Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.01 23:28 - Национализъм и квазинаучен автохтонизъм
Автор: mt46 Категория: История   
Прочетен: 537 Коментари: 12 Гласове:
10


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
.
.

Евлоги Станчев



ТВОРЧЕСТВОТО НА Д-Р ГАНЧО ЦЕНОВ – АКАДЕМИЧЕН НАЦИОНАЛИЗЪМ ИЛИ КВАЗИНАУЧЕН АВТОХТОНИЗЪМ

 

 

Д-р Ганчо Ценов (1870-1949) е без съмнение интересно явление в българската историческа наука. Неговото творчество предизвиква сериозен резонанс както в академичните среди, така и сред публичната общественост в България. Основният акцент в работата на автора пада върху късноантичната и ранносредновековната българска история и по-конкретно върху проблемите за произхода на българския етнически елемент, образуването на българската държава и покръстването на българския народ. Голяма част от научните съчинения на д-р Ценов се вписват в категорията на „прабългаристиката” – дисциплина, която е особено уязвима в началото на XX в., когато динамиката на външния свят се отразява върху българското обществено съзнание под формата на това, което Патрик Гери нарича криза на идентичностите[1]. Неуспехът в Междусъюзническата война, пасивността на Русия, участието на България в Първата световна война на страната на Централните сили са фактори, които ясно очертават дискредитирането на славянството като доминираща доктрина в изследванията върху етногенезиса на българския народ и характера на ранносредновековната българска държава. Тези процеси в българското общество отварят пространство за разработването на нови и различни теории, изразител на каквато е именно д-р Ганчо Ценов. Разбира се, тези обстоятелства позволяват появата също така на квазинаучни теории и текстове, които далеч не се вписват в категорията на академичната наука. Условно този тип исторически изследвания могат да бъдат формулирани като „параистория”[2].

Научното творчество на д-р Ганчо Ценов е интересен обект на проучване, поради това, че представлява фундаментален пример за параисторичния дискурс в българската историческа наука в началото на XX в. Появата на подобна квазинаука нагледно илюстрира необходимостта от намирането на „истината за българския народ”, чийто яростен защитник се обявява д-р Ценов. В творчеството си той задава провокативни въпроси, насочени открито срещу официално поддържани от историографията факти, оспорвайки изцяло валидността на академичната наука. Авторът ясно осъзнава общественото желание за „величие” в българската история, породено от провала в опита за разрешаване на националния въпрос. Той придава „научност” на лансираните от него тези и изводи и по този начин се превръща в привлекателна алтернатива на официалната историография, вписваща се изцяло в контекста на своето време.

Съчиненията на д-р Ценов често са обект на критика от неговите съвременници и от по-късни критици. Ст. Младенов отбелязва теорията на Ганчо Ценов като „карикатурна”[3]. В някакъв смисъл трудовете на Ценов са изключени от категорията на академичната наука и причислени именно към параисторичния дискурс с особено силното му проявление в сферата на прабългаристиката. Тези обстоятелства налагат условното формулиране на две категории – „академичен национализъм” и „квазинаучен автохтонизъм”, което поставя казус към коя от тях може да се отнесе научното творчество на д-р Ценов. В настоящето изследване ще се направи опит да бъде даден отговор на този въпрос, опирайки се на задълбочен анализ върху основните тенденции в методологията на автора, върху неговите главни тези и аргументативна част.

В своята научна кариера д-р Ганчо Ценов открито се обявява за застъпник на т. нар. „Автохтонна” теория за произхода на българския етнически елемент. В исторически план първостроител на тази теза е Г. С. Раковски, чиито възгледи и теории до голяма степен са доразвити от д-р Ценов. Раковски става привърженик на индоевропейската тенденция, която най-общо може да се категоризира като мощна реакция на част от обществото срещу идеите на панславизма, който в средата на XIX в. е без съмнение водеща доктрина в териториите, намиращи се под пряко влияние на руската имперска доктрина. В този смисъл Раковски търси връзката на българите с древната индоевропейска общност, доказването на която автоматично приобщава българската народност към една имагинерна общност[4], която се възприема от съвременниците на Раковски като голяма етническа категория с блестяща култура и цивилизация. В качеството си на член на българската възрожденска интелигенция, Раковски търси уникалност в българската средновековна и антична история, търси начин да покаже изконното величие на българското, за което намира своите исторически и културологически аргументи. Раковски пръв дава идеята, че българите не са покръстени през 864 г., а са покръстени много по-рано, от апостол Павел – теза, която
д-р Ценов ще преповтори, намирайки своите аргументи за това. Раковски открито обвинява древните автори в тенденциозност и етнически егоцентризъм, но в същото време използва удобните за него техни сведения, върху които конструира своите теории и чрез които неговите твърдения добиват „научен” характер. Същото през следващото столетие прави и д-р Ценов. Добре известно е, че Раковски не възприема идеите на тюркската теория за произхода на българския народ. Нещо повече, той открито оспорва възгледите на застъпниците на тази теория, което по-късно ще бъде забелязано и в творчеството на Ганчо Ценов.
[5]
 В този смисъл д-р Ценов може да бъде определен като принципен последовател на идеите на Г. С. Раковски, като разбира се той засяга повече теми, лансира повече твърдения и намира повече историческа аргументация от своя предшественик.

Д-р Ганчо Ценов се ползва с привилегиите на лектор в Берлинския университет и на член на академичната общност в Германия, където прекарва голяма част от своята научна кариера. Алтернативното историческо мислене на автора обаче не намира подкрепа от тогавашната официална историческа наука в България, която не възприема постигнатите от него заключения и го обвинява в „ненаучност”. Част от западноевропейската историческа наука също не приема тезите на Ценов, гледайки на него като на маргинално явление в категорията на „прабългаристиката”. Например Е. Минс в рецензията си върху Ценов дебело подчертава погрешното локализиране на географски обекти, което българският историк прави. Рецензентът изтъква грешката на автора, че Кимерийски и Тракийски Босфор са едно и също, че планинската верига Кавказ се намира на Балканите и др. Друг рецензент, Уилям Милър, отбелязва, че според Ганчо Ценов етнонимът „българи” е използван за пръв път от Йоан Антиохийски. Милър констатира, че в Ценовите съчинения националистическият патос е широко застъпен, като дава пример с твърдението, че Крум бил „добър християнин и миролюбив човек” и че щял да помогне на Източна Европа, ако бил превзел Константинопол. Неуспешното превземане на Константинопол е представено като нещастие. Милър също така отчита факта, че Ценов погрешно чете гръцките текстове.[6]

Разбира се, някои западноевропейски изследователи като проф. д-р Антонио Балдачи и проф. Майер говорят за творчеството на Ганчо Ценов с подчертано уважение, поставяйки го в категорията на безспорната академична наука. Въпросните автори отбелязват, че д-р Ценов предизвиква революция в изследванията върху произхода на българския народ и че неговите съчинения почиват върху добре изложена историческа аргументация.[7] Подобни мнения очевидно са резултат от вниманието, което Ценов получава в Германия като лектор и защитил докторска дисертация на тема „Произход и история на българския народ” в Берлинския университет, откъдето придобива известно академично лоби. Изрично трябва да се отбележи, че за въпросните изследователи прабългаристиката е периферна тема на занимания и интерес и в този контекст изследванията на Ценов предизвикват чисто любителски интерес. Те не отчитат много от грешките на автора както в аргументативната му част, така и в научната му методология.

В някакъв смисъл годините, в които работи д-р Ганчо Ценов, тенденциозно са натоварени с наличието на аналогични представители, спадащи към квазинаучния дискурс. Междувоенния период е време на обществена, социална и идентичностна криза. Появата на подобни параисторични текстове в такова време биха били възприети по различен начин в сравнение с друг период. Добре известно е, че след Първата световна война в много европейски държави историческата наука се опитва по подобен на Ценовия начин да доказва автохтонност, древност и величие на конкретната нация. Удобен паралел може да се направи с налагането на особено популярната през 30-те и 40-те години на XX век готска теория за произхода на хърватския народ като политическа и пропагандна алтернатива на славянската идея в хърватската историческа наука. Готската теория за етногенезиса на хърватите е широко застъпена в междувоенния период от учени като словенеца Якоб Келемина и хърватина Петър Шевгич, а в по-нови времена от хърватина Иван Мужич.[8]

/.../

В своите съчинения д-р Ценов открито излага съответните аргументи за своите теории, като същевременно претендира за безспорна научност. Авторът дебело подчертава, че науката почива на „положителни” факти, което от своя страна е в пълно противоречие с академичната история. Устройващите данни се приемат буквално и безалтернативно в Ценовото творчество, което може да се забележи ясно в множеството статии и монографии на автора, сред които „Праотечеството и праезикът на българите. Историко-филологически издирвания” (1907), „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници” (1908), „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква” (1910) „Кой е Климент Охридски?” (1915), „Произходът на хуните” (1915), „Народността на старите македонци” (1938), „Хуните, които основаха българската държава. Техният произход и тяхното християнство” (1940).[10] Тези заглавия предизвикват известни дискусии в българската академична общност, но са категорично отхвърлени от официалната историческа наука. Ганчо Ценов се превръща в маргинален персонаж, в квазинаучен историк, неспособен да обясни адекватно историческите процеси и явления, свързани с българската история.
/.../

Както вече бе отбелязано, основната теза на Ганчо Ценов е, че българите са автохтонно трако-илирийско население на Балканския полуостров. Това твърдение от своя страна изисква от автора изкуствено разширяване на етническата българска диаспора, което се вписва изцяло в контекста на национализмите от началото на XX в. В „Народността на старите македонци” националистическият патос съпровожда цялата аргументативна част на текста. Във въпросното изследване д-р Ценов се опитва да докаже изконната принадлежност на македонците към българската етническа група. На базата на погрешно четене на историческите извори, авторът прави генерално заключение за етническия състав на късноантична и ранносредновековна Македония – тя е населявана от българи. Ценов дебело подчертава, че славяните са по-късни пришълци и се обявява категорично против гръцкия етнически характер на античните македонци. Основните изводи във въпросното проучване са, че древните македонци етнически принадлежат към категорията на българите и че Илирия има осезаем български етнически характер още от Античността.[11] Опирайки се на античните автори, Ценов се опитва да направи етническа карта на Балканите през Античността, но поради невярното тълкуване на изворите, стига до подчертано грешни изводи. Във въпросната монография изследователят се обявява против гръцкия етнически характер на античните македонци, търсейки „научни” аргументи за своите твърдения, което е показателно за неговите подбуди да обезпечи фактологично българските претенции относно македонската история. Д-р Ценов дори успява да стигне до извода, че античният македонски език всъщност представлява някаква форма на български език и категорично няма нищо общо с гръцкия език.[12]

Д-р Ценов тотално отхвърля възможното славянско участие във формирането на българската народност, а също и миграционните процеси на древните протобългари. Във връзка с това, че българите не са дошли по-късно от славяните на Балканите, Ценов използва казаното от Йордан, че българи, славяни и анти, заедно нападали Римската империя.[13] Стремежът на автора да разграничи българското от славянското може да се обясни нагледно с промените в българското общество и в Европа като цяло. Както вече стана дума, в първата половина на XX в. идеите на автохтонизма са особено силни в европейската историческа наука. От друга страна славянството и панславизмът са тотално компрометирани в българското съзнание след Първата световна война, което отваря пространство за „редактиране” на славянската роля в българската история. Тази тенденция ще се запази до края на Втората световна война и по-конкретно до политическите промени в България през 1944 г., след които славянството ще вземе своя „реванш” в българската историческа наука.[14]

/.../.

Ценов обединява на расов принцип българите със старите мизи, гети, скити, траки.[16] Подобни етноидентификационни вериги могат да бъдат разгледани и в други изследвания на Ценов. В „Произходът на българите и начало на българската държава” авторът идентифицира етническите категории на готите и хуните с тази на българите[17]. В капиталния му труд „Кроватова България и покръстването на българите” пък авторовите етнически идентификации обединяват скити, траки, хуни, готи, славяни и българи под общ знаменател като един и същ народ, обитаващ Балканския полуостров от дълбока древност.[18] Авторът очевидно не взема предвид т. нар. архаизация на етнонимите, много разпространена у средновековните писатели, върху които той работи.

Националистическият патос е водещ фактор в голяма част от трудовете на д-р Ганчо Ценов. В „Кроватова България и покръстването на българите” например авторът постига някои заключения, чрез които тенденциозно се увеличават териториалните рамки на българската държава, хронологическите граници на българската история и българската роля в световната история. Авторът открито заявява, че в териториално отношение Стара България е стигала до Константинопол и Златния рог, че българите са най-старите християни в Европа, покръстени още от апостолите Павел и Андрей, че през 864 г. те изоставят арианството и се присъединяват към ортодоксалния християнски свят, че византийските императори Юстин и Юстиниан Велики[19] са всъщност българи по своята етническа принадлежност, че Александър Велики също е българин.[20] Авторът разглежда Първа Юстиниана като първата българска архиепископия.[21] Д-р Ценов идентифицира Улфила като основоположник на българската църква, а писмото на папа Николай до император Михаил всъщност е било адресирано до кан Михаил (Борис).[22] Троянската война е представена като сблъсък между елини и мизи (които той тенденциозно идентифицира с българите, както беше вече отбелязано). Тази война е представена от автора като сблъсък между две различни раси. Според Ценов, въстанията от времето на император Анастасий в Сердика (дн. София) и Пауталия (дн. Кюстендил) са с подчертано български характер.[23] Друго заключение за етническата доминация на българите още в Античността е това, че балканските територии на Източната Римска империя са били с предимно български етнически характер.[24]

Както вече бе отбелязано, д-р Ганчо Ценов пропуска основни моменти в четенето на исторически извори и оттам следват очевидни неточности в защитаваните от него тези. В този аспект творчеството на автора изобилства от нагледни примери, като тук ще бъдат изложени най-дискусионните от тях. Опирайки се на ранносредновековни автори (като Константин Багренородни), д-р Ценов стига до заключението, че България е била римска провинция.[25] В друго свое изследване авторът отбелязва, че Теофан описва околностите на Константинопол като Стара Голяма България. Ценов също смята, че Анастасий Библиотекар идентифицира българското и готското нахлуване като едно и също явление. Също така, работейки с текста на Анастасий Библиотекар, Ценов стига до заключението, че българите са станали господари на горните провинции още в IV в., след ерозията на Римската империя.[26] Отново ще бъде разгледана една от основните тези на Ценов, че мизите са еквивалентно понятие на българите в късната Античност и оттам, че Мизия е еквивалент на България. Като силен аргумент за своята теория, авторът посочва картата на Св. Йероним от IV в. и написаното в нея “Mesia hec est Vulgaria”.[27] Авторът обаче не допуска, че е твърде възможно картата с въпросния надпис да е късен средновековен препис и съответно да няма никаква топонимна стойност по отношение на Античността. Тук става ясно, че авторът освен грешен прочит на изворите не умее да работи с късноантични и ранносредновековни етнически категории, поради което предлага подчертано неточна етническа карта на Балканите.

По-рано стана дума за грешното локализиране на географски обекти, което прави д-р Ценов. Авторът прави очевидни грешки в историческата география, което може да бъде забелязано в неговата монография „Кроватова България и покръстването на българите”. Например изследователят идентифицира планина Рила с планинската верига Кавказ, а също така не прави разлика между Тракийски и Кимерийски Босфор.[28] В „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните” д-р Ценов пък включва в границите на българската държава по времето на кан Аспарух териториите на Мизия, Скития, Тракия и Илирия. В същата монография изследователят открито заявява, че по времето на кан Омуртаг границата на България е опирала до границата на Франкската държава. От цитирани откъси, Ценов стига до заключението, че България е стигала до тогавашна Франция, която всъщност представлява днешна Германия. Ценов стига до извода, че българите към 892 г. са заемали цялото маджарско пространство до Моравия. Българите владеели Галиция, Седмоградско, владеели също така Хърватска и Славония.[29] Неточностите в работата на автора са повече от очевидни, но по-важното е, че те са продиктувани от грешна и подчертано ненаучна методология. Оттам повечето изследвания на д-р Ценов са натоварени с подобен националистически патос, но нямат сериозна стойност от академична гледна точка. Трудно е да се стигне до заключението дали грешките на автора са продиктувани от незнаене или неправилен подход или са допуснати съвсем съзнателно с цел постигането на „положителни” факти в българската история.

При задълбочена работа с монографията „Кроватова България и покръстването на българите”, освен гореспоменатите чисто методологични грешки, авторът прави и други ненаучни изтъквания. Например, когато говори относно тюркската теория за произхода на българите, съвсем ясно си личи, че д-р Ценов не прави разлика между понятията „турци” и „тюрки”. Това е категорично свидетелство за липса на историческа компетентност. Проблемът обаче се състои в това, че д-р Ценов използва термина „турци” в явен пейоративен контекст. Етно-идентификационните разминавания са тенденция в творчеството на д-р Ценов, което е свидетелство за ненаучността на автора. Научността изисква при работа с проблеми от подобно многоаспектно естество и натоварени с потенциална конфликтност умереност при изложението на фактите и най-вече необходимата историческа аргументация. Поради своята неосведоменост, авторът постига абсурдни заключения в сферата на въпроса за етногенезиса на българите, който в първата половина на XX в. има изключително широк отзвук в българското обществено пространство, предлагайки неясни и очевидно грешни аргументи. В този смисъл по-прецизният отговор на казуса дали авторът е академичен националист или параучен би следвало да отнесе д-р Ганчо Ценов към втората категория.
/.../

http://prehodbg.com/?q=book/expor
t/html/1463




Гласувай:
11
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. kvg55 - mt46,
19.01 05:23
Прилича ми на македонщина.
цитирай
2. shtaparov - Квазинаучна е тюркологията, по...
19.01 10:43
Квазинаучна е тюркологията,понеже се "базира" на фантазии и предполажения- не на научни факти. Историческа наука световните учени правят,като разчитат древни ръкописи за отминали събития и ги цитират или преразказват със свои думи. Точно това правеше и Ценов,а презрените тюрколози и панслависти фалшифицират фактите,като укриват или премълчават всичко което ги опровергава а онова, което го няма като факт но им е нужно го заместват със свои измишльотини. Ценов не е редактирал нито един древен ръкопис за разлика от онези измамници,за които обективната истина е бич: те редовно подправят древни етноними, вменяват на някои народи фалшиви и непознати за тях езически богове,крадат достоянията на едни (напр.Кирилицата) и ги дават на други или с две думи- водещите казионни "историци" у нас бяха една презряна сган,за която никоя фалшификация не беше чужда!
цитирай
3. shtaparov - Затова "нашите" каз...
19.01 10:55
Затова "нашите" казиони с право може да бъдат наричани Псевдоисторици и ако има квазинаучна шайка у нас,която фалшифира Българската история т.е.народната ни биография така,както на крадливите ни съседи им е угодно,това е именно тя! Не бива да забравяме,че точно същите казиони още в 1946 г. обявиха над милион Българи за "македонци",а всички останали ги обявиха за "турци" и "татари"- това трябва да ни говори доколко можем да им вярваме!
цитирай
4. mt46 - Така е...
20.01 23:20
kvg55 написа:
Прилича ми на македонщина.

цитирай
5. mt46 - Не е точно така, но имаш право на мнение...
20.01 23:22
shtaparov написа:
Квазинаучна е тюркологията,понеже се "базира" на фантазии и предполажения- не на научни факти. Историческа наука световните учени правят,като разчитат древни ръкописи за отминали събития и ги цитират или преразказват със свои думи. Точно това правеше и Ценов,а презрените тюрколози и панслависти фалшифицират фактите,като укриват или премълчават всичко което ги опровергава а онова, което го няма като факт но им е нужно го заместват със свои измишльотини. Ценов не е редактирал нито един древен ръкопис за разлика от онези измамници,за които обективната истина е бич: те редовно подправят древни етноними, вменяват на някои народи фалшиви и непознати за тях езически богове,крадат достоянията на едни (напр.Кирилицата) и ги дават на други или с две думи- водещите казионни "историци" у нас бяха една презряна сган,за която никоя фалшификация не беше чужда!

цитирай
6. mt46 - Не е вярно, че казионните ни историци фалшифицират историята...
20.01 23:24
shtaparov написа:
Затова "нашите" казиони с право може да бъдат наричани Псевдоисторици и ако има квазинаучна шайка у нас,която фалшифира Българската история т.е.народната ни биография така,както на крадливите ни съседи им е угодно,това е именно тя! Не бива да забравяме,че точно същите казиони още в 1946 г. обявиха над милион Българи за "македонци",а всички останали ги обявиха за "турци" и "татари"- това трябва да ни говори доколко можем да им вярваме!

цитирай
7. shtaparov - Абсолютно вярно е: елементарен ...
22.01 09:00
Абсолютно вярно е: елементарен пример е царуването на Тервел,което те "обосновават" по един начин чрез Българския календар а датират по съвсем друг,който се разминава с вече "обоснования" от тях! Друг пример е годината 681-ва когато не е основана България,понеже в нашите стари летописи и не само там пише за наша държава и владетели 515 години преди това! Трети пример е цар Константин II Асен (1397-1422г.),за когото пише в много средновековни летописи,но казионите са изхвърлили от историята и не желаят да го върнат в нея! Такива примери има десетки- нужно ли е да продължавам???
цитирай
8. mt46 - https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BB
22.01 11:02
Хан Тѐрвел[1] e вторият владетел на България. Според Именника на българските ханове той наследява Аспарух.

Източниците днес показват различни данни за периода на управлението му 700 – 721 (701 – 718) г. През 705 г. е въздигнат от император Юстиниан в римската имперска титла кесар, с което се създава прецедент в историята.[2] Вероятно е бил християнин, подобно на дядо си Кубрат.[3][4][2] Според някои изследователи канонизираният от източната и западната християнска църква за светец свети Тривелий Теоктист, спасител на Европа, е Тервел.
цитирай
9. mt46 - https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BB
22.01 11:03

През 705 г. детронираният византийски император Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания) бяга от заточението си в Херсонес Таврически на Кримския полуостров и след много премеждия се озовава при Тервел. Двамата сключват сделка – Юстиниан с помощта на 15 000 българи стига до Константинопол и след преврат си връща короната.

Тервел получава областта Загоре (или Загора), пари и много скъпоценни дарове, всичко описано подробно във византийски сборник от Х век (Свидас). Според описанието Юстиниан кара Тервел да положи върху земята своя щит и забодения до него камшик. После византийците насипват върху тях злато и скъпоценности, докато ги покриват изцяло. Приет в императорския дворец е увенчан с кесарска корона и покрит с императорска хламида. [5][6] Тервел получава правата на законен владетел над територии, които доскоро са собственост на Византийската империя.

Изглежда, че Юстиниан допуска този компромис с имперската доктрина, притиснат от обстоятелствата. Когато се почувства сигурен на престола, той организира поход срещу българите, но е разбит през 708 г. край Анхиало (днешно Поморие, вж. Битка при Анхиало (708)).

След убийството на Юстиниан през 711 г. Тервел продължава да се намесва в делата на Империята. Българите ежегодно извършват походи на територията на империята, като този през 716 г. достига до Константинопол. Арабската заплаха и предстояща обсада на византийската столица карат правителството на империята да започне мирни преговори с българите. През 716 г. е сключен мирен договор с новия император Теодосий III, който гласи:

Византийската империя се задължава да дари на България скъпи червени кожи – символ на царска власт и величие;
Византийската империя признава българските граници, като в тях влиза областта Загоре;
двете държави се задължават да си предават емигрантите, които са обвинени в заговор срещу законния владетел;
право на внос имат само стоки, снабдени с държавен печат. В противен случай подлежат на конфискация – това се смята за първия случай в историята на Европа на клауза в договор, уреждаща икономически проблем.
Съществуват хипотези, че в чест на Тервел, най-вероятно е създаден най-старият и най-внушителен старобългарски монумент, запазен в Европа – барелефът Мадарски конник като мемориал в чест на бог Тангра, на победите над Византия, в памет на неговия баща Аспарух и в израз на величието на Българската държава[7][8][9].
цитирай
10. mt46 - https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BB
22.01 11:04
На 25 март 717 г. за византийски император е коронясан Лъв III Исавър, поставил началото на Сирийската династия. През лятото на същата година Маслама, брат на арабския халиф Сюлейман, преминава Дарданелите и блокира по суша Константинопол със 100-хилядна армия. Флотът на арабския пълководец също е огромен – според арабски източници наброява 2500 кораба. Египетски моряци-християни дезертират от арабския флот и дават ценна информация на Лъв III Исавър за тактиката и намеренията на Маслама. С помощта на гръцки огън императорът разгромява вражеския флот.

Още през 717 г., осланяйки се на договора с България, империята се обръща за помощ към Тервел, който незабавно се отзовава. Стълкновението между българи и араби пред стените на Константинопол намира отражение в значителен брой византийски, западни и източни извори. Макар и да се различават в детайли, всички са единодушни, че през 718 г. арабите претърпяват нечувано дотогава поражение от българите.

Още в началото на обсадата българите се явяват в тила на противника и голяма част от вражеската войска е унищожена. Опасността за арабите е толкова голяма, че се налага сухопътната им армия да обгради лагера си с 2 окопа – единият срещу Константинопол, а другият срещу българите. В тази война арабите проявяват изключителна упоритост въпреки неблагоприятните климатични условия – зимата е незапомнено студена, цели 100 дни земята е покрита със сняг. През лятото на 718 г. арабите провеждат решително сражение с българите, но претърпяват поражение. Според летописеца Теофан в конфликта загиват 22 000 араби, а Зигеберт говори за 30 000 жертви. Константинопол е спасен, а името на България се разнася по всички краища на тогавашния свят.

Широко се пропагандира от много историци, че победата на Тервел, както по-късно и победата при Поатие (дн. Франция) на франкския майордом Карл Мартел над арабите са двете събития, които не позволяват на арабите да проникнат дълбоко във вътрешността на Европа. Въпреки победата на Тервел обсадата продължава още 2 мес.

Блокадата по море е свалена на 15 август 718 г., точно 1 г. след началото на обсадата. При оттеглянето си оределият арабски флот е връхлетян от буря и само 5 кораба се добират до Сирия. Арабските летописци оценяват загиналите по време на похода на около 100 000 души. Победата на коалицията, ръководена от Лъв III Исавър, в която освен Византия и България влизат хазари, арменци, както и представители на други етнически групи от кавказкия регион, над армиите на Арабския халифат спира разпространението на исляма на източната граница на Мала Азия за около 6 века.

Анастасий II – Лъв III
През 719 г. Тервел за пореден път се меси в делата на Византия. Сваленият византийски император Анастасий II привлича на своя страна част от аристокрацията и организира заговор за свалянето на император Лъв III Исавър. Привържениците на Анастасий II го съветват да потърси помощта на българския Тервел – изборът е продиктуван най-вече от мощта на българския владетел и авторитета му на човек, способен да доведе до успешен край всяко начинание.

Тервел не се поколебава нито за миг: той приема Анастасий II, обещава му помощ, „дал му войска и 50 кентинария злато“ (1 кентинарий се равнявал на 7200 номизми), т.е. Тервел подпомага претендента за византийския престол с огромната сума от 360 000 златни монети. Начело на българските войски узурпаторът се отправя срещу Константинопол, но акцията му излиза неуспешна, тъй като столичните жители отказват да го пуснат в града.

Междувременно Лъв III изпраща писмо до Тервел, като го заклева да спазва договорите, да предпочете мира пред войната и да предаде заговорниците. Подействат не толкова укорите и заплахите, колкото фактът, че Анастасий е изоставен от привържениците си. Тервел къса връзките си с узурпатора и изтегля войските си. За да потвърди „лоялността“ си към договорите, Тервел изпраща на Лъв III много от заговорниците, които избягват в Плиска.
цитирай
11. mt46 - http://istoria.bg/682/tsar-konstantin-vtori-asen
22.01 11:05
Цар Константин II Асен
Цар Константин II Асен е Син на Цар Иван Срацимир (1356-1397), владетел на Видинското царство. Роден в началото на 70-те години на ХІV в. от брака с влашката принцеса Анна Басараб. Баща му го коронясва за съвладетел още в младежките му години. Църквата го величае като ”нов христолюбив Константин”, ”доблестен и мъдър”, предопределен за велики дела.

Първата му държавна и църковна мисия е посещението на Търново през 1395 г., заедно с видинския митрополит Йоасаф. Истинската цел не е известна, но реалният резултат е откриването на мощите на св. Филотея, измолването им от турския управител на града и тържественото им пренасяне във Видин.

За съдбата и владетелското статукво на Константин съвременната българска историческа наука се основава на сведенията на маджарския крал Сигизмунд в писмата му до бургундския херцог Филип, турски документи за размириците през периода 1402-1422, българската анонимна хроника и др. В много от тези документи за България и нейният цар Константин се споменава като за отделна държава със свой владетел наред с другите балкански васални кралства и княжества. В писмо на Сигизмунд Люксембургски Константин е наречен ”прославеният император на България”. В съответствие на тези сведения се налага да се коригират досегашните твърдения, че годината 1396 е краят на Видинското царство и окончателното падане на Българските земи под османска власт.

Вероятно Видинското царство след 1397 г. придобива васалитет с утежнен статут под властта на престолонаследника Константин ІІ Асен. След битката при Анкара през 1402 г., където султан Баязид е пленен от императора на монголите Тамерлан (1336-1405) и загива, неговите наследници Сюлейман, Муса и Мехмед І започват междуособна борба за престола, която отслабва и разпокъсва османската държава. От това се възползва маджарският крал Сигизмунд, който организира през 1404 г. християнска коалиция за война с турците. В коалицията, наред със сръбския крал Стефан Лазаревич, трансилванския воевода Мирчо Стари, участва и видинският цар Константин. През 1406 г. обединените християнски войски разбиват османците и завладяват Силистра. В българските земи избухва въстание, известно като въстанието на царските синове Константин и Фружин (синът на цар Иван Шишман) – движение за възстановяване на българската държава. Най-широк размах въстанието придобива през 1408 г.

Срещу въстаналите българи насочва своите войски Сюлейман и нанася удар на Фружин в Темско (при Пирот). В продължилата през 1409 г. междуособната война между братята султани българите застават на страната на Муса, който им обещава подкрепа. Водят се ожесточени сражения, в които участват българи, сърби и власи. Муса убива Сюлейман и се обявява за османски владетел. След това той обаче скъсва съюза с християните и подлага на опустошения българските земи. Във фолклора остава страшният образ на убиеца Муса Кеседжия.

Силите на цар Константин не са сломени и той продължава успешни действия за отвоюването на бащиното си наследство. Заедно с другите балкански владетели той подкрепя третия брат от претендентите за турския престол – Мехмед І в борбата му с Муса. През 1413 г. Мехмед І побеждава Муса и сключва мир с християнските си съседи, включително и с Константин ІІ Асен.

Антиосманското движение в българските земи продължава чак до 1417 г. и затихва с потушаването на бунта на шейх Бедредин Симави, който проповядва равенство и уважение между мюсюлмани и християни. Видинското царство най-вероятно просъществува до 1422 г., когато новият султан Мурад ІІ (1421-1451) разгромява бунтовника Дюзме Мустафа и установява политика на централизация в османската държава.

Преди османската кампания за превземане на Константинопол през юни 1422 г. султанът предприема настъпление срещу християнските си съседи на Балканите. Фируз бей е изпратен със силна войска към Влашко. Тогава вероятно е ликвидирана и българската власт във Видин, а цар Константин ІІ Асен е принуден да избяга в Унгария.

За смъртта на Константин ІІ, ”прославеният император на България”, съобщава Константин Костенечки. Според него царят умира на 17 септември 1422 г. в Белград. Българските царски поменици завършват с имената на Константин и Фружин, или само с ”Константин Асен цар”. Към името на този последен български владетел, отбелязан в редица европейски извори, естествено се прибавя и името Асен, тъй като Шишмановия род е клонка от Асеневата династия.
цитирай
12. mt46 - В историята съществуват и неволни грешки...
22.01 11:18
shtaparov написа:
Абсолютно вярно е: елементарен пример е царуването на Тервел,което те "обосновават" по един начин чрез Българския календар а датират по съвсем друг,който се разминава с вече "обоснования" от тях! Друг пример е годината 681-ва когато не е основана България,понеже в нашите стари летописи и не само там пише за наша държава и владетели 515 години преди това! Трети пример е цар Константин II Асен (1397-1422г.),за когото пише в много средновековни летописи,но казионите са изхвърлили от историята и не желаят да го върнат в нея! Такива примери има десетки- нужно ли е да продължавам???

Защо си внушаваш, че всичко е нарочно "скалъпено"?...
За създаването на ПБЦ няма как да се обоснове и докаже научно по-ранна година. А 500 г. по-рано – това е просто фантастика!...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 13777978
Постинги: 2668
Коментари: 37449
Гласове: 123610
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Февруари, 2021  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728