Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.11.2022 22:51 - Западна и незападна гледна точка
Автор: mt46 Категория: История   
Прочетен: 2769 Коментари: 8 Гласове:
16


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .
.
.

12.

Перспективите на западната цивилизация

XXXIX.

Нуждата от това изследване

Вдигайки перото да напише сегашната част от това изследване, авторът изпитваше отвращение от задачата, която е наложил сам на себе си, не само поради естественото отбягване на рисковете на тази несигурна тема. Разбира се, ясно беше, че прогнози, направени през 1950 г., могат да бъдат опровергани от събитията дълго преди ръкописът да е отпечатан и издаден. Но ако рискът да стане смешен беше определящото съображение за автора, това щеше да го спре да се заеме с коя да е част на това изследване. Ангажирайки се с дванадесетата част на работата, след като вече е дал единадесет заложници на съдбата, той може да се окуражи от мисълта, че към днешно време перспективите на западната цивилизация са поне много малко по-неясни, отколкото когато в началото на 1929 г. той нахвърляше началните бележки за сегашната част. Голямата криза, която тогава във всеки момент щеше да започне, с всичките си последици, включително Втората световна война, дълго преди 1950 г. пометоха изцяло всякакви илюзии, преобладаващи през 1929 г., че нещата общо взето са такива или не много по-различни от това, което са били преди 1914 г.

Отвращението на автора към сегашната му тема трябва забележимо да намалее поради изминалите две поучителни десетилетия от историята, ако то беше само отбягване на рисковете на прогнозата. Неохотата му обаче е малко свързана или съвсем не е свързана с трудността да се оценяват перспективите на западната цивилизация, а се корени в нежеланието да изхвърли един от основните принципи, ръководили го в това изследване. Той се измъчва от страх, че може би изоставя гледната си точка, от която, според него, е възможно да се видят в истинската им перспектива един род общества, на които западната цивилизация е само един от представителите, както и от вярата му в правилността на тази незападна гледна точка, потвърдена, според него, от резултатите на две десетилетия, прекарани в опити да се разчете картата на историята под незападен ъгъл на зрение.

Един от стимулите на автора да се заеме с това проучване е погнусата от късномодерната западна условност да се отъждествява историята на западното общество с „ИСТОРИЯТА“, написана с главни букви. Тази условност му изглежда рожба на изопачаващата егоцентрична илюзия, на която са се поддали в западното общество, както и всички останали познати цивилизации и примитивни общества. Най-добрата изходна точка от това егоцентрично предположение, изглежда, е да се възприеме обратното предположение, че всички представители на кой да е род общества са философски равни един с друг. Авторът възприе това контрапредложение и му изглежда, че то оправдава вярата му в първите шест части на това изследване. В седмата част той откри, че стойността на цивилизациите не е равна на данните на изпробването, при което пробният камък е ролята на разпадането и разлагането им. Обратно на това, беше намерено, че цивилизациите с най-голямо въздействие и значимост са от второ поколение — сирийската, древноиндийската, елинистката и древнокитайската — от гледна точка на наблюдател, който вижда нишката на историята в постепенно увеличаване на осигуряване на духовните възможности за човешките души, преминаващи през този свят.

Това, че авторът възприе тази гледна точка, засили началната му неохота да отдели западната цивилизация, която да се разглежда по специален начин. Обаче, решавайки през 1950 г. да се придържа към план, очертан първоначално през 1927–1929 г., той се подчинява на логиката на три факта, които не са загубили изобщо своята състоятелност през изминалите години.

Първият е, че през втората четвърт на XX в. западната цивилизация е единственият останал представител на своя вид и няма безспорни белези, че се разлага. От седемте други, пет — а именно основната част от православното християнство и руският му страничен клон, основната част на далекоизточната цивилизация и нейните корейски и японски клонове и индуистката цивилизация — не само са започнали да се разлагат, но вече са преминали през етапа на универсалната държава. Внимателно разглеждане на историите на иранската и арабската мюсюлмански цивилизации показва, че тези две общества също са се разпаднали. Само западното общество е вероятно все още на етапа на растеж.

Вторият факт е, че разширяването на западното общество и излъчването на западната култура са довели всички останали съществуващи цивилизации и всички съществуващи примитивни общества в обсега на обхващащото света западнизиране.

Третият факт, който, изглежда, прави това изследване задължително, е тревожен — за пръв път в историята на човешката раса всички яйца, събрани от човечеството, са в една ценна и несигурна кошница.
/.../

А. Тойнби – "Изследване на историята"

https://chitanka.info/text/22804-izsledvane-na-istorijata/42#textstart

ПП:
 А може би Тойнби греши, заради пристрастността си към западната цивилизация...




Гласувай:
16


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. dobrodan - Сър Тойнби
26.11.2022 02:26
стои твърде далеч от истинските причини за развитието и упадъка на цивилизациите :).
Като ти пиша за европеистиката, подразбирай вторачване в пъпа си :).
цитирай
2. marana69 - то се вижда, и с просто око )
26.11.2022 09:17

скоро, прочетох едно тристишие, много ми допадна..

Европа е История, Сащ- Идея.
а, Русия, - Литература..

звучи, като Аксиома..не ли ..
цитирай
3. kvg55 - mt46,
26.11.2022 20:24
"Перспективите на западната цивилизация", както и на цялото човечество разбира се, е комунистическото общество.
Преди това предстои разпадане на западното буржоазно общество, каквото вече наблюдаваме.
Разхищаващото ресурси капиталистическо общество не може повече за съществува.
Ще–не ще, човечеството следва да пристъпи към планиране на производството, което е възможно само при обществена собственост върху следствата за производство (икономическата основа на комунизма) и разумно потребление.
Специално изхвърлянето на годни хранителни продукти, следва да стане наказуемо.
Имам една лигава роднина, която си поръчва в ресторанта разни ястия, порови с вилицата в чинията, хапне две три хапки и отбутне чинията настрана. Безобразие!
Аз като като икономист и селско момче съм възпитан да си изяждам всичко. Може да не е на един път, но не хвърлям.
цитирай
4. mt46 - Мисля, че не е много далеч от истината...
26.11.2022 23:26
dobrodan написа:
стои твърде далеч от истинските причини за развитието и упадъка на цивилизациите :).
Като ти пиша за европеистиката, подразбирай вторачване в пъпа си :).

Не съм съгласен с някои негови виждания. Но иначе е блестящ учен, ум, изследовател на историята. Поне десет нива над псевдоисториците и аматьорите... :)
цитирай
5. mt46 - Благодаря! Много добре казано /написано/...
26.11.2022 23:27
marana69 написа:

скоро, прочетох едно тристишие, много ми допадна..

Европа е История, Сащ- Идея.
а, Русия, - Литература..

звучи, като Аксиома..не ли ..

цитирай
6. mt46 - Комунизмът е утопия, понеже природата и светът са многообразни...
26.11.2022 23:29
kvg55 написа:
"Перспективите на западната цивилизация", както и на цялото човечество разбира се, е комунистическото общество.
Преди това предстои разпадане на западното буржоазно общество, каквото вече наблюдаваме.
Разхищаващото ресурси капиталистическо общество не може повече за съществува.
Ще–не ще, човечеството следва да пристъпи към планиране на производството, което е възможно само при обществена собственост върху следствата за производство (икономическата основа на комунизма) и разумно потребление.
Специално изхвърлянето на годни хранителни продукти, следва да стане наказуемо.
Имам една лигава роднина, която си поръчва в ресторанта разни ястия, порови с вилицата в чинията, хапне две три хапки и отбутне чинията настрана. Безобразие!
Аз като като икономист и селско момче съм възпитан да си изяждам всичко. Може да не е на един път, но не хвърлям.

цитирай
7. zaw12929 - ДОБАВЯМ НА ДНЕВЕН РЕД Е БЪЛГАРИЯ В ЕС ...
27.11.2022 04:12
ДОБАВЯМ НА ДНЕВЕН РЕД Е БЪЛГАРИЯ В ЕС С ДВАТА КРАКА
цитирай
8. mt46 - https://chitanka.info/text/22804-izsledvane-na-istorijata/44#textstart
03.12.2022 23:14
XLI.
Свидетелството на историите на цивилизациите
1.
Западен опит с незападни прецеденти
В по-ранни части на това изследване се опитахме да вникнем в причините за разпадането на цивилизациите и в процеса на тяхното разлагане, като огледахме уместните исторически факти. При проучването на разпаданията намерихме, че причината във всеки отделен случай е някакъв провал на самоопределението. Разпаднало се общество се е лишило от здравословната свобода на избор, като е попаднало в зависимост от някакъв идол, който само си е създало. Към средата на XX в. сл.Хр. западното общество очевидно се е отдало на преклонение на редица идоли, но един от тях стои над останалите, а именно преклонението пред местната държава. Тази черта на постмодерния западен живот е ужасяващо предзнаменование по две причини: първо, защото това идолизиране е истинската, макар и непризната, религия на голямото мнозинство от жителите на западнизиращия се свят, и второ, защото тази фалшива религия е причинила смъртта на не по-малко от четиринадесет, а може би на шестнадесет от познатите двадесет и една цивилизации.

Братоубийствени войни с все по-засилващо се насилие са далеч не най-разпространената причина за смъртност сред цивилизациите от всичките им три поколения. През първото поколение те със сигурност са довели до унищожаването на шумерската и андската цивилизации, а може би и на минойската. През второто поколение те са разрушили вавилонската, древноиндийската, сирийската, елинистката, древнокитайската, мексиканската и юкатанската цивилизации. През третото поколение те разрушават православнохристиянската — и основната й част, руския клон, — далекоизточната в японския й клон, както и индуистката и иранската цивилизации. От петте останали цивилизации, освен западната, можем да подозираме, че хетската също се е довела до гибел с братоубийствени войни у дома, преди още да се втурне против вкаменилия се египетски свят, а след това да бъде победена от варварското преселение на народите. За маянската цивилизация досега няма данни за братоубийствена война. Египетската и далекоизточната цивилизация в Китай, изглежда, са се самопожертвали пред друг идол — всесветско държавно управление с все по-паразитна бюрокрация. Единственият останал пример е арабското общество, което е можело да бъде унищожено от кошмара на паразитна номадска институция в неномадски свят — господството на робите от египетските мамелюци, — освен ако това общество не представлява единственият пример на унищожение от чужд нападател.

Нещо повече, в постмодерната глава на западната история опустошителният ефект на идолизирането на местните суверенни държави е засилен от демоничен порив. Въздържащото влияние на универсалната църква е отстранено. Въздействието на демокрацията във формата на национализъм, съчетано в много случаи с новомодна идеология, прави войните по-мъчителни, а стимулът, даден от индустриализма и технологията, осигурява на биещите се по-разрушителни оръжия.

Индустриалната революция започва да влияе на западния свят през XVIII в. сл.Хр. и е недвусмислен двойник на икономическата революция, обхванала елинския свят през VI в. пр.Хр. И в двата случая общности, дотогава живели малко или повече в изолация, от земеделие за преживяване, сега влизат в икономическо партньорство една с друга, за да увеличат продукцията и дохода си, като се научат да произвеждат и обменят специализирани стоки. Извършвайки това, те престават да бъдат автархични и вече не могат да се върнат към автархията, дори ако пожелаят. Ефектът в двата случая е, че на обществото се дава нова структура в икономическата плоскост, която е несъвместима със структурата му на политическата плоскост, и гибелният резултат от това „опущение“ в социалната тъкан на елинското общество вече неведнъж попада на вниманието ни.

Един обезсърчителен симптом в съвременната западна история е появата най-напред в Прусия, а след това в Германия като цяло, на милитаризъм, който е бил смъртоносен в историите на други цивилизации. Този милитаризъм се появява през управлението на пруските крале Вилхелм I и Фридрих Велики (1713–1786 г.) по време, когато от всички епохи в историята на Запада воденето на война е максимално формално, а разрушителността й минимална. В последната си фаза — към момента на писането — бесният милитаризъм на националсоциалистическа Германия може да бъде сравнен само с „асирийския ужас“ след като температурата му е повдигната до трета степен от Тиглат-Паласар (управлявал през 746–727 г. пр.Хр.). Дали безпрецедентно драстичното унищожаване на националсоциалистическата военна машина е ликвидирало волята за милитаризиране във всички части на западнизиращия се свят, в момента изглежда много съмнително.

Противоположно на тези лоши поличби има и някои по-благоприятни симптоми. Имало е древна институция, не по-малко вредна от войната, която западната цивилизация премахва. Общество, успяло да премахне робството, трябва да се ободри от тази безпрецедентна победа на християнския идеал, когато се обръща към задачата да премахне съвременната му институция на войната. Войната и робството са били двете ракови образувания у цивилизацията, откогато този вид общество се е появил. Победата над едно от тях е добро предзнаменование за перспективите в кампанията против другото.

Нещо повече, западното общество, което все още е надвивано от войната, може да се окуражи с историческите данни от други духовни бойни полета. В отклика си на предизвикателството, поставено от въздействието на индустриализма върху институцията на частната собственост, в много страни западното общество вече е постигнало някакъв напредък, пробивайки си път между Сцилата на неограничения икономически индивидуализъм и Харибдата на тоталитарния контрол на икономическата дейност от държавата. Успех в някаква степен има и със справянето с въздействието на демокрацията върху образованието. Като разкрива за всички интелектуалната съкровищница, която от зората на цивилизацията е била ревниво пазен и деспотично експлоатиран резерват за нищожно малцинство, съвременният западен дух дава на човечеството нова надежда, с цената да го изложи на нова опасност. Опасността е в канала, който елементарното всеобщо образование отваря за пропаганда, както и в умението и безскрупулността, с които тази възможност се използва от рекламиращи търговци, осведомителни агенции, групи за натиск, политически партии и тоталитарни правителства. Надеждата е във възможността тези експлоататори на полуобразованото обществено мнение да не бъдат в състояние да манипулират жертвите си толкова цялостно, че да им попречат да продължат образованието си до степен, когато ще бъдат имунизирани против подобна експлоатация.

Но плоскостта, на която тази решителна духовна битка вероятно ще се води, не е нито военна, нито социална, нито икономическа, нито интелектуална, защото през 1955 г. съдбоносните въпроси пред западния човек са религиозни.

Дали фанатично позитивните юдейски религии са дискредитирани непоправимо от уличаващите ги данни за нетолерантност, така че да са изменили на призванието си? Има ли нещо добро в религиозната търпимост, до която разочарованото западно общество стига към края на XVII в. сл.Хр.? Колко дълго западните души ще могат да живеят без религия? И сега, когато неудобството на духовния вакуум ги изкушава да открехнат вратата за такива демони като национализма, фашизма и комунизма, колко дълго ще издържи вярата им в търпимостта? Търпимостта е била лесна в равнодушната епоха, когато вариантите на западното християнство са загубили контрол над западните сърца и мозъци, докато още не са намерили алтернативен обект на осуетената си привързаност. Сега, когато са тръгнали да блудстват с други богове, дали търпимостта от XVIII в. ще удържи против фанатизма на XX в.?

Скитници в западната пустош, отдалечени от единия истински бог на своите предци, научени от разочароващ опит, че местните държави, както сектантските църкви, идолите на чието преклонение са донесли не мир, а меч, могат да бъдат изкушени да се обърнат към колективното човечество като към алтернативен обект на идолизиране. „Религията на човечността“, загубила жарта си в мразовития калъп на Контовия позитивизъм, възпламенява света, когато е изстреляна от дулото на Марксовия комунизъм. Дали борбата на живот и смърт за спасяване на душите, която християнството води и печели през младостта си срещу елинското преклонение пред колективното човечество, въплътена в култовете на божествения Рим и божествения Цезар, трябва да се води отново след две хиляди години срещу някакво ново въплъщение на същия Левиатан? Елинският прецедент повдига въпроса, без да разкрива отговора.

Ако преминем сега от симптомите на разпадане в западния свят към симптомите на разлагане, ще си припомним, че в нашия анализ на разкола в обществото намерихме безспорни следи на поява на тройното разделение на доминиращо малцинство, вътрешен пролетариат и външен пролетариат.

Външният пролетариат на западния свят няма защо да задържа вниманието ни, защото бившите варвари са премахнати не чрез изтребление, а са преминали в редиците на западния вътрешен пролетариат, който вече обхваща голямото мнозинство от живото поколение на човечеството. Насилствено обвързаните варвари са били фактически един от най-малките контингенти, от които е съставен този огромен вътрешен пролетариат на западното общество от XX в. Много по-голям е дялът на хора от незападни цивилизации, заловени в мрежата на обхващащия света Запад. Трети контингент, най-нещастен и затова най-активно разколнически от трите, се състои от оставения без корен външен пролетариат, претърпял различни степени на принуждение. Сред него са потомци на африкански негри-роби, насилствено превозени през Атлантика, потомци на индийски и китайски работници по договор, чиято емиграция през моретата често е толкова недоброволна, като тази на африканските роби. Има други, оставени без корен, без да пресичат никакви морета. Най-крещящ пример за пролетаризиране са „бедните бели“ в „стария Юг“ на Съединените щати и Южноафриканския съюз, които са паднали до социалното равнище на внесените или местните африкански роби. Но над и преди тези злощастни групи, са масите от хора, селски или градски, които чувстват, че западната социална система не им дава това, на което имат право; те са вътрешен пролетариат, защото нашата дефиниция на „пролетариат“ в хода на цялото това изследване е психологическа и я използваме системно, за да обозначим тези, които чувстват, че не „принадлежат“ духовно към обществото, в което се намират физически включени.

Пролетарската реакция против доминиращото малцинство намира яростен израз по различни времена и на различни места, като се започне от средновековните селски войни и се стигне до якобинството на Френската революция. В средата на XX в. на християнската ера тя се изразява по-мощно от всякога в два канала. Където оплакванията са главно икономически, каналът е комунизмът, където те са политически или расови, каналът е националистически бунт против колониализма.

През 1955 г. заплахата за западната цивилизация от страна на руско-китайския комунистически блок е очевидна и страховита. В същото време има редица по-малко сензационни, но не по необходимост по-малко съществени преминавания на другата страна.

Първият пункт, който може би говори в полза на застрашената западна цивилизация, е примесът от руски национализъм във всесветския комунизъм, който изповядва с плама на св. Павел, че се е издигнал над оскърбителното разделение между евреи и гърци. Тази нишка на неискреност е пукнатина в моралната боя на комунизма. В момент, когато Източна Азия претърпява прискърбна несполука, западен телепат, който погледне в сърцата на неприказливите държавници в Кремъл, може да научи, че те наблюдават със смесени чувства импозантните успехи на китайските си съюзници. Бъдещето на Манджурия, Монголия и Синдзян е в края на краищата много по-важно за Китай и Русия, отколкото бъдещето на Индокитай, Хонконг и Формоза. Мислимо е, че Маленков или Хрушчов, или пък възможен наследник на Хрушчов, все още под хоризонта, ще стане друг Тито и че след като Германия и Япония бъдат превъоръжени от Запада, а Китай от Съветския съюз, уплашеният Запад ще приветства уплашена Русия като „надежда на белия човек“. Отдавна дискредитираният кайзер Вилхелм II привлече внимание към „жълтата заплаха“ и беше смятан за глупак заради усилията му, но някои автори продължават да се придържат към възгледа, че не само е имал добри намерения, но е бил и много умен човек. Забележително е, че дори Хитлер хвали оценката на кайзера по този пункт.

Тази на пръв поглед неубедителна прогноза има солидна основа в два безспорни факта. Русия е единствената голяма област от наследството на бялата раса, в която през XX в. населението се увеличава с такъв процент, с какъвто се е увеличавало през XIX в. в Западна Европа и Северна Америка. Русия е също така областта от наследството на бялата раса, която има континентални граници с Китай и Индия. Ако един от тези два субконтинента, всеки от които с почти по една четвърт от човешката раса, успее да осъществи процеса на западнизиране на технологичната и организационната плоскост до степен, когато китайската и индийската човешка сила ще тежи в световния военен и политически баланс пропорционално на простия брой на населението си, може да се очаква този съживен Самсон да настоява за драстично преразглеждане на световното до този момент несправедливо разпределение на територия и природни ресурси. В такъв случай Русия, в борба да запази собственото си съществувание, може, без да иска, да окаже — защото западният свят удобно ще се приюти под нейния завет — неблагодарната услуга да действа като буфер, нещо, което основната част на православното християнство веднъж вече е оказвала на западния свят, когато експлозивната част от света не са били Индия или Китай, а примитивните мюсюлмански араби.

Това бяха силно умозрителни прогнози за едно бъдеще, което още не се вижда. По-солидно основание може би има в евентуално насърчителния факт, че западната общност, влязла в безразсъден сблъсък с Китай в Корея и забъркала се отчаяно в Индокитай, успя да се споразумее с Индонезия веднага след освобождението й от японците и доброволно абдикира от властта си над Филипините, Цейлон, Бирма, Индия и Пакистан. Помиряването между Азия, представлявана от различни общности, преди това подчинени на Британския радж, и западното общество, представлявано от британските главни действащи лица в драмата на късния модерен западен империализъм, открива нови перспективи, че поне някои части от огромния азиатски контингент, в разпространения по цял свят западен вътрешен пролетариат, който се беше насочил към откъсване от западното доминиращо малцинство, може да промени курса си и да се насочи към алтернативната цел — партньорство в условията на равенство с предишните си западни господари.

Да се надяваме на подобен изход в азиатските и северноафрикански провинции на ислямския свят, а също и в по-голямата част от Африка на юг от Сахара. По-неподатлив проблем съществува в тези райони, в които климатичните условия са подмамили западноевропейци не само да установят управлението си, но и да ги направят свой дом. Същият проблем възниква в по-малко застрашителна форма в райони, където цветнокожи населения са внесени, за да вършат по-неприятните и по-елементарни работи за белия човек. Разликата в степента на заплахата, както се вижда от западна гледна точка, се изразява в статистиката на расовия състав на местното население. Където цветнокожите са местни, като например в Южна Африка, те обикновено преобладават количествено над доминиращата бяла раса. Където са насилствено внесени, както в Съединените щати, пропорциите са обратни.

В Съединените щати към сегашния момент тенденцията расовата дискриминация да се втвърди в кастови разграничения както в Индия, среща съпротива от християнството. Макар да е невъзможно да се каже в момента дали това християнско противодействие е отчаян опит, или „вълната на бъдещето“, добро предзнаменование е, че в Съединените щати, както в Индия, изкупителният дух съществува и от двете страни. В сърцата на доминиращото бяло мнозинство християнската съвест, която настояваше за премахване на робството на негрите, започва да осъзнава, че просто юридическо еманципиране не е достатъчно, а от другата страна цветнокожото пролетарско малцинство показва белези, че ще отговори в същия дух.

Отчуждаването на вътрешния пролетариат е, както видяхме в предишна част на това изследване, най-явният симптом на разлагане на цивилизацията. С това на ум разгледахме данните, каквито съществуват, и на отчуждение, и на помирение в западното общество, каквото то е в средата на XX в. сл.Хр. Дотук разглеждахме тези елементи от пролетариата, които са с незападен произход, но са докарани в границите на западното общество от световната експанзия на Запада. Не е нужно да се казва, че остава тази част от пролетариата, която е расово неразличима от доминиращото малцинство — това огромно мнозинство от мъже и жени, на които „превъзхождащи ги личности“, родени в западното привилегировано малцинство през XIX в., се позовават като на „работнически класи“, „нисши класи“, „простолюдие“, „масите“ и дори (в презрително насмешлив тон) „великите немити“. Тук огромността на темата е обезкуражаваща. Достатъчно е да се каже, че в практически всички западни страни, по-специално в по-високо индустриализираните и по-пълно модернизираните, през изминалия половин век е имало огромен напредък към социална справедливост във всяка област на живота. Политическата революция, чрез която Индия получи независимост от Британския радж, не е по-забележителна от социалната революция във Великобритания, чрез която западна страна, където богатството, властта и възможностите са били, откак се помним, плътно запазени за противно малко и скандално свръхпривилегировано малцинство, се превръща със забележително малко лоши чувства от двете страни в общност, където е осигурена голяма степен на социална справедливост с цената на минимални жертви на личната свобода.

Предходният оглед на фактите против, както и на фактите за вероятността западната цивилизация да свърши зле чрез отцепване на вътрешния пролетариат, предлага два вероятни изхода. Първо, силите на помирението изглеждат по-могъщи от коя да е съответна сила, действаща в елинското общество на съответния етап на неговата история. Второ, разликата в полза на западния свят, изглежда, се дължи главно на продължаващия дух на християнството, което не е загубило влиянието си над сърцата на западните мъже и жени, макар в умовете си те да са отрекли вярата, в която трайните истини на християнството са преведени на мимолетния език на езическата елинска философия.

Тази устойчива жизненост на висша религия, навремето осигурила на латентното западно общество какавидата му, е елемент, видимо липсващ на иначе сравнимото елинистко общество. Може да се предположи, че има някаква връзка между тази очевидна непобедимост на духовната същност на християнството и малочислеността и безсъдържателността на новата реколта религии, които могат да се съзрат да надигат глава тук-там в западнизиращия се свят в наше време.

Затова можем да заключим, че данните от незападните прецеденти, имащи отношение към бъдещето на западната цивилизация, не са решаващи.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 16691576
Постинги: 3316
Коментари: 42803
Гласове: 140204
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728