.
.
.

ПАНТЮРКИСТКИТЕ „ИЗВОРИ-ФАЛШИФИКАТИ“ НА ФАРХАТ НУРУТДИНОВ И НЕОВАИСОВСКОТО ДВИЖЕНИЕ В ТАТАРСТАН

автор: Живко Войников

/продължение/
/.../

Така например в публикувания академичен сборник «Древнетюркский Мир: История и традиции», Казан, 2002 г. издаден от Института по история, към АН на Татарстан, Салям Алишев пише, че «държавността при тюрките започва още от Шумерската държава», след това утвърждава, че «кимерийците попаднали под властта на тюркските племена утригури и кутригури, преселили се край Азовско море още в IX – VIII в. пр. н.е.», след това посочва че Канцзю (Кангюй) във II хил. пр. н.е. вече е тюркска държава, позовавайки се на факта, че «късните кенгереси са били тюркоезични», естествено скитите, сарматите, усуните (асианите) и аланите, също са посочени като тюрки и т.н., могат да се посочат още много примери, интернет-пространтвото гъмжи от подобни публикации. Например посочва се че аланите-аси са тюрки, защото в руски летопис се казвало че езикът на асите е от печенежкия род. Изобщо не се взема предвид че когато е писано това сведение, асите (носителите на салтово-маяцката култура) се подложени на асимилация от заселващите се в земите им, кумани-половци. Т.е. фактът се изважда от контекста и се цитира целенасочено, изопачаващо първоначлното му значение. Виждаме как със съвсем превратно и целенасочено изкривено тълкуване на фактите тюркоезичната псевдоакадемична наука «заграбва» индоевропейското минало на Евразия. И този подход се наблюдава почти у всички тюркоезични историци от новите постсъветски тюркски републики, той се превръща в основен метод на работа.

По повод това безумно съчинителство на историците от тюркоезичните републики на бившия СССР, Ю. С. Худяков, един от водещите специалисти по историята и археологията на Сибир и Централна Азия в древността казва: «Древните тюрки имат важна роля в политическата, военната и етнокултурна история на скотовъдните народи в степния пояс на Евразия и земеделското население в съпределните региони, в епохата на ранното средновековие. Това обосновава постоянното внимание към историята, културата и езика на тюркските народи както в световната, така и отечествената (рускоезичната) наука. В последните години, във връзка с ръста на националното самосъзнание сред тюркските народи се наблюдава съзнателен стремеж на някои учени, литератори, публицисти, неоправдано да разширяват пространството и времето на съществуване на древнотюркския етнос и неговата култура, да преразглеждат цивилизационната принадлежност на другите средновековни скотовъдни общества». (Худяков, 2002) В търсенето на националистическия мит, цяла кохорта от придворни историци, обслужващи съвременните «емири» (бившите генсекове и техните синове, които получават властта по наследство) на постсъветските средноазиатски тюркски държави, с полета на невероятното си въображение, се опитват да «доказват» колко древна и «висококултурна» е древнотюркската цивилизация.

Каква е причината за сътворяването на тези фалшификати? Тя се крие в сложните социално-политически процеси, които протичат в наше време. Това са процеси на разпад и национално обособяване. Възникват нови държави, които имат силна нужда от «славно минало», за да изградят своя националистичен мит. За Фархат Нурутдинов и неговото движение, реанимиращо безпочвените идеи на ваисовци, това е търсенето на нова идентичност.

Юлай Шамилоглу (тюрколог от Уисконсин, Канада) изследвал «Джагфар тарихи» казва, че ролята на този фалшификат е «да изобрети булгарското самосъзнание».

Създател на ваисовското движение е членът на суфийското накшбандийско¹³ братство, Бахаутдин Хамзин Ваисов. Роден е в 1804 г. в село Молвино (Мулла иле) Свияжки окръг на Казанска губерния. Началното си образование получава в родното си село, а след това учи в духовно ислямско училище – медресе в Казан. После пътува на Изток, в Туркестан и Бухара, като се занимава с търговия, и постепенно забогатява, натрупвайки състояние от 60 000 рубли, които влага в организирането на своето религиозно движение, или както се изразил «всичко съм употребил за борбата с ренегатите на корана».

По време на пътуванията си на Изток, Ваисов често си купува редки арабски религиозни книги и ръкописи, изучава ги, и събира голяма библиотека. При едно от пътуванията си се запознава с накшбандийския проповедник Мухамед Сеид Джафар (бел. а.: видно е откъде Нурутдинов е заимствал името на легендарния Сеид Джагфар), живеещ в село Кулатка в Хвалинския окръг на Саратовска губерния, който го подтиква към изучаването и разбирането на суфизма. От този момент започва тяхната духовна близост, и запознаването на Б. Ваисов с последователите на ордена Накшбандия, които са привърженици на «чистия ислям» и салафитското учение¹⁴. В желанието си да се усъвършенства в разбирането на исляма, Ваисов се обучава при дервишите от 1841 по 1861 г.

След смъртта на своя духовен наставник Джафар в 1862 г., Ваисов се завръща в Казан и с разрешението на император Александър ІІ, основава община и духовно ислямско училище «Мектебе Гирфан» (Школа на знанията), заедно с молитвен дом, който нарича «Булгарска духовна академия» и мюсюлманска библиотека, където проповядва идеите си. По-късно молитвеният дом се превръща в «молитвен дом на войните на спасителния божи отряд» и в щаб-квартира на движението. Две години по-късно (1864) през 1864 г. Ваисов построява теке (място за поклонение, мюсюлмански параклис) на гроба на Джафар.

Неговите последователи се увеличават и към 1870 г., и движението му влиза в полезрението на властите. Първоначално то се определя за «секта възникнала като протест срещу състоянието на официалния ислям в Русия». В министерството на вътрешните работи на империята получават донесения, че: «главата на сектата Сеид Ваисов проповядва на последователите си да не се подчиняват на властите, и да не изпълняват никакви задължения към официалните институции, да не плащат данъци, да не вярват на официалните ислямски духовници, да не посещават официалните джамии».

През 60-те и 70-те год. на ХІХ в. Русия започва да се индустриализира и все по-забележимо да се европеизира, което естествено засяга и татарското население. Това предизвиква съпротивата на Ваисов, който определя тези процеси като предателство към исляма, и смята, че мюсюлманите трябва да «изчистят исляма» от всякакви чужди и грешни напластявания, породени от контактите с неислямския свят и трябва да се върнат към «ранния ислям» (от времето на Мохамед).

Ваисов издига в култ Волжка България като «идеалната ислямска държава» и смята, че Волжка България е била управлявана от потомци Пророка Мохамед. Обявява се за «сардар» (пълководц), а своите последователи – за «Фирка-и-наджийя» (от Фиркаи Наджия, в араб. «Ал Фирка Ан Наджия» – общината създадена от Пророка Мохамед, в букв. пр.: група на спасението и избавлението).

Съчинява измислената история, че произлиза от рода на потомък на Мохамед, който дошъл да разпространява исляма във Волжка България, и дъщерята на волжкобългарския владетел Айдар, и всеки един от последователите му е трябвало да потвърди, че вярва в това. Според една легенда разказана във фалшификата «Таварих-и-Булгария», дъщерята на Айдар била много болна на смъртно легло. Тогава в Булгар дошли ислямски проповедници, директно изпратени от самия Мохамед. Със силата на молитвата един от проповедниците, Зубейр ибн Джада, потомък на Пророка, успял да я излекува. Видял чудото, Айдар и целият му народ приели исляма, а оздравялата дъщеря се омъжила за своя спасител. Така Ваисов си измисля генеалагия, по женска линия от Айдар, по мъжка – от самия Пророк Мохамед.

Според един от последователите му Ибрахим бин Зайнула Ал Булгари: «Багаутдин Ваисов е имал документи, които доказвали, че неговият баща е потомък на пророка Мохамед, а майка му произлизала от рода на булгарските царе. Но в 1881 г. молитвеният дом на Ваисов е претърсен от полицията и всички документи били прибрани органите на властта».

Ваисов смята, че татарите и хановете на Златната орда не са истински мюсюлмани, а такива могат да бъдат само «волжките българи» за каквито се определят той и сподвижниците му. Движението си поставя за цел, да освободи земите на бившата Волжка България от «неверниците» и да създаде държава на «чистия ислям». Политическата им цел е създаване на ислямска «булгарска» държава. Те смятат, че е недопустимо за истинския мюсюлманин «да пие алкохол, да развратничи (каквото и да разбират под това) и да пуши тютюн» и така се разграничават от останалите татари, които са усвоили различни елементи на светския живот от дългото си съжителство с русите. Интересно е, че същата идея я повдига и авторът на «Таварих-и-Булгария» в разказа си как Тамерлан убил турския султан Мехди (Мохамед Завоевателя, но реално убитият султан е Баязид), тъй като «турския султан и улемите му (висшите духовници) се отвърнали от истинския ислям, пиели кафе, пушели тютюн и се отдавали на мъжеложество (хомосексуализъм)». Пределно ясно е че «Таварих-и-Булгария» е била настолна книга за Ваисов.

Ваисовците започват да създават и военно формирование, което наричат «Отряд на Спасението» или «полк на Аллах».

През 60-70-те год. на ХІХ в., в Татарстан избухват няколко селски бунта, в които ваисовци активно се включват и се опитват да им дадат религиозна ислямска насока. Като цяло социалната основа на неговото движение са хората от народа, селяни, занаятчии, дребни собственици.

Тези бунтове са известни в историята като, Горската война (1861-62 г.), Крященската война (1865-66 г.) и Аулната война (1878-79 г.). В потушаването на въстанията вземат участие не само руската войска и жандармерия, но и местните татарски духовни лидери, които виждат във ваисовците съперници и противници. В телеграма от 06.12.1878 г. началника на Казанското губернско жандармско управление докладва: «Мюсюлманското духовенство се държа предано и благоразумно, самите мулли ни посочваха, кои са подстрекателите на безпорядъка…».

През април 1882 г. Ваисов посещава свои родственици в село Татарская Беденга в Симбирска губерния и там проповядва своите идеи, въпреки че е предупреден от властите да «не предизвиква смутове».

На 22.07.1882 г., е арестуван и подложен на освидетелстване от психиатри, които обаче потвърждават, че е психически здрав, но е «раздразнителен, безпокоен и конфликтен». От 1883 г. започва да бъде следен тайно от властите. Обвинен е че е подлагал «на изтезания татарски момчета».

Ваисовското движение започва да тревожи властите, не толкова с мюсюлманските си крайности, колкото с отказа да се плащат данъци. В 1884 г., под предлог за опис на имуществото заради неплатените данъци, полицията прави опит да направи обиск в «Молитвения дом» на Ваисов, но съпругата му Биби Фаизы Абдул-Латипова и сподвижниците му отговарят с въоръжена съпротива. Тогава полицейски части и доброволци татари, противници на ваисовците, превземат с щурм «Молитвения дом», в резултат на това движението е разгромено, заловените ваисовци са изпратени на заточение в Сибир. Самият Ваисов, който не е бил там, е арестуван, и през декември същата година е обявен за психически болен. Вкаран е в Казанската психиатрична клиника, където живее 9 години до смъртта си в 1893 г.

Особено развитие сред татарите ваисовското движение не постига. Неговите идеи са насочени към връщането на обществото в едно средновековно състояние, и категорично не приема новите явления като икономическите иновации и частичната европеизация на ежедневния живот на татарина (доколкото е възможна такава европеизация в тогавашна Русия). За Ваисов интелигенцията, търговците, индустриалците, изобщо по-заможната класа са отстъпници от вярата.

«Волжкобългарската страна» на неговото учение е само външна обвивка на ислямският му екстремизъм, и опит за отдиференциране от общата татарска среда. Като проявление, ваисовците са идентични с йезуитите, които също се стремят да задържат силата на католицизма от времената на инквизицията, и да се съпротивляват на светското развитие на западноевропейската цивилизация.

/.../

Така че «Джагфар тарихи» и следващите фалшификати, сътворени от Нурутдинов, имат за цел идейно да обосноват основата на необулгаристкото, или по-точно неоваисовското движение. И. Л. Измайлов (к.и.н., член на АН РТ) казва по този повод: «….те са написани (Джагфар тарихи и др. произведения на Нурутдинов) от не много грамотен рускоезичен автор в края на ХХ в., и са изпълени с вопиющи противоречия с историческите факти и даже със здравия разум, но всичко това е напразно. За сектантите-булгаристи тази книга е дело на вярата, а не на разума. Те вярват в нея, не защото е истина, а защото трябва да вярват!» (Измайлов, НД) (бел. авт. като в «Библията» или «Корана», аналогично на всички религиозни фанатици и роби на идеологии, те се нуждаят от сляпа вяра, а не от аналитичен разум! Вярата и идеологията е удобно оправдание за много престъпления. Това явление, за голямо съжаление, продължава да бъде една от най-големите беди на човечеството, причина за войни и геноциди, спъващи прогреса и развитието с векове. Представете си само колко милиони хора са били избити в името на тази или онази вяра, или са загинали за тази или онази идеология!)

 

Определението на Карл Маркс, че религиите са опиум за народите е изключително вярно и непреходно, въпреки че много от новоюзлюпените ни либералстващи «интелектуалци» подскачат само като чуят това име! Абсолютно същото се отнася и за различните идеологии, стремящи се да се превърнат в религии. В миналото това са крайните националистически и раситки идеологии, като най-ярка и най-пагубна от тях е «германското арийство» на Хитлер. Характерно за този тип идеологии, както и за деспотичните монотеични религии като християнството и исляма е, че внушават съвсем целенасочено и цинично, като висша добродетел «саможертвата в името на вярата / или идеологията и идеала». След краха на комунизма, конкретен пример за нашето време е американската «западна либерална демокрация» чийто упадъчни и вредни «евроатлантически псевдоценности» днес тровят и унищожават България, активно налагани от жалкия и неадекватен управленчески български «(псевдо)елит», с много бързи темпове!

/.../

Интересна е констатацията на водещият чувашки езиковед Н. И. Егоров: «До началото на епохата на просвещението, никаква «булгарстка» идентичности не е съществувала, нито у татарите, нито у чувашите. Етнонимът, или по-скоро етнополитонимът «булгари», се появява в историята на народите от Поволжието към втората половина и края на XIX в. «Булгарската» идентичност, несъмнено, има книжно-литературен произход, за което говори и външния фонетически вид на етнополитонима «булгар». (Хакимов, 2013)

Другото което трябва да се подчертае е, че «неоваисовците» на Нурутдинов възприемат «Волжка България» като идеалната ислямска държава и се стремят към засилване влиянието на исляма, което е особено тревожно, тъй като до ислямския фундаментализъм има само една крачка²⁴.

Всеки един подобен «извор-фалшификат» изчезва в забвение и «умира» когато умре и политико-идеологическата идея която го е създала. Докато «неоваисовските» идеи и настроения имат поддръжници в Татарстан, ще живее и «Псевдоисторията на Джагфар». А както се вижда, този живот няма да кратък, поради идеологизацията, националистическите пристрастия и пантюркистките настроения в съвр. татарско общество. Обективните неясноти относно етногенезата на татарския народ, водят до идейна поляризация между привържениците на различните становища. Днес в сравнение с края на 90-те год. на ХХ в., споровете между «булгаристи-неоваисовци» и «татаристи» са позатихнали, но противоречията си остават. (Петров, 2007: 27-31)

В заключение трябва да се подчертае, че е необходимо изграждането на един силно критичен подход, към подобни фалшиви «нови извори» за древното българско минало, носещи чужди политически внушения, които вероятно ще ни заливат и в бъдеще. Не трябва да се забравя, че тези чужди идеологически и политически внушения неминуемо водят до злоупотреба с името България и българи!

Също трябва ясно да се разбере, особено от безкритичния, некомпетентен и исторически слабо подготвен, български читател, търсещ наивни «патриотични» емоции и идеолгии, в историческото четиво, че няма никакви основания да се търсят съвременни «волжки българи» в Поволжието. Исторически възникнал такъв съвременен етнос там няма, но тази нездрава патриотарска примитивна емоция може лесно да се използва от други сили, за постигане на съвсем други, вредни за България цели.

 

Но днес трябва да се каже, че «волжкобългарската мания» беше изметена, до последната си частица във «фолк-хистъри» пространството, и напълно изместена от новата, но още по-патологична и опасна, шизофренична автохтонистко-тракедонистка психоза, появяваща се в период на напреднал разпад на българското общество и държавност!
/.../
https://przone.info/2020/05/02/%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D1%84%D0%B0%D0%BB%D1%88%D0%B8%D1%84%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B6%D0%BA/

ПП: Някои ни баламосват с пантюркизъм и с псевдоисторически локуми... Пантюркизмът и псевдоисторията вредят на България и на науката...

Няма да го уапят буквите.
Относно "фалшификата" Джагфар Тарих.
Не разбирам. Вярвате на библии, корани, веди и всякакъв леш, а не виждате, че доказателствата за верността на тарихите стават все повече и повече. Странно.
Преведох сто и кусур страници география, описана единствено и само там. Не е вярно, нали тъй?
Извадих булгар от Гибралтар до Тихия океан в двете посоки :):):), но и това не е вярно, ЗАЩОТО ГО ПИШЕ В ТАРИХИТЕ ЛИ?
Асите-алани са тюркоезични. АЗИТЕ-ХАЗАРИ СЪЩО.
Нежеланието за четене може да се дължи на: липса на интерес; мързел; страх.
Избери си сам.

а, Четенето, не е за всяак/ мека/ глава..
аз чета Тарихи, чета и теб,
чета и некои други..историци.за да сравнявам..
нямам никакви полит интереси, никакви...
просто, мое хоби..е четенето, и дебата..)

марине, я да да видим кой, ти ги слага теззи +++
и редовно напомпани постове.поне, бъди достоен човек..
сигурна съм,че ти, лично, не можеш да се обосновеш, по спорната Тема.
а, ''любимите'',които ти гласуват, още по малко..
на бас, за 1 000 лева, 600€ таман , за Коледа..да не скучаеш)

ще бъде преведена, разбира се.

В Богазкейском архиве сохранились немногочисленные тексты на неведомом языке, который был абсолютно не похож на индоевропейский хеттский и который вопреки этому называли в древности hattili «по-хеттски», то есть «языком города Хатти», иначе — хаттийским языком, или хеттским! В религиозных текстах, написанных на индоевропейском хеттском языке, мы повсюду наталкиваемся на иноязычные литии, молитвы и заклинания, о которых там говорится, что они — на языке hattili, то есть на хаттийском языке. Следовательно, мы можем констатировать, что во время хеттских богослужений некоторые песнопения звучали на хаттийском языке. Но в отдельных литургических текстах хаттииские литии переведены на индоевропейский хеттский язык.
Этот незнакомый язык, открытый Грозным при чтении хеттских текстов, был, по-видимому, более древним языком, которым пользовались во время богослужений, также как католики различных национальностей — латынью. В этом отношении все было ясно и тем не менее…
Что это был за язык и какой народ говорил на нем?
Был ли он уже давно мертв, или еще жил одновременно с хеттским?
Структура этого языка показывает, что он не являлся ни индоевропейским, ни семитским. К какой же группе он в таком случае принадлежал?
Ответы на эти вопросы приблизительны; весьма вероятно, что это был язык коренного населения Хеттского царства; возможно, что в период расцвета государства хеттов он был уже мертв; не исключено, что он был родствен северо-восточнокавказским языкам.
Но это уже вопросы второстепенные. Поскольку этот богослужебный язык назывался хаттийским, или хеттским, то как же тогда назывался тот индоевропейский язык, который мы называем хеттским? Или на каком языке говорили хетты?
Предоставим слово Бедржиху Грозному:
«Так пришли к парадоксальному выводу, что хаттийским, или хеттским, языком следует, по сути дела, называть тот более древний, не индоевропейский малоазиатский язык, а индоевропейский хеттский язык, язык первооснователей Хеттской империи, назывался, вероятно, иначе.


Началась же история хеттов с того, что после 2500 года до нашей эры в Центральную Анатолию стали переселяться индоевропейские племена. К этому времени внутренние районы Анатолии были уже населены. Анатолия, по замечанию американского историка Джеймса Маккуина, превратилась «в страну маленьких городов-государств, правители которых живут в крепостях. Их экономика опирается в основном на сельское хозяйство, но истинное богатство и власть дают им добыча и обработка металлов». Но что за народ жил здесь?
Ученые вновь пришли в замешательство. Племена, исконно населявшие Северную Анатолию, были вовсе не индоевропейскими. Их назвали «протохеттами», или «хаттами». Они занимали территорию в излучине реки Кызыл-Ирмак. Рядом с ними еще в III тысячелетии до нашей эры могли проживать и хурриты. Так, по мнению российского историка Игоря Дьяконова, именно хурриты и хатты основали такие города, как Пурусханда, Куссара, Хаттуса, Самуха.
Собственно говоря, именно хаттский язык справедливее было бы назвать «хеттским». Ведь в клинописных табличках тексты, написанные на нем, помечали словом hattili. Он не похож на все известные нам языки древнего Востока. Так, например, множественное число в хаттском языке образуется с помощью приставок: Shapu — бог; wa-shapu — боги.
В работах российского ученого Вячеслава Всеволодовича Иванова убедительно показано, что хаттский язык состоит в родстве с западно-кавказскими языками, а именно абхазским, адыгским и убыхским языками. Впервые эту гипотезу высказал в двадцатых годах прошлого века швейцарский востоковед Эмиль Форрер. Сейчас можно считать «гипотезу в целом доказанной при необходимости уяснения большого числа деталей в будущем»,— писал В.В. Иванов. Культура погребений хаттов напоминает майкопскую культуру, памятники которой встречаются в Краснодарском крае и Кабардино-Балкарии.

Обърни внимание - култура Майкоп.


И в дальнейшем традиции хаттов продолжали оказывать заметное влияние на пришлые племена. Долгое соседство хаттов и индоевропейцев привело к формированию единого этноса, причем последние переняли религию и обычаи местного населения. Можно сказать, что «классические хетты» представляют собой этнос, сформировавшийся при слиянии индоевропейцев и автохтонного хаттского населения.

Думата за бог е "шапу" или по-скоро "чапу"?

Доста интересни са и названията на градовете.

Как стана така, че Мурсили е име на син на хетски цар, а мурза/мирза са синовете чингизидските ханове?
Муваталли. Любопитно име. Във всеки един случай завършва с афикса "лъ".
Мисля, че хетските/хатски текстове се нуждаят от допълнително внимание :).
Град Тархунтаса. Бих го прочел спокойно като Д/Тархантасъ, ако не възразяваш. Връзката между бога на бурята и дарената за управление земя не ми изглежда отдалечена на светлинни години.
Така че:), като вземем предвид постулатите на индоевропейската историография :), ще има да четем и за теб не знам, но аз ще се посмея от сърце.

Авторите, които превеждаш са все псевдоисторици и тюркски националисти, които изопачават истинската история... Личи си, че Войников е чел достатъчно, за да напише тази статия. Моята позиция съвпада с неговата...

Религията е ненаучен възглед за света (природата и обществото), която през вековете е използвана и утвърдена от господстващите класи като средство за подтискане на народите.
Да си спомним "Борба " на Ботев – "Бой се от бога, почитай царя!".
И християнството си го казва ясно : "Отдавайте кесаревото кесарю, а Божието Богу".
Религиите също са използвани и за завладяването на други народи и територии – християнството и ислямът са агресивни религии.
Индуизмът и будизмът са близко до самоусъвършенстването на личността.

Нали си даваме сметка, че "Джагфар тарихи" е названието на източника на руски език и по правилата на М.Въгленов и Л. Андрейчин трябва да се нормализира на български във вида Джахфар или Джафер, както си е на арабски, следователно използващите този русизъм са дилетанти, за да не кажа неграмотни. Оттук натам мога само да добавя, че Центърът за пантюркистка и панислямска пропаганда и агитация в Анкара все пак разполага с недостъпна за учените от чужбина база данни, вкл. неизследвани извори, които охотно предоставя на своите политизирани и фанатизирани псевдоучени, така че те умело боравят с лъжи и полуистини!!! Неприятното в момента е, че руснаците им подгласят и игнорират какво се случва с нациите и етносите в Кавказ и Средна Азия.