.
.
.

22. Етногенетичният признак или „факторът хикс“

Ето го „факторът хикс“!

А сега моля читателя да приеме извиненията ми, че толкова дълго бродихме из „дебрите и усоите“ на географията, биологията и етнографията, а не му казах направо в какво се състои тайната. Но нали той просто нямаше да ми повярва! Вероятно щеше да каже: „Ами че то е ясно. Етносът се определя от езика, расата, географската среда, социалните отношения, самосъзнанието, процеса на еволюцията или от комбинацията от всички или само от някои от изброените фактори, които всеки подбира според предпочитанията си.“ И така мислят не само дилетантите, но и много професионалисти, макар че всеки опит при анализа на етногенезиса тази теза да се приложи на практика се проваля напълно.

Моята задача беше да покажа, че не само който и да е от изброените фактори, но и всяка комбинация от тях не дава възможност да се построи хипотеза, т.е. без противоречия да се обяснят всички известни в определен момент факти, свързани с етногенезиса, макар количеството на строго установените факти изобщо да не е безкрайно. Оттук следва, че предлаганите решения не са били съвършени. И значи имаме право да потърсим ново решение, т.е. да построим оригинална хипотеза. За да бъде приета, всяка хипотеза трябва да обяснява всички известни факти. Обаче превръщането на хипотезата в теория е много сложен процес, така че никой учен няма право да заявява, че е уловил мига на този качествен преход. Неговата задача е друга: да представи своята гледна точка и обосновката й пред съда на своите съвременници и потомците.

/.../

Както са писали Карл Маркс и Фридрих Енгелс „Никой не може да стори нещо, без да го прави заради задоволяване на някоя своя потребност или на органа на тази потребност.“ [143, т. 3, с. 245] Потребностите на човека се поддават на класификация, като се предлага много подробна скала, която не ни е нужна. [За подробности вж. 190, с. 27-29] За целите на нашия анализ е целесъобразно да се ограничим до разделянето на потребностите на две групи, които имат различно значение. Първата е комплексът от потребности, които осигуряват самосъхраняването на индивида и вида, или „потребностите на нуждите“, а втората е свързана с мотиви от друг род, благодарение на които става интелектуалното усвояване на непознатото и усложняването на вътрешната организация, или „потребностите на растежа“ [190, с. 27-29] — това, което Фьодор Достоевски е описал в „Братя Карамазови“ като „потребност от познание“, защото „тайната на битието човешко не е в това, само да се живее, а в това, за какво да се живее“[1], като „винаги човечеството… се е стремило да се устрои непременно всемирно“[2], защото на човека е нужна общност на идеалите — това, което ние бихме нарекли етническа доминанта. Но нали тя не възниква сама по себе си, а се появява и се променя заедно с фазите на етногенезиса, т.е. тя е функция на издирвания „фактор хикс“. Ето, че вече почти достигнахме целта.

Условията, в които започват етногенезисите, са най-различни. Но същевременно по-нататък процесите протичат повече или по-малко еднообразно, като понякога се нарушават от външни въздействия. Ако, докато се стремим да разкрием глобалната закономерност, използваме постоянната схема за фазите на процеса и пренебрегнем външните тласъци като случайни пречки, неизбежно ще стигнем до извода за наличието на единна причина за произхода на всички етноси на земното кълбо. И това е същият този „фактор хикс“, който трябва да извадим пред скоби като търсения неизменен елемент.

За да се убедим, че сме открили именно тази величина, която е импулс за етногенезиса, ние сме длъжни да покажем, че когато я отчитаме, можем да поместим в една схема и трите, описани вече класификации: а) етнологическата, която прави делението на „антиегоисти“ и „егоисти“; б) географската, която описва отношението към ландшафта и в) историческата, която характеризира закономерното отмиране на етническата общност, преминала през фазите на подем и упадък. Съвпадението на трите линии ще коригира правилността на предложената концепция и разкриването на „фактора хикс“.

Нека сега да тръгнем по пътя на „емпиричното обобщение“. Да видим какъв фактор присъства във всички начални стадии на етногенезиса, колкото и разнообразни да са те. Както видяхме, възникването на нов етнос винаги е свързано с наличието у някои индивиди на несломим вътрешен стремеж към целенасочена дейност, който винаги е свързан с изменението на общественото или природното обкръжение, като при това постигането на набелязаната цел, която често е илюзорна или пагубна за самия индивид, му се струва по-ценна дори от собствения му живот. [За подробности вж. 78; 82; 84] Това несъмнено рядко срещащо се явление е отклонение от нормите на поведение на вида, защото описаният импулс противоречи на инстинкта за самосъхранение и следователно е с обратен знак. Той може да бъде свързан както с повишените способности (таланта), така и със средните възможности и това показва, че той е самостоятелен сред останалите импулси на поведение, описани в психологията. Този признак досега никога и никъде не е описван и не е анализиран. Обаче именно той лежи в основата на антиегоистичната етика, където интересите на колектива, даже и да са погрешно тълкувани, надделяват над жаждата за живот и над грижата за собственото потомство. Индивидите, които притежават този признак, при благоприятни за себе си условия извършват (и не могат да не извършат) постъпки, които, щом се натрупат, прекършват инерцията на традицията и стават причина за възникването на нови етноси.

Особеността, породена от този генетичен признак, е забелязана отдавна; нещо повече, този ефект дори е известен като страст, но във всекидневието тази дума се употребява за всяко силно желание, а в ироничен смисъл — за всяко, дори и най-слабото влечение. Затова за целите на научния анализ ние ще предложим нов термин — пасионарност[3] (от лат. passio[4]), като ще изключим от неговото съдържание животинските инстинкти, стимулиращи егоистичната етика, и капризите, които са симптоми на объркана психика, а също така и душевните болести, защото макар пасионарността, разбира се, да е отклонение от нормите на вида, то тя в никакъв случай не е патология. По-нататък допълнително ще уточним съдържанието на понятието „пасионарност“, когато стигнем до нейната физическа основа.]

Фридрих Енгелс за ролята на човешките страсти

Енгелс ярко с описал силата на човешките страсти и тяхната роля в историята: „… цивилизацията е извършила такива дела, до които древното родово общество не е дорасло дори в най-висшата си степен. Но тя ги е сторила, като е задвижила най-ниските подбуди и страсти на хората и ги е развила във вреда на всички останали заложби. Долната алчност е била движеща сила на цивилизацията от първия до днешния ден, богатството, пак богатството, трижди богатството, но не богатството на обществото, а ето на този отделен жалък индивид е било нейната единствена определяща цел. И ако същевременно в недрата на това общество все повече се е развивала науката и се повтаряли периоди на най-висок разцвет на изкуството, то това е станало само защото без тях биха били невъзможни всички достижения на нашето време в областта на натрупването на богатството.“ [143, т. 21, с. 176]

Тази мисъл пронизва тъканта на цялата работа на Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата“. Той посочва, че именно „алчният стремеж към богатство“ е довел до възникването на антагонистични класи. [143, т. 21, с. 165] Когато говори за рухването на родовия строй в обществото (в което функциониращите етноси според нас се намират във фазата на хомеостазиса), Енгелс пише: „Властта на тази първобитна общност трябвало да бъде съборена — и тя била съборена. Но тя рухнала под такива влияния, които направо ни изглеждат упадък и грехопадение в сравнение с високото нравствено равнище на старото родово общество. Най-ниските подбуди — вулгарната лакомия, грубата жажда за наслади, мръсното скъперничество, користният стремеж за разграбване на общото достояние — са кръстници на новото цивилизовано класово общество; най-гнусните средства — кражбата, насилието, коварството, измяната — подкопават старото безкласово родово общество и водят до неговата гибел.“ [143, т. 21, с. 99]

Така гледа Енгелс на прогресивното развитие на човечеството. Но алчността е емоция, която се корени в сферата на подсъзнанието, тя е функция на висшата нервна дейност на границата между психологията и физиологията. Равностойни на нея емоции са лакомията, жаждата за наслади, скъперничеството, стремежът към лична изгода, споменати от Енгелс, а също властолюбието, честолюбието, завистта, славолюбието. От филистерска гледна точка това са „лоши чувства“, но от философска гледна точка „добри“ или „лоши“ могат да бъдат само мотивите за постъпките, при това, ако техният извършител е бил свободен и ги е сторил съзнателно, а емоциите могат да бъдат само „приятни“ и „неприятни“, като при това зависи какви постъпки пораждат. А постъпките могат да бъдат и биват най-различни, в това число и, обективно погледнато, полезни за колектива. Например славолюбието заставя артиста да се стреми да получи одобрението на публиката и по този начин той усъвършенства своя талант. Властолюбието стимулира активността на политиците, която от време на време е нужна да се вземат държавните решения. Лакомията води до натрупване на материални ценности и т.н. Та нали всичките тези чувства са модуси на пасионарността, присъща на почти всички хора, но в твърде различни дози. Пасионарността може да се проявява в най-различни черти на характера, като с еднаква лекота поражда подвизи и престъпления, съзидание, благо и зло, но никога не оставя да цари бездействието и спокойното равнодушие.

Точно толкова категорично се е изказал и Хегел в своите лекции по философия на историята: „Ние твърдим, че изобщо нищо не се прави без да е в интерес на участващите в дадена дейност, и тъй като ние наричаме интереса страст, доколкото индивидуалността, като изтиква на заден план всички други интереси и цели, които тя има и може да има, изцяло се отдава на предмета и съсредоточава в тази цел всичките си сили и потребности, то ние сме длъжни изобщо да кажем, че нищо велико в света не се извършва без страст“. [52, с. 23]

Цитираното описание на социалнопсихологическия механизъм, въпреки неговата подчертана яркост, има един не маловажен дефект. Хегел свежда страстта до „интереса“, а смисълът на тази дума в XIX в. се изразявал в стремежа към придобиване на материални блага; което предварително изключва възможността за саможертва. И неслучайно някои последователи на Хегел, започнали да изключват от мотивите на поведение на историческите личности искреността и безкористната готовност да се жертват заради предмета на тяхната страст. Това вулгаризиране, което за съжаление станало всеобщо заблуждение, произтича от неточната формулировка на германския философ. Но класиците на марксизма преодолели тази слабост. В отговор на войнстващата баналност на филистерите, които виждали във всички постъпки на хората само безкрил егоизъм, те издигнали концепцията за опосредстваната детерминираност, оставаща място за разнообразните проявления на човешката психика.

Нека си припомним още веднъж какво е писал Фридрих Енгелс в писмото си до Йозеф Блох от 21–22 септември 1890 г.: „… съгласно материалистическото разбиране на историята определящ момент в историческия процес в крайна сметка е производството и възпроизводството в реалния живот. Нито аз, нито Маркс не сме твърдели нещо повече. И ако някой изкривява това положение в смисъл, че икономическият момент е, видите ли, единственият определящ момент, то той превръща това твърдение в нищо не говореща, абстрактна, безсмислена фраза“. [143, т. 37, с. 394]

Да, идеите са огньове в нощта, които ни примамват да вършим нови и нови дела, а не са вериги, които сковават движението и творчеството.

Уважението към предшествениците ни се състои в това, да продължим техния подвиг, а не да забравяме какво са сторили те и защо.

Лев Гумильов – "Етногенезисът и биосферата на Земята"

Passio (лат.) — чувствителност, страдание

https://chitanka.info/text/20637-etnogenezisyt-i-biosferata-na-zemjata/29#textstart

ПП: Да, теорията на Гумильов е спорна. Но интересен, оригинален е начинът му на мислене...

Все пак е трябвало да го допуснат за печат, нали така.

Значи мислене, което не съвпада и не отразява вярно и истинно обективната действителност, колкото интересно и оригинално да е, не е научно.
А Лев Гумильов наистина е своеобразен изследовател и мислител.

Слаба, но истинска пасионарност
Явно, освен описаните ярки примери, трябва да съществуват и не толкова изразителни варианти, при които пасионариите не отиват на кладата или на барикадата (Ян Хус и Сула), но правят големи жертви в името на поставената цел. Творческото изгаряне на Николай Гогол и Фьодор Достоевски, доброволният аскетизъм на Исак Нютон, духовната покруса на Михаил Врубел и Модест Мусоргски — това също са примери на проявление на пасионарността, защото подвигът в науката или изкуството изисква готовност за жертви, също както и подвигът на „прякото действие“[5]. В процесите на етногенезиса учените и артистите също играят важна роля, макар и различна от тази на политическите дейци. Те придават на своя етнос специфични багри, като по този начин го отделят от останалите етноси, или способстват за междуетническото общуване, благодарение на което възникват суперетническите цялости и култури. Към пасионариите, макар и с по-малко напрежение, спадат и безименните строители на готическите катедрали, древните руски архитекти и строители, съчинителите на приказки и т.н., които са избрали тези трудни професии по вътрешно убеждение. Естествено, към тях принадлежат и талантливите летописци, които попадат в този раздел според приетата от нас класификация.

Ако търсите обективната историческа истина по даден въпрос, нали няма да я намерите при тракомани, тюркомани и разни псевдоисторици, понеже те са силно пристрастни, а и повечето от тях не са специалисти? Най-обективно, безпристрастно, научно, достоверно са представени историческите истини в Уикипедия...

Очевидно в епохата, предшестваща възникването на писмеността, етнически цялости от този ранг са възниквали също толкова често и са преминавали през същите фази на развитие, като са оставяли след себе си артефакти — кремъчни люспи, пластове боклук и чирепи от керамични съдове, а понякога се запазвали като „племена“ в трудно достъпните джунгли или на самотни острови. Но, ако е така, то много изолати, за които се смяташе, че се намират в „ранните“ стадии на цивилизацията с твърде ниско равнище на техниката, всъщност са в крайните, а не в началните стадии на етногенезиса. Такива например са пигмеите в тропическите гори на Африка, аборигените в Австралия, палеоазиатските етноси в Сибир, жителите на Огнена Земя и планинците в Памир. [180, с. 507-526] Степента на адаптация към природните условия при тях е толкова висока, че им позволява да поддържат своето съществуване в състава на биоценозата, без да прибягват до усъвършенстване на оръдията на труда и оръжията. Обаче тази система на взаимоотношения с природата и етническото обкръжение налага ограничения в прираста на населението. Това е особено видно в Нова Гвинея, където доскоро папуаският юноша не получавал правото да има дете преди да донесе главата на човек от съседното племе, на когото е научил името, защото броят на имената бил строго ограничен. По този начин папуасите поддържали своето равновесие с природните ресурси на района, който населявали. Тази степен на пасионарност е близка до нулата. В друго отношение папуасите не отстъпвали на динамичните народи.

Друг пример за маргинална (погранична) химера е България. Около 660 г., притисната от хазарите, ордата на българите, предвождана от Аспарух, напуснала родните кавказки степи и завладяла долината на река Дунав, населявана от славяните. Българите били представители на степния евразийски суперетнос и тяхната симбиоза със славяните в продължение на почти двеста години била химерна система. Но българите не били много и част от тях били погълнати от славянската среда, а друга част се заселила в Добруджа и Бесарабия, т.е. в покрайнините на страната. [13, с. 12-13] В 864 г. пославянченият български цар Борис се покръстил, което ознаменувало включването на неговия народ в този суперетнос, който условно наричаме „византийски“. Но това само увеличило броя на елементите на тази и без това неограничена етническа система. Заедно с византийското православие от Мала Азия в България навлезли маркионитството и богомилството, благодарение на което идеологическите разногласия вътре в страната се засилили. Войните с Византия приемали все по-жестоки форми, докато не завършили с падането на Българското царство в 1018 г. Едва в 1185 г. вождовете на власите — Асеневците — освободили българите с помощта на евразийските номади — куманите, които се намирали в симбиоза с българите и власите.[10]