=
Сталин и армията

В ония предвоенни години армията се ползва с всенародна любов. Отличилите се в боевете на Халхин гол, край езерото Хасан, в Испания или в съветско-финландската война бойци и командири се превръщат в национални герои. Няма недостиг от кандидати за постъпване във военните училища. За армията народът дава мило и драго. Цялата страна познава най-добрите летци, танкисти и моряци. Службата в армията е въпрос на чест. Дисциплината и политическата съзнателност на личния състав не предизвикват никакво безпокойство в политическото и военното ръководство. Хората във военни шинели вярват на Сталин и на партията, макар моралният шок след репресиите да не е още напълно преминал.
/.../

Съветско-финландската война обаче, макар да е показвана само в „победна“ светлина, предизвиква недоумение у съветските хора — такава мощна армия, за каквато е представяна в печата Работническо-селската Червена армия, едва за четири месеца, и то трудно, да преодолее съпротивата на армията от една малка страна?

Сталин по-тежко от другите преживява позора от „зимната война“, но както винаги не вижда своята вина. През март 1940 г. предлага на Ворошилов да докладва пред Политбюро оценката на Народния комисариат на отбраната за действията на РККА във войната с Финландия. По всяка вероятност тъкмо тогава у Сталин се появява и остава до края на живота му подигравателно-ироничното му отношение към Ворошилов, когото безжалостно разкритикува в Политбюро. Но това му се вижда малко. След един месец по негово нареждане се свиква Главният военен съвет със същия дневен ред. На заседанието излизат наяве съществени празноти в оперативната, техническата и бойната подготовка на войските, в материалното им осигуряване и във военното строителство. Изказването на Сталин не се отличава с дълбоко познаване на военното дело, но съдържа зле прикрита закана към ония, „които отговарят за отбраната на страната“. По негово предложение се създават редица комисии, които да обобщят уроците от съветско-финландската война и да вземат незабавни мерки за подобряване на военното строителство.

Без да бъде професионален военен, Сталин интуитивно долавя, че Ворошилов не е ръководел достатъчно вещо военното строителство като цяло, не е осигурявал както трябва управлението на щабовете по време на конфликтите край Халхин гол и в хода на съветско-финландската война, не успява да върви в крак със стремителното развитие на оперативното изкуство. Когато след събитията край Халхин гол разговаря с Жуков, преди да го назначи за командващ Киевския особен военен окръг, Сталин неочаквано и раздразнено подхвърля в разговора една фраза за Ворошилов:

„Перчеше се, уверяваше, твърдеше, че на удара ще отговорим с троен удар. Всичко върви добре, всичко е наред, всичко е готово, другарю Сталин, а се оказа…“[1]

През май 1940 г. по решение на Сталин Ворошилов е освободен от длъжността народен комисар на отбраната, макар че едновременно с това е назначен за заместник-председател на Съвета на народните комисари на СССР и председател на Комитета по отбраната при Съвета на народните комисари на СССР. 
/.../

В началото на 1939 г. Сталин иска справка за командния състав на армията и флота. Взира се дълго и мълчаливо в графите на таблицата, подсказваща с мършавите си цифри, че възрастта на армейските и флотските командири е повече от „зелена“: около 85 % от тях са под 35 години. В младостта е силата, но недостига опит. Остра е необходимостта от опитни кадри. Прелиствайки бавно страниците на доклада, Сталин може би си е спомнил, че освен тримата маршали и групата командващи армия първи ранг не без негово съгласие са изчезнали завинаги такива способни и големи военачалници като И. Н. Дубовой, М. К. Левандовски, А. И. Корк, Н. Д. Каширин, А. И. Седякин, И. И. Вацетис, Я. И. Алкснис, П. А. Брянских, С. Е. Грибов, Я. П. Гайлит, Н. В. Куйбишев, С. Н. Богомягков, Е. И. Ковтюх, Н. Н. Петин, С. П. Урицки и други.

Сталин не може да не помни, че само през 1937 г. дава съгласието си за арестуването на десетки военачалници от състава на Военния съвет при Народния комисариат на отбраната. Оказало се, че от всеки десет членове на Военния съвет девет са „шпиони“ и „вредители“. Но това ни най-малко не смущава Сталин. Продължава да живее в свят, в който измисля все нови и нови „врагове“. Патологичната подозрителност на „вожда“ се предава на обкръжението му и се разпространява като вълни по цялата страна.
/.../

Най-слабото място във военното строителство са кадрите. А Сталин избива най-добрите и продължава да повтаря лозунга си „Кадрите решават всичко“. Огромният недостиг от военни специалисти, появил се през 1937 г. и 1938 г., ще бъде ликвидиран за не по-малко от 5, ако не и 7 години. Но както скоро става ясно, историята не ни отрежда чак толкова време. Налага се кадровите „дупки“ да се замрежват с краткотрайни курсове. Лятото на 1941 г. заварва 75% от командирите и 70% от политработниците на длъжности, заемани от тях по-малко от една година… Това значи, че гръбнакът на армията — офицерският корпус — не притежава необходимия опит за командване на подразделенията, частите и съединенията.

Изглежда, и Сталин започва да осъзнава това. Няма да научим дали се е измъчвал от угризения на съвестта и разкаяние за стореното, но едно е ясно: година, година и половина преди началото на войната той трескаво се опитва да направи нещо за ликвидирането или поне за намаляването на глада за кадри.

Известно е, че нарежда да се изготвят бързо предложения за увеличаване броя на слушателите във военните академии и за създаване на нови училища. Още през идната 1940 г. са образувани 42 нови военни училища, почти се удвоява броят на факултетите в академиите, организирани са многобройни курсове за подготовка на младши лейтенанти. Сталин бърза… Но му остава съвсем малко време. Загубите във висшия команден състав са прекалено големи, за да бъдат бързо компенсирани. Командир на взвод може да бъде подготвен за шест месеца. Но командващ военен окръг или армия? Израстването на командир от такъв мащаб продължава много години.

При това Сталин вижда, че острият недостиг от командни кадри се съчетава с ниското им професионално равнище, със значителното изоставане на бойната подготовка от изискванията, които предявява съвременната война. Тези мотиви прозвучават твърде забележимо в речта му пред слушателите, завършващи военните академии, произнесена в Кремъл на 5 май 1941 г.[9] Тогава никой не е предполагал, че само месец и половина дели тази реч от началото на войната и тя вече почти нищо не може да промени…

В изказването си Сталин е рядко откровен и казва много от онова, което се е смятало за държавна тайна. Така например в желанието си да укрепи у младите командири вярата им в мощта на РККА той говори за техническото преустройство на армията и за рязкото увеличаване на числеността й. В началото на 1941 г. нашата армия, заявява той, наброява 300 дивизии (но не казва, че над една четвърт от тях са още в стадий на сформиране, а почти още толкова току-що са сформирани), от които една трета — моторизирани.

Както и по-рано, Сталин поставя ударението върху настъпателните действия: „Червената армия е съвременна армия, а съвременната армия е настъпателна армия.“ Тук отново изпъква една негова сериозна заблуда от принципен характер: подценява стратегическата отбрана и отбранителните операции. Макар че военнополитическото ръководство на страната винаги е подчертавало отбранителния характер на военната доктрина на Съветския съюз, за реализирането й се провъзгласява настъпателната стратегия. Уставите, заповедите, директивите, изказванията на народния комисар, а сега и на самия Сталин развиват в различни гами една и съща главна мисъл: „Войната ще се води на противниковата територия и победата трябва да бъде постигната с малко кръв.“ В подкрепа на тази концепция преди войната излиза книгата на Н. Шпанов „Първият удар“, изразяваща съвсем точно настроенията на значителна част от населението и военнослужещите — настроения, насаждани по всякакъв начин. Книгата пророкува, че след съкрушителния удар на Червената армия още на втория ден във фашистка Германия ще избухне въстание против нацисткия режим.
/.../

На Сталин още много неща не са му били известни. Не е знаел например как Хитлеровите военни оценяват Червената армия и нейните кадри в началото на 1941 г. Както стана ясно след войната, Хитлер, запознат с развихрилите се в Червената армия през 1937 и 1938 г. репресии, е поискал от разузнавателните си органи доклад за качеството на офицерския състав в РККА. Въз основа на доклада на германския военен аташе в СССР полковник Кребс и на други данни месец и половина преди започването на войната долагат на фюрера, че офицерският корпус на РККА е омаломощен не само количествено, но и качествено. „Създава по-лошо впечатление, отколкото през 1933 г. На Русия ще са нужни години, докато бъде постигнато предишното му равнище…“

Потенциалният (а по-точно реалният) противник не без основание включва в благоприятните за него фактори фактическата подмяна на цели звена от военната структура на Съветския съюз. Трудно ще се намери в историята друг случай, когато една от страните пред прага на борбата на живот и смърт смазва по такъв начин себе си. Това никога не може да бъде нито простено, нито забравено.

Г. К. Жуков си спомня, че по време на една голяма военна игра през декември 1940 г. му предлагат да командва „сините“, тоест да играе немската страна. „Червените“ ръководи армейски генерал Д. Г. Павлов, който командва вече Западния особен военен окръг. Стана така, пише Георгий Константинович, че командвайки „сините“, развих операциите точно в направленията, където се развиха след половин година реалните бойни действия. Конфигурацията на нашите граници, местността, обстановката — всичко ми подсказваше именно ония решения, които взеха после и фашистите. Посредниците в играта изкуствено забавяха темпа на придвижване на „сините“. И въпреки това за осем денонощия „сините“ се придвижиха до района на Барановичи.

Когато през януари 1941 г., продължава Жуков, ми възложиха да докладвам пред Главния военен съвет тази стратегическа игра, аз обърнах внимание на ръководството за неизгодното разполагане на системата от укрепени райони покрай новата граница. Би било целесъобразно да бъдат изтеглени на сто километра в дълбочина. Отправих всъщност критична забележка по адрес на решението, одобрено от Сталин.

Сталин, спомня си прославеният пълководец, слушаше внимателно доклада ми. Особено го беше озадачил въпросът, защо „сините“ са били толкова силни, защо в изходните данни на нашата игра са били предвидени толкова големи германски сили? Жуков отговаря, че това съответства на възможностите на германците и главно на реалното пресмятане на всички сили, които те могат да хвърлят срещу нас в началния период на войната, създавайки голямо предимство в направлението на главния си удар.

На Сталин му допада обстойният доклад на Жуков, аргументацията в него, смелостта в отстояването на възгледите. Скоро след това, през февруари 1941 г., по препоръка на „вожда“ армейски генерал Жуков е назначен за началник на Генералния щаб. В дадения случай интуицията на Сталин не го подвежда. Издигането на Жуков във висшите ешелони на военното ръководство, както по-късно ще се окаже, ще бъде едно от най-сполучливите кадрови решения на „вожда“.
/.../
Волкогонов – "Триумф и трагедия"

По време на тези инспекционни обиколки излизат наяве многобройни сериозни празноти. Командният и политическият състав нямат нужния опит, бавно усвояват качествено новите елементи на бойната подготовка. Основните компоненти на бойната мощ не са овладени в необходимата степен. За това говорят документите. В директивата си „Относно резултатите от проверката на бойната подготовка през зимния период на 1941 г. и указания, за летния период“, подписана на 17 май 1941 г., народният комисар на отбраната констатира: „В зимния период на 1941 г. заповед №30 не е изпълнена от голям брой съединения и части.“ В директивата се отбелязват много недостатъци в бойната подготовка на личния състав, на щабовете и дори на родовете войски. За авиацията например е посочено: „Бойната подготовка на ВВС на Червената армия е преминала незадоволително.“[18]

Анализът на многобройните архивни документи и спомените на очевидци на тогавашните събития ми дават възможност да направя извода, че през последните две години преди войната Сталин се опитва да постигне не само голямо количествено нарастване на Червената армия и флота, но и качествено издигане на цялата военна машина. Обаче сроковете за тази реорганизация и усъвършенстване са определяни от погрешно предположение: войната ще бъде предотвратена или поне съществено отдалечена. Както пише Симонов, възпроизвеждайки записките на разговорите си с Жуков, Сталин „е бил уверен, че в резултат от сключването на пакта именно той ще изиграе Хитлер, макар че после се случва тъкмо обратното“. По онова време, спомня си Жуков, „повечето от хората около Сталин го поддържаха в политическите му оценки, оформени у него преди войната, и преди всичко в увереността му, че ако не се оставим да бъдем провокирани и не извършим някаква погрешна крачка, Хитлер няма да посмее да наруши пакта и да ни нападне“[19].

За надделяването на тази гледна точка особено голяма роля изиграва Молотов, който след завръщането си от Берлин през ноември 1940 г. продължава да настоява, че Хитлер няма да нападне Съветския съюз. А Сталин смята Молотов за твърде компетентен в международните работи. Погрешното политическо предположение за конкретните намерения и за времето, когато Хитлер би нападнал, слага негативния си отпечатък върху целия процес на военното строителство, планирано с оглед на евентуална война в по-далечно бъдеще.

Очаквам "Сталин и армията по време на войната с Германия", в която РККА влиза донякъде, макар и не съвсем, прочистена от либерално настроените командири.
"Трудно ще се намери в историята друг случай, когато една от страните пред прага на борбата на живот и смърт смазва по такъв начин себе си. Това никога не може да бъде нито простено, нито забравено" – но затова пък смешни преценки на минали събития с днешни либерални мерки от днешна "гледна точка" изобилствуват в книгата.

Третата Световна е в ход, ти си заврял нос преди втората...
А може би твориш АКТУАЛНА РУФОБСКА пропаганда?

Хитлер заявява: „Аз няма да повторя грешката на Наполеон. Когато тръгна към Москва, ще настъпя достатъчно рано, за да вляза в нея преди зимата.“[2] Хитлер одобрява времето за започване на източната кампания — 15 май 1941 г. Продължителността й, както ориентировъчно посочват неговите „плановици“, щяла да бъде осем седмици, тоест по-малко от два месеца. Така са се развивали събитията в Берлин.

А в западните столици гадаят как ли ще се развиват съветско-германските отношения по-нататък? Берия докладва на Сталин агентурни сведения от Париж, където предполагали, че не е изключено подписването на „германско-съветски военен договор“[3]. Сталин спира да чете по-нататък и продължава да следи съдържанието на един разговор на френския посланик Наджиар, записан от службата на Берия. Още повече защото посланикът говори за него, за Сталин. За „вожда“ това винаги е било особено интересно. Наджиар казва: „Сталин е богът на руснаците. Те унищожиха иконите си, за да ги заменят с лика на Сталин. Христос е бил изобразяван по-рано със сияние около главата, но погледнете — сега Сталин също го изобразяват в светлина… Руснаците свалиха царя, за да се върнат към още по-лош цар. Те винаги копнеят за нещо свръхестествено, свръхчовешко. В Англия например промишлеността достигна голям разцвет, но всичко това се е натрупвало постепенно, нормално. А тук съобщават, че някой си работник работи на 20 стана, друг бил преизпълнил нормата си с 300%. Но това, че всеки ден се пуска негодна за нищо продукция, че във всичко се усеща недоимък, те не забелязват… Общо взето, положението на руснаците не е особено розово не само поради войната с Финландия, а поради системата им… Русите постъпиха непочтено с нас. Сталин можеше да ни каже на преговорите: искате от нас неща, които практически не могат да станат. Можеше дори да сключи договор с Германия, договор за ненападение, но те самите трябваше да останат неутрални, не съм ли прав?“[4]

При решаването на въпросите на отбраната единовластието често оказва отрицателно влияние. Например в навечерието на войната маршал Кулик, по онова време началник на Главното артилерийско управление, предлага да бъде увеличен калибърът на танковите оръдия. Кулик и Жданов настояват да се извадят от въоръжение 45- и 75-милиметровите оръдия и да се заменят със 107-милиметрови. Сталин веднага се съгласява, спомняйки си, че в гражданската война е имало такова оръдие. Но не взима предвид, че е било полско оръдие, а сега е нужна друга, с голяма бронебойност система. Опитват се да му възразят плахо истинските специалисти — народният комисар на въоръжението Ванников и директорите на заводи Елян и Фрадкин. Нищо не излиза. Основаните на научни и инженерни пресмятания доводи и аргументи не убеждават Сталин. След това отново се събират и се опитват да го убедят. Както си спомня Ванников, разговорът взима вече друг, зловещ характер. Обръщайки се към присъстващите, Сталин подхвърля с остър глас: „Ванников не ще да прави 107-милиметрови оръдия за танковете…“

Жданов веднага налива масло в огъня: „Ванников винаги за всичко се опъва, такъв му е стилът на работа…“

Да се продължава по-нататък „спорът“ е безполезно, а и опасно.

След тоя разговор Сталин подписва подготвеното от Жданов постановление. В резултат буквално преди прага на войната е спряно производството на танкови оръдия с по-малък калибър. А това е груба грешка. Войната скоро предизвиква отменяне на некомпетентното решение на Сталин и връщане към изработката на старите оръдия. Но колко време е отишло на вятъра! Колко сили и средства са отишли за възстановяване на ликвидираното производство! Един месец след започването на войната Сталин се сеща за виновниците — Кулик и Жданов — ругае, възмущава се… Но в своята дълга тирада пред Политбюро дори не си спомня, че фаталната грешка е допусната непосредствено по негова вина. Той не умее и не обича да си признава грешките. Нещо повече, не иска да прощава на другите дори ония грешки, които сам е допуснал.

Тези примери доказват не само огромните творчески възможности на научната и инженерната мисъл в нашата страна, но и способността на държавата да мобилизира милиони хора. Същевременно над всички тегнат скрити и явни заплахи за тежко наказание, ако, недай си боже, стане някой производствен неуспех.

По предложение на Сталин всеотдайният труд на създателите на нови оръжия е оценен високо от държавата.
/.../
Войната чука на вратата, а производството на най-новите образци оръжие и бойна техника едва-що прави първите си стъпки. В своята книга „Военната икономика на СССР в периода на Отечествената война“, издадена през 1948 г., Вознесенски отбелязва: „Войната завари съветската военна промишленост в процес на усвояване на нова техника, масово производство на съвременна военна техника още не беше организирано.“
/.../
Когато след XVIII партийна конференция му долагат, че за комплектуването на танковите части не достига голямо количество бойна техника, той отначало не вярва. Иска подробна справка. Но сметките на военните се оказват точни: към 1 март 1941 г. за пълното осигуряване на войските не достигат 12 500 средни и тежки танка, 43 000 влекача, около 300 000 автомобила. Това означавало, че новосформираните танкови и моторизирани съединения са били осигурени само 30%.[13] Дори при изключително високи темпове на производство бойната им техника би могла да бъде напълно комплектувана едва след 3–4 години. Не по-добро е положението и в авиационните съединения. Новите самолети, както и танковете, са твърде малко — не повече от 10-20%.

защо не ми пусна коментара?
тогава да си кажем сбогом

Всеки допуска грешки Сталин също!
Но върху него е излята много помия и тя често взима връх!
Сам Жуков казва, че като главнокомандващ в началото само е слушал и не е взимал той решения Учел се е и бързо е взел нещата в свои ръце
Разпорежданията му са били правилни и никога не се е налагало той да се намесва и да прави корекции
Сталин не смята за срамно да се извини! Може под шеговита форма да го направи, но си е признавал грешки и се е извинявал
Писал съм, Сталин е ум! Това е една от причините да бъде най- близък сътрудник на Ленин! На него е поверил охраната си и той се е справил Главен редактор е на вестника, едно от оръжията на революцията
Умът му щрака, Има бърза реакция и точна!
Как " обезоръжава" обидения от пренебрегването Рокосовски, той да командва щурма на Берлин?
Мисли ли, че Жуков няма да се справи!? Ще го смени веднага, ако смята, че няма да може!
И стреснатия Рокосовски мигновено отрича подобна мисъл
Огромен опит има Сталин Само елементарни хора от обкръжението му приписват небивалици
Има и тежест Изчаква, през това време изучава събеседника си и обмисля отговора Той може да е саркастичен, но не е нервен, сприхав
Чел съм труд на Сталин Останах изненадан от стила Изобщо не може да става и дума за сравнение с нашичките
Тогава не знаех, че е бил главен редактор на партийния вестник, че цялата Културна дейност- филми, пиеси, книги, се преглежда от него, преди да получи благословия да види бял свят! Абсурд е да се смята за невеж! В която и да е област!

Преди всичко, по мое мнение, най-голямата грешка е сключването на Договора за дружба и за границата между СССР и Германия на 28 септември 1939 г. Очевидно подписаният един месец по-рано пакт за ненападение може да се приеме като принудителна и оправдана историческа мярка (без „секретни протоколи“), но по-нататък не е трябвало да се върви. В резолюциите на Коминтерна и решенията на XVIII конгрес на партията фашизмът основателно се окачествява като най-опасния отряд на световния империализъм. За съветските хора фашизмът е олицетворявал в концентриран вид класовия враг. И отведнъж — „дружба“ с фашизма?! Трудно е да се обясни това безпринципно свличане на Сталин и Молотов до оневиняване, макар и неволно, на фашизма. Може да бъде разбрано желанието им за по-реално действие на пакта за ненападение по пътя на търговските спогодби, стопанските връзки, икономическите отношения и тъй нататък. Но да се отрекат фактически от всичките си предишни антифашистки идеологически принципи — това е вече прекалено! С усилията на Сталин, който участва в преговорите с Рибентроп, анексионистичните планове на Германия не получават полагащата им се оценка от страна на съветското правителство. Например в подписаната същия ден „Декларация на съветското и германското правителство“ се посочва: Съветският съюз и Германия „по взаимно съгласие изразяват мнението, че ликвидирането на сегашната война между Германия, от една страна, и Англия и Франция, от друга страна, би отговаряло на интересите на всички народи“[4]. Но народите са били в правото си да запитат: а как да стане това? Като се приеме без възражения обстоятелството, че Германия е окупирала едва ли не цяла Европа? Нима Полша, превърната в руини, ще може да одобри „взаимното съгласие“, подписано от Молотов и Рибентроп? Струва ми се, че в стремежа си да предпази Съветския съюз от войната Сталин отива прекалено далече. Още повече като се има предвид, че тези принципни отстъпки не прибавят нищо към пакта. Само засилват безочливостта на фашистите и объркването на хората в Съветския съюз. Не може да не се види, че по „германския въпрос“ Сталин е под твърде силното влияние на Молотов, който упорито държи на своите едностранчиви изводи. Многобройните декларации на народния комисар на външните работи само внасят пълно объркване в съзнанието на съветските хора и на приятелите ни в чужбина. Например как може да бъдат преценени твърденията в доклада на Молотов (одобрен от Сталин) на извънредната сесия на Върховния съвет на СССР, състояла се на 31 октомври 1939 г.?

„Германия се намира в положение на държава, стремяща се към най-скорошно завършване на войната и към мир, докато Англия и Франция, които довчера се обявяваха против агресията, държат за продължаване на войната и са против сключването на мир… В последно време управляващите кръгове в Англия и Франция се опитват да се представят като борци за демократични права на народите против хитлеризма, при което английското правителство обяви, че уж за него целта на войната против Германия била ни повече, ни по-малко «унищожаване на хитлеризма»… Не само безсмислено, но и престъпно е да се води тази война като война за «унищожаване на хитлеризма», прикривана под фалшивото знаме на борба за «демокрация»… Нашите отношения с Германия… коренно се подобриха. Тук нещата се развиваха по линията на упражняване на приятелските отношения, развитие на практическото сътрудничество и политическа поддръжка на Германия в стремежите й към мир…“[5]

Това политическо и идеологическо преориентиране хвърля хората в недоумение, деформира класовите гледища в общественото и индивидуалното съзнание. Заедно с това тези твърдения характеризират пълното дипломатическо късогледство на Сталин и Молотов, идеологическата им безпринципност. Диктаторът, изпратил без колебания хиляди и хиляди хора на смърт или в лагерите само заради някакво си подозрение, че са идеологично „нечистоплътни“, проявява сега удивителна слепота в „побратимяването“ с фашизма. Макар мнозина в Коминтерна да не оправдават причините за бързата идеологическа еволюция на Сталин, те не могат обективно да влияят на официалната позиция на Комунистическия интернационал. Чак до юни 1941 г. Коминтернът не се съгласява с оценките на европейските комунистически и работнически партии по отношение на антифашисткия характер на борбата в техните страни. Острите стрели на критиката отново са насочени не към фашистите, а към социалдемократите като „помагачи на милитаризма“. Безпредметен се оказва и лозунгът „Да се сложи край на войната“. Не е ясно как може „да се сложи край на войната“, когато фактически се изразява съгласие с окупирането на кажи-речи цяла Европа? Разяснения по този въпрос не се дават.

Думата „фашизъм“ изчезва за известно време от политическия речник на Сталин и Молотов. Трябва да се предполага, че в Берлин са били доволни. Не току-така на 1 септември 1939 г. веднага след ратификацията на пакта за ненападение фюрерът заявява в Райхстага: „Пактът беше ратифициран и в Берлин, и в Москва… Аз мога да се присъединя към всяка дума, казана от народния комисар на външните работи Молотов във връзка с това.“[6]

Заблудата на Сталин и Молотов е очевидна. Обяснимият стремеж на всяка цена да се остане настрани от пламъците на войната е съпроводен от принципна идеологична отстъпка, която внася объркване не само в съзнанието на нашите чуждестранни приятели. Още по-важно е, че постоянното демонстриране на неутралитет от страна на Съветския съюз дезориентира нашата общественост. Пропагандистите в страната и в армията са поставени в извънредно тежко положение. Например началникът на Главното управление за политическа пропаганда на Работническо-селската Червена армия (ГУПП РККА) армейски комисар първи ранг Л. Мехлис в своята Директива №0246 поставя следната задача на политическите органи и на партийните организации: „В основата на политическото обучение на младите бойци да залегнат Законът за всеобщата военна повинност, докладът на др. Ворошилов на четвъртата сесия на Върховния съвет на СССР, военната клетва, Законът за наказанието при измяна спрямо родината, уставите и наставленията… съобщението на др. Молотов «Относно ратифицирането на съветско-германския договор за ненападение».[7]“ Мехлис е вмъкнал тази фраза собственоръчно. Малко преди това той отива при Сталин и когато изслушва доклада на началника на ГУПП на РККА за политическата работа във войските, „вождът“ подхвърля:

„Не дразнете немците…“ — А после пояснява: „“Красная звезда" често пише за фашистите и фашизма. Спрете. Обстановката се изменя. Не бива да се крещи за това. За всичко си има време. Хитлер не трябва да остава с впечатление, че ние тук нищо друго не правим, а само се готвим за война с него."

Когато планът за отбраната получава одобрението на Сталин, длъжността началник на Генералния щаб поема Жуков. Фактически за половин година се сменят трима началници на Генералния щаб. През август 1940 г. на този пост Мерецков сменя Шапошников и предава на свой ред тази длъжност на Жуков. Но Сталин обича такива „въртележки“.

Тук трябва да спомена за един интересен документ. Жуков, човек много решителен и с твърда воля, е усещал, че нанасяйки първи удара, германските войски може да постигнат съдбоносно предимство. След дълги размисли, съмнения и разговори с Тимошенко той написва на ръка на 15 май 1941 г. изложение до Сталин със следното съдържание:

„До председателя на Съвета на народните комисари

Съображения по плана за стратегическо развръщане на Въоръжените сили на Съветския съюз

Като се има предвид, че Германия сега държи армията си напълно мобилизирана, с развърнати тилове, тя ще има възможност да ни изпревари в развръщането и да нанесе внезапен удар. За да се предотврати това, смятам за необходимо в никакъв случай да не се предоставя на германското командване инициативата на действия, да се изпревари противникът при развръщането и да се атакува германската армия в момента, когато ще се намира в стадий на развръщане, без още да е успяла да организира фронта и взаимодействието на родовете войски…“.

По-нататък Жуков определя първата и следващите стратегически цели — да бъдат разгромени основните сили в централното и северното крило на германския фронт.[12]

Най-прославеният в бъдещата Велика отечествена война пълководец пет седмици преди началото й предлага на Сталин радикално решение: да се нанесе удар на приготвилите се за скок германски войски. Смело, политически извънредно дръзко предложение. Писмени следи по документа Сталин не е оставил; в оня период „вождът“ е свръхпредпазлив и внимателен. Продължава да мисли, че страната ще има все още достатъчно време да се подготви за схватката с фашизма.

В началото на юни 1941 г. се взима решение, одобрено от Сталин, да се усили с още 25 дивизии Югозападното направление. Защото в края на април 1941 г., в Генералния щаб се получава следната информация от НКВД, дошла по разузнавателните канали: „Нападението на Германия против Съветския съюз е решено окончателно и ще започне в близко време. Оперативният план на настъплението предвижда светкавичен удар по Украйна и по-нататъшно придвижване на изток…“[13]

Фашистите са се опитали да дезориентират съветското ръководство относно направлението на главния удар, датата на започване на войната и стратегическия й замисъл. След войната Жуков пише: „Сега у нас се разглеждат особено в широки, общодостъпни публикации главно факти, предупреждаващи за готвещото се нападение против Съветския съюз, за съсредоточаването на войски по нашите граници и т.н. Но тогава, както показват откритите след разгрома на фашистка Германия документи, на бюрото на Сталин са попадали много донесения и от съвсем друг вид.“[14]

За съжаление „вождът“, макар че разполага с обилна информация, стигаща до него по различни канали, далеч не винаги я довежда до знанието дори на Генералния щаб. Например телеграмата на Чърчил за подготвяното германско нападение против Съветския съюз той, повтарям това още веднъж, смята просто за опит да бъде накаран по-бързо да се счепка с Хитлер и предупреждението от Лондон попада на бюрото на началника на Генералния щаб дълго време след получаването му. Не са малко и другите донесения и съобщения, на които всъщност не е отдавал нужното значение.

По думите на Жуков, дори в самото навечерие на войната въпреки настояванията на военното ръководство Сталин категорично забранява войските на западните окръзи да бъдат приведени в повишена бойна готовност. Страхът му да не „провокира“ немците е направо маниакален. Разбира се, стремежът на Сталин да не даде на Хитлер повод за военно нападение може да бъде разбран. Но заедно с това той е бил длъжен да разбере, че едва ли Германия би нападнала Съветския съюз само в резултат на „провокация“, ако това не влиза в стратегическите й планове. Обаче нито Ворошилов, нито Тимошенко, нито Жуков са могли да намерят достатъчни аргументи, за да докажат, че полумерките нищо не решават.

И така, военностратегическата самоизмама, свързана с определянето на направлението на главния удар, избрано от вермахта, се задълбочава в резултат на упорития отказ на Сталин да вижда безспорния факт, че войната е вече на прага.
/.../
Въпреки че получава тревожни и, както по-късно се оказва, съвсем верни сигнали и съобщения, Сталин не смее да вземе извънредни мерки от военен характер в съответствие с плановете за оперативно-стратегическо развръщане. Ако са били предприети навреме, енергично и по възможност скрито необходимите оперативни и мобилизационни стъпки, началото на войната би могло да бъде съвсем друго. За действията на Сталин в този период много точна оценка дава според мен маршалът на Съветския съюз Василевски: „Причини да се търсят упорито начини за отсрочване на влизането на Съветския съюз във войната имаше достатъчно много и твърдата линия на Сталин да не допуска нещо такова, което Германия би могла да използва като повод за обявяване на война, е оправдана с оглед на историческите интереси на социалистическата родина. Но вината (именно вината — б.а.) му се състои в това, че не е видял, не е доловил оная граница, след която тази политика става не само ненужна, но и опасна. Тази граница трябваше смело да бъде прекрачена (курсивът е мой — б.а.), въоръжените сили максимално бързо да бъдат приведени в пълна бойна готовност, да се извърши мобилизация, страната да се превърне въз военен лагер. Очевидно, трябвало е да се изчаква най-много до юни месец, но мерките, които е могло да бъдат осъществени тайно, да се вземат още по-рано. Доказателства, че Германия е подготвяла военно нападение против нашата страна, е имало достатъчно — в нашия век е трудно да се скрие това. Страховете, че на Запад щяло да се вдигне шум по повод уж на някакви агресивни намерения на Съветския съюз, трябваше да бъдат отхвърлени. До рубикона на войната ние стигнахме по волята на обстоятелства, независещи от нас, и беше нужно твърдо да направим крачка напред. Налагаха я интересите на нашата родина.“[22] Може би е била достатъчна за това само една седмица?! Кой би могъл да каже? Де да беше изпратена поне няколко дни по-рано директивата за привеждане на западните окръзи в бойна готовност!… Попречило е единовластието на Сталин.

Трудно е да не се съгласи човек с тези трезви разсъждения, но… ако са били изказани преди войната. За съжаление никой от политическото и военното обкръжение на Сталин не се е опитал да го убеди в силата на тези истини, които така мъдро, но късно споделя с нас Василевски! Относно падащата се на военните част — и то доста голяма! — от вината за тази извънредно важна стратегическа недооценка говори Жуков: „В периода, когато назряваше опасната военна обстановка, ние, военните, както изглежда, не бяхме направили всичко, за да убедим Сталин, че войната с Германия ще стане неизбежна в най-близко време, и да докажем необходимостта от практическото изпълнение на срочните мерки, предвидени в оперативно-мобилизационните планове.“[23] Ще помоля читателя да обърне внимание на думите „да убедим Й. В. Сталин“…

Величието, мъдростта и зрелостта на ръководителя се състои в това, че именно вождът трябва да убеждава околните в правотата на решенията си. Както е правил това Ленин. И в дадения случай отново срещаме порочния стил на ръководство от страна на Сталин, който всъщност автоматично е отхвърлял всякакви други предложения и решения. Волята му се изявява като държавно твърдоглавство, непризнаващо други мнения. Разбира се, както казва Клаузевиц, „войната е насилствен акт, имащ за цел да принуди противника да изпълни волята ни“. Но волята може да бъде наложена само ако се съюзи с мъдростта.

В дадения случай интелектът на Сталин, разглеждан като проява на волята му, показва какво е съотношението на някои негови компоненти. Сталин непреклонно се придържа към поставената цел — да избегне войната. Но тук стремежът му към целта, за чието постигане са добри, както смята „вождът“, всякакви средства, изтиква като че ли на втори план всичко останало. Ако се опитаме да проникнем в духовния свят на Сталин въз основа на анализирането на конкретните факти от онова време, ще видим, че упоритостта на „вожда“ се опира на прекалената му самоувереност, на неспособността му да признава, когато сбърква с решението си, опира се на самолюбието му. Такава до голяма степен „безконтролна“ упоритост, близка до вироглавство, в края на краищата подкопава и самата воля, станала неин източник. Стига се дотам, че от известен момент нататък упоритостта сякаш парализира волята, оковавайки я с веригите на внезапно появилите се нерешителност, съмнения и колебания. Тогава човек вече в никакъв случай не може да направи извънредно нужната и отговорна крачка. Именно в такъв човек се превръща в последните дни преди войната, особено в решителните часове, Сталин, който несъмнено е притежавал огромна воля. Волята, притисната от упоритостта, е глуха за доводите на интелекта. Това е според Енгелс „ослепена упоритост“, влизаща в конфликт с аргументите на разума.

Наред с всичко това, нека още веднъж да подчертая, Сталин не притежава дарбата да предвижда, способността да поиздърпва встрани завесата пред идното и да надниква отвъд хоризонтите на действителността. Той продължава да се вглежда напрегнато в сегашното, хипнотизиран от желанията си. Няма способността за „изпреварващо“ отразяване на битието. Ако не е било така, нима не би предвидил например последиците от репресиите над десетки хиляди висши армейски командири по време, когато вече се виждат очертанията на приближаващата се война? Може, разбира се, да се възрази, че се е ръководел само от политически и лични съображения, но трагедията от ония горчиви години свидетелства не само за дълбоката морална деградация на „вожда“, а и за ограничената му способност да вижда бъдещето. Грешките в оценката на политическата ситуация в навечерието на войната са неоспоримо доказателство за това.

Ден преди да започне войната командващият Киевския особен военен окръг генерал-полковник Кирпонос изпраща няколко донесения с данни, получени от преминали съветската граница немски бегълци. Те съобщават, че през нощта германските войски ще нападнат Съветския съюз. Народният комисар на отбраната веднага звъни на Сталин. Той помълчал и заповядал Тимошенко, Жуков и Ватутин да дойдат при него. Жуков си спомня, че там били вече всички членове на Политбюро. Както винаги, Сталин се разхождал покрай масата. Когато извиканите военачалници влезли, той попитал, обръщайки се към всички:

„Какво ще правим?“

Всички мълчали.

„Веднага трябва да се изпрати директива за привеждане на всички войски от крайграничните окръзи в пълна бойна готовност“ — прозвучал накрая в напрегнатата тишина гласът на Тимошенко.

„Четете“ — изрекъл сухо Сталин.

И Жуков прочита проекта за директива, подготвен в Генералния щаб, в който се подчертава необходимостта от решителни действия в съответствие с оперативния план за отблъскване на евентуално нападение. Сталин прекъсва началника на Генералния щаб:

„Преждевременно е да се дава сега такава директива. Може би въпросът ще се уреди все пак по мирен път. Трябва да се изпрати кратка директива, в която да се посочи, че нападението може да започне с провокационни действия на немски части. Войските от крайграничните окръзи не бива да се поддават на никакви провокации, за да не предизвикат усложнения.“

Когато военните отишли да изпратят необходимите разпореждания, Сталин промърморил:

„Смятам, че Хитлер ни провокира… Нима се е решил да води война?“

Членовете на Политбюро се разотиват в три часа. В столицата се изнизва най-кратката нощ. Сталин уморено поглежда от прозореца бронирания си автомобил, самотен сред безлюдните алеи. Той още не знае, че германските самолети вече са излетели да бомбардират съветските градове и летища, че екипажите на фашистките танкове изкарват бронираните си чудовища на изходни позиции, че Хитлеровите генерали все по-често поглеждат циферблатите на часовниците си. Стрелките им допълзяват вече до фаталната чертичка.

Но тъкмо да заспи, постлал си на дивана в своя кабинет във вилата, където и работи, и си почива, на вратата се почуква предпазливо. Леките удари карат сърцето му да се свие болезнено: никой никога не го е будил! Сигурно се е случило най-лошото. Нима се е излъгал?

Нахлузва пижамата и отваря вратата. Началникът на охраната му долага:

„Армейски генерал Жуков Ви търси на телефона, другарю Сталин, по неотложна работа.“

Сталин отива до бюрото и вдига слушалката:

„Слушам…“

Жуков му долага накратко за бомбардирането на Киев, Минск, Севастопол, Вилнюс и други градове от германската авиация. След доклада началникът на Генералния щаб пита Сталин:

„Чухте ли ме, другарю Сталин?“

Диктаторът диша тежко в слушалката и мълчи. Парализираща, колосална, фантастична тежест се е стоварила отгоре му и въпросът на Жуков още не може да проникне в мозъка му. Въпреки неговото желание, воля и увереност Хитлер е решил, значи, да започне война.

Мисля си от дълго по един въпрос.
Сталин е злодей?! Добре.
Но не свързвам нито една голяма бомбардировка над цивилни с неговото име.
Рузвелт - Дрезден. Над 100 000 убити.
Чърчъл - Дрезден. Над 100 000 убити. Цивилни. Нямало е военни.
Хари Труман - Хирошима. Нагасаки. Там жертвите са даже повече, че много умират в последствие от лъчева болест.

Говорим конкретно за този вид злодеяние - бомбардировки над цивилни.

За да разбере читателят за какво става дума, ще приведа откъс от един документ. На 2 юли 1957 г. се е състояло събрание на партийния актив при Министерството на отбраната на СССР, на което е било обсъждано писмото на ЦК на КПСС „Относно антипартийната група на Маленков, Каганович, Молотов и др.“. Доклад е изнесъл Жуков. Изказали са се големи военачалници: Конев, Малиновски, Кузнецов, Неделин, Баграмян, Вершинин, Голиков, Мерецков, Желтов и други. Когато думата взима Москаленко, той казва:

„Навремето ние с генералния прокурор, другаря Руденко, когато разглеждахме делото на Берия, открихме, както той каза… че още през 1941 г. Сталин, Берия и Молотов са обсъждали в кабинета на председателя на ДКО въпроса за капитулирането на Съветския съюз пред фашистка Германия — склонни били да отстъпят на Хитлер Съветска Прибалтика, Молдавия и част от територията на другите републики. Заедно с това се опитвали да се свържат с Хитлер чрез българския посланик. Нещо, което не е направил нито един руски цар. Интересното тук е, че българският посланик се е оказал по-високо от тези ръководители, заявил им, че Хитлер никога няма да победи русите, нека Сталин да бъде спокоен.“[21]

Макар и не веднага, Москаленко се разприказва… По време на тази среща с българския посланик, припомняше си маршалът показанията на Берия, Сталин през всичкото време мълчал. Говорил само Молотов. Помолил посланика да се свърже с Берлин. Предложението си, което трябвало да бъде предадено на Хитлер и предвиждало прекратяване на военните действия и големи териториални отстъпки (Прибалтика, Молдавия, значителна част от Украйна и Белорусия), Молотов, по думите на Берия, нарекъл „един възможен втори Брестки договор“. Ленин бил имал тогава достатъчно смелост да се реши на такава крачка, сега ние възнамеряваме да направим същото. Посланикът отказал да стане посредник в такава съмнителна афера и рекъл: „И да отстъпите дори до Урал, все пак ще победите.“

„Трудно е да се каже и да се твърди категорично, че всичко е било така — цедеше замислено думите си Москаленко. — Но едно е ясно: в ония последни дни на юни и в началото на юли Сталин е бил отчаян, оглеждал се е безпомощно и не е знаел какво да предприеме. Едва ли е имало смисъл Берия да измисля всичко това, още повече че в разговор с нас българският посланик потвърди този факт…“

Има тайни, има и мистификации. Аз приведох устното и документалното свидетелство, запазено в архивите. Дали това е тайна на историята или мистификация — не мога да отговоря на този въпрос. Но едно не буди съмнения: „съсипан“ от реалностите на страшната действителност, в първите две седмици от войната Сталин очебийно не проявява онова „величие на духа“, за което тъй дълго и упорито твърдят след победата нашите историци и писатели. Истинските лидери, вождове или пълководци почти във всички случаи проявяват своето „величие на духа“ тъкмо по време на изключително голяма опасност, екстремна обстановка и критични моменти от историята. В обикновени условия е по-лесно да станеш герой, да те обявят за гений и да си направят кумир от тебе. Както прозорливо отбелязва Тарле: „Но тъкмо там е работата, че в необикновените случаи Кутузов е бил винаги на мястото си. Суворов го намира на мястото му в нощта на щурмуването на Измаил; руският народ го намира на мястото му, когато настъпва необикновеният случай през 1812 г.“[22]

Народът чака да чуе Сталин. Продължава да му вярва. Свързва надеждите си с него. Може би това именно му е помогнало да се освободи от психическия шок. Председателят на Държавния комитет по отбраната се решава да говори по радиото с обръщение към страната едва на 3 юли. Между другото ще отбележа, че именно на този ден вечерта германският генерал Халдер ще запише в дневника си: „Няма да е преувеличено, ако кажа, че кампанията против Русия е спечелена за 14 дни.“ Явно, германецът е избързал: войната току-що е започнала. Вече мнозина разбират, че тя ще бъде гибелно тежка и дълга. Сталин няколко пъти преработва речта си. Най-трудното за него е да намери такива думи, такива аргументи, с който ще може да обясни на народа случилото се: грешките, нахлуването, провалянето на съветско-германските договори. Върху черновката на речта по белите полета встрани личат бележчици, нанесени от Сталин с молив: „Защо?“, „Разгромът на врага е неминуем“, „Какво трябва да се направи?“ Написаното има вид на своеобразен план за програмно изказване на човек, който е начело на държавата. В речта си Сталин излага основните положения, формулирани в постановлението на ЦК на ВКП(б) и на Съвета на народните комисари на СССР от 29 юни.

В обръщението Сталин дълго обяснява, всъщност оправдавайки се, защо немските войски са заграбили Литва, Латвия и част от Украйна, Белорусия, Естония. В последна сметка цялото обяснение е събрано в една фраза: „Става дума за това, че германската войска, като войска на страна, водеща война, беше вече изцяло мобилизирана и тези 170 дивизии, които Германия насочи срещу СССР и придвижи към границите на СССР, се намираха в състояние на пълна готовност, очаквайки само сигнал за настъпление, докато на съветските войски беше нужно тепърва да се мобилизират и да се придвижват към границите.“ Сталин направо измисля, че са разгромени най-добрите дивизии на врага, заблуждава, обяснявайки, че главната причина за неуспехите е изненадата, с която Германия е нападнала Съветския съюз… Разбира се, говорейки за съветско-германския пакт, Сталин дума не обелва по адрес на срамния договор за „дружба“ и за границата, за многобройните съдбоносни недооценки, допуснати преди всичко от самия него. Вече значително по-уверено звучи гласът му, когато говори колко нужно е „да се преустрои цялата наша работа на военни релси“. За пръв път нарича войната „отечествена“, призовавайки „да се създават партизански отряди“, „да се организира безпощадна борба с всякакви дезорганизатори в тила, дезертьори и паникьори“, за пръв път изразява публично надеждата, че усилията на народите от Европа и Америка ще се обединят в борбата против фашистките армии на Хитлер. В края на речта си председателят на Държавния комитет по отбраната заявява: „Държавният комитет по отбраната започна своята работа и призовава целия народ да се сплоти около партията на Ленин-Сталин…“[23]

Сталин вече по навик сам говори за „партия на Ленин-Сталин“, а народът пак по навик възприема това като нещо, което от само себе си се подразбира. При огромната вяра в него речта му изиграва голяма мобилизираща роля и сякаш дава прости отговори на въпросите, които измъчват народа. Само малцина са били способни тогава да надникнат по-дълбоко и да видят, че катастрофалното начало е резултат от единовластието му. Че безбройните жертви са последица от недомислията на „непогрешимия“. Поразителен парадокс: Сталин е извършил много грешки и тежки престъпления, но благодарение на създадената от него система те по фантастичен начин се превръщат в съзнанието на хората в грандиозни деяния на техния Месия. Един от главните, по-точно, главният виновник за катастрофалното начало на войната, въпреки всичко продължава да символизира надеждите на народа. „Заработва“ вярата.

На потомците остава само да се удивляват колко голямо е било величието на духа на съветския народ, който след катастрофата от първите седмици на войната е намерил сили у себе си да издържи и да победи. Но с цената на милиони жертви. „Величието“ на Сталин винаги се е опирало на жертви. На много жертви. На неизброими жертви.

По време на война целта на воюващите е да отмъстят, да смажат противника, да го принудят да капитулира... Освен това западните злодейства не се прикриват, те са известни... Докато българо-съветските сталинисти не признават сталинските престъпления, не дават и косъм да падне от главата на "вожда"...

Сталин всичко „обсебва“. Затова, каквото и да е отношението ни към него днес, не може да не признаем свръхчовешкия по мащабите си и по отговорности обем на работата, легнала върху плещите му. Докато стопанските, политическите и дипломатическите въпроси са поети до голяма степен от членовете на Политбюро и ДКО, военните и военнополитическите проблеми е трябвало да решава главно той, върховният главнокомандващ, което довежда, между другото, и до многобройни грешки. За щастие, в състава на Генералния щаб и на висшето военно ръководство бързо се издига и се проявява цяла плеяда от изтъкнати военачалници. Но не може да не се спомене още веднъж и това, че огромните празноти в кадровия състав на армията, образували се по вина на Сталин в навечерието на войната, за дълго време оставят дълбока диря особено в командния състав на фронтовете, армиите, корпусите и дивизиите.

Лятото на четиридесет и първа година е особено жестоко. В нашите книги и учебници дълго време пишеше за този период като за „крах на блицкрига“, „провал на Хитлеровите планове“, „планомерно отстъпление“, „временни неуспехи на пашите войски“ и тъй нататък. Но историята не бива да се лустросва. Историята има една, може да се каже, неизкоренима особеност: тя признава само истината, която рано или късно заема своето място в аналите й. Там обаче често пъти истината се е оказвала нежелана. В монографиите и в многотомните съчинения дълго време не можеше да се срещнат думите „поражение“, „катастрофа“, „обкръжение“, „паника“, отнасящи се до действията на нашите войски. А така е било. Големи, катастрофални поражения на цели фронтове. Така е било, преди да дойдат изстраданите, толкова желани, извоювани с реки от кръв победи.

Злопаметният Сталин веднага си спомня какви са числените изводи от сутрешния доклад за един от първите дни на юли: от 44 дивизии, влизащи в състава на фронта, 24 са напълно разгромени, а останалите 20 са загубили от 30 до 90% от силите и средствата си.[3] Не са нужни много приказки: налице е поражение на главния фронт, довело до неуспехите и на другите. Прави са Тимошенко и Жуков, продължава мисълта си Сталин, като предлагат от 13-а, 19-а, 20-а, 21-ва и 22-ра армия, включени в състава на фронта, да се създаде нова отбранителна линия по-Западна Двина и Днепър. Сталин, и това не може да му се отрече, в трагичния кръговрат на военното всекидневие започва постепенно да вниква в основите на стратегията. След време той никога и на никого няма да признае, че са му помогнали да разгадае тайните на стратегията, диалектиката във формирането на решенията и проектирането на едни или други операции Жуков, Шапошников, Василевски, Антонов, Ватутин и някои други изтъкнати военачалници. Но ще дойде време, когато ще започнат да се възприемат като нещо разбиращо се от само себе си лъжливите твърдения, че именно той, Сталин, е внесъл принципно нови елементи във военната наука. Например идеята за артилерийско настъпление, новите начини за обкръжаване на противника, новите похвати за завоюване господството във въздуха, създаването на многоешелонна гъвкава отбрана и т.н. И самият той ще повярва във военния си талант. Няма да мине много време и Сталин ще забрави своето поражение в първите седмици на войната, поражение като политически и военен стратег.
/.../
Но у Ленин има и нещо, което той никога не може да приеме. Сталин нарича това либерализъм… Сети се изведнъж и мислено се наруга за минутната си слабост, когато на 29 юни, разстроен донемайкъде, излизаше от зданието на Народния комисариат на отбраната заедно с Молотов, Ворошилов, Жданов и Берия, взе, че се развика ядосано:

„Ленин създаде нашата държава, а ние всички се изпикахме отгоре му!“

Молотов го погледна учудено, по нищо не каза. И другите нищо не рекоха. Не трябваше да казва тия думи, може да бъдат запомнени и тълкувани като признак за паника… Нали всичко, излязло от устата на великите хора, остава завинаги в историята. Особено ако е признак на слабост.

Докладвайки от Ленинград за обстановката, Жданов и Жуков привеждат факти, че немските войски, когато атакуват нашите позиции, подгонват пред себе си жени, деца и старци и поставят с това отбраняващите се в изключително трудно положение. Децата и жените крещели „Не стреляйте!“, „Ние сме свои!“, „Ние сме свои!“. Войниците и офицерите се стъписват: как да постъпят? Не е трудно да си представим какво са изпитвали и нещастните жени, деца и старци, когато в гърбовете се опират цевите на немски автомати, а напред също може да ги покоси смъртта. Сталин реагира незабавно. Реагира в духа на своята същност — крайно жестоко:

„Говори се, че немските изроди, настъпвайки към Ленинград, пращат пред своите войски старци, баби, жени и деца… Говори се, че сред ленинградските болшевики се намерили хора, които не смятат за възможно да употребят оръжие против този вид делегати. Аз пък смятам, че ако измежду болшевиките има такива хора, най-напред те трябва да бъдат изтребени, защото са по-опасни от немските фашисти. Моят съвет е да не се сантименталничи, а да се удрят по зъбите врагът и неговите помагачи, били те волни или неволни… Бийте с всички сили немците и техните делегати, покосявайте враговете, безразлично дали са волни или неволни врагове… Издиктувано в 04 часа на 21. 09. 41 г. от др. Сталин. Б. Шапошников“[15]

Войната и по своята същност е жестока, но тук жестокостта е от особен вид — жестокост не само спрямо врага, това е разбираемо, но и спрямо своите съотечественици: „Покосявайте враговете, безразлично дали са волни или неволни врагове…“ Жуков и Жданов съобщават, че това са жени, стари хора, деца, а той: „да не се сантименталничи, а да се удрят по зъбите врагът и неговите помагачи, били те волни или неволни“. Децата, своите деца — „по зъбите“… с картечен пистолет?! Това никога не може нито да бъде разбрано, нито обяснено, а още по-малко справедливо… Наистина „Жестокостта на човека е отвратителна!“. Жестокостта спрямо своите съграждани, спрямо ония, които са били подгонени от безнравствени изчадия, както и спрямо ония, на които е поверил високи постове — жестокостта като фактическо признаване на собствената вина. Но в такъв случай човек трябва да бъде жесток и към себе си. А Сталин не е можел да бъде такъв.

На затъпелите и цинични осведомители не им идва и наум да проверят, че Владимир Яковлевич Качалов е загинал на 4 август 1941, г. от пряко попадение на снаряд. Обаче и до 1956 г. членовете на семейството му — тези, които са останали живи — носят позорното петно: роднини на „предател на родината“. Още по-драматична е съдбата на Павел Григориевич Понеделин. През август 1941 г., намирайки се вече в обкръжение, той е тежко ранен, изпада в безсъзнание и в това състояние попада в плен. Дългите четири години хитлеристки лагери не сломяват генерала, той носи достойно кръста си. Подкрепя падналите духом и категорично отказва да сътрудничи на фашистите. След освобождаването и репатрирането му през 1945 г. Понеделин е арестуван и прекарва сега вече в съветски лагер пет години, макар още през 1941 г. да е осъден задочно на смърт. След молбата на Понеделин, изпратена лично до Сталин, на 25 август 1950 г. го съдят втори път и още веднъж го осъждат на разстрел. Осъден два пъти на смърт, преживял ужасите на хитлеристките и сталинските лагери, генерал-майор Понеделин е разстрелян само затова, че е имал нещастието да бъде в безсъзнание, когато е попаднал в плен…

Жестоко време, жестоки хора… Още от началото на войната, едва поокопитил се от парализиралия го психически шок, за да поправи положението, Сталин започва да прилага своето изпитано средство: репресии и всяване на страх. Хиляди, стотици хиляди гинат на фронта, още по-много попадат в плен. Излезлите от обкръжение и измъкналите се от плен се откарват направо в „специални лагери за проверка“. Откриват се цял куп донесения на Берия за функционирането на тези лагери. След проверката част от военнослужещите отиват във формиращите се нови подразделения, други са разстрелвани на място, а трети са изпращани за дълги години в лагерите.[20] Тяхната орис е особено горчива — позор и безчестие за тях и за семействата им. Естествено, имало е и такива, които съзнателно са изменили на родината си или пък са проявили малодушие и не са изпълнили воинския си дълг. Но не за тях ми е думата. Жестокостта на Сталин, проявена в началото на войната спрямо сънародниците му, ние свързвахме обикновено само с имената на Павлов и генералите от щаба му. Но малцина знаят, че по същото време Сталин е санкционирал арестуването на голяма група командири. Сред тях са

генерал-майор Алексеев И. И. — командир на 6-и стрелкови корпус;

генерал-майор Гопич Н. И. — началник на управление „Свръзки“ при Работническо-селската Червена армия;

генерал-майор Голушкевич В. С. — заместник началник-щаб на Западния фронт;

генерал-лейтенант Иванов Ф. С. — от резерва на Главното управление „Кадри“ при Народния комисариат на отбраната (ГУК НКО);

генерал-майор Кузмин Ф. К. — началник на катедрата по тактика при академия „Фрунзе“;

генерал-майор Леонович И. Л. — началник-щаб на 18-а армия;

генерал-майор Меликов В. А. — началник на факултет при академията на Генералния щаб;

генерал-майор Потатурчев А. Г. — командир на 4-а танкова дивизия;

генерал-майор Романов Ф. Н. — началник-щаб на 27-а армия;

генерал-лейтенант Селиванов И. В. — командир на 30-и стрелкови корпус;

генерал-майор Семашко В. В. — заместник началник-щаб на Ленинградския фронт;

генерал-лейтенант Трубецкой Н. И. — началник на управление „Военни съобщения“ (ВОСО) при Червената армия;

генерал-майор Цирулников П. Г. — командир на 15-а стрелкова дивизия[21].

Списъкът не обхваща всички арестувани. Различна е съдбата на тези хора. На някои им провървяло и били върнати на фронта, други дълги години креели в лагерите, трети били умъртвени.

Горчивината на пелина
В един от първите дни на август Сталин, както обикновено, си ляга едва призори. Обзема го тревога. И щом главата му се допира до възглавницата, той веднага потъва в някаква дълбока и леплива тъмнина. Както беше казал веднъж на Поскрьобишев, много рядко сънувал. Не са го измъчвали угризения на съвестта, не се мяркали пред очите му сенките на погубените от него побратими по партия, не чувал от дълбините на миналото гласа на жена си и на избитите роднини. Сякаш нервите му са снабдени с морални изолатори, предпазващи съзнанието му от душевни страдания, разкаяние, угризения на съвестта. В интелекта, в чувствата му са замразени, блокирани ония центрове, които трябва да реагират на проявите на общочовешката нравственост. Във всеки случай поради липса на съвест никога не е страдал от безсъние.

След като е издиктувал на един дъх заповедта, Сталин повече не се връща към нея, не се залавя да редактира импулсивно изстреляния текст, чийто смисъл може да се побере в една-две фрази: „Да се разстрелват безмилостно дезертьорите и предаващите се в плен бойци. А пък ако се решат да направят това, нека да знаят, че семействата им ще бъдат накарани да изпият неизмеримо горчива чаша.“ Това е заповед, изтъкана от отчаяние и жестокост.
/.../
Катастрофата е страшна. В обкръжение се оказват 452 720 души, от тях около 60 хиляди команден състав.[11] В ръцете на противника попада голямо количество въоръжение и бойна техника. Командващият фронта Кирпонос заедно с началник-щаба Тупиков и членът на военния съвет Бурмистенко загиват в последните боеве, споделяйки жребия на хиляди и хиляди воини. Впрочем, и да си е пробил път Кирпонос през обръча на обкръжението, Сталин надали би му простил за тази катастрофа. Макар че той няма никаква вина за нея…

В тази едва ли не най-голяма от трагедиите по време на Великата отечествена война Сталин показва само своята желязна дебелоглавщина, но не и тънък оперативен усет, вникване в обстановката. Ако той като върховен главнокомандващ поне малко от малко е разбирал какво е ставало тогава край Минск, в Крим, в околностите на Киев и пред Смоленск, може би е щял освен опърничавост и праволинейност да прояви и нужната стратегическа мъдрост. През 1941 г. такава мъдрост у него не проличава.

В средата на август Жданов, член на военния съвет на Северозападното направление, изпраща на Сталин писмо, запечатано с червен восък. Вътре има позив със снимката на Яков, разговарящ с двама немски офицери. По-надолу пише:

„Това е Яков Джугашвили, по-големият син на Сталин, командир на батарея от 14-и гаубичен артилерийски полк към 14-а бронетанкова дивизия, който на 16 юли се е предал край Витебск заедно с хиляди други командири и бойци. По заповед на Сталин Тимошенко и вашите политически комисари ви учат, че болшевиките не се предават. Но червеноармейците непрекъснато преминават на страната на германците. За да ви заблудят, комисарите ви лъжат, че немците се отнасяли зле с пленниците. Собственият син на Сталин доказа с примера си, че това е лъжа. Той се предаде, защото отсега нататък всяка съпротива против Германската армия е безполезна…“[14]

Съдбата на сина му вълнува Сталин само от една-единствена гледна точка. Грехота е да се мисли така, разсъждава той, но по-добре щеше да бъде, ако Яков беше загинал в боя. Ами ако, току-виж, не издържи — слаб е той, — ще го прекършат и ще започне да говори по радиото или в позивите всичко, което му заповядат? Собственият син на върховния главнокомандващ ще се нахвърли върху своята страна и баща си! Тази мисъл е непоносима. Вчера Молотов, когато остана насаме с него, му съобщи, че председателят на шведския Червен кръст граф Бернадот го попитал по телефона чрез шведското посолство следното: ще го упълномощи ли Сталин или някое друго лице да направи постъпки за освобождаване на сина му от плен? Сталин се позамисля, после поглежда Молотов и започва да говори по съвсем друг въпрос, давайки му да разбере, че отговор няма да има:

— На писмото на Чърчил съобщете, че никога „и съмнение не може да има, че в случай на необходимост съветските кораби в Ленинград действително ще бъдат унищожени от съветските хора. Но за тези загуби отговорност ще носи не Англия, а Германия. Ето защо мисля, че загубите трябва да бъдат компенсирани след войната за сметка на Германия“[15].

Молотов си записва нещо в бележника си и вече не се връща към въпроса за Яков Джугашвили.