Но защо именно на Чингис хан и на неговите потомци се приписва опустошението на Азия, а в същото време историците пренебрегват други доста по-мащабни събития като разгрома на уйгурите от киргизите в 841–846 г. или повсеместното изтребване на калмиките от манджурския император Циен Лун[5] в 1756–1758 г.[6]

Отговорът на този въпрос трябва да търсим не в историята на народите, а в историографията. Талантливите книги по история не се пишат често и не по всякакъв повод, пък и не всички те са достигнали до нас. През XIV–XV в. литературата в Близкия Изток процъфтявала, а борбата с монголското иго и в Персия, и в Русия през този период била най-актуалният проблем и затова на нея били посветени много съчинения, които оцелели до наши дни. Сред тях има талантливи и ярки творби, някои от които са ни познати. Мнозина им подражавали и ги повтаряли, което увеличило общото количество на работите по този въпрос.

Изтребването на ойратите не намерило своя историк или той загинал в клането. Така се оказало, че събитията не са отразени равномерно и тяхното значение е изкривено, тъй като са представени в различни мащаби. Оттам възникнала и хипотезата, която приписвала на воините на Чингис хан почти тоталното избиване на населението на завоюваните от тях страни и пълното изменение на техния ландшафт, което изобщо не отговаря на истината.

Трябва да отбележим, че на най-голямо засушаване били подложени не разрушените от войните страни, а Уйгурия, където война изобщо нямало, и Джунгария, където никой не се канел да унищожава тревистите степи. Следователно историко-географските сведения в източниците не са надеждни.

И, накрая, съществува изкушението да определяме като миграции някои грандиозни исторически събития като например походите на монголите от XIII в. На него са се поддали видните учени Елзуърт Хънтингтън и Чарлс Брукс, но монголските походи не били свързани с миграция. Победите били спечелени не от пълчища конници, а от малки, чудесно организирани мобилни отряди, които след кампанията се връщали в родните степи.

Броят на изселилите се бил нищожно малък дори за XIII в. Така хановете от рода на Джучи — Бату, Орда и Шейбан — получили по завещанието на Чингис всичко на всичко 4 хил. конници, т.е. около 20 хил. души, които се разселили на обширната територия от Карпатите до Алтай. И обратно, истинската миграция на калмиките през XVII в. останала незабелязана от повечето историци, поради което не била отразена в подобаваща степен в трудовете по всеобща история.

Следователно за решаването на поставения проблем са ни нужни по-солидни знания по история от тези, които можем да извлечем от сборниците, и по-детайлни знания по география от тези, с които се задоволяват историците или специалистите по икономика на селското стопанство. И най-главното е да разграничим достоверната информация от субективните представи, присъщи на много автори на писмени източници от Херодот до наши дни.

Достоверна информация ние наричаме сведенията от източниците, преминали през чистилището на историческата критика и получили тълкувание, което не предизвиква никакво съмнение. Те са твърде много, но в преобладаващата част се отнасят до политическата история. Ние знаем добре много дати и подробности за сражения, за мирни преговори, за дворцови преврати, за велики открития, но как да използваме тези данни, за да обясним природните явления? Методиката за съпоставяне на историческите факти с измененията в природата започна да се разработва едва в XX в.
/.../

Може би археологията ще помогне? Паметниците на материалната култура ярко характеризират периодите на разцвет и упадък на народите и се поддават на доста ясно датиране. Предметите, които намираме в земята или в древните могили, не се стремят да заблудят изследователя или да изкривят фактите. Но същевременно предметите мълчат и предоставят пълна свобода на въображението на археолога. А нашите съвременници също нямат нищо напротив да си пофантазират и макар техният начин на мислене да е доста по-различен от средновековния, изобщо не можем да бъдем сигурни, че той е доста по-близо до действителността. През XX в. понякога се срещаме със сляпата вяра в могъществото на археологическите разкопки, основана на наистина успешните находки в Египет, Вавилон, Индия и дори в планините на Алтай, благодарение на които бяха открити и изследвани забравени страници от древната история.

Да, но това са изключения, а през по-голямата част от времето археологът трябва да се задоволява с черепи, намерени сред облаците прах в знойната степ, с отломки от кости в разграбените могили или с останки от стени, високи една тухла. И при това не бива да се забравя, че намереното е нищожна част от загубеното. В повечето райони на Земята не могат да се съхраняват почти всички неустойчиви материали: дървото, кожите, тъканите, хартията (или нейният заместител — брезовата кора) и т.н. Никога не е известно какво точно се е затрило, а да смятаме, че изгубеното никога не е съществувало и да го пренебрегваме при разсъжденията си е грешка, която съзнателно води до неправилни изводи.
/.../

Лев Гумильов – "Етногенезисът и биосферата на Земята"

https://chitanka.info/text/20637-etnogenezisyt-i-biosferata-na-zemjata/8#textstart