Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.12.2020 21:39 - За мирния договор между Византия и България през 815 г.
Автор: mt46 Категория: История   
Прочетен: 1074 Коментари: 4 Гласове:
22


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .
.
.
/.../
Гръцкият език на надписите с мирни договори е по-изискан, отколкото на останалите надписи и се приближава почти до тогавашния литературен гръцки. Византийците носят официалното име «ромеи», а не «християни» или «гърци», както в същинските прабългарски надписи. И името «ромеи» стои винаги на първо място пред това на българите. Всичко това показва, че текстът на мирните договори е бил съставен в Цариград.

Най-цялостно и най-добре е запазен откъслекът от надпис, който ни предава условията на 30–годишния мирен договор, сключен между България и Византия в 815 г. Той е издълбан върху половина от огромна разцепена на две мраморна колона с отчупен долен и горен край. Камъкът е намерен при чешмата Сатма чешмеси до село Сюлеиманкьой (дн. Сечище, Новопазарско), донесен според местното предание от развалините на двореца (Сарайери) в Плиска, сега в Археологическия музей в София. Запазената част от надписа, известен по местонамирането като Сюлейманкьойски, гласи с допълнения в превод:

«...

известие ... и изпрати ...

... сключиха мир за 30 години. Първата от

договорените 11

глави се отнася до територията. Тя трябва да

бъде от Дебелт

до Перамокастел (или Потамокастел) и

между двата Авролева,

и до многото мостчета, и между Валзина

и Агатоники и до

Хеброс и до Констанция и до Макри Ливада и

до Хеброс и до

планината Хемус. Дотук стана определянето на

границата. Втора

глава за славяните, които са под императора:

те да останат

така, както бяха заварени, когато стана войната.

Трета глава

за останалите славяни, които не са подчинени

на императора

в крайбрежната област, той ще ги върне в селищата им.

Четвърта

глава за пленените християни и за заловените

... за

турмарсите, спатариите и комесите: ще даде ...

за бедните

войници: душа срещу душа. Два (или две

хиляди) бивола ще даде

за заловените извън крепостите, ако ... селата.

Ако е избягал стратег - - -

- - -».

Началото на надписа е загубено. Обаче полузапазените думи «известие» и «изпрати» показват, че надписът или договорът е започвал с уводна част, в която се е съобщавало накратко кои са сключили мирен договор и че една от договарящите страни, навярно българите, е изпратила пратеници до другата. Такива уводни части имат и руско-византийските мирни договори от IX в., приведени в прочутия руски летопис «Повесть временных лет»: «В лето 6420 (911 г.) Олег изпрати своите хора за да сключат мир и да поставят ред между руси и гърци ...», «В лето 6453 (945 г.) Роман, Константин и Стефан проводиха пратеници при Игор за да сключат първия мир. И Игор води разговори с тях за мира. Игор изпрати своите хора при Роман. А Роман свика боляри и сановници. Доведоха руските пратеници и той им заповяда да говорят и да запишат двата разговора на хартия ...». За съдържанието на уводната част може да си съставим представа и от следните места у византийските писатели. Историкът Менандър съобщава: «И тъй, понеже мирният договор беше като наполовина направен, владетелите на ромеите и персите решиха да живеят в най-пълен мир, заради това Юстиниан изпрати Петър ..., който води разговори с Хосрой за цялостен договор ... там се изпрати и пратеника на персите ... и като се събраха така пратениците ... пристъпиха към съвещание». Подобно нещо пише Теофан за арабите: «И изпраща пратеници при самодържеца Константин, искайки мир, като обеща да плаща годишен данък на императора. А императорът като прие тези пратеници и тяхната молба, изпрати с тях в Сирия патриция Йоан ... за да уговорят подходящото с арабите и да сключат мирен договор». Също: «Българите ..., като се уплашили, изпратили боила чигат с молба да сключат мир. Императорът, като ги видял, много се зарадвал и направил мир». От приведените места може да се направи заключението, че загубеното начало на надписа е имало подобно съдържание.

Броят на годините показва, че се касае за същия мирен договор, за който споменават разгледаният вече летописен надпис на Маламир и хронистът, наречен Продължителят на Теофан, а именно: «Когато сключвали с клетва тридесетгодишния договор с тези хуни, наречени българи».

Тридесетгодишният срок за траенето на мирни отношения се среща и при други византийски мирни договори. Така Теофан съобщава: «Мир като от бога съгласуван се възвести от ромеи и перси и се определи 30 години» или «Това беше уредено между двете страни да се пази в продължение на 30 години широк мир между ромеи и араби». Числото 30 години не е случайно избрано. То съдържа два пъти по 15 години, т. е. два индиктионни цикъла (вж. за това при строителните надписи).

Според надписа мирният договор е съдържал 11 глави. Почти същия брой 10 глави е имал и мирният договор, сключен между Византия и Персия в 562 г. Към десетата глава обаче е имало и добавки.

Споменатите, отчасти запазени, отчасти допълнени местни названия, откъдето е започвала или минавала граничната линия, са иначе добре известни от други надписи или византийски извори. Границата е започвала от град Дебелт, за който вече говорихме по-горе, и е минавала през някаква крепост с начална буква П-, която може да се допълни като Перамо- или Потаму-кастел, т. е. Бродова или Речна крепост. Следователно границата е пресичала някаква река, вероятно Средечката (т. е. Карабунарска), която най-добре подхожда в случая, или нейния голям ляв приток. Още по-мъчно е да се определи името на следващото местно название. Запазената част от името «двата» показва, че се касае за две еднородни или едноименни географски понятия като реки или височини. Тук едва ли може да става дума за две едноименни реки, каквито в тази област няма. Запазеният остатък от буквата А или X показва, че местното название е започвало с една от тези букви. Най-вероятно е допълнението: Авролева. С това име се означавали две височини, както се вижда от следното място у Теофан: «Кардам дошъл при Гористия Авролева ... а императорът отишъл при Голия Авролева». Затова най-вероятно се явява възприетото допълване. На времето К. Иречек(59) прие, че първата височина е Сакар планина, а втората Дервишката могила. Тези отъждествявания обаче противоречат на посоката на пътя, по който са се движели както византийските, така и българските войски при походите си едни срещу други, поради което те трябва да се отхвърлят. Двете височини Авролеви отговарят най-добре по местоположение само на т. нар. Бакаджици, Големия и Малкия. Това отъждествяване се подкрепя и от данните на надписа, според които двете височини се намирали близо до голяма река с много мостчета или бродове. Тази река не може да бъде друга освен Тунджа. Между двата Бакаджика минава и граничният окоп Еркесия, който поне в началото е следвал в общи черти границата, определена в надписа.

Границата е минавала по-нататък при Валзина, което местно име се среща само тук и не е локализирано. Допълненото градско име Агатоники К. Иречек отъждестви с едноименното средновековно епископско седалище, което той постави на север от Одрин, а братя Шкорпилови — в южните склонове на Сакар планина, в местността Кючюк Стамбул до с. Саранли (дн. Оряхово, Хасковско). За Констанция говорихме вече при летописния надпис на Крум от Маламирово. Макри Ливада, т. е. Дългата ливада, която К. Иречек(60) отъждестви с Хасковското поле, наречено на турски Узунджово, т. е. Дълго поле, което представлява превод на гръцкото название. От този географски пункт границата е завивала право на север, както показва последното географско име — Хемус планина. С думите «Дотук стана определянето на границата» е завършвала първата глава от мирния договор.

Така очертаната граница е следвал в общи линии най-големият и най-известният граничен окоп Еркесия, който осигурявал южната граница между България и Византия(61). Названието «Еркесия» е турско и ще рече «Земен прорез». Окопът започва при с. Горно Езерово на южния край на Бургаското езеро и върви в права линия на югозапад до Дебелт. Тук той се разклонява, като една част отива на изток към река Средечка, а друга, т. е. главният окоп продължава в северозападна и западна посока. При с. Люлин от главния окоп се отделя друго разклонение на юг, което прави голям полукръг към запад и се съединява отново с главния окоп. Това отклонение се нарича «Циганска Еркесия». По-нататък главният окоп продължава между двете възвишения Бакаджиците. Оттук посоката на окопа е югозападна. Той прекосява река Тунджа при с. Тервел, върви все в същата посока между височините Св. Илия и Манастир, завива на юг близо до с. Оброчище и се загубва североизточно от град Марица в посока към река Сазлийка. Неговата дължина е 137 км.

Според арабския писател Масуди (X в.) страната на българите била оградена с плет от тръни, който стоял като стена върху насипа на окопа. Дали това известие се отнася до окопа Еркесия или изобщо за границите на България, не може да се каже. Обаче означението «Големия окоп» у византийския историк Скилица има предвид очевидно Еркесията. Според това окопът е съществувал вече в 967 г. Точната дата на неговото построяване е спорна. Според В. Н. Златарски(62) той е бил построен във времето на Тервел, според К. Шкорпил(63) във времето на Кормесий, според Н. Благоев(64) в 705 и 814 г., а според. В. Аврамов(65) при цар Петър. Обаче една такава дълга отбранителна линия може да бъде построена само в мирни времена, каквито са настъпили между България и Византия след сключването на 30–годишния мир при Омуртаг. Затова изказаното от К. Иречек(66) и Дж. Бъри(67) мнение, че това е станало във времето на Омуртаг, ще отговаря на истината. Най-старото отбелязване на този окоп, ако и погрешно, е върху три карти на прочутия френски картограф Г. Делил, а именно картата на северната част на Гърция от 1708 г., означена като Fossa, върху картата на Унгария от 1703 г. като Fossй de Visi и в картата на Гърция от 1707 г. само като Fossй.

Втората глава на мирния договор се занимава с положението на славяните. Първата точка е определяла положението на подвластните на византийския император славяни. Тези славяни се намирали на византийска територия, която се е простирала на юг и запад от установената в първата глава граница, в Странджанско, Родопската и Пловдивската област. Те са запазвали според договора първоначалното си положение, т. е. status quo ante bellum.

Следващата глава или по-скоро точка се отнася до славяните, които не са били подвластни на императора и са обитавали крайморската област, т. е. Черноморското крайбрежие. Това са, както вече правилно прие В. Н. Златарски(68), независимите или полузависимите славяни в България в Черноморската област. За тях се предвиждало да бъдат върнати в техните селища. Вероятно някои oт тези славяни са били насила отвлечени във Византия. Още при основаването на българската държава славянското племе севери е било преселено от предната част на прохода Веригава, вероятно дн. Ришкия на изток, т. е. в източните разклонения на Стара планина, на което било възложено да пази новата държава откъм Византия, може би при условие, че то ще запази самостоятелността си и че участието му в походи ще става срещу заплащане. Теофан съобщава, че Тервел, когато се отправил за Цариград, със сваления император Юстиниан, «вдигнал цялата нему подчинена войска от българи и славяни». Следователно славянската войска е била отделна от тази на българите. Теофан и Никифор предават, че в кръвопролитното сражение при Анхиало (дн. Поморие) в 763 г. българският вожд (навярно капхан) Телец имал за съюзници множество славяни (според Теофан 20 000), които живеели близо. Те заели позиции в укрепленията вероятно в източните издънки на Стара планина, за да пазят било левия фланг, било от възможни опити за нахлуване в България през техните земи. По-късно, в 764 г., византийците отвлекли Склавун, вожда на северите, от България под предлог, че правел много злини в Тракия, а всъщност за да оголят от защита най-източните Старопланински проходи, през които Константин V в 765 г. наистина се опитал да навлезе в България.

В 811 г. Крум наел срещу заплащане бойци и от околните славянски племена за засадата, в която загинал византийският император Никифор. На тържествените угощения, устройвани от Крум, в които той пиел от чашата, направена от Никифоровия череп, канени били и славянските вождове, които навярно като участници в засадата пиели от същата чаша. Най-сетне за наказателния поход срещу вероломния император Лъв V през 814 г. Крум наел пак бойци от всички Славинии. Приведените сведения показват, че в югоизточната част на тогавашна България са живеели наистина славянски племена, които са били почти независими, поради което те са били наемани за участие в походи срещу заплащане. Ето защо трябва да се приеме като сигурно, че в мирния договор става дума тъкмо за тези независими от императора славяни в Черноморската област. Отвлечените оттам славяни на византийска територия е трябвало да бъдат върнати в селищата им.

Забележителен е интересът в надписа, който проявяват българите както към живеещите на тяхна територия славяни, така и към подвластните на императора на византийска земя. Наистина напълно естествено е България като полуславянска държава да се интересува за съдбата както на собственото си славянско население, така и за това, живеещо извън нея. Тук е играло обаче важна роля, както изглежда, друго политическо обстоятелство. Българите са разбрали доста рано, че разширението на държавата им в югоизточна посока към Цариград или обсебването на този град е без изглед за успех, понеже мощната византийска империя не би допуснала никога нито едното, нито другото. Всички по-раншни опити на авари, перси и араби да завладеят Цариград се провалили. Дори Крум, разярен от коварното нападение върху него при Цариград, не се опитал да превземе града, но се задоволил да опустошава, граби и опожарява само неговия хинтерланд. Затова българските владетели още при Телериг насочили погледите cи на югозапад към области с гъсто славянско население, което по-лесно биха приобщили към българската държава, отколкото населените предимно с гърци земи. Дори те по-късно предприели пагубната за прабългарския етнически характер на държавата стъпка, като заедно с християнството въвели за официален славянския език, езика на преобладаващото славянско население. Ето защо българите са настоявали в мирния договор положението на славяните, подвластно на императора, да остане същото, както преди войната, т. е. да не променят нито местожителството си, нито племенното си устройство.
/.../
В. Бешевлиев  https://electronic-library.org/books/Book_0068.html




Гласувай:
22
0



1. kvg55 - mt46,
14.12.2020 21:48
За ромеите винаги сме били варвари.
цитирай
2. mt46 - Мда...
16.12.2020 18:53
kvg55 написа:
За ромеите винаги сме били варвари.

цитирай
3. solinvictus - Византия тогава още не е била изм...
18.12.2020 02:30
Византия тогава още не е била измислена.Това са клетви заверени пред храм на Митра ,Той е пазител нс договорите,затова са изчукани теьи надписи
цитирай
4. mt46 - Е, по-късно са я нарекли "Византия", но в случая това не е съществено...
18.12.2020 20:52
solinvictus написа:
Византия тогава още не е била измислена.Това са клетви заверени пред храм на Митра ,Той е пазител нс договорите,затова са изчукани теьи надписи

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 14127840
Постинги: 2722
Коментари: 38029
Гласове: 125230
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Май, 2021  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31