.
.
.
/.../

… Една история, изопачавана по всякакъв начин, и то не само от онези, които са живели тогава, но тъй също и в по-сетнешни времена: защото истина е, че всички велики дела са обвити в съмнение и неяснота; докато едни са готови да приемат за неоспорими факти най-невероятните слухове, други пък превръщат фактите в измамни лъжи; а сетне и едното, и другото бива преувеличавано от потомството.

Тацит

Бележки на автора

„Златицата“, споменавана тук като обикновената разменна единица, е латинската „aureus“, монета, равна на 100 сестерции или на двадесет и пет сребърни денарии (сребърни монети); това е приблизителната стойност, каквато имаха една лира стерлинга или пет щатски долара преди Първата световна война. „Милята“ е римската миля от хиляда стъпки. За по-голямо улеснение датите в полето на страницата са дадени според християнското летоброене: гръцкото, употребявано от Клавдий, е започвало да бележи годините от Първата олимпиада, която се е състояла през 776 година пр.н.е. Пак за по-голямо улеснение географските имена са дадени така, както са по-известни: напр. „Франция“ вместо „Задалпийска Галия“...
/.../

Глава 1

Аз, Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик и Тоя и Оня и Еди-кой си (тъй като не смятам да ви отегчавам отсега с всичките си титли), който бях някога — всъщност до неотдавна — познат на приятелите и роднините и близките си като „Клавдий идиота“, или „Оня Клавдий“, или „Клавдий пелтека“, или „Кла-Кла-Клавдий“ и най-вече като „бедния чичо Клавдий“, сега сядам да пиша странната история на моя живот; ще започна с най-ранното си детство и ще продължа година по година, докато стигна до мига на съдбоносната промяна, когато преди около осем лета, вече петдесет и една годишен, изведнъж се озовах оплетен в мрежата на — да я наречем — „щастливата беда“, от чиито нишки не успях да се измъкна. (41 г. от н.е.)

Тази не е първата ми книга, не; всъщност литературата и по-точно писането на история, която като младеж изучавах тук в Рим при най-добрите тогавашни учители, си беше, до настъпването на промяната, мое единствено занимание и увлечение в продължение на повече от тридесет и пет години. Затуй нека читателите не се дивят на обиграния ми стил: наистина сам Клавдий пише тази книга, не неговият секретар, нито пък някой от ония официални историци, на които обществениците обикновено доверяват спомените си с надеждата, че изящният стил ще може да придаде смисъл на безсмислието, а пък ласкателствата ще забулят пороците. В настоящото писание, кълна се в боговете, аз сам ще съм си секретар и свой официален летописец: пиша със собствената си ръка, а каква полза може да извлече човек, който ласкае сам себе си? Нека добавя, че това не е и първата история на живота ми, която съм писал. Някога съставих друга една в осем книги за градския архив. Беше скучна работа, в която почти нищо не вложих, защото я писах като обществено задължение. Да си призная, докато я съчинявах — преди около две години, — бях много зает с други неща. По-голямата част от първите четири книги издиктувах на един мой секретар грък и му поръчах да не променя нищо, докато я пише (освен където се налага — заради ритъма на изреченията или за да се избягнат противоречията, или пък повторенията). Но не искам да крия, че почти цялата втора част на творбата и дори някои глави от първата бяха съчинени от същия този човек, Полибий (когото аз сам, докато беше млад роб, нарекох с името на известния историк), по материали, дадени му от мен. А той пък тъй точно съумя да нагоди стила си към моя, че след като я свърши, никой не можеше да различи кое е мое и кое — негово.

Скучна книга беше, пак повтарям. Нямах правото да критикувам император Август, който е вуйчо на майка ми, нито пък неговата трета и последна съпруга Ливия Августа, която ми е баба, защото и двамата бяха официално обожествени, а пък аз, в качеството си на жрец, съм свързан с техните култове; и макар че бих могъл много остро да порицая двете недостойни предшественици на Ливия Августа, спря ме чувството за приличие. Несправедливо щеше да е да оправдавам Ливия, а и самия Август, що се отнася до подчинението му пред тази забележителна и — нека веднага кажа — ужасна жена, а да разказвам истината за другите две, чиято памет не е закриляна, както техните, от религиозен страх.
/.../

Преди около осемнадесет години отидох в Куме, в Кампания, и посетих сибилата в каменната й пещера в планината Гаурус. В Куме винаги има сибила, защото, щом някоя умре, замества я веднага нейната послушничка; но не всички са еднакво прочути. Някои през цялата си дълга служба не се удостояват с нито едно-едничко предсказание от Аполон. Други предсказват — вярно е, но са осенени по-скоро от Бакхус, отколкото от Аполон, ако се съди по пиянския брътвеж, който излиза из устните им; а всичко това злепоставя доброто име на оракула. До идването на Деифоба, с която Август често се съветваше, а после и на Амалтея, която е все още жива и много прочута, близо триста години не се бе появявала нито една истинска сибила. Пещерата се намира зад красив малък гръцки храм, посветен на Аполон и Артемида — някога Куме е била еолийска гръцка колония. Над портала има старинен позлатен фриз, приписван на Дедал, макар това да е съвсем невероятно, защото фризът не е по-стар от петстотин години, всъщност едва ли има толкова, а Дедал е живял преди най-малко хиляда и сто. В него е представена историята на Тезей и Минотавъра, който той убива в критския лабиринт. Преди да ми разрешат да посетя сибилата, в този храм трябваше да принеса в жертва един млад бик и една овца — съответно на Аполон и на Артемида. Беше студен декемврийски ден. Пещерата представляваше ужасяваща дупка, издълбана в здравата скала; пътеката до нея бе стръмна, криволичеща, непрогледно тъмна и пълна с прилепи. Аз отидох преоблечен, но сибилата ме позна. Издало ме е сигурно заекването. Като дете заеквах силно и макар че с помощта на специалисти по дикция постепенно се научих да овладявам говора си при тържествени случаи, в личния си живот и когато съм напрегнат, все още понякога се запъвам, като говоря; така стана и в Куме.

Стигнах до вътрешната пещера, след като с мъка изпълзях по стъпалата, и видях сибилата — по-скоро маймуна, отколкото жена, седнала на стол в някаква провисена от тавана клетка, облечена беше в червена дреха, а единственият светъл лъч, падащ косо надолу, изтръгваше червени отблясъци от изцъклените й очи. Беззъбата й уста бе ухилена. Наоколо миришеше на мърша. Но все пак някак си успях да изговоря поздрава, който си бях подготвил. Тя не отвърна. Много по-късно научих, че това било мумифицираното тяло на Деифоба, предишната сибила, починала неотдавна сто и десет годишна; клепачите й били подпрени със стъклени камъчета, посребрени отвътре, за да блестят. Действуващата сибила всякога живееше със своята предшественичка. Та заковал съм се, изглежда, пред Деифоба разтреперан, кривейки лице в угоднически гримаси — мигове съм стоял, а ми се стори цяла вечност. Най-сетне живата сибила, чието име беше Амалтея и беше млада жена, ми се разкри. Червеният лъч угасна. Деифоба изчезна — някой, вероятно послушничката, беше покрил прозорчето от червено стъкло — и друг един лъч, бял, проблесна изведнъж и озари Амалтея, седнала в сянката отзад, върху трон от слонова кост. Имаше красиво, безумно лице с високо чело и седеше неподвижна като Деифоба. Но нейните очи бяха затворени. Коленете ми се разтрепериха, започнах неудържимо да заеквам.

— О, сиб… сиб… сиб… сиб… — подхванах аз. Тя отвори очи, намръщи се и ме подигра:

— О, Кла… Кла… Кла…

Засрамих се и някак си успях да си припомня онова, за което бях дошъл. Изрекох с голямо усилие:

— О, сибило, дошъл съм да те питам за съдбата на Рим и за моята лична съдба.

Лицето й постепенно се измени, пророческият дух я завладя, започна да се гърчи и задъхва, а из галериите сякаш духнаха ветрове, светлината се скри и сибилата произнесе следните гръцки стихове с гласа на самия бог:

Проклетият пунически, ще страда

и задушен от златната грамада,

не ще се изцери, а ще запада.

 

В устата му мухи ще се тълпят,

очите гнойни гнусно ще сълзят,

смъртта му даже всички ще проспят.

А после вдигна ръце над главата си и подхвана отново:

След десет зими, в ден предначертан,

Кла-Клавдий ще получи дар незван —

от него не, от всеки друг мечтан.

 

Подире му ласкатели ще тичат,

а той ще фъфли, куцайки, ще срича,

от устните му лиги ще се стичат.

 

Но млъкне ли след сетния си час

и минат девет века оттогаз,

Кла-Кла ще заговори с ясен глас.

Тук богът се изсмя през нейните уста — драг и същевременно ужасяващ звук: „Хо! Хо! Хо!“ Аз се поклоних, извърнах се и се втурнах, залитайки, навън, препънах се и се търколих с главата надолу по първата редица от натрошени стъпала, разбих челото и коленете си и с усилие се измъкнах навън, а страхотният смях не секваше зад мене.

Сега, пишейки тези редове с дългогодишната практика на гадател, на професионален историк и жрец, който е имал възможността да проучи сибилинските книги във вида им, узаконен от Август, вече мога да разтълкувам стиховете доста уверено. Под „пуническо проклятие“ сибилата е имала предвид съвсем недвусмислено разрушаването на Картаген от римляните. Отдавна ни преследва божественото проклятие поради това. Защото сме дали клетва на Картаген в името на най-почитаните ни божества, включително и на Аполон, клетва за приятелство и закрила, а сетне, завидели му, че бързо се съвзема от разрушенията на Втората пуническа война, сме го подмамили да захване Третата пуническа война и сме го разрушили до основи, избили сме населението му и сме посипали нивите му със сол. „Златната грамада“, това е средство, с което се е изпълнило проклятието — една същинска сребролюбива лудост, която просто задавя Рим, откакто унищожи своя главен търговски съперник и сам стана господар на всичките богатства на Средиземноморието. А с богатството нахлуха леността, алчността, жестокостта, непочтеността, малодушието, женствеността у мъжете и още много неримски пороци. Що се отнася до дара, за който всички мечтаят, а аз не желая — наистина го получих точно след десет години и петдесет и три дни, — но за това ще чуете, когато му дойде времето.
/.../
Р. Грейвс – "Аз, Клавдий", 1934 г.

Глава 3
Името „Ливия“ е свързано с онази латинска дума, която означава „злонамереност“. Моята баба беше ненадмината актриса и показното добродушие на поведението й, остротата на нейния ум, както и благочестивото й държане заблуждаваха почти всички. Но никой не я обичаше истински; лошотията извиква уважение, не обич. Тя имаше способността да кара обикновените, сговорчиви и добросърдечни хора да се чувствуват в нейно присъствие притеснени до смърт от своите интелектуални и морални несъвършенства. Ще ви помоля да ме извините, загдето все още продължавам да пиша за Ливия, но това е неизбежно: подобно на всички правдиви римски истории и тази е написана по метода „от яйцето до ябълката“; лично аз предпочитам този изчерпателен римски метод, при който не се пропуща нищо, пред оня на Омир и гърците изобщо, които обичат да се хвърлят направо в центъра на събитията, а след това да сноват назад или напред, както им се хареса.
/.../
Бях любвеобилно дете и отношението на мама ми е донесло много страдания. Чувал съм от сестра си Ливила, хубаво, но жестоко, суетно и амбициозно момиче — с две думи, типична представителка на Клавдиите от лошия тип, — че мама ме наричала „прокоба в човешки образ“ и казвала, че при раждането ми е трябвало да се посъветват със сибилинските книги. И още, че природата ме била започнала, но не ме довършила — захвърлила ме с отвращение като безнадеждно начало. И още, че древните римляни били по-мъдри и по-благородни от нас; изоставяли всички хилави бебета на някой гол хълм, за доброто на расата.
/.../
За моя възпитател и учител вече споменах — наричаше се Марк Порций Катон и беше, поне според собствените му думи, живо въплъщение на ония древни римски добродетели, проявявани последователно от всички негови предци. Той неспирно се хвалеше с тези си предци — както правят всички глупаци, които съзнават, че сами не са сторили нищичко, с което да се похвалят. Но от всички най-много се гордееше с Катон цензора, което пък от всички образи в римската история ми е най-омразен, защото вечно е застъпвал каузата на „римските добродетели“ и ги е отъждествил в съзнанието на народа с представите за простащина, педантизъм и грубост. Принуждаваше ме вместо учебник да чета самохвалните книги на цензора Катон, а описанието, което оня даваше в една от тях на похода си в Испания, където разрушил повече градове, отколкото бил броят на дните, прекарани от него в тази страна, вместо да ме накара да се възхитя от военните му способности и патриотизъм, дълбоко ме отврати със своята безчовечност.

Толкова време е минало, че дори и за поука не стават тези исторически персони.

Беше неука, тъпа, без чар, без нищо привлекателно. Странно, но първото, което си помислих, като я съзрях, беше: „Тази жена е способна да извърши жестоко убийство“ и още: „От самото начало трябва да се пазя да не усети отвращението ми към нея, да не й давам повод да стаи омраза към мен. Защото намрази ли ме веднаж, животът ми е в опасност.“ Добър актьор съм и макар че тържествеността на обреда бе нарушавана от кикот, прошепнати шеги и сподавен смях от страна на присъствуващите, Ургуланила нямаше повод да вини мен за това. Когато церемонията свърши, повикаха ни при Ливия и Ургулания. Затвориха вратата и двамата се озовахме пред тях — аз нервен и разтреперан, а Ургуланила, огромна и безизразна, само свиваше и разпущаше грамадните си юмруци; тогава тези две зли баби захвърлиха тържествените маски и избухнаха в несдържан смях. Не бях чувал никоя от тях да се смее така и въздействието беше ужасяващо. Не беше човешки, здрав смях, а някакво демонично хълцане и пищене, като че се смееха две дърти пияни проститутки, дошли на нечие публично мъчение или на екзекуция.

— Ах, красавци мои! — изпъшка накрая Ливия, изтривайки очи. — Какво не бих дала да ви видя в леглото през брачната ви нощ! Ще бъде по-смешно и от Девкалионовия потоп!

— Че какво толкова смешно се е случило тогава, мила? — запита Ургулания.

— Не знаеш ли? Бог унищожил целия свят с потоп, останали само Девкалион и семейството му и няколко животни, които избягали по върховете на планините. Нима не си чела „Потоп“ на Аристофан? Тази ми е любимата негова пиеса. Действието се развива на планината Парнас. Събрани са най-различни животни, за жалост по едно от всеки вид, и всяко се смята за единственото, оцеляло от своя род. И за да населят земята с животни, те трябва да се съвокупляват едно с друго, въпреки моралните си угризения и практическите неудобства. Така Девкалион сгодява мъжката камила за слоницата.

— Камила и слоница! Ех, че картинка! — изкикоти се Ургулания. — Гледай дългия врат, кокалестото тяло и глупавото лице на Тиберий Клавдий. Виж огромните крака, клепналите уши и свинските очички на моята Ургуланила! Ха-ха-ха-ха! Е, и какво се е излюпило от двамата? Жирафата! Ха-ха-ха-ха!

— Не се казва в пиесата. Ирида се явява на сцената с монолога на пратеника и съобщава, че на планината Атлас имало още една група оцелели животни. Ирида прекъсва сватбите съвсем навреме.

— Ами камилата разочарована ли е?

— Горчиво!

— А слоницата?

— Слоницата само се намръщва.

— Целуват ли се на раздяла?

— Аристофан не споменава. Но сигурно се целуват. Хайде, животинки. Целунете се!

Усмихнах се глуповато, Ургуланила се намръщи.

— Целувайте се, казах! — Ливия го изрече с глас, който показваше, че трябва да се подчиним.

Ливий се разгневи:

— Учудваш ме ти, Клавдий. Нима не зачиташ римските легенди, ами си седнал да вярваш измислиците на древните ни врагове, съчинени, за да омаловажат нашето величие?

— Но аз само попитах — рекох смирено — какво всъщност се е случило тогава.

— Хайде, Ливий — намеси се Полион, — отговори на младия учен. Какво всъщност се е случило?

Ливий отвърна:

— Друг път. Нека сега не се отвличаме от въпроса, който беше едно общо разискване за това как е правилно да се пише история. Клавдий, приятелю, ти имаш амбиции в тази насока. Кой от нас двама ни, достопочтените старци, би избрал за свой образец?

Погледнах от единия към другия. Най-сетне се осмелих:

— Бих избрал, мисля, Полион. Понеже съм сигурен, че не мога и да мечтая някога да постигна литературното изящество на Ливиевия стил, ще се постарая поне да наподобя точността и усърдието на Полион.
/.../
Ливий бавно пристъпи към нас.

— Шегата си е шега, Полион, и аз я приемам с охота. Но ние разисквахме и един сериозен въпрос — как се пише история. Възможно е да съм допущал грешки. Кой историк не ги е правил? В никакъв случай не съм разказвал умишлено неверни неща: в това не можеш да ме обвиниш. С радост включвам в историята си всеки легендарен епизод от ранните исторически източници, който допринася към темата ми за древното величие на Рим: защото, макар и неверен във фактическо отношение, той е верен по дух. Ако срещна две версии на същата случка, избирам оная, която е по-близка до моята тема, и ти не би могъл да ме намериш заплеснат край етруските гробници в търсене на трета версия, която да отрича двете други — каква полза от това?

— Ще допринесе за каузата на истината — благо отвърна Полион. — Това нищо ли е?

— Но ако, служейки на каузата на истината, признаем, че почитаните от нас прадеди са били страхливци, лъжци и предатели? Тогава какво?

— Нека момчето отговори. То сега влиза в живота. Хайде, момче, отговори!

Отговорих наслуки:

— Ливий започва историята си, като порицава днешната порочност и като обещава да проследи постепенния упадък на древните добродетели, дошъл със завоеванията и забогатяването на Рим. Казва, че с радост ще пише първите глави, защото ще може, докато прави това, да затвори очи пред пороците на нашето съвремие. Но затваряйки очи за съвременните пороци, дали не е затварял очи понякога и за пороците на нашите деди?

— Е? — подкани ме Ливий, присвил очи.

— Е — запънах се аз. — А може би пък няма такава голяма разлика между техните и нашите. Може да е само въпрос на обхватност и възможности.


— Момче, та ти си цял оратор! — възкликна Полион зарадв

— Чакай да ти кажа нещо, Клавдий. Вече съм много стар и макар да ти изглеждам все още подвижен, краят ми наближава. След три дни ще умра: знам го. Преди смъртта настъпва едно странно прояснение. Човек може да пророкува. Слушай сега! Искаш ли да живееш дълъг, осмислен живот, с почести накрая?

— Да.

— Тогава вземи да куцаш още по-силно, заеквай умишлено, преструвай се на вечно болен, прави се на глупак, отмятай глава, гърчи ръце на всички обществени или полуобществени случаи. Ако би могъл да видиш всичко, което аз съм видял, ще знаеш, че това е единствената ти надежда за безопасност и вероятна слава.

Казах:

— Ливиевата история за Брут — за първия Брут — може не е вярна исторически, но е убедителна. И Брут се е преструвал на полуумен, за да може накрая да възвърне народните свободи.

— Какво каза? Народните свободи ли? Нима вярваш в това? Мислех си, че изразът е непонятен за младото поколение.

— И татко, и дядо ми са вярвали в тях…

— Да — прекъсна ме Полион рязко, — и затова умряха.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че затова ги отровиха.

— Отровиха ли ги? Но кой?

— Хм! По-тихо, момченце. Не, имена няма да ти кажа.

Откак Полион ми бе казал за отравянето на баща ми и дядо ми, много се бях объркал. Не можах да реша дали старецът ми бе надрънкал изветрели глупости, дали се бе пошегувал, или пък наистина знаеше нещо. Кой другиго освен Август можеше да бъде тъй заинтересован от монархията, че да вземе да отрови един благородник само защото оня вярвал в републиканското управление? Но не можех да приема, че Август е отровител: отровата е подъл начин за убийство, робски начин, и Август никога не би се унижил дотолкова. А не беше и лицемер и всякога щом заговореше за баща ми, в думите му се четеше възхищение и обич. Порових се в две-три съвременни истории, но не открих нищо, което да не бях вече чувал от Германик за обстоятелствата на татковата смърт.

Няколко дни преди игрите разговарях с нашия вратар, който бе служил като ординарец при баща ми по време на походите му. Добрият човечец бе пийнал малко повече, защото името на баща ми бе в устата на всички в тия дни и ветераните, се грееха на отраженията от пламъците на татковата слава.

— Кажи ми каквото знаеш за смъртта на баща ми — смело го помолих аз. — Говореше ли се в лагера, че починал от друго, а не от раните си?

Той отвърна:

— Не бих го казал другиму, господарю, но на теб ще ти кажа, защото ти вярвам, господарю. Ти си син на баща си, а не знам някой, който да не е вярвал на него. Да, господарю, приказваше се, а в тези приказки имаше нещо повече, отколкото в другите лагерни приказки. Храбрият ти и благороден баща, господарю, беше отровен, в това съм дълбоко уверен. Една известна личност, чието име не ще спомена, защото ти ще се сетиш, без да ти кажа, завиждаше на баща ти за неговите победи и му изпрати заповед да се завърне тук. Това не са врели-некипели, не е слух, това е история. Заповедта пристигна, когато баща ти си беше счупил крака; не беше нещо кой знае колко опасно и вече се оправяше, когато едновременно с повикването пристигна оня лекар от Рим, а торбата му беше пълна с отрови. Кой го изпрати този лекар? Същото лице, което изпрати и заповедта. Две и две правят четири, нали тъй, господарю? Ние, ординарците, искахме да убием този лекар, ала той си се върна жив и здрав в Рим под специална охрана.

Когато прочетох записката на баба ми Ливия, в която ми се нареждаше да се откажа да пиша биографията на баща си, обърках се още повече. Нима Полион е искал да посочи баба ми като убийца на своя съпруг и своя син? Беше немислимо. А и защо да го направи? Но като размислих над въпроса, по-лесно ми бе да повярвам, че е била Ливия, отколкото Август.

Клавдий го отравя племенницата му и съпругата - Агрипина - Младата! Убива и сина му, законен престонаследник!
Изобщо отровителството е на ниво в Августовата династия! Стига се дотам, да няма кой да наследи убития Нерон? И идва годината на четиримата Августи!
За Оливия се твърди, че е инжектирала отрова в смокините на дървото, любим плод на Август
Възможно е, той недолюбвал Тиберий, сина й, който под неин натиск е определил за наследник
Бил на път да промени решението си... И тя предприема изпреварващ ход
Била е умна, но и жестока жена
Помагала на Август да взима правилното решение Той и вярвал, защото никога не го подвела И никога не изтъквала заслугите си Умно стояла в сянка
Но за сина си била способна на всичко!

Германик бе един от най-добросъвестните военачалници, служили в римската армия — обичаха го повече и от баща ни. Много се поласках, когато ми писа да му приготвя колкото може по-скоро и по-задълбочено сборник с извлечения от всички достоверни доклади, които бих могъл да намеря из библиотеките, за бита и нравите на всички балкански племена, срещу които воюваше, за устойчивостта и географското разположение на градовете им и за присъщата им военна тактика и хитрости, по-специално в партизанската война. Пишеше, че там, на място, не могъл да намери достатъчно достоверни сведения: Тиберий не желаел нищо да му каже. С помощта на Сулпиций и с малка група от професионални изследователи и преписвачи, които се трудеха денонощно, съумях да събера точно онова, от което се нуждаеше, и да му изпратя един екземпляр месец след като ми го бе поискал. А още повече се поласках, когато наскоро отново ми писа за двадесет екземпляра от книгата, които му трябвали за висшите му офицери, защото сборникът се оказал извънредно полезен. Съобщаваше, че всеки параграф бил ясен и конкретен, а най-полезните раздели били ония за извънплеменното военно братство, срещу което всъщност, а не толкова срещу самите племена се водела войната; както и за различните свещени дървета и храсти — всяко племе почиташе различни от тях, — под чиято покровителствена сянка хората от племето заравяха запасите си от зърно, пари и оръжие, когато трябваше внезапно да напуснат своите заселища.

Обещаваше да каже на Тиберий и Август колко съм му бил полезен.

Тази книга се запази в тайна, защото, ако неприятелят научеше за нея, би могъл да промени своята тактика и скривалищата си. А така все си мислеха, че са предадени от доносници. Август ме възнагради неофициално, като ме назначи на свободното място в колегията на авгурите, ала бе съвсем ясно, че той отдаваше заслуга за събирателството на Сулпиций, макар Сулпиций да не написа нито дума — само ми намери някои от книгите. Един от главните ми източници беше Полион, чиято далматинска война бе пример за военно съвършенство, съчетано с блестяща разузнаваческа дейност. Макар сведенията му за местните обичаи и условия да изглеждаха остарели поне с петдесет години, Германик намери извадките ми от тях за много по-полезни, отколкото другите по-нови военни истории. Съжалявах, гдето Полион не е жив да го чуе. Вместо туй казах го на Ливий, който отвърна троснато, че никога не бил отричал на Полион способностите да пише достоверни военни справочници; отричал му само правото да се нарича историк в по-висшия смисъл на тази дума.

Тук трябва да добавя, че ако бях малко по-тактичен, Август непременно би ме споменал в речта си към Сената в края на войната. Но моите бележки за неговите собствени балкански войни бяха далеч по-малобройни, отколкото биха били, ако и той, като Полион, бе написал по-подробно за тях; или пък ако официалните историци си бяха направили труда, вместо да славословят толкова своя император, да отбележат обективно и с по-големи подробности успехите и отстъпленията му. Не можах да измъкна почти нищо полезно от тези хвалебствени писания и Август, като е чел книгата, очевидно се е пообидил. Той се отъждествяваше тъй тясно с успеха на войната, че през последните два военни сезона се премести от Рим в един град до североизточната граница на Италия, за да може да е по-близо до бойното поле; а в качеството си на главнокомандуващ римските армии непрестанно изпращаше на Тиберий не особено полезни военни съвети.

Сега работех върху едно изследване за участието на дядо ми в Гражданските войни; но тъкмо бях го започнал, Ливия отново ме спря. Съставил бях една-две книги. Тя ми заяви, че и за дядо си съм щял да напиша толкова нескопосано, колкото съм писал и за баща си, и че съм постъпил нечестно, като съм захванал да работя зад гърба й. Ако съм си търсел занимание за перото, по-добре да съм изберял тема, която не би ми позволила чак толкова да изопачавам. Предложи ми една: реорганизацията на религията на Август след Умиротворяването. Не бе кой знае колко вълнуващ епос, но никой преди това не се бе занимавал подробно с него и аз с охота се съгласих. Религиозните реформи на Август бяха, почти без изключение, съвършени: съживил бе няколко древни жречески колегии, построил бе и издържаше материално осемдесет и два нови храма в Рим и неговите околности, възстановил бе много от старите, които се рушаха, въвел бе нови култове за удобство на посетителите от провинциите и беше възвърнал някои от интересните стари народни празненства, които бяха отпаднали едно по едно по време на гражданските размирици през изминалия половин век. Навлязох в темата много задълбочено и завърших изследването си няколко дни преди смъртта на Август, шест години по-късно. Състоеше се от четиридесет и една книги, всяка от по пет хиляди думи, ала голяма част от написаното съдържаше преписи на религиозни декрети, поименни списъци на жреци, каталози за дарения на храмовите съкровищници и т.н. Най-ценната книга беше книгата-въведение, която описваше древните ритуали в Рим. Тук се срещнах с трудности, защото Августовите ритуални реформи се базираха върху изследванията на една религиозна комисия, която не бе свършила работата си както трябва. Очевидно сред специалистите не бе имало познавач на древността, тъй че в новите официални религиозни литургии бяха включени многобройни неверни тълкувания на старинните религиозни обреди. Никой, който не е проучвал основно етруския и сабинския език, не може да разтълкува най-древните ни религиозни заклинания; аз посветих много време за усъвършенствуване на елементарните си познания и по двата езика. По онова време все още имаше неколцина селяни, които говореха само на сабински у дома си, и аз успях да увещая двамина от тях да дойдат в Рим и да снабдят Палас, който вече работеше като мой секретар, с материал за един кратък речник на сабинския език. Платих им добре за това. Калон, най-способният от другите ми секретари, изпратих в Капуа да, събере материал за подробен речник на етруския език от Арунс, жреца, който ми бе дал данните за Ларс Порсена, което тъй бе зарадвало Полион и бе вбесило Ливий. Тези два речника, които по-късно обогатих и публикувах, ми дадоха възможност да изясня, за мое собствено задоволство, някои важни проблеми на древните религии; но вече бях станал по-внимателен и нищо от онова, което пишех, не хвърляше сянка върху познанията или преценките на Август.

Няма да се спирам повече на Балканската война, ще кажа само, че въпреки мъдрото военачалство на чичо ми Тиберий, въпреки вещата подкрепа, оказвана му от тъста ми Силван, и смелите набези на Германик, тя се проточи три години. Накрая цялата страна бе разрушена, превърната бе в пустиня, защото тези племена, мъже и жени, се биеха с изключително ожесточение и приеха поражението едва след като пожарите, гладът и чумата бяха преполовили населението. Когато въстаническите водачи се явили пред Тиберий да искат мир, той ги разпитал най-подробно. Искал да разбере на първо място защо си били втълпили в главата да въстанат и после — защо оказали такава отчаяна съпротива. Главният бунтовник, някой си Бато, отвърнал:

— Вие самите сте си криви. Изпратихте за пазители на стадата си не пастири, не и овчарски кучета — изпратихте ни вълци.

Това не беше съвсем вярно. Сам Август подбираше управителите на граничните си провинции, плащаше им голяма заплата и внимаваше да не прибират нищо от императорските приходи в своите джобове. Данъците се плащаха направо на тях, а не както преди — на несигурни данъкосъбирачески сдружения. Провинциалните управители на Август не бяха никакви вълци, за разлика от републиканските управители, чийто интерес в провинциите им се криеше единствено в това колко повече могат да измъкнат оттам. Мнозина бяха добри овчарски кучета, а някои дори почтени пастири. Но често се случваше Август необмислено да определи по-висок данък, без да има предвид отчаянието, обхванало населението вследствие някоя лоша реколта, болести по добитъка или пък земетръс; но вместо да се оплачат направо на него, че облагането е твърде високо, управителите събираха дължимото до последната стотинка, дори с опасност за бунт. Малцина проявяваха личен интерес към народите, които управляваха. Управителят обикновено се настаняваше в романизирания столичен град, където имаше удобни къщи, театри, храмове, обществени бани и пазари, и дори и през ум не му минаваше да посети по-далечните краища на своята провинция. Всъщност управляваха техните заместници и заместниците на заместниците им и сигурно тези дребни чиновници са упражнявали бюрократическо насилие; вероятно тях Бато е нарекъл вълци, макар „бълхи“ да би била много по-подходяща дума.

Глава 13
Август минаваше седемдесетте. Доскоро никой не мислеше за него като за стар човек. Но тези неотдавнашни обществени и лични бедствия много го промениха. Стана избухлив и вече му беше все по-трудно да посреща случайни посетители с обичайната си любезност и да сдържа търпението си на обществени пиршества. Започна да се държи избухливо дори към Ливия. Въпреки това продължаваше да работи съвестно както преди и дори прие ново десетгодишно продължение на монархията. Тиберий и Германик, когато се намираха в града, поемаха много от неговите задължения, които преди той би извършил сам, а Ливия работеше по-усилено от всякога. По време на Балканската война, докато Август отсъствуваше, тя бе останала в Рим, снабдена с дубликат от неговия печат, и поддържайки постоянна връзка с него посредством конни пратеници, сама се бе оправяла с всичко. Август започваше вече малко или много да се примирява с вероятността да бъде наследен от Тиберий. Смяташе го способен да управлява сравнително добре с помощта на Ливия и да провежда неговата собствена политика, но също така се ласкаеше от мисълта, че всички ще усещат липсата на Бащата на Отечеството и ще говорят за Августовия век, както сега говореха за златния век на цар Нума (приемника на Ромул). Въпреки големите си заслуги към Рим Тиберий като личност не бе популярен и сигурно нямаше да стане по-обичан, когато станеше император. Август беше доволен, че Германик, бидейки по-възрастен от Кастор, неговия брат по осиновяване, се явяваше естествен наследник на Тиберий и че малолетните синове на Германик — Нерон и Друз — бяха негови собствени правнуци. Макар съдбата да бе отредила ни един от внуците му да не го наследи, един ден той непременно пак щеше да управлява, както изглеждаше, в лицето на своите правнуци. Защото по това време Август вече беше забравил за Републиката, забравили бяха и всички останали, и бе възприел схващането, че неговите четиридесет години на неуморна и искрена служба на Рим му дават правото, стига да поиска, да определи своите императорски приемници дори до трето поколение.

Оставаха обаче другите два легиона в Ксантен, които трябваше да бъдат вразумени. Те продължаваха да се държат бунтовнически дори и след изплащането на парите и командирът им не беше в състояние да ги усмири. Когато получили вестта за укротяването на бонските легиони, подстрекателите на бунта сериозно се разтревожили за собствената си безопасност и започнали да подсторват другарите си към нови прояви на жестокост и грабителство. Германик изпратил на техния генерал съобщение, че веднага потегля надолу по Рейн начело на голяма войскова част и че ако всичките му хора не последват незабавно примера на бонските легиони и не обезглавят смутителите на реда, ще избие всички войници най-безжалостно. Генералът прочел писмото поверително на знаменосците, на подофицерите и на неколцина верни стари войници и им казал, че време за губене няма; защото Германик можел да се появи при тях всеки миг. Обещали му да сторят каквото могат и като споделили тайната с още някои от съмишлениците си, които я запазили, втурнали се в палатките среднощ по даден знак и започнали да избиват бунтовниците. Те се отбранявали с всички сили и убили някои от хората на генерала. Петстотин души били избити и ранени през тази нощ. Останалите, като се изключат постовете край палатките, излезли да посрещнат Германик и го помолили да ги поведе незабавно през Рейн срещу германците. Макар че времето за походи наближавало своя край, дъждовете още се бавели и Германик обещал да изпълни молбата им. Прехвърлил понтонен мост над реката и преминал начело на дванадесет хиляди римски пехотинци, двадесет и шест кохорти, съставени от съюзнически войски, и осем ескадрона конници. От своите разузнавачи във вражеската територия знаел, че голям брой от враговете са се струпали в селата край Мюнстер, да празнуват ежегодния есенен празник в чест на германския Херкулес. Германците били научили за бунтовете — бунтовниците встъпили в съюз с Херман и си разменяли подаръци с него — и само чакали войските да се отправят към новото си царство на югозапад, та да прехвърлят Рейн и да потеглят към Италия. Германик тръгнал по един почти неизвестен горски път и успял да изненада германците, докато те се наливали с бира. (Бирата е ферментирала напитка, приготовлявана от накиснато зърно, и те я поглъщат в неимоверни количества по време на своите празненства.) Разпределил силите си в четири колони и опустошил страната на един фронт от цели петдесет мили, като изгарял селата и избивал жителите без оглед на възраст и пол.

Тиберий никога не бе разбирал Германик, нито пък Германик — Тиберий. Тиберий, както вече казах, бе от лошите Клавдии. Но въпреки това понякога лесно се поддаваше на добродетелите и в един по-благоприятен век би могъл да се прояви като благороден човек, защото не бе способен да извършва истински злини. Ала нашият век не беше благороден и сърцето му се бе вкоравило, а за това вкоравяване, вярвам ще се съгласите, Ливия носеше главната вина. Германик, от друга страна, беше изцяло склонен към добродетелност и колкото и безчестни да бяха времената, в които би живял, не би бил способен да се държи другояче. Тъй че, когато отказа монархията, предложена му от войските в Германия и ги накара да положат клетва за вярност на Тиберий, Тиберий изобщо не можа да разбере защо е трябвало да постъпи по този начин. Затова реши, че Германик ще да е по-хитър и от него самия и че играе някаква много дълбокомислена игра. Простичкото обяснение, че за Германик честта е над всичко останало и че той е обвързан с Тиберий с военна клетва и че е негов осиновен син, изобщо не му минаваше през ума. А пък Германик, понеже не подозираше Тиберий в съучастничество в кроежите на Ливия и понеже Тиберий никога не му бе нанасял обиди и унижения, а, напротив — похвали го много за справянето с бунта и му присъди пълен триумф за кампанията му в Мюнстер, вярваше, че и Тиберий е тъй добронамерен, като него самия, макар и твърде наивен, да не прозре в интригите на Ливия. Затова бе решил да поговори съвсем откровено с Тиберий още щом се прибере у дома за отпразнуването на триумфа. Ала смъртта на Вар все още не бе отмъстена; минаха цели три години, преди Германик да се прибере. Тонът на писмата, разменяни между Германик и Тиберий през това време, бе даден от Германик, който пишеше със синовна обич. Тиберий отвръщаше по същия дружелюбен начин, защото си мислеше, че като прави това, изиграва Германик с неговата собствена хитрост. Решил бе да му изплати сумата за удвоеното дарение и да възнагради по същия начин и балканските войски. По тактически съображения той наистина изплати на балканските легиони тези три допълнителни златици на човек — чуваха се заплахи за нови бунтове, — но отложи плащането на Германик с няколко месеца под предлог парични затруднения. Естествено Германик не си поиска парите и също тъй естествено Тиберий никога не му ги изплати. Германик отново ми писа да пита дали би могъл да ми се издължи, след като Тиберий му се изплати, а пък аз му отговорих, че наистина съм му изпратил парите подарък.

Наскоро след възцаряването на Тиберий аз му писах и му съобщих, че от известно време изучавам право и администриране — както си и беше — с надежда, че най-после ще ми се отдаде възможност да служа на отечеството си в качеството на човек на по-отговорна длъжност. Той ми отговори, че и според него било съвсем неестествено оня, който е брат на Германик и негов собствен племенник, да продължава да бъде само обикновен конник, че след като вече съм станал жрец на Август, сигурно ще ми бъде разрешено да нося дрехи на сенатор: всъщност, ако съм бил в състояние да не злепоставям одеждите, щял да поиска позволение да облека брокатна тога, каквато носеха консулите и бившите консули. Отговорих веднага, че бих предпочел длъжността пред дрехата, отколкото дрехата — без длъжността; ала единственият му отговор на това се изрази в подарък от четиридесет златици „да съм си купел играчки за празненствата на следващия Първи април“. Сенатът наистина ми гласува правото да нося брокатна дреха и като знак на уважение към Германик, който сега се намираше в разгара на една нова успешна война в Германия, предложи да ми се даде място в Сената при бившите консули. Но тук Тиберий наложи своето вето, като им обясни, че според него не съм бил способен да произнеса ни една държавническа реч, без да измъча до смърт колегите му сенатори.

Макар Тиберий да мразеше майка си повече от всякога, оставяше се тя да го командува. Всички назначения на консули или провинциални управители всъщност ги извършваше тя: но решенията бяха много разумни, хората се избираха по достойнствата им, а не по фамилен произход, нито понеже умееха да я ласкаят или й бяха правили лични услуги. Защото трябва да изясня докрай, то досега не съм съумял да го сторя, че колкото и престъпни да бяха средствата, използувани от Ливия, за да вземе в свои ръце управлението на нещата — първо чрез Август, а сетне и чрез Тиберий, тя бе един изключително способен и справедлив управник; едва когато спря да направлява системата, която си бе построила, всичко се обърка.

Създаде се цяла класа от професионални доносници, на които можеше да се разчита да скалъпят съдебно следствие срещу всеки, за когото знаеха, че е неприятел на Тиберий. Тъй криминалните досиета, оформени вследствие истинско престъпление, станаха съвсем излишни. Сеян бе посредникът между Тиберий и тези мошеници. В годината преди завръщането на Германик Тиберий пратил доносниците да подработят случая с един младеж на име Либон, правнук на Помпей и братовчед на Агрипина чрез общата им баба Скрибония. Сеян предупредил Тиберий, че Либон е опасен и че подхвърля обидни забележки за него: ала Тиберий по онова време бе достатъчно внимателен да не позволява неуважението към него самия да бъде превърнато в наказуемо провинение, тъй че трябвало да потърси други обвинения. Сега Тиберий, за да прикрие собствените си връзки с Трасил, бе пропъдил от Рим всички астролози, магьосници, гадатели и тълкуватели на сънища и беше забранил да се иска съвет от ония, които тайно практикуваха професията си. Оставени бяха само неколцина, със знанието на Тиберий, при условие, че ще правят сеансите си само в присъствието на тайно скрит в стаята императорски агент. Либон бил увещан от един сенатор, професионален доносник, да посети един от тези гадатели-съучастници, който да му предскаже бъдещето. Въпросите му били записани от тайния агент. Сами по себе си не били заговорнически, а по-скоро глупави: поискал да узнае колко богат ще стане и дали някога ще бъде първият човек на Рим и други подобни. Но на съдебното му следствие бил представен фалшив документ, който уж бил намерен от робите в спалнята му — един списък, уж с неговия почерк, на който били имената на всички членове на императорското семейство и на най-видните сенатори, а срещу всяко име стояли някакви странни халдейски и египетски букви. Наказанието за съветване с магьосник беше изгнание, ала наказанието за правене на магия беше смърт. Либон отказал да е автор на документа, а показанията на робите, дори ония, изтръгнати с мъчения, не бяха достатъчни, за да бъде осъден: робските показания се приемаха само когато обвинението бе за кръвосмешение. Показания на освобожденци не могли да получат, защото не успели да склонят хората на Либон да свидетелствуват срещу него, а е забранено освободен роб да бъде подлаган на мъчение, за да се изтръгнат от него показания. По съвета на Сеян обаче Тиберий издал нов правен указ, който гласял, че когато някой е съден за углавно престъпление, робите му могат да бъдат откупени на умерена цена от главния съдия и по този начин да бъдат принудени след подлагане на мъчение да дадат показания. Либон, който не съумял да намери адвокат, достатъчно смел, за да поеме защитата му, разбрал, че е хванат в клопка и помолил да отложат съдебното заседание за другия ден. Когато му разрешили, той си отишъл у дома и се самоубил. Въпреки това обвинението срещу него минало през Сената със същите процедури, като че ли бил жив, и го признали за виновен по всички обвинения. Тиберий заявил, че младежът постъпил глупаво, като се самоубил, защото смятал да се застъпи за живота му. Имуществото на Либон било поделено между обвинителите му, сред които имало четирима сенатори. Подобен позорен фарс не би могъл никога да се разиграе по времето на Август, но при Тиберий той се разиграваше в различни вариации почти непрестанно.

Но аз всъщност започнах да пиша за доносниците и за деморализиращия ефект, който те оказаха върху живота на Рим, както и за корупцията в съдопроизводството. Тъкмо се готвех да отбележа, че докато Германик бил в Рим, в съдилищата не било повдигнато нито едно обвинение за богохулство срещу Август, нито пък за заговорничене срещу държавната власт, а доносниците били предупредени да мируват. Тиберий се държал безупречно, а речите му в Сената били пример за дълбока искреност. Сеян се оттеглил на заден план, Трасил бил преместен от Рим на завет в селото на Тиберий на остров Капри и по всичко изглеждало, че Тиберий няма други сърдечни приятели освен почтения Нерва, чиито съвети искал непрестанно.

Междувременно нещата в Рим се върнаха към онова положение, в което бяха преди консулата на Германик; и Сеян съживи старите опасения на Тиберий относно Германик. Донесъл му за някаква забележка, която Германик изрекъл на един интимен обяд, където присъствувал Сеянов агент, в смисъл, че източните войски и те сигурно се нуждаели от същото онова пресяване, каквото бил направил на войските край Рейн. Подобна забележка действително имало, но тя не означавала друго, освен че тези войски вероятно били третирани зле от по-низшите офицери, по същия начин, по който били третирани и другите; и че той възнамерявал да преразгледа всички назначения при първия удобен случай. Сеян накарал Тиберий да разбере тази забележка в смисъл, че причината, загдето Германик все още забавя узурпацията на властта, се дължала на това, че не разчитал докрай на поддръжката на източните войски, която сега вече щял да спечели, като оставел войниците сами да изберат началниците си и им раздадял подаръци и разпуснел дисциплината им — същото, което бил сторил край Рейн. Тиберий се уплашил и сметнал за разумно да се посъветва с Ливия: разчитал да му се притече на помощ. А тя знаеше точно какво да направи. Назначиха един човек на име Гней Пизон за управител на провинция Сирия — назначение, с което му се даваше командуването, под началничеството на Германик, на по-голямата част от източните войски — и му казаха поверително, че може да разчита на тяхната подкрепа, ако Германик се опита да попречи на каквито и да било негови политически или военни разпореждания. Изборът им беше много подходящ. Гней Пизон, чичото на оня Луций Пизон, дето бе обидил Ливия, беше надменен старец, който преди двадесет и пет години, когато Август го бе изпратил за управител на Испания, си бе навлякъл горчивата омраза на испанците със своята жестокост и алчност. Беше заборчлял до шия и намекът, че в Сирия би могъл да прави каквото си ще, стига да предизвика Германик, той прие като покана да натрупа ново богатство на мястото на онова, което бе събрал в Испания и отдавна беше пропилял. Ненавиждаше Германик за неговата сериозност и набожност и го наричаше суеверна баба; освен това много му завиждаше.

Когато посетил Атина, Германик изразил уважението си към древната й слава, като се явил пред градските порти, придружен от един-единствен телохранител. Освен това произнесъл дълга и искрена реч във възхвала на атинските поети, войници и философи на празненството, организирано в негова чест.

Междувременно Агрипина бе отплавала за Италия с двете деца и с праха на съпруга си, поставен в урна. В Рим вестта за смъртта му бе извикала такава скръб, сякаш всяко едно семейство в града бе загубило най-любимия си член. Цели три дена, макар за това да нямаше нито декрет от Сената, нито заповед от магистратите, бяха посветени на всеобщ траур: продавниците бяха затворени, съдилищата — опразнени, не се извършваха сделки, всички носеха траур. „Сякаш че слънцето залезе — дочух един на улицата да разправя — и няма да изгрее вече!“ За собствената си скръб няма да пиша.

На другия ден в Сената Тиберий прочете едно изявление, написано уж от Пизон преди смъртта му, в което се заявяваше, че бил съвсем невинен в обвиненията, отправяни срещу му, декларираше верността си към Ливия и Тиберий и просеше тяхното застъпничество за синовете си, защото те нямали никакво участие в събитията, послужили за обвиненията срещу него. После започна съденето на Планцина. Доказа се, че е виждана заедно с Мартина, доказа се, че Мартина е била магьосница, и се установи, че когато приготвяли тялото на Мартина за погребение, намерили в косите й шишенце с отрова. Старият Помпоний, ординарецът на Германик, даде показания за отвратителните разложени останки, скрити в къщата, и за посещението на Планцина с Мартина в дома, когато Германик отсъствувал, а когато Тиберий го подложи на разпит, той даде подробни показания за появата на привиденията. Никой не излезе в защита на Планцина. Със сълзи и клетви тя уверяваше, че е невинна, и каза, че не знаела нищо за славата на Мартина като отровителка и че единствените й отношения с тази жена били да купува от нея парфюми. Каза, че жената, която отишла с нея в дома, не била Мартина, а съпругата на един от военачалниците. И какво по-невинно имало в това да отидеш на гости и да не намериш никого там освен едно малко момченце. Що се отнасяло до обидите й към Агрипина, от все сърце съжалявала за това и смирено умолявала Агрипина да й прости; но тя всъщност се подчинявала на заповедите на мъжа си, както всяка покорна жена, а освен туй съпругът й й бил казал, че Агрипина заговорничи срещу Сената, та затова с още по-голяма готовност изпълнила онова, което се очаквало от нея.

Тиберий направи обобщението. Заяви, че съществувало известно съмнение за вината на Планцина. Връзките й с Мартина били доказани, както и славата на Мартина като отровителка. Но това, че връзката е била престъпна, оставало недоказано. Обвинението не показало в съда дори шишенцето, намерено в косите на Мартина, нито каквото и да било доказателство, че съдържанието му е било отровно: нищо чудно да е било някакво приспивателно или пък любовен еликсир. Майка му Ливия имала много добро мнение за Планцина и желаела Сенатът да я оправдае поради липса на доказателства, ако доказателствата за вината й не са неоспорими; защото духът на любимия й внук й се бил явил насън и я помолил да не позволява невинните да страдат заради провиненията на своите съпрузи или бащи.

Глава 22
Германик беше мъртъв, но от това Тиберий не се чувствуваше по-сигурен, отколкото преди. Сеян му донасяше постоянно какво бил казал тоя, какво бил рекъл оня известен човек против него по време на съдебния процес срещу Пизон. Но вместо да отвърне, както навремето бе казал на своите войници, „нека се страхуват от мен, стига само да ми се подчиняват“, сега той заявил на Сеян:

„Нека ме мразят, стига да ги е страх от мен.“ Трима конници и двама сенатори, които бяха най-откровени в критиките си към него, той осъди на смърт с нелепото обвинение, че били изразили радост, като научили за смъртта на Германик. Доносниците разделиха имуществата им помежду си.

От този миг нататък Тиберий, който бе обосновавал обвиненията си в държавна измяна върху предполагаеми богохулства срещу Август, започна да се държи все повече и повече за едикта, издаден през първата година на владичеството му, подвеждайки за държавна измяна всеки, който порицаваше собствената му чест и добро име по какъвто и да било начин. Обвини един сенатор, когото подозираше да е от партията на Агрипина, че цитирал една цинична епиграма, насочена срещу му. Истината бе такава: съпругата на сенатора една сутрин забелязала къс папирус, закачен високо над портата на дома им. Помолила съпруга си да прочете какво пише на него — той беше по-висок. Той бавно засричал:

О, той не пие вече вино,

тъй както пиеше преди.

Кръвта на хората невинни

го стопля по-добре сега.

Тя най-невинно го запитала какво биха могли да означават тези стихове, а той й отвърнал:

— Не е безопасно да ти ги обяснявам на висок глас, мила.

Край вратата се навъртал един професионален доносник, с надеждата, че когато прочете сътворената от Ливия епиграма, сенаторът ще изрече нещо, което ще струва да се донесе.
/.../
И тъй Сенатът го осъди да бъде хвърлен от Тарпейската скала, наказание, определяно обикновено за най-злокачествените изменници; военачалници, които са продали битката на неприятеля, и други подобни.

Друг един човек, конник, бе осъден на смърт, защото бе написал трагедия за цар Агамемнон, в която съпругата на Агамемнон, Клитемнестра, го убива в банята и докато размахва секирата, вика:

Тиране кървав, знай — не е престъпно

за стореното зло тъй да мъстя.

Тиберий заяви, че в образа на Агамемнон бил представен той самият и че цитираните стихове представлявали подстрекателство към убийството му. Така трагедията, която всички бяхме осмели, щото бе нескопосно и глупаво съчинена, си спечели слава, понеже всички екземпляри бяха събрани и изгорени, а авторът й — екзекутиран.

Последното писмо, на което Ливия се спряла, било писано година преди смъртта на Август:

Вчера, когато разисквах с Тиберий по въпросите на държавната политика, изпитах внезапно чувство на най-дълбоко съжаление и отчаяние, мила ми съпруго, за това, че римският народ ще бъде осъден да издържа погледа на тези негови изпъкнали очи и да бъде удрян от този негов кокалест юмрук, и да бъде дъвкан от тези негови ужасни, бавни челюсти, и да бъде тъпкан от тези негови огромни крачища. Но тогава нямах предвид тебе и милия ни Германик. И ако не вярвах, че когато съм вече мъртъв, той ще бъде напътствуван от теб по всички държавни въпроси и посрамяван от примера на Германик, поне по отношение на прилично поведение в личния си живот, дори и сега, кълна ти се, бих бил готов да го обезнаследя и да поискам от Сената да отнеме всичките му почетни титли. Този човек е говедо и се нуждае от вардияни.

Когато свършила, тя се изправила и казала:

— Струва ми се, мили приятелки, че ще е по-добре да не казвате нищо на съпрузите си за тези странни писма. Всъщност аз не успях да осъзная, подхващайки да ги чета, доколко… доколко странни са наистина. Не моля това заради себе си, а за доброто на императора.

Тиберий научил цялата история от Сеян тъкмо когато заемал мястото си в Сената, и останал смазан от срам, гняв и тревога. Случило се тъй, че работата му за този следобед била да изслуша по обвинение в държавна измяна, повдигнато срещу Лентул, един от понтифексите, който бе извикал подозрението му в оня случай с молитвата за Нерон и Друз и също тъй защото бе гласувал за смекчаване наказанието на Сосия. Когато Лентул — непресторен старик, уважаван не само заради произхода, но и заради победите си в Африка по времето на Август и поради своята Кротост — прозвището му беше „Водач“ — чул, че го обвиняват в държавна измяна, избухнал в смях. Тиберий, и без туй вече разстроен, загубил контрол над себе си и казал почти разплакан на Сената:

— Ако и Лентул ме мрази, не съм достоен да живея.

Гал отговорил:

— Развесели се, твое величество — прощавай, забравих, че мразиш тази титла, — искам да кажа, развесели се. Тиберий Цезар! Лентул не се смее на тебе, той се смее с тебе. Радва се заедно с тебе, че поне веднаж пред Сената се повдига обвинение в държавна измяна, което е напълно неоснователно.

И тъй обвинението срещу Лентул било отхвърлено. Но Тиберий вече бе станал причина за смъртта на Лентуловия баща. Този баща беше несметно богат и толкова се бе уплашил от подозренията, които Тиберий хранеше към него, че се бе самоубил, а като доказателство за своята вярност беше оставил цялото си богатство на Тиберий, който поради това не бе в състояние да повярва, че Лентул, сега крайно беден, не храни омраза към него.

Тиберий не стъпи в Сената в продължение на два цели месеца: не можеше да гледа сенаторите в очите, след като знаеше, че жените им са чели Августовите писма срещу него. Сеян му подхвърлил, че за здравето му ще бъде полезно да напусне за известно време Рим и да се установи на няколко мили надалеч, в една от вилите си, където би могъл да се отдели от ежедневния наплив дворцовите посетители и от шума и блъсканицата на града. Тиберий последва съвета му. Действията, които предприе срещу майка си бяха да я отстрани поради старост, да изпуска името й от всички обществени документи, да прекрати обичайните й почести, отдавани по случай рождения й ден, и да даде да се разбере, че свързване на името й с неговото или каквато и да била за нея в Сената ще се смятат едва ли не за държавна измяна. Нещо по-сериозно не посмя да предприеме. Знаеше, че тя все още притежава писмото, което й бе написал от Родос с обещание да й отдаде доживотно послушание, и че тя все още бе в състояние да го прочете, та макар то да я разкрие като убийцата на Гай и Луций.

Но тази невероятна старица все още не бе победена, както ще прочетете по-надолу. Един ден получих от нея следната бележка:

Господарката Ливия Августа очаква любимият й внук Тиберий Клавдий да я посети и да вечеря с нея по случай рождения й ден: тя се надява, че той е в добро здраве.

Бях удивен. Аз — неин любим внук! Загрижени въпроси за моето здраве! Не знаех да се смея ли, или да се плаша. Никога досега не ми бяха позволявали да я посетя на рождения й ден. Никога дори не бях вечерял с нея. Не бях разговарял с нея освен церемониално, на Августовите празненства, от цели десет години насам. Какво може да цели сега? Тъй или инак, след три дни щях да разбера, а междувременно трябваше да й купя един наистина великолепен подарък. Най-сетне й купих нещо, което бях сигурен, че ще й се хареса — красива кана за вино от бронз, с дръжки като змийски глави и един много сложен рисунък, инкрустиран в злато и сребро. Беше, според мене, с много по-изящна изработка от ония коринтски съдове, за които колекционерите хвърлят такива луди пари напоследък. Правена беше в Китай! В средата на рисунката беше вложен златен медальон на Август, който се бе озовал, кой знае как, чак в оная далечна страна. Тази кана ми струваше петстотин златици, макар да не бе по-висока от четиридесетина сантиметра.

Но преди да ви разкажа за моето посещение и за дългия ми разговор с нея, нека изясня един въпрос, по който може би съм ви подвел. От изброяването на процесите за измяна и други подобни зверства човек би могъл да предположи, че империята при Тиберий е била непоносимо зле управлявана във всяко отношение. Всъщност съвсем не беше така. Макар да не бе подхванал нови обществени дела, за които да заслужава да се говори, а само се бе задоволил да довърши започнатото от Август, той поддържаше армията и флотата в пълен ред и мощ, плащаше на ръководните си чиновници най-редовно и изискваше от тях да му изпращат подробни доклади на всеки три месеца, поощряваше търговията, осигуряваше на Италия редовно снабдяване със зърнени храни, поддържаше пътищата и акведуктите в добро състояние, ограничаваше общественото и частно разточителство по всевъзможни начини, закрепи цените на хранителните стоки, премахна пиратството и бандитството и задели настрана значителен резерв от обществени средства в случай на непредвидено обществено бедствие. Оставяше провинциалните си управители на техните постове дълги години наред, ако работеха добре, за да не причинява сътресения, обаче през цялото време ги следеше внимателно. Един управител, за да покаже, че е способен и верен, изпрати на Тиберий по-голям данък, отколкото се полагаше. Тиберий го смъмри: „Искам овцете ми да се стрижат, не да се бръснат!“

Но аз говорех за добрите дела на Тиберий, а не за неговите слабости: и действително, от гледна точка на империята като цяло тези последни дванадесет години той се бе показал разумен и справедлив управник. Никой не би могъл да отрече това. Язвата на сърцевината на ябълката, ако мога да се изразя така, не си личеше отвън и не нарушаваше целостта на плода. От петте милиона римски граждани само двеста или триста души пострадаха от ревнивите страхове на Тиберий. А не знам още колко десетки милиона роби и провинциали, които бяха поданици във всяко друго отношение освен по име, се облагодетелствуваха истински от операторската система, усъвършенствувана от Август и Ливия и продължена в същата традиция от Тиберий. Но аз самият живеех в сърцевината на ябълката, така да се каже, и ще ми бъде простено, ако описвам по-подробно скритата язва, отколкото все още неразядената и блестяща външност. (26 г. от н.е.)

— Хайде, Клавдий, останалият ни разговор ще бъде на четири очи.

Другите двама станаха и ни оставиха сами. Аз казах:

— Този разговор ми се видя много особен, бабо. Моя ли е вината? Много ли пих? Искам да кажа, че някои шеги днес не са съвсем безопасни. Опасни приказки изрекохме. Надявам се, че слугите…

— О, те са глухонеми. Не, не се сърди на виното. Във виното има истина, а разговорът беше напълно сериозен, що се отнася мене.

— Но… но ако наистина го смяташ за изверг, защо го поощряваш? Защо не подкрепиш Нерон! Той е чудесен човек.

— Защото Калигула, а не Нерон ще бъде следващият император.

— Но той ще бъде неподходящ, ако наистина е това, което ти казваш за него. А ти, която си посветила целия си живот в служба на Рим…

— Да. Но човек не може да се бори със Съдбата. А сега, след като Рим бе тъй неблагодарен и достатъчно безумен, за да позволи този мой подъл син да ме захвърли като непотребна вещ и да ме обиди — мен, представяш ли си, може би най-великата управница, която светът е познавал, на туй отгоре и негова майка… — Гласът й се извиси в писък.

Побързах да променя темата. Казах:

— Успокой се, моля ти се, бабо. Както сама каза, човек не може да се бори със Съдбата. Но няма ли нещо по-специално, свързано с всичко това, което да искаш да ми кажеш, бабо?

— Да. То е за Трасил. Често се съветвам с него. Тиберий не знае, че го правя, че Трасил често идва тук. Преди няколко години той ми каза какво ще се случи между Тиберий и мене — че по всяка вероятност той ще се вдигне срещу мене и ще вземе империята изцяло в свои ръце. Тогава не му повярвах. Каза ми и нещо друго: че макар да умра като разочарована старица, много години след смъртта ми ще ме признаят за богиня. А преди това ми беше съобщил, че някой, който трябвало да умре в годината, за която сега знам, че е годината на моята смърт, щял да стане най-голямото божество, което светът е познавал, и че накрая всички храмове в Рим и навсякъде в империята ще бъдат посвещавани само на него. Дори не и на Август.

— А ти кога трябва да умреш?

— След три години, през пролетта. Знам точния ден.

— А нима толкова ти се иска да станеш богиня? Чичо ми Тиберий, както изглежда, не го желае особено.

— Единствено за това мисля сега, когато престанах да работя. А и защо не? Ако Август е бог, смешно е аз да съм само негова жрица. Нали аз свърших цялата работа? Той бе толкова неспособен за управник, колкото е и Тиберий.

— Да, бабо. Но не ти ли стига да знаеш какво си извършила, без да искаш да те обожава невежата сган?

— Клавдий, слушай да ти обясня. Съгласна съм за невежата сган. Но аз не мисля толкова за земната си слава, а за положението, което ще заемам на Небето. Сторила съм много безбожни дела — никой велик управник не може без това. Поставяла съм доброто на империята над всички човешки съображения. За да запазя империята от разцепление, принуждавала съм се да извършвам много престъпления. Август направи всичко по силите си, за да разбие империята със своята глупава фаворизация: Марцел срещу Агрипа, Гай срещу Тиберий. Кой спаси Рим от подновяването на гражданските войни? Аз. Неприятната и трудна задача на премахването на Марцел и Гай падна върху мене. Не, не се преструвай, че не си ме подозирал в отравянето им. А каква е истинската награда за един управник, който извършва подобни престъпления за благото на своите поданици? Истинската награда очевидно е да бъде обожествен. Ти вярваш ли, че душите на престъпниците са осъдени на вечни мъки?

— Открай време са ме учили да вярвам, че са осъдени.

— Но безсмъртните богове не се страхуват от наказанието, колкото и престъпления да са извършили, нали?

— Е, да — Юпитер развенча баща си и уби един от внуците си и извърши кръвосмешение, като се ожени за сестра си, и… да, права си. Никой от тях не е бил много морален. И наистина съдниците на смъртните мъртъвци нямат закони, по които да съдят боговете.

— Точно така. Сега разбираш ли защо за мен е от такова значение да бъда обожествена? И тази, ако искаш да знаеш, е причината, поради която понасям Калигула. Той ми се закле, че ако опазя тайната му, ще ме направи богиня веднага щом стане император. А пък от тебе искам да се закълнеш, че ще сториш всичко по силите си да се погрижиш да ме обожествят колкото възможно по-скоро, защото — о, нима не разбираш? — докато той ме обожестви, аз ще бъда в ада, ще премина през най-ужасните мъчения, най-отвратителните неизбежни мъчения!

Внезапната промяна в тона на гласа й от императорски надменен и безстрастен на умоляващо ужасен — ме удиви повече от всичко, което бях чул досега. Трябваше да кажа нещо, затова обадих:

— Не разбирам какво влияние би могъл да има бедният чичо Клавдий върху самия император или пък върху Сената.

— Няма значение какво разбираш и какво не разбираш, идиот такъв! Ще се закълнеш ли да изпълниш молбата ми? Ще се закълнеш ли в собствената си глава?

Отвърнах:

— Бабо, ще се закълна в собствената си глава — каквото и да струва тя сега — при едно условие.

— Осмеляваш се да ми поставяш условия, на мене?

— Да, след двайсетата чаша; и то е простичко условие. След тридесет и шест години на безразличие и отвращение към мен не вярвам да очакваш да сторя каквото и да било за теб, без да ти поставя условия, нали?

Тя се усмихна.

— Е, какво е това простичко условие?

— Много са нещата, които бих искал да узная. Искам да знам, първо място, кой уби баща ми и кой уби Агрипа, и кой уби брат ми Германик, и кой уби сина ми Друзил…

— Защо искаш да знаеш всичко това? Нима храниш някаква глупава мисъл да отмъстиш за смъртта им на мене?

— Не, дори и ти да си убийцата. Никога не отмъщавам, освен ако не съм принуден към това от някаква клетва или при самозащита. Убеден съм, че злото само си отмъщава. Онова, което искам сега, е да зная истината. Аз съм историк по професия и единственото, което дълбоко ме интересува, е да открия как са се случили вещата и защо. Аз например пиша за историята по-скоро да осведомя себе си, отколкото да осведомя читателя.

— Старият Атенодор дълбоко ти е повлиял, както виждам.

— Беше добър към мене и аз му бях благодарен, затова станах стоик. Никога не съм се набърквал във философски спорове — това не ме привлича, — но възприех стоическия начин да гледам нещата. Можеш да бъдеш сигурна — не ще повторя нито дума от онова, което ще ми кажеш.

Успях да я убедя, че й казвам истината, и тъй, в продължение на четири часа и повече дори, тя отговаряше без заобикалки и с такова спокойствие, сякаш бе селски управител, който съобщава и най-малките беди, сполетели стопанството на собственика, пристигнал от града. Да, тя отровила дядо ми, но не, не била отровила баща ми, въпреки подозренията на Тиберий — той наистина починал от гангрена; да, тя отровила и Август, като размазала отрова по смокините, докато били още на дървото; разказа ми и цялата история на Юлия, тъй както вече я разправих, и цялата история на Постум — там подробностите успях да засека и по друг път; да, тя отровила Агрипа и Луций, както и Марцел и Гай, тя спряла писмата ми до Германик, но не, него тя не била отровила — Планцина сторила това по своя инициатива, — но тя самата го била определила за убиване, както набелязала и баща ми, и то по същата причина.

— А каква беше причината, бабо?

— Решил беше да възстанови Републиката. Не, не ме разбирай криво: не по начин, който да наруши клетвата му за вярност към Тиберий, макар това да означаваше, че аз трябва да бъда премахната. Щеше да накара Тиберий доброволно да направи тази крачка, да му остави славата за това действие, а сам да остане в сянка.