2. radostinalassa
3. wonder
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. iw69
8. laval
9. zahariada
10. reporter
11. kunchev
12. djani
13. getmans1
14. bezistena
2. shtaparov
3. katan
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. ka4ak
7. milena6
8. dobrota
9. vidima
10. ambroziia
2. radostinalassa
3. sarang
4. wrappedinflames
5. hadjito
6. djani
7. savaarhimandrit
8. iw69
9. iva971
10. bateico


.
.
Втора глава
ИСТОРИЯТА НА НАШАТА КАНАЛИЗАЦИЯ
Когато хулят сега произвола на култа, се позовават на вечно предъвкваните тридесет и седма и осма година. И ето как в съзнанието се утвърждава, че не е имало арести нито преди, нито след това, а единствено през тридесет и седма — тридесет и осма година.
Без риск да изпадна в грешка, ще кажа: потокът от тридесет и седма тридесет и осма не е нито единственият, нито дори най-големият, а само по всяка вероятност един от трите значителни потока, препълнили мрачните зловонни тръби на нашата тъмнична канализация.
Преди него е потокът от двадесет и девета — тридесета година, кажи-речи, колкото Об, натикал в тундрата и тайгата близо петнадесетина (ако не и повече) милиона селяни. Но селяните си мълчат, неуки са, не са писали ни жалби, ни мемоари. С тях и следователите не са си губели нощите, нито е трябвало да водят протоколи — достатъчно е било решението на селсъвета. Този поток се излива, всмуква се в скованите от вечен лед земи и дори най-разпалените умове почти не си спомнят за него, сякаш той изобщо не е наранявал руската съвест. А всъщност нито Сталин, нито ние с вас имаме по-тежко престъпление от това.
Сетне идва потокът от четиридесет и четвърта — четиридесет и шеста, кажи-речи, колкото Енисей; изхвърлени са в помийните канали цели нации и още милиони и милиони — онези, които — заради нас! — са били в плен, откараните в Германия и върналите се след това оттам. (Така Сталин изгаря раните, та по-бързо да се покрият със струпеи и да не даде възможност на общото народно тяло да отпочине, да задиша с пълни гърди, да се посъвземе.) Но и този поток се състои предимно от обикновени хорица, които не са оставили мемоари.
А потокът от тридесет и седма година грабва и понася към Архипелага вече и хора с положение, хора с партийно минало, хора с образование, а и около тях в градовете остават мнозина наранени, че и нелишени от перо! — и всички те сега пишат, говорят, спомнят си: тридесет и седма година! Това е Волга на народната мъка!
А споменете ли пред кримския татарин, пред калмика или чеченеца за „тридесет и седма“, той само ще присвие рамене. Или какво е за Ленинград тридесет и седма, когато той помни тридесет и пета? А дали за повторно арестуваните или за прибалтийците не са по-тежки четиридесет и осма и четиридесет и девета? И ако ревнителите на стила и на географията ме упрекнат, че съм пропуснал още реки в Русия — нали има и неназовани още потоци, трябват ми много страници! И реките ще се изпълнят от потоците.
Известно е, че ако не се упражнява, всеки орган се атрофира.
И така, след като знаем, че Органите (те сами са се нарекли с тази гадна дума), възпети и въздигнати над всичко живо, не са получили атрофия на нито едно свое пипало, напротив — разраствали са се и мускулатурата им е заяквала, лесно е да се досетим, че са били упражнявани постоянно.
По каналите се стича човешки поток от пулсиращи тласъци — напорът е ту по-голям от предвиждания, ту по-слаб, но тъмничните канали никога не са оставали празни. Кръвта, потта и пикочта — в каквито бяхме превърнати всички, са се плискали в тях постоянно. Историята на тази канализация е история на непрекъснатото вливане и изливане, само дето пълноводията се редуват със спадове на нивото и отново с пълноводия, потоците се сливат ту по-големи, ту по-малки, от всички страни се стичат ручейчета, вадички, струйки от улуците и просто отделно уловени капчици.
Привежданият по-нататък списък, в който в еднаква степен се споменават и потоците, състоящи се от милиони арестувани, и ручейчетата от обикновени незабележими десетки хора, е още твърде непълен, беден, ограничен от моите възможности да проникна в миналото. Тук са нужни още много попълнения от осведомени и останали живи свидетели.
* * *
Най-трудно е да се проследи началото. Защото колкото по-дълбоко се потапяме в десетилетията, толкова по-малко свидетели намираме там — мълвата е загаснала и помръкнала, а хроники няма или ако ги има, са под ключ. И защото не е съвсем справедливо да разглеждаме тук върху една плоскост и годините на особеното ожесточение (Гражданската война), и първите мирни години, когато би трябвало да се очаква милосърдие.
Но още преди каквато и да било гражданска война се видя, че Русия с такъв състав на населението не е годна, разбира се, за никакъв социализъм, че цялата е окаляна. Един от първите удари на диктатурата се стоварва върху кадетите (при царизма — крайната революционна зараза, при пролетарската власт — крайната реакционна зараза). В края на ноември 1917 г., през първия отложен срок за свикването на Учредителното събрание, партията на кадетите е обявена извън закона и започват арестите им. Някъде по същото време са хвърлени по затворите Съюзът за защита на Учредителното събрание и системите на „войнишките университети“.
По смисъла и духа на революцията е лесно да се досетим, че през тези месеци Крести и Бутирки[1], както и редица още сродни на тях провинциални затвори, се пълнят с едри богаташи, с видни обществени дейци, генерали и офицери; с чиновници от министерствата и от целия държавен апарат, неизпълняващи разпоредбите на новата власт. Една от първите операции на ЧК е да арестува стачния комитет на Общоруския съюз на служещите. Един от първите циркуляри на НКВД през декември 1917 г. гласи: „Предвид саботажа на чиновниците… да бъде проявена максимална самодейност по места без отказ от конфискации, принуда и арести.“[2]
И макар че в края на 1917 г. за установяване на „най-строг революционен ред“ В. И. Ленин иска „да се смазват безпощадно опитите за анархия от страна на пияниците и хулиганите“, контрареволюционерите и други лица[3], т.е. той очаква главната опасност за Октомврийската революция от пияниците — контрареволюционерите са сбутани някъде на трето място, — ала поставя задачата и по-широко. В статията си „Как да организираме съревнованието“ (от 6-и и 9-и януари 1917 г.) Ленин провъзгласява общата единна цел за „прочистване на руската земя от всякакви вредни насекоми“. Под насекоми той разбира не само всички класово чужди, но също така и „работниците, които клинчат от работа, например словослагателите от питерските печатници“. (Ето на какво е способна дистанцията на времето. За нас сега е трудно да разберем как така работниците, току-що станали диктатори, тутакси са взели да клинчат от работа срещу собствения си интерес.) И още: „… в кой квартал на големия град, в коя фабрика, в кое село… няма… саботьори, наричащи себе си интелигенция?“[4] Вярно, че в тази си статия Ленин предвижда разнообразни форми за прочистване от насекомите: било да ги затварят, било да ги принуждават да чистят отходните места, било след престой в карцера да им се издават удостоверения за политическа неблагонадеждност, било да се разстрелват тунеядците; предоставен е избор: затвор или „принудителен тежък труд“[5]. Макар че, когато разглежда и подсказва основните посоки при наказанията, Владимир Илич предлага търсенето на най-сполучливите мерки по прочистването да бъде включено в съревнование между „комуните и общините“.
Сега няма да изследваме изчерпателно кой попада в това широко определение на насекомите: руското население е твърде разнородно и сред него се срещат обособени, съвсем ненужни, а днес вече и забравени малки групи. Насекоми са, естествено, земските дейци. Насекоми са кооператорите. Всички притежатели на къщи. Доста са насекомите и сред гимназиалните преподаватели. От насекоми гъмжат църковните енорийски съвети, насекоми пеят и в църковните хорове. Насекоми са свещениците, а още повече — монасите и монахините. Но и толстоистите, които при постъпването си на държавна служба или, да речем, в железниците, не дават задължителна клетвена декларация за защита на съветската власт с оръжие в ръка, също са разобличавани като насекоми (по-нататък ще видим случаи и на съдебна разправа с тях). И понеже стана дума за железниците — мнозина от насекомите се прикриват под железничарска униформа, та е необходимо да им я смъкват, а понякога и да ги разстрелват. Телеграфистите пък, кой знае защо, са в по-голямата си част непоправими насекоми, несимпатизиращи на Съветите. Не може да се каже нищо по-добро и за ВИКЖЕЛ[6], както и за другите профсъюзи, често гъмжащи от насекоми, враждебни на работническата класа.
Дори групите, които изброихме, обхващат огромен брой хора за няколко години прочиствателна работа.
А малко ли са всякаквите окаяни интелигенти, бездомни студенти, различни особняци, търсачи на правдата и налудничави, от които още Петър I се мъчи да прочисти Русия и които винаги пречат на стройния строг Режим?
Ала това санитарно прочистване е невъзможно, при това в условията на войната, ако трябва да се прибягва до остарели процесуални форми и юридически норми. Приета е обаче съвсем нова форма — извънсъдебната разправа, и с тази неблагодарна работа самоотвержено се нагърбва ВЧК — часовоят на революцията, единственият в човешката история наказателен орган, съсредоточил в едни ръце: следенето, ареста, следствието, прокуратурата, съда и изпълнението на решението.
През 1918 г., за да ускорят и победата на културната революция, започват да вадят и изтърсват мощите на светите угодници и да изземват църковните треби. В защита на разоряваните черкви и манастири избухват народни вълнения. На места бият камбани за тревога и православните бягат, мнозина от тях тръгват по просия. Естествено, някои са пречуквани на място, други — арестувани.
Сега, когато размишляваме за 1918–1920 г., се затрудняваме: дали да отнесем към тъмничните потоци и тези, които са само разстреляни, без да бъдат пращани по затворите? И в коя графа да впишем онези, които комитетите на бедните ликвидират зад вратата на селсъвета или в задния двор? Успяват ли дори да стъпят върху земята на Архипелага участниците в заговорите, разкривани масово във всяка губерния (два рязански, един костромски, един вишневолоцки, един велижки, няколко киевски, няколко московски, саратовски, черниговски, астрахански, селигерски, смоленски, бобруйски, тамбовски кавалерийски, чембарски, великолукски, мстиславски и други), или не успяват и затова не се отнасят към предмета на нашето изследване? Като отминем потушените прочути метежи (ярославския, муромския, рибинския и арзамаския, някои събития знаем единствено само по названията им — например колпинския разстрел през юни 1918 г. Какво е това? Кого са разстреляли?… И къде да запишем убитите?
Доста трудно е да решим: тука ли, в тъмничните потоци, или в баланса на Гражданската война да отнесем десетките хиляди заложници, тези в нищо необвинени и дори незаписани поне с молив по фамилии мирни жители, взети за унищожение, за да се всява страх, и за отмъщение на военния враг или на въстаналата маса? След 30 август 1918 г. НКВД дава указания по места „да се арестуват незабавно всички десни есери, а от буржоазията и офицерството да се вземат значително количество заложници“[7] (Все едно след покушението, извършено например от групата на Александър Улянов, да арестуват не само нея, но и всички студенти в Русия и значителен брой земски дейци.) Така е обяснявано открито (Лацис, вестник „Красный террор“, 1 ноември 1918 г.): „Ние не водим война срещу отделни лица. Ние изтребваме буржоазията като класа. Не търсете на следствието материали и доказателства за това, че обвиняемият е действувал на дело или на думи срещу Съветите. Първият въпрос, който трябва да му се зададе, е към каква класа принадлежи, какви са произходът му, възпитанието, образованието или професията му. В това са смисълът и същността на червения терор.“ С постановление на Съвета на отбраната от 15 февруари 1919 г. — очевидно под председателството на Ленин? — е наредено ЧК и НКВД да вземат за заложници селяни от местностите, в които разчистването на железопътните линии от снега „става не съвсем удовлетворително“ — с цел, „ако не се разчисти снегът, да бъдат разстреляни“[8]. С постановление на Съвета на народните комисари от края на 1920 г. е разрешено да бъдат вземани за заложници и социалдемократи.
Но дори да се придържаме само към обичайните арести, трябва да отбележим, че още от пролетта на 1918 г. потича многогодишният непрекъснат поток на изменниците социалисти. Всички тези партии — есери, меншевики, анархисти, народни социалисти, десетилетия наред само са се престрували на революционери, носели са само маска и на каторга са отивали единствено за да ни заблуждават. И едва в стремителния ход на революцията веднага е проличала буржоазната същност на тези социалпредатели. Естествено е тогава да бъдат арестувани! Скоро след кадетите, след разгонването на Учредителното събрание, обезоръжаването на Преображенския и други полкове започват да задържат по малко, отначало негласно, и есерите, и меншевиките. От 14 юни 1918 г., в деня, в който ги изваждат от всички съвети, тези арести стават все по-чести и по-масови. От 6 юли попадат на мушката и левите есери, които по-коварно и по-дълго се преструват на съюзници на единствената последователна партия на пролетариата. Оттогава става достатъчно в който и да е завод или градче да възникне работническо вълнение, недоволство, стачка (още през лятото на 1918 г. не са никак малко, а през март 1921 г. те разтърсват вече Петроград и Москва, сетне Кронщат и ускоряват идването на НЕП), та едновременно с успокояването, отстъпките и удовлетворяването на справедливите искания на работниците да почне нощното излавяне от ЧК на меншевики и есери като истински виновници за тези вълнения. През лятото на 1918 г., през април и октомври 1919 г. масово са арестувани и анархистите. През 1919 г. в затвора е вкарана цялата досегаема част на есеровския ЦК, която дочаква в Бутирки своя процес през 1922 г. През същата 1919 г. видният чекист Лацис пише за меншевиките: „Такива хора на нас повече ни пречат. Точно затова ги премахваме от пътя си — да не ни се мотаят в краката… Ние ги затваряме в някое прикътано местенце, в Бутирки, и ги държим там, докато не завърши борбата на труда с капитала.“[9] През юли 1918 г. целият безпартиен работнически конгрес е арестуван от отряда на латвийската охрана на Кремъл и незабавно са разстреляни едва ли не всичките в Таганка.
Още през 1919 г. става обяснима и цялата мнителност към нашите руснаци, завръщащи се от чужбина (защо? с каква мисия?) — така са затваряни пристигащите офицери от експедиционния (във Франция) руски корпус.
/.../
А. Солженицин – "Архипелагът Гулаг", 1958-1968 г.
https://chitanka.info/text/3533/4#textstart
Тук съзнателно не се спираме върху онази голяма част, смляна от ЧК, специалните отдели и революционно-военните трибунали, която е свързана с преместването на фронтовата линия, с превземането на градове и области. Същата директива на НКВД от 30 август 1918 г. е направлявала усилията „към безусловен разстрел на всички замесени в белогвардейска дейност“. Но понякога не е ясно: как ще е правилно да разграничаваме? Ако това трябва да става от лятото на 1920 г., когато Гражданската война още не изцяло, не навсякъде е свършила, но на Дон вече е приключила и оттам, от Ростов и Новочеркаск, пращат безчет офицери в Архангелск, а по-нататък с шлепове на Соловки (няколко шлепа са потопени в Бяло море — както впрочем и в Каспийско) — да отнесем ли и тези неща все още към Гражданската война или към началото на мирното строителство? Ако през същата година в Новочеркаск разстрелват бременна офицерска жена заради това, че е укрила мъжа си, в коя категория да я впишем?
През май 1920 г. ЦК излиза с известното постановление „За подривната дейност в тила“. От опит знаем, че всяко подобно постановление е импулс за нов всеобщ поток от арестанти, че то е външният признак на потока.
Особена трудност (но и особено достойнство) в организирането на всички потоци до 1922 г. е липсата на Наказателен кодекс, на каквато и да било система от наказателни закони. Единствено революционното правосъзнание (което обаче е винаги безпогрешно!) ръководи конфискуващите и канализаторите: кого да арестуват и какво да правят с него.
В този обзор няма да проследяваме потоците от криминални престъпници и нарушители на обществения ред, ето защо ще напомним само, че всеобщите бедствия и недостатъци при преустройването на администрацията, учрежденията и всички закони довеждат до чувствително увеличаване на кражбите, грабежите, насилието, подкупите и препродажбите (спекулацията). Макар и не толкова опасни за съществуването на републиката, тези криминални престъпления са също частично преследвани и със своите арестантски потоци увеличават потоците от контрареволюционери. А има и спекулация с напълно политически характер, както личи от декрета на Совнаркома, подписан от Ленин на 22 юли 1918 г.: „уличените в пласиране, изкупуване или съхраняване на монополизираните от републиката хранителни продукти под претекст за поминък (селянинът задържа зърното, за да го пласира под формата на поминък, а какъв друг поминък има??? — б.а.)… се наказва с лишаване от свобода за срок не по-малко от 10 години, съпроводено с най-тежък принудителен труд и конфискация на цялото имущество.“
Пак от същото лято изчерпалото силите си село започва да предава безвъзмездно добивите си. Това довежда до селски въстания, а следователно и до тяхното потушаване и до нови арести („Най-трудолюбивата част от народа се изкоренява окончателно“ — Короленко, писмо до Горки от 10 август 1921 г.). През 1920 г. знаем (наистина ли знаем?…) за процеса срещу Сибирския селски съюз. В края на 1920 г. предварително е разгромено тамбовското селско въстание, ръководено от Съюза на трудовото селячество (както и това в Сибир). Тук минава дори без съдебен процес…
Нито един гражданин на руската държава, членувал някога в друга, не в болшевишка партия, не може да избегне своята съдба, обречен е (ако, подобно на Майски и Вишински, не успява да претича по гредите на крушението в комунистическата партия). Може и да не го арестуват веднага, може да доживее (според степента на своята опасност) до 1922-ра, до 1932-ра или дори до 1937 година, но списъците се пазят, редът си върви, редът му идва, арестуват го или само любезно го поканват, за да му зададат един-единствен въпрос: членувал ли е в… от… до…? (Понякога има и въпроси за неговата враждебна дейност, но първият решава всичко, както сме вече наясно сега, след десетилетия.) По-нататък съдбата им е различна. Някои попадат направо в знаменитите царски централни затвори (по щастливо стечение на обстоятелствата всички те добре са се запазили и някои социалисти се озовават дори в същите килии и при същите тъмничари, които вече познават). На някои предлагат да заминат на заточение — о, не за дълго, за две-три години. Или още по-невинно: колкото да им се пише минус[15] (малко ли градове има), да си изберат сами местожителството, стига да е по-далечко, бъдете така добри да живеете там и там и да чакате решението на ГПУ.
Тази операция се проточва дълги години, защото главното й условие са тишината и незабележимостта. Важното е да бъдат прочистени веднъж завинаги Москва, Петроград, пристанищата, промишлените центрове, а по-късно околиите от всички други социалисти. Това е грандиозен беззвучен пасианс със съвсем необясними за съвременниците правила, чиито очертания сме в състояние да оценим едва сега. Нечий проницателен ум го е замислил, нечии прилежни ръце, без да пропуснат нито миг, посягат към фиша, стоял три години в един куп, и внимателно го прехвърлят в друг. Който е лежал вече в затвора, го пращат на заточение (и то по-надалеч), който е отбивал само „минус“ на заточение (но извън пределите на видимостта на „минуса“ му), от заточението — на ново заточение, след това пак в затвора (вече друг). Търпението и само търпението е най-важното за тези, които редят пасианса. И без шум, без вопъл членовете на другите партии се изгубват постепенно, прекъснати са всякакви връзки е местата и хората, където са ги познавали преди от революционната им дейност — и така незабележимо и неотклонно се подготвя унищожаването на всички, които са говорили по студентските митинги или гордо са дрънчали с царските окопи (Короленко пише на Горки в писмото си от 29.6.1921 г.: „Някога историята ще отбележи, че болшевишката революция се разправи с искрените революционери и социалисти със същите средства, както и царският режим.“ О, де да беше само така! — тогава всички те да са останали живи).
През пролетта на 1922 г. Извънредната комисия за борба с контрареволюцията и спекулата, току-що прекръстена на ГПУ, решава да се намеси в църковните работи. Трябва да се осъществи и „църковна революция“ — да се смени ръководството и да се постави на мястото му такова, което да насочва само едното си ухо към небето, а другото — към Лубянка. Такива обещават да станат живоцърковниците[16], но без външна помощ не успяват да превземат църковния апарат. За целта е арестуван патриарх Тихон и са проведени два гръмки процеса с разстрели: в Москва — срещу разпространителите на патриаршеското възвание, в Петроград — срещу митрополит Вениамин, попречил църковната власт да премине в ръцете на живоцърковниците. В губерниите и околиите биват арестувани митрополити и архиереи и както винаги след едрата риба върви и дребната — протойереи, монаси и дякони, за които не се съобщава във вестниците. В затвора са хвърлени всички, които се опитват да се противопоставят на църковния обвинителен напор.
Свещенослужителите се вливат в потока като неотменна част от всекидневния улов, посребрените им коси проблясват във всяка килия, а след това и във всяка соловецка поетапна група.
В началото на 20-те години са затворени и теософи, мистици, спиритисти (групата на граф Пален протоколира разговорите си с духовете), религиозни организации, философи от кръжеца на Бердяев. Пътем са разгромени и прехвърлени в затворите „източните католици“ (последователи на Владимир Соловьов), групата на А. И. Абрикосова. Някак от само себе си са затваряни и обикновените католици — полските ксендзове.
Ала коренното унищожаване на религията в тази страна, превърнало се през целия период на 20-те и 30-те години в една от важните цели на ГПУ — НКВД, може да бъде постигнато само чрез масовото затваряне на вярващите измежду православните. Интензивно арестуват, затварят и заточават монасите и монахините, толкова често мяркащи се с черните си одежди в предишния руски живот. С арестуването и съденето им се занимават църковни активи. Кръговете непрекъснато се разширяват и ето че вече започват да задържат и просто вярващите миряни, старите хора и особено жените, които вярват по-упорито и които сега при поетапните прехвърляния и в лагерите за дълги години също са наричани монахини.
Всъщност се смята, че ги арестуват и съдят не заради самата вяра, а затова, че изказват своите убеждения гласно и възпитават в този дух децата си. Както пише Таня Ходкевич:
Свободно можеш да се молиш,
но… да те чува само Бог.[17]
При прочистването на големите градове в името на настъпващото чисто общество през същите тези години, особено през 1927-а, изпращат на Соловки и проститутки, омешани с „монахините“. Любителките на греховния земен живот получават лека тригодишна присъда. Обстановката на етапите, прехвърлянията, а и на самите Соловки не им пречи да припечелват от своя весел поминък от началството и от конвойните войници и да се завръщат след три години там, откъдето са дошли, с тежки куфари. За вярващите обаче е непостижимо да се върнат някога при децата си в родния край.
Опитано е нещо ново, появява се нов апетит. Отдавна е настъпило време да бъде разгромена техническата интелигенция, която си е въобразила, че е незаменима, и не е свикнала да изпълнява заповедите начаса.
Един вид никога не сме имали доверие на инженерите. Тези лакеи и прислужници на бившите капиталистически господари попадат на мушката на здравото работническо недоверие и контрол още от първите години на революцията. През възстановителния период обаче ние все пак ги допускаме да работят в нашата промишленост и насочваме цялата сила на класовия си удар срещу останалата интелигенция. Но колкото повече зреят нашето стопанско ръководство, ВСНХ[20] и Държавната планова комисия, колкото повече нараства броят на плановете и колкото повече тези планове си противоречат и се изменят един друг, толкова по-ясни стават вредителската същност на старото инженерство, неговата неискреност, хитрост и продажност. Часовоят на Революцията присвива по-зорко очи — и там, където ги спре, веднага се натъква на вредителско гнездо.
Тази оздравителна работа върви с пълна пара от 1927 г. и разкрива веднага пред пролетариата всички причини за нашите стопански несполуки и дефицит. В НКПС[21] (железниците) — вредителство (чудно ли е тогава, че е толкова трудно да се качиш на влака, че доставките не пристигат?). В МОГЕС[22] — вредителство (спиране на тока). В нефтената промишленост — вредителство (никъде няма газ). В текстилната — вредителство (няма с какво да облечеш труженика). Във въгледобивната — колосално вредителство (ето защо сме мръзнали)! В металургичната, военната, машиностроителната, корабостроителната, химическата, минната, злато-платиновата, напоителната — навсякъде гнойници на вредителството, от всички страни — врагове с логаритмични линийки! ГПУ се задъхва да излавя и прибира вредителите. В столиците и провинцията работят колегиумите на ОГПУ и пролетарските съдилища, които прекарват през човекомелачката тази несвършваща паплач, и трудещите се научават (а често и не научават) с ахкане от вестниците за техните нови далавери. Научават за Палчински, за фон Мек, за Величко[23], а да не говорим колко са безименните. Всеки отрасъл, всяка фабрика, всяка занаятчийска задруга трябва да търси при себе си вредителство и започне ли — тутакси го намира (с помощта на ГПУ). Ако все още някой инженер, завършил преди революцията, остава неразобличен като предател, със сигурност може да бъде подозиран в това.
И какви изтънчени злодеи били тези стари инженери, как по най-различен сатанински начин знаят да вредят! Николай Карлович фон Мек в Народния комисариат на транспорта се преструва на твърде предан строител на новата икономика, надълго и нашироко говори разпалено за икономическите проблеми в строителството на социализма и обича да дава съвети. Един такъв крайно вреден негов съвет е да се увеличат влаковите товарни композиции, да не се опасяваме от тяхната претовареност. Благодарение на ГПУ фон Мек е разобличен (и разстрелян): искал е да се износят железопътните релси, вагоните и локомотивите и републиката да остане в случай на интервенция без железници! Когато малко време след това новият комисар на транспорта другарят Каганович се разпорежда да пускат именно тежко натоварени влакови композиции, че дори и двойно и тройно свръхтежки (за това откритие той и другите ръководители получават ордени „Ленин“), инженерите вредители се проявяват като радетели за старото — надигат вой, че било прекалено, че така подвижният състав се износвал катастрофално, и са разстреляни справедливо заради неверието си във възможностите на социалистическия транспорт.
Няколко години наред тези радетели за старото са преследвани — прониквали са във всички отрасли, размахват проектните си формули и не искат да разберат как ентусиазмът на персонала помага на мостовете и машините. (Това са години на израждане на цялата народопсихология: осмивана е благоразумната народна мъдрост, че „бързата кучка слепи ги ражда“, изопачава се отколешната пословица „който бърза, бавно стига“…) Това, което забавя понякога арестуването на старите инженери, е неподготвеността на смяната. Николай Иванович Ладиженски, главен инженер във военните ижевски заводи, е арестуван отначало заради „крайните си теории“, заради „сляпата си вяра“ в определен предел на здравина, на която се осланя, за да обяви за недостатъчни подписаните от Орджоникидзе суми за разширяването на заводите. (А Орджоникидзе, разправят, разговарял със старите инженери така: поставял по един пистолет отдясно и отляво на писалищната маса.) Но след това е задържан под домашен арест — и му нареждат да работи на предишното си място (работата без него запада). Той слага работата в ред. Ала сумите продължават да си остават недостатъчни — и ето че този път го вкарват отново в затвора „заради неправилно използуване на сумите“: значи не стигат, защото главният инженер ги разпределя лошо! Още първата година Ладиженски умира при работа в дърводобива.
Така за няколко години е прекършен гръбнакът на старото, прославило нашата страна руско инженерство, на любимите герои на Гарин-Михайловски и Замятин.
От само себе си се разбира, че и от този поток, както от другите, са повлечени и други хора, близки и свързани с обречените, например, както и… не ми се ще да петня светлобронзовия образ на Часовоя, но няма как… Както и злополучните осведомители. Ще помолим читателя да не забравя и за миг този напълно секретен, публично непроявен поток — особено за първото следреволюционно десетилетие: тогава хората са все още горди и мнозина все още нямат представа, че нравствеността е относителна, притежава само тясно класов смисъл — и дръзват да отказват предлаганите им служби, и всички са унищожавани безпощадно. Точно тогава предлагат на младичката Магдалина Еджубова да следи инженерския кръг, тя обаче не само отказва, ами и разказва на своя наставник (тъкмо него трябвало да следи); той обаче все пак скоро е арестуван и на следствието си признава всичко. Бременната Еджубова е арестувана „за разгласяване на оперативната тайна“ и е осъдена на разстрел. (Впрочем тя се отървава с двадесет и пет годишна поредица от няколко присъди.) През същия период (1927 г.), макар и в съвсем друг кръг — сред видните харковски комунисти, Надежда Виталиевна Суровцева също отказва да следи членовете на украинското правителство и да пише доноси срещу тях, за което е заловена в ГПУ и едва след четвърт столетие, вече полужива, се измъква на Колима. А които не са изплували — за тях дори не знаем.
(През 30-те години този поток от непокорни пресъхва напълно: щом от теб се иска да осведомяваш, значи така ще бъде — къде ще се дяваш? „Срещу ръжен не се рита.“ „Ако не аз, друг ще е.“ „По-добре да бъда сексот[24] аз, добрият, отколкото някой лош.“ Впрочем от доброволци за сексоти няма отърване: хем изгодно, хем доблестно.)
През 1928 г. в Москва се гледа нашумялото Шахтинско дело — нашумяло заради публичността, която му се дава заради смайващите признания и самобичуването на подсъдимите (все още не на всички). Две години по-късно, през септември 1930 г., съдят най-позорно организаторите на глада (ето ги, ето ги, вижте ги!) — четиридесет и осем вредители в хранително-вкусовата промишленост. В края на 1930-а е проведен още по-гръмко и вече безукорно репетираният процес срещу промишлената партия — Промпартията. Тук вече всички подсъдими до един си приписват какви ли не отвратителни измишльотини — и ето че пред очите на трудещите се израства като монумент, от който са смъкнали покривалото, грандиозно, хитроумно сплели се ведно всички отделни до този момент разобличени вредители: Милюков, Рябушински, Детерлинг и Поанкаре.
След като вече сме започнали да вникваме в нашата съдебна практика, разбираме, че общовидимите съдебни процеси са само къртичини на повърхността, а главното копаене става изцяло отдолу. На тези процеси са изкарвани само малка част от хвърлените в затвора, само онези, които се съгласяват противоестествено да клеветят себе си и другите с надежда да смекчат присъдата. Повечето инженери, които имат мъжеството и разума да отхвърлят следователската нелепица, са съдени при закрити врати, но колегиумите на ГПУ им лепват и на тях — неразкаялите се — същите десет години.
Потоците се леят под земята, по тръбите, те канализират цъфтящия живот на повърхността.
Именно от този момент е предприета важната крачка към всенародно участие в канализацията, към всенародно разпределяне на отговорността за нея: тези, които още не са се сгромолясали с телата си в канализационните шахти, които тръбите още не са понесли към Архипелага — трябва да крачат на повърхността със знамена, да възхваляват съдилищата и да се радват на съдебните разправи. (Предвидливо! — ще минат десетилетия, историята ще се пробуди — но следователите, съдиите и прокурорите не ще се окажат по-виновни от нас с вас, съграждани! Нали затова сме дочакали достолепните си бели власи, защото навремето сме гласували благоприлично за.)
Ако не смятаме експеримента на Ленин и Троцки при процеса срещу есерите през 1922 г., Сталин е този, който започва подобни опити с организаторите на глада и как да не сполучи този опит, когато в плодородната Русия всички гладуват, когато всички само се озъртат: къде изчезна нашият хлебец? И ето че по заводи и учреждения, изпреварвайки решението на съда, работниците и служителите гласуват гневно за смъртна присъда на подсъдимите негодници. А вече спрямо Промпартията почват всеобщи митинги, демонстрации (в които са привличани и ученици), милиони маршируват в крак и реват пред сградата на съда: „Смърт! Смърт! Смърт!“
— че вярващите ги арестуват, разбира се, непрекъснато. (Тук изникват в паметта ни някои дати и върховни моменти. Ту „нощта на борбата с религията“ по Бъдни вечер на 1929 г. в Ленинград, когато прибират мнозина от религиозната интелигенция, и то не до сутринта, съвсем не като в коледна приказка. Ту пак там през февруари 1932 г. са закрити наведнъж много черкви и едновременно са извършени масови арести сред духовенството. А още повече са датите и местата, останали неизвестни за нас);
— че не престава разгромяването дори на секти, които съчувствуват на комунизма. Така например през 1929 г. прибират до един всички членове на комуната между Сочи и Хоста. Всичко при тях е комунистическо — и производството, и разпределението, при това с такава честност, каквато страната ни няма да дочака и след сто години, но, уви, те са твърде културни, начетени в религиозната литература и философията им се основава не върху безбожието, а върху смесица от баптизъм, толстоизъм и йогизъм. Ще рече, такава комуна е престъпна и не може да донесе щастие на народа. През 20-те години значителна група толстоисти биват заточени в предпланините на Алтай, там създават селища-комуни съвместно с баптистите. Когато започва изграждането на Кузнецкия комбинат, те го снабдяват с продукти. Следват арести — откарват отначало учителите (преподавали уж не по държавните програми), децата плачат и тичат подир колите, накрая — ръководителите на общините им;
Има и много други истории, на хора, които са избрали честния труд и оцеляването, също умни и критични хора, но отишли по собствен избор в заводите, където с ръце и ум си вадят хляба, без да играят по комунистически вечеринки, или като играят е от формата на тихи и кротки герои на труда и тях никой не закача, не издига и не брои в групата на "враговете". Хора, преднамерено станали сива маса, кротки и виждащи неправилността - траещи си с раздвоено съзнание или множествено съзнание - едно в дома, едно за себе си, едно за улицата, едно за трудовия колектив, едно за партийните активисти и т.н., нещо като шизофрения, но в план АЗ, който си знам всичко и останалите "азове", които са сиви мишки. Това гарантира в края на 80-те емиграция в Израел или САЩ. Този план на всичката кървава чистка на инакомислещите е по неизучен, по контролиран от собственото си вътрешно НКВД или ГПУ. Собствен, мисловен ГУЛАГ в комуналката. По тази причина и винаги съм казвал - СССР и соц. лагерът, затвор на народите включително и тук. Рефлексиите на този ГУЛАГ и до днес ни играят Тук лоша шега, да не можем да разберем, какво зло е ... да речем Борисов или Радев и цялата полит. сган и да я изчистим със законови решения, не с техния аршин, а с демократичния Закон за лустрация и конфискация, който отдавна е закъснял, но докато има червени "доволници" и ограбен Народ, никога не е късно за възмездие.
22.10.2024 20:15
Има и много други истории, на хора, които са избрали честния труд и оцеляването, също умни и критични хора, но отишли по собствен избор в заводите, където с ръце и ум си вадят хляба, без да играят по комунистически вечеринки, или като играят е от формата на тихи и кротки герои на труда и тях никой не закача, не издига и не брои в групата на "враговете". Хора, преднамерено станали сива маса, кротки и виждащи неправилността - траещи си с раздвоено съзнание или множествено съзнание - едно в дома, едно за себе си, едно за улицата, едно за трудовия колектив, едно за партийните активисти и т.н., нещо като шизофрения, но в план АЗ, който си знам всичко и останалите "азове", които са сиви мишки. Това гарантира в края на 80-те емиграция в Израел или САЩ. Този план на всичката кървава чистка на инакомислещите е по неизучен, по контролиран от собственото си вътрешно НКВД или ГПУ. Собствен, мисловен ГУЛАГ в комуналката. По тази причина и винаги съм казвал - СССР и соц. лагерът, затвор на народите включително и тук. Рефлексиите на този ГУЛАГ и до днес ни играят Тук лоша шега, да не можем да разберем, какво зло е ... да речем Борисов или Радев и цялата полит. сган и да я изчистим със законови решения, не с техния аршин, а с демократичния Закон за лустрация и конфискация, който отдавна е закъснял, но докато има червени "доволници" и ограбен Народ, никога не е късно за възмездие.
Всички носим вина, в по-малка или в по-голяма степен, за мизерното състояние на България. Мисля, че трябва да се стремим към суверенитет, но имаме ли сили, воля, разум?...
2. М. Тачков - Ако бях премиер
3. Дела
4. Деспи...
5. Стойнев
6. Светлана
7. Блогът на Стойнев
8. Блог. бг - правила
9. М. Тачков - Любовна балада
10. Публикации - сп. "Пламък"
11. "Изповедта на една компаньонка"
12. Плагиатска "стихосбирка"
13. "Добри да бъдем"
14. Най-хубавата
15. Молитва
16. Меджик
17. Две и 200
18. Да се завърнеш... Редактиране...
19. За държавата, цените, политиците и бюрократите
20. Всеки стих е път към Теб
21. Н. Николов
22. 22. Защо някои другари не са ми драги
23. Западният либерализъм е по-разрушителен от комунизма
24. Контрол чрез глада. Монсанто
25. Да бъдем максимално живи
26. М. Тачков - "Светлей, Училище"
27. М. Тачков - Светоглед
28. М. Тачков - Аз обвинявам
29. 29. Противоречия в автохтонната теория
30. Славянизация