Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.08 23:40 - Предизвикателства и стимули
Автор: mt46 Категория: История   
Прочетен: 1755 Коментари: 6 Гласове:
7

Последна промяна: 18.08 23:45

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .
VII.
Предизвикателството на средата

1.
Стимулът на трудните страни


Направления на изследването

Вече, може би, установихме истината, че лекотата е вредна за цивилизацията. Можем ли да отидем една стъпка по-нататък? Можем ли да кажем, че стимулът към цивилизоване става по-силен, когато средата става по-трудна? Да огледаме данните, потвърждаващи това предположение, след това тези, които му противоречат, и да видим какъв извод се налага. Не е трудно да се намерят данни, че трудностите и стимулът на средата се подпомагат. По-скоро ще ни затрудни обилието на примери, които идват наум.

/.../

Атика и Беотия

Всеки пътник, който влиза във или напуска Гърция не по море, а през северния континентален хинтерланд, не може да не се порази от факта, че родината на елинистката цивилизация е по-скалиста, „костелива“ и „трудна“, отколкото земите на север, които никога не са дали собствена цивилизация. Подобни контрасти могат да се наблюдават и в самото Егейско море.

Например, ако пътувате с влак от Атина по железопътната линия, която през Солун води до Централна Европа, в началото на пътуването минавате по места, които на западния или централноевропейски пътник напомнят познати му пейзажи. След като влакът с часове бавно катери източния склон на връх Парнас през типично егейски пейзажи със закърнели борове и назъбени варовикови чукари, пътникът с изненада се вижда в равнина с плавни хълмове с орна земя и тлъста почва. Разбира се, този пейзаж е само залъгалка, нищо подобно не се вижда, докато не остане назад Ниш и се тръгне по Морава към Средния Дунав. Как се наричаха тези изключителни местности по време на елинистката цивилизация? Наричали са ги Беотия, а в елинския мозък има определен подтекст. Тя означава селска, флегматична, лишена от въображение, брутална душевност, която не е в хармония с преобладаващия дух на елинската култура. Тази разлика се подчертава от факта, че оттатък хребета на Китерон и точно зад ъгъла на Парнас, където железницата се вие в наше време, лежи Атика — „Еладата на Еладите“. Страната, чиято душевност е била квинтесенцията на елинизма, е редом със страната, чиято душевност дразни нормалната елинска чувствителност. Контрастът се изразява и в обидните прякори „беотийска свиня“ и „атическа сол“.

Интересното от гледна точка на нашето сегашно изследване е, че този културен контраст, толкова ярко впечатлил елинското съзнание, географски съвпада с не по-малко поразителния контраст на физическата среда. Защото Атика е „Елада на Еладите“ не само в душата си, но и физически. Тя се откроява между другите страни около Егея, както се откроява и в сравнение с отвъдните райони. Ако влезете в Гърция от запад и минете през Коринтския залив, може да поласкаете себе си, че очите ви са свикнали с гръцкия пейзаж — красив, но мрачен, — докато гледката се закрие от скалистите брегове на дълбокия Коринтски канал. Но когато параходът ви влезе в Саронския залив, отново ще бъдете поразени от суровостта на пейзажа, за който гледките от другата страна на провлака не са ви подготвили напълно. Суровостта достига връхна точка, когато заобиколите Саламин и видите Атика да се простира пред очите ви. В Атика с нейната ненормално лека и камениста почва процесът на така нареченото оголване, смиването на земята до костите на планината и погребването й в морето — нещо, което Беотия е избегнала и до днес, — вече е завършен по времето на Платон, както показват неговите графични описания в „Критий“.

Какво са направили атиняните със своята бедна страна? Знаем, че са извършили неща, превърнали Атина в „образованието на Елада“. Когато пасищата на Атика се засушили, а орната земя се похабила, хората преминали от животновъдство и зърнопроизводство — главен поминък в Гърция по онова време — към похвати, които са техни собствени: отглеждане на маслини и експлоатиране на подпочвието. Грациозното дърво на Атина не само още съществува, но процъфтява върху голите скали. Все пак човек не може да живее само със зехтин. За да преживее от маслинените си горички, атинянинът трябва да обмени зехтина от Атика срещу зърното на Скития. А за да пласира зехтина си на скитския пазар, трябва да го пакетира в делви и да го изпрати през морето с кораби — дейности, породили атическите грънчарници и атическата търговска флота, а също така — тъй като търговията изисква парично обръщение, — атическите сребърни мини.

Но тези богатства са само икономическата основа на политическата, артистична и интелектуална култура, които превърнаха Атина в „образованието на Елада“, а „атическата сол“ — в противоположност на беотийското животинство. В политически план резултатът е Атинската империя. В артистичен план процъфтяването на грънчарниците дава на атическия художник възможност да създаде върху вази нова форма на красота, която след две хиляди години плени английския поет Кийтс, докато пък изчезването на атическите гори принуждава атинските архитекти да преминат в делата си от медиума на дървото към камъка и това довежда до създаването на Партенона.

/.../

2.
Стимулът на новите пространства

Да спрем дотук със сравненията между различния стимулиращ ефект на физическата среда, която създава различни по степен трудности. Нека подходим към същия проблем под различен ъгъл — да сравним различията в стимулиращия ефект на заеманото старо пространство и новите пространства, независимо от присъщата на терена природа.

Стимулира ли сам по себе си ефектът на навлизане в нови пространства. Отговорът е положителен в мита за изгонването от рая и в мита за напускането на Египет от евреите. Като се преместват от магическата градина в света на всекидневния труд, Адам и Ева надминават икономиката на събиране на плодовете на примитивния човек и дават живот на създателите на земеделската и пастирска цивилизация. С напускането на Египет чадата на Израел дават живот на поколение, което спомага за полагане на основите на сирийската цивилизация. Ако се обърнем от митовете към историята на религиите, ще намерим потвърждение на това интуитивно разбиране. Виждаме например, че — за ужас на тези, които са питали „Може ли нещо добро да дойде от Назарет?“ — месията на еврейството идва именно от това затънтено село в „Галилея на неевреите“, отдалечено парче от ново пространство, завладяно за еврейството от Макавеите по-малко от век преди раждането на Исус. А когато несломимият растеж на това галилейско синапено семе превръща смайването на еврейството в активна враждебност — не само в самата Юдея, но и в еврейската диаспора, — разпространителите на новата вяра съзнателно „се обръщат към неевреите“ и продължават да завладяват нови светове за християнството в пространства, много далечни от най-крайните граници на макавейското царство. Същото срещаме и в историята на будизма, защото решителните победи на древноиндийската вяра не са спечелени в пространството на древноиндийския свят. Хинаяна намира път за себе си най-напред в Цейлон — колониална притурка към древноиндийската цивилизация. А махаяна започва дългия си обиколен път към бъдещите си владения в Далечния изток, като завладява сириацизираната и елинизирана индийска провинция Пенджаб. Едва в новите пространства на тези чужди светове най-висшите изражения и на сирийския, и на древноиндийския религиозен гений дават в крайна сметка плодовете си — като доказателство на истината, че никой не е станал пророк в родината си.

/.../
В кои райони е показала най-голяма енергия източноправославната цивилизация? Поглед към историята й показва, че социалният център на тежестта й е бил в различни райони в различни времена. На първия етап след появяването й от следелинското общество животът на православното християнство е най-деен в централната и североизточната части на Анатолийското плато. Нататък, след средата на IX в., центърът на тежестта се премества от азиатската в европейската страна на проливите и — доколкото става дума за оригиналното стъбло на православнохристиянското общество — оттогава се намира в Балканския полуостров. В ново време обаче коренът на православното християнство е далеч надминат по историческо значение от могъщата си гранка в Русия.
/.../

3.
Стимулът на ударите
/.../
4.
Стимулът на натиска
/.../
В руското православно християнство

Дотук видяхме, че жизнеността на едно общество последователно се съсредоточава в една, после в друга покрайнина, в зависимост от сравнителната мощ на различните външни натиски върху няколкото покрайнини според промяната в интензивността им. Руският район, където православнохристиянската цивилизация най-напред пуска корени след първоначалното й преместване през Черно море и евразийската степ от Константинопол, е в горния басейн на Днепър. Оттам през XII в. се прехвърля в горния басейн на Волга поради миграция на жители на покрайнините, които разширяват границите си в тази посока за сметка на примитивните езичници-фини в североизточните гори. Скоро след това обаче жизненият център се оттегля в Долен Днепър поради съкрушителния натиск на номадите от евразийските степи. Този натиск, внезапно обърнал се срещу руснаците, се дължи на кампанията на монгола Бату хан през 1237 г. сл.Хр., е бил извънредно силен и продължителен. Интересно е, че както в други случаи, необикновено сурово предизвикателство поражда забележително оригинален и творчески отклик.

Този отклик е еволюция към нов начин на живот и на нова социална организация, позволяваща за пръв път в историята не само да се удържи срещу евразийките номади, не само да им се отвърне с кратки наказателни експедиции, но и да се промени пейзажът, като пасищата за говедата на номадите се превръщат в селски полета, а подвижните им лагери — в постоянни села. Казаците, които извършват този безпрецедентен подвиг, са гранични жители в сферата на руското православно християнство, закалени в пещта и оформени върху наковалнята на граничните битки против евразийските номади (Бату хан и „Златната орда“) през двата следващи века. Името си, направило ги легендарно — казаци — те дължат на враговете си. То е просто турската дума „каза“, означаваща разбойник, който не признава властта на „законния“ си номадски господар.[9]

Обширните казашки общности, които — до момента на ликвидирането им по време на руската комунистическа революция от 1917 г. — се простират през цяла Азия от Дон до Усури, произлизат от една-единствена общност-майка — днепърските казаци.

Тези най-ранни казаци представляват полумонашеско военно братство, наподобяващо елинското братство на спартанците и рицарските ордени на кръстоносците. В своите битки без примирия срещу номадите те разбират, че за да воюват успешно с варварите, трябва да използват различни от техните оръжия и похвати. Точно както съвременните западни създатели на империи надделяват над примитивните си съперници, като изваждат против тях превъзхождащия индустриализъм, казаците съкрушават номадите е превъзхождащите методи на земеделието. И както съвременните западни генерали докарват номадите до военно безсилие на техен собствен терен, надделяват над подвижността им със средства като железници, автомобили и самолети, така казаците докарват номадите до военно безсилие, като овладяват реките — единствената природна даденост на степта, която не е под контрола на номадите и която действа против тях, а не в тяхна полза. За номадските конници реките са внушителни прегради, безполезни за транспортни цели, докато руските селяни и дървари са били експерти в речното плаване. Също така казаците, научили се да съперничат на номадските си противници в изкуството на ездата, не забравят да бъдат речни хора и в крайна сметка спечелват господството над Евразия в лодки, а не на гърба на коня. Те минават от Днепър до Дон и от Дон до Волга. Там през 1586 г. пресичат вододела на Волга и Об и през 1638 г. сибирските водни пътища ги довеждат до крайбрежието на Пасифика в Охотско море.

През същия век, когато казаците така победоносно доказват верността на отклика си на номадския натиск на югоизток, върху друга покрайнина пада основният външен натиск и тя става основен фокус на руската жизненост. През XVII в. на християнската ера Русия за пръв път изпитва страхотен натиск от страна на западния свят. Полска армия окупира Москва в продължение на две години (1610–1612 г.), а скоро след това Швеция на Густав Адолф прегражда пътя пред Русия Балтийско море и става негова господарка по цялото източно крайбрежие от Финландия до северната граница на Полша, която по онова време е на няколко мили от Рига. Но векът едва е свършил, когато Петър Велики отговаря на западния натиск, като създава Петербург през 1703 г. на територия, отново извоювана от шведите. Така флагът на руския флот се развява в балтийски води.
/.../

 "Възникване и развитие на цивилизациите"

Арнълд Тойнби

https://chitanka.info/text/22804-izsledvane-na-istorijata/10#textstart



Гласувай:
7


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. kvg55 - mt46,
19.08 11:33
Защо Тойнби не споменава нищо за българите?
цитирай
2. mt46 - https://chitanka.info/text/22804-izsledvane-na-istorijata/10#textstart
19.08 18:45
5.
Стимулът на наказуемостта
Куци ковачи и слепи поети
Когато жив организъм е подложен на наказание, за разлика от други членове на вида — губи например някой орган или някое умение, — той отговаря на това предизвикателство, като започва да използва друг свой орган или друго свое умение, докато придобие предимството пред сродниците си във вторичната си област на дейност, за да преодолее недостига в първата. Слепите например развиват деликатно осезание, непривично за хората, ползващи очите си. Донякъде по същия начин в социално тяло, група или класа, които са социално наказани поради злополука, поради свое действие или поради действията на други членове на обществото, тя отговаря на предизвикателството, възникнало от това, че й се пречи да участва или съвсем е изключена от някои сфери на дейност, като съсредоточава енергията си в други сфери и изпъква в тях.

Може би е удобно да започнем с най-простия случай — когато определени физически спънки пречат на някои индивиди да се посветят на обичайните призвания на обществото си. Да си припомним например затруднението пред куц или сляп човек във варварско общество, в което обикновеният човек от мъжки пол е при нужда воин. Как реагира куцият варварин? Макар че краката му не могат да го отведат в битка, ръцете му могат да коват оръжия и броня за сънародниците му и със занаята си той придобива умение, което ги прави толкова зависими от него, колкото той е от тях. Той става прототип на куция Хефест (Вулкан) или куция Вьолунд (Уейланд ковача) от митологията. А как реагира слепият варварин? Неговото положение е по-трудно, защото не може да използва ръцете си в ковачницата. Но той може да ги използва, за да дърпа струните на арфата в хармония с гласа си, а мозъка си може да използва, за да прави поезия за делата, които сам не може да върши, макар че за тези дела научава от втора ръка — от безизкусните войнишки разкази. Той става средство за увековечаване на славата, каквото желае воинът варварин.

Пълчища смели и силни герои се биха и умряха пред Атрид. Никакъв Омир не живееше. Свещена песен не освети техните велики дела. Неизвестни, неоплакани, непознати, те лежат, потискани от облаците на безкрайната нощ. Нямаше поет да прослави имената им със светлина.[11]

За наказания, наложени не от природна злополука, а от човешка ръка, най-разпространено и най-безмилостно е заробването. Да вземем например сведенията за огромното стичане на имигранти, докарани в Италия като роби от всички страни около Средиземно море през двата ужасни века между Ханибаловите войни и Августовия мир. Положението, в което тези роби започват новия си живот, е почти невъобразимо. Някои от тях са наследници на културното богатство на елинистката цивилизация и те виждат цялата им духовна и материална вселена да рухва, когато градовете им са плячкосани, а съгражданите им — изведени на пазара за роби. Други, от ориенталския „вътрешен пролетариат“ на елинисткото общество, вече са загубили социалното си наследство, но не и способността си мъчително да страдат под робство. Древен грък казва, че „денят на заробването лишава мъжа от половината му мъжественост“ и тази фраза ужасяващо се пълни със съдържание при унижението на произлезлия от роби градски пролетариат на Рим, който живее не само с хляб, а с „хляб и зрелища“ от II в. пр.Хр. до VI от християнската ера, когато тенджерите остават ненапълнени и хората изчезват от лицето на земята. Този продължителен живот в смъртта е наказание за неумението да се отговори на предизвикателството на заробването и без съмнение широкият път към разрушените е тъпкан от повечето от тези човешки същества с различен произход и с различни предци, заробени масово през най-злокобния век на елинистката история. Все пак някои отговарят на предизвикателството и успяват по един или друг начин да постигнат нещо.

Някои израстват в служба на господарите си и стават отговорни администратори на големи имения. Имението на самия Цезар, когато то става универсална държава на елинисткия свят, се управлява от освободени роби. Други, чиито господари ги насочват към дребния бизнес, купуват свободата си със спестяванията, които господарите са им позволили да направят, и евентуално се издигат до заможност и известност в търговския свят на Рим. Трети остават роби на този свят, за да станат царе на философията или отци на църкви и роденият римлянин, който справедливо презира незаконния авторитет на Нарцис в парвенюшката показност на един Трималхин, би получил удоволствие да почете ведрата мъдрост на куция роб Епиктет и може само да се учудва на ентусиазма на безименните тълпи роби и освободени роби, чиято вяра мести планини. През петте века между войната с Ханибал и покръстването на Константин римляните гледат това чудо на покорната вяра пред очите си, виждат го и повторимо — въпреки усилията им да го премахнат с физическа сила, — докато в крайна сметка му се поддават. Защото робите имигранти, загубили домове, семейства и имущество, запазват религията си. Гърците си носят вакханалиите, анатолийците — култа към Кибела (ефеската Диана, хетската богиня, надживяла обществото, което я е породило), египтяните донасят култа към Изида, вавилонците — култа към звездите, иранците — култа към Митра, сирийците — християнството. „Сирийската река Оронтес вля водите си в Тибър“ — пише Ювенал през II в. от християнската ера. Сливането на водите на тези реки показва границите на робското подчинение на господаря.

Въпросът е дали емигрантска религия на вътрешния пролетариат ще помете местните религии на доминиращото малцинство в елинисткото общество. Когато веднъж водите са се слели, не е възможно те да не се примесят. А след като веднъж са се примесили, няма съмнение кое течение ще надделее, стига на естественото да не се попречи с хитрост или със сила. Защото боговете — опекуни на елинисткия свят — вече са се оттеглили от интимното животворящо общение, в което са били с поклонниците си, докато боговете на пролетариата са се оказали убежище и сила за поклонниците си — много полезна помощ в смутно време. Римските власти чакаха пет века, за да изберат между двете. Да тръгнат ли в настъпление срещу чуждите религии, или да ги приемат в сърцата си? Всеки от новите богове се нрави на някоя част от римската управляваща класа — Митра на войниците, Изида на жените, небесните тела на интелектуалците, Дионис на филелините, а Кибела на идолопоклонниците. През 205 г. пр.Хр., по време на кризата във войните с Ханибал, римският Сенат предварва с пет века решението на Константин да приеме християнството, като приема с официални почести магическия камък или метеорит, паднал от небето и зареден със светостта на Кибела, който са докарали от анатолийския Песинус, и двадесет години по-късно предварва Диоклециановото преследване на християните, като забранява елинската вакханалия. Проточилата се война на боговете е отражение на по-ранния конфликт между робите имигранти и римските им господари. В това двойно състезание робите и боговете им печелят.

Стимулът на наказуемостта може да се илюстрира също с расовата дискриминация при кастовата система на индуисткото общество. Там виждаме раси или касти, отстранени от някой занаят или някоя професия, да успяват в други. Негрите роби имигранти в съвременна Северна Америка обаче са подложени на двойно наказание — расова дискриминация и правна робия, и днес — осемдесет години след като второто е отстранено, — първото тежи както винаги на освободените цветни. Няма нужда да се разпростираме върху ужасяващите щети, нанесени от търговците на роби — европейци и американци — на негърската раса. Нужно е да отбележим — и след като проследихме паралела с елинисткия свят, можем да отбележим без изненада, — че американските негри, виждайки везните видимо наклонени трайно и непреодолимо против тях на този свят, се обръщат за утешение към онзи свят.
цитирай
3. mt46 - ...
19.08 18:55
kvg55 написа:
Защо Тойнби не споменава нищо за българите?

Навярно защото няма как да пише за всички народи...
цитирай
4. mt46 - https://m2.chitanka.info/text/22804/8
25.08 22:11
В нашето собствено поколение един от най-изтъкнатите и оригинални изследователи на физическата среда на човешкия живот разказва същото по свой начин:

Преди векове банди голи диваци, без дом и без огън, тръгват от топлите си убежища в знойната зона и вървят на север от началото на пролетта до края на лятото. Те никога не са предполагали, че са напуснали земята на постоянната топлота, докато през септември започнали нощем да изпитват неприятен студ. От ден на ден ставало все по-лошо. Без да знаят причината за това, те вървели в една или друга посока, за да се спасят. Някои отишли на юг, но в предишните си домове се върнали само шепа от тях. Там те възобновили предишния си живот и техните наследници до ден-днешен са простодушни диваци. От тези, които тръгнали в друга посока, загинали всички освен малка група. Видели, че не могат да избягат от щипещия студ, членовете на тази група използвали най-възвишеното от човешките качества — мощта на съзнателното откривателство. Някои се опитали да намерят подслон, като копаели в земята, други събирали клони и листа, за да си правят колиби и топли легла, трети завивали себе си в кожите на животните, които са убили. Скоро тези диваци направили най-големите стъпки към цивилизацията. Голите се облекли, бездомните намерили подслон, предвидливите се научили да сушат месо и да го съхраняват заедно с орехи за зимата. Накрая, за да им е топло, открили изкуството да палят огън. Така преживявали, макар в началото да се мислели за обречени. И в процеса на приспособяване към трудната среда те напредвали с огромни крачки и оставили тропическата част от човечеството далеч назад.[4]

Изследовател на класиката също превежда този разказ с научната терминология на времето ни:

Парадокс на напредъка е, че ако нуждата е майка на откритията, другият родител е твърдоглавието, решимостта да продължиш да живееш във враждебни условия, вместо да захвърлиш неизгодното и да се върнеш там, където животът е по-лесен. Не е случайно, че цивилизацията, каквато я познаваме, започва с приливите и отливите в климата, флората и фауната, характеризиращи четирикратната лешникова епоха. Приматите, избягали, когато дървесните видове повяхват, запазват предимството си пред живеещите по природни закони, но те предхождат завладяването на природата. Другите спечелиха, станаха хора, които отстояват себе си, когато няма вече дървета, под които да седнеш, които се отказаха от месо, когато плодовете не узряват, които кладяха огньове и правеха дрехи, вместо да вървят към слънчевата светлина. Които укрепиха бърлогите си, обучиха малките си и отстояха разумността в свят, изглеждащ толкова неразумен.[5]
цитирай
5. mt46 - https://m2.chitanka.info/text/22804/8
25.08 22:12
2.
Митът, приложен към проблема
Непредвидимият фактор
В светлината на митологията стигнахме до някои прозрения за характера на предизвикателствата и отклиците на тях. Видяхме, че съзиданието е резултат от среща, че произходът е продукт на взаимодействия. Сега да се върнем към непосредственото си издирване — търсенето на позитивен фактор, който е разтърсил част от човечеството и от „интегриране в обичая“ го е довел до „диференциране на цивилизациите“ през последните шест хиляди години. Нека си припомним произхода на нашите двадесет и една цивилизации, за да установим чрез емпирична проверка дали представата за „предизвикателство и отклик“ сочи по-добре фактора, който търсим, по-добре от хипотезите за расата и средата, които вече претеглихме и намерихме, че са недостатъчно убедителни.

В това допълнително проучване все още ще се занимаваме с расата и средата, но ще ги гледаме в нова светлина. Няма повече да търсим някаква проста причина за произхода на цивилизациите — причина, която може да бъде посочена винаги и навсякъде, за да даде един и същи отговор. Няма повече да се учудваме, ако при пораждането на цивилизациите една и съща раса или една и съща среда не води до същите резултати — плодотворна в някои случаи и безплодна в други. Фактически няма вече да приемаме научния постулат за еднородността на природата, който с право използвахме, докато разсъждавахме по нашия проблем в научни термини — като функция от играта на неодушевени сили. Да бъдем подготвени да признаем, че — дори и да сме точно запознати с всички расови, свойствени на дадена среда или други данни, които могат да бъдат формулирани научно, — няма да можем да предскажем изхода от взаимодействията между силите, които тези данни сочат. Във всеки случай не повече от военен експерт, който предсказва изхода от битка или кампания, изхождайки от „свое познание“ на диспозициите и ресурсите на противопоставилите се генерални щабове, или пък експерт по бридж — изхождайки от подобно знание за всички карти във всяка ръка. И в двата примера „собственото познание“ не е достатъчно да позволи предсказване на резултатите с някаква точност или сигурност, защото то не е същото като пълното познание. Поне едно нещо остава неизвестно, дори и за най-добре информирания наблюдател, защото самите воюващи или играчи не го знаят. А то е най-важното условие В равенството, което трябва да се реши. Неизвестното качество е реакцията на участващите в изпитанието, когато то дойде. Психологическите моменти, които е невъзможно да се претеглят или измерят и затова да се оценят научно предварително самите сили, които всъщност ще решат изхода, когато стане сблъсъкът. Поради това най-големите военни гении са признавали съществуването на неизчислим елемент в успехите им. Ако са вярващи, те приписват победите си на Бога — като Кромуел. Ако са само суеверни — на възхода на тяхната „звезда“, като Наполеон.
цитирай
6. mt46 - https://m2.chitanka.info/text/22804/9#textstart
25.08 22:17
VI.
Добродетели на злополучията[1]
По-строгото мерило
Стигнахме до отхвърляне на общоприетото мнение, че цивилизациите възникват, когато средата предлага необичайно леки условия за живот, и до представяне на точно обратната гледна точка. Общоприетото мнение е породено от факта, че за съвременния наблюдател на цивилизации като египетската — а в този смисъл древните гърци са толкова „съвременни“, колкото и ние, — се подразбира, че земята е такава, каквато човекът я е направил, и се предполага, че тя е била такава, когато са я заели пионерите. Опитахме се да покажем как е изглеждала долината на Долен Нил, когато пионерите са стъпили на нея, като опишем части от долината на Горен Нил, каквито са сега. Но разликата в географското местоположение може би ни е попречила да бъдем изцяло убедителни и в тази глава възнамеряваме да подкрепим гледната си точка с примери, при които дадена цивилизация отначало е успяла, а после се е провалила на едно и също място и страната — за разлика от Египет — се е върнала към първичното си състояние.

Централна Америка
Ярък пример е сегашното състояние на люлката на маянската цивилизация. Там намираме руини на огромни и великолепно украсени обществени сгради, които сега са далеч от съществуващите човешки селища, в дебрите на тропическата гора. Тази гора буквално ги е погълнала като боа и сега ги поглъща неприпряно, като държи фино изсечените и точно иззидани камъни встрани от своите виещи се корени и ластари. Контрастът между сегашния вид на страната и вида, който трябва да е имала, когато е съществувала маянската цивилизация, е толкова голям, че е просто невъобразим. Сигурно е имало времена, когато тези огромни обществени сгради са били в сърцето на големи и гъсто населени градове и когато тези градове са били разположени в центъра на широки площи обработена земя. Преходността на човешките достижения и суетността на човешките желания са показани болезнено при връщането на гората, погълнала първо нивите, после къщите и накрая — дворците и храмовете. Все пак това не е най-важният урок от сегашното състояние на Копан, Тикал или Паленке. Още по-красноречиво руините говорят за напрегнатостта в борбата с физическата среда, която маянската цивилизация сигурно е водила в своето време. Със самото си отмъщение, показващо страхотната й мощ, тропическата природа свидетелства за дързостта и енергията на хората, които навремето, макар и не за дълго, са я принудили да отстъпи и са я притиснали до стената.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 15921935
Постинги: 3191
Коментари: 41972
Гласове: 137287
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Октомври, 2022  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31