=
=
=
Глава 28

Колкото по-малко се разказва за последните пет години от управлението на Тиберий, толкова по-добре. Мъчително ми е да пиша подробно за Нерон, бавно убиван от глад; или за Агрипина, която бе обнадеждена от новината за падането на Сеян, но като видя, че това не оправя нещата за нея, отказа да се храни, известно време бе хранена насила, а накрая я оставиха да умре, каквото бе желанието й; или пък за Гал, който почина от туберкулоза; или Друз, който, преместен известно време преди това от таванската стаичка в двореца в някакво тъмно мазе, бе намерен мъртъв, с уста пълна с вълна от дюшека, която се бе опитвал да дъвче в глада си. Но би трябвало поне да отбележа, че Тиберий написа писмо до Сената, ликуващ от смъртта на Агрипина и Нерон — той я обвиняваше в държавна измяна и прелюбодейство с Гал — и изказващ съжаление, че в случая с Гал „неотменими обществени задължения доведоха до непрестанно отлагане на съдебния процес, тъй че умря, без вината му да бъде доказана“. Що се отнася до Друз, писа, че този младеж бил най-развратният и вероломен нехранимайко, който бил срещал. Накарал бе да се прочете публично докладът от преторианския началник, отговарящ за Друз, в който оня съобщаваше за предателските думи, които Друз изричал, докато бил в затвора. Това бе най-страховитият документ, четен някога в Сената. От думите на Друз ставаше ясно, че е бил бичуван, измъчван и тероризиран от самия началник, от обикновени войници и дори от роби и че храната и водата му са били намалявани най-жестоко с всеки изминал ден, трошичка по трошичка, капка по капка. Тиберий стигна дотам, че наредил на началника да прочете предсмъртното проклятие на Друз. Била отчаяна, но добре съставена клетва, обвиняваща Тиберий в скъперничество, измама, гнусен разврат, наслада от чужди мъчения, в убийството на Германик и Постум и в цяла поредица други престъпления (повечето от които бе извършил, но ни едно от които не бе споменавано публично до този момент); умолявал боговете всички неизброими мъчения и цялото отчаяние, което Тиберий бе причинил на другите, да натежава на плещите му с все по-голяма сила, насън и наяве, денем и нощем, докато е жив, да го надвие в смъртния му час и да го хвърли във вечни мъки в деня на страшния съд. Сенаторите прекъсвали четенето с възклицания на престорен ужас от предателството на Друз, но всички тези „ах“ и „ох“, всички онези стенания прикривали удивлението им от това, че Тиберий доброволно позволява подобно разголване на собствените му слабости. По онова време Тиберий бил обхванат от голямо съжаление към себе си (научих го сетне от Калигула), измъчван от безсъние и суеверни страхове; и разчитал на съчувствието на Сената. Заявил на Калигула със сълзи на очи, че избиването на неговите роднини му било наложено от техните лични амбиции и от политиката, която бил наследил от Август (казал Август, а не Ливия), да поставя спокойствието на страната пред личните чувства. Калигула, който не бе проявил ни най-малки признаци на скръб или гняв пред начина, по който Тиберий се беше отнесъл с майка му и братята му, изказал съчувствията си на стареца; а сетне бързо взел да му разказва за новия порок, който бил научил неотдавна от някакви сирийци. Подобен разговор бе единственият начин да се развесели Тиберий, когато имаше пристъпи от угризения на съвестта. Лепида, която бе предала Друз, не го надживя много. Обвинена бе в блудство с един роб и тъй като не можа да опровергае обвинението (защото я хванаха в леглото с него), самоуби се.

Калигула прекарваше по-голяма част от времето си в Капри, но понякога прескачаше до Рим, вместо Тиберий, да държи под око Макрон. Сега Макрон извършваше цялата работа на Сеян, и то много умело, ала бе достатъчно разумен да уведоми Сената, че не желае да му се гласуват никакви почести и че всеки сенатор, който предложи подобно нещо, бързо ще се намери под съд с искане за смъртно наказание, подведен за държавна измяна, кръвосмешение или фалшификация. Тиберий бе посочил Калигула за свой приемник по няколко причини. Първата бе, че популярността на Калигула като син на Германик караше римляните да се държат добре от страх, че всеки смут, извикан от тяхна страна, ще бъде наказан с неговата смърт. Следващият бе, че Калигула беше отличен подчинен и един от малцината, дотолкова покварени, че да кара Тиберий да се чувствува, в сравнение с него, добродетелен човек. Третата беше, че той всъщност не вярваше Калигула изобщо да стане император. Защото Трасил, комуто той все още се доверяваше безпрекословно (тъй като не се бе случило нищо противно на неговите предсказания), му беше казал: „Калигула може да стане император толкова, колкото ще може да премине с кон през отсрещния залив от Бай до Путеоли.“ Трасил казал още:

„След десет години от днес нататък Тиберий Цезар все още ще император.“ В действителност това се оказа вярно, но оня беше друг Тиберий Цезар.

Тиберий знаеше доста неща, но Трасил не му бе казал всичко докрай. Знаеше например съдбата на внука си Гемел, който не му беше същински внук, защото беше син не на Кастор, а на Сеян.

Един ден казал на Калигула:

— Правя те мой пръв наследник. Правя Гемел мой втори наследник, в случай че ти умреш преди него, ала това е само формалност. Зная, че ти ще убиеш Гемел; но тебе пък ще те убият други.

Казал това, мислейки, че ще надживее и двамата. А сетне допълнил с цитат от някой от гръцките трагици:

Умра ли аз, пожар земята да изпепели!

Но Тиберий още не беше мъртъв. Доносниците продължаваха да действуват и от година на година все повече хора биваха екзекутирани. Едва ли бе останал жив някой от сенаторите от времето на Август. Макрон изпитваше далеч по-голяма жажда за кръв и много по-малко угризения да я пролива, отколкото Сеян. Сеян поне беше син на конник; бащата на Макрон беше роден като роб. Сред новите жертви беше и Планцина, тъй като след смъртта на Ливия нямаше вече кой да я закриля. Отново я обвиниха в отравянето на Германик; защото беше богата. Тиберий не бе позволил да я съдят, докато Агрипина беше жива, защото, ако Агрипина чуеше за това, вестта щеше много да я зарадва. Не изпитвах съжаление, като разбрах, че трупът на Планцина бил хвърлен на Стълбите, макар да бе изпреварила екзекуцията със самоубийство.

Веднаж на една вечеря с Тиберий Нерва поискал извинение от Тиберий, обяснявайки, че не се чувствува гладен и не иска да яде. През цялото това време Нерва се намирал в отлично здраве и добро настроение и очевидно бил доволен от спокойния си живот в Капри. Отначало Тиберий помислил, че предишната вечер Нерва е взел очистително и сега оставя стомаха си да почине, но когато оня продължи да гладува и на втория, та и на третия ден, Тиберий започнал да се страхува, че Нерва е решил да се самоубие с глад. Седнал до Нерва и го помолил да му каже защо не яде. Нерва обаче продължавал да иска извинение и да твърди, че не бил гладен. Тиберий си казал, че Нерва вероятно му се сърди, загдето не го е послушал и не е прекъснал навреме финансовата криза. Запитал го:

— Ще започнеш ли да се храниш с повече апетит, ако отменя лихвите върху всички заеми до цифра, която на теб ти се струва достатъчно ниска?

Нерва отвърнал:

— О не, не е това. Просто не съм гладен.

На другия ден Тиберий рекъл на Нерва:

— Писах на Сената. Някой ми беше казал, че двама-трима души направо си изкарвали прехраната с донесения срещу провинили се хора. И през ум не ми беше минавало, че възнаграждавайки верността към държавата, мога да подтикна някои да подмамват приятелите си към престъпления, а сетне да ги предават, но, изглежда, точно тъй е ставало, и то не веднаж и дваж. Нареждам на Сената незабавно да екзекутира всеки, за когото се докаже, че е преживявал от подобни позорни постъпки. Сега вече може би ще хапнеш нещо, а?

Когато Нерва му поблагодарил и възхвалил решението му, но казал, че все още няма никакъв апетит, Тиберий изпаднал в дълбоко униние.

— Но ти ще умреш, ако не ядеш, Нерва, а какво ще правя тогава аз? Знаеш колко ценя приятелството ти и твоите политически съвети. Моля ти се, яж — умолявам те! Ако умреш, всички ще си помислят, че това е мое дело или поне, че се изтощаваш с глад от омраза към мен. О, не умирай. Нерва! Ти си единственият приятел, който имам.

Нерва се обадил:

— Безсмислено е да ме караш да се храня, Цезаре. Стомахът ми отказва всичко, което му предложа. А и кой ще посмее да каже злобните думи, които ти подхвърляш? Хората знаят какъв мъдър управник и добросърдечен човек си, а, уверен съм, нямат основания да ме сметнат за неблагодарник, нали? Ако е речено да умра, ще си умра и това е. Смъртта е общата участ на всинца ни, а пък аз ще имам поне утехата, че не съм те надживял.

Това не убедило Тиберий, но скоро Нерва изнемощял дотолкова, че вече не можел да отговаря на въпросите му: умрял на деветия ден. (36 г. от н.е.)

Трасил умря. Смъртта му била оповестена от един гущер. Било мъничко гущерче, което притичало по каменната маса, на която Трасил закусвал с Тиберий на слънце, и преминало през показалеца му. Трасил запитал:

— Дошъл си да ме прибереш, така ли, братко? Очаквах те същия този час.

А после се извърнал към Тиберий и му заявил:

— Животът ми дойде до своя край, Цезаре, затова сбогом! Никога не съм ти казал ни една лъжа. Ти много си ме лъгал. Но бой се, когато твоят гущер те предупреди.
/.../
Р. Грейвс – "Аз, Клавдий", 1934 г.

ПП: Може да забележим подобия с известни диктатори и диктатури от по-късни времена...

По онова време Тиберий си имал за любимец най-странното животно, виждано в Рим. Жирафите извикаха голямо вълнение, когато ги видяхме за първи път, тъй също и носорозите, но това, макар и не така голямо, било далеч по-фантастично. Донесли го от някакъв остров отвъд Индия, наречен Ява, и приличало на люспест гущер, голям девет стъпки, с грозна глава и дълъг, стрелкаш се език. Когато го зърнал за пръв път, Тиберий казал, че сега вече може да повярва историята за чудовищата, убити от Херкулес и Тезей. Нарекли го Безкрилият дракон и Тиберий го хранел собственоръчно, всеки ден, с хлебарки, умрели мишки и разни такива гадини. Издавало отвратителна воня, имало отблъскващи навици и отвратителен нрав. Драконът и Тиберий се разбирали отлично. Трасил, помислил си Тиберий, сигурно е искал да подскаже, че един ден драконът ще го ухапе. Затова го затворил в клетка с толкова гъста решетка, че да не може да подава навън грозната си глава.

Тогава Тиберий беше на седемдесет и осем, а постоянната употреба на мирта и други подобни средства за полова възбуда го бяха много изтощили; но той продължаваше да се облича добре и да се държи като мъж в разцвета на средната възраст. Капри му бе омръзнал, защото вече ги нямало Нерва и Трасил, и в началото следващия март решил да се опълчи на съдбата и да посети Рим. Придвижил се дотам на малки преходи, последната му спирка била една вила на Апиевия път, наблизо до градската стена. Но щом пристигнал там, на другия ден драконът му дал предсказание-предупреждение. По пладне, когато отишъл да го храни, Тиберий го заварил в клетката мъртъв, покрит с орляк от едри мравки, които се щурали по трупа и се опитвали да откъснат парчета от по-меката плът. Взел това за знак, че ако продължи към града, ще загине като дракона и тълпата ще разкъса тялото му на парчета. Затуй побързал да се върне назад.

Междувременно Тиберий бил казал на Макрон да му изнамери доказателства за държавна измяна срещу известни видни сенатори, които ненавиждал, и му наредил да осигури подвеждането им под съд, все едно с какви средства. Макрон ги обявил за съучастници в обвинението срещу някаква жена, на която имал зъб, съпругата на бивш Сеянов човек; била отблъснала любовните му предложения. Всички били обвинени в прелюбодейство с нея, както и за това, че споменавали името на Тиберий напразно. Като сплашил някои освобожденци и подложил на мъчения роби, Макрон се сдобил с нужните доказателства — и освобожденците, и робите по това време отдавна бяха забравили нужната вярност към своите господари. Започнало разглеждането на делото. Но приятелите на обвиняемите забелязали, че макар сам Макрон да ръководел разпита на свидетелите и мъченията на робите, обичайното императорско писмо, с което се одобрявали действията му, не било сложено на масата: затуй заключили, че може би Макрон е прибавил един-двама свои лични врагове към списъка, даден му от Тиберий. Главната жертва на тези очевидно безпочвени обвинения бил Арунций, най-възрастният и най-достоен член на Сената. Август една година преди смъртта си беше казал, че той е единственият подходящ за следващ император, ако нещо се случи с Тиберий. Тиберий веднъж вече се бе опитал да го обвини в държавна измяна, но безуспешно. Старият Арунций беше единствената жива връзка с времената на Август. В предишния случай настроението срещу обвинителите му беше толкова бурно, макар да се смяташе, че действуват подстрекавани от Тиберий, че те самите бяха подведени за лъжесвидетелство и осъдени на смърт. А сега се знаело, че неотдавна Макрон се бил спречкал с Арунций по някакви парични въпроси, та делото се отложило, докато Тиберий потвърди пълномощията на Макрон. Тиберий не си направил труда да отговори на сенатското запитване, затова Арунций и останалите пролежали известно време в затвора. Най-сетне Тиберий изпратил необходимото потвърждение и денят за следващото разглеждане на дето бил определен. Арунций бил решил да се самоубие преди гледаното дело, за да не конфискуват имуществото му и внуците му да не останат на улицата. Тъкмо се сбогувал с неколцина стари приятели, дошла вестта за тежката болест на Тиберий. Приятелите му го замолили да отложи самоубийството до последния възможен момент, защото, ако новините се потвърдели, имало голяма вероятност да надживее Тиберий и да получи прошка от неговия приемник. Арунций казал:

— Не, аз живях твърде дълго. Животът ми беше достатъчно тежък по времето, когато Тиберий делеше властта с Ливия. Беше ми непоносим, когато я споделяше със Сеян. Но Макрон излезе по-голям злодей и от Сеян, помнете ми думата — Калигула с неговото възпитание, получено в Капри, ще стане император, по-страшен дори и от Тиберий. Не бих могъл на стари години да стана роб на нов господар като него.

Взел джобно ножче и разрязал артерията на едната си китка. Всички останали потресени, защото Калигула беше любимец на народа и се очакваше да бъде втори, много по-добър Август. И през ум не им минаваше да го обвинят за престорената му вярност към Тиберий: обратното — възхищаваха се от благоразумието, с което бе съумял да оцелее след братята си и да прикрие, както се смяташе, истинските си чувства.

Прошепнал нещо на Калигула, който кимнал с голямо облекчение. А после забързали към стаята на Тиберий. Тиберий се изправил, ругаел, пъшкал и немощно кретал към вратата. Макрон го взел в прегръдката си, хвърлил го обратно в леглото и го задушил с една възглавница. Калигула наблюдавал сцената.

Тъй били освободени съзатворниците на Арунций, макар повечето от тях после да съжаляваха, че не са последвали примера на Арунций. Имало освен това около петдесет мъже и жени, обвинени в държавна измяна, в друга група освен онази. Те нямали какви връзки в Сената, защото били предимно собственици на продавници, отказали да платят „данъка за покровителство“, който това време офицерите на Макрон събираха вече от всички градски квартали. Били съдени, осъдени на смърт и присъдата трябвало да се изпълни на шестнадесети март. В този същия ден се получила вестта за смъртта на Тиберий и те, и техните приятели едва не полудели от радост при мисълта, че сега ще се спасят. Но Калигула бил в Мизенум, та не могли да апелират присъдата време, а управителят на тъмницата се страхувал, че ще загуби службата си, ако поеме отговорността да отложи изпълнението на екзекуциите. Тъй ги убили, а телата им хвърлили на Стълбите по обичая.

Такива явления има и в демократичните либерални общества, но в по гадна перфидна и цинична форма.

Глава 29
Калигула беше двайсет и пет годишен, когато стана император. Едва ли някога в световната история е имало друг принц, който да е бил по-възторжено приветствуван при идването му на власт, едва ли другиму се е падала по-лесната задача да изпълни скромните желания на своите поданици, които искаха само мир и сигурност. С претъпкана съкровищница, добре обучени армии, отлична административна система, за която бе нужна още малко грижа да заработи отново безупречно — защото въпреки небрежността на Тиберий, империята все още процъфтяваше след тласъка, даден от Ливия, — с всички тези предимства, прибавени към наследството от обич и доверие, с което той се ползуваше като син на Германик, и с неописуемото облекчение, усетено след смъртта на Тиберий, той имаше великолепните възможности да се запомни от историята като „Калигула Добрия“ или „Калигула Мъдрия“, или „Калигула Спасителя!“ Ала безсмислено е да се пише по този начин. Защото, ако наистина беше човекът, за какъвто го взимаха, той никога нямаше да надживее братята си, нито пък Тиберий щеше да го избере за свой приемник. Клавдий, спомни си как се присмиваше старият Атенодор за подобни невероятни случайности. Той казваше:

— Ако дървеният кон от Троя се беше разплодил, храната на конете днес щеше да струва много по-евтино!

Отначало Калигула се забавляваше да поддържа нелепата грешна представа, която всички освен мене, майка ми, Макрон и още един-двама имаха за него, и дори извърши няколко неща, за да я подхранва. Освен това искаше да закрепи положението си. Две пречки спъваха свободата му на действие. Едната беше Макрон, чиято власт го правеше опасен. Другият беше Гемел. Когато прочете завещанието на Тиберий (за по-голяма тайна то беше освидетелствувано само от неколцина освободени роби и неграмотни рибари), установи се, че старикът, просто за да създаде затруднения, не бе посочил Калигула за свой пръв приемник, а Гемел за втори — в случай на злополука; не — той ги бе направил съвместни приемници, да се редуват в управлението. Но, тъй или инак, Гемел още не беше пълнолетен и не бе допускан дори в Сената, докато Калигула, преди да е достигнал законната възраст, беше вече въздигнат за магистрат от втори ранг, както и за понтифекс. Затова Сенатът с готовност възприе мнението на Калигула, че Тиберий не е бил със здрав разсъдък, когато е правил завещанието си, и без никакви спънки даде цялата власт на Калигула. Като изключим тази част с Гемел, комуто той отне и правото да дели с него средствата за лични разходи на императора, обяснявайки, че тези средства били неделима част от суверенитета, Калигула спази всички други клаузи на завещанието и изплати до стотинка завещаните суми.

Преторианците трябваше да получат по петдесет златици на човек; Калигула, за да си осигури верността им за оня час, когато щеше да премахне Макрон, удвои сумата. Изплати на римското население завещаните им четиристотин и петдесет хиляди златици и додаде по още три златици на глава; обясни, че смятал да им ги даде още навремето, когато станал пълнолетен, но старият император му бил забранил. Войската се даряваше със същите суми както в завещанието на Август, но този път й ги изплатиха начаса. Нещо повече — той изплати всички суми, дължими по завещанието на Ливия, които ние, наследниците, бяхме отписали като загубени пари. За мен двете най-интересни клаузи от завещанието на Тиберий бяха: специалният посмъртен дар от исторически книги, които Полион ми беше оставил, но които не ми бяха предадени, както и други някои ценни томове, и сумата от двайсет хиляди златици; и дарението за главната весталка, внучката на Випсания, от сто хиляди златици, които да използува, както намери за добре — за себе си или за колегията. Главната весталка, като внучка на убития Гал, претопи златото и го превърна в златна урна за праха му.

С тези дарения от Ливия и Тиберий аз забогатях. Калигула ме изненада, като ми плати допълнително онези петдесет хиляди златици, които бях събрал за Германик по време на бунтовете: научил за това от майка си. Не ми позволи да се откажа от тях и заяви, че ако съм продължавал да ги отказвам, щял да ми плати и събраната им лихва — това го дължал на паметта на баща си. Когато разказах на Калпурния за новото ми богатство, тя по-скоро се разтревожи, отколкото да се зарадва.

— Няма да ти донесе никакво щастие — рече тя. — По-добре да си бе останал средно заможен, както си беше, отколкото да те грози опасността цялото ти имущество да ти го измъкнат доносниците с обвинение за държавна измяна.

Калпурния, както знаете, беше приемницата на Акте. Беше твърде проницателна за възрастта си — седемнайсетгодишна.

Запитах:

— Какво имаш предвид, Калпурния? Какви доносници? Няма вече в Рим подобно нещо, нито пък има процеси за държавна измяна.

А тя отвърна:

— Не съм чула доносници да са били натоварени на същия кораб със спинтриите. — (Защото изписаните „сирачета“ на Тиберий бяха прокудени от Калигула. С привидно целомъдрие, което трябваше да се забележи от всички, той беше изпратил цялата тяхна група в Сардиния, много нездравословен остров, и беше им заръчал да работят почтено като работници по пътищата. Някои направо се тръшнали и умрели, щом сложили в ръцете им търнокопа и лопатата, но останалите — дори и най-изтънчените — накарали с камшици да работят. Скоро обаче щастието им й усмихнало. Внезапно връхлетял пиратски кораб, пленил ги и ги отвел в Тир, където ги продал като роби на богати източни развратници.)/.../
Казах й:

— Калпурния! Ще ти купя бисерна огърлица, докато все още имам пари. Ти си толкова умна, колкото си и хубава. Надявам се, че също тъй умееш и да мълчиш.

— Предпочитам пари — отвърна тя, — ако нямаш нищо против.

Още на другия ден й дадох петстотин златици. Калпурния — проститутка и дъщеря на проститутка, беше далеч по-интелигентна, предана, добродушна и пряма, отколкото коя и да е от четири благороднички, за които се бях женил. Скоро започнах да й доверявам личните си работи и нека веднага кажа — ни веднъж съжалих, че съм го сторил.

Но само десет дни след оздравяването си, което бе посрещнато с неописуемо ликуване, прие за себе си всички смъртни почетни титли, които Август бе приел през време на целия си живот, та дори и още една-две. Беше Цезар Добрият, Цезар — Бащата на армиите и Най-милостивият и могъщ Цезар, и Баща на Отечеството, титла, която Тиберий упорито бе отказвал цял живот.

Първата жертва на терора беше Гемел. Калигула повика един от военачалниците на преторианците и му нареди:

— Убий оня предател, сина ми — веднага.

Преторианецът отиде в стаята на Гемел и му отсече главата. Следващата жертва беше тъстът на Калигула. Беше от рода на Сипаните — Калигула се бе оженил за дъщеря му Юния, но тя бе умряла при раждане, една година преди той да стане император. Силан бе известен с това, че бе единственият сенатор, когото Тиберий не бе заподозрял в нелоялност: Тиберий всякога бе отказвал да изслушва каквато и да било молба по този въпрос от онези свои покварени съдии. Сега Калигула му изпрати съобщението:

„До разсъмване утре сутринта ти трябва да си мъртъв.“ И нещастникът съответно се сбогувал със семейството си и си прерязал гърлото с бръснач. Калигула обясни в едно писмо до Сената, че Гемел е срещнал смъртта на предател: по време на неговата собствена тежка болест момчето не било отправило нито една молитва за оздравяването му и се опитвало да се подмилква на началниците от личната му охрана. Освен това приемал лекарства против отрова всеки път, когато идвал да се храни в двореца, та цялото му тяло миришело на тях. „Но нима съществува противодействуващо средство срещу Цезаря?“ Тъстът му, писа Калигула, бил също предател: отказал да се качи на кораба в оня бурен ден, когато той заминал за Пандатария и Понция, за да прибере останките на майка си и брата си, а останал в Рим с надежда да вземе властта, ако бурята разбие кораба.

Тъй както Тиберий си имаше любим дракон, Калигула си имаше любим жребец. Истинското име на този кон беше Порцел, което означаваше „прасенце“, но Калигула не го сметна за достатъчно велико и го нарече „Инцитат“, което означава „бързият“. Инцитат никога не губеше състезание и Калигула бе дотолкова неразумно запленен от него, че първо го направи гражданин, а сетне сенатор, докато накрая го вписа в своя списък на кандидатите за консули с четири години по-рано. Дадоха на Инцитат къща и слуги. Имаше си мраморна спалня с голям сламеник за легло, сменяха му сламеника всеки ден, имаше и ясла от слонова кост, златна кофа за водопой, а по стените — картини от прочути художници. Всеки път, щом спечелеше някое надбягване, го хранеха на вечеря с нас, но той предпочиташе купата с ечемик пред месото и рибата, които Калигула неизменно му предлагаше. Трябваше да пием за негово здраве поне по двайсет пъти.

Парите се топяха все по-бързо и по-бързо и Калигула накрая взе да прави икономии. Един ден например рече:

— Какъв смисъл има да хвърляме в затвора хората за фалшификации, кражби и нарушение на реда? Там те скучаят, а пък и харча пари за храната и охраната им; но ако ги пусна на свобода, отново ще подхванат безобразията си. Днес ще посетя тъмницата и ще се занимая с въпроса.

Така и стори. Отдели ония, които смяташе за най-големи престъпници, и нареди да ги екзекутират. Труповете им бяха нарязани и използувани за храна на дивите животни, очакващи да бъдат избити в амфитеатъра; от това се получи двойна икономия. Сега вече всеки месец той обикаляше тъмниците. Престъпленията понамаляха. Един ден ковчежникът му, Калист, му съобщи, че в съкровищницата са останали само един милион златици, а в частната му хазна — едва половин милион. Той осъзна, че само с икономии не ще се оправи: трябваше да се увеличи приходът в държавното съкровище. Тъй че отпърво взе да продава жреческите места, магистратурите и монополите и от това поспечели доста, но не достатъчно; тогава, както го бе предсказала Калпурния, започна да си служи с доносници, които обвиняваха богатите за истински или въображаеми престъпления, за да заграби имуществата им. Премахнал беше смъртното наказание за държавна измяна веднага щом стана император, но оставаха още много други престъпления, наказуеми със смърт.

До това време Калигула всякога се изказваше за Тиберий като за голям негодник и подтикваше всички останали да правят същото. Но един ден пристигна в Сената и произнесе дълга хвалебствена реч за него, заявявайки, че той бил дълбоко недооценен човек и че никой не бивало да казва нито дума срещу него.

— В качеството си на император аз, ако пожелая, имам право да го критикувам, но вие нямате право. В същност обвинявам ви в държавна измяна. Преди няколко дни един сенатор заяви в своята реч, че братята ми Нерон и Друз били убити от Тиберий, след като били хвърлени в затвора с неверни обвинения. Какво удивително изказване!

А след това измъкна протоколите, които уж беше изгорил, и прочете дълги извадки от тях. Доказа, че Сенатът не се е усъмнил в доказателствата, събрани против братята му от Тиберий, а че единодушно е гласувал да му бъдат предадени за наказание. Някои дори доброволно бяха дали доказателства срещу им. Калигула каза:

— Ако сте знаели, че доказателствата, които Тиберий ви е представил (най-добросъвестно), са били фалшиви, тогава вие сте убийците — не той; и едва след неговата смърт се осмелихте да прехвърлите собствената си жестокост и подлост върху него. Или пък, ако навремето сте вярвали, че доказателствата са верни, в такъв случай той не е никакъв убиец и вие предателски скверните личността му. Ако ли пък сте смятали, че са неверни и че той сам ги е знаел за неверни, в такъв случай вие сте толкова виновни за убийствата, колкото и той, а на всичко отгоре сте и страхливци!

Той смръщи лице подобно на Тиберий и махна с ръка, като че съсичаше някого, също като Тиберий, което извика страховити спомени за процесите за държавна измяна, а сетне изрече с резкия глас на Тиберий:

— Добре го каза, синко! Тия псета са послушни само докато ги риташ. Гледай ги — за тях Сеян уж беше бог, а изведнъж се извъртяха и го разкъсаха на парчета. Същото ще сторят и с тебе, стига да им се удаде. Всички те мразят и се молят за твоята смърт. Чуй моя съвет — гледай само личните си интереси и слагай удоволствията пред всичко друго. Никой не обича да го командуват и единственият начин, по който запазих мястото си, беше да накарам тая смет да се страхува от мене. Стори същото. Колкото по-зле се отнасяш с тях, толкова повече ще те почитат.

След това Калигула отново въведе смъртното наказание за държавна измяна, заповяда речта му веднага да бъде изсечена на бронзова плоча и да бъде поставена на стената на Сената, над седалищата на консулите, а сетне изтича навън. През този ден не работихме повече: изпаднахме в униние. Но на другия ден възхвалихме Калигула като управник, искрен и верен на синовния си дълг, и гласувахме ежегодни жертвоприношения за неговото милосърдие. Какво друго бихме могли да сторим? Зад гърба си той имаше цялата армия, в ръцете си държеше властта над нашия живот и смърт и докато се намереше някой достатъчно смел и силен да извърши покушение срещу живота му, единственото, което ни оставаше, беше да го коткаме и да се надяваме на най-доброто. Няколко вечери по-късно, на едно угощение, той внезапно избухна в бурен смях. Никой не знаеше на какво се смее. Двамата консули, ято седяха до него, запитаха дали ще благоволи да им разреши да се посмеят с него. На това Калигула избухна в още по-бурен кикот, от очите му потекоха сълзи.

— Не — задави се той, — тъкмо това е смешното. Това е шега, но никак не ще ви развесели. Смях ме е, като си помисля, че с едно мое кимване могат да ви прережат гърлата ей тук, начаса.

Сега вече срещу двадесетте най-известни богаташи в Рим се заведоха дела за държавна измяна. Не им дадоха възможност да се самоубият предварително и всички бяха осъдени на смърт.

Наскоро след сватбата си за Цезония той възвести публично своята божественост. Посети храма на Юпитер на Капитолия. С него бил и Апелес. Попитал Апелес:

— Кой е по-велик бог — Юпитер или аз?

Апелес се поколебал, помислил, че оня се шегува, а и не искал да богохулствува срещу Юпитер в неговия собствен храм. Калигула подсвирнал на двамина от германците и ги накарал да разсъблекат Апелес и да го бичуват пред статуята на Юпитер.

— По-бавничко — наредил той на германците. — По-бавно, че повече да го боли.

Бичували го, докато припаднал, после го свестили със светена вода и продължили да го бият, докато умрял. След туй Калигула разпрати писма до Сената, възвестявайки своята божественост, и нареди незабавно издигане на голям храм в съседство с храма на Юпитер, „за да мога да съжителствувам с моя брат, Юпитер“. Там сложи своето изображение, три пъти по-голямо от естествения му ръст, направено от чисто злато, което всеки ден бе обличано в нови дрехи.

Но скоро след това се скара с Юпитер и го чуха да го заплашва гневно:

— Ако още не си разбрал кой е господарят тук, ще те изпратя в Гърция, да знаеш.

Както изглежда, Юпитер се извинил и Калигула казал:

— О, стой си на проклетия Капитолий. Аз се премествам на Палатинския хълм. Там е много по-хубаво. Ще си вдигна там храм, достоен за мене, мръсен дърт гъргорещ измамник!

Глава 32
Поиска да му донесат последните данни от имуществените оценки и след като ги прегледа, свика всички богаташи на Франция в Лион, тъй че когато пристигнат нещата от двореца, да си осигури добри цени за тях. Заяви, че бил един беден фалирал човек, с огромни задължения, но се надявал, че в името на империята неговите мили провинциални приятели и благодарни съюзници нямало да се възползуват от финансовите му несгоди. Помоли ги да не предлагат цени, по-ниски от истинската стойност на семейните старини, които за голямо негово огорчение бил принуден да обяви за продажба.

Не съществуваше хитрост при организиране на наддаването, която той да не познава, а освен това сам беше открил някои, недостижими за дребните пазарни търговци, от които бе изучил този занаят. Така например продаваше един и същи предмет по няколко пъти на различни купувачи, като всеки път описваше по различен начин вида на предмета, качествата и историята му. А под „истинска стойност“ очакваше от наддаващите да разбират „сантименталната стойност“, която всякога се оказваше стотици пъти по-голяма от същинската стойност. Така например ще каже: „Това беше любимото кресло на моя прадядо Марк Антоний“ или „Богът Август е пил от тази винена чаша на сватбеното си пиршество“, „Тази дреха бе носена от сестра ми, богинята Пантея, на един прием, уреден в чест на цар Ирод Агрипа по случай пущането му от затвора“ — и така нататък. Освен това продаваше и тъй наречените „слепи покупки“, малки предмети, увити в плат. А като успееше да подмами някого да си купи стар сандал или парче сирене за две хиляди златици, изпадаше във възторг от себе.

Наддаването всякога започваше от най-ниската цена; той кимаше към някой богат гал и казваше:

— Стори ми се, че предложи четиридесет хиляди златици за това алабастрово сандъче, нали? Благодаря ти. Но нека видим дали не можем да вземем повече. Кой ще предложи четиридесет и пет?

Разберете, че страхът подтикваше наддаването да върви много бързо. Той оскуба всички присъствуващи до последната им пара и накрая отпразнува това оскубване с десетдневно пищно празненство.

А след това продължи пътя си към Рейнските провинции. Закле се, че щял да подхване война срещу германците, която да приключи с окончателното им изтребване. Верен на синовния си дълг, щял да довърши делото, подето от дядо му и от баща му. Изпрати няколко легиона отвъд реката да открият къде е най-близкият враг.

Върнаха се с около хиляда пленници. Калигула огледа пленниците и след като отдели триста напети младежи за свои телохранители, накара останалите да се подредят край една пропаст. По един плешив германец стоеше от всеки край на редицата. Калигула нареди на Касий:

— Убий ги, от плешива глава до плешива глава, в отмъщение за смъртта на Вар.

Вестта за това изтребление стигна до германците и те се оттеглиха в най-гъстите си гори. Тогава Калигула прекоси реката с цялата си армия и откри, че страната е изоставена. В първия ден на своя поход, просто ей тъй — за да направи нещата по-вълнуващи, той изпрати някои от германските си телохранители в една борова гора, а сетне по време на вечеря накара да му донесат вестта, че врагът бил наблизо. Тогава, начело на своите „веселяци“ и на една конна част от преторианци, се впусна в атака. Доведе хората като пленници, оковани с вериги, и обяви, че нанесъл поразяваща победа над многочислен враг. Възнагради другарите си по оръжие с военно отличие, наречено „Короната на веселяците“, златна диадема, украсена с изображения на Слънцето, Луната и звездите, изработени от скъпоценни камъни.

На третия ден пътят водеше през тесен проход. Армията трябваше да се придвижва в гъста колона вместо в боен ред. Касий рече на Калигула:

— В местност, много подобна на тази, Цезаре, Вар бе хванат в засада. Не ще забравя този ден, докато съм жив. Вървях начело на моята част и тъкмо стигнахме до завоя на пътя, също като тоя, към който сега приближаваме, когато внезапно ни заглуши силен боен вик, да речем, откъм ей ония борове отсреща, и три или четири хиляди асъгаи полетяха със свистене отгоре ни…

— Бързо, кобилата ми! — викна разтреперан Калигула. — Разчистете пътя.

Той скочи от носилката си, яхна Пенелопа (Инцитат беше в Рим, печелеше там състезания) и препусна към края на колоната. Четири часа по-късно отново се появи на моста, но той беше тъй задръстен с обозни коли, а Калигула толкова бързаше да премине реката, че слезе от коня и накара войниците да го прехвърлят от кола на кола в носилка, докато стигне на отвъдния бряг. Върна войската веднага, заявявайки, че врагът бил прекалено страхлив, за да се осмели да влезе в открит бой с него, та затова щял да потърси нови завоевания, но другаде. Когато всички войски се сбраха отново в Кьолн, той пое надолу по Рейн, а след това зави към Булон, най-близкото пристанище до Британия. Случи се тъй, че наследникът на Цимбелин, царят на Британия, се бе скарал с баща си и като чул за приближаването на Калигула, прекоси Ламанш с неколцина привърженици и поиска закрилата на Рим. Калигула, който междувременно бе уведомил Сената за пълното покоряване на Германия, сега им писа, за да съобщи, че цар Цимбелин бил изпратил сина си да признае римския суверенитет над целия британски архипелаг от островите Сцила чак до Оркни.

Глава 33
Месалина беше извънредно красива девойка, стройна и пъргава, с очи черни като смола и гъсти къдрави черни коси. Беше много мълчалива, а загадъчната й усмивка ме караше да подлудявам от любов по нея. Толкова бе щастлива, че се е измъкнала от Калигула, и тъй бързо осъзна предимствата, които й даваше бракът с мене, че се държеше по начин, който ме караше да вярвам, че ме обича толкова, колкото и аз нея. В същност това бе първият път, в който се влюбвах в някого от юношеството си насам; а когато някой не много умен, не много привлекателен петдесетгодишен мъж се влюби в много привлекателно и много умно петнадесетгодишно момиче, изгледите не са кой знае колко надеждни. Оженихме се през октомври. През декември тя вече беше бременна от мен. Изглеждаше очарована от малката ми Антония, която бе десетгодишна, а за мен бе истинско облекчение, че сега детето си има някого, когото да нарича мамо, някого, който по възраст би могъл да й бъде приятел и би могъл да й обясни как да се държи в обществото, а и да я извежда — нещо, което Калпурния не можеше да прави.

Месалина и аз получихме покана да заживеем отново в двореца. Пристигнахме в лош час. Един търговец, на име Бас, задавал въпроси на старшията на дворцовата охрана за ежедневните навици на Калигула — вярно ли, че се разхождал из колонадите на двора нощем, защото не можел да спи? По кое време правел това? Из кои колонади обикновено ходел? Колко стражи го придружавали? Старшията съобщил случката на Касий, а Касий я докладвал на Калигула. Арестуваха Бас и го подложиха на кръстосан разпит. Той бе принуден да признае, че е възнамерявал да убие Калигула, но отрече, дори и под натиска на мъченията, да е имал съучастници. Тогава Калигула изпрати вест на стария баща на Бас, с която му нареждаше да присъствува на екзекуцията на сина си. Старецът, комуто и през ум не минавало, че Бас се готви да убива Калигула, нито знаел, че е арестуван, останал потресен, когато видял сина си да се гърчи на пода на двореца, с тяло, смазано от мъченията. Но успял да се сдържи и поблагодарил на Калигула за милосърдието, което проявил, като му позволявал да склопи очите на сина си. Калигула се изсмял:

— Да му склопиш очите, как ли не! Та той няма да има очи за склопяване, убиец такъв! Ей сега ще му ги избода. А и твоите също.

Бащата на Бас проплакал:

— Пощади живота ни. Ние сме само маши в ръцете на могъщи личности. Ще ти кажа имената им.

Това разколебало Калигула, а когато старецът изредил преторианския префект, командира на германците, ковчежника Салуст, Цезония, Мнестер и още трима-четирима, той пребледнял от страх.

— А кого смятат да направят император на мое място?

— Чичо ти Клавдий.

— И той ли е в заговора?

— Не, ще го използуват само за лице.

Свика целия Сенат и се обърна към нас със следните думи:

— Скоро, врагове мои, ще дам на всички ви амнистия и ще зацарувам в мир и любов хиляда години. Това е предсказанието. Но преди да настъпи това златно време, глави ще се търкалят по пода на тази сграда и кръв ще се пръска чак до таванските греди. Жестоки пет минути ще бъдат тези.

А ние бихме предпочели първо да дойде хилядагодишният мир, а сетне жестоките пет минути.

Заговорът бе организиран от Касий Херея. Беше старомоден воин, приучен на сляпо подчинение към заповедите на своите началници. Нещата трябва да станат непоносими, преди човек като него да се реши да заговорничи срещу живота на своя главнокомандуващ, комуто е дал най-свята клетва. Калигула се бе отнесъл с Касий много лошо. Дал му бе думата си да го направи префект на преторианците, а сетне без никакво обяснение и без дори да му се извини, бе назначил един офицер с краткотрайна служба и без военни отличия като награда за някакво забележително пиянско постижение в двореца: оня бе предложил да изпразни един петнайсетлитров съд с вино, без да го отмести от устните си, и наистина го стори — и аз бях там, — а на всичко отгоре успя да задържи виното в стомаха си. Калигула го бе направил и сенатор. Освен туй товареше Касий с най-неприятните задачи и поръчки — да събира данъци, които всъщност не бяха дължими, да конфискува имущества заради простъпки, които никога не са били извършвани, да екзекутира невинни хора. Неотдавна го бе накарал да измъчва едно хубаво момиче, пък и от добро семейство, на име Квинтилия.

„Един истински историк всякога съумява да се издигне над политическите смутове на своето време.“ Реших да се държа като истински историк.