Най-четени
1. planinitenabulgaria
2. radostinalassa
3. varg1
4. mt46
5. iw69
6. wonder
7. laval
8. kvg55
9. zahariada
10. reporter
11. kunchev
12. getmans1
13. djani
14. leonleonovpom2
2. radostinalassa
3. varg1
4. mt46
5. iw69
6. wonder
7. laval
8. kvg55
9. zahariada
10. reporter
11. kunchev
12. getmans1
13. djani
14. leonleonovpom2
Най-популярни
1. shtaparov
2. wonder
3. katan
4. leonleonovpom2
5. ka4ak
6. mt46
7. milena6
8. dobrota
9. ambroziia
10. vidima
2. wonder
3. katan
4. leonleonovpom2
5. ka4ak
6. mt46
7. milena6
8. dobrota
9. ambroziia
10. vidima
Най-активни
1. radostinalassa
2. lamb
3. sarang
4. wrappedinflames
5. hadjito
6. djani
7. savaarhimandrit
8. iva971
9. iw69
10. vesonai
2. lamb
3. sarang
4. wrappedinflames
5. hadjito
6. djani
7. savaarhimandrit
8. iva971
9. iw69
10. vesonai
Постинг
17.03 23:39 -
Причини и фактори за ВСВ
.
/.../
Ако не разберем вярно какви са причините за двете световни войни, можем да не забележим и приближаването на нов опустошителен конфликт. Задачата ми не е да пророкувам, не вярвам и във възможността историческите събития да се повторят буквално, защото светът се променя непрекъснато или по думите на eлинския философ Хераклит: „Всичко тече и нищо не остава… не можеш да стъпиш два пъти в един и същи поток” (Πάντα χωρεῖ καὶ οὐδὲν μένει… δὶς ἐς τὸν αὐτὸν ποταμὸν οὐκ ἂν ἐμβαίης). Но опознаването на механизмите, по които се стига до неразрешими с мирни средства конфликти, може да ни помогне да избегнем големи нещастия. Това е мотивът ми да потърся отговора на въпроса защо избухва Втората световна война. Ще го направя обаче, като се върна доста назад във времето – там, където се крият дълбинните причини.
Двете световни войни са най-всеобхватните конфликти, тъй като при първата, сиреч между 1914 и 1918 г., във воeнните действия се включват не само повечето европейски държави, но и извъневропейски като Япония и Съединените щати, да не говорим за европейските колониални империи, разпрострели се из цял свят. Същевременно не е тайна, а само позабравена от съвременните политици истина, че Първата световна война не е нито първият, нито единственият всеобхватен европейски конфликт. Такава е 30-годишната война, водена между 1618 и 1648 г. в името на водещата идеология на онова време – религията (протестанти срещу католици), която обхваща повечето западноевропейски страни и предизвиква демографска катастрофа в населените с германци и чехи територии[1]. Следващият общоевропейски конфликт е последица от Великата френска революция от 1789 г. и Наполеоновите войни. Той продължава почти две десетилетия, опустошава Европа от Испания до Русия и довежда до реорганизация на европейското пространство, подпечатана от Виенския конгрес (1814–1815 г.). Колкото и да сме критични към „Виенския концерт”, както се нарича господството на петте велики сили (Великобритания, Руската империя, Франция, Австрийската империя/Австро-Унгария, Прусия/Германия), този европейски ред се оказва толкова стабилен, че се запазва цял век[2]. Докато в Европа на ХХ в. само за седем десетилетия и половина (от 1914 до 1989 г.) се водят две горещи и една студена война. Дали стабилността от по-миналия век и нестабилността на миналия се дължат на естественото ускоряване на историческото развитие, както надменно мислехме през ХХ в., или на промените в международната и вътрешната политика, е интересен въпрос, но той заслужава отделен анализ. А аз ще потърся отговоря на въпроса защо се стига до новия глобален конфликт в края на XIX в. и началото на ХХ в. и защо след него в Европа не успява да се създаде траен мирен ред.
Ще започна с дълбинните причини за големия конфликт, довел до Първата световна война. Според мен, трябва да ги потърсим в станалото през втората половина на XIX в., когато след големите социални революции идва ред на възхода на национализма. Той е в основата не само на Пролетта на народите от 1848/49 г., а и на създаването на две големи нови европейски държави – Италия и Германия, които с появата си на политическата карта поставят началото на промяната в баланса на силите. Защото, ако погледнем отвъд политическата събитийност, ще видим, че големите войни рядко избухват по волята и желанието на държавниците или на военните, а тогава, когато се промени съотношението на силите между водещите държави, и то така, че запазването на мирното статукво става невъзможно. Точно това става в края на ХІХ в., когато комфортът на водещите световни сили – Великобритания, Франция, Русия, е нарушен от новите и бързо развиващи се, най-вече от Германия, която оспорва статуквото и започва борба за своето „място под слънцето”, разбирано като създаване на колониална империя с помощта на нарастващ дял в световното производство и търговия.
Благодарение на бързото си икономическо развитие обединената през 1871 г. Германия успява да надмине водещата дотогава световна сила Великобритания по всички икономически и по ред военни показатели (без военния флот, който е в основата на британското господство по моретата и океаните). Данните са достатъчно категорични: през 1890 г. Германия произвежда наполовина по-малко стомана от Англия, а през 1913 г. – два и половина пъти повече; за същия период делът на Германия в световната промишлена продукция нараства повече от два пъти и в края на периода надвишава британския[3]. Когато към тези тенденции прибавим и изключително амбициозната германска програма за изграждане на военно-морски флот, става ясно от какво е предизвикана британската тревога, изразена от Ейър Кроу в Меморандума за състоянието на отношенията на Великобритания с Германия (януари 1907 г.): „Съединяването на най-голямата сухопътна армия с най-силния флот в една държава ще принуди света да се обедини, за да се отърве от подобен демон. Важни са не намеренията, а възможностите на Германия”[4]. В началото на века усещането за предстоящ конфликт става водещо и в британския кралски флот. Адмирал Джеки Фишер го описва така: „Ние се подготвяхме за война в професионалните си часове, говорехме за война, мислехме за война и се надявахме на война“[5].
Отслабването на Великобритания и засилването на Германия в началото на ХХ век карат силите, заинтересовани от запазването на Виенския ред – Великобритания, Франция и Русия, да се обединят в общ блок (Антанта или Съглашение) с цел да спрат новия германски „демон”, застрашаващ стабилността на техните „сфери на влияние” и колониални империи. Германия на свой ред отговаря с търсене на съюзници, които намира главно в центъра на Европа – Австро-Унгария и Италия, които през 1882 г. създават т.нар. Централни сили, а по-късно се насочва и към Османската империя.
Така се очертава голямото разделение, което довежда до световната война[6]. Конфликтът може да се опише и по следния начин: желанието на отслабващите сили с общи усилия да спрат възхода на новите бързо развиващи се, които искат да ги изместят от позициите им. Очакванията на всички – както претендиращите за нов баланс на силите, така и стремящите се да запазят статуквото, са за кратък и решителен военен сблъсък. По този начин Германия разгромява Франция във Френско-пруската война (1870–1871), така става и в Балканските войни от 1912–1913 т. Но в избухналата на 1 август 1914 г. Голяма война нещата се развиват по много по-различен начин. Вместо сраженията да приключат до края на годината, те продължават четири дълги и кръвопролитни години. Сред причините за изтощителната война са големите постижения на техниката, направили оръжията много по-ефикасни и унищожителни, както и относително изравнените сили на противопоставящите се, при които по-добрата германска армия се сблъсква с не толкова добри, но по-многобройни и по-добре разположени (на два фронта) сухопътни сили на Антантата, да не говорим за значително по-могъщия англо-френски флот. Превръщането на войната още в началото на септември 1914 г. от настъпателна в позиционна променя всичко. Водят се битки между милиони, в които жертвите са стотици хиляди, да не говорим, че такава война не може да бъде спечелена от групировката с по-малък потенциал (Централните сили). При тези условия не е странно, че войната продължава цели четири години, обхваща все повече и повече държави по света, достига през 1917 г. и до Съединените щати, коства живота на милиони, крайното изтощение на повечето европейски държави и е съпроводена с огромно ожесточение. Това са изходните условия, пред които ще се изправят създателите на новия европейски и световен ред.
Окончателният край на Световната война настъпва на 11 ноември 1918 г., след като капитулира най-голямата и могъща от Централните сили – Германия. Сривът обаче започва месец и половина по-рано, когато един след друг излизат от войната германските съюзници – първа на 29 септември го прави България, месец по-късно, на 30 октомври, я последва Османската империя, а на 3 ноември и Австро-Унгария изоставя Втория германски райх. На 11 ноември оръжията замлъкват в Европа и по света, но започва борбата за мира. За разлика от многото предишни войни в Европа, този път резултатите от войната не са толкова категорично ясни. Не защото държавите от Централните сили не капитулират, а защото последната от тях – Германия, го прави по начин, който не успява да убеди германците, че наистина са загубили войната. До края на войната германската армия продължава да се намира на чужда територия и не изглежда победена (не вярва във военното поражение и намиращият се на фронта тогава ефрейтор Адолф Хитлер). Проблемът е, че капитулацията настъпва не заради поражение на фронта, а защото страната е напълно изтощена, резултат от блокадата на Антантата, а и защото на 9 ноември 1918 г. в Берлин избухва революция.
Дали завършената по такъв начин война създава благоприятни условия за нов траен европейски/световен ред? Категорично не, тъй като към липсата на ясна военна победа трябва да се прибави и твърде различното положение, в което завършват войната победителките – Франция е изтощена и разрушена от военните действия на нейна територия, Великобритания е постигнала целта си да унищожи Германия като съперник (германската икономика е изтощена, флотът пленен, а колониите окупирани), докато Съединените щати се появяват в Европа в ролята на арбитър в континенталните спорове[7]. Различията между победителите, милионите жертви и желанието за възмездие поражда отровната атмосфера, в която започва на 18 януари 1919 г. Парижката мирна конференция. Още в началото се появяват аномалиите, като това, че на мирната конференция не са поканени победените (огромна разлика в сравнение с Виенския конгрес или с Берлинския от 1878 г.), а те са привикани едва след като мирните договори са изработени и трябва да бъдат подписани. Дори и само като процедура това е диктат, а не обсъждане на справедлив и траен мир[8]. Как победените да се примирят със съдбата си, когато победителите не показват и най-малкото желание да приобщят победените към новия следвоенен ред. Особено голяма роля за следвоенната нестабилност имат французите, които искат да унищожат Германия чрез мира, след като не са успели да го направят на бойното поле.
Парижката мирна конференция от 1919 г. ражда мир, който е толкова тежък за победените, че те го възприемат като унизителен, но същевременно не е толкова унищожителен за Германия, че да направи възстановяването на мощта ѝ невъзможно. При това подписаният на 28 юни 1919 г. Версайски мирен договор се възприема като непомерно тежък и несправедлив не само от германците, загубили една осма от територията и една десета от населението си[9], а и от много британци и американци[10]. Докато останалите четири мирни договора, между които е и горчиво оплаканият Ньойски с България[11], не вълнуват никого извън потърпевшите.
Версайският договор
поражда германското желание за реванш
Но той събужда и чувството за вина у британците и американците, което ги тласка към отстъпчивост към доказалата през десетилетията своя жизнеспособност единна Германия.
С други думи, довелият до Голямата война конфликт между Германия и Великобритания изглежда разрешен, но само на повърхността. Германия е наказана жестоко, но запазва своя потенциал, подсилен както от чувството на унижение, така и от съчувствието на част от победителите. В родената от краха на Втория германски райх Ваймарска република няма политическа партия, която приема Версайския договор и не иска отмяната му, като разликите са само в начините, по които искат да го постигнат. Такъв мир не може да бъде стабилен, а оттам и траен.
Оформянето на следвоенния ред се проточва, тъй като войната поражда поредица от революционни събития – Февруарската и Октомврийската революция от 1917 г. в Русия, Унгарската революция ескалирала до Унгарска съветска република от 1919 г., Кемалистката революция в Османската империя. Тези революции довеждат до подписването на мирните договори с Унгария и Турция едва през юни и август 1920 г., а modus vivendi по руския въпрос е постигнат едва през пролетта на 1922 г. Тогава, по време на конференцията в Генуа, свикана, за да бъде обсъдена съдбата на царските дългове, се стига и до първото признаване на Съветска Русия от голяма европейска държава – Германия. Става дума за Рапалския договор на 16 април 1922 г.[12] Проблемът с новата руска държава не е пряко свързан със следвоенния мир, но има огромно значение за новия европейски и световен ред. И още това първо излизане на Съветска Русия (от края на 1922 г. вече Съветски съюз) на европейската дипломатическа сцена внася нов елемент в следвоенното съотношение на силите[13]. До пролетта на 1922 г. победителите могат безпрепятствено да налагат волята си на победените, както на Германия, така и на изпадналата в хаос заради революцията Русия, но с взаимното си признаване двете държави-парии създават нова европейска ос, която свързва две държави с територия и население, надхвърлящи тези на останалите. При това Ваймарската република и Съветска Русия взаимно се допълват: аграрната Русия се нуждае от германските индустриални стоки, а Германия – от руското зърно.
Началото на нормализацията на отношението към Русия може да се оцени като
оформяне на новия европейски следвоенен ред
Проблемът е колко дълго може да издържи той. Оказва се, че само няколко месеца по-късно, в началото на 1923 г. е отправено първото предизвикателство към мира, след като в края на 1922 г. Германия отказва да плати годишната си репарационна вноска. Несъобразяването с правилата на мира, независимо от използваните икономически доводи, показва волята на германските лидери да докажат неизпълнимостта на Версайския договор. Френските политици си дават сметка, че ако приемат едно нарушение, то ще бъде последвано от други, които могат да поставят под въпрос цялата система от мирни договори и най-вече мястото на Франция в европейския ред. Затова не могат да си позволят да го преглътнат. И решават да наложат волята си със сила – от 11 до 16 януари 60 хил. френски и белгийски военни части навлизат в Рурска област и я окупират. Започва Рурската криза[14]. Французите искат със сила да принудят Германия да изплати репарационните си доставки[15], като с окупацията си осигуряват и възможността сами да си ги вземат в натура от въглищата и стоманата, произвеждани в Рур. Сигурни са, че Германия ще отстъпи, тъй като икономиката ѝ изцяло зависи от рурските въглища и стомана. Но германските политици решават да рискуват и райхсканцерът Вилхелм Куно призовава работниците от Рур към пасивна съпротива (обща стачка). Животът в Рур спира, а резултатът от френско-германския мирен сблъсък е опустошителен и за двете страни – икономиката на Ваймарската република се срива и до есента навлиза в хиперинфлация, докато заради съпротивата на германските работници от Рур Франция не успява да получи нищо.
Рурската криза демонстрира факта, че мирното устройство трудно може да се запази, ако не е прието от германска страна, а съюзниците на Франция не я подкрепят в желанието ѝ за силовото му налагане. Нещо повече, разрешаването на кризата показва механизмите, по които постепенно ще бъде унищожен новият европейски ред и ще бъдат създадени условията за нов военен конфликт. Как става това?
Икономическият срив, изживян от Германия в резултат на Рурската криза, предизвиква широка тревога, тъй като застрашава не само цялата европейска икономика, а и политиката след опитите за преврат („бирения бунт” на 8-9 ноември 1923 г. на Адолф Хитлер) и за въстание (в Хамбург на 23-25 октомври 1923 г.) в Германия. Затова гарантите на следвоенния ред Великобритания и Франция се залавят да помогнат на Германия да преодолее кризата. С такава цел още в края на ноември 1923 г. Комисията по репарациите създава 10-членен международен комитет от експерти, които трябва да изготвят нов план за изплащане на германските репарации. Комитетът, оглавен от американския експерт Чарлс Дауес (също Доус)[16], сравнително бързо изработва план, който през лятото на 1924 г. е обсъден на конференция в Лондон, преди да бъде приет на 16 август 1924 г. под името План „Дауес”. Той предвижда възстановяване на икономиката на Германия, за да може да изплаща репарациите си на Франция, Белгия, Великобритания и другите. Американският интерес в случая е в това, че само с помощта на германските репарации европейските държави могат да върнат военните си дългове към САЩ. Помощта за Германия започва с начален заем от 800 млн. златни марки и до 1929 г. парите, идващи главно от САЩ достигат 21 млрд. Същевременно от 1924 г. Германия започва да изплаща 1 млрд. марки, които до 1928 г. достигат 2,5 млрд. Чрез плана „Дауес” френската политика за икономическо наказание на Германия е заменена от англо-американската политика за възстановяване на германската икономика. Всички европейски икономики са засегнати от следвоенната икономическа криза, но след Рурската криза само германската получава външна финансова помощ, която стабилизира Ваймарската република, възстановява икономиката ѝ и осигурява нейния впечатляващ икономически ръст през 20-те години.
Планът „Дауес” е първата крачка, която показва
промененото отношение на победителите към Германия.
Следващата е направена на конференцията в Локарно (5 и 16 октомври 1925 г.), която обсъжда германските граници – най-вече накърнената при Рурската криза западна граница. В конференцията участват представители на Германия (Густав Щреземан и Ханс Лутер), на нейните западни съседки Франция (Аристид Бриан) и Белгия (Емил Вандервелд), а по френска инициатива и на източните – Полша (Александер Скшински) и Чехословакия (д-р Едвард Бенеш), както и от арбитрите в спора Великобритания (Остин Чембърлейн) и Италия (Бенито Мусолини). Най-важното решение е Рейнският гаранционен пакт, с който Великобритания и Италия гарантират неприкосновеността на западната граница на Германия[17]. Подходът към германските граници с Полша и Чехословакия на изток обаче е съвсем различен – за тях са подписани само двустранни договори без външна гаранция. Подкрепата за Германия личи и от поканата да заеме постоянно място в Обществото на народите (ОН), докато възможностите на Франция да подпомага своите източноевропейски съюзници Полша и Чехословакия са силно ограничени – Рейнският гаранционен пакт на практика прекратява действието на френско-полския съюз от 1921 г.[18]
В средата на 20-те години икономическата мощ на Германия и позициите ѝ в Европа постепенно се възстановяват, но вътрешното недоволство от ограниченията на Версайския договор се запазва и дори нараства. В Европа има и много други държави, недоволни от следвоенния ред, на чието съчувствие Германия може да разчита. На първо място това са победените България, Австрия и Унгария, но към тях се добавят и някои победителки като Италия. Да не говорим за нестабилните отношения между родените в спорове и локални военни сблъсъци нови държави в Източна Европа като Полша, Литва, Чехословакия, всяка от които има претенции към територии на съседите си. Това е тектоничната почва, върху която се развива Европа през следвоенния период, постепенно превърнал се в междувоенен.
От друга страна, разрушенията и жертвите от войната пораждат силно антивоенно движение, широко разпространено в следвоенна Европа. То поражда един от ярките опити да се изключи войната от международните отношения с
Пакта „Бриан–Келог” от 1928 г.
Историята на този опит е поучителен, най-вече заради неуспеха му. Пактът за всеобщ отказ от война е подписан на 27 август 1928 г . от 15 държави (САЩ, Белгия, Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка, Ирландия, Индия, Германия, Италия, Полша, Франция, Чехословакия, Япония) и остава отворен за присъединяване на други държави, които до средата на 1929 г. стават 48, между които е и Съветският съюз, който пръв ратифицира договора. Надеждата, че с международен договор могат да се предотвратят бъдещите войни е формулирана още в преамбюла, където се заявява, че е „настъпил моментът да се премине към откровен отказ от войната като оръдие на националната политика, за да могат мирните и дружеските отношения, съществуващи сега между техните народи да станат постоянни”[19]. С идеализъм е пропит и чл. 1 на пакта: „Високодоговарящите се страни тържествено заявяват от името на своите народи, че осъждат обръщането към война за урегулиране на международните спорове и се отказват от нея в своите взаимни отношения като оръдие за национална политика”[20]. Само че идеалистичните намерения веднага се сблъскват с реалностите. Още при обсъждането на текстовете на пакта големите държави поставят своите условия, само след приемането на които са готови да го подпишат. Франция се застрахова, че договорът не може да обезсили вече сключени договори за оказване на военна помощ; Великобритания декларира, че пактът не може да ограничи свободата ѝ на действие в колониалната империя; Съединените щати на свой ред обявяват, че пактът не може да засяга доктрината „Монро” за свободата им на действие в западното полукълбо. Тези уговорки не влизат в окончателния текст на договора (вероятно защото биха предизвикали подобни от страна и на други държави), но на практика напълно го обезсилват, както показва близкото бъдеще. Този пример показва как идеализмът търпи крушение в сблъсъка с реализма, затова Пактът „Бриан–Келог” остава в историята като символ на добрите намерения за мир, останали само на хартия.
Независимо от неуспехите, мирната еволюция в международните отношения, свързана с отстъпките за победните и съчетана с движението за мир, вероятно би могла да даде трайни резултати, ако в края на първото следвоенно десетилетие не беше настъпила финансово-икономическата криза, известна като
Голямата депресия
Разразилата се през есента на 1929 г. в САЩ (сривът на Нюйоркската фондова борса, наречен „черен вторник”, започва на 29 октомври 1929 г.) първо финансова, а после и икономическа криза[21] бързо се разпространява по света, като най-тежки са последиците ѝ за най-развитите в промишлено отношение държави, повечето от които са европейски. Десетки милиони европейци остават без работа, чувстват се изхвърлени от нормалния живот, декласирани и в отчаянието си търсят нови решения – радикализират се, както личи от разрастващото се влияние на комунистите отляво и на новите радикални доктрини, най-ярка от които е фашизмът на Мусолини и възникналият върху неговата основа националсоциализъм на Хитлер. Кризата на демокрацията извежда на преден план привържениците на идеите за силна, действена и силова държава. В най-голяма степен на този стремеж отговаря тоталитарната държава. Успехите в икономическото развитие както на фашистка Италия, така и на Сталиновия Съветски съюз се оказват привлекателен пример не само за отчаяните от кризата маси, а и за много европейски политици.
Предизвиканите от кризата вътрешнополитически сътресения извеждат на предна линия в политическия живот леви, но най-вече десни и крайно десни сили. Така второто лейбъристко правителство на Рамзи Макдоналд, дошло на власт през 1929 г., е принудено да еволюира надясно и през август Макдоналд съставя т.нар. национално правителство, доминирано от Консервативната партия, заради което е изключен от Лейбъристката партия. Тенденцията продължава и от 1935 г. британските консерватори поемат трайно властта. Във Франция през 1932 г. десните правителства са заменени от Левия картел, но недоволството от кризата води до опита за десен преврат от февруари 1934 г. Най-значителни последици за международните отношения обаче имат промените, настъпили в най-тежко засегната от кризата държава – Германия. Там, след неуспеха на Хитлер през ноември 1923 г. да повтори „похода към Рим” на Мусолини, той се ориентира към общонационална нацистка пропаганда и дочаква своя час със задълбочаването на икономическата криза. В началото на 30-те години Националсоциалистическата германска работническа партия (НСГРП) се превръща не само във важен политически фактор, но и в първа политическа сила. Това проличава в трикратните избори от 1932 г. – на президентските Хитлер получава 30,1 % и 36,8 % в двата тура, а НСГРП на парламентарните избори от юли – 37,4 % и на тези от ноември – 33,1%. Това са най-високите резултати, но съвкупните гласове за левицата, социалдемократическата и комунистическата, са повече, което засилва страха на консервативните сили в Германия от ляв поврат. За да избегнат подобна опасност управляващите решават да предложат на Хитлер да оглави коалиционно правителството с малцинство на нацистите, а фактът, че гласовете за НСГРП от юни до ноември намаляват, карат Хитлер да приеме предложението. На 30 януари 1933 г. германският президент Паул фон Хинденбург връчва мандат за съставяне на новото правителство на лидера на НСГРП Адолф Хитлер.
Влизането на Хитлер и неговата нацистка партия
в управлението на Германия
предизвиква поврат и ново начало не само в германската вътрешна политика, но и в европейската политика, защото той отхвърля не само демокрацията като форма на управление, а и цялата система на международни отношения, утвърдена от Парижката мирна конференция от 1919 г. Още в Програмата на НСГРП, формулирана през февруари 1920 г., Версайският и Сен-Жерманският договор са категорично отхвърлени (иска се тяхното „премахване”) (т. 2), а първата партийна цел е формулирана така: „Ние искаме обединение на всички германци въз основа на правото на народите на самоопределение в една Велика Германия” (т. 1)[22]. Като антисистемен политик Хитлер не се чувства обвързан и с дотогавашната външна политика на Версайската република. Нещо повече, Хитлер преучредява държавата, като я трансформира от демократична република в нацистки Трети германски райх, който би трябвало да просъществува хиляда години. Третият райх става новият голям играч на европейската сцена, поставил стабилността на следвоенния ред пред огромни предизвикателства.
Вътрешнополитическата радикализация в засегнатите от кризата държави неизбежно предизвиква изостряне на международните отношения. Най-силно засегнатите от кризата на свръхпроизводството страни се опитват да изнесат „излишната” си продукция и излишната си работна ръка извън границите си – например в колониалните владения или отвъд океана, което изнася проблемите навън. В началото на 30-те години националният егоизъм взема връх над международното сътрудничество, а в резултат всички приглушени след края на войната проблеми отново изплуват на повърхността.
Новият германски подход проличава още по време на
Женевската конференция по разоръжаване.
Тя започва работа на 2 февруари 1932 г. Смяната на правителството дава възможност на германските представители на конференцията с подкрепата на фашистка Италия да поискат първо Германия да получи правото да се въоръжава (което ѝ е забранено с Версайския договор), а едва след това да започне разговор за разоръжаване. Най-радикална на Женевската конференция е позицията на Съветския съюз, който иска пълно и общо разоръжаване – вероятно с пълното съзнание, че никой няма да се съгласи. Пълното разоръжаване отговаря и на положението на Съветския съюз, тъй като той е обграден от враждебни държави, а и е в началото на втората си петилетка, затова всички негови инвестиции са насочени към индустриализацията. Съединените щати също предлагат всеобщо ограничаване на въоръженията, но с 33 %. Всички радикални предложения са отхвърлени от мнозинството и това дава основание на Третия райх на 14 октомври 1933 г. да напусне конференцията по разоръжаване и да започне едностранното си въоръжаване. Женевската конференция се изпразва от смисъл и няколко месеца по-късно е закрита. Така вместо да договори общо разоръжаване конференцията всъщност дава възможност на европейската държава, нееднократно доказала военния си потенциал, отново да се въоръжава. По този повод френския министър-председател Едруар Ерио казва: „Нямам никакви илюзии… Убеден съм, че Германия желае да се превъоръжи. Ние сме в повратна точка на политиката. Досега Германия водеше политика на подчинение… Сега тя започва активна политика. Утре политиката ѝ ще бъде на териториални искания”. И се оказва напълно прав.
Веднага след като излиза от Женевската конференция по разоръжаване Третият райх с британско съгласие започва да възстановява редовната си армия. Основание за това дава промененото отношение на тази водеща страна от Антантата към бившия главен противник. Още на 7 юни 1933 г., четири месеца преди Германия да напусне конференцията, в Рим е подписан т.нар. Римски протокол, с който Великобритания, Франция и Италия, от една страна, и Германия, от друга, се договарят да „консултират политиката си по всички въпроси, които ги засягат”[23]. Този Четворен пакт не влиза в сила, защото не е ратифициран, но той демонстрира новото отношение към Германия – тя се завръща сред европейските сили. А целта на това завръщане проличава две години по-късно с Англо-германското морско споразумение от 18 юни 1935 г., което възстановява правото на значителен военно-морски флот на Третия райх.
За да се разбере по-добре значението на този двустранно споразумение, е важно не само да се представят неговите клаузи, а и международният контекст при сключването му. За изминалите две години от неуспешния Четворен пакт са настъпили значителни промени във външната политика на Германия и в отношенията между другите големи европейски държави. Ще започна с това, че Третият райх напуска ОН на 19 септември 1933 г., докато година по-късно – на 18 септември 1934 г., Съветският съюз е приет в световната организация. Като имаме предвид, че основната цел на тази организация е запазването на световния мир, германското напускане има ясно послание – Хитлер иска да има свобода на действие, за да реализира плановете си за оформяне на нов европейски и световен ред. Това проличава още при първия опит на Хитлер да наруши европейските си граници, описани във Версайския договор, с други думи да отправи директно предизвикателство към следвоенния ред. Става дума за опита Австрия да бъде присъединена към Третия райх (в изпълнение на т. 1 и 2 от 25-точковата програма на НСГРП), осъществен на 25 юли 1934 г. Той е наречен опит за „горещ аншлус”, защото завършва с убийството на австрийския канцлер Енгелберт Долфус, което съдейства и за провала му [24]. Така първата самостоятелна стъпка на Хитлер във външната политика се оказва неуспешна, но вместо да се откаже, той предпочита да смени тактиката си. Все пак намеренията му не могат да се скрият, което обаче не пречи на Великобритания да разреши на Третия райх пълноценно да възстанови своя военен флот. За Франция опасността от възраждането на германската военна сила става видима, затова тя започва да изгражда своя система за защита. През май 1935 г. са подписани два договора, които допълват френските защитни съюзи от 20-те години. Първият е Френско-съветския договор за взаимна помощ (2 май 1935 г.), към който се добавен и подписаният на 15 май 1935 г. Съветско-чехословашки договор за взаимна помощ. Чехословакия се оказва първата страна от „санитарния кордон” в Източна Европа, която си позволява да се обърне към Съветския съюз, затова веднага става мишена на нападки. Това, както и собствените опасения на чехословашките управляващи от евентуална непредизвикана съветска агресия, ги карат да вкарат в договора уговорката, че взаимната военна помощ може да бъде оказана само „ако помощ на страната-жертва на нападение, бъде оказана от страна на Франция”[25].
Включването на Съветския съюз в европейската система за сигурност става един от мотивите на Великобритания едностранно да позволи на Германия да възстанови военния си флот. Очевидно за британските политици
съветската опасност изглежда по-страшна
от възраждането на военната сила на Германия.
/.../
Възстановяването на германската армия е един от сигналите,
че започва подготовка за нова война.
От този момент новата армия е подчинена на Адолф Хитлер, който след смъртта на президента Хинденбург (2 август 1934 г.) обединява президентския и канцлерския пост в новия фюрер (водач) на държавата. И той започва да реализира целта си да осигури европейско и световно господство на Третия райх. При това, за голямо съжаление, Хитлер се оказва един от малкото политици, които изпълняват дадените обещания и неотклонно преследват целите си. След 1935 г. с външнополитическите си действия Хитлер се стреми Третият райх да получи възможно най-добрите условия за войната, към която се стреми.
В този момент най-важна за съдбата на мира в Европа е способността на европейските сили, които не искат нова война, да предотвратят избухването ѝ. Това означава да накарат Хитлер да се откаже от плановете си или да му попречат да ги осъществи. Както обаче добре знаем от историята, нищо подобно не става. Затова въпросът, на който вече почти седем десетилетия и половина след края на Втората световна война се опитват да отговорят историците, е защо никой не съумява да спре Хитлер, независимо че повечето народи, както и водещите политици в страните-победители от Антантата не искат война, а и заедно са по-силни от Германия.
Едно от обясненията за провала е, че от края на войната са минали 15 години и от военното единство не е останало много. Италия вече е фашистка и Бенито Мусолини, независимо от противоречията за Австрия, подкрепя идейния си ученик Хитлер в стремежа му да извоюва нов световен ред. Мусолини обявява като цел да превърне Средиземно море в „италианско езеро” и да възстанови величието на Римската империя, но трудно може да го постигне сам. Налага му се да се обърне към Хитлер за помощ и постепенно се подчинява на неговата воля. Символ на италианската слабост става завладяването на Абисиния (Етиопия), което отнема много време и усилия на модернизираната италианска армия (от октомври 1935 до май 1936 г.). Великобритания и Франция също имат много по-различни цели от онези, с които завършват войната през 1918 г. Франция търси нови съюзници на Изток, а Великобритания се пренасочва към Третия райх с надеждата, че с нейна помощ ще продължи да играе ролята на арбитър в континенталните дела.
Първата проверка на променените отношения идва от Хитлер. На 7 март 1936 г. той издава заповед части на вермахта да навлязат в Рейнската област, което е забранено от Версайския договор. Акцията е придружена от меморандум, в който вината за нарушението е прехвърлена върху Франция, защото тя била отговорила „на приятелските предложения и на великолепните уверения, повтаряни от Германия, със сключването на военен пакт със Съветския съюз, насочен изключително срещу Германия”[29]. Така Хитлер използва съветската карта. В отговор пазителите на Версайския договор на следващия ден (8 март) се обръщат към генералния секретар на ОН с оплакване, но последвалото на 14 март заседание на Съвета на ОН не предприема нищо (независимо, че и двете държави имат свои представители там). Мълчанието дава основание на Хитлер на 21 март в Хамбург да оповести, че духът на Версайския договор е унищожен. Свидетели на ставащото са политиците от Източна Европа, един от които – Николае Титулеску, изразява огорчението си пред френския външен министър Фланден с думите: „След като на 7 март вие не можахте да защитите себе си, как ще защитавате нас срещу агресора”. На всички става ясно, че Франция вече не може да бъде основен защитник на източноевропейските си съюзници и те – включително и тези от Малката антанта (Чехословакия, Югославия и Румъния) започват да се оглеждат за други гаранти, като някои се обръщат към възхождащата европейска сила – Третия райх.
Най-интересна е позицията на Великобритания, която от 28 май 1937 г. е ръководена от консерватора Невил Чембърлейн. За разлика от периода преди Първата световна война, когато възходът на обединена Германия е възприеман от британските политици като най-голямата опасност за господството на Британската империя, през 30-те години на Третия райх се гледа съвсем различно. Великобритания вече не е първа световна сила, а за да продължава да играе водеща роля в Европа, трябва да търси силни съюзници. Видимото отслабване на Франция, както и съюза ѝ със Съветския съюз карат Чембърлейн да се обърне към Германия, която при Хитлер изживява бърз възход. Прави впечатление, че Чембърлейн се отказва от британската традиция винаги да подкрепя по-слабата държава на континента, за да запази Великобритания ролята си на балансьор. Защо се стига до тази голяма промяна? Според мен, както заради общото отслабване на британските позиции, така и заради новия фактор, появил се в Европа в средата на 30-те години в лицето на Съветският съюз. Големият страх на британските политици от Съветския съюз и комунизма довежда до Британско-германска ос, определяна и като политика на „омиротворяване на агресора”. С нея Невил Чембърлейн се опитва да обезсили агресивните намерения на Хитлер, като доброволно отстъпва пред исканията му.
Едно от най-ярките доказателство за
британската отстъпчивост
пред агресивността на Хитлер
е разговорът на лорд-председателя на съвета на Великобритания лорд Едуард Халифакс с фюрера Адолф Хитлер, проведен на 19 ноември 1937 г. в Мюнхен. Пратеникът на Чембърейн още в началото на разговора обявява като своя основна цел „да постигне по-добро разбирателство между Англия и Германия” и признава „големите заслуги на фюрера за възстановяването на Германия”, но и за Европа, защото „в резултат на унищожаването на комунизма в страната си той е преградил пътя на последния в Западна Европа и затова Германия с право може да смята за бастион на Запада срещу болшевизма”. След това внимателно изслушва желанието на Хитлер да бъде признато на Германия „законното право на велика държава да действа активно”. Нещо, което означава ни повече, ни по-малко, правото да променя международния ред. Това искане дава на защитниците на мира само един избор: или да отстъпят на Германия желаните територии, или да се изправят пред нови военни действия (Хитлер ги нарича „игра на свободните сили”). Първото искане на Хитлер е за връщане на германските колонии, защото „някои народи имат недостатъчно жизнено пространство… Само на Германия ѝ заявяват, че тя при никакви условия не може да има колонии”. Колониалният въпрос несъмнено е най-болезненият за британците, може би точно затова Халифакс бързо обявява готовност за отстъпки по други териториални претенции на Хитлер: „Всички останали въпроси могат да се характеризират, в смисъл, че засягат измененията на европейския ред, които вероятно рано или късно ще се извършат. Към тези въпроси се отнасят Данциг, Австрия и Чехословакия. Англия е заинтересована само в това, тези изменения да бъдат извършени по пътя на мирната еволюция и да бъдат избегнати методите, които могат да причинят по-нататъшни сътресения, които не се желаят нито от фюрера, нито от другите страни”. Разговорът засяга и неограниченото право на Германия да се въоръжава, а Хитлер не забравя многократно да използва най-силната си карта. Ето как: „Единствената катастрофа е болшевизмът. Всичко останало може да се уреди”[30]. И Халифакс се съгласява. Така още в края на 1937 г. Хитлер получава зелена светлина за промяната на границите в Европа и да се въоръжава, при това от Великобритания, поела ролята на арбитър в континенталните дела.
И още в началото на 1938 г. започва подготовката за териториално разширяване на Третия райх. Поучен от неуспеха си през 1934 г., четири години по-късно Хитлер предприема втория опит за аншлус на Австрия едва след като създава благоприятна международна обстановка за това. И бързо и лесно присъединява Австрия, макар че му се налага да избърза преди референдума, организиран от австрийския канцлер Курт фон Шушниг на 13 март 1938 г., да покаже, че мнозинството австрийци не искат да са част от Третия райх, а да имат независима държава[31]. В центъра на Европа изчезва държава, призната от ОН, но каква е реакцията на гарантите на системата, подписали Сен-Жерманския договор от 1919 г.?
Великобритания и Франция приемат мълчаливо аншлуса на Австрия
като вътрешногермански „семеен” проблем.
Единственото международно заявление се оказва съветско. В него се казва: „… съветското правителство предупреждаваше, че международната пасивност и безнаказаността на агресията в един случай фатално ще доведат до повтаряне и умножаване на тези случаи. Събитията от международния живот за съжаление потвърждават правилността на тези предупреждения. Ново потвърждение те получиха с извършеното военно нахлуване в Австрия и насилственото лишаване на австрийския народ от политическата, икономическата и културната му независимост”[32].
Илюзиите на британци и французи, че присъединяването на Австрия към райха ще задоволи Хитлер, бързо са разсеяни два месеца по-късно. През май 1938 г. започват вълнения в населената с германци Судетска област на Чехословакия, организирани от Конрад Хенлайн от Судетогерманската партия. Той е в пряка връзка с германските нацисти, а през март 1938 г. е на посещение в Берлин, за да съгласува своите действия. Така че едва ли може да има съмнение откъде идва идеята за античехословашките протести. Но независимо от връзката между судетските германци и нацистите от Третия райх, Великобритания предпочита да интерпретира събитията като автентични протести, предизвикани от неравноправното положение на германското малцинство в Чехословакия, и предлага да стане арбитър в спора. От 2 август 1938 г. в Чехословакия пребивава помирителна мисия, оглавена от лорд Уолтър Рънсиман. Резултат от нея е докладът, силно повлиян от оплакванията на судетските германци, според който отношенията между германците и чехословашкото правителство са толкова лоши, че е по-добре Судетската област да бъде откъсната от Чехословакия и присъединена към Третия райх[33]. Този доклад става предпоставка за поредната промяна на границите, от която Хитлер веднага се възползва[34].
/.../
За Чембърлейн единствената възможност да се спаси мирът
е да се предаде Судетската област на Германия
Единственият проблем е как да бъде убедена Чехословакия да го направи, тъй като тя има съюзни договори от 1935 г. както с Франция, така и със Съветския съюз. Първата британска задача е да обезсилят френската подкрепа за Чехословакия. За целта на 18 септември в Лондон се провеждат британско-френски консултации. Чрез доклада на лорд Рънсиман британските министри успяват да убедят френските си колеги да се променят границите. Резултатът е съвместното британско-френско писмо от 19 септември до Чехословашкото правителство, в което се заявява: „Представителите на двете страни са убедени, че в резултат на неотдавнашните събития се е създало такова положение, при което по-нататъшното запазване в границите на чехословашката държава на областите, населени предимно със судетски немци, фактически не може повече да продължава, без да постави под заплаха интересите на самата Чехословакия и интересите на европейския мир. В светлината на тия съображения двете страни са принудени да дойдат до заключението, че поддържането на мира и сигурността и жизнените интереси на Чехословакия не може да бъде ефективно осигурено, ако тия области не бъдат предадени незабавно на германската държава“[35].
Британско-френското писмо всъщност е ултиматум, като се има предвид, че Франция е основната западна опора на Чехословакия. Но чехословашките политици осъзнават, че загубата на Судетската област прави страната незащитима пред германска агресия, затова правителството отхвърля предложението[36] и се обръща към източния си съюзник Съветския съюз. На въпроса на чехословашкия президент Едвард Бенеш дали СССР ще изпълни задълженията си по договора за взаимна помощ, съветският отговор е положителен[37]. Проблемът е, че според договора това може да стане едва след като Франция окаже помощ на Чехословакия, което в светлината на посланието от 19 септември не е реалистично. А като се има предвид, че Съветският съюз и не би могъл да окаже ефективна военна помощ, тъй като няма обща граница с Чехословакия, а Полша обявява, че няма да допусне преминаване на Червената армия през своя територия, положението на Чехословакия става безнадеждно. Представителите на Великобритания и Франция в ОН блокират и опитите на съветския представител да постави в организацията въпроса за съдбата на Судетската област. Изправени пред провал на „мирната” си мисия, правителствата на Великобритания и Франция инструктират своите посланици в Прага на 21 септември да заявят на чехословашкото правителство, че ако не приеме предложенията им да предаде Судетската област и ако потърсят съветска помощ, те ще му откажат всякаква помощ и ще го обвинят, че е предизвикало нова война. При това положение Чехословакия капитулира – съгласява се с промяната, но при условие да участва в международното обсъждане на съдбата на Судетската област[38].
Затрудненията, които среща предложението за предаването на Судетската област на Третия райх, принуждава Невил Чембърлейн отново да се намеси и на 22 септември 1938 г. пак се среща с Хитлер, този път в Бад Годесберг. Чембърлейн се опитва да смекчи предаването на Судетската област, като предлага това да стане, след като се уважи правото на жителите да изберат гражданство, както и Чехословакия да получи компенсации. Хитлер обаче е безкомпромисен и поставя нов ултиматум – предаването да се осъществи веднага (до 28 септември), а Чехословакия да изпълни териториалните претенции и на Унгария и Полша[39]. В обстановка на нарастващи атаки и изоставена от западните си съюзници Чехословакия прави отчаян опит да се съпротивлява, като обявява обща мобилизация, но съдбата ѝ е предрешена.
За да придадат някакво приличие на капитулацията си пред Хитлер, Великобритания и Франция се съгласяват да участват в международна конференция, свикана за решаване на Судетския проблем. Като се има предвид къде и в какъв състав е проведена конференцията, капитулацията трудно може да се скрие: на 29–30 септември 1938 г. в Мюнхен в седалището на НСГРП с участието на представители от Третия райх (Хитлер), фашистка Италия (Мусолини), Великобритания (Н. Чембърлейн) и Франция (Едуар Даладие). Както се вижда, отсъстват представители на страната, чиято съдба се решава, както и на източния съюзник на Чехословакия – СССР. Не е случайно, че конференцията остава в историята като „Мюнхенски сговор” и като позорен акт, с който западните велики сили предават интересите на един от по-малките си централноевропейски съюзници, за да спасят себе си от сблъсък с надигащия се Трети райх. Решението е взето набързо, още на 29 септември, и постановява Судетската област да бъде предадена на Третия райх от 1 до 10 октомври без никакви разрушения[40]. Безсилието на западните сили личи и от неспособността им да накарат Хитлер да се съгласи да се дадат общи гаранции за неприкосновеността на остатъчна Чехословакия – правят го само Франция и Великобритания. Нещо повече, на 30 септември Хитлер и Чембърлейн подписват съвместна декларация, в която записват: „Ние разглеждаме споразумението, подписано снощи, и Англо-германското морско споразумение като символ на желанието на двата народа никога да не воюват помежду си отново”[41]. Тази декларация показва основната цел на Чембърлейн, оповестена и с триумфалните му думи при завръщането му в родината: „Вярвам, че това е мир за нашето време”. По-прозорливият му съпартиец Уинстън Чърчил обаче му отговаря в парламента с не по-малко знаменитата фраза: „Вие можехте да избирате между войната и позора. Вие избрахте позора. Но вие ще получите и войната!” И се оказва пророчески прав.
Окончателният провал на британската политика на „омиротворяване на агресора” става ясен половин година по-късно, когато на 15 март 1939 г. Третият райх окупира чешките земи и създава там Протектората Бохемия и Моравия. Едва тогава гарантките на следвоенния ред разбират, че войната няма да бъде избегната и започват да се готвят за нея. Но за Чехословакия вече е късно, вероятно затова нейните гаранти дори не протестират срещу окупацията ѝ, с което потвърждават предателската си позиция от Мюнхен[42]. За тях обаче става ясно, че напразно са вярвали на обещанията на Хитлер, че отстъпките ще го накарат да се откаже от войната. И се опитват да спрат следващото действие на Хитлер или поне да го отложат. Избраното средство е военен съюз с Полша, към която е насочена нацистката пропаганда заради Полския коридор. Надеждата им е, че ако има опасност при атаката срещу Полша Третият райх да се окаже във война и с тях, сиреч да воюва на два фронта, Хитлер ще се откаже. Така се ражда Полско-британската военна конвенция от 6 април 1939 г., допълнена с Англо-полско споразумение за взаимна помощ от 25 август. От политика на „омиротворяване на агресора” Великобритания се опитва да премине към „политика на неговото възпиране”, но за това е твърде късно.
Мълчаливото погребение на Чехословакия възвестява началото на непосредствената подготовка за предстоящата война
Започва търсенето на съюзници, като за пръв път от последните години основите европейски държави се обръщат към Съветския съюз. Не защото негативното отношение на европейските сили към него е променено, а заради неговата геополитическа тежест. През лятото на 1939 г. се водят три вида преговори: между Третия райх и Великобритания, между Великобритания, Франция и Съветския съюз и между Третия райх и Съветския съюз.
Съвсем накратко ще спомена за германо-британските преговори, за които се разбира едва след войната благодарение на пленените документи на германското външно министерство. В преговорите на 26 юли 1939 г. участват специалният германски пратеник Хелмут Волтат и члена на британското правителство Хорас Уилсън и Хъдсън. Те обсъждат идеята за договаряне на двустранен Пакт за ненападение, който включва както колониални въпроси, така и „санирането на Източна и Югоизточна Европа от Германия”[43]. Те обаче не дават резултат, независимо от продължаващата британска отстъпчивост.
Веднага след германската окупация на чешките земи, още на 18 март 1939 г., британското правителство се обръща и към съветското с предложение за преговори за съдбата на Румъния, докато СССР предлага по-широк разговор за сигурността на държавите между Балтийско и Черно море. Към тях се присъединява и Франция и в края на юли проектодоговорът за колективна защита от германска агресия е съгласуван. Непосредствените преговори на военните мисии за изработване на военна конвенция се провеждат от 12 до 21 август, но без да постигнат особено успех[44]. Незадоволителният ход на преговорите кара съветските представители да решат, че те се водят не за постигане на споразумение, а само като опит на западните страни да окажат натиск върху Хитлер и да постигнат споразумение с него на антисъветска основа.
Паралелно с англо-френско-съветските преговори започва затоплянето и на германо-съветските отношения. На 20 май 1939 г. германският посланик в Москва Вернер фон Шуленбург се среща с новия външен министър Вячеслав Молотов, за да сондира почвата за търговски договор. Срещите продължават спокойно, докато през втората половина на юли Берлин не ги форсира в светлината на англо-френско-съветските преговори. И в началото на август германският външен министър Йоахим фон Рибентроп съобщава, че Третият райх е готов за споразумение по всички въпроси и на 19 август е подписан търговско-кредитен договор. По такъв начин се оказва, че през август 1939 г. Съветският съюз води преговори както с Великобритания и Франция, така и с Третия райх. Решението кои от тези преговори да завършат с договор е на съветската страна, всъщност на Сталин. И той прави своя избор, като приема предложението на Германия за сключване на пакт за ненападение, станал известен като
Пакта „Рибентроп–Молотов” /.../
/.../
Проф. Искра Баева
https://epicenter.bg/article/Prof--Iskra-Baeva--Faktori-i-prichini-za-izbuhvaneto-na-Vtorata-svetovna-voyna/202407/11/0
/.../
Ако не разберем вярно какви са причините за двете световни войни, можем да не забележим и приближаването на нов опустошителен конфликт. Задачата ми не е да пророкувам, не вярвам и във възможността историческите събития да се повторят буквално, защото светът се променя непрекъснато или по думите на eлинския философ Хераклит: „Всичко тече и нищо не остава… не можеш да стъпиш два пъти в един и същи поток” (Πάντα χωρεῖ καὶ οὐδὲν μένει… δὶς ἐς τὸν αὐτὸν ποταμὸν οὐκ ἂν ἐμβαίης). Но опознаването на механизмите, по които се стига до неразрешими с мирни средства конфликти, може да ни помогне да избегнем големи нещастия. Това е мотивът ми да потърся отговора на въпроса защо избухва Втората световна война. Ще го направя обаче, като се върна доста назад във времето – там, където се крият дълбинните причини.
Двете световни войни са най-всеобхватните конфликти, тъй като при първата, сиреч между 1914 и 1918 г., във воeнните действия се включват не само повечето европейски държави, но и извъневропейски като Япония и Съединените щати, да не говорим за европейските колониални империи, разпрострели се из цял свят. Същевременно не е тайна, а само позабравена от съвременните политици истина, че Първата световна война не е нито първият, нито единственият всеобхватен европейски конфликт. Такава е 30-годишната война, водена между 1618 и 1648 г. в името на водещата идеология на онова време – религията (протестанти срещу католици), която обхваща повечето западноевропейски страни и предизвиква демографска катастрофа в населените с германци и чехи територии[1]. Следващият общоевропейски конфликт е последица от Великата френска революция от 1789 г. и Наполеоновите войни. Той продължава почти две десетилетия, опустошава Европа от Испания до Русия и довежда до реорганизация на европейското пространство, подпечатана от Виенския конгрес (1814–1815 г.). Колкото и да сме критични към „Виенския концерт”, както се нарича господството на петте велики сили (Великобритания, Руската империя, Франция, Австрийската империя/Австро-Унгария, Прусия/Германия), този европейски ред се оказва толкова стабилен, че се запазва цял век[2]. Докато в Европа на ХХ в. само за седем десетилетия и половина (от 1914 до 1989 г.) се водят две горещи и една студена война. Дали стабилността от по-миналия век и нестабилността на миналия се дължат на естественото ускоряване на историческото развитие, както надменно мислехме през ХХ в., или на промените в международната и вътрешната политика, е интересен въпрос, но той заслужава отделен анализ. А аз ще потърся отговоря на въпроса защо се стига до новия глобален конфликт в края на XIX в. и началото на ХХ в. и защо след него в Европа не успява да се създаде траен мирен ред.
Ще започна с дълбинните причини за големия конфликт, довел до Първата световна война. Според мен, трябва да ги потърсим в станалото през втората половина на XIX в., когато след големите социални революции идва ред на възхода на национализма. Той е в основата не само на Пролетта на народите от 1848/49 г., а и на създаването на две големи нови европейски държави – Италия и Германия, които с появата си на политическата карта поставят началото на промяната в баланса на силите. Защото, ако погледнем отвъд политическата събитийност, ще видим, че големите войни рядко избухват по волята и желанието на държавниците или на военните, а тогава, когато се промени съотношението на силите между водещите държави, и то така, че запазването на мирното статукво става невъзможно. Точно това става в края на ХІХ в., когато комфортът на водещите световни сили – Великобритания, Франция, Русия, е нарушен от новите и бързо развиващи се, най-вече от Германия, която оспорва статуквото и започва борба за своето „място под слънцето”, разбирано като създаване на колониална империя с помощта на нарастващ дял в световното производство и търговия.
Благодарение на бързото си икономическо развитие обединената през 1871 г. Германия успява да надмине водещата дотогава световна сила Великобритания по всички икономически и по ред военни показатели (без военния флот, който е в основата на британското господство по моретата и океаните). Данните са достатъчно категорични: през 1890 г. Германия произвежда наполовина по-малко стомана от Англия, а през 1913 г. – два и половина пъти повече; за същия период делът на Германия в световната промишлена продукция нараства повече от два пъти и в края на периода надвишава британския[3]. Когато към тези тенденции прибавим и изключително амбициозната германска програма за изграждане на военно-морски флот, става ясно от какво е предизвикана британската тревога, изразена от Ейър Кроу в Меморандума за състоянието на отношенията на Великобритания с Германия (януари 1907 г.): „Съединяването на най-голямата сухопътна армия с най-силния флот в една държава ще принуди света да се обедини, за да се отърве от подобен демон. Важни са не намеренията, а възможностите на Германия”[4]. В началото на века усещането за предстоящ конфликт става водещо и в британския кралски флот. Адмирал Джеки Фишер го описва така: „Ние се подготвяхме за война в професионалните си часове, говорехме за война, мислехме за война и се надявахме на война“[5].
Отслабването на Великобритания и засилването на Германия в началото на ХХ век карат силите, заинтересовани от запазването на Виенския ред – Великобритания, Франция и Русия, да се обединят в общ блок (Антанта или Съглашение) с цел да спрат новия германски „демон”, застрашаващ стабилността на техните „сфери на влияние” и колониални империи. Германия на свой ред отговаря с търсене на съюзници, които намира главно в центъра на Европа – Австро-Унгария и Италия, които през 1882 г. създават т.нар. Централни сили, а по-късно се насочва и към Османската империя.
Така се очертава голямото разделение, което довежда до световната война[6]. Конфликтът може да се опише и по следния начин: желанието на отслабващите сили с общи усилия да спрат възхода на новите бързо развиващи се, които искат да ги изместят от позициите им. Очакванията на всички – както претендиращите за нов баланс на силите, така и стремящите се да запазят статуквото, са за кратък и решителен военен сблъсък. По този начин Германия разгромява Франция във Френско-пруската война (1870–1871), така става и в Балканските войни от 1912–1913 т. Но в избухналата на 1 август 1914 г. Голяма война нещата се развиват по много по-различен начин. Вместо сраженията да приключат до края на годината, те продължават четири дълги и кръвопролитни години. Сред причините за изтощителната война са големите постижения на техниката, направили оръжията много по-ефикасни и унищожителни, както и относително изравнените сили на противопоставящите се, при които по-добрата германска армия се сблъсква с не толкова добри, но по-многобройни и по-добре разположени (на два фронта) сухопътни сили на Антантата, да не говорим за значително по-могъщия англо-френски флот. Превръщането на войната още в началото на септември 1914 г. от настъпателна в позиционна променя всичко. Водят се битки между милиони, в които жертвите са стотици хиляди, да не говорим, че такава война не може да бъде спечелена от групировката с по-малък потенциал (Централните сили). При тези условия не е странно, че войната продължава цели четири години, обхваща все повече и повече държави по света, достига през 1917 г. и до Съединените щати, коства живота на милиони, крайното изтощение на повечето европейски държави и е съпроводена с огромно ожесточение. Това са изходните условия, пред които ще се изправят създателите на новия европейски и световен ред.
Окончателният край на Световната война настъпва на 11 ноември 1918 г., след като капитулира най-голямата и могъща от Централните сили – Германия. Сривът обаче започва месец и половина по-рано, когато един след друг излизат от войната германските съюзници – първа на 29 септември го прави България, месец по-късно, на 30 октомври, я последва Османската империя, а на 3 ноември и Австро-Унгария изоставя Втория германски райх. На 11 ноември оръжията замлъкват в Европа и по света, но започва борбата за мира. За разлика от многото предишни войни в Европа, този път резултатите от войната не са толкова категорично ясни. Не защото държавите от Централните сили не капитулират, а защото последната от тях – Германия, го прави по начин, който не успява да убеди германците, че наистина са загубили войната. До края на войната германската армия продължава да се намира на чужда територия и не изглежда победена (не вярва във военното поражение и намиращият се на фронта тогава ефрейтор Адолф Хитлер). Проблемът е, че капитулацията настъпва не заради поражение на фронта, а защото страната е напълно изтощена, резултат от блокадата на Антантата, а и защото на 9 ноември 1918 г. в Берлин избухва революция.
Дали завършената по такъв начин война създава благоприятни условия за нов траен европейски/световен ред? Категорично не, тъй като към липсата на ясна военна победа трябва да се прибави и твърде различното положение, в което завършват войната победителките – Франция е изтощена и разрушена от военните действия на нейна територия, Великобритания е постигнала целта си да унищожи Германия като съперник (германската икономика е изтощена, флотът пленен, а колониите окупирани), докато Съединените щати се появяват в Европа в ролята на арбитър в континенталните спорове[7]. Различията между победителите, милионите жертви и желанието за възмездие поражда отровната атмосфера, в която започва на 18 януари 1919 г. Парижката мирна конференция. Още в началото се появяват аномалиите, като това, че на мирната конференция не са поканени победените (огромна разлика в сравнение с Виенския конгрес или с Берлинския от 1878 г.), а те са привикани едва след като мирните договори са изработени и трябва да бъдат подписани. Дори и само като процедура това е диктат, а не обсъждане на справедлив и траен мир[8]. Как победените да се примирят със съдбата си, когато победителите не показват и най-малкото желание да приобщят победените към новия следвоенен ред. Особено голяма роля за следвоенната нестабилност имат французите, които искат да унищожат Германия чрез мира, след като не са успели да го направят на бойното поле.
Парижката мирна конференция от 1919 г. ражда мир, който е толкова тежък за победените, че те го възприемат като унизителен, но същевременно не е толкова унищожителен за Германия, че да направи възстановяването на мощта ѝ невъзможно. При това подписаният на 28 юни 1919 г. Версайски мирен договор се възприема като непомерно тежък и несправедлив не само от германците, загубили една осма от територията и една десета от населението си[9], а и от много британци и американци[10]. Докато останалите четири мирни договора, между които е и горчиво оплаканият Ньойски с България[11], не вълнуват никого извън потърпевшите.
Версайският договор
поражда германското желание за реванш
Но той събужда и чувството за вина у британците и американците, което ги тласка към отстъпчивост към доказалата през десетилетията своя жизнеспособност единна Германия.
С други думи, довелият до Голямата война конфликт между Германия и Великобритания изглежда разрешен, но само на повърхността. Германия е наказана жестоко, но запазва своя потенциал, подсилен както от чувството на унижение, така и от съчувствието на част от победителите. В родената от краха на Втория германски райх Ваймарска република няма политическа партия, която приема Версайския договор и не иска отмяната му, като разликите са само в начините, по които искат да го постигнат. Такъв мир не може да бъде стабилен, а оттам и траен.
Оформянето на следвоенния ред се проточва, тъй като войната поражда поредица от революционни събития – Февруарската и Октомврийската революция от 1917 г. в Русия, Унгарската революция ескалирала до Унгарска съветска република от 1919 г., Кемалистката революция в Османската империя. Тези революции довеждат до подписването на мирните договори с Унгария и Турция едва през юни и август 1920 г., а modus vivendi по руския въпрос е постигнат едва през пролетта на 1922 г. Тогава, по време на конференцията в Генуа, свикана, за да бъде обсъдена съдбата на царските дългове, се стига и до първото признаване на Съветска Русия от голяма европейска държава – Германия. Става дума за Рапалския договор на 16 април 1922 г.[12] Проблемът с новата руска държава не е пряко свързан със следвоенния мир, но има огромно значение за новия европейски и световен ред. И още това първо излизане на Съветска Русия (от края на 1922 г. вече Съветски съюз) на европейската дипломатическа сцена внася нов елемент в следвоенното съотношение на силите[13]. До пролетта на 1922 г. победителите могат безпрепятствено да налагат волята си на победените, както на Германия, така и на изпадналата в хаос заради революцията Русия, но с взаимното си признаване двете държави-парии създават нова европейска ос, която свързва две държави с територия и население, надхвърлящи тези на останалите. При това Ваймарската република и Съветска Русия взаимно се допълват: аграрната Русия се нуждае от германските индустриални стоки, а Германия – от руското зърно.
Началото на нормализацията на отношението към Русия може да се оцени като
оформяне на новия европейски следвоенен ред
Проблемът е колко дълго може да издържи той. Оказва се, че само няколко месеца по-късно, в началото на 1923 г. е отправено първото предизвикателство към мира, след като в края на 1922 г. Германия отказва да плати годишната си репарационна вноска. Несъобразяването с правилата на мира, независимо от използваните икономически доводи, показва волята на германските лидери да докажат неизпълнимостта на Версайския договор. Френските политици си дават сметка, че ако приемат едно нарушение, то ще бъде последвано от други, които могат да поставят под въпрос цялата система от мирни договори и най-вече мястото на Франция в европейския ред. Затова не могат да си позволят да го преглътнат. И решават да наложат волята си със сила – от 11 до 16 януари 60 хил. френски и белгийски военни части навлизат в Рурска област и я окупират. Започва Рурската криза[14]. Французите искат със сила да принудят Германия да изплати репарационните си доставки[15], като с окупацията си осигуряват и възможността сами да си ги вземат в натура от въглищата и стоманата, произвеждани в Рур. Сигурни са, че Германия ще отстъпи, тъй като икономиката ѝ изцяло зависи от рурските въглища и стомана. Но германските политици решават да рискуват и райхсканцерът Вилхелм Куно призовава работниците от Рур към пасивна съпротива (обща стачка). Животът в Рур спира, а резултатът от френско-германския мирен сблъсък е опустошителен и за двете страни – икономиката на Ваймарската република се срива и до есента навлиза в хиперинфлация, докато заради съпротивата на германските работници от Рур Франция не успява да получи нищо.
Рурската криза демонстрира факта, че мирното устройство трудно може да се запази, ако не е прието от германска страна, а съюзниците на Франция не я подкрепят в желанието ѝ за силовото му налагане. Нещо повече, разрешаването на кризата показва механизмите, по които постепенно ще бъде унищожен новият европейски ред и ще бъдат създадени условията за нов военен конфликт. Как става това?
Икономическият срив, изживян от Германия в резултат на Рурската криза, предизвиква широка тревога, тъй като застрашава не само цялата европейска икономика, а и политиката след опитите за преврат („бирения бунт” на 8-9 ноември 1923 г. на Адолф Хитлер) и за въстание (в Хамбург на 23-25 октомври 1923 г.) в Германия. Затова гарантите на следвоенния ред Великобритания и Франция се залавят да помогнат на Германия да преодолее кризата. С такава цел още в края на ноември 1923 г. Комисията по репарациите създава 10-членен международен комитет от експерти, които трябва да изготвят нов план за изплащане на германските репарации. Комитетът, оглавен от американския експерт Чарлс Дауес (също Доус)[16], сравнително бързо изработва план, който през лятото на 1924 г. е обсъден на конференция в Лондон, преди да бъде приет на 16 август 1924 г. под името План „Дауес”. Той предвижда възстановяване на икономиката на Германия, за да може да изплаща репарациите си на Франция, Белгия, Великобритания и другите. Американският интерес в случая е в това, че само с помощта на германските репарации европейските държави могат да върнат военните си дългове към САЩ. Помощта за Германия започва с начален заем от 800 млн. златни марки и до 1929 г. парите, идващи главно от САЩ достигат 21 млрд. Същевременно от 1924 г. Германия започва да изплаща 1 млрд. марки, които до 1928 г. достигат 2,5 млрд. Чрез плана „Дауес” френската политика за икономическо наказание на Германия е заменена от англо-американската политика за възстановяване на германската икономика. Всички европейски икономики са засегнати от следвоенната икономическа криза, но след Рурската криза само германската получава външна финансова помощ, която стабилизира Ваймарската република, възстановява икономиката ѝ и осигурява нейния впечатляващ икономически ръст през 20-те години.
Планът „Дауес” е първата крачка, която показва
промененото отношение на победителите към Германия.
Следващата е направена на конференцията в Локарно (5 и 16 октомври 1925 г.), която обсъжда германските граници – най-вече накърнената при Рурската криза западна граница. В конференцията участват представители на Германия (Густав Щреземан и Ханс Лутер), на нейните западни съседки Франция (Аристид Бриан) и Белгия (Емил Вандервелд), а по френска инициатива и на източните – Полша (Александер Скшински) и Чехословакия (д-р Едвард Бенеш), както и от арбитрите в спора Великобритания (Остин Чембърлейн) и Италия (Бенито Мусолини). Най-важното решение е Рейнският гаранционен пакт, с който Великобритания и Италия гарантират неприкосновеността на западната граница на Германия[17]. Подходът към германските граници с Полша и Чехословакия на изток обаче е съвсем различен – за тях са подписани само двустранни договори без външна гаранция. Подкрепата за Германия личи и от поканата да заеме постоянно място в Обществото на народите (ОН), докато възможностите на Франция да подпомага своите източноевропейски съюзници Полша и Чехословакия са силно ограничени – Рейнският гаранционен пакт на практика прекратява действието на френско-полския съюз от 1921 г.[18]
В средата на 20-те години икономическата мощ на Германия и позициите ѝ в Европа постепенно се възстановяват, но вътрешното недоволство от ограниченията на Версайския договор се запазва и дори нараства. В Европа има и много други държави, недоволни от следвоенния ред, на чието съчувствие Германия може да разчита. На първо място това са победените България, Австрия и Унгария, но към тях се добавят и някои победителки като Италия. Да не говорим за нестабилните отношения между родените в спорове и локални военни сблъсъци нови държави в Източна Европа като Полша, Литва, Чехословакия, всяка от които има претенции към територии на съседите си. Това е тектоничната почва, върху която се развива Европа през следвоенния период, постепенно превърнал се в междувоенен.
От друга страна, разрушенията и жертвите от войната пораждат силно антивоенно движение, широко разпространено в следвоенна Европа. То поражда един от ярките опити да се изключи войната от международните отношения с
Пакта „Бриан–Келог” от 1928 г.
Историята на този опит е поучителен, най-вече заради неуспеха му. Пактът за всеобщ отказ от война е подписан на 27 август 1928 г . от 15 държави (САЩ, Белгия, Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка, Ирландия, Индия, Германия, Италия, Полша, Франция, Чехословакия, Япония) и остава отворен за присъединяване на други държави, които до средата на 1929 г. стават 48, между които е и Съветският съюз, който пръв ратифицира договора. Надеждата, че с международен договор могат да се предотвратят бъдещите войни е формулирана още в преамбюла, където се заявява, че е „настъпил моментът да се премине към откровен отказ от войната като оръдие на националната политика, за да могат мирните и дружеските отношения, съществуващи сега между техните народи да станат постоянни”[19]. С идеализъм е пропит и чл. 1 на пакта: „Високодоговарящите се страни тържествено заявяват от името на своите народи, че осъждат обръщането към война за урегулиране на международните спорове и се отказват от нея в своите взаимни отношения като оръдие за национална политика”[20]. Само че идеалистичните намерения веднага се сблъскват с реалностите. Още при обсъждането на текстовете на пакта големите държави поставят своите условия, само след приемането на които са готови да го подпишат. Франция се застрахова, че договорът не може да обезсили вече сключени договори за оказване на военна помощ; Великобритания декларира, че пактът не може да ограничи свободата ѝ на действие в колониалната империя; Съединените щати на свой ред обявяват, че пактът не може да засяга доктрината „Монро” за свободата им на действие в западното полукълбо. Тези уговорки не влизат в окончателния текст на договора (вероятно защото биха предизвикали подобни от страна и на други държави), но на практика напълно го обезсилват, както показва близкото бъдеще. Този пример показва как идеализмът търпи крушение в сблъсъка с реализма, затова Пактът „Бриан–Келог” остава в историята като символ на добрите намерения за мир, останали само на хартия.
Независимо от неуспехите, мирната еволюция в международните отношения, свързана с отстъпките за победните и съчетана с движението за мир, вероятно би могла да даде трайни резултати, ако в края на първото следвоенно десетилетие не беше настъпила финансово-икономическата криза, известна като
Голямата депресия
Разразилата се през есента на 1929 г. в САЩ (сривът на Нюйоркската фондова борса, наречен „черен вторник”, започва на 29 октомври 1929 г.) първо финансова, а после и икономическа криза[21] бързо се разпространява по света, като най-тежки са последиците ѝ за най-развитите в промишлено отношение държави, повечето от които са европейски. Десетки милиони европейци остават без работа, чувстват се изхвърлени от нормалния живот, декласирани и в отчаянието си търсят нови решения – радикализират се, както личи от разрастващото се влияние на комунистите отляво и на новите радикални доктрини, най-ярка от които е фашизмът на Мусолини и възникналият върху неговата основа националсоциализъм на Хитлер. Кризата на демокрацията извежда на преден план привържениците на идеите за силна, действена и силова държава. В най-голяма степен на този стремеж отговаря тоталитарната държава. Успехите в икономическото развитие както на фашистка Италия, така и на Сталиновия Съветски съюз се оказват привлекателен пример не само за отчаяните от кризата маси, а и за много европейски политици.
Предизвиканите от кризата вътрешнополитически сътресения извеждат на предна линия в политическия живот леви, но най-вече десни и крайно десни сили. Така второто лейбъристко правителство на Рамзи Макдоналд, дошло на власт през 1929 г., е принудено да еволюира надясно и през август Макдоналд съставя т.нар. национално правителство, доминирано от Консервативната партия, заради което е изключен от Лейбъристката партия. Тенденцията продължава и от 1935 г. британските консерватори поемат трайно властта. Във Франция през 1932 г. десните правителства са заменени от Левия картел, но недоволството от кризата води до опита за десен преврат от февруари 1934 г. Най-значителни последици за международните отношения обаче имат промените, настъпили в най-тежко засегната от кризата държава – Германия. Там, след неуспеха на Хитлер през ноември 1923 г. да повтори „похода към Рим” на Мусолини, той се ориентира към общонационална нацистка пропаганда и дочаква своя час със задълбочаването на икономическата криза. В началото на 30-те години Националсоциалистическата германска работническа партия (НСГРП) се превръща не само във важен политически фактор, но и в първа политическа сила. Това проличава в трикратните избори от 1932 г. – на президентските Хитлер получава 30,1 % и 36,8 % в двата тура, а НСГРП на парламентарните избори от юли – 37,4 % и на тези от ноември – 33,1%. Това са най-високите резултати, но съвкупните гласове за левицата, социалдемократическата и комунистическата, са повече, което засилва страха на консервативните сили в Германия от ляв поврат. За да избегнат подобна опасност управляващите решават да предложат на Хитлер да оглави коалиционно правителството с малцинство на нацистите, а фактът, че гласовете за НСГРП от юни до ноември намаляват, карат Хитлер да приеме предложението. На 30 януари 1933 г. германският президент Паул фон Хинденбург връчва мандат за съставяне на новото правителство на лидера на НСГРП Адолф Хитлер.
Влизането на Хитлер и неговата нацистка партия
в управлението на Германия
предизвиква поврат и ново начало не само в германската вътрешна политика, но и в европейската политика, защото той отхвърля не само демокрацията като форма на управление, а и цялата система на международни отношения, утвърдена от Парижката мирна конференция от 1919 г. Още в Програмата на НСГРП, формулирана през февруари 1920 г., Версайският и Сен-Жерманският договор са категорично отхвърлени (иска се тяхното „премахване”) (т. 2), а първата партийна цел е формулирана така: „Ние искаме обединение на всички германци въз основа на правото на народите на самоопределение в една Велика Германия” (т. 1)[22]. Като антисистемен политик Хитлер не се чувства обвързан и с дотогавашната външна политика на Версайската република. Нещо повече, Хитлер преучредява държавата, като я трансформира от демократична република в нацистки Трети германски райх, който би трябвало да просъществува хиляда години. Третият райх става новият голям играч на европейската сцена, поставил стабилността на следвоенния ред пред огромни предизвикателства.
Вътрешнополитическата радикализация в засегнатите от кризата държави неизбежно предизвиква изостряне на международните отношения. Най-силно засегнатите от кризата на свръхпроизводството страни се опитват да изнесат „излишната” си продукция и излишната си работна ръка извън границите си – например в колониалните владения или отвъд океана, което изнася проблемите навън. В началото на 30-те години националният егоизъм взема връх над международното сътрудничество, а в резултат всички приглушени след края на войната проблеми отново изплуват на повърхността.
Новият германски подход проличава още по време на
Женевската конференция по разоръжаване.
Тя започва работа на 2 февруари 1932 г. Смяната на правителството дава възможност на германските представители на конференцията с подкрепата на фашистка Италия да поискат първо Германия да получи правото да се въоръжава (което ѝ е забранено с Версайския договор), а едва след това да започне разговор за разоръжаване. Най-радикална на Женевската конференция е позицията на Съветския съюз, който иска пълно и общо разоръжаване – вероятно с пълното съзнание, че никой няма да се съгласи. Пълното разоръжаване отговаря и на положението на Съветския съюз, тъй като той е обграден от враждебни държави, а и е в началото на втората си петилетка, затова всички негови инвестиции са насочени към индустриализацията. Съединените щати също предлагат всеобщо ограничаване на въоръженията, но с 33 %. Всички радикални предложения са отхвърлени от мнозинството и това дава основание на Третия райх на 14 октомври 1933 г. да напусне конференцията по разоръжаване и да започне едностранното си въоръжаване. Женевската конференция се изпразва от смисъл и няколко месеца по-късно е закрита. Така вместо да договори общо разоръжаване конференцията всъщност дава възможност на европейската държава, нееднократно доказала военния си потенциал, отново да се въоръжава. По този повод френския министър-председател Едруар Ерио казва: „Нямам никакви илюзии… Убеден съм, че Германия желае да се превъоръжи. Ние сме в повратна точка на политиката. Досега Германия водеше политика на подчинение… Сега тя започва активна политика. Утре политиката ѝ ще бъде на териториални искания”. И се оказва напълно прав.
Веднага след като излиза от Женевската конференция по разоръжаване Третият райх с британско съгласие започва да възстановява редовната си армия. Основание за това дава промененото отношение на тази водеща страна от Антантата към бившия главен противник. Още на 7 юни 1933 г., четири месеца преди Германия да напусне конференцията, в Рим е подписан т.нар. Римски протокол, с който Великобритания, Франция и Италия, от една страна, и Германия, от друга, се договарят да „консултират политиката си по всички въпроси, които ги засягат”[23]. Този Четворен пакт не влиза в сила, защото не е ратифициран, но той демонстрира новото отношение към Германия – тя се завръща сред европейските сили. А целта на това завръщане проличава две години по-късно с Англо-германското морско споразумение от 18 юни 1935 г., което възстановява правото на значителен военно-морски флот на Третия райх.
За да се разбере по-добре значението на този двустранно споразумение, е важно не само да се представят неговите клаузи, а и международният контекст при сключването му. За изминалите две години от неуспешния Четворен пакт са настъпили значителни промени във външната политика на Германия и в отношенията между другите големи европейски държави. Ще започна с това, че Третият райх напуска ОН на 19 септември 1933 г., докато година по-късно – на 18 септември 1934 г., Съветският съюз е приет в световната организация. Като имаме предвид, че основната цел на тази организация е запазването на световния мир, германското напускане има ясно послание – Хитлер иска да има свобода на действие, за да реализира плановете си за оформяне на нов европейски и световен ред. Това проличава още при първия опит на Хитлер да наруши европейските си граници, описани във Версайския договор, с други думи да отправи директно предизвикателство към следвоенния ред. Става дума за опита Австрия да бъде присъединена към Третия райх (в изпълнение на т. 1 и 2 от 25-точковата програма на НСГРП), осъществен на 25 юли 1934 г. Той е наречен опит за „горещ аншлус”, защото завършва с убийството на австрийския канцлер Енгелберт Долфус, което съдейства и за провала му [24]. Така първата самостоятелна стъпка на Хитлер във външната политика се оказва неуспешна, но вместо да се откаже, той предпочита да смени тактиката си. Все пак намеренията му не могат да се скрият, което обаче не пречи на Великобритания да разреши на Третия райх пълноценно да възстанови своя военен флот. За Франция опасността от възраждането на германската военна сила става видима, затова тя започва да изгражда своя система за защита. През май 1935 г. са подписани два договора, които допълват френските защитни съюзи от 20-те години. Първият е Френско-съветския договор за взаимна помощ (2 май 1935 г.), към който се добавен и подписаният на 15 май 1935 г. Съветско-чехословашки договор за взаимна помощ. Чехословакия се оказва първата страна от „санитарния кордон” в Източна Европа, която си позволява да се обърне към Съветския съюз, затова веднага става мишена на нападки. Това, както и собствените опасения на чехословашките управляващи от евентуална непредизвикана съветска агресия, ги карат да вкарат в договора уговорката, че взаимната военна помощ може да бъде оказана само „ако помощ на страната-жертва на нападение, бъде оказана от страна на Франция”[25].
Включването на Съветския съюз в европейската система за сигурност става един от мотивите на Великобритания едностранно да позволи на Германия да възстанови военния си флот. Очевидно за британските политици
съветската опасност изглежда по-страшна
от възраждането на военната сила на Германия.
/.../
Възстановяването на германската армия е един от сигналите,
че започва подготовка за нова война.
От този момент новата армия е подчинена на Адолф Хитлер, който след смъртта на президента Хинденбург (2 август 1934 г.) обединява президентския и канцлерския пост в новия фюрер (водач) на държавата. И той започва да реализира целта си да осигури европейско и световно господство на Третия райх. При това, за голямо съжаление, Хитлер се оказва един от малкото политици, които изпълняват дадените обещания и неотклонно преследват целите си. След 1935 г. с външнополитическите си действия Хитлер се стреми Третият райх да получи възможно най-добрите условия за войната, към която се стреми.
В този момент най-важна за съдбата на мира в Европа е способността на европейските сили, които не искат нова война, да предотвратят избухването ѝ. Това означава да накарат Хитлер да се откаже от плановете си или да му попречат да ги осъществи. Както обаче добре знаем от историята, нищо подобно не става. Затова въпросът, на който вече почти седем десетилетия и половина след края на Втората световна война се опитват да отговорят историците, е защо никой не съумява да спре Хитлер, независимо че повечето народи, както и водещите политици в страните-победители от Антантата не искат война, а и заедно са по-силни от Германия.
Едно от обясненията за провала е, че от края на войната са минали 15 години и от военното единство не е останало много. Италия вече е фашистка и Бенито Мусолини, независимо от противоречията за Австрия, подкрепя идейния си ученик Хитлер в стремежа му да извоюва нов световен ред. Мусолини обявява като цел да превърне Средиземно море в „италианско езеро” и да възстанови величието на Римската империя, но трудно може да го постигне сам. Налага му се да се обърне към Хитлер за помощ и постепенно се подчинява на неговата воля. Символ на италианската слабост става завладяването на Абисиния (Етиопия), което отнема много време и усилия на модернизираната италианска армия (от октомври 1935 до май 1936 г.). Великобритания и Франция също имат много по-различни цели от онези, с които завършват войната през 1918 г. Франция търси нови съюзници на Изток, а Великобритания се пренасочва към Третия райх с надеждата, че с нейна помощ ще продължи да играе ролята на арбитър в континенталните дела.
Първата проверка на променените отношения идва от Хитлер. На 7 март 1936 г. той издава заповед части на вермахта да навлязат в Рейнската област, което е забранено от Версайския договор. Акцията е придружена от меморандум, в който вината за нарушението е прехвърлена върху Франция, защото тя била отговорила „на приятелските предложения и на великолепните уверения, повтаряни от Германия, със сключването на военен пакт със Съветския съюз, насочен изключително срещу Германия”[29]. Така Хитлер използва съветската карта. В отговор пазителите на Версайския договор на следващия ден (8 март) се обръщат към генералния секретар на ОН с оплакване, но последвалото на 14 март заседание на Съвета на ОН не предприема нищо (независимо, че и двете държави имат свои представители там). Мълчанието дава основание на Хитлер на 21 март в Хамбург да оповести, че духът на Версайския договор е унищожен. Свидетели на ставащото са политиците от Източна Европа, един от които – Николае Титулеску, изразява огорчението си пред френския външен министър Фланден с думите: „След като на 7 март вие не можахте да защитите себе си, как ще защитавате нас срещу агресора”. На всички става ясно, че Франция вече не може да бъде основен защитник на източноевропейските си съюзници и те – включително и тези от Малката антанта (Чехословакия, Югославия и Румъния) започват да се оглеждат за други гаранти, като някои се обръщат към възхождащата европейска сила – Третия райх.
Най-интересна е позицията на Великобритания, която от 28 май 1937 г. е ръководена от консерватора Невил Чембърлейн. За разлика от периода преди Първата световна война, когато възходът на обединена Германия е възприеман от британските политици като най-голямата опасност за господството на Британската империя, през 30-те години на Третия райх се гледа съвсем различно. Великобритания вече не е първа световна сила, а за да продължава да играе водеща роля в Европа, трябва да търси силни съюзници. Видимото отслабване на Франция, както и съюза ѝ със Съветския съюз карат Чембърлейн да се обърне към Германия, която при Хитлер изживява бърз възход. Прави впечатление, че Чембърлейн се отказва от британската традиция винаги да подкрепя по-слабата държава на континента, за да запази Великобритания ролята си на балансьор. Защо се стига до тази голяма промяна? Според мен, както заради общото отслабване на британските позиции, така и заради новия фактор, появил се в Европа в средата на 30-те години в лицето на Съветският съюз. Големият страх на британските политици от Съветския съюз и комунизма довежда до Британско-германска ос, определяна и като политика на „омиротворяване на агресора”. С нея Невил Чембърлейн се опитва да обезсили агресивните намерения на Хитлер, като доброволно отстъпва пред исканията му.
Едно от най-ярките доказателство за
британската отстъпчивост
пред агресивността на Хитлер
е разговорът на лорд-председателя на съвета на Великобритания лорд Едуард Халифакс с фюрера Адолф Хитлер, проведен на 19 ноември 1937 г. в Мюнхен. Пратеникът на Чембърейн още в началото на разговора обявява като своя основна цел „да постигне по-добро разбирателство между Англия и Германия” и признава „големите заслуги на фюрера за възстановяването на Германия”, но и за Европа, защото „в резултат на унищожаването на комунизма в страната си той е преградил пътя на последния в Западна Европа и затова Германия с право може да смята за бастион на Запада срещу болшевизма”. След това внимателно изслушва желанието на Хитлер да бъде признато на Германия „законното право на велика държава да действа активно”. Нещо, което означава ни повече, ни по-малко, правото да променя международния ред. Това искане дава на защитниците на мира само един избор: или да отстъпят на Германия желаните територии, или да се изправят пред нови военни действия (Хитлер ги нарича „игра на свободните сили”). Първото искане на Хитлер е за връщане на германските колонии, защото „някои народи имат недостатъчно жизнено пространство… Само на Германия ѝ заявяват, че тя при никакви условия не може да има колонии”. Колониалният въпрос несъмнено е най-болезненият за британците, може би точно затова Халифакс бързо обявява готовност за отстъпки по други териториални претенции на Хитлер: „Всички останали въпроси могат да се характеризират, в смисъл, че засягат измененията на европейския ред, които вероятно рано или късно ще се извършат. Към тези въпроси се отнасят Данциг, Австрия и Чехословакия. Англия е заинтересована само в това, тези изменения да бъдат извършени по пътя на мирната еволюция и да бъдат избегнати методите, които могат да причинят по-нататъшни сътресения, които не се желаят нито от фюрера, нито от другите страни”. Разговорът засяга и неограниченото право на Германия да се въоръжава, а Хитлер не забравя многократно да използва най-силната си карта. Ето как: „Единствената катастрофа е болшевизмът. Всичко останало може да се уреди”[30]. И Халифакс се съгласява. Така още в края на 1937 г. Хитлер получава зелена светлина за промяната на границите в Европа и да се въоръжава, при това от Великобритания, поела ролята на арбитър в континенталните дела.
И още в началото на 1938 г. започва подготовката за териториално разширяване на Третия райх. Поучен от неуспеха си през 1934 г., четири години по-късно Хитлер предприема втория опит за аншлус на Австрия едва след като създава благоприятна международна обстановка за това. И бързо и лесно присъединява Австрия, макар че му се налага да избърза преди референдума, организиран от австрийския канцлер Курт фон Шушниг на 13 март 1938 г., да покаже, че мнозинството австрийци не искат да са част от Третия райх, а да имат независима държава[31]. В центъра на Европа изчезва държава, призната от ОН, но каква е реакцията на гарантите на системата, подписали Сен-Жерманския договор от 1919 г.?
Великобритания и Франция приемат мълчаливо аншлуса на Австрия
като вътрешногермански „семеен” проблем.
Единственото международно заявление се оказва съветско. В него се казва: „… съветското правителство предупреждаваше, че международната пасивност и безнаказаността на агресията в един случай фатално ще доведат до повтаряне и умножаване на тези случаи. Събитията от международния живот за съжаление потвърждават правилността на тези предупреждения. Ново потвърждение те получиха с извършеното военно нахлуване в Австрия и насилственото лишаване на австрийския народ от политическата, икономическата и културната му независимост”[32].
Илюзиите на британци и французи, че присъединяването на Австрия към райха ще задоволи Хитлер, бързо са разсеяни два месеца по-късно. През май 1938 г. започват вълнения в населената с германци Судетска област на Чехословакия, организирани от Конрад Хенлайн от Судетогерманската партия. Той е в пряка връзка с германските нацисти, а през март 1938 г. е на посещение в Берлин, за да съгласува своите действия. Така че едва ли може да има съмнение откъде идва идеята за античехословашките протести. Но независимо от връзката между судетските германци и нацистите от Третия райх, Великобритания предпочита да интерпретира събитията като автентични протести, предизвикани от неравноправното положение на германското малцинство в Чехословакия, и предлага да стане арбитър в спора. От 2 август 1938 г. в Чехословакия пребивава помирителна мисия, оглавена от лорд Уолтър Рънсиман. Резултат от нея е докладът, силно повлиян от оплакванията на судетските германци, според който отношенията между германците и чехословашкото правителство са толкова лоши, че е по-добре Судетската област да бъде откъсната от Чехословакия и присъединена към Третия райх[33]. Този доклад става предпоставка за поредната промяна на границите, от която Хитлер веднага се възползва[34].
/.../
За Чембърлейн единствената възможност да се спаси мирът
е да се предаде Судетската област на Германия
Единственият проблем е как да бъде убедена Чехословакия да го направи, тъй като тя има съюзни договори от 1935 г. както с Франция, така и със Съветския съюз. Първата британска задача е да обезсилят френската подкрепа за Чехословакия. За целта на 18 септември в Лондон се провеждат британско-френски консултации. Чрез доклада на лорд Рънсиман британските министри успяват да убедят френските си колеги да се променят границите. Резултатът е съвместното британско-френско писмо от 19 септември до Чехословашкото правителство, в което се заявява: „Представителите на двете страни са убедени, че в резултат на неотдавнашните събития се е създало такова положение, при което по-нататъшното запазване в границите на чехословашката държава на областите, населени предимно със судетски немци, фактически не може повече да продължава, без да постави под заплаха интересите на самата Чехословакия и интересите на европейския мир. В светлината на тия съображения двете страни са принудени да дойдат до заключението, че поддържането на мира и сигурността и жизнените интереси на Чехословакия не може да бъде ефективно осигурено, ако тия области не бъдат предадени незабавно на германската държава“[35].
Британско-френското писмо всъщност е ултиматум, като се има предвид, че Франция е основната западна опора на Чехословакия. Но чехословашките политици осъзнават, че загубата на Судетската област прави страната незащитима пред германска агресия, затова правителството отхвърля предложението[36] и се обръща към източния си съюзник Съветския съюз. На въпроса на чехословашкия президент Едвард Бенеш дали СССР ще изпълни задълженията си по договора за взаимна помощ, съветският отговор е положителен[37]. Проблемът е, че според договора това може да стане едва след като Франция окаже помощ на Чехословакия, което в светлината на посланието от 19 септември не е реалистично. А като се има предвид, че Съветският съюз и не би могъл да окаже ефективна военна помощ, тъй като няма обща граница с Чехословакия, а Полша обявява, че няма да допусне преминаване на Червената армия през своя територия, положението на Чехословакия става безнадеждно. Представителите на Великобритания и Франция в ОН блокират и опитите на съветския представител да постави в организацията въпроса за съдбата на Судетската област. Изправени пред провал на „мирната” си мисия, правителствата на Великобритания и Франция инструктират своите посланици в Прага на 21 септември да заявят на чехословашкото правителство, че ако не приеме предложенията им да предаде Судетската област и ако потърсят съветска помощ, те ще му откажат всякаква помощ и ще го обвинят, че е предизвикало нова война. При това положение Чехословакия капитулира – съгласява се с промяната, но при условие да участва в международното обсъждане на съдбата на Судетската област[38].
Затрудненията, които среща предложението за предаването на Судетската област на Третия райх, принуждава Невил Чембърлейн отново да се намеси и на 22 септември 1938 г. пак се среща с Хитлер, този път в Бад Годесберг. Чембърлейн се опитва да смекчи предаването на Судетската област, като предлага това да стане, след като се уважи правото на жителите да изберат гражданство, както и Чехословакия да получи компенсации. Хитлер обаче е безкомпромисен и поставя нов ултиматум – предаването да се осъществи веднага (до 28 септември), а Чехословакия да изпълни териториалните претенции и на Унгария и Полша[39]. В обстановка на нарастващи атаки и изоставена от западните си съюзници Чехословакия прави отчаян опит да се съпротивлява, като обявява обща мобилизация, но съдбата ѝ е предрешена.
За да придадат някакво приличие на капитулацията си пред Хитлер, Великобритания и Франция се съгласяват да участват в международна конференция, свикана за решаване на Судетския проблем. Като се има предвид къде и в какъв състав е проведена конференцията, капитулацията трудно може да се скрие: на 29–30 септември 1938 г. в Мюнхен в седалището на НСГРП с участието на представители от Третия райх (Хитлер), фашистка Италия (Мусолини), Великобритания (Н. Чембърлейн) и Франция (Едуар Даладие). Както се вижда, отсъстват представители на страната, чиято съдба се решава, както и на източния съюзник на Чехословакия – СССР. Не е случайно, че конференцията остава в историята като „Мюнхенски сговор” и като позорен акт, с който западните велики сили предават интересите на един от по-малките си централноевропейски съюзници, за да спасят себе си от сблъсък с надигащия се Трети райх. Решението е взето набързо, още на 29 септември, и постановява Судетската област да бъде предадена на Третия райх от 1 до 10 октомври без никакви разрушения[40]. Безсилието на западните сили личи и от неспособността им да накарат Хитлер да се съгласи да се дадат общи гаранции за неприкосновеността на остатъчна Чехословакия – правят го само Франция и Великобритания. Нещо повече, на 30 септември Хитлер и Чембърлейн подписват съвместна декларация, в която записват: „Ние разглеждаме споразумението, подписано снощи, и Англо-германското морско споразумение като символ на желанието на двата народа никога да не воюват помежду си отново”[41]. Тази декларация показва основната цел на Чембърлейн, оповестена и с триумфалните му думи при завръщането му в родината: „Вярвам, че това е мир за нашето време”. По-прозорливият му съпартиец Уинстън Чърчил обаче му отговаря в парламента с не по-малко знаменитата фраза: „Вие можехте да избирате между войната и позора. Вие избрахте позора. Но вие ще получите и войната!” И се оказва пророчески прав.
Окончателният провал на британската политика на „омиротворяване на агресора” става ясен половин година по-късно, когато на 15 март 1939 г. Третият райх окупира чешките земи и създава там Протектората Бохемия и Моравия. Едва тогава гарантките на следвоенния ред разбират, че войната няма да бъде избегната и започват да се готвят за нея. Но за Чехословакия вече е късно, вероятно затова нейните гаранти дори не протестират срещу окупацията ѝ, с което потвърждават предателската си позиция от Мюнхен[42]. За тях обаче става ясно, че напразно са вярвали на обещанията на Хитлер, че отстъпките ще го накарат да се откаже от войната. И се опитват да спрат следващото действие на Хитлер или поне да го отложат. Избраното средство е военен съюз с Полша, към която е насочена нацистката пропаганда заради Полския коридор. Надеждата им е, че ако има опасност при атаката срещу Полша Третият райх да се окаже във война и с тях, сиреч да воюва на два фронта, Хитлер ще се откаже. Така се ражда Полско-британската военна конвенция от 6 април 1939 г., допълнена с Англо-полско споразумение за взаимна помощ от 25 август. От политика на „омиротворяване на агресора” Великобритания се опитва да премине към „политика на неговото възпиране”, но за това е твърде късно.
Мълчаливото погребение на Чехословакия възвестява началото на непосредствената подготовка за предстоящата война
Започва търсенето на съюзници, като за пръв път от последните години основите европейски държави се обръщат към Съветския съюз. Не защото негативното отношение на европейските сили към него е променено, а заради неговата геополитическа тежест. През лятото на 1939 г. се водят три вида преговори: между Третия райх и Великобритания, между Великобритания, Франция и Съветския съюз и между Третия райх и Съветския съюз.
Съвсем накратко ще спомена за германо-британските преговори, за които се разбира едва след войната благодарение на пленените документи на германското външно министерство. В преговорите на 26 юли 1939 г. участват специалният германски пратеник Хелмут Волтат и члена на британското правителство Хорас Уилсън и Хъдсън. Те обсъждат идеята за договаряне на двустранен Пакт за ненападение, който включва както колониални въпроси, така и „санирането на Източна и Югоизточна Европа от Германия”[43]. Те обаче не дават резултат, независимо от продължаващата британска отстъпчивост.
Веднага след германската окупация на чешките земи, още на 18 март 1939 г., британското правителство се обръща и към съветското с предложение за преговори за съдбата на Румъния, докато СССР предлага по-широк разговор за сигурността на държавите между Балтийско и Черно море. Към тях се присъединява и Франция и в края на юли проектодоговорът за колективна защита от германска агресия е съгласуван. Непосредствените преговори на военните мисии за изработване на военна конвенция се провеждат от 12 до 21 август, но без да постигнат особено успех[44]. Незадоволителният ход на преговорите кара съветските представители да решат, че те се водят не за постигане на споразумение, а само като опит на западните страни да окажат натиск върху Хитлер и да постигнат споразумение с него на антисъветска основа.
Паралелно с англо-френско-съветските преговори започва затоплянето и на германо-съветските отношения. На 20 май 1939 г. германският посланик в Москва Вернер фон Шуленбург се среща с новия външен министър Вячеслав Молотов, за да сондира почвата за търговски договор. Срещите продължават спокойно, докато през втората половина на юли Берлин не ги форсира в светлината на англо-френско-съветските преговори. И в началото на август германският външен министър Йоахим фон Рибентроп съобщава, че Третият райх е готов за споразумение по всички въпроси и на 19 август е подписан търговско-кредитен договор. По такъв начин се оказва, че през август 1939 г. Съветският съюз води преговори както с Великобритания и Франция, така и с Третия райх. Решението кои от тези преговори да завършат с договор е на съветската страна, всъщност на Сталин. И той прави своя избор, като приема предложението на Германия за сключване на пакт за ненападение, станал известен като
Пакта „Рибентроп–Молотов” /.../
/.../
Проф. Искра Баева
https://epicenter.bg/article/Prof--Iskra-Baeva--Faktori-i-prichini-za-izbuhvaneto-na-Vtorata-svetovna-voyna/202407/11/0
Вълнообразно
Про зверства советских «освободителей» в...
Кто приедет и кто не приедет на парад 9 ...
ДЕДЫВОЕВАЛИ...Как им отива само - комуни...
Кто приедет и кто не приедет на парад 9 ...
ДЕДЫВОЕВАЛИ...Как им отива само - комуни...
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
Блогрол
1. М. Тачков - Български песни /стихосбирка/
2. М. Тачков - Ако бях премиер
3. Дела
4. Деспи...
5. Стойнев
6. Светлана
7. Блогът на Стойнев
8. Блог. бг - правила
9. М. Тачков - Любовна балада
10. Публикации - сп. "Пламък"
11. "Изповедта на една компаньонка"
12. Плагиатска "стихосбирка"
13. "Добри да бъдем"
14. Най-хубавата
15. Молитва
16. Меджик
17. Две и 200
18. Да се завърнеш... Редактиране...
19. За държавата, цените, политиците и бюрократите
20. Всеки стих е път към Теб
21. Н. Николов
22. 22. Защо някои другари не са ми драги
23. Западният либерализъм е по-разрушителен от комунизма
24. Контрол чрез глада. Монсанто
25. Да бъдем максимално живи
26. М. Тачков - "Светлей, Училище"
27. М. Тачков - Светоглед
28. М. Тачков - Аз обвинявам
29. 29. Противоречия в автохтонната теория
30. Славянизация
2. М. Тачков - Ако бях премиер
3. Дела
4. Деспи...
5. Стойнев
6. Светлана
7. Блогът на Стойнев
8. Блог. бг - правила
9. М. Тачков - Любовна балада
10. Публикации - сп. "Пламък"
11. "Изповедта на една компаньонка"
12. Плагиатска "стихосбирка"
13. "Добри да бъдем"
14. Най-хубавата
15. Молитва
16. Меджик
17. Две и 200
18. Да се завърнеш... Редактиране...
19. За държавата, цените, политиците и бюрократите
20. Всеки стих е път към Теб
21. Н. Николов
22. 22. Защо някои другари не са ми драги
23. Западният либерализъм е по-разрушителен от комунизма
24. Контрол чрез глада. Монсанто
25. Да бъдем максимално живи
26. М. Тачков - "Светлей, Училище"
27. М. Тачков - Светоглед
28. М. Тачков - Аз обвинявам
29. 29. Противоречия в автохтонната теория
30. Славянизация
