.
.
.

НЕПРИМИРИМИЯТ КЪМ ФАЛШИФИКАЦИИТЕ - ПРОФЕСОР ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ

Професор Петър Мутафчиев е един от най-изтъкнатите български учени, непримирим към фалшификациите на родната ни история. Той е един от най-авторитетните български историци медиевисти и византолози. Макар че в продължение на десетилетия неговото творчество беше подложено на безоснователна критика или на пълно отричане, а след като и те се оказаха безсилни, то беше оставено без каквото и да било внимание, само и само за да бъде забравено.

Но човек ако разгърне написаното от него, било то от сферата на родната ни история, или от византийската или балканската, ще се срещне с един от непреодолимите стълбове на българщината. Неговото творчество е чуждо на каквато и да било пропагандна ефектност, а се основава само на историческите извори и то когато те са безспорни.


 

Проф. П. Мутафчиев

ДЕ, КОГА И КАК СЕ Е ГУБИЛ БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ДО ДНЕС.

/.../
Едно фалшиво схващане е, че българската народност е създадена от прабългарите, които в 679 година се явиха на юг от Дунава. Етническото единство, етнографската основа, върху която се създаде и разви българският народ, съществуваше още години преди Аспарух да се яви на Балканския полуостров. В науката е установено, че всички славянски племена, които във времето на Бориса, на Симеона, на Самуила, в епохата на най-голямото разширение на българската държава, влизаха в нейните предели, или се намираха вън от нея на юг, образуваха в етническо отношение едно цяло, отлично от племената славяни, които изобщо не можем да наречем с името българи. Науката стои на схващането, поддържано от всички безпристрастни изследователи, че тук, на Балканския полуостров, във времената на славянските преселения са се настанили, собствено казано, два народа: от една страна племената, които по-късно влязоха в общото етническо цяло, наречено сръбски народ, и от друга страна, тъй наречените български славяни. Науката днес може с приблизителна точност даже да определи границата, която в миналото делеше тия две славянски сродни, но все пак твърде различни етнични групи. Данните за това са из областта на филологията и предимно от тая на топографската ономастика. Въз основа на тях ние можем да кажем, че границата, която в дълбокото средновековие е делила сръбското племе от българското, е вървяла на запад от съединена Моравия и е стигала до Адриатическото море южно от устието на Дрин.
За историка, който се рови в миналото на Балканите, няма никакво съмнение, че от върховете на Карпатите до Егейско море и от Черно море до бреговете на Албания е обитавала една хомогенна, еднаква по бит и език компактна маса, която е образувала това, що се нарича българско славянство. Именно него българските царе, в течение на многогодишната история на нашия народ, се стремяха да обединят в една единна държава. В нашите учебници по история твърде малко внимание се обръща на този факт. Нашите големи царе се представят не веднъж като хора, които са водили войни за химери, за владението на Цариград. Този възглед е погрешен. Обединението на българското славянство бе възможно само в борба срещу Цариград, а даже и при най-голямото разширение на българската държава, тя не успяваше да прибере в границите си всички части на това славянство, което етнически и битово спадаше към българската народност.
Може би някои от вас ще ме обвинят в шовинизъм, когато кажа, че части от него живееха в най-южните предели на днешна Гърция и в Пелопонез. За тия славяни имаме доста много известия от миналото. Пелопонеските славяни са живеели в периода от VIІ век до началото на IX век като едно население съвършено независимо от правителството на Византия. Това пелопонеско славянство едва в началото на IX век почна да се поддава на натиска на византийската власт, а заедно с това, - на асимилационната дейност на гръцката култура и на гръцката църква. В 807 г. след едно голямо нападение срещу гр. Патрас то бива разгромено. Все пак този разгром не го изличава съвсем. Две славянски племена, милинци и езерци, се срещат в известията за Пелопонез и през по-късната епоха. До 940 г. те са още свободни и едва през това време биват принудени да плащат данък на византийския император. За тях имаме известия даже до век, когато вземат участие в борбата срещу франкските барони, настанени в пелопонеските земи след 1203 год. Сведенията за пелопонеските славяни не престават дори и до XV век. Едва в този момент за тях изчезват всякакви вести. И днес обаче от това изчезнало пелопонеско славянство са останали много следи; тези, които би разгърнали картата на нова Гърция, ще намерят в нея реки, градове, села, планински върхове, чиито имена са чисто славянски.
Асимилацията на това южно пелопонеско славянство се засилва особено много, когато в XV век в Южна Гърция нахлуват многолюдни тълпи албанци.
За българско славянско население, което е живяло и в северната част на днешна Гърция, главно в Тесалия и Епир, имаме твърде много известия. През VII-VIII в. Тесалия е била населена от едно славянско племе Велигостичи; известен е и един негов княз - Окомир. Един византийски автор от X век казва, че някогашните Мирмидонци, над които в Тесалия владеел Ахил, носили вече името българи. Това не значи, че старото гръцко население в Тесалия беше българизирано, това значеше само, че земите на това население в Тесалия в X век вече били обитавани от българи.

/.../
Закрепен достатъчно в тази област, гърцизмът вече през същата епоха на робството почва да настъпва на север към компактното българско население, което обитавало най-южните предели на Македония. През течение на век и половина (XVII и XVIII векове) бива погърчено почти всичкото население из басейна на р. Бистрица. Околиите Населишка и Гребенска, които преди два и половина века са имали чисто българско население, са днес населени само от гърци; там няма нито един човек, който да говори български. И там, обаче, като паметници на изчезналата в тях българщина са много топографски имена, имената на селища, на реки, на планински върхове, които всеки от вас може да прочете в съвременните карти.
От долината на р. Бистрица гърцизмът през същата тази епоха се разпространява още на север и обхваща планинските земи, които делят тази долина от котловините на Леринско и Воденско. Градът Негуш, който до преди половин век е имал повече от 2000 български къщи, в 1913 год., преди обезбългаряването на тези краища, вече беше загубил своето българско население. Също така е и с гр. Бер.
В Солунското поле, което в средновековието е носило българското название Сланица, българският елемент, - въпреки всички превратности и въпреки грамадното културно влияние на Солун, който през цялата епоха на средновековието представял един колосален казан, в който се е претопявал българският елемент, - запазва своя български характер през цялото средновековие и през цялата епоха на турското робство. И то не затова, защото българският елемент в Солунско имаше тази съпротивителна сила, която липсваше на българското население на югозапад от него, а защото тук се намеси един външен фактор. Това бяха турските землевладелци, бегове в богатото Солунско поле. Те бяха взели под свое покровителство тамошното българско селско население, което живееше като ратаи в техните чифлици и го закриляха от гръцката пропаганда и от гръцката асимилаторска дейност.
Обаче, не тъй щастлива беше съдбата на друга една част от българското племе, което обитаваше земите на запад от Солун, в Халкидическия полуостров, Лагадинско и Круша планина. За тамошното славянско население, също така част от голямата славянобългарска маса, населяваща и източните, и югозападните предели на Балканския полуостров, имаме твърде много сведения от стари исторически извори.
В Халкидика, изобщо на изток от Солун, е живяло голямото и твърде войнствено славянско племе ринхини. Те са били известни в миналото като смели пирати войници. Заедно със славянските племена от Югозападна Македония и Тесалия, те не един път нападали Солун. Техните малки флотилии кръстосвали Мраморното и Егейско морета. Срещу ринхините и струмците, които живеели из земите по долното течение на р. Струма, били насочвани през VII-VIII в. не един път походите на византийските императори. Въпреки всичко това, въпреки обстоятелството, че голяма част от тях още в ранната епоха на средновековието бяха отвлечени и заселени като колонисти в Мала Азия, Халкидика успя да запази своя славянобългарски характер през цялото средновековие. От Халкидика произхожда най-старият паметник на славянското глаголическо писмо. За халкидическите славяни българи имаме известия дори и от XVI век. Един французин, който в 1505 г. посетил Халкидическия полуостров, разказва, че по-голямата част от работниците в тамошните рудници са българи.
Погърчването на това българско население в Халкидическия полуостров започва през епохата, в която се извършва погърчването и асимилацията на нашите сънародници на югозапад от Солун, именно през XVI век. Обстоятелството, което усили тук този процес, беше настаняването на турските номади, тъй наречените „коняри”, в планините на север от Халкидика. Чрез тях българското население в Халкидика бе откъснато от голямата българска маса, която населяваше областите към Беласица планина, и по такъв начин то бе оставено само на себе си. Гърцизмът срещу Халкидическия полуостров настъпваше от бреговете на морето и откъм Солун. Вече към края на XVIII век южната половина на Халкидическия полуостров нямаше вече никакви българи. Пътешественици, които са посещавали тези места, уверяват, че до неотдавна сред част от населението им са запазени български обичаи, а жените и момите пеят български песни, без да разбират тяхното съдържание. Завладял целия Южен Халкидик, гърцизмът през XIX в. продължава настъплението си и на север. Процесът на погърчването тук, благодарение на редица обстоятелства и усилената гръцка пропаганда, почва да се развива извънредно бързо и вече към края на XIX век и в областта на езерата Бешик и Болбе почти не беше останало българско население.
Малко по-друго беше положението в Серско. Както казах, тук от началото на средновековието живееше племето струмци. На изток от него бяха земите на друго славянско племе, смоляни, което обитаваше и част от Родопските планини. Срещу тия две племена, както и срещу ринхините, бяха насочени още през VII и VIII векове експедициите на византийските императори, които се стремяха да създадат една сигурна връзка между Цариград и Солун. С десетки хиляди струмци и смоляни през VII и VIII векове биват изселени от своите земи и настанени в Мала Азия. Колко многобройни са били тия славянски маси, пренесени отвъд протоците, можем да си съставим представа от това, че още в VII век Византийската империя набирала сред тях армия от 30 хиляди души. Въпреки тоя насилствен емиграционен процес на славянското население, което е обитавало в Струмско, в Серско и по-нататък, към долината на р. Места, българският елемент се запази там. Причината е тази, че празнините, образувани било от византизацията, било от насилственото изселване, бивали запълвани чрез нови притоци от българи, които се спускали от планинските области на Пирин и Родопите. По такъв начин Серската област запазва своя български облик не само през средните векове, но през по-късно време. Тук за средновековния период имаме достатъчно категорични и ясни свидетелства; напр. един византийски автор от началото на XIII век говори, за „българските окръзи около Серес”.
За епохата на турското робство достатъчно свидетелства в това отношение ни дават документите, които във време на Балканската война бяха намерени в митрополията на града Серес и в архивата на Кушницския маастир. От тях се вижда, че мнозинството християнско население в Серес през XVII-XVIII в. е било българско. Срещат се даже свещеници, които носят национални български имена, - например името Пенчо. Етническият български лик на Серската област, следователно, се запазваше благодарение на притока на живите елементи, които слизаха от Родопите и Пирина. Този приток продължаваше даже тогава, когато равнините беломорски във времето на турското нашествие бяха безмилостно опустошавани от завоевателите. Същото беше положението и в Западна Тракия и в Деде-Агачката област. Там, обаче, се намесиха други обстоятелства, които не допуснаха тия земи да запазят своето българско население. От време на Балканската война знаете, че населението на Гюмюрджинската област и голяма част от Тракия бе твърде рядко. Причината за обезлюдяването на тамошните земи се криеше в обстоятелството, че те бяха понесли тежки жертви в епохата на турското нашествие. По-късно, когато беха мохамедизирани родопските българи и се създаде голямата помашка група в Родопите, тези помаци образуваха един заслон, който не позволяваше на останалото българско население в Родопите да се свлича към Беломорието. Въпреки това, обаче, българщината от Родопския край успя тук или там да проникне през мохамеданската завеса и се свлече към Беломорската равнина и към Гюмюрджинско. Там преди 1913 година имаше редица запазени български села. Много повече от тях, обаче, бяха напълно погърчени. Тяхното погърчване също така бе извършено в периода от XVIІ и XVIII, а отчасти и през XIX векове и се дължеше на влиянието на гръцката църква, на организираната гръцка пропаганда, направлявана от Цариград.
Наскоро след Балканската война един наш книжовник, който беше обиколил тези места, ми показа един доклад на гръцки училищен инспектор от гр. Деде-Агач. Този последният излагаше на своето началство в Цариград - знаете, че в Тракия гръцките училища бяха под ведомството на Цариградската патриаршия - начините и средствата, чрез които би могло да бъде ускорено погърчването на българщината из Дедеагачкия край. Той съветваше да се изпращат там жени за учителки, които да се омъжват за местни хора, да създават по тоя начин гръцки гнезда, които от своя страна ще въздействуват на останалото население. Ако българщината, прочее, в Гюмюрджинския и Дедеагачкия краища беше тъй много намалена, това се дължеше на мохамеданизирането на родопските българи, на влиянието на гръцката култура, която проникваше тук от беломорското крайбрежие, и на организираната гръцка пропаганда.
Положението в Източна Тракия и Одринско се различава от това, което изложих досега. Има данни, че Източна Тракия, Одринската област, долното течение на р. Марица и земите по-на изток още през време на славянското преселение са били заети от славяни от същата група, към която принадлежаха техните братя в Северна Тракия или зад Балкана. Известно е напр., че в VIII век един от князете на ринхините, които обитаваха в Халкидическия полуостров, бива хванат измамнически от гърците и изпратен в Цариград. Оттук той успява да избега и се скрива всред славяните около гр. Виза. Тогава, следователно, из тия земи е имало доста много славянско население. Обаче Източна Тракия беше изложена още твърде рано на влиянието на Цариград. Тя бе и главната военна база при борбите им срещу българите; в нея се водеха най-много войни между българи и византийци; тази земя видя най-рано нейното население да се разредява. Славянските поселници там, от друга страна, се почувствуваха най-рано притеснени от византийската култура и най-рано застрашени в особеностите на своя бит, а преди това в своята политическа самостоятелност. И докато за другите славянски племена в Балканския полуостров имаме известия, за славянските племена, които обитавали Източна и Южна Тракия, нямаме абсолютно никакви вести, факт, който показва, че тяхната племенна организация е била твърде рано унищожена. Все пак, обаче, славянството продължава да живее и в тия земи още много векове под ред. Във всеки случай, в края на XI век и в началото на XII век имаме сведения, какво в земите около Долна-Марица, Деде-Агачко са живеели българи. Тогава, в края на XI в., бил основан при Долна Марица манастирът Вира. Когато започват турските нападения, неговите монаси го укрепяват със стени, населението от околните места почва да дири убежище в него, заселва се и образува днешния град Фере. В акта за основаването на тоя манастир се изброяват села из околността с чисто славянски български имена. Това показва, че в края на XI и XII векове земите около Долна Марица все пак са пазили своето славянско население.
Страшното бедствие за тамошния български елемент започна едва от втората четвърт на XIV век, с нашествието на османските турци.

/.../
Г-да! Аз искам, след като свърших този преглед, да мина върху състоянието на западните покрайнини.
От изложеното вие виждате, че през хилядолетното ни съществуване българщината в южните балкански земи е била подложена на една непрекъсната асимилация. Едно свидетелство за упоритостта на българското племе е, трябва да бъде подчертано това, че то, въпреки всички превратности на съдбата, въпреки всички нещастия и стихийните бедствия, успява да се запази в най-южните балкански земи до епохата на турското нашествие и на много места го преживява, за да бъде подложено на усилена асимилация в последните два века от съществуването на турската империя. Силите, които съдействуваха за обезличаването на българския национален колорит на ония места, бяха от най-разнообразно естество, но на първо място тук действуваше съзнателната гръцка пропаганда, дейността на гръцката църква, въздействието на по-силната гръцка култура. И ние се поддавахме на това въздействие в епохата на робството, защото българският народ беше изгубил самосъзнанието си, нямаше водачи, нямаше кой да го упътва, кой да го научи да пази себе си, да пази народността си.
Горе-долу също такива изпитания постигнаха нашия народ в западните покрайнини, в които се беше настанило българското славянство. 
/.../
1929 г.
https://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=376:mf&catid=29:2010-04-24-09-14-
13&Itemid=61

ПП: Асимилацията на етноси е обективен исторически процес от древността до днес...
Лошото е, че продължаваме да се губим като народ...

Изглежда че благодарение на действията на бг елита, нашия народ е станал ДНК донор на други.
И то прехваления - царския елит.

Нашата етническа, религиозна и прочие толерантмост трябва да е с мярка, но ние в нищо не си знаем мярата – особено в яденето, пиенето и секса.