.
.
.

Национализмът е политическа идеология, построена около силната идентификация на дадена група индивиди с определена нация.
/.../

Доктрина

Национализмът се основава на съзнателно съпричастно отношение на личността към национални ценности, идеали и исторически стремежи, отстояване на национална идентичност и суверенитет.[4]
/.../

Национализмът може да включва и убеждението, че държавата е от първостепенно значение, или убеждението, че една държава е естествено да превъзхожда всички други държави.[7][8] Използва се също, за да се опише движение, което има за цел основаване или защита на родината (обикновено автономна държава) за дадена етническа група. В някои случаи определянето на националната култура е свързано с негативно мнение за другите раси и култури.[9]
/.../

Ултрананационализъм

 

Крайният национализъм нерядко се асоциира с екстремизма и води до остри вътрешни или междудържавни конфликти. В повечето страни крайният национализъм официално е признат за обществено опасно явление.

Желанието на една нация, съществуваща в друга страна, да се отдели в отделна държава, води до сепаратизъм.

Радикалният държавен национализъм е ключов за идеологиите на фашизма и нацизма. Много етнически националисти споделят идеите за национално превъзходство и национална изключителност (вж. шовинизъм), както и за културна и религиозна нетърпимост (вж. ксенофобия).

Редица международни документи, в това число Всеобщата декларация за правата на човека и Международната конвенция за ликвидация на всички форми на расова дискриминация, осъждат етническата дискриминация и я поставят извън закона.

Характерната за национализма размитост на идеологията и еклектичната структура на политическите движения често дават възможност за „политика на двойните стандарти“. Например, стремящата се към съхранение на своята култура „нация-хегемон“ е обвинявана в държавен шовинизъм, борбата на малките народи за национална независимост се нарича сепаратизъм, и т.н.

/.../

Нация

Нацията е общност от хора, характеризираща се със съзнанието за еднаква историческа и културна принадлежност, живееща на обща територия, обединена от общ език и организирана в държава.[32]

Национализмът разглежда нацията като даденост. Идеята за нацията се основава на истории, спомени и традиции, които се предават от поколение на поколение. Нейното съществуване обикновено се разглежда като плавно продължение на историческия етнос, или се свързва с определен исторически момент от основаването си.

В действителност, нацията – това е притежаваща самосъзнание общност от хора, с припокриваща се културна и политическа самоидентификация, възникнала исторически вследствие на привързаността им към определена територия

/.../

История

Национализмът е продукт на модерната епоха. През Средновековието повечето хора проявяват лоялност по-скоро към града, в който живеят, или към определен владетел, отколкото към собствената си нация.

Терминът национализъм за първи път е използван през 70-те години на XVIII в.от немския философ Йохан Готфрид фон Хердер. Точно кога и къде възниква национализмът е трудно да се определени, но развитието му е тясно свързано с това на модерната държава и опитите за създаване на национални държави, сред които Френската революция и Американската революция. В Новия свят ярко проявление на национализма са борбите на местно равнище срещу испанския колониализъм. Към 1815 г. национализмът е вече една от водещите идеологии в Европа. Сред народите в Азия и Африка започва да се събужда към края на XIX в. През втората половина на XIX в. национализмът започва да подрива основите на Австро-унгарската, Руската и Османската империя; формират се редица националноосвободителни движения, сред които и такова в българските земи.
 

Национализмът по света

Във Великобритания

В периода на Славната революция, англичаните се намират под силното влияние на калвинизма. Появата на идеята за лична свобода и надежда за разпространението ѝ по целия свят предизвикват аналогии със сюжети от Библията. Ето защо национализмът тогава придобива форма, в която англичаните се отъждествяват с древния Израел[38].

През 1707 г. Англия се обединява с Шотландия, превръщайки се във Великобритания. През 1801 г. в състава ѝ влиза Ирландия. По-късно тези територии, заедно с колониите образуват Британската империя. До средата на 20 век, жителите на империята формално са поданици на краля. Към това се отнасят положително дори тези англичани, които в същото време съчувстват на освободителната борба на народите от Британската общност, доколкото това подчертава солидарността им с тези народи. Едва след 1948 г., в резултат на Акта за националност, поданиците стават граждани. От 1970-те години британската самоидентификация придобива расов оттенък, и съгласно новото законодателство, безусловно право на живеене в страната имат само лица, получили гражданство във Великобритания, както и техните потомци.

Във Франция

Във Франция след революцията от 1789 г., национализъм означава привързаност към прогресивната идея за свобода и равенство. До революцията, самоидентификацията основно е по региони (провансалец, беарнец, гасконец и т.н.) или по религии (католик или протестант). След основаването на републиката, всички хора (в това число и в колониите) формално стават равни граждани – французи. В началото на 19 век, по-голямата част от населението не говори държавния език. Благодарение на факта, че образованието започва да се води на френски, към края на 19 век броят на гражданите, неговорещи езика, значително е съкратен.[36].

Въпреки усилията за изграждане на гражданска нация, Франция не остава безучастна към призивите на крайния етнически национализъм, който се проявява в подем на антисемитизма след панамския скандал от 1892 г., сътрудничество на част от французите с нацистите по време на Втората световна война и англофобия в днешно време[31]. Освен това френският национализъм често проявява нетърпимост към културните прояви, противоречащи на традициите, например, носенето на забрадки на обществени места[39]

В съвременна Франция второто поколение имигранти автоматично получава гражданство, което открива възможности за по-нататъшната им асимилация.

В Германия

Национализмът в Германия възниква като реакция на окупацията на Наполеон[38]. Начело с Хердер и Фихте, немските националисти считат, че Германия се корени в древния немски етнос и че политическите критерии за включването в нацията са несъществени. Например, Фихте в своето „Обръщение към германската нация“ (1807 г.) твърди, че немците се характеризират с оригиналния език и проследимата до древните времена природа на германския характер, което и ̀придава метафизичен национален дух. Въпреки това, ако в миналото историята на германския народ не е зависела от него, то в бъдещето, според Фихте, германците са длъжни сами да управляват собствената си история. Този призив е повторен от други немски философи и писатели, в резултат на което възниква романтизма.

В този период, етническите германци населяват териториите на много страни (Австрия, Прусия, Русия и др.) Пангерманизмът се стреми към приобщаването им в границите на единна държава. Важна победа на национализма става обединението на Германия през 1871 г. През 20 век, идеологията на националсоциализма взима много елементи на крайния национализъм. Нацистите считат, че Германия трябва да разшири границите си, за да обхване цялата територия, населявана от немци. В резултат на поражението във войната, Германия се отказва от тези твърдения.

Въпреки това, до началото на 21 век гражданство в Германия се е давало предимно на етнически германци, а другите имигранти са преживявали сериозни трудности при получаване на гражданство.[40]. По време на проучвания на общественото мнение, проведено в Германия в началото на 2009 г., 83% от всички анкетирани заявяват, че са горди от факта, че са германци.[41] Според германската служба за защита на Конституцията, десните екстремисти в Германия за 2009 г. са се увеличили с една трета, като експертите приписват това на влошаващата се икономическа ситуация и на падането на жизнения стандарт, заради глобалната финансова криза.[42].

В САЩ

От времето на Войната за независимост, американците считат нацията си за флагман на човечеството по пътя към свобода на личността, равенство и всеобщо щастие[43]. Това се комбинира с федерализма, идеите за равенство на щатите и върховенството на местното самоуправление, така че много американци се самоопределят предимно с родните си щати и разглеждат нацията като единение в името на общите цели.

При възникването на САЩ, представите за нацията включват расови, полови и имуществени ограничения, в частност, робите негри са изключени от нея. От расизма страдат и други малцинства: така, по време на Втората световна война над сто хиляди американци от японски произход са затворени в концлагери. Ефективните закони, забраняващи расовата дискриминация, са приети едва през 1960-те години.

В началото на ХХ век, значително политическо влияние в страната получават движенията на англосаксонските протестантски националисти, поддържащи ограничаването на имиграцията и насърчаване на асимилация на имигрантите. Тяхна противотежест е Американското прогресивно движение, подкрепящо либералния национализъм, който е важен елемент от вътрешната политика.

В съвременните Съединени щати всяко лице, родено в страната, е неин гражданин. В същото време, получаването на гражданство в друга страна, не лишава лицето от американско такова (американец може да бъде лишен от гражданство само при доброволен отказ)[44]. От 1892 г. всички ученици са длъжни всяко утро произнасят Клетвата за вярност към знамето на САЩ: „Кълна се във вярност към моето знаме и републиката, която то символизира: една неделима нация със свобода и справедливост за всички“. Американците считат своето общество като смес на множество имиграционни субкултури, въпреки доминиращия принос на протестантската англосаксонска култура. Провежданата политика поддържа високо ниво на националната гордост на американците, независимо от имиграционното им минало.
/.../

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC
 

 

На украинците им е разрешено да са националисти – на руснаците обаче не е.

Крайният интернационализъм на червените държави в Източния блок бе най-опасния екстремистки национализъм тоест фашизъм- никой не им щеше интернационализма,но те ни го налагаха насила... Най-опасна черта на фашизма обаче е социализмът,който лежи в неговата основа,понеже няма фашизъм без социализъм което следва да означава,че няма и социализъм без фашизъм т.е.- фашизмът у нас е докаран на Девети септември 1944 година!...