.
Осма част

Възрастите на етноса



30. Способът на научното дирене

Времето и историята

/.../

   Като установихме, че етносът е биофизичен феномен, че пасионарността е ефект на енергията на живото вещество в биосферата и че съзнанието, а така също и свързаната с него история на културата играят ролята на кърмило, а не на двигател, ние не решихме поставената задача, а само набелязахме способите за нейното решаване. Обаче няма да бързаме, а ще погледнем дали в съвременната наука няма аналогична постановка на въпроса? Има! Карл Ясперс е предложил свое решение. [225] Нека да видим какво е то.

След V в., т.е. от Августин до Хегел, в Западна Европа (и само там) господствала философско-историческата концепция, която разглеждала историческия процес като единна линия със свое начало и свой край, т.е. имащ свой смислов завършек. В началото от тази концепция се зародило религиозното осмисляне на историята като стремеж към Абсолюта, а след това атеистичната „религия на прогреса“. Най-новият вариант на тази теория са възгледите на Ясперс.

Карл Ясперс отделя от цялата история „осевото време“ между 800 и 200 г. пр.Хр., когато в Китай, Индия, Персия, Палестина и Елада паралелно възникват духовни движения, оформили този тип човек, който уж съществува и днес. В Китай това са ученията на Конфуций и Лаодзъ, в Индия — Упанишадите и будизма, в Иран — учението на Заратустра, в Палестина — проповедите на пророците, в Елада — творбите на Омир и великите старогръцки философи. Оттук произхождат всички световни религии и философски системи, а останалите народи, както и съществувалите до „осевото време“, не са исторични и могат да се „просветят“ само от „осевите“ народи и техните продължители, защото в „осевото време“ се е „пробудил духът“ и са били поставени „последните въпроси на битието“: за смъртта, за края на времето, за трагичната вина и за смисъла на човешкото съществуване. „Осевото време“ е нещо като корен на цялата следваща история.

Ясперс не обяснява откъде и по какъв начин е възникнала отбелязаната от него успоредност в развитието на тези независими една от друга култури. Нито нахлуването на номадите-арийци в Китай, Индия и Европа, нито социалните условия в тези страни могат да дадат удовлетворително тълкование. Въпросът за генезиса на феномена остава открит, но фактът, че в това време и в посочените региони възниква „философската вяра“, която според мисълта на Ясперс осигурява истинската връзка между народите и културите, не подлежи на съмнение. Истинската връзка е духовната връзка, а не родовата, не природната, не социалната и тя се постига само пред лицето на „абсурдните ситуации“ и „последните въпроси“, когато хората си общуват на екзистенциално равнище.

Тук ще спрем, защото философската част на учението за екзистенциализма, разсъжденията за настоящето и бъдещето и опитът да се изясни смисълът на историята могат да бъдат интересни само в случай, че фундаментът на смисловата конструкция е достатъчно здрав. А тъкмо това ни изглежда съмнително.

Преди всичко тази „ос“ е твърде широка. Шестстотин години е продължителен период, в който могат да се случат много неща и, ако сравним отделните исторически срезове от 800 г. пр.Хр. до 200 г. пр.Хр., ще видим, че през това време са станали грандиозни изменения с различни резултати за отделните страни. Например Китай е обединен от династията Хан, а Елада и Персия са завоювани от „неисторичните“ варвари — македонците и партите. Тук нещо не е както трябва.

Да четем внимателно нататък. Авторът съпоставя „края на периода на постъпателното развитие“ — империята Цин в Китай (221–206 г. пр.Хр.), царството Маурия в Индия, Римската империя и елинистичните държави. Но в III в.пр.Хр. царствата на диадохите[1] в Египет, Сирия, Македония, Бактрия съвсем не били толкова могъщи, а Рим изнемогвал във Втората Пуническа война. Царството Маурия в Индия се разпаднало след смъртта на Ашока в 226 г. пр.Хр. Не се получава! На Запад всичко се разпада, а Китай се интегрира. Ако пък съпоставим Китай с епохата на Август, раздалечаването на датите достига 300 години. Не са ли много?

Идеята за „осевото време“ като източник на духовен живот се опровергава от историята на стара Америка, защото маите, толтеките и предшествениците на инките в Андите (културата Тиуанако или Тиауанако) по нищо не отстъпвали на древните китайци, индийци, перси, евреи и гърци. А пък съвсем не е вярно, че Китай удържал натиска на монголите-номади, по-скоро се случило обратното.

Могат да се намерят и други поводи за недоумение, но работата не е там. Концепцията на Ясперс е най-обоснованият опит историята да се разбира като благодеяние, сторено на първобитните диваци от тези пет народа, които направили „пробив“ или скок, сякаш се родили наново. Това оформило възгледите не само на Августин Блажени, чиито идеи послужили за първоизточник на всички средновековни ереси, но дори на древните еврейски мислители, създали учението за своята богоизбраност. Според учението за етногенезиса като повсеместно възникващ процес, не можем да се съгласим с Карл Ясперс, но в случая несъгласието не е достатъчно. Ще се опитаме да приведем противоположни доказателства (ad absurdum[2]), но не по пътя на академичния разбор на дреболиите, в които всеки спор лесно може да затъне, а по метода на нагледния обзор на историческата действителност през хилядолетието, последвало след „осевото време“.

Като за начало ще кажем, че отбелязаното от Карл Ясперс успоредно развитие на няколко култури в древността наистина се е случило, но то не е било единственото, нито пък е било чак толкова плодотворно, че да отделяме китайците, индусите, персите, евреите и древните гърци в особена категория хора[3]; и в края на краищата е затихнало като останалите пасионарни взривове на етногенезис. Такава е нашата контратеза. А сега да я изложим по-подробно.
/.../
Лев Гумильов – "Етногенезисът и биосферата на Земятя"

https://chitanka.info/text/20637-etnogenezisyt-i-biosferata-na-zemjata/37#textstart

 

Откак човекът и човечеството са възникнали, винаги е имало "успоредно развитие на няколко култури", дори в една и съща държава след възникването й – във всички империи например.

И не този който първи е тръгнал от старта на просвещението, е непременно най-способният да се учи и въздига, и не той непременно запазва водеща позиция.
Например, който има първенство във военните технологии, ще "помете" перипатетиците, например.

Ако забелязваш, Мурад Аджи съвсем добре е описал явлението, както и причините за възникването му.
Как пък някой не седна ей тъй да го обори, на, за спорта...

И аз мисля, че има закон за неравномерното развитие. Има забавено и изпреварващо развитие...

О, той е много лесен за опровергаване. Самата идея на Аджи и на другите тюркомани, че Земята се върти около един етнос – тюркския – е абсурдна, антинаучна, антилогична...
При Гумильов няма такъв етноцентричен, етнонационалистически подход...

Тя, Земята и сега се върти около тюркския етнос. Руснаци, германци, британци, китайци - те какво, нямат нищо общо с тюрките ли :):):):)?

Всеки народ си има своя култура, която е доста по-различна от тюркската... Турците се европеизират, подражават на европейците. Западна Европа, САЩ, Русия, Китай и
т.н. не подражават на турците, нито на арабите... :)
Тюрките могат да се въртят само около себе си... :)))

Но в IV в. жителите на градовете, но не и на селата на Изток, грабнали инициативата. Та нали в градовете се събрали пасионарии, пропъдени от скуката, която навявал селският живот. И резултатите от пасионарния тласък се видели още в същия този IV в. Мястото на гражданите на Римската империя в Мала Азия, на Балканите и в Сирия било заето от новия етнос, който условно наричаме византийски. И тъкмо с неговите усилия били отблъснати варварите, бил построен огромният град Константинопол, били усвоени редица занаяти, била уредена търговията не само със съседите, но дори и с Китай и, което е най-важното, били запазени ландшафтите на Сирия, Мала Азия, Тракия и Македония. Очевидно екстензивното стопанство на латифундиите, принадлежащи на родените в тези страни, до известна степен обуздавало грабителските наклонности по отношение на природата, присъщи на имигрантите, оказали се във Византия в положението на хора, които, както всички останали, трябвало да се подчиняват на съществуващите закони и обичаи.

Дори в столицата на империята — Константинопол, въпреки че населението й надхвърляло един милион души, то не унищожавало природата. Градът тънел в зеленината на грижливо охраняваните градини, които изхранвали семействата на неговите жители. Черно и Мраморно море снабдявали населението с риба, а житото идвало с кораби от Египет, където почвата се обновявала всяка година за сметка на разливите на Нил, и от черноземната „Скития“ (степите на север от Черно море). Оказало се, че може да се създава култура, да се развива поминък и да се строят великолепни съоръжения, без да се унищожава природата. Това станало възможно, защото византийците изразходвали излишната си енергия (пасионарност) в теологичните спорове и раздори, които им причинили много беди, но се оказали безвредни за приютилия ги ландшафт.

Загниване и възраждане
Затова пък на Запад всичко станало иначе. Развитието на инженерната техника (пътищата, акведуктите, гигантските галери) дало възможност да се осигури снабдяването на двумилионното население на Рим. Там доставяли житото от Сицилия и от Северна Африка, виното — от Гърция и Прованс, вълната — от Испания. Само прясното месо и цветята в онези времена не можели да се превозват на далечни разстояния, затова Италия била превърната в пасбище за едрия рогат добитък и в плантация за теменужки, защото дамите винаги са обичали цветята. Рим нищо не произвеждал, той само консумирал.

Но ако в I–II в. римските чиновници умеели да организират експлоатацията на провинциите и да възнаграждават ограбваното от тях население с установяването на твърд ред при известна законност (която невинаги се спазвала), то през III–IV в. за такова нещо и дума не можело да става. Войнишките императори превърнали страната в арена на граждански войни за власт. А тъй като легионерите трябвало да бъдат възнаграждавани, масово се разпространили конфискациите на владенията на богатите латифундисти и се изстисквали парите на бедните стопани, които обработвали земеделските парцели. Те пък на свой ред насилвали земята в своите парцели, като се мъчели да се изхранят днес, защото да мислят за утрешните екзекуции било страшно и безсмислено. Броят на населението неумолимо намалявал, а останалите живи загубили всякакво желание да се съпротивляват. Грандиозният монумент на Римската империя през тази епоха не се крепял на живите сили на етноса, а на обществената структура и на държавната традиция. Но това не можело да продължава дълго.

Изнемощелият Запад лесно се подчинил на бушуващия Изток и след последния опит за съпротива — заговора от 393–394 г., възглавяван от франка Арбогаст — се превърнал в периферия на Византия, която вече била оформена административно в православна империя. Това сторил император Теодосий Велики и делото му имало твърде сериозни последици — „етносът на Христа“ дотолкова се разширил, че се превърнал в суперетнос, а различните течения на християнската мисъл станали символ на самоутвърждаването на етносите, които били враждебно настроени към централизираната светска и духовна власт.

Готите запазили за себе си арианството, осъдено в 381 г. на Вселенския събор в Константинопол. По този начин те се отделили от византийската цялост. Берберите в Нумидия поддържали донатистите, които даже не били еретици, а просто разколници… и Африка се изплъзнала от ръцете на римските императори. Затова пък потомците на езичниците в Галия и Испания потърсили подкрепата на Вселенската църква и очаквали помощ от императорската власт, но уви, безнадеждно. Излишни военни сили нямало и на Изток.

В тази извънредно тежка обстановка живял, побеждавал и загинал Флавий Аеций, син на римлянка и гот[9], който защитил Галия от хунските пълчища на Атила и от германите, но бил убит лично от император Валентиниан по време на делови разговор в 454 г. Нито у Аеций, нито у Валентиниан имало нещо римско, но първият бил храбър воин, на когото му сечал умът, а вторият — завистлив развратник. Във всеки суперетнос има всякакви хора. Но на Изток хората, подобни на Аеций, се оказали повече, отколкото на Запад. Ето защо подлите престъпления, които се случвали често и в Константинопол, не затрили този град, а Рим бил разрушен от вандалите в 455 г., т.е. още на следващата година след гибелта на Аеций. Ако там е имало истински римляни, те биха защитили своя „Вечен град“.

Някои предполагат, че „като разрушили Римската империя, варварите не унищожили римския народ, а се слели с него“. Така ли е? Ето какви са демографските данни: в I в. населението на Италия било около 7–8 млн., а към 600 г. — някъде към 4–5 млн. [124, табл. 12] То намаляло близо два пъти въпреки притока на лангобарди, херули, руги, готи и имигранти от Сирия и Мала Азия, т.е. семити-християни. Именно тези семити-християни били основното население в градовете на Северна Италия: Милано, Верона, Падуа, Равена, Аквилея, докато в същото време латинското население на Италия значително намаляло поради това, че след реформата на Марий[10] по-голямата част от бедното мъжко население служело в легионите и се завръщало толкова уморено и изтощено, че не създавало семейства. Богатите пък — нобилите и конниците — си имали държанки сред робините или се отдавали на противоестествените пороци. И римските матрони не оставали по-назад от тях още от времето на Цезар. [147, т. 3, с. 440] И така, намаляването на населението почти два пъти заедно с установената имиграция от север и от изток говорят за смяна на етноса в Италия през V–VI в. — старият етнос изчезнал, а на неговото място се появил етнически конгломерат.

Когато готите и лангобардите завладели Апенинския полуостров, той бил рядко населен; тъкмо поради това те успели да го подчинят. Спряхме се подробно на този пример, за да изясним цялата сложност на проблема за етногенезиса, който не може да бъде решен извън етническата история. По друг начин стояли нещата в източните покрайнини на бившата империя, където християнската струя се оказала жизнена и породила цялост, която нямала самоназвание. На базата на раннохристиянската община, която се разраснала в V в. по цялата територия на Римската империя и в редица съседни страни, се формирал етнос, който назовавал себе си със старото име „ромеи“.

През VI в. Македония, Тракия и Пелопонес вече били населени със славяни, Епир — с албанци, южната част на Мала Азия — с исаври, централната част — с галати, северната — с лази, източната — с айсори (асирийци), а в градовете на Сирия останала малобройна гръцка прослойка. Коренното старогръцко население се задържало по-дълго само на островите, но в VIII в. Крит и Кипър били завладени от арабите и населението било продадено на робските пазари. И така, останало градското население на Константинопол, което било твърде пъстро по произход, но използвало гръцкия език като разбираем от всички и като литературен език.

В такъв случай можем ли да смятаме, че византийският етнос е продължение на римския или елинския, понеже е получил от предците си богато културно наследство — езици с прекрасна литература, градове с водопроводи, пътища, градини и крепости по границите? Новите хора използвали част от тези блага, друга част пренебрегнали, а с една част се разделили с прискърбие. Но цялата нагласа на „византийците“ — ромеите-християни — била друга, различна от нагласата на елините и латините. А най-важното е, че при кардиналната промяна на етническата доминанта пасионарното напрежение на системата нараствало, а не намалявало.

Сега да пристъпим към анализа на събитията. Кой спечелил от верските спорове? Само враговете на православието и на Византия. Арианите лангобарди завладели по-голямата част от Италия, мюсюлманите араби покорили Сирия, Египет, Картаген, Армения и Грузия, езичниците славяни опустошили Балканския полуостров и го заселили чак до Пелопонес включително. Единството било необходимо на Византия, но то се оказало непостижимо.

И ето кое е най-интересно. И Западната и Източната империя имали един социален строй, една религия и един противник — варварите, които подлагали на еднакво силен натиск и двете части на империята. Но Изтокът успял да се защити, а Западът рухнал, защото се намирал във фазата на обскурация. Ето до какво довело обновяването на етноса, постигнато със силите, които се появили у популацията в резултат от пасионарния тласък. Затова Рим бил защитаван от пришълци от Изтока — вандала Стилихон и полугота Аеций. На Запад не се срещали хора с такава психологическа нагласа, а на Изток те били прославени — от Велизарий до Алексий Мурзуфул и Йоан Кантакузин. Тази кратка бележка беше необходима, за да поясним колко страшна е загубата на пасионарност, без която е невъзможно етносът дори успешно да се защити. Та нали варварите били малобройни — например вандалите наброявали около 80 хиляди, от които воините били 16 хиляди. [227, с. 80] А те изпепелили Рим до основи! Земите, завладени от германите, дълго време се смятали за тежка загуба.

И така, Великото преселение на народите е обяснимо — то е следствие от пасионарния тласък, който погубил даките и евреите, като ги заставил да се борят с Рим твърде рано, когато Рим все още разполагал със собствени сили, и който осигурил победата на християнските общини, създали Византия. Значи на Изток пасионарните потенциали били равни и затова империята успяла да се защити, а на Запад, където разликата в потенциалите била значителна, в цивилизованите области сякаш стихийно се стичали готи, вандали, бургунди, свеви, алани, лангобарди и франки. Те били малобройни, но пасионарни, т.е. всеки от тях мислел не само за своята кожа, но и за своето племе, за семейството си, за вожда, за славата и за бъдещето. Обитателите на горите край Балтийско море и на степите край Черно море завладели прекрасното крайбрежие на Средиземно море, но се оказало, че не са приспособени към новите условия. Те не умеели сами да поддържат стопанството, но като победители прибирали най-хубаво. Ала това не можело да стане без участието на местните жители. Затова варварските кралства в V–VI в. се превърнали в химерни цялости — от грабителски тип, но неустойчиви. В VII в. арабите покорили Африка и Испания, като срещнали съпротива само от планинските жители на Атлас и Астурия, т.е. там, където ландшафтите най-малко били подложени на влиянието на римската цивилизация. Там оцелели древните етноси — берберите и баските, които живеели в съгласие с природата. И природата на тяхната земя ги опазила от завоевателите.

Със същата лекота била сломена и държавата на индианците муиска в съвременна Колумбия. Тя била същото това „Елдорадо“, към което се стремели и за което бленували алчните конкистадори. Щастието се паднало в 1536 г. на Гонсало Хименес де Кесада, който срещнал твърде слаба съпротива от страна на индианците муиска. Оказва се, че те също били сравнително нов етнос, защото едва в началото на II хил.сл.Хр. изчезнали древните култури в Северните Анди, когато нахлулите от север племена изтребили местните жители. [19, с. 196-197] Новите победители — испанците — заварили в тази страна такова издевателство на висшите съсловия над нисшите, че самите те не могли да възпроизведат и половината от него. Например индианец, погледнал към муиска от по-висок ранг, хвърляли в подземно езеро, което гъмжало от отровни змии. И нещастникът бил принуден да плува, докато го ухапела някоя от тях. А да се обръщаш към по-висшестоящия по работа се разрешавало само ако седиш обърнат с гръб към него и пъхнал лицето си между свитите си колене. Така че е ясно защо индианците изобщо не си дали труда да защищават своите управници от испанците. Затова пък южните араукани проявили такава доблест, че конкистадорът Педро де Валдивия загинал в 1553 или 1554 г. и целият му отряд бил унищожен. В 1598 г. арауканите изтласкали испанците оттатък реката Био-Био, а в 1744 г. Испания признала Араукания за независима държава и приела нейния посланик в Сантяго де Чили. Но арауканите не били „цивилизован“ народ. Те пазели древните традиции. Това означава, че не били засегнати нито от пасионарния тласък през XIII в., нито от „Великото преселение на народите“ в Америка през XII в. Защото в ранните стадии на етногенезиса етносът е също толкова слаб, както и в крайните.

Така Ернандо Кортес, който в 1521 г. предвождал хиляда испанци, победил трийсетте хиляди храбри ацтеки на Куаутемок, защото тотонаките и чичимеките от Тласкала му предоставили петдесет хиляди воини, за да бъде унищожена хегемонията на ацтеките. Индианците съзнателно предпочели испанците, които възприемали като едно от равните на тях племена. Може би те сбъркали, защото инквизицията, която испанците докарали в Америка, била учреждение, за което трудно може да се каже добра дума. Но пък можело и да не попаднеш пред нейния съд, защото по замисъл инквизицията била създадена за отбрана, а не за нападение.

Испанците не били расисти и смесените бракове не ги шокирали. Затова пък англосаксонците, особено жените, бойкотирали „мъжете на скуо“ (т.е. женените за индианки), и ги прогонвали от обществото, а техните съпрузи се ръководели от правилото „Добрият индианец е мъртвият индианец“. Трагедията на северноамериканските индианци завършила през 70-те години на XIX в. с клането, наречено „войната с индианците“. След него индианските етноси в САЩ се запазили само като реликти.

Доказваш, имаш някаква представа за историята и историчността, но си далеч от съвременните авангардни разработки и теории, напр Вселенска църква, православие, събори... Ето една дама учен -Катерина Бауман преди 4 г. поставя нещата на по-обективна основа: "What is Orthodoxy?" От У- та Джон Хопкинс, обяснявайки вярно произхода на термина. Някои от представите ти за етническия произход на истор личности също са меко казано странни за Аеций например Що не му направиш ДНК анализ?!
Мани го истеричния тюркютски комплексар дето през живота си един път отишъл до Ерусалим или нам къде и станал хаджия, болест е тва?! Добродан му е мъчно, че никой не го бръсне, сака да влезе в диспут и да разбие всички с бойната си фантасмагорична етимология на всяка дума и обяснения от типа На-поле-он!!! ТанНакРа, особено стаааривт прабългарски бог Ра, от Райчо - Слънцето, ха-ха-ха!!! Копелетата на монголците, ашладисани и от арабите, иот китайците, са носители на прогреса и пасионарията, хааааааа!!!

А засега да се върнем към концепцията на Карл Ясперс, или по-точно, към възгледите на западноевропейските философи на историята. Всички те, като се започне от Августин Блажени, виждали в историята посока, цел и смисъл. А всички източни мислители съзирали в историята само възходи и падения, т.е. възприемали процесите като самоцелни, а смисъла виждали единствено в личното самоусъвършенстване, където историята е само фон. Очевидно тази отлика във възгледите не е случайна. И според нас тя се крие във факта, че западните мислители говорели за прогреса, създаден от човешките ръце, т.е. за техносферата, към която трябва да причислим и философията, защото тя също е продукт на човешката дейност, а източните мъдреци имали предвид живата природа, част от която са хората, а техниката е фон. Да преведем тази мисъл на научен език.

На Запад изучавали социално-културната история, а на Изток — етническата история или понякога просто генеалогията. И не бива да твърдим, че едното е по-важно от другото. И едното, и другото е нужно.