Сибири.

Татищев пришёл к выводу, что Вениамина не существовало, а в его распоряжении оказался текст летописи, написанной епископом Иоакимом, в начале XI века. «Между такими неведомыми Нестору и забвенными историками есть Иоаким, первый епископ новогородский, о котором хотя нигде, чтоб он историю писал, не упоминается, но это не дивно, ибо видим других многих».

В нашем распоряжении имеется лишь текст выписок Татищева, сделанных в 1748 году. Историк не дословно воспроизвёл текст оригинала, а в части, посвящённой событиям IX—X веков, упомянул в виде вольного пересказа лишь сведения, которые по его мнению расходились с «Повестью временных лет».