=
Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви
Елена Грозданова, Стефан Андреев
 ХОДЕНЕ ПО МЪКИТЕ

5. Дупнишко, Неврокопско, Джумайско, Петричко, Мелнишко
 

/.../

Поразен от красотата на заобикалящата го величествена природа, Филип дю Френ-Кане обаче изглежда се е заблудил относно напълно еднородния етнически състав на местното градско население в Дупница. Най-напред, подобно на всички свои съвременници, той вероятно отъждествява религиозната с етническата принадлежност като обявява за „турци” и всички българи с мохамеданска вяра. Освен това налице са списъци на дупнишките жители от втората половина на XVI в., които показват, че сред местното градско население има значителен брой и на българи християни. Така например в документ от 1576 г. само сред общо 18-те дупнишки джелепкешани били вписани седмина българи християни, а именно: Кордан Николов, по всяка вероятност преселник от с. Бараковица (дн. с. Бараково, Кюстендилски окр.), Цветко Добринкев, Миле Ценов, Вою Рювчов Загорчето, някои си Влаю и Гериче и Нино Илиев. Тези седмина българи били задължени да обезпечават ежегодно за нуждите на османската държава всеки по 175 глави овце. [2]

/.../
 Наред с това горните данни говорят убедително в полза на твърдението, че и след така нареченото от неизвестен летописец „второ разорение на България”, станало при Селим I (1512—1520), който потурчил всичко от Драма до Босна [7], в много от разположените в долините на Места и Струма села продължавали да живеят множество съхранили вярата си българи заедно със своите свещеници. 60-те години на същото XVI столетие обаче бележат нов силен пристъп срещу вярата и обичаите на „българските неверници”.

Особен интерес представлява например една султанска заповед от 27. II. 1560 г., отправена до кадиите на Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев) и прилежащия му район. [8] Причината да бъде издаден този документ се крие в обстоятелството, че неупоменато в заповедта лице или група лица измежду неврокопските мюсюлмани или възможно измежду провинциалната османска администрация, водени от религиозен фанатизъм, били отправили оплакване до централната османска власт. Дразнело ги най-напред наличието на християнска култова сграда — черква, в близост до мюсюлманските джамии и месджиди. Още повече, че черквата, намираща се по отколешна традиция „на едно високо място” в Неврокоп, доминирала над тях по местоположението си.

Впрочем известна е съдбата на множество български църкви и манастири, разрушени или превърнати в джамии още през първите десетилетия на османското владичество в българските земи. [9] С течение на времето обаче проявите на религиозно-народностна дискриминация от този род очевидно не намалели. Така през. 1560 г., както добре личи от текста на посочената по-горе султанска заповед, под въпрос било поставено понататъшното съществуване и функциониране на оцелялата дотогава църква в Неврокоп. При това случаят далече не представлявал изолирано явление. В това ни убеждава подобна султанска заповед, издадена само няколко месеца по-късно, на 16. VII. 1560 г., отправена по аналогичен повод този път до видинския кадия. [10]

За разлика от неврокопската, въпросната видинска църква била вече веднъж изгоряла по време на пожар, който предвид настроенията на мюсюлманите от Видин, едва ли ще да е бил случаен. Толкова по-силно било възмущението им, когато местните българи съумели да я възстановят и дори да я разширят. И в този случай просителите се аргументирали с обстоятелството, че църквата се оказала в близост до джамията, построена в града от Михалоглу Мехмед бей. [11]

И в двата случая се твърди, че като се събирали често около черквите — съответно във Видин и Неврокоп, християните смущавали и безпокоели с поведението си „правоверните”. Докато християните от Видин били обвинявани от авторите на жалбата, че „пиели вино и се карали”, на българите в Неврокоп се вменявал друг един грях — в петъчните и другите дни те лазарували.

Не може да не направи най-напред впечатление употребата в официален османотурски документ на оригиналното българско название на обичая. Сам по себе си този факт свидетелствува за широкото и повсеместно разпространение на лазаруването сред българското население и за твърдото поддържане на този обичай, конкретно в Неврокоп и Неврокопско, в условията на османското владичество. Освен това със своята зрелищност и присъщата му (като на пролетен обичай) ведрост на настроението лазаруването е впечатлявало околните, привличало е вниманието на свои и чужди, за да може и названието му да се запомни, да придобие, така да се каже, своего рода гражданственост.

Най-после, навлизането на термина „лазаруване” в официалната османотурска лексика посредством говоримия език, поне специално в Неврокоп, ще да е било улеснено от още едно обстоятелство. Именно в интервала 1530—1569 г. в Неврокоп се наблюдава необикновено интензивно увеличаване на мюсюлманския елемент за сметка на християнския. Така например, ако през 1530 г. това съотношение било 495 християнски домакинства срещу 326 мюсюлмански, по данни от 1569 г., то било в значителна степен изменено — 289 християнски и 453 мюсюлмански домакинства. [12] Следователно голяма част от местните мюсюлмани през 60-те години на XVI в. били българи, наскоро приели по една или друга причина исляма и именно българският бил за тях роден език. И още по-понятен при това положение е страхът на османските властници, че старите български обичаи и обреди биха могли да смутят довчерашните християни и да отвлекат вниманието им от молитвите към аллах.
/.../
http://macedonia.kroraina.com/eg_sa/eg_sa_5.html

6. Кавала, Зъхна, Сяр, Сидерокапса, Демир Хисар, Солун
 

В Кавала, където изпращали за наказание като гребци на султанските кораби „държавни престъпници”, би ни се искало да срещнем налегнали греблата старите ни познайници — разбойниците от Неврокопско, Самоковско, Пазарджишко, Пловдивско, Одринско... Вместо това, ако се вгледаме в съхранилите се до наши дни списъци и други данни от 1571, 1596, 1597 и 1598 г., ще открием между прикованите към галерите гребци предимно военнопленници и роби и немалък брой наши сънародници, по всяка вероятност заловени хайдути и бунтовници, въобще елемент размирен и опасен най-вече за османските властници.

Подробно се разисква въпросът за попълването на необходимия брой гребци за султановите кадърги в пристанището на Кавала в официална заповед от 6. III. 1571 г. Както се вижда, тя била издадена само няколко месеца преди прословутата битка при Лепанто от 8. XI. същата година. Не е излишно да се отбележи също така, че приковаването именно към този вид морски съдове, т. нар. кадърги, станало впоследствие символ на каторжен труд и дало названието на широко разпространеното по-късно понятие — каторга. От документа става още ясно, че по настояване на командуващия по това време Кавалския флот Абдюлджебар висшестоящите органи на властта в Истанбул били уведомени от кадията на Кавала относно изпитвания остър недостиг от гребци за държавните кораби. Според Абдюлджебар повечето от гребците „се разболели” и той можел да разчита понастоящем само на 43 души, от които 33 „държавни престъпници” и 10 души роби. Нареждало се по този повод необходимата бройка гребци да бъде попълнена като в Кавала бъдат незабавно изпратени всички заловени в района на Гюмюрджина, Карасу йениджеси, Серес, Зъхна, Караферия и Солун „държавни престъпници”. [1]

Повече светлина относно етническия състав и религиозната принадлежност на най-често използуваните като веслари в Кавала „държавни престъпници” хвърлят няколко запазени техни списъци от четвърт век по-късно. Така например през 1596 и 1597 г. като гребци в пристанището на Кавала са зарегистрирани един и същ брой лица — 88 души. Само 32-ма от тях са мюсюлмани, измежду които 17 „синове на Абдулах”, т. е. наскоро помюсюлманчени „божии чада”. Може с голям процент сигурност да се заключи, че в случая става въпрос предимно за принудени от обстоятелствата да приемат исляма военнопленници и роби. Останалите 56 души са християни, между които и такива с типично българските имена Кольо, Русо, Въли, Йован... С какво ли са съгрешили спрямо османската власт те и може би сънародниците им Коста, Димо, Никола, Петро, Андрея, Михо, Марин и прочие и прочие? Може би са дръзнали да защитят майчина и сестрина чест от разюздан спахия или пък са дали отпор на забравил рода си еничар?
/.../
http://macedonia.kroraina.com/eg_sa/eg_sa_6.html

ПП: Турция е почерпила, изсмукала от Балканите доста сили...

Какво знаят тия лигльовци на Запад?!

Околностите на Кавала били известни не само с плодородието си. Недалеч от града се намирали прочути сребърни мини, които представлявали съблазнителен за завоевателите обект още по времето, когато по думите на Мюнеджимбаши, „придвижвайки се към Серес, Лала Шахин паша... завладял крепостта Кавала и рудника за сребро, който се намирал наблизо”. [8] За същите тези мини, наричани Кастания, намиращи се на пътя между Кавала и Сяр (Серес), вече доста по-късно Пиер Белон малко разочаровано и ми-моходом отбелязва, че „произвеждат само сребро и олово, а злато понякога...” [9]

Същият пътеписец обаче е неизмеримо по-словоохотлив, когато разказва за други едни рудници — тези за добив на злато и сребро при Сидерокапса. По всичко изглежда той бил най-напред изумен от обстоятелството, че „мините Сидерокапса носят много голяма сума в злато и сребро на турския император, защото това, което великият Турчин получава всеки месец за себе си, без да се включва възнаграждението на работниците, възлиза на сумата 18 хиляди дуката на месец, а понякога на 30 хиляди...” [10] Въобще по преценката на Белон Сидерокапса било фактически нищо и никакво село, „но поради голямото количество злато и сребро, което се добива, доходите, които носи на турчина, са колкото най-големия град в цяла Турция...” [11]

Кои ли пък били работниците в рудниците на Сидерокапса, тези, които добивали, пречиствали и топели рудата и метала в пръснатите по околните планини „петстотин до шестстотин пещи” и чиито скромни възнаграждения не засягали чистия приход на султана? Според Белон общо взето рударите при Сидерокапса представлявали разнородна „сбирщина” от албанци, гърци, евреи, власи, черкези, сърби, турци и какви ли не, но авторът същевременно е категоричен, че „работниците рудари... са в по-голямата си част от българска народност”. [12] Четири десетилетия по-късно, през 1587 г., становището на Белон по този въпрос бива изцяло подкрепено от друг един пътешественик — Райнхолд Лубенау. В Сидерокапса „се намира огромен златен рудник — пише той, мини, в които турският султан е наредил българи да копаят и работят ежедневно”.

Известни възможности за отговор на първия от тези два въпроса дава султанско разпореждане вече от следващото XVII столетие, според което измежду юруците за военна служба следвало да се наберат по кази както следва:

От каза Правище (с център дн. с. Елефтеруполис, ном Кавала, Гърция) — 200 души юруци;
От каза Драма (с център дн. гр. Драма в Гърция) — 300 души юруци...
/.../
Неслучайно сам султан Сюлейман I нарежда, а това вече има пряко отношение към отговора на втория от интересуващите ни в случая въпроси, силно оределите юрушки саджаци да се попълват между другото с освободени роби и „преминали към правата вяра синове на Абдулах”, т. е. новопомюсюлманчени лица. [31] Затова и около 1543 г. вече повече от 1/5 от състава на юрушките оджаци фактически съставляват новопомохамеданчени местни жители и освободените роби. [32] Такива били например „юруците” Хасан, син на Михал от с. Бешевли (Кирково), Шуменска нахия, Хазър, син на Михал от с. Джелядже (неуст.), Донрул, син на Йован от с. Касапли (Дибич), Шуменска нахия...
/.../
До интересни изводи води анализът на имената на юруците село по село. Така например през 1543 г. в с. Касапли, Шуменско били зарегистрирани 19 юруци. От тях четирима са с християнски презимена и са без съмнение първо поколение помохамеданчени лица, а именно: Донрул, син на Йован, Мюрювет, брат на същия, Исхак, син на Михаил и Рамадан, син на Лол (Лул). Още един измежду останалите е „син на Абдулах” — Ширмерд, син на Абдулах. Трима са освободените роби: Илияс, освободен роб на Синан, Илияс, освободен роб на Фатма и Ибрахим, освободен роб на Юсуф. Подобно е положението в с. Копузджи (Падина), Провадийско...