Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.09.2021 23:27 - За правилата на войната
Автор: mt46 Категория: История   
Прочетен: 2997 Коментари: 17 Гласове:
19


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .
.
.
Лев Толстой

Война и мир (295)
Том 4


Част трета
I

Бородинското сражение с последвалото го завземане на Москва и бягството на французите без нови сражения е едно от най-поучителните явления в историята.

Всички историци са съгласни, че външната дейност на държавите и народите при стълкновенията помежду им се изразява във войни; че непосредствено, поради по-големите или по-малки военни успехи, се увеличава или намалява политическата сила на държавите и народите.

Колкото и да са странни историческите описания как някой крал или император, след като се скарал с друг император или крал, събрал войска, почнал бой с войската на врага си, спечелил победа, убил три, пет, десет хиляди души и поради това подчинил държавата и целия народ от няколко милиона; колкото и да не може да се разбере защо поражението на една армия, една стотна от всичките народни сили, е принудило народа да се подчини, всички факти на историята (доколкото я знаем) потвърждават верността на обстоятелството, че по-големите или по-малки успехи на войската на един народ срещу войската на друг народ са причини или най-малкото съществени признаци за увеличението или намалението на народните сили. Войската спечелва победа и тутакси правата на победилия народ се увеличават за сметка на победения. Войската е претърпяла поражение и тутакси, съответно на понесеното поражение, народът се лишава от известни права, а при пълно поражение на войската си — напълно се подчинява.

Тъй е било (според историята) от най-далечни времена — до сегашно време. Всичките войни на Наполеон са потвърждение на това правило. Съответно степента на поражението на австрийските войски — Австрия се лишава от свои права, а се увеличават правата и силите на Франция. Победата на французите при Йена и Ауершет унищожава самостоятелното съществуване на Прусия.

Но изведнъж, в 1812 година, французите спечелват победа при Москва. Москва е превзета и след това, без нови сражения, не Русия престана да съществува, но престана да съществува шестстотинхилядната армия, а сетне и Наполеоновата Франция. Невъзможно е да се пресилват фактите, за да се съгласуват с правилата на историята и да се каже, че полесражението при Бородино е останало в ръцете на русите и че след Москва е имало сражения, които са унищожили армията на Наполеон.

След Бородинската победа на французите нямаше нито едно не само генерално, но и що-годе значително сражение и френската армия престана да съществува. Какво значи това? Ако беше пример от историята на Китай, бихме казали, че това явление не е историческо (отворена вратичка за историците, когато нещо не подхожда на тяхната мярка); ако се отнасяше до кратко сблъскване, в което са участвували малък брой войски, бихме могли да приемем това явление за изключение; но това събитие е станало пред очите на бащите ни, за които се е решавал въпросът за живота и смъртта на отечеството, и тая война беше най-голямата от всички известни войни…

Периодът на кампанията през 1812 година от Бородинското сражение до изгонването на французите доказа, че едно спечелено сражение не само не е причина за завоюване, но дори и не е постоянен белег за завоюване; той доказа, че силата, която решава участта на народите, се крие не в завоевателите, дори не в армиите и сраженията, а в нещо друго.

Когато описват положението на френската армия преди напускането на Москва, френските историци твърдят, че всичко във Великата армия било в ред освен кавалерията, артилерията и обоза, а не е имало фураж за изхранването на конете и на рогатия добитък. Нищо не могло да помогне на това бедствие, тъй като околните селяни изгаряли сеното си и не го давали на французите.

Спечеленото сражение не донесе обикновените резултати, защото селяните Карп и Влас, които след излизането на французите пристигнаха в Москва с каруци, за да ограбват града и изобщо не проявяваха лични героически чувства, както и всичкото това безбройно множество селяни, не докарваха сено в Москва, макар и да им предлагаха хубави пари, а го горяха.

 

 

Нека си представим двама души, излезли с шпаги да се бият на дуел по всичките правила на фехтовъчното изкуство, и че фехтуването е продължило доста дълго; изведнъж един от противниците, усетил, че е ранен, и разбрал, че работата не е шега, а засяга живота му, хвърля шпагата и като грабва първата попаднала му суровица, почва да я върти. Но нека си представим, че тоя човек, който тъй разумно е употребил най-доброто и най-простото средство за постигане на целта си, едновременно с това, въодушевен от легендите за рицарството би поискал да скрие същината на работата и би упорствувал да твърди, че е победил по всичките правила на изкуството — с шпага. Можем да си представим каква бъркотия и неяснота би излязло от подобно описание на станалия дуел!

Фехтовчикът, който искаше борбата да се води по правилата на изкуството, бяха французите; противникът, който хвърли шпагата и дигна суровицата — бяха русите; хората, които се мъчат да обяснят всичко според правилата на фехтовката, са историците, които писаха за това събитие.

От опожаряването на Смоленск почва война, която не прилича на никакви предишни легенди за войната. Опожаряването на градове и села, отстъпление след сражения, ударът при Бородино и ново отстъпление, изоставянето и изгарянето на Москва, ловенето на мародери, залавянето на обози, партизанската война — всичко това са отстъпления от правилата.

Наполеон чувствуваше това и от времето, когато бе спрял в Москва в правилната поза на фехтовач и вместо шпагата на противника си видя дигнатата над себе си суровица, той непрекъснато се оплакваше на Кутузов и на император Александър, че войната се води противно на всякакви правила (като че има някакви правила, по които да се убиват хората). Въпреки оплакванията на французите за неизпълняване на правилата, въпреки че на висшите по положение руси, кой знае защо, им се струваше срамно да се бият със суровица, а им се искаше да застанат по всички правила в позиция en quatre или en tierce, или да направят изкусен удар в prime[1] и т.н., суровицата на народната война се дигна с всичката си страшна и величествена сила и, без да пита ничии вкусове и правила, с глупава простота, но с целесъобразност, без да гледа нищо, се дигаше, падаше и бухаше французите, докато всички нашественици загинаха.
/.../

https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/295#textstart




Гласувай:
19



Следващ постинг
Предишен постинг

1. leonleonovpom2 - Здравей, Марине!
16.09.2021 00:28
Да, всичко е така, освен една подробност Москва не е столица на Русия! Бородинската битка е на кантар, няма ясен победител Но зимата настъпва , а французите нямат подходящо облекло Тактиката на Наполеон е да принуди Николай Първи да иска мир Очаква с нетърпение руската дипломация да се намеси Но руснаците мълчат! Капанът е щракнал!
Москва е само един голям руски град, не е Петербург!
Руската тактика е блестяща Това е тактиката на нашия Крум Дава столицата, бяга привидно от битка ,но се готви за унищожителната Не иска преговори Това всява смут? Каква е целта му ?
Наполеон се връща, има проблеми с изхранването на половин милионната армия,с продоволсктвието, с облеклото, с логистиката!
Няма голяма битка на връщането, но казаците нанасят светкавични удари и изчезват! Няма спасение за ранените, за изостаналите От тази огромна армия в Париж се връщат около 20 хиляди души само А има една битка при Лайпциг, битката на народите, където френската армия е разбита окончателно!
Наполеон се опитва да наложи своите правила на война, но фактически войната се води по наложените от Николай Първи правила! Те са съобразени със странични неща, които Наполеон е пренебрегнал- Грешно насочен удар, суров климат, враждебно настроено население, светкавични удари на казаците, с които французите не могат да се справят Те влизат по- късно и в Париж и той е под тяхно разпореждане Дават на Франция дума- бистрО-за кръчма! Патрулирайки, бързат, влизат в кръчмата и си поръчват питие Не разполагат с време и викат на келнера-Бистро, бистро! И заведението станало БистрО!

Лука нощ!
цитирай
2. germantiger - падеднието на наполеон започва от ...
16.09.2021 07:36
падеднието на наполеон започва от испания - от неговите провалили се маршали и най-вече ОТ ГЕРОИЧНИЯ ИСПАНСКИ НАРОД КОЙТО НАДМИНАВА РУСКИЯ И ВСЕКИ ДРУГ В ЕВРОПА

за това има книги, но тук в бг разбира се, те нито са преведени, нито се знаят

изтребването на цели градове в сиапния заедно с децата и жените, които се бият против французите и всичко останало е чутовно, но българина това не го знае естествено, хубаво е че света на военната история отлично го знае

наполеон не е същия още след ваграм

неслучайно кутузов преди шевардино и след това бородино казва за импертора - той не е същия

темата е огромна, а опожаряването на смосленск наистина е началото на края

в смосленск руснаците се отбраняват като лъвове, гражданите и селяните също докрай
цитирай
3. kvg55 - mt46,
16.09.2021 19:15
На война, като на война – няма правила.
цитирай
4. mt46 - https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/296#textstart
16.09.2021 22:15
II
Едно от най-осезателните и изгодни отстъпления от тъй наречените правила на войната е дейността на разпръснати хора срещу хора, които се притискат на купчина. Такъв род дейност винаги се проявява във война, която приема народен характер. Тая дейност се състои в това, че вместо множество да се опълчва срещу множество, хората се пръскат поотделно, нападат поединично и веднага побягват, щом ги нападнат с по-големи сили, а после, при сгоден случай, отново нападат. Това правеха герилясите в Испания; това правеха планинците в Кавказ, това правеха русите в 1812 година.

Нарекоха тоя род война партизанска и смятаха, че като я наричат така, обясняват значението й. Всъщност тоя род война не само не може да се подведе под никакви правила, но е съвсем противоположна на известното и признато за непогрешимо тактическо правило. Това правило казва, че атакуващият трябва да съсредоточи войските си, та в момента на боя да бъде по-силен от противника си.

Партизанската война (винаги успешна, както показва историята) е съвсем противна на това правило.

Това противоречие произлиза от туй, че военната наука смята силата на войските равна на броя им. Военната наука казва, че колкото войската е повече, толкова и силата е по-голяма. Les gros bataillons ont toujours raison.[1]

Като казва това, военната наука прилича на оная механика, която, разглеждайки силите само по отношение на техните маси, би казала, че силите са равни или неравни помежду си, защото масите им са равни или неравни.

Силата (количеството на движението) е равна на масата, умножена по скоростта.

Във военната област силата на войските е равна на масата, умножена по нещо друго, с някакво неизвестно x.

Военната наука, която вижда в историята безброй примери, че масата на войските не съвпада със силата и че малки отряди побеждават големи, смътно признава съществуването на тоя неизвестен множител и се мъчи да го открие ту в геометричното построяване, ту във въоръжението, ту — най-обикновено — в гениалността на пълководците. Но когато се опитат всички тия значения на множителя, резултатите не се съгласуват с историческите факти.

А пък достатъчно е само да се откажем от това — в угода на героите — невярно схващане за ефикасността на разпоредбите на висшите власти през време на война — и ще намерим тоя неизвестен x.

Тоя x е духът на войската, тоест по-голямото или по-малко желание на всички хора, които съставляват войската, да се бият и да се излагат на опасност, съвсем независимо дали се бият под командуване на гении или не на гении, дали на две или на три линии и дали със суровици или с пушки, които стрелят тридесет пъти в минута. Ония хора, който имат най-голямо желание да се бият, винаги сами ще се поставят в най-изгодните условия за бой.

Духът на войската, умножен по масата, дава силата. Да се определи и изрази значението на духа на войската, на тоя неизвестен множител, е задача на науката.

Тая задача е разрешима само когато престанем да поставяме произволно вместо значението на напълно неизвестното x ония условия, при които се проявява силата, например: разпоредбите на пълководеца, въоръжението и т.н., които са били приети за множител, а да признаем това неизвестно в неговата цялост, тоест като по-голямо или по-малко желание за бой и за излагане себе си на опасност. Само тогава, изразявайки с уравнения известни исторически факти, може от сравняването на относителното значение на това неизвестно да се надяваме да определим самото неизвестно.

Десет души, или батальони, или дивизии, сражавайки се с петнадесет души, или батальони, или дивизии, са победили петнадесетте, тоест убили и взели в плен всички без остатък, а самите са загубили четири; значи, унищожени са от едната страна четири, а от другата петнадесет. Следователно четирите са били равни на петнадесетте и следователно 4_x_ = 15_y_. Следователно x:_y_ = 15:4. Това уравнение не определя неизвестното, но дава отношението между двете неизвестни. И като се подведат в такива уравнения различно взети исторически единици (сражения, кампании, периоди на войни), получават се редица числа, в които трябва да има и могат да се открият закони.

Тактическото правило, че при настъпление трябва да се действува масово, а при отстъпление разпръснато, несъзнателно потвърждаваха истината, че силата на войската зависи от духа й. За да водиш хора срещу гюллетата, потребна е и по-голяма дисциплина, която се постига само чрез вътрешно движение на масите, отколкото да се отбраняваш от нападателите. Но това правило, при което се изпуска пред вид духът на войската, непрестанно излиза невярно и особено поразително противоречи на действителността там, дето се явява силен подем или упадък в духа на войската — т.е. във всички народни войни.

Отстъпвайки в 1812 година, французите, макар че според тактиката бяха длъжни да се защищават поотделно, се събират накуп, защото духът на войската толкова е паднал, че само масата задържа войската в едно. Русите, напротив, според тактиката би трябвало да нападат с маси, но в действителност се раздробяват, защото духът е толкова подигнат, че отделните лица без заповед нападат французите и нямат нужда от принуда, за да се излагат на труд и опасности.
цитирай
5. mt46 - Здравей, Лео! Само че думата "бистро" се е появила през 1884 г.
16.09.2021 23:08
leonleonovpom2 написа:
Да, всичко е така, освен една подробност Москва не е столица на Русия! Бородинската битка е на кантар, няма ясен победител Но зимата настъпва , а французите нямат подходящо облекло Тактиката на Наполеон е да принуди Николай Първи да иска мир Очаква с нетърпение руската дипломация да се намеси Но руснаците мълчат! Капанът е щракнал!
Москва е само един голям руски град, не е Петербург!
Руската тактика е блестяща Това е тактиката на нашия Крум Дава столицата, бяга привидно от битка ,но се готви за унищожителната Не иска преговори Това всява смут? Каква е целта му ?
Наполеон се връща, има проблеми с изхранването на половин милионната армия,с продоволсктвието, с облеклото, с логистиката!
Няма голяма битка на връщането, но казаците нанасят светкавични удари и изчезват! Няма спасение за ранените, за изостаналите От тази огромна армия в Париж се връщат около 20 хиляди души само А има една битка при Лайпциг, битката на народите, където френската армия е разбита окончателно!
Наполеон се опитва да наложи своите правила на война, но фактически войната се води по наложените от Николай Първи правила! Те са съобразени със странични неща, които Наполеон е пренебрегнал- Грешно насочен удар, суров климат, враждебно настроено население, светкавични удари на казаците, с които французите не могат да се справят Те влизат по- късно и в Париж и той е под тяхно разпореждане Дават на Франция дума- бистрО-за кръчма! Патрулирайки, бързат, влизат в кръчмата и си поръчват питие Не разполагат с време и викат на келнера-Бистро, бистро! И заведението станало БистрО!

Лука нощ!

цитирай
6. mt46 - Не знаех, но прочетох...
16.09.2021 23:26
germantiger написа:
падеднието на наполеон започва от испания - от неговите провалили се маршали и най-вече ОТ ГЕРОИЧНИЯ ИСПАНСКИ НАРОД КОЙТО НАДМИНАВА РУСКИЯ И ВСЕКИ ДРУГ В ЕВРОПА

за това има книги, но тук в бг разбира се, те нито са преведени, нито се знаят

изтребването на цели градове в сиапния заедно с децата и жените, които се бият против французите и всичко останало е чутовно, но българина това не го знае естествено, хубаво е че света на военната история отлично го знае

наполеон не е същия още след ваграм

неслучайно кутузов преди шевардино и след това бородино казва за импертора - той не е същия

темата е огромна, а опожаряването на смосленск наистина е началото на края

в смосленск руснаците се отбраняват като лъвове, гражданите и селяните също докрай

Навярно щяхме да знаем за героичните прояви на испанците, ако за тях беше написан велик роман...
А Русия още повече омаломощава Наполеон и помага на Запада да го довърши...
Наполеоновите войни са предвестник на световните войни през 20 в.
цитирай
7. mt46 - Има, но в случая руснаците не ги спазват...
16.09.2021 23:29
kvg55 написа:
На война, като на война – няма правила.

Романът е прекалено обемист. Бих го съкратил поне наполовина... :)
цитирай
8. leonleonovpom2 - Здравей, Марине!
17.09.2021 00:16
5. mt46 - Здравей, Лео! Само че думата "бистро" се е появила през 1884 г.
16.09 23:08

Как, бързо на руски е от тази година? Не споря, не съм вещ, но бистро е определено с руски произход във френския !И французите го обясняват с казаците именно, че от тях идва!Много ги е пречатлило, те са страхотни националисти на тема език, за да приемат за кръчма руска дума!
Русия също дейно участва в превземането на Париж! !Цар Николай Първи е главнокомандващ на обединените срещу Наполеон армии!

Лека нощ!
цитирай
9. mt46 - https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/312#textstart
25.09.2021 12:24
XVIII
Човек би казал, че в тая кампания на бягство на французите, когато те вършеха всичко, което можеше само да ги погуби, когато ни в едно движение на това множество, като се почне от завиването по Калужкия път — до бягството на началника от армията, нямаше никакъв смисъл, — човек би казал, че в тоя период на кампанията историците, които обясняват действията на масите само с волята на един човек, не ще могат да опишат това отстъпление от своето гледище. Ала не. Планини от книги са написани от историците за тая кампания и навсякъде са описани разпоредбите на Наполеон и дълбокомислените му планове — маньоврите, които направлявали войската, и гениалните нареждания на неговите маршали.

Неговото отстъпление от Малоярославец тогава, когато му дават път към един богат край и когато му е открит оня успореден път, по който по-късно ще го преследва Кутузов, ненужното отстъпление през опустошен край — това ни се обяснява с разни дълбокомислени съображения. Също такива дълбокомислени съображения му се приписват и при неговото отстъпление от Смоленск към Орша. След това се описва неговото геройство при Красное, дето той уж се готвел да приеме сражението и сам да командува; как се разхождал с брезова пръчка и казвал:

— J’ai assez fait l’Empereur, il est temps de faire le general[1] — и въпреки туй веднага след това бяга по-нататък, оставяйки на произвола на съдбата намиращите се отзад разкъсани части от армията.

След това описват ни величието на душата на маршалите, особено на Ней, величие на душата, което се състоеше в това, че нощем се бе промъкнал из горите, заобикаляйки през Днепър, и пристигна в Орша без знамена и артилерия и без девет десети от войската си.

И най-сетне последното заминаване на великия император от героичната армия ни се представя от историците като нещо велико и гениално. Дори тая последна постъпка — бягството, наричано на човешки език последна степен на подлостта, за която учат децата да се срамуват, дори и тая постъпка — според историците — намира оправдание.

Когато вече е невъзможно да се разтегнат още повече твърде еластичните нишки на историческите разсъждения, когато деянието вече явно е противно на онова, което цялото човечество нарича добро и дори — справедливо, историците откриват спасителното понятие за величие. Величието сякаш изключва възможността за преценка на добро и лошо. За великото няма лошо. Няма ужас, който може да бъде вменен като вина на оня, който е велик.

„C’est grandi“[2] — казват историците и тогава вече няма ни добро, ни лошо, а има „grand“ и „не grand“. Grand е хубаво, не grand — лошо. Grand е качество според тях на някакви особени същества, наричани от тях герои. И Наполеон, който, облечен в топла шуба, си отива в отечеството, като оставя да загиват не само другари, но (според него) хора, доведени от него тук, чувствува que c’est grand и душата му е спокойна. „Du sublime (той вижда нещо sublime в себе си) au ridicule il n’y a qu’un pas.“[3] — казва той. И целият свят петдесет години повтаря: „Sublime! Grandi Napoleon le Grand! Du sublime au ridicule il n’y a qu’un pas.“[4]

И, никому не минава през ум, че признаването на величие, непреценявано с мярката за добро и лошо, е само признание за своята нищожност и за безпределната си незначителност.

За нас, с дадената ни от Христос мярка за добро и лошо, няма нещо, което не може да се прецени. И няма величие там, дето няма простота, добро и правда.

Бележки
[1] Достатъчно се държах като император, време е да стана генерал. ↑

[2] Това е величествено! ↑

[3] От величественото до смешното има само една крачка. ↑

[4] Величествено! Велико! Наполеон Велики! От величественото до смешното има само една крачка.
цитирай
10. mt46 - https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/313#textstart
25.09.2021 12:33
XIX
Кой от русите, като е чел описанията на последния период от кампанията през 1812 година, не е изпитвал тежкото чувство на раздразнение, незадоволеност и неяснота? Кой не си е задавал въпросите как не са заловили, как не са унищожили всички французи, когато цели три армии, по-големи на брой от тях, ги бяха обкръжили, когато разстроените французи, които гладуваха и замръзваха, се предаваха на цели тълпи, когато (както ни разправя историята) целта на русите е била тъкмо тая — да спрат, да отрежат и да вземат в плен всички французи?

Как така руската войска, която, когато бе по-слаба по брой от френската, даде Бородинското сражение, как така тая войска, обкръжила от три страни французите, с цел да ги залови, не постигна целта си? Нима французите имаха такова голямо предимство при нас, че след като ги бяхме обкръжили с превъзхождащи сили, не можахме да ги надвием? Как можа да се случи това?

Историята (оная, която се нарича с това име), отговаряйки на тия въпроси, казва, че това станало, защото Кутузов и Тормасов, и Чичагов, и тоя, и оня не направили тия и тия маньоври.

Но защо те не са направили тия маньоври? Защо, ако бяха виновни, че не е била достигната предварително поставената цел — защо не ги съдиха и наказаха? Но дори да се допусне, че виновни за неуспеха на русите бяха Кутузов и Чичагов, и др., не може все пак да се разбере защо и при ония условия, в които бяха руските войски при Красное и при Березина (в двата случая русите бяха с по-големи сили), защо не бе пленена френската войска с маршалите, кралете и императора, когато целта на русите е била тая?

Обяснението на това странно явление с туй (както правят руските военни историци), че Кутузов е попречил на нападението, е неоснователно, защото ние знаем, че волята на Кутузов не можа да удържи войските от нападенията при Вязма и при Тарутино.

Защо руската войска, която с много по-малки сили при Бородино спечели победа над неприятеля, който бе в пълната си сила, при Красное и при Березина, когато тя бе с превъзхождащи сили, е могла да бъде победена от разстроените тълпи на французите?

Ако целта на русите е била да отрежат и хванат в плен Наполеон и маршалите и ако тая цел не е била постигната и всичките опити за постигането на тая цел всеки път са били осуетявани по най-позорен начин, то последният период на кампанията съвсем справедливо се изтъква от французите като редица победи и съвсем несправедливо се представя от руските историци за победоносен.

Руските военни историци, доколкото логиката е задължителна за тях, без да щат, стигат до това заключение и въпреки лиричните излияния за мъжеството и предаността и т.н., без да щат, трябва да признаят, че отстъплението на французите от Москва е редица победи на Наполеон и поражения на Кутузов.

Но като се остави съвсем настрана народното самолюбие, чувствува се, че това заключение съдържа в себе си противоречие, тъй като редицата победи на французите ги докара до пълно унищожение, а редицата поражения на русите ги доведе до пълно унищожение на врага и до очистване на отечеството им.

Изворът на това противоречие е обстоятелството, че историците, които изучават събитията по писмата на монарсите и генералите, по релации, рапорти, планове и пр., предполагат, че имало една неистинска, никога несъществуваща цел в последния период на войната през 1812 година — цел, която била уж да се отреже и залови Наполеон с маршалите и армията му.

Такава цел никога не е имало и не е могло да има, защото тя нямаше смисъл и постигането й бе съвсем невъзможно.

Тая цел нямаше никакъв смисъл, първо, защото разстроената Наполеонова армия бягаше от Русия с всичката възможна бързина, тоест изпълняваше тъкмо онова, което можеше да желае всеки русин. За какво трябваше да се извършват различни операции срещу французите, които бягаха колкото можеха по-бързо?

Второ, безсмислено бе да се изпречваш на пътя на хора, които са насочили цялата си енергия към бягство.

Трето, безсмислено бе да губиш войски за унищожаването на френските армии, които без външни причини се унищожаваха в такава прогресия, че без всякакво преграждане на пътя не можаха да прехвърлят през границата повече от онова, което прехвърлиха през месец декември, тоест една стотна от цялата войска.

Четвърто, безсмислено бе желанието да се пленят императорът, кралете, херцозите — хора, пленяването на които до крайна степен би затруднило действията на русите, както признаваха това най-изкусните дипломати от онова време (J. Maistre и други). Още по-безсмислено бе желанието да се заловят френски корпуси, когато нашите войски се бяха стопили наполовина до Красное, а за корпусите пленници трябваше да се отделят дивизии за стража и когато нашите войници не винаги получаваха пълно продоволствие и пленниците, които дотогава бяха взети, мряха вече от глад.

Целият дълбокомислен план да се отреже и залови Наполеон с армията му би приличал на плана на градинаря, който, след като е изгонил от зеленчуковата си градина изпотъпкалия лехите му добитък, би изтичал до портата и би почнал да бие по главите добитъка. Единственото, което би могло да се каже за оправдание на градинаря, е, че той много се е ядосал. Но за съставителите на проекта не би могло да се каже дори и това, защото не те бяха пострадали от изтъпканите лехи.

Но освен че отрязването на Наполеон с армията беше безсмислено, то беше и невъзможно.

Невъзможно бе, първо, защото, щом от опита се вижда, че придвижването на една колона на пет версти в едно сражение никога не съвпада е плановете, то вероятността, че Чичагов, Кутузов и Витгенщайн щяха да се съберат навреме в определеното място, беше толкова незначителна, че се равняваше на невъзможност; така мислеше и Кутузов, който още като получи плана, каза, че диверсиите на големи разстояния не донасят желаните резултати.

Второ, невъзможно беше, защото, за да се парализира оная сила на инерцията, с която се движеше назад войската на Наполеон, трябваха неизмеримо повече войски, отколкото имаха русите.

Трето, невъзможно беше, защото военната дума „да се отреже“ няма никакъв смисъл. Може да се отреже къс хляб, но не армия. Да се отреже армия — да се прегради пътят й, — е абсолютно невъзможно, защото наоколо винаги има много място, дето може да се избиколи, и има нощ, през която нищо не се вижда, и в това военните учени биха могли да се уверят дори само от примерите с Красное и Березина. А да вземеш в плен, е абсолютно невъзможно, ако тоя, когото пленяваш, не се съгласи на това, както не може да се хване лястовица, макар че можеш да я уловиш, когато кацне на ръката ти. Можеш да плениш човек, който се предава, както немците, по правилата на стратегията и тактиката. Но френските войски съвсем основателно не намираха това за удобно, тъй като еднаква смърт — от глад и студ — ги очакваше и при бягство, и в плен.

Четвърто, и най-главно, това беше невъзможно, защото никога, откак свят светува, не бе имало война при такива страшни условия, при каквито се водеше тя през 1812 година, и за преследването на французите руските войски бяха напрегнали всичките си сили и не можеха да сторят нещо повече, без сами да се унищожат.

При движението на руската армия от Тарутино до Красное излязоха от строя петдесет хиляди болни и изостанали, тоест брой, равен на населението на голям губернски град. Половината хора на армията излязоха от строя без сражение.

И тъкмо за тоя период на кампанията, когато без ботуши и кожуси, с непълно продоволствие, без водка, войските по цели месеци нощуват в снега при минус петнадесет градуса; когато денят е само седем-осем часа, а останалото е нощ, през което време дисциплината не може да влияе; когато, не както в сражение — за няколко часа само хората биват вкарвани в областта на смъртта, дето вече няма дисциплина, а когато по месеци хората живеят, като всеки миг се борят срещу смърт от глад и студ; когато в един месец загива половината армия — тъкмо за тоя период от кампанията историците ни разправят как Милорадович трябвало да направи флангов марш там и там, а Тормасов — оттатък, и как Чичагов трябвало да се придвижи нататък (да се придвижи в сняг над коленете), и как оня отхвърлил и отрязал и т.н. и т.н.

Русите, които наполовина умираха, сториха всичко, което можеше и което трябваше да се стори за постигане на целта, достойна за народа, и те не са виновни, че други руси, които седяха в топли стаи, мислеха да направят нещо, което бе невъзможно.

Цялото това странно, неразбираемо днес противоречие на фактите с описанието на историята произлиза само защото историците, които са писали за това събитие, писаха история на прекрасните чувства и на думите на някои генерали, а не история на събитията.

На тях им се струват интересни думите на Милорадович, наградите, които е получил тоя и оня генерал, и намеренията на тия генерали; а въпросът за петдесетте хиляди, които, останаха по болниците и в гробовете, дори не ги интересува, защото те не са предмет на тяхното проучване.

А достатъчно е само човек да остави проучванията на рапортите и генералните планове и да се вдълбочи в движението на стотиците хиляди хора, които са взели пряко, непосредно участие в събитията, и всички въпроси, които преди това са изглеждали неразрешими, получават изведнъж по извънредно лек и прост начин несъмнено разрешение.

Целта да се отреже Наполеон заедно с армията му никога не е съществувала освен във въображението на няколко десетки хора. Тя не можеше да съществува, защото беше безсмислена и постигането й бе невъзможно.

Целта на народа беше една: да очисти земята си от нашествието. Тая цел се постигаше, първо, сама по себе си, тъй като французите бягаха и затуй трябваше само да не се спира тяхното движение. Второ, тая цел се постигаше с действията на народната война, която унищожаваше французите, и, трето, с това, че голяма руска армия вървеше след французите, готова да употреби сила, в случай че французите спрат.

Руската армия трябваше да действува така, както действува камшикът върху тичащо животно. И опитният водач знаеше, че най-изгодно е да държи камшика дигнат, а не да шиба по главата тичащото животно.
цитирай
11. mt46 - https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/314#textstart
25.09.2021 12:44
Част четвърта
I
Когато човек види умиращо животно, обхваща го ужас: онова, което е самият той — неговата същина, явно се унищожава пред очите му — престава да съществува. Но когато умиращото същество е човек, и то любим човек, тогава освен ужаса, които се усеща пред унищожаването на живота, чувствува се скъсване и духовна рана, която също като физическата рана понякога убива, понякога заздравява, но винаги боли и се страхува от външно, раздразващо досягане.

След смъртта на княз Андрей, и Наташа, и княжна Маря еднакво чувствуваха това. Приведени и прижумели нравствено от страшния, надвиснал върху им облак на смъртта, те не се решаваха да погледнат лицето на живота. Те внимателно пазеха отворените си рани от оскърбителни, болезнени досягания. Всичко — някой бързо минаващ по улицата екипаж, напомнянето за обяд, въпросът на прислужницата коя рокля да приготви и нещо още по-лошо — думи на неискрено, слабо съчувствие, — всичко болезнено дразнеше раната, изглеждаше като оскърбление и нарушаване оная необходима тишина, сред която и двете се мъчеха да се вслушват в незамлъкналия още в тяхното въображение страшен строг хор, и им пречеше да се вглеждат в ония тайнствени, безпределни далнини, които им се бяха открили за миг.

Само когато биваха двете, не им беше оскърбително и болезнено. Те не си говореха много. И когато говореха, то беше за незначителни неща. И едната, и другата еднакво избягваха да споменават каквото и да е във връзка с бъдещето.

Струваше им се, че е оскърбление за неговата памет, ако признаят възможността да имат бъдеще. Още по-предпазливо те избягваха в разговорите си всичко, което можеше да има някакво отношение към умрелия. Струваше им се, че онова, което бяха преживели и изпитали, не можеше да се изрази с думи. Струваше им се, че всяко споменаване с думи подробностите на неговия живот нарушава величието и светостта на станалото пред очите им тайнство.

Непрестанното въздържане от разговори, постоянното усърдно избягване на всичко, което можеше да насочи разговора към него, това спиране — от различни страни — до границата на онова, за което не бива да се говори, всичко това още по-чисто и по-ясно изправяше пред въображението им онова, което те чувствуваха.





Но чистата, пълна тъга също тъй е невъзможна, както чистата и пълна радост. Поради положението си на единствена, независима господарка на съдбата си, настойница и възпитателка на племенника си княжна Маря първа бе принудена от живота да излезе от оня свят на тъга, в който бе живяла първите две седмици. Тя бе получила писма от роднини, на които трябваше да отговаря; стаята, в която бяха настанили Николенка, беше влажна и той почна да кашля. Алпатич пристигна в Ярославъл с отчети за работите им и с предложение и съвет да се преместят в Москва, в къщата на Вздвиженка, която се бе запазила цяла и имаше нужда само от малки поправки. Животът не бе спрял и трябваше да се живее. Колкото и тежко да беше на княжна Маря да излезе от света на усамотеното съзерцание, в което бе живяла досега, колкото и да й бе мъчно и някак съвестно да остави Наташа сама, грижите на живота изискваха нейното участие и тя неволно им се подчини. Заедно с Алпатич тя проверяваше сметки, съветваше се с Десал за племенника си и даваше нареждания и се приготвяше за преместването си в Москва.

Наташа оставаше сама и откак княжна Маря почна да се занимава с приготовления за заминаването си, избягваше и нея.

Княжна Маря предложи на графинята да й позволи да вземе Наташа със себе си в Москва и майката и бащата, които виждаха как физическите сили на дъщеря им всеки ден отпадат и смятайки, че промяната на мястото и московските лекари ще бъдат полезни за нея — с радост се съгласиха.

— Няма да замина за никъде — отговори Наташа, когато й предложиха това — и ви моля само да ме оставите на мира — каза тя и изтича от стаята, като едва сдържаше сълзите си не толкова от скръб, колкото от досада и озлобление.

След като се почувствува изоставена от княжна Маря и самотна в мъката си, по-голямата част от времето си Наташа прекарваше сама в своята стая, седеше, превила нозе, в ъгъла на дивана и като късаше или прехвърляше нещо с тънките си напрегнати пръсти, с упорит, неподвижен поглед се взираше във всичко, на което се спираха очите й. Това уединение я изтощаваше и измъчваше; но то бе необходимо за нея. Щом някой влезеше при нея, тя бързо ставаше, променяше положението и израза на погледа си и вземаше книга или нещо за шиене, като очакваше с очевидно нетърпение излизането на оня, който й бе попречил.

Все й се струваше, че ето на, ей сега ще разбере, ще проникне в онова, в което бе устремен със страшен, непосилен въпрос нейният духовен поглед.

В края на декември, облечена в черна вълнена рокля, с небрежно вързана на кичур плитка, Наташа седеше слаба и бледна, със свити нозе в ъгъла на дивана, като напрегнато мачкаше и отпускаше краищата на колана си и гледаше в ъгъла на вратата.

Тя гледаше там, накъдето бе отишъл той, в отвъдната страна на живота. И отвъдната страна на живота, за която по-рано тя никога не мислеше, която по-рано й се струваше толкова далечна и невероятна, сега й беше по-близка и по-своя, по-разбираема от тая страна на живота, дето всичко беше или пустота и разрушение, или страдание и оскърбление.

Тя гледаше нататък, дето знаеше, че е той; но не можеше да го вижда друг освен такъв, какъвто той бе тук. Тя го видя пак такъв, какъвто беше в Митишчи, в Троица, в Ярославъл.

Тя виждаше лицето му, чуваше гласа му и повтаряше неговите думи и думите, които тя му бе казала, и понякога измисляше свои и негови нови думи, които можеха да бъдат казани тогава.

Ето, той лежи на креслото в кадифеното си кожухче, облегнал глава на слабата си бледна ръка. Гърдите му са страшно хлътнали и рамената дигнати. Устните — стиснати твърдо, очите блестят и на бледното чело трепва и изчезва бръчка. Единият му крак едва забележимо бързо трепери. Наташа знае, че той се бори с мъчителна болка. „Какво нещо е тая болка? Защо е тая болка? Какво чувствува той? Колко го боли?“ — мисли Наташа. Той забеляза нейното внимание, дигна очи и заговори, без да се усмихва.

„Едно нещо е ужасно — каза той, — това е да се свържеш завинаги с болен човек. Това е вечно мъчение.“ И се взря в нея с изпитателен поглед — Наташа виждаше сега този поглед. И отговори тогава, както винаги, преди да е помислила какво отговаря, тя каза: „Това не може да продължава така, това ще мине, вие ще бъдете здрав — напълно.“

Сега тя отново го виждаше и преживяваше всичко, каквото бе чувствувала тогава. Спомни си продължителния, тъжен, строг негов поглед при тия думи и разбра значението на укора и на отчаянието в тоя продължителен поглед.

„Аз се съгласих — казваше си сега Наташа, — че би било ужасно, ако той останеше болен завинаги. Аз казах това тогава само защото това би било ужасно за него, а той го разбра иначе. Той разбра, че то би било ужасно за мене. Тогава той още искаше да живее — страхуваше се от смъртта. И аз тъй грубо, тъй глупаво му отговорих. Аз не мислех това. Аз мислех съвсем друго. Ако кажех каквото мислех, бих казала: нека той умира, непрекъснато да умира пред очите ми, аз пак бих била щастлива в сравнение с това, което съм сега. Сега… Няма нищо, никого. Знаеше ли той това? Не. Не знаеше и никога няма да го узнае. И сега никога, никога вече това не може да се поправи.“ И той отново й казваше същите думи, но сега във въображението си Наташа му отговаряше иначе. Тя го прекъсваше и му казваше: „Ужасно за вас, но не за мене. Вие знаете, че за мене без вас в живота няма нищо и че най-голямото щастие за мене е да страдам заедно с вас.“ И той хващаше ръката й и я стискаше тъй, както я бе стиснал в оная страшна вечер, четири дни преди смъртта. И в своето въображение тя му казваше още други нежни, любовни думи, които можеше да му каже тогава. „Аз те обичам… тебе… обичам, обичам…“ — казваше тя, като сключи конвулсивно ръце и стисна зъби с ожесточено усилие.

И сладка скръб я обзе, и сълзи бликнаха вече в очите й — но изведнъж тя се попита: кому говори това? Де е той и какъв е той сега? И отново всичко се забулваше със сухо, твърдо неразбиране, и отново, събрала напрегнато вежди, тя се вглеждаше нататък, дето беше той. И ето на, стори й се, че ей сега ще проникне в тайната… Но в тоя миг, когато неразбираемото сякаш вече й се разкриваше, силно тропване от дръжката на вратата порази болезнено слуха й. В стаята бързо и непредпазливо влезе прислужницата Дуняша с уплашено, съвсем без връзка с Наташа, изражение на лицето.

— Заповядайте при татко си, по-скоро — каза Дуняша с особено и оживено изражение. — Случило се е нещастие, за Пьотр Илич… писмо — рече тя, като изхлипа.
цитирай
12. mt46 - https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/318#textstart
26.09.2021 13:39
V
През 12-а и 13-а година Кутузов направо бе обвиняван в грешки. Царят бе недоволен от него. А в неотдавна написаната история се казва, че Кутузов бил хитър придворен лъжец, който се страхувал от името на Наполеон и лишил, поради грешките си при Красное и Березина, руските войски от славата за пълна победа над французите.[1]

Такава е съдбата не на великите хора, не на grand homme, които руският ум не признава, а съдба на ония редки, винаги самотни хора, които, след като разберат волята на провидението, подчиняват на нея своята лична воля. Омразата и презрението на тълпата наказват тия хора за тяхното прозрение на висшите закони.

За руските историци (странно и страшно е да се каже това!) Наполеон — това най-нищожно оръдие на историята, което никога и никъде, дори в заточението си, не прояви човешко достойнство, — Наполеон е предмет на възхищение и възторг; той е grand. А Кутузов, човекът, който от началото до края на дейността си през 1812 година, от Бородино до Вилна, без нито веднъж ни с едно действие, ни с една дума да измени на себе си, който е един необикновен в историята пример на самоотверженост и на съзнаване още в настоящето бъдещото значение на събитията, Кутузов им се вижда нещо неопределено и жалко и когато говорят за Кутузов и за 12-а година, винаги сякаш малко ги е срам.

А всъщност мъчно можем да си представим историческо лице, чиято дейност да е тъй неизменно и постоянно насочена към една и съща цел. Мъчно можем да си представим цел, по-достойна и по-съвпадаща с волята на целия народ. Още по-мъчно е да се намери друг пример в историята, дето целта, която си е поставило някое историческо лице, да е тъй напълно постигната, както целта, към постигането на която бе насочена цялата дейност на Кутузов през 12-а година.

Кутузов никога не говори за четиридесетте века, които гледат от пирамидите, за жертвите, които той принася на отечеството, за онова, което смята да извърши или е извършил: той изобщо нищо не говореше за себе си, не играеше никаква роля, винаги изглеждаше най-прост и обикновен човек и приказваше най-прости и обикновени неща. Той пишеше писма на дъщерите си и на m-me Stael, четеше романи, обичаше общество от хубави жени, шегуваше се с генералите, офицерите и войниците и никога не противоречеше на хора, които искаха да му доказват нещо. Когато граф Растопчин отиде на Яузския мост при Кутузов с лични укори за това кой е виновен за гибелта на Москва и каза: „Нали обещахте, че няма да изоставите Москва без сражение?“, Кутузов отговори: „Аз наистина няма да изоставя Москва без сражение“, макар че Москва беше вече изоставена. Когато изпратеният от царя Аракчеев пристигна при него и каза, че би трябвало да се назначи Ермолов за началник на артилерията, Кутузов отговори: „Да, и аз току-що казах това“, макар че преди минута бе казал съвсем друго. Какво го интересуваше него, единствения сред глупавата тълпа, която го обкръжаваше, който разбираше тогава целия огромен смисъл на събитията, какво го интересуваше дали върху своя или върху неговия гръб ще хвърли граф Растопчин вината за нещастието на столицата? Още по-малко можеше да го занимава кого ще назначат за началник на артилерията.

Тоя стар човек, стигнал от опита на живота до убеждението, че мислите и думите, които им служат за израз, не са двигатели на хората, не само в тия случаи, но непрестанно говореше съвсем безсмислени думи, първите, които минаваха през главата му.

Но същият тоя човек, тъй пренебрежителен към думите си, ни веднъж през цялата своя дейност не каза ни една дума, която да не е съгласувана с единствената цел, към постигането на която той вървя през всичкото време на войната. Очевидно, без да ще, с тежка увереност, че няма да го разберат, неведнъж при най-различни обстоятелства той изказваше мисълта си. Като се почне от Бородинското сражение, от което почна несъгласието между него и окръжаващите го, единствен той казваше, че Бородинското сражение е победа и повтаряше това и устно, и в рапорти, и в донесения — чак до смъртта си. Единствен той каза, че загубването на Москва не е загубване на Русия. Той в отговор на Лористън по предложението за мир отговори, че мир не може да има, защото волята на народа е такава; единствен той през време на френското отстъпление каза, че всички наши маньоври не са необходими, че всичко само ще стане по-хубаво, отколкото го желаем, че на неприятеля трябва да му се построи златен мост, че нито Тарутинското, нито Визмененото, нито Красненското сражение са потребни, че трябва да стигнем до границата с някаква войска и че за десет французи той не дава и един русин.

И единствен той, тоя придворен човек, както ни го рисуват, човекът, който излъгва Аракчеев, за да угоди на царя — единствен той, тоя придворен човек, във Вилна изпада в немилост пред царя, като казва, че по-нататъшната война отвъд границата е вредна и безполезна.

Но само думите не биха доказали, че той е разбирал тогава значението на събитията. Неговите действия — всички, без ни най-малкото изключение, всички са насочени към една и съща цел, която се състои от три неща: 1. Да напрегне всичките си сили за сблъскване с французите; 2. Да ги победи; 3. Да ги изгони от Русия, като облекчи колкото е възможно бедствията на народа и войската.

Той, тоя бавен Кутузов, чийто девиз е търпение и време, враг на решителните действия, дава Бородинското сражение, като прави приготовленията си за него с безпримерна тържественост. Той, тоя Кутузов, който преди Аустерлицкото сражение казва, че то ще бъде загубено, в Бородино, въпреки уверенията на генералите, че сражението е загубено, въпреки нечувания в историята пример, че след спечелено сражение войската трябва да отстъпи, единствен той, в противовес на всички, до смъртта, си твърди, че Бородинското сражение е победа. Единствен той през всичкото време на отстъплението настоява да не се дават сражения, които са безполезни сега, да не се почва нова война и да не се излиза вън от границите на Русия.

Сега лесно може да се разбере значението на събитието, ако само не се поставят на тая дейност на масите цели, които бяха тогава в главите на десетина души, защото цялото събитие с неговите последици е пред нас.

Но как тогава тоя стар човек, сам срещу схващанията на всички, е могъл да долови, тъй вярно да долови тогава значението на народния смисъл на това събитие, и то така, че ни веднъж през цялата си дейност да не му измени?

Изворът на тая необикновена сила на прозрение в смисъла на явленията, които стават, е в онова народно чувство, което той носеше в себе си — в пълната негова чистота и сила.

Само увереността, че той притежава това чувство, накара народа по такива странни пътища да избере него, лишения от царското благоволение старец и против волята на царя, за представител на народната война. И само това чувство го постави на най-голямата човешка висота, отдето той, главнокомандуващият, насочваше всичките си сили не за да се убиват и изтребват хората, а за да се спасяват и жалят.

Тая проста, скромна и затуй истински величествена фигура не можеше да се вмести в оная лъжлива, измислена от историята форма на европейски герой, който мнимо управлява хората.

За лакея не може да има велик човек, защото лакеят има свое понятие за величие.
цитирай
13. mt46 - https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/319#textstart
26.09.2021 22:39
VI
5 ноември беше първият ден от тъй нареченото Красненско сражение. Преди мръкване, когато след много препирни и грешки на генералите, които бяха завел войските си не там, дето трябваше. След разпращане на адютанти с противни на първите заповеди, когато стана вече ясно, че неприятелят навсякъде бяга и сражение не може и няма да има, Кутузов напусна Красное и отиде в Доброе, дето бе преместена днес главната квартира.

Денят беше ясен и мразовит. Кутузов, с грамадна свита недоволни от него, шушукащи зад гърба му генерали, яхнал тлъстото си бяло конче, отиваше към Доброе. По целия път се трупаха, за да се постоплят около огньовете, групи заловени през днешния ден френски пленници (през тоя ден бяха взели седем хиляди). Близо до Доброе грамадна тълпа дрипави, омотани и завити, с каквото им бе попаднало, пленници, дигаха висока глъчка, спрели на пътя до дълга редица отпрегнати френски оръдия. Когато главнокомандуващият приближи, глъчката затихна и всички се втренчиха в него; той се движеше бавно по пътя със своята бяла фуражка с червена околожка й с ватирания си шинел, издут като гърбица зад раменете. Един от генералите му докладва де са били заловени оръдията и пленниците.

Кутузов изглеждаше угрижен и не чуваше думите на генерала. Той недоволно присвиваше очи и внимателно и втренчено се вглеждаше в ония фигури на пленниците, които имаха особено жалък вид. Повечето от лицата на френските войници бяха обезобразени от измръзнали носове и бузи и почти всички бяха с червени, подути и гноясали очи.

Една групичка французи бе застанала близо до пътя и двама войници — лицето на единия беше покрито с пришки — късаха с ръце парче сурово месо. Имаше нещо страшно и животинско в бързия поглед, който те хвърлиха към минаващите, и в злобното изражение, с което войникът с пришките погледна Кутузов и веднага се обърна и продължи работата си.

Кутузов дълго и внимателно гледа тия двама войника; той още повече се смръщи, присви очи и замислено поклати глава. На друго място той видя един руски войник, който се смееше, като потупваше по рамото един французин и ласкаво му приказваше нещо. Кутузов поклати глава със същото изражение.

— Какво казваш? Какво? — попита той генерала, който продължаваше да докладва, като насочваше вниманието на главнокомандуващия към взетите френски знамена, изправени пред фронта на Преображенския полк.

— А, знамена! — рече Кутузов, като очевидно с усилие се откъсна от онова, което заемаше мислите му, Той погледна разсеяно наоколо си. Хиляди очи от всички страни го гледаха, очаквайки какво ще каже.

Той спря пред Преображенския полк, въздъхна тежко и затвори очи. Някой от свитата махна с ръка, за да се приближат войниците, които държаха знамената, и да ги наредят около главнокомандуващия. Кутузов мълча няколко минути и явно без желание, подчинявайки се на положението си, дигна глава и заговори. Множество офицери го заобиколиха. Той изви очи към офицерите, изгледа ги внимателно и позна някои от тях.

— Благодаря на всички! — каза дой, като се обърна към войниците и след това пак към офицерите. Във възцарилата се около него тишина ясно се чуваха неговите бавно изговаряни думи. — Благодаря на всички за тежката и вярна служба. Победата е пълна и Русия няма да ви забрави. Слава на вас навеки! — Той млъкна и погледна наоколо си.

— Наведи, наведи му главата — каза той на един войник, който държеше знаме с френския орел и без да ще, го беше наклонил пред знамето на преображенците. — По-ниско, по-ниско, ха така. Ура, момчета! — каза той, като изви бързо брадичката си към войниците.

— У-ра-ра-ра! — зареваха хиляди гласове.

Докато войниците викаха, Кутузов, прегърбен на седлото, наведе глава и окото му светна с кротък, като че насмешлив блясък.

— Вижте какво, братчета… — каза той, когато гласовете млъкнаха.

И изведнъж гласът и изражението му се промениха: престана да говори главнокомандуващият, а заговори обикновен, стар човек, който очевидно искаше да съобщи нещо крайно необходимо на другарите си.

Множеството от офицери и войнишките редици се раздвижиха, за да чуят по-хубаво какво щеше да каже той.

— Ето какво, братчета. Знам, тежко ви е, но какво да се прави! Потърпете, малко остана. Ще изпроводим гостите и тогаз ще си починем. За вашата служба царят няма да ви забрави. На вас ви е тежко, но вие все пак сте си в къщи, а те — виждате ли доде стигнаха — каза той, като посочи пленниците. — По-зле от най-нещастните просяци. Докато бяха силни, ние не ги жалехме, а сега можем и да ги съжалим. И те са хора. Тъй ли, момчета?

Той гледаше около себе си и в упоритите, почтително недоумяващи, устремени в него погледи четеше съчувствие към думите си и от старческата усмивка, която бърчеше като лъчи ъглите на устните и очите, лицето му ставаше все по-светло и по-светло. Той млъкна за малко и наведе глава сякаш в недоумение.

— А пък, да си кажем правичката, кой ги е викал да дохождат? Пада им се, тяхната м… — каза изведнъж той и дигна глава. И като замахна с камшика, за първи път през цялата кампания препусна и се отдалечи от радостно разсмелите се и заревали „ура“ разбъркани войнишки редици.

Казаните от Кутузов думи едва ли бяха разбрани от войските. Никой не би могъл да предаде съдържанието на речта на фелдмаршала — отначало тържествена, а накрая простодушно старческа; ала сърдечният смисъл на тая реч не само беше разбран, но същото това чувство на величествено тържество, съчетано с жалост към врага и съзнание за своята правота, изразено тъкмо с тая старческа добродушна ругатня, същото това чувство се криеше в душата на всеки войник и се изрази в радостен, дълго немлъкващ вик. Когато след това един от генералите попита няма ли главнокомандуващият да заповяда да дойде каляската, Кутузов, който очевидно беше силно развълнуван, отговаряйки, неочаквано изхлипа.
цитирай
14. mt46 - https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/334#textstart
03.10.2021 12:41
Епилог
Част първа
I
Минаха седем години след 12-а година. Развълнуваното историческо море на Европа се намести отново в бреговете си. То изглеждаше затихнало, но тайнствените сили, които движат човечеството (тайнствени, защото за нас са неизвестни законите, които определят движението им), продължаваха действието си.

Макар че повърхността на историческото море изглеждаше неподвижна, човечеството се движеше също тъй непрекъснато, както времето. Образуваха се, разпадаха се различни групи от човешки общности; подготвяха се причини за образуване и разлагане на държави и за разместване на народи.

Историческото море не се устремяваше както по-рано с пориви от единия бряг към другия: то кипеше в дълбочините си. Историческите лица не се носеха както по-рано на вълни от единия бряг до другия; сега те сякаш се въртяха на едно място. Историческите лица, които начело на войските отразяваха по-рано движението на масите със заповеди за войни, походи и сражения, сега отразяваха кипящото движение с политически и дипломатически съображения, със закони и трактати…

Тая дейност на историческите лица историците я наричат реакция.

Като описват дейността на тия исторически лица, които според тях бяха причина на онова, което те наричат реакция, историците ги осъждат строго. Всички известни хора от онова време, от Александър и Наполеон до m-me Stael, Фотий, Шелинг, Фихте, Шатобриан и други, минават пред техния строг съд и биват оправдавани или осъждани в зависимост от това дали са съдействували на прогреса, или на реакцията.

Според тяхното описание в Русия през тоя период от време също имало реакция и главният виновник на тая реакция бил Александър I — същият тоя Александър I, който пак по техните описания бе главен виновник за либералните инициативи през царуването си и за спасението на Русия.

В сегашната руска литература, от гимназиста до учения историк, няма човек, който да не е хвърлил своето камъче срещу Александър I за неправилните му постъпки през тоя период на царуването му.

„Той трябваше да постъпи тъй и тъй. В тоя случай — той постъпи добре, в оня — лошо. Той се държа прекрасно в началото на царуването си и през 12-а година, но постъпи зле, като даде конституция на Полша, като създаде Свещения съюз, като даде власт на Аракчеев и насърчаваше Голицин и мистицизма, а след това — насърчаваше Шишков и Фотий. Той постъпи зле, като се занимаваше със строевата работа на армията; той постъпи зле, като разформира Семьоновския полк и т.н.“

Трябва да се изпишат десет коли, за да се изброят всички укори, отправени срещу него от историците въз основа на ония разбирания за доброто на човечеството, които те имат.

Какво означават тия укори?

Същите ония постъпки, за които историците одобряват Александър I — например либералните инициативи през царуването му, борбата с Наполеон, твърдостта, проявена от него в 12-а година, и походът през 13-а година, не произлизат ли от едни и същи извори — условията на произхода му, на възпитанието и живота, които създадоха личността на Александър такава, каквато беше, — от които произлизат и ония постъпки, за които историците го порицават, като например: Свещеният съюз, възстановяването на Полша, реакцията през 20-те години?

Каква е същината на тия укори?

Това, че такова историческо лице като Александър I, лице, което беше на възможно най-високото стъпало на човешката власт и сякаш във фокуса на ослепителната светлина от всичките съсредоточени в него исторически лъчи; лице, което е изложено на най-силните в света влияния на интриги, измами, ласкателства и самоизмами, неразделни от властта; лице, което през всеки миг на живота си чувствува върху си отговорността за всичко, което се върши в Европа, и лице — не измислено, а живо, което като всеки човек има свои лични навици, страсти, стремежи към добро, красота и истина — че това лице преди петдесет години не че не е било добродетелно (историците не го укоряват за това), а не е имало ония възгледи за доброто на човечеството, каквито има сега професорът, който от младини се занимава с наука, тоест с четене на книжки, с лекции и с преписване на тия книжки и лекции в една тетрадка.

Но дори ако се предположи, че преди петдесет години Александър I се е лъгал в схващанията си по това, кое е добро за народите, трябва неволно да се предположи, че след изтичането на известно време и историкът, който съди Александър, също тъй ще излезе, че не е бил прав във възгледите си за това кое е добро за човечеството. Това предположение е още по-естествено и необходимо, защото, като следим развитието на историята, виждаме, че с всяка година, с всеки нов писател се променя схващането за това какво е доброто на човечеството; така че онова, което е изглеждало добро, след десет години се вижда като зло; и обратно. Дори нещо повече — ние намираме в историята, в едно и също време, съвсем противоположни схващания за онова, което е било зло, и за онова, което е било добро: едни смятат дадената на Полша конституция и Свещения съюз за заслуга, а други — за вина на Александър.

За дейността на Александър и Наполеон не може да се каже, че е била полезна или вредна, защото ние не можем да кажем защо тя е полезна и защо вредна. Ако тая дейност не се харесва на някого, тя не му се харесва само защото не съвпада с неговите ограничени понятия за онова, кое е добро. И дори да ми се струва, че добро е било да се запази в 12-а година домът на баща ми в Москва или славата на руските войски, или процъфтяването на Петербургския или другите университети, или свободата на Полша, или могъществото на Русия, или равновесието на Европа, или известен род европейска просвета — прогрес, аз трябва да призная, че дейността на всяко историческо лице е имала освен тия цели и други, още по-общи и недостъпни за мене цели.

Но да речем, че тъй наречената наука има възможност да примири всички противоречия и има неизменно мерило за добро и лошо за историческите лица и събития.

Да речем, че Александър е могъл да направи всичко иначе. Да речем, че можеше, по предписание на ония, които го обвиняват, на ония, които преподават науката за крайната цел на човешкото движение, да издава нареждания по оная програма за народност, свобода, равенство и прогрес (друга май че няма), която биха му дали сегашните му обвинители. Да речем, че тая програма би била възможна и съставена и че Александър би действувал по нея. Но какво би станало тогава с дейността на всички тия хора, които са противодействували на тогавашната насока на правителството — с дейността, която според историците е добра и полезна? Тая дейност нямаше да я има; нямаше да има живот; нищо нямаше да има.

Ако допуснем, че човешкият живот може да се управлява от разума, възможността за живот ще се унищожи.
цитирай
15. mt46 - https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/335#textstart
03.10.2021 12:57
II
Ако допуснем, както правят историците, че великите хора водят човечеството към постигане на известни цели, които са — величието на Русия или Франция, или равновесието на Европа, или разпространението на идеите на революцията, или общият прогрес, или каквото и да е, не е възможно да се обяснят явленията на историята без понятията за случая и за гения.

Ако целта на европейските войни в началото на днешното столетие е била величието на Русия, тази цел би могла да се постигне без всички предходни войни и без нашествие. Ако целта е била величието на Франция, тая цел е могла да бъде постигната и без революция, и без империя. Ако целта е била разпространяване на идеи, книгопечатането би извършило това много по-добре от войниците. Ако целта е била прогресът на цивилизацията, твърде лесно е да се помисли, че освен унищожението на хората и на техните богатства има други, по-целесъобразни пътища за разпространение на цивилизацията.

Но защо се е случило тъй, а не иначе?

Затуй, че се е случило тъй. „Случаят е създал положението; геният се е възползувал от него“ — казва историята.

Но какво нещо е случаят? Какво нещо е геният?

Думите случай и гений не означават нищо, което действително съществува, и затуй не могат да бъдат определени. Тия думи означават само известна степен в проумяването на явленията. Аз не зная защо става известно явление; мисля, че не мога да зная; затова не искам да зная и казвам: случай. Аз виждам сила, която произвежда действие несъразмерно с общочовешките качества; не разбирам защо става това и казвам: гений.

За стадото овни овенът, който всяка вечер се вкарва от овчаря за храна в отделна кошара и става двойно по-тлъст: от другите, трябва да изглежда гений. И обстоятелството, че всяка вечер тъкмо тоя овен отива не в общата кошара, а в отделна — за да яде овес, и че тъкмо тоя овен, цял в лой, бива заклан за месо, трябва да изглежда поразително съчетание на гениалност с цяла редица необикновени случайности.

Но достатъчно е овните да престанат да мислят, че всичко, което се върши с тях, става само за постигане на техните овчи цели; достатъчно е да допуснат, че събитията, които стават с тях, могат да имат и неразбираеми за тях цели — веднага ще видят единство и последователност в онова, което става с угоявания овен. Дори и да не знаят за каква цел го угояват, поне ще знаят, че всичко, което е станало с овена, е станало не неочаквано и няма да има вече нужда от понятия нито за случай, нито за гений.

Само като се откажем от мисълта, че знаем близката, достъпна за разбиране цел и като признаем, че крайната цел е недостъпна за нас, ще видим последователността и целесъобразността в живота на историческите лица; ще видим причината на онова несъразмерно с общочовешките способности действие, което извършват те, и няма да ни трябват думите случай и гений.

Достатъчно е само да се признае, че целта на вълненията на европейските народи не ни е известна, а ни са известни само фактите, които са убийствата, отначало във Франция, после в Италия, в Африка, в Прусия, в Австрия, в Испания, в Русия, и че движенията от запад към изток и от изток към запад са същината и целта на тия събития, не само че няма да ни е необходимо да виждаме изключителност и гениалност в характерите на Наполеон и Александър, но не ще можем да си представим тия лица иначе освен като хора също такива, каквито са останалите; и не само не ще бъде потребно да се обясняват със случайност дребните събития, които направиха тия хора такива, каквито бяха, но ще стане ясно, че всички тия дребни събития са били необходими.

Като се откажем от мисълта, че знаем крайната цел, ние ясно ще разберем, че както нито за едно растение не може да се измислят други, по-отговарящи му цветчета и семена освен ония, които то изкарва, също тъй е невъзможно да се измислят други двама души с цялото тяхно минало, които да отговарят до такава степен и до такива най-малки подробности на онова предназначение, което им предстоеше да изпълнят.
цитирай
16. mt46 - https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/337#textstart
03.10.2021 13:11
IV
Движението на народите започва да влиза в своите брегове. Вълните на голямото движение се бяха отдръпнали и по затихналото море се образуват кръгове, по които се носят дипломатите, въобразявайки си, че тъкмо те причиняват затихването на движението.

Но затихналото море неочаквано се дига. На дипломатите им се струва, че те, техните несъгласия, са причина за тоя нов натиск на силите, те очакват война между монарсите си; струва им се, че положението е неразрешимо. Но вълната, издигането на която те усещат, иде не оттам, отдето я очакват. Издига се същата вълна със същата изходна точка на движението — Париж. Извършва се последното изплискване на движението от запад; изплискване, което ще трябва да разреши дипломатическите затруднения, които изглеждаха неразрешими, и да тури край на войнственото движение през тоя период.

Човекът, който бе опустошил Франция, сам, без да има заговор, без войници, пристига във Франция. Всеки полицай може да го залови; но по странна случайност никой не само не го залавя, но всички с възторг посрещат тоя човек, когото ден преди това са проклинали и когото ще проклинат след един месец.

Тоя човек още е потребен, за да се оправдае последното съвкупно действие.

Действието е свършено. Последната роля е изиграна. Заповядват на актьора да се съблече и да измие черната боя и червилото: той вече няма да потрябва.

И минават няколко години, през които тоя човек в самотията на своя остров играе сам пред себе си жалка комедия, интригува и лъже, оправдавайки своите деяния, когато това оправдаване не е вече потребно, и показва на цял свят какво е било онова, което хората са смятали за сила, докато невидимата ръка го е направлявала.

Режисьорът, завършил драмата и разсъблякъл актьора, ни го показа.

— Вижте в какво сте вярвали! Ето го! Виждате ли сега, че не той, а АЗ съм ви движил?

Но заслепени от силата на движението, хората дълго не разбираха това.

Още по-голяма последователност и необходимост представлява животът на Александър I, лицето, което бе начело на противодвижението от изток към запад.

Какво е потребно за оня, който, засенчвайки другите, би застанал начело на това движение от изток към запад?

Потребно е да има чувство на справедливост, участие към работите на Европа, но отдалечено, незатъмнено от дребнави интереси; потребно е да надвишава по нравствена чистота другарите си — монарсите от онова време; потребна е кротка и привлекателна личност; потребно е да бъде лично оскърбен от Наполеон. И всичко това Александър го има; всичко това е подготвено от безброй тъй наречени случайности в целия му предходен живот: и от възпитанието, и от либералните инициативи, и от обкръжаващите го съветници, и от Аустерлиц, и Тилзит, и Ерфурт.

През време на народната война това лице бездействува, защото не е потребно. Но щом изпъква необходимостта от обща европейска война, това лице в определения миг се явява на мястото, си и като обединява европейските народи, води ги към целта.

Целта е постигната. След последната война през 1815 година Александър е на върха на възможната човешка власт. Но как я прилага той?

Александър I, умиротворителят на Европа, човекът, който на младини се бе стремил само към доброто на своите народи, първият инициатор на либералните нововъведения в отечеството си, сега, когато притежава, би казал човек, най-голяма власт, а затова — и възможност да стори добро на своите народи, докато Наполеон в изгнанието си прави детински и лъжливи планове как би ощастливил човечеството, ако би имал власт, Александър I, изпълнил призванието си и усетил върху си Божията ръка, изведнъж съзнава нищожността на тая мнима власт, отвръща се от нея, предава я в ръцете на презираните от него и презрени хора и казва само:

— „Не нам, не нам, а Имени Твоему!“[1] И аз съм човек като вас; оставете ме да живея като човек и да мисля за душата си и за Бога.





Както слънцето и всеки атом от етера е кълбо, завършено за себе си и в същото време само атом от недостъпното за човека поради грамадността си цяло, тъй и всяка личност носи в себе си свои цели и в същото време носи ги, за да служи на недостъпните за човека общи цели.

Кацналата на цветчето пчела ужилва детето. И детето се страхува от пчелите и казва, че целта на пчелата е да жили хората. Поетът се любува на пчелата, която се е впила в чашката на цветчето, и казва, че целта на пчелата е да смуче аромата на цветята. Пчеларят, който вижда, че пчелата събира цветния прашец и го носи в кошера, казва, че целта на пчелата е да събира мед. Друг пчелар, който е проучил по-отблизо живота на рояка, казва, че пчелата събира прашец за изхранване на младите пчели и за да може царицата да се плоди и затова целта й е в продължаване народа. Ботаникът вижда, че като прелита с прашец от двудомно цветче върху: плодника, пчелата го оплодява и ботаникът вижда целта на пчелата в това. Друг, който следи преселването на растенията, вижда, че пчелата помага за преселването и тоя нов наблюдател може да каже, че това е целта на пчелата. Но крайната цел на пчелата не се изчерпва нито с една, нито с втора, нито с трета цел, които човешкият ум може да открие. Колкото повече се възвишава човешкият ум в откриването на тия цели, толкова по-очевидна е за него недостъпността на крайната цел.

За човека е достъпно само наблюдението върху съответствието на живота на пчелата с другите явления на живота. Същото може да се каже за целите на историческите лица и на народите.
цитирай
17. mt46 - https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/350#textstart
13.10.2021 13:07
Част втора
I
Предмет на историята е животът на народите и на човечеството. Невъзможно е да схванеш и обгърнеш непосредствено с думи — да опишеш живота не само на човечеството, но дори и на един народ.

Всички древни историци често по един и същ начин описват и долавят недоловимия, както ни се струва, живот на народа. Те описват дейността на отделни хора, които са управлявали народа; и тая дейност изразява според тях дейността на целия народ.

На въпросите по какъв начин отделните хора са принуждавали народите да действуват по тяхната воля и от какво се е управлявала пък волята на тия хора древните историци отговарят: на първия въпрос — като признават волята на божество, което подчинява народите на волята на един избран човек, и на втория въпрос — като признават същото божество, което насочва тая воля на избраника към предназначената цел.

За древните историци тия въпроси се разрешават с вярата, че божеството непосредствено участвува в работите на човечеството.

Новата история отрече в своята теория тия две положения.

Би казал човек, че отричайки вярванията на древните народи за подчиняването на хората пред божеството и за определената цел, към която биват водени народите, новата история трябваше да изучава не проявите на властта, а причините, които я създават. Но новата история не прави това. Отричайки на теория възгледите на древните историци, на практика тя ги следва.

Вместо хора, надарени с божествена власт и непосредствено ръководени от волята на божеството, новата история изтъкна или герои, надарени с необикновени, нечовешки способности, или просто хора с най-различни качества, от монарси до журналисти, които ръководят масите. Вместо предишните, угодни на божеството, цели на народите — юдейския, гръцкия, римския, които цели древните историци смятаха като цели на движението на човечеството, новата история постави свои — доброто на френския, германския, английския и съвсем отвлечено — доброто за цивилизоването на цялото човечество, като за човечество обикновено се смятат народите, които заемат малкото северозападно кътче от големия материк.

Новата история отрече вярванията на древните историци, без да постави на тяхно място ново схващане, и логиката на положението принуди историците, които уж отричаха божествената власт на царете и фатума на древните, да стигнат по друг път до същото да признаят, че, първо, народите се ръководят от отделни хора и, второ, че съществува известна цел, към която се движат народите, и човечеството.

В основата на всички съчинения на най-новите историци от Гибън до Бокъл, въпреки привидните им разногласия и привидните им нови схващания, лежат тия две стари неизбежни положения.

Първо, историкът описва дейността на отделни лица, които по негово мнение са ръководили човечеството (един смята за такива само монарсите, пълководците и министрите; друг — освен монарсите и ораторите, учените реформатори, философи и поети). Второ, целта, към която се води човечеството, е известна на историка (за един тая цел е величието на римската, испанската, френската държава; за друг — това е свободата, равенството и известен род цивилизация на един малък кът от света, наречен Европа).

В 1789 година почва вълнение в Париж; то расте, разлива се и се проявява с движение на народите от запад към изток. На няколко пъти това движение се насочва на изток, дохожда до сблъскване с насрещното движение от изток към запад, в 12-та година то стига до крайния си предел — Москва, и със забележителна симетрия се извършва насрещното движение от изток на запад, което също като първото движение увлича след себе си срединните народи. Обратното движение стига до изходната точка на движението от запад — до Париж — и затихва.

През тоя двайсетгодишен период грамаден брой ниви не са орани; къщи — изгорени; търговията променя насоката си; милиони хора обедняват, забогатяват, преселват се и милиони хора християни, които изповядват закона на любовта към ближния, се убиват един друг.

Какво значи всичко това? Защо е станало то? Кое накара тия хора да горят къщи и да убиват себеподобните си? Кои бяха причините на тия събития? Каква сила принуди тия хора да постъпват по тоя начин? Ето неволните, простодушни и най-законни въпроси, които си задава човек, когато се натъкне на паметниците и легендите за миналия период на движението.

За разрешаването на тия въпроси човечеството със здравия си смисъл се обръща към науката история, която има за цел опознаването на народите и на човечеството.

Ако историята би запазила древното си схващане, тя би казала: божеството, за награда или за наказание на своя народ, даде власт на Наполеон и ръководи волята му за постигане на своите божествени цели. И отговорът би бил пълен и ясен. Би могло да се вярва или не се вярва в божественото значение на Наполеон, но за оня, който вярва в него, всичко в цялата история на това време би било разбрано и не би имало никакво противоречие.

Но новата история не може да отговаря по такъв начин. Науката не признава схващането на древните за непосредното участие на божеството в работите на човечеството и затова тя трябва да даде други отговори.

Отговаряйки на тия въпроси, новата история казва: искате да знаете какво означава това движение, защо е произлязло и каква сила е предизвикала тия събития? Слушайте:

„Людовик XIV беше твърде горд и самонадеян човек; той имаше такива и такива любовници, такива и такива министри и лошо управляваше Франция. Наследниците на Людовик също бяха слаби хора и също лошо управляваха Франция. И те имаха такива и такива любимци и любовници. Освен това в същото време някои хора пишеха книги. В края на XVIII век в Париж се събраха двайсетина души, които почнаха да разправят, че всички хора са равни и свободни. Като последица от това в цяла Франция хората почнаха да се колят и давят един друг. Тия хора убиха краля и мнозина други. Но в това време във Франция имаше един гениален човек — Наполеон. Той навсякъде побеждаваше всички, тоест убиваше много хора, защото беше много гениален. И той тръгна да убива неизвестно защо африканците и тъй хубаво ги убиваше, и беше такъв хитър и умен, че когато пристигна във Франция, заповяда на всички да му се подчиняват. И всички му се подчиняваха. Като стана император, той пак тръгна да убива хората — в Италия, Австрия и Прусия. И там уби много хора. А в Русия беше император Александър, който реши да възстанови реда в Европа и затуй воюва с Наполеон. Но в 7-а година той неочаквано се сприятели с него, а в 11-а пак се скара и те пак почнаха да убиват много хора. И Наполеон доведе шестстотин хиляди души в Русия и завоюва Москва; а след туй изведнъж избяга от Москва и тогава император Александър, подпомогнат от съветите на Щайн и другите, обедини Европа да я опълчи срещу нарушителя на нейното спокойствие. Всички съюзници на Наполеон изведнъж му станаха врагове; и това опълчение тръгна срещу събралия нови сили Наполеон. Съюзниците победиха Наполеон, влязоха в Париж, принудиха Наполеон да се отрече от престола и го изпратиха на остров Елба, без да го лишават от императорския му сан и като му оказаха всевъзможно уважение, макар че пет години преди и една година след това всички го смятаха за разбойник извън закона. И почна да царува Людовик XVIII, комуто дотогава и французите, и съюзниците само се смееха. А Наполеон се отрече от престола, като проля сълзи пред старата гвардия, и замина в изгнание. След това изкусните държавни мъже и дипломати (особено Талейран, който успя преди друг някой да седне на известно кресло и с това разшири границите на Франция) разговаряха във Виена и чрез тоя разговор направиха народите щастливи или нещастни. Изведнъж дипломатите и монарсите едва не се скараха; те бяха готови отново да заповядат на войските си да се убиват едни други; но в това време Наполеон пристигна във Франция с един батальон и французите, които го мразеха, тутакси всички му се подчиниха. Но съюзените монарси се ядосаха от това и отново тръгнаха да се бият с французите. И гениалният Наполеон бе победен и изпратен на остров Света Елена, като изведнъж го признаха за разбойник. И там изгнаникът, разделен от скъпите на сърцето му хора и от милата Франция, умираше на тая скала от бавна смърт и предаде великите си деяния на потомството. А в Европа настъпи реакция и всички монарси отново почнаха да онеправдават народите си.“

Напразно някой би помислил, че това е подигравка, карикатура на историческите описания. Напротив, това е най-мекият израз на ония противоречиви и неотговарящи на въпросите отговори, които дава цялата история от съставителите на мемоари и истории на отделни държави до общите истории и новия род истории на културата от онова време.

Чудноватостта и комизмът на тия отговори произлиза от това, че новата история прилича на глух човек, отговарящ на въпроси, които никой не му задава.

Ако целта на историята е да опише движението на човечеството и на народите, първият въпрос, без отговора на който всичко останало не може да се разбере, е следният: каква сила движи народите? По тоя въпрос новата история грижливо разказва или че Наполеон бил много гениален, или че Людовик XIV бил много горд, или още — че еди-кои писатели написали еди-какви книжки.

Всичко това е твърде възможно и човечеството е готово да го приеме; но то пита не за това. Всичко туй би могло да бъде интересно, ако ние признавахме божествената власт, основана сама на себе си, която е винаги еднаква и управлява народите си чрез наполеоновците, людовиковците и писателите; но ние не признаваме тая власт и затова, преди да се говори за наполеоновци, людовиковци и за писателите, трябва да се посочи съществуващата връзка между тия лица и движението на народите.

Ако вместо божествената власт се е появила друга сила, трябва да се обясни в какво се състои тая нова сила, защото тъкмо в тая сила е съсредоточен целият интерес на историята.

Историята сякаш предполага, че тая сила се разбира от само себе си и е известна на всички. Но въпреки всичкото си желание да признае, че тая нова сила му е известна, оня, който прочете твърде много исторически съчинения, неволно ще се усъмни, че тая нова сила, разбирана различно от самите историци, е била съвсем известна на всички.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 19154915
Постинги: 3686
Коментари: 45084
Гласове: 148910
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031