2. radostinalassa
3. zahariada
4. bogolubie
5. varg1
6. gothic
7. samvoin
8. reporter
9. kvg55
10. bosia
11. planinitenabulgaria
12. mt46
13. budha2
14. getmans1
2. katan
3. leonleonovpom2
4. wonder
5. ka4ak
6. mt46
7. dobrota
8. ambroziia
9. donkatoneva
10. vidima
2. sarang
3. lamb
4. hadjito
5. energyawakeningbg
6. metaloobrabotka
7. mimogarcia
8. bgantimafia
9. siainia
10. djani
Прочетен: 12481 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 31.01.2023 23:40
Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви
Елена Грозданова, Стефан Андреев
ПРЕДИ ЧЕТИРИ ВЕКА
Шестнадесетото столетие — векът на великите географски открития. Испански и португалски кораби са потеглили преди време към неизвестното, за да доразпалят не след дълго въображението на европейците с познанието за странни нови светове и народи, за непребродени дотогава пътища. Говори се за злато, много злато... Историята запомня още няколко неспоходени до този момент от славата имена — Колумб, Васко да Гама, Магелан...
На другия край на Европа — в Русия, цар Иван Грозни утвърждава властта си на самодържец в борба с неуморната болярска опозиция и разширява границите на държавата си на първо време с Казанското и Астраханското ханство.
В разпокъсана и изтерзана Италия, в Калабрия, мечтателят Кампанела готви въстание срещу испанския гнет и вижда в сънищата си на родна земя своя „Град на слънцето”. Няколко десетилетия по-рано, отвратен от разврата и лицемерието на папския двор в Рим, прочутият Леонардо да Винчи приема предложението на Франциск I да увеличи броя на знаменитостите при френския кралски двор и славата на Франция. Същата тази Франция, която скоро ще навлезе в продължителен период на религиозни войни, увенчани с кървавата сеч на Вартоломеевата нощ 1572 г.
Пак през тази 1572 г. в Холандия ще избухне въстание, което довежда до окончателното падение на омразния херцог Алба и бележи пътя към зараждане на буржоазна република.
Из градовете и селата на Англия се лутат тълпи обезземлени селяни и разорени занаятчии, безброй просяци и безработни скитници. Малцина са забогателите от търговията с прословутите местни сукно и вълна, достигнали докъм края на XVI в. вече близо 90% от английския експорт.
Пак през същото XVI столетие Цариград или Константинопол — някогашната гордост на византийските императори и непревзимаема крепост, чиито стени са спирали войските на Крум и Симеон, кръстоносци от Запад и араби от Юг — вече десетилетия наред е столица на османлиите под името Истанбул.
Погледнат отдалече, и по това време той прави впечатление на „голям и красив град”, а градините му са пълни „със смокини, нарове, черници, портокали, маслини и други плодни дървета”. Една разходка из многолюдните му улици обаче разкрива промени, които годините ще задълбочат, за да му придадат съвършено нов облик. Проследяваме ги бегло с любознателния поглед на професора от Тюбингенския университет Стефан Герлах, пребивавал в Османската империя през 1573—1578 г. като член на свитата на немския посланик Давид Унгиад.
Прочутата по цял свят черква „Света София”, „прекрасна, голяма, разкошна постройка”, макар и запазила названието си, представлява развалина в непосредствена близост до султанския сарай. Предстои да бъде възобновена и превърната в джамия. Една друга внушителна по размерите си сграда едва успява да побере наведнъж поредната група от около 7000—8000 аджемиоглани — „християнски деца, които събират всеки три години от българите, гърците, хърватите, унгарците... Едни от тях правят занаятчии, други използуват за пазене на добитъка, а трети дават за прислужници на видни граждани...” Откъснати завинаги от дом и близки, възпитавани в дух на фанатизъм и ненавист към собствения си народ, на много от тях ще бъде съдено векове наред да попълват редиците на еничарския корпус и да прославят в битки османското оръжие.
Впрочем, както доверили на Герлах, султанът не търпял в двора си „никакви турци по рождение, били му подарили няколко, но щом узнал какви са, ги изгонил. Заради това и всички паши и почти всички бейлербейове са християни и деца на християни...” — твърди той. От такъв произход бил и всесилният тогава велик везир Мехмед паша Соколович — „висок, стар, силен мъж от Хърватско, зет на турския султан, по-богат от всички немски князе”, който „ръководи всичко” в страната, назначава и уволнява срещу подкупи висши османски сановници и пак така срещу дарове или рушвети сключва и разтрогва мирни договори и примирия с други страни и посланиците им. По думите на Герлах от нетурски произход, подобно на своите предшественици и наследници, фактически бил и тогавашният султан Мурад III, женен за босненка и син на „гъркиня от остров Парос в Средиземно море, недалече от Наксия” — „много разбрана жена”, която често „се застъпвала пред своя син, султана, за обвинени лица, заради което, казват, че искал да я изпрати от сарая в стария дворец” [1].
Най-голям консумативен център на империята, през XVI в. Истанбул изпитва непрекъснато недостиг на месо, зърнени храни и друго продоволствие, макар тук ежедневно да се стичат принудително иззети, най-вече от съседните български земи, стоки: от населението на Ямболско — ечемик и овце; от Одринско — ечемик, брашно и овце; от Анхиалско — дърва за огрев; от Варненско, Балчишко и пак Анхиалско — ечемик и жито; от Варненско и Балчишко — освен това мед и масло; от Узунджовско и Хасковско — фураж; от Русокастренско — брашно и ечемик; от Казанлъшко — брашно, ечемик, овес, мед, масло, тархана, булгур и овце; от Айтоско — жито, ечемик, мед, масло, нахут и леща; от Никополско — мед и масло... [2]
Въпреки това една след друга следват нови и нови султански заповеди, предупреждения, заплахи, че глави ще хвърчат, но Истанбул не бива да изпитва недостиг от храни. Нека надникнем в един от тези нетърпящи възражение документи, издаден през 1576 г. и съхранил се до наши дни. В него султанът разпорежда от населението на казите Одрин, Ямбол, Невахи — и Ямбол (нахиите на Ямбол), Гелиболу, Стара и Нова Загора, Виза, Къркклисе (Лозенград), Димотика, Хайре-болу, Родосчук, Чъглайък, Чорлу, Силиврия, Чирмен и Акче Казанлък (Казанлък) в столицата да бъдат незабавно доставени стотици хиляди овце, та да не страдат правоверните в Истанбул от недостиг на така предпочитаното от мюсюлманите овче месо. Заповядва се също така местните кадии да запишат имената на тези измежду собствениците на стада в изброените кази, които биха дръзнали да проявят непокорство като се отклонят от изпълнението на възложените им доставки, за да бъдат сурово наказани. [3]
От друга една жива стока по това време Истанбул не изпитва никакъв недостиг. Ежедневие са за него керваните заробени пленници — унгарци, словенци, испанци, италианци, баварци, австрийци... [4] Тъжна е хрониката, която ни е оставил за тях познатият ни вече Стефан Герлах: „На 2-и прекараха край нашата къща 13 пленени хървати...”; „На 9-и тук имаше едно жалко и плачевно шествие... над двайсет пленници — млади силни хора, бяха с вериги около врата...”; „На 14-и прекараха край къщата ни много пленници, между тях един тръбач и един барабанчик...”; „На 19-и рано сутринта докараха 95 пленени християни във вериги. Сред тях имаше 11 германци и един от тях, който бил краснописец, беше от Аугсбург. Останалите бяха повечето унгарци и малко хървати”; „На 23-и докараха около трийсет християни от Ерлау. Един от тях веднага се потурчи, за да не го приковат към кораба да гребе...”; „На 25-и алайбеят от Пеща прекара край вратата ни над 20 унгарски и германски пленници с вериги, между тях един тръбач и един свирач, осмина носеха толкова на брой знамена, а други — няколко глави на прътове...” [5]
Тази жива стока, разпродавана по робските тържища на империята, е непресъхващ извор на печалба за султановите войни. Оттук идва и свежо попълнение от гребци за османските галери, осъдено да превива доживот гръб под камшика на надзирателите. Оттук поемат пътя си към харемите и много русокоси и чернокоси красавици с тъжни очи, чиято участ ще бъде да плодят занапред османовия род. На по-младите измежду пленниците, наумили си да ги направят мюсюлмани, „показват златотъкани дрехи, дори им ги обличат и им обещават високи служби. Или, обратно, заплашват ги, че ако не станат турци, ще ги бият, ще ги приковат към галери и ще ги подлагат на други мъчения, докато ги придумат...” [6]
Защото това били времена, когато навсякъде по света религията, независимо от това каква — християнска, мохамеданска или друга, играела голяма роля и обикновено загубата на религиозната принадлежност погрешно се свързвала с представата за загуба на народностната принадлежност.
Подробности за по-нататъшната съдба на повечето пленници научаваме от друг един съвременник на тези събития — французина Филип дю Френ-Кане, оставил ни между другото и кратко описание на робския пазар през 1572 г. — една от забележителностите на османската столица от това време: „В малкия безистен се продават роби от двата пола от всички краища на света. Ония, които искат да си купят от тях, повдигат покривалото, което носят на лицето си, и за да разберат дали не са боядисани или гримирани, плюят по лицата им; гледат им след това устата, опипвайки и броейки зъбите им, за да видят дали не са изкуствени или развалени, или да не се клатят. После минават на мишците и ръцете, после на краката и бедрата и оттам като опипат чак задницата, проучват най-интимните части. Ако ги намерят здрави, млади и силни във всичките части на тялото им, те се пазарят с господаря им. Клетите, както мъже, тъй и жени, мълчаливо като риби, се оставят да ги мъчат с наведени и угаснали очи...” [7]
С угаснали очи ни гледат и други, изтерзани от смъртта лица — набучени на кол глави, обесени, разпънати, изтърбушени, провесени по градските стени и мегданите — за страх и назидание на живите: бегълци роби и пленници, непокорни поданици на султана, похулили исляма християни или отрекли се от него новопомюсюлманчени... Впрочем, за да укрепи властта си, повелителят на правоверните не знаел милост и към най-близките си по род и кръв. През XVI в. вече е в сила законът възкачилият се на престола султан да избива всичките си братя, за да предотврати по такъв начин евентуални бъдещи претенции за първенството в държавата. „Мурад, новият султан, е на 28 години — споделя по този повод Стефан Герлах. — Досега имаше свой двор в Магнезия в Еолия, на 14 или 15 дни път от Константинопол и пристигна тук с кораб през нощта след празника на Св. Тома. Той веднага свика пашите при себе си и седна на трона на баща си. Точно на този ден, 22-и (XII. 1574 г. — б. а.), той изискал петимата си братя, най-големият от които беше на осем години, и (въпреки че мюфтията го беше разубеждавал да не ги убива още, понеже са толкова млади и няма защо да се опасява от някакъв метеж от тяхна страна), наредил начаса да ги удушат пред очите му и казал: „Така никой, който иска да устройва размирици в империята ми, няма да се подвежда...” Майката на единия син, като научила за смъртта му, сама се пробола...” [8]
На същия султан Герлах приписва и заповедта, разгласявана три дни поред в столицата Истанбул, „че никой християнин или евреин, които са под негова власт (с изключение на търговците и чужденците), не бива да носи нещо от коприна, дори не и фини кърпи, а само груби за по половин талер. Може да носи също само прости, некрасиви обуща... без чорапи. Когато заптиета видят копринен колан на християнин или евреин, откъсват го от тялото му и го водят при съдията, който на туй отгоре нарежда да му ударят и няколко тояги. Защото наказанието е такова — който носи копринена дреха, вземат му я, трябва да изтърпи няколко удара по стъпалата и да плати няколко дуката. Такава заповед е издавана преди също от султан Селим и Сюлейман” — добавя по този повод Герлах. [9]
Стотици и хиляди заповеди издават през XVI в. султаните: Баязид II (1481-1512), Селим I (1512-1520), Сюлейман I ((1520-1566), Селим II (1566-1574), Мурад III (1574-1595), Мехмед III (1595-1603). Затова засега ще напуснем османската столица, където помюсюлеманчени гърци — майстори каменоделци от Атина и другаде, „строят красиви джамии и кервансараи” и дялат украсени с листовидни орнаменти „красиви столове, ракли и други неща от камък” [10]; където „много хиляди българи”, зачислени към войнушкия корпус, идват всеки Великден с гайдите и песните си с непомръкнало напук на робството жизнелюбие, за да хранят и поят султановите и пашовите хергелета коне [11]; където от време на време се устройват пищни зрелища и шествия, докато окъсани просяци протягат ръка за милостиня, а на площада при джамията на султан Баязид показват „на народа различни щуротии” фокусници и гадатели предричат на минувачите щастие или нещастие в този суров и опасен свят, подхвърляйки камъчета, фасулени зърна и зарове... [12] Ще тръгнем по следите на тези султанови заповеди на север — към Одрин, Айтос и Карнобат, към Варна и Силистра, към Пловдив, София, Видин, Никопол, Русе... навсякъде, където живеят българи.
Ходене по мъките ще бъде това пътуване. То не винаги ще следва царските друмища, по които се придвижват натоварени с дарове за султана чужди посланичества, търговски кервани и орди османлии, потеглили на поредния си поход. Пътеводител по дългия маршрут ще ни бъдат множество съхранили се до наши дни и непубликувани досега автентични документи от наши и чужди архиви. Затова никой в тази книга не е измислен и нито ред в нея не е плод на авторова фантазия. Ще оживеят действителни събития и човешки съдби. Далечни прадеди ще ни посрещат с истинските си имена, с обикновените си делници и празници из многолюдните тържища и смълчаните дворове на някогашните села и градове, ще споделят радостите, грижите, страховете и надеждите си. Ще разгърнем неизвестни страници от живота на българите отпреди четири века...
БЕЛЕЖКИ
1. ГЕРЛАХ, Ст. Дневник на едно пътуване до османската порта в Цариград. Подбор, прев., увод и коментар М. Киселинчева. С., 1976, 37, 39, 52—54, 112—113, 117.
2. Вж. например документи от Istanbul Basvekalet Arsivi (по-нататък BA), Muhimme deftery (по-нататък М. д.) 5, с. 435, д. 1161; с. 524, д. 1477; с. 331, д. 867; с. 606, д. 1682; М. д. 7, с. 41, д. 115; 117; с. 163, д. 425; с. 161, д. 118; М. д. 26, с. 136, д. 355; М. д. 58, д. 787; М. д. 60, с. 137, д. 323 и др.
3. Пак там, М. д. 28, с. 114, д. 274.
4. ГЕРЛАХ, Ст. цит. съч. 54, 58—59, 65, 67—68, 83, 86, 90, 96— 102, 103—104, 104—107, 108—109, 120, 134—136, 139—140, 167, 169, 178, 185, 202 и др.
5. Пак там, 96—100, 213—214.
6. Пак там, с. 215.
7. ЦВЕТКОВА, Б. Френски пътеписи за Балканите. XV—XVIII в. Състав, и ред... С., 1975, с. 145.
8. ГЕРЛАХ, Ст. цит. съч., с. 75.
9. Пак там, 211—212.
10. Пак там, с. 210.
11. Пак там, с. 68.
12. Пак там, с. 217.
http://macedonia.kroraina.com/eg_sa/eg_sa_a.html
Русия е най-виновна за прокарването на п...
Намалете бройката на хора, които не прои...
Пропуснал си да напишеш, че прадедите на Осман са българи.
Както виждаш, пленници и роби е имало от всякакви народи.
Империя като всички останали. Жалко, че цялата диващина на войнствения ислям се е стоварила отгоре ни.
Сега разбра ли защо мразя всяка възможна религия освен пастафарианството? :)
Тези които оспорват наличието на робство през турско, да прочетат внимателно.
31.01.2023 23:43
Автор: Антон Гицов
Официално пазарът на роби съществува чак до 1848 г., но продължава и след това
Защо се поругава историческата правда и народната памет
Поколения българи са израсли с разбирането, че България е живяла пет века под турско робство. Но в последните десетилетия терминът „турско робство“ се подменя с „османско владичество“, „османско управление“ и даже със „съвместно съжителство“. Твърди се, че робство не е имало, защото българският народ е имал право на собственост, онаследяване, придвижване и търговия-. Затова и правилният термин от научна гледна точка бил „османско владичество“.
Каква е всъщност дефиницията на термина „робство“?
Според Collins English dictionary- робството е „състояние на вид отношение между индивиди, при което една личност има абсолютна власт върху друга личност и контролира нейният живот, свобода и благосъстояние.“
Според проф. Кевин Бейлс от Нотингамския университет, световно признат авторитет по въпросите на робството, то има правни дефиниции, но и такива, които съществуват в обществената памет на дадена народност. Всяка култура през даден исторически период е познавала робството, но то е имало различни форми. Общото за тях са такива характеристики, като липсата на свободно волеизявление, това че индивидът може да бъде малтретиран, да бъде отвличан и да бъде експлоатиран икономически. Именно фокусирането върху тези характеристики дава възможност да се избегне противоречието в тълкуванието на робството.
Тези общи елементи на робството са били налице по българските земи. Българите столетия наред не са имали реално право на собственост върху земята, която са обработвали. Тя е била собственост на султана, а на българите им се е отдавала като владение, което е преминавало от баща на син, но ако не е имало наследник, се е отнемала и е била отдавана на друг ползвател. Икономическото подчинение и експлоатация на българина се е изразявала и в множеството данъци, с които е бил облаган. Освен десятъкът и най-жестокият - кръвният данък, са съществували и „ангария“- принудителна безплатна работа на владетеля, данъци за притежание на кошара, воденица, за сено, за пасище, за дърва за огрев, върху домашния добитък, в натура- вълна, кожи, месо, масло, сирене и ред, ред други.
Извън заробващите данъци спрямо българите- „неверници“ или гяури, е прилагано и насилие. През 1851 г. унгарският журналист Габор Егреши, посетил Видин, пише: „Неотдавна турски хулиган застреля посред бял ден един български поп. За наказание трябваше да живее две години в друг град. Често може да се види как турско дете бие с тояга български селянин, без той да смее да се защити.“ Що се отнася до „свободното придвижване“ на българите, много селяни са били закрепостени към султанските, вакъфските и спахийските земи.
В различни периоди на българската история и в различни области, българите действително са били заробвани през вековете на турското владичество. За поробване и продажба на български жени и деца споменават венецианският нотариус Антонио Брешияно през 1381 г. , Бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер през 1432 г. ,монахът Бартоломео де Яно през 1443 г., Френският пътешественик Жан Гасо през 1547 г., англичанинът Рийд Уолш през 1827 г., немският дипломат Стефан Герлах, прекарал в Турция пет години (1573-1578) и други.
В Турската империя са съществували специални закони за търговията с роби. В закон от XVI в. се определял данък, който трябвало да заплатят продавачът и купувачът: „Ако се продава роб или робиня, вземат се по 4 акчета от продавача и купувача“. Френският пътешественик Жан Гасо в пътепис разказва как в Цариград се продавали и купували на публичен търг роби християни, между тях българи, включително деца. Споменатият по-горе Пол Рико, пише: „Tурците се снабдяват с роби и по Черно море - посредством татарите, които нахлуват в съседните християнски земи, пленяват хора и ги продават на турците.“ Англичанинът Рийд Уолш, пътувал из Балканите и България през 1827 г., описва покъртителна сцена на продажба на роби деца: „Някои военни части водеха коне, от двете страни на които висяха кошове, пълни с деца - момчета и момичета. Войниците ги бяха отвлекли като плячка и ги носеха на пазара за роби в Цариград, за да ги продават“.
Българският свещеник поп Минчо Христов в своето повествование „Видрица“ предава спомените на майка си за това как турците при отстъпването си по време на руско-турската война от 1828 г. са влачели със себе си „роби и робини“: „Имаше една попадия и снаха- разказва майка му- и двете робини: попа му и сина му заклали, а тях взели робини“.
Фелдмаршал Хелмут Молтке, военен съветник на султан Махмуд II през 1836-1839 г., посетил български градове, в писмо от 5 май 1837 г. пише: „От двете страни на улицата една робиня се продава за 100 гулдена, или по-евтино от един катър.“ Френският журналист Иван дьо Вестин описва, как при потушаването на Априлското въстание през 1876 г., много жени и деца от района на Копривщица са отвлечени и продадени на тайните пазари в Цариград. По същия начин, два века преди това, след разгрома на Чипровското въстание през 1668 г. почти цялото население на Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура е отвлечено в робство.
Търговията с роби в Османската империя била официално забранена едва през 1848 г., но както пише в „Османска история“ проф. Енвер Зия Карал, тя продължила и след това. Наистина Турската империя еволюира, на поданиците, и немюсюлмани такива се предоставят някакви права, но често те са били на книга. Вярно е, че се появяват и богати българи, но участта на населението като цяло остава тежка и непоносима. Великият български поет революционер Христо Ботев определя участта на българина като робска, защото я вижда и възприема като такава. В „Народът вчера, днес и утре“ той пише: „Днес не е ли пак същото черно тегло, същият хомот, същите вериги?... Днес не убиват никого беззаконно, а законно, не набиват на кол, а като кол всякого набиват, никой не плаща диш-хакъ, а сякому и зъбите вадят за данъци и сякакви законни кражби, имдадиета и севдадиета“. Отношенията между турци и българи Ботев определя като „между господари и роби“.
Така че, когато се определя дали участта на българския народ е била робска, не може да не се взема внимание, как този народ е възприемал и описвал своята участ. И не само от възрожденците Раковски, Добри Чинтулов и други. Отделно българският фолклор е наситен с разкази за робската участ и поробяване на българите. В песен, публикувана от К. Шапкарев, се говори „за „Ерина робиня - скоро робена“. В народни песни се пее: „Де го е Индже да дойде,от робство да ни отърве!“ В Якоруда е записана песен, в която се припява: „Турчин низ гора вървеше, джанъм, клети робини караше. Тодорка назад остана с мъжко дете на ръка“. А майката пее на детето: „Расни ми, синко, порасни, от робство да ме отървеш“.
Турско робство или османско владичество? „Робство е имало, имало е и три вериги роби“, казва историкът акад. Георги Марков. Историкът Божидар Димитров казваше, че и двата термина са правилни- зависи, кой в какъв смисъл ги употребява. Несъмнено, по чисто правни дефиниции, в различни краища на България и в различни епохи не е имало „роби“ в общоприетия юридически смисъл на това понятие. Но и в различни краища на България и в различни епохи от петте века турско господство по българските земи е имало и робство в точно този смисъл. И отделно, като цяло, преобладаващата част от българското население е определяло участта си като робство. Затова и от освобождението и до началото на демократичния преход в България, обществеността и българските правителства чества 3 март, като ден на освобождение от турско робство. И няма основание това да бъде променяно. Терминът „турско робство“ не е обиден за днешните български турци, те не носят отговорност за злодеянията на турските султани и местни владетели, така както и днешните американци не носят вина за робовладелството, упражнявано от техните предци. Българи и турци са живели и продължават да живеят и днес в мир и разбирателство, в една обща за тях държава, така както го е искал Левски.
Неяснотата и колебанието как как да се определя 3 март съществува и до днес. В сайта на гр. София за 2018 г. 3 март е наречен Ден на Освобождението на България от османско робство, но за 2019 г. вече е използвано неясно и бих казал обидно определение - Ден на Освобождението на България от османска власт. В сайта на гр. Пловдив за 2018 г. 3 март е Ден на освобождение от турско робство, но за 2019 г. празникът 3 март е използвано възможно най-политически коректно определение- Ден на Освобождението. В Сайта на Народното събрание пък 3 март е обявен като Ден на Освобождението на България от османско иго, може би най-близкото до историческата истина определение.
И в този смисъл може да се отдаде нужното на премиера Бойко Борисов, който въпреки че не може да бъде определен като русофил, преди време напомни за Русия, че „те са ни освободили от турско робство“. Робство или иго- да, а не всякакви други увъртени термини, като господство, владичество, власт и съжителство, които представляват поругаване на историческата правда и народната памет.
Пропуснал си да напишеш, че прадедите на Осман са българи.
Както виждаш, пленници и роби е имало от всякакви народи.
Империя като всички останали. Жалко, че цялата диващина на войнствения ислям се е стоварила отгоре ни.
Сега разбра ли защо мразя всяка възможна религия освен пастафарианството? :)
Ами точно религиозният фанатизъм е бил най-мощният двигател на османлиите, тяхна характерна особеност!...
А ти не разбра ли, че турците са смес от разни етноси, миш-маш?... И че днешните турци са отчасти наследници на българи и на други балканци и европейци?...
Тракийската хипотеза е псевдонаучна...
Нечисти са като етнос... А и деянията им са доста нечисти...
Тези които оспорват наличието на робство през турско, да прочетат внимателно.
2. М. Тачков - Ако бях премиер
3. Дела
4. Деспи...
5. Стойнев
6. Светлана
7. Блогът на Стойнев
8. Блог. бг - правила
9. М. Тачков - Любовна балада
10. Публикации - сп. "Пламък"
11. "Изповедта на една компаньонка"
12. Плагиатска "стихосбирка"
13. "Добри да бъдем"
14. Най-хубавата
15. Молитва
16. Меджик
17. Две и 200
18. Да се завърнеш... Редактиране...
19. За държавата, цените, политиците и бюрократите
20. Всеки стих е път към Теб
21. Н. Николов
22. 22. Защо някои другари не са ми драги
23. Западният либерализъм е по-разрушителен от комунизма
24. Контрол чрез глада. Монсанто
25. Да бъдем максимално живи
26. М. Тачков - "Светлей, Училище"
27. М. Тачков - Светоглед
28. М. Тачков - Аз обвинявам
29. 29. Противоречия в автохтонната теория
30. Славянизация