.
.
.
/.../

Това потуши безредиците; а няколко дни по-късно със съгласието на Сената окончателно анулирах указите на Калигула и върнах на евреите всички привилегии, с които се ползуваха при Август. Но мнозина от младите евреи все още страдали от чувство за несправедливост и тръгнали из улиците на Александрия, развявайки знамена, на които пишело: „Сега нашите преследвачи трябва да загубят гражданските си права“, нещо, което беше абсурдно, както и „Равни права на всички евреи в империята“, което не беше чак толкова абсурдно. Издадох указ, който гласеше както следва:

Тиберий Клавдий Цезар Август Германик, върховен понтифекс, народен трибун, консул за втори път, издава следния указ:

С настоящото с готовност одобрявам молбата на цар Агрипа и на неговия брат Ирод, личности, които високо ценя, да даря на евреите в цялата Римска империя същите права и привилегии, които дарих, или по-скоро възстанових, на евреите от Александрия. Оказвам на тези други евреи това благоволение не само за да удовлетворя споменатите царски молители, но и защото ги смятам достойни за тези права и привилегии; всякога са се показвали верни приятели на римския народ. Не смятам за справедливо обаче, който и да е гръцки град (както беше предложено) да се лиши от каквито и да било права и привилегии, дадени му от император Август (сега бог Август), както смятам за несправедливо, че еврейската колония в Александрия трябваше да бъде лишена от своите права и привилегии от моя предшественик. Онова, което е справедливо за евреите, е справедливо и за гърците; и обратното. Затова реших да позволя на всички евреи в моята империя да запазят древните си обичаи, без никой да им пречи — дотолкова, доколкото те не пречат за провеждането на императорските работи. В същото време ги задължавам да не злоупотребяват с благоволението, което им оказвам с настоящото, като проявяват недоволство от религиозните вярвания или ритуали на други раси: нека се задоволят да спазват своя собствен закон. Повелявам това мое решение сега да бъде написано на дъски по нареждане на управителите на всички царства, градове, колонии и общини както в Италия, тъй и другаде, били те римски чиновници или съюзнически владетели, и тези дъски да бъдат оставени за всеобщо сведение в продължение на цял месец на някое видно обществено място и на височина, от която думите ясно да се виждат от земята.

Една вечер, като се разговаряхме приятелски с Ирод, аз му казах:

— Истината е, че умът на гърка и умът на евреина действуват по различни начини и неизбежно е да влязат в конфликт. Евреите са твърде сериозни и горди, гърците — твърде суетни и веселяци; евреите се придържат твърде здраво към старото, гърците са твърде неспокойни и вечно търсят новото; евреите са независими, гърците лесно се приспособяват. Но макар да твърдя, че ние, римляните, разбираме гърците — познаваме недостатъците им и възможностите им и можем да ги направим полезни служители, — никога не бих се осмелил да кажа, че познаваме евреите. Покорихме ги благодарение на превъзхождащата ги военна сила, но и досега не сме се почувствували техни господари. Признаваме, че те са съхранили древните достойнства на расата си, която е много по-стара от нашата, и че ние сме загубили собствените си древни добродетели: в резултат на това ние някак си се чувствуваме засрамени пред тях.

Ирод ме запита:

— Знаеш ли еврейската версия за Девкалионовия потоп? Еврейският Девкалион се нарича Ной и той имал трима женени синове, които, след като потопът се оттеглил, населили земята. Най-големият бил Сим, средният — Хам, а най-малкият — Яфет. Хам бил наказан, защото се присмял на баща си, когато оня случайно се напил и хвърлил всичките си дрехи, като бил осъден да прислужва на другите двама, които се държали много по-достойно. Хам е предтечата на всички африкански народи. Яфет е родоначалникът на гърците и италийците, а Сим — на евреите, сирийците, финикийците, арабите, идумейците, халдейците, асирийците и тям подобни. Съществува едно древно предсказание, което гласи, че Сим и Яфет вечно ще живеят под същия покрив, където крамолите не ще секват ни край огнището, ни край трапезата, ни в спалнята. И това открай време е вярно. Александрия е чудесен пример. Но ако Палестина бъде изчистена от гърците, чието място не е там, много по-лесно ще се управлява. Същото се отнася и до Сирия.

— Но не и за един римски управител — усмихнах се аз. — Римляните не са от семейството на Сим и те разчитат на подкрепата на гърците. Ще трябва да се отървете и от нас, римляните. Съгласен съм обаче с теб и също съжалявам, гдето Рим изобщо е покорил Изтока. Рим щеше да бъде много по-мъдър, ако се бе ограничил да управлява едно съюзничество само от потомците на Яфет. Александър и Помпей са много виновни. И двамата спечелиха титлата „Велики“ заради източните си завоевания, но според мен ни един от тях не е донесъл истинско благо за родината си.

— Един ден всичко това ще се уреди, Цезаре — замислено се обади Ирод, — стига да имаме търпение.

След това взех да разправям на Ирод, че се готвя да сгодя дъщеря си Антония, която вече бе достатъчно голяма за женитба, за младия Помпей, потомък на Помпей Велики. Калигула беше отнел титлата на младия Помпей, заявявайки, че това била твърде тържествена титла, за да я носи такова малко момче, а и освен това сега в света имало само един „велик“. Току-що му бях възвърнал титлата, както и други титли, които Калигула беше иззел от някои благородни римски фамилии, заедно с възпоменателните инсигнии като торквата на Торкватите и кичура на Цинцинатите. Ирод не пожела да разговаряме по въпроса. А аз не разбрах, че проблемът, който изведнъж бе обзел ума му и бе изтикал настрани всичко останало, са бъдещите политически отношения между Сим и Яфет.
/.../
Р. Грейвс – "Божественият Клавдий" /продължение на "Аз, Клавдий"/, 1934 г.

ПП: Мисля, че Клавдий става император "по неволя" – един от малцината, които не са се стремили да вземат Властта. Изключение от "правилата"...

Глава 9
След като Ирод ме беше издигнал за император и ми бе начертал пътя за действие — така, уверен съм, си е мислил за положението на нещата — и в замяна на това бе получил от мен някое и друго благоволение, той заяви, че трябвало да се сбогува, освен ако нямало някаква много важна работа, която бих искал да извърши и която друг освен него не би могъл да доведе до успешен край. Не можах да измисля предлог, под който да го задържа, а освен това щях да се чувствувам задължен да му се отплащам с допълнителни територии за всеки допълнителен месец на неговия престой, затова след прощалното пиршество, което бе много тържествено, аз го пуснах да си върви. И двамата бяхме пийнали през тая вечер, признавам, аз дори пролях сълзи при мисълта за заминаването му. Припомнихме си ученическите години и в един миг, когато никой не ни чуваше, наведох се към него и го назовах със стария му прякор.

— Разбойнико — обадих се тихо, — всякога съм знаел, че ти ще станеш цар, но ако някой ми беше казал, че аз ще съм ти император, щях да го сметна за луд.

— Малка маймунке — отвърна той също тъй тихо, — глупак си, както винаги съм ти казвал. Но притежаваш и щастието на глупака. А щастието на глупака е трайно. Ти ще бъдеш олимпийски бог тогава, когато аз ще бъда само един хероизиран мъртвец; да, не се изчервявай, защото точно тъй ще бъде, макар че и дума не може да става за това кой от двама ни струва повече.

Драго ми стана, като чух Ирод да ми говори както някога. През последните три месеца се бе обръщал към мен най-официално и отчуждено, ни веднъж не пропусна да ме нарече Цезар Август и да изрази само най-дълбока възхита от възгледите ми, макар понякога да бе принуден за голямо съжаление да не се съгласява с тях. „Малка маймунка“ беше шеговитото прозвище, което ми бе дал Атенодор. Помолих го, когато и да ми пише от Палестина, винаги да прилага към официалното си писмо, подписано с всичките му нови титли, едно неофициално писмо с подпис „Разбойника“ и да ми съобщава новините от личния си живот. Той се съгласи при условие, че и аз ще отговарям по същия начин, подписвайки се „Малката маймунка“. Като стиснахме ръце да потвърдим обещанията, той ме изгледа продължително и каза:

— Маймунке, би ли чул още малко от моите вагабонтски съвети? Този път ще ти ги дам безплатно.

— Моля те, мили Разбойнико, казвай!

— Съветът ми към тебе, стари приятелю, е такъв: „Не се доверявай никому! Не вярвай на най-благодарния си освобожденец, на най-близкия си приятел, на най-любимото си дете, на жената на твоето сърце, нито на съюзника, свързан с теб с най-свята клетва. Вярвай само на себе си. Или поне разчитай само на твоето глупашко щастие, ако не си в състояние истински да вярваш на себе си.“

Сериозните му думи пробиха през радостните винени пари, които замъгляваха мозъка ми, и привлякоха вниманието ми.

По-късно един от неговите офицери ми предаде тези думи на Галба и аз му изпратих лично писмо с благодарности за доброто му мнение. Заявих му, че може да разчита, че ще дам на своите пълководци свободата да действуват както намерят за добре в походите, които съм разпоредил или съм ги упълномощил да предприемат. Единствените ми указания ще са само дали експедицията да бъде завоевателна или наказателна. В първия случай силата би трябвало да се съчетае с човечност — колкото може по-малко да се разрушават превзетите села и градове, както и реколтата на полето, местните божества да не се унищожават и да не се позволяват кланета, след като врагът е побягнал от бойното поле. Но в случай на наказателна експедиция да не се показва пощада: колкото може повече да се унищожават реколтата, селата и градовете, както и светилищата, а оная част от населението, която не е годна да се вземе в робство, да се изтребва. Освен това ще указвам максималния брой на резервни войски, които да се събират, както и максималния брой на римски жертви, които се разрешават. Предварително ще решавам със самия командуващ обекта на атаката и ще искам от него да определи колко дни или месеци са му необходими, за да го превземе. Ще оставям всички стратегически и тактически разпореждания на него и ще упражнявам правото си да поема личното командуване на кампанията и да доведа със себе си необходимите според мен подкрепления едва тогава, когато обектът не е превзет в уговореното време или жертвите от римска страна надвишават предварително уговорената цифра.

Защото си бях намислил Галба да предприеме един поход срещу катите. Щеше да бъде наказателна експедиция. Не смятах да разширявам империята отвъд естествената и ясна граница на Рейн, ала когато катите и северните племена, истевоните, отказваха да съблюдават границата, налагаше се да се направи една демонстрация на римското достойнство. Брат ми Германик обичаше да казва, че единственият начин да спечелиш уважението на германците е да се отнасяш към тях брутално; и че те са единственият народ в света, за който той е в състояние да каже подобно нещо. Испанците например могат да се респектират от внимателното отношение на победителя, французите — от неговото богатство, гърците — от уважението му към изкуството, евреите — от неговата нравствена цялост, африканците — от спокойното му и достойно държане. Но германецът, който не се трогва от ни едно от тези неща, всякога трябва да бъде натикван в праха и пак да бъде повален, ако се вдигне, и пак да се удари, докато се търкаля в стенания. „Дотогава, докато раните го болят, той ще се бои от ръката, която му ги е нанесла.“

В същото време, докато Галба напредваше, трябваше да се извърши друга една наказателна експедиция срещу истевоните от Габиний, военачалникът, командуващ четири легиона на Долни Рейн. Експедицията на Габиний ме интересуваше много повече от тази на Галба, защото целта й не беше само наказателна. Преди да издам заповедта за нея, аз направих жертвоприношение в храма на Август и тайно осведомих бога, че довършвам едно дело, което брат ми Германик не успя да завърши и за което, знаех, самият Август беше много заинтересован: а то бе спасението на третото и последно от пленените знамена с Орлите на Вар, което след повече от тридесет години все още се намираше в германски ръце. Напомних му, че брат ми Германик беше възвърнал един от Орлите в годината, последвала неговото обожествяване, и друг един — в следващия боен сезон; ала Тиберий го бе повикал, преди да е успял да отмъсти за Вар с една последна унищожителна битка и да върне последното липсващо знаме. Затова помолих бога да бъде благосклонен към моите войски и да възстанови честта на Рим. Когато димът от жертвоприношението се издигна нагоре, ръцете на Августовата статуя като че се раздвижиха за благословия, а главата му кимна. Може да е било зрителна измама от дима, но аз го приех като благоприятно знамение.

Истината е, че сега бях напълно уверен къде точно в Германия е скрит нашият Орел и се гордеех от начина, по който бях разкрил тази тайна. Предшествениците ми биха могли да сторят онова, което направих аз, ако бяха се позамислили; но те не го сториха.

Всякога ми доставяше удоволствие да си доказвам, че в никакъв случай не съм глупакът, за какъвто всички те ме мислеха, и че наистина мога да уредя нещата по-добре от тях. Сетих се, че в кохортата на дворцовата стража, която се състоеше от пленени воини от почти всички области на Германия, сигурно има поне пет-шест души, които знаят къде е скрит Орела; но въпреки това, когато веднаж Калигула ги беше строил и ги бе запитал, като срещу това им беше обещал много пари и свободата, лицата им изведнъж се вкамениха: излезе, че никой не знае. Аз приложих съвсем друг начин на убеждение. Един ден наредих да се строят и започнах да им говоря много любезно. Заявих, че като награда за вярната им служба смятам да им сторя едно нечувано добро: да ги изпратя обратно в Германия — в милата, скъпа татковина, за която те нощем пеят такива тъжни и мелодични песни, — да изпратя всички ония от кохортата, които са навършили двайсет и пет годишна служба. Казах, че бих желал да ги върна по домовете им с дарове от злато, оръжия, коне и тям подобни, но за жалост не съм в състояние да го сторя, дори не мога да им разреша да отнесат със себе си отвъд Рейн и ония имущества, които са придобили по време на пленничеството. Пречката е липсващият Орел. Дотогава, докато тази свещена емблема не бъде върната, римската чест не ще бъде възстановена и на града ще направи лошо впечатление, ако възнаградя с друго освен с голата свобода ония воини, които на младини са участвували в избиването на Варовата войска. Но, тъй или инак, за един истински патриот свободата е по-скъпа от златото и те, уверен съм, ще приемат този дар със същото чистосърдечие, с което им се дава. Не искам от вас, казах, да ми откривате местонахождението на Орела, защото без съмнение това е тайна, която сте се заклели пред божествата си да не издавате; освен това не искам от никой, както бе сторил моят предшественик, заради някакъв си подкуп да става клетвонарушител. Обещах след два дни всички ветерани с двайсет и пет годишна служба да бъдат изпратени отвъд Рейн, под охрана.

След това ги разпуснах. Последствията бяха такива, каквито ги бях предвидил. Ветераните не желаеха да се връщат в Германия; стремяха се към това дори по-малко, отколкото римляните, пленени от партите при град Каре, са искали да се върнат в Рим, когато след трийсет години Марк Випсаний Агрипа уговорил царя тяхната замяна. Онези римляни в Партия се били установил там, оженили се били, създали семейства, забогатели и почти бил забравили миналото си. А тези германци в Рим, макар привидно роби, водеха много лек и приятен живот и жалбите им за родината далеч не бяха някакво искрено чувство, а по-скоро повод за проливане на сълзи в пияно състояние. Явиха се при мен вкупом и помолиха да останат на моя служба. Мнозина от тях бяха вече бащи, дори имаха и внуци от дворцови робини, всички бяха заможни: от време на време Калигула ги беше дарявал щедро. Аз се престорих на разгневен, нарекох ги неблагодарници и лоши хора, които отказват един безценен дар като свободата, и заявих, че повече не се нуждая от услугите им. Те ме помолиха за прошка и поискаха разрешение поне да отведат и семействата си. Отхвърлих тази им молба, като отново споменах знамето. Един от тях, от племето херусци, извика:

— Само онези проклети хауци са виновни да страдаме сега. Те се заклеха да пазят тайната, а всички ние, другите невинни германци, се мъчим заради тях.

Това и чаках. Отпратих всички освен представителите на Големите и Малки хаукски племена. (Хауците живееха на северногерманското крайбрежие, между Германските езера и Елба; бяха съюзници на Херман.) Казах им:

— Нямам намерение да ви питам, хауци, къде е Орела, но ако някой от вас не е положил клетва за това, нека веднага ми каже.

Определих ден, в който да потеглят експедициите на Галба и на Габиний, увеличих войските им по на шест легиона с галски новобранци — оставих два легиона да държат Горни Рейн и два — Долни, разреших на всеки не повече от две хиляди убити и им дадох срок до първи юли да завършат с операциите и да поемат обратния път. Целта на Галба бяха поредица от три хаукски града, застроени, когато територията се намираше под римско владичество — Нуезий, Гравионарий и Мелокав, разположени успоредно на Рейн, на около стотина мили от Майнц.

Ще се задоволя да отбележа само, че и двете кампании завършиха много успешно. Галба изгори сто и петдесет укрепени села, унищожи хиляди акри с посеви, изби много германци, въоръжени и невъоръжени, и превзе трите упоменати града до средата на юни. Взе около две хиляди пленници от двата пола, включително знатни мъже и жени, които задържа като заложници за доброто поведение на катите. Даде хиляда и двеста души убити или ранени, от които четиристотин римляни. Габиний имаше по-тежка задача и я изпълни със загуба само на осемстотин души. Последва съвета, който му дадох в последната минута, да не потегля направо към Бремен, а да нападне територията на ангривариите, които живеят южно от Малките хауци; а оттам да изпрати бърза конница към Бремен, с надеждата да превземе града, преди хауците да сметнат за необходимо да преместят Орела в по-сигурно хранилище. Всичко премина по плана. Конниците на Габиний, които той лично предвождал, намерили Орела точно там, където предполагах, а Габиний бил толкова доволен от себе си, че повикал останалите войски и преминали през цяла Малка Хауция, от край до край, изгорил дървените светилища на германския Херкулес едно по едно, докато не останала и следа от тях. Унищожението на реколтата и селата не било така цялостно като при Галба, но на връщане направил всичко по силите си истевоните да го помнят, докато са живи. Взел две хиляди пленници.

Вестта за спасяването на Орела пристигна в Рим едновременно с новината за успешното покоряване на катските градове от Галба и Сенатът веднага ми гласува титлата „император“, която този път не отказах. Сметнах, че съм си я заслужил с намирането на Орела и с предложението за нападението на конницата, както и с това, че се погрижих и двата похода да останат в тайна. Никой не знаеше нищичко за тях до мига, в който подписах заповедта, с която нареждах да се мобилизират галските и италийските новобранци и да тръгнат към Рейн в срок от три дни.

А, "по неволя"?! Насила можеш да вземеш, да дадеш не можеш. Та и Клавдий се е жертвал "на ползу роду".

Глава 11
Междувременно моите строители бяха завършили доклада, който им бях наредил да направят, за възможността Остия да се превърне в едно сигурно зимно пристанище. На пръв поглед докладът беше много обезсърчителен. Десет години и десет милиона златици. Но аз си изтъкнах довода, че построи ли се веднъж, придобивката ще трае вечно и никога няма да съществува опасност от недоимък на жито — или поне дотогава, докато все още владеем Египет и Африка. Струваше ми се начинание, достойно за могъществото и величието на Рим.
/.../
Подтикнат от моя министър Полибий, аз прегледах дворцовите архиви и там наистина намерих схема за същото нещо, приготвена от строителите на Юлий Цезар преди деветдесет години. Чертежите бяха почти като новите, но необходимото време и средства, за моя радост, се оказаха само четири години и четири милиона златици. Като се вземеше предвид лекото поскъпване в цената на материалите и работната ръка, възможно беше проектът да се осъществи за половината на онова, което моите специалисти бяха изчислили, и то за четири, а не за десет години. В някои отношения старият план (изоставен като прекалено скъп!) беше по-добър от новия, макар там да нямаше остров. Проучих внимателно и двата плана, сравнявайки техните различия; сетне посетих Остия заедно с Вителий, който имаше задълбочени познания по строителство, за да се уверя, че не са настъпили съществени промени в района на бъдещото пристанище от времето на Юлий Цезар насам. Когато се събрахме, аз бях така добре осведомен, че на строителите им беше невъзможно да ме заблуждават — нямаше как например да намаляват количеството пръст, което сто души могат да преместят оттук дотам в един ден, или да ми разправят, че изкопите щели да включат изсичането на хиляди квадратни стъпки здрава скала. Сега аз вече знаех за проекта колкото тях.
/...
Посочих с пръст към равнината.

— Виждаш ли това? То е част от най-големия паметник, вдиган някога на света, и макар че монарси като Август и Тиберий допринесоха за него и го поддържаха в изправност, първо е бил построен от един свободен народ. И не се съмнявам, че ще трае колкото и пирамидите, а освен това се оказа безкрайно по-полезен за човечеството.

— Не те разбирам. Ти сочиш към двореца.

— Соча към Апиевия път — отвърнах тържествено. — Започнат е по време на цензорството на моя прапрадядо Апий Клавдий Слепеца. Римският път е най-великият паметник, вдигнат на човешката свобода от един благороден и щедър народ. Преминава през планини, тресавища и реки. Построен е широк, прав и здрав. Свързва градове с градове и народи с народи. Дълъг е стотици хиляди мили и всякога е пълен с благодарни пътници. Докато Голямата пирамида, няколкостотин стъпки висока и още толкова широка, извиква мълчаливо благоговение — макар да е само изтърбушената гробница на един позорен труп и паметник на насилието и страданията, тъй че, докато я гледа, човек все още чува бича на надзирателя и писъците и стенанията на бедните работници, които се опитват да закрепят някой огромен каменен блок…

Цялата работа продължи девет години без никакви спънки; а когато привърши, беше едно от главните чудеса на Рим. Двете води влизаха в града през Пренестинската порта — Нови Анио отгоре, Клавдиева вода — отдолу, а на това място трябваше да се вдигне огромен двоен свод, за да се прескочат два главни пътя. Сводът завършваше при една голяма кула, откъдето водата се разпределяше към деветдесет и две по-малки кули. В Рим вече имаше около сто и шейсет от тези малки водни кули, но моите два акведукта удвоиха количеството на водата. Надзирателят по акведуктите изчисли, че притокът на вода в Рим сега се равнява на един поток, широк тридесет и дълбок шест стъпки, който тече със скорост двайсет мили в час. И познавачите, и обикновените хора признаваха, че моята вода е най-хубава от всички, с изключение на оная, доведена по Марциевия водопровод, най-важният от съществуващите акведукти, който снабдяваше петдесет и две от кулите и съществуваше от цели сто и седемдесет години.

Бях много строг към безотговорните лица, които се опитваха да крадат водата.
/.../
Тук бих могъл да спомена и за третото от трите мои големи строителни начинания — пресушаването на Фуцинското езеро. Това езеро, което лежи на около шейсет мили източно от Рим под Албанските планини, заобиколено от тресавища, е към двайсет мили дълго и десет широко, макар да не е кой знае колко дълбоко. Проектът за пресушаването му се разискваше от дълго време. Жителите на тази част на страната, които се наричат марси, навремето помолили Август за това, но след като размислил, той отклонил молбата им със забележката, че задачата била твърде тежка, а вероятните резултати нямало да я оправдаят. Сега въпросът се повдигна отново и група от богати земевладелци се яви пред мен с предложение да заплатят две трети от разноските по пресушаването, ако се наема да го извърша. Срещу това искаха да им се даде земята, която ще се изземе от мочурищата и от самото езеро, след като се пресуши. Отхвърлих предложението им, защото си помислих, че ако те са тъй склонни да платят толкова за пресушената земя, тя сигурно струва много повече. Проблемът ми се струваше прост. Трябваше само да се прокопае един канал, дълъг три мили, през хълма на югоизточния край на езерото и да се позволи на водата да се оттече в река Лирис, която минаваше по отвъдната страна на хълма. Реших да започна веднага.

Работата се подхвана през първата година на управлението ми, но скоро стана ясно, че Август е бил прав, като не я е предприел. Трудът и разноските по прокопаването на този хълм се оказаха много повече, отколкото бяха изчислили моите строители. Натъкнаха се на огромни скални маси, които трябваше да се разбиват парче по парче, а камънаците да се извличат по канала: освен това имаше затруднения и с извори по хълма, които бликаха непрестанно и пречеха на работата. За да я завърша изобщо, скоро трябваше да пратя там трийсет хиляди работници, които да работят постоянно. Но не се оставих да бъда бит; мразя да изоставям започнато дело. Каналът бе завършен неотдавна, след тринадесетгодишен труд.

— Ако знаеше някакъв лек за болките ти, Ларг веднага щеше да ти го каже. Безсмислено е да ходиш при него. Щом си съгласен да се видиш само при един, посъветвай се с Ксенофонт от Кос.

— Какво, старият военен хирург на баща ми ли?

— Не, син му. Навярно си го спомняш — беше с брат ти Германик на последния му поход; сетне отиде да работи в Антиохия. Там си намери огромна клиентела и отскоро е в Рим. Използува девиза на стария Асклепиад: „Лекувай сигурно, бързо, приятно“. Никакви такива силни очистителни и средства за повръщане. Диети, гимнастика, масажи и няколко прости билкови лекарства. Излекува ме от силна треска с отвара от листата на някакво растение с червени цветове, наречено любика, а сетне ме оправи напълно с диета и т.н.; каза ми да не пия толкова и какви подправки да избягвам. Знае точно къде се намира всеки нерв, кост, мускул и сухожилие в тялото. Каза ми, че научил анатомия благодарение на брат ти.

— Че Германик не е бил анатом.

— Не, но беше убиец на германци. Ксенофонт е придобил познанията си на бойното поле — Германик го снабдявал с материал. Хирурзите в Италия и Гърция не могат да научат анатомия. Трябва да ходят или в Александрия, където никой не пречи на рязането на труповете, или да вървят по следите на някоя побеждаваща армия.

— А дали той ще дойде, ако го повикам?

— Всеки лекар ще дойде. Забравяш ли кой си? Но естествено, ако те излекува, ще трябва да му платиш щедро. Той обича парите. Има ли грък да ги мрази?

— Ако ме излекува.

Повиках Ксенофонт. Харесах го от пръв поглед, защото професионалният му интерес към мен, като медицински случай, го караше да забравя, че съм император и че животът и смъртта му са в моите ръце. Беше около петдесетгодишен. След задължителните поклони и комплименти той заговори рязко и сухо и се придържаше само към въпроса.

— Да видя пулса. Благодаря. И езика. Благодаря. Извинявай. (Обърна клепачите ми.) Очите малко възпалени. Мога да ги излекувам. Ще ти дам една течност да ги промиваш. Леко придръпване на клепачите. Стани, моля ти се. Да, детски паралич. Не мога да излекувам, естествено. Твърде късно. Можех да го направя, преди да си спрял да растеш.

— Че тогава ти самият си бил дете, Ксенофонте — усмихнах се аз.

Той сякаш не ме чу.

— Седмак ли си? Да? Предположих го. И малария, нали?

— Малария, дребна шарка, колит, скрофули, червен вятър. Цялата кохорта отговаря „тук“, Ксенофонте, освен епилепсия, венерически болести, мегаломания.

Той благоволи да се усмихне за миг.

— Събличай се! — каза.

Съблякох се.

— Ядеш много и много пиеш. Ще трябва да престанеш. Имай за правило никога да не ставаш от масата, без да изпитваш незадоволен копнеж да хапнеш още малко. Да, левият крак е малко скъсен. Безсмислено е да предписвам гимнастика. По-добре ще е масаж. Можеш да се облечеш.

Зададе ми още няколко интимни въпроса и все с глас, в който личеше, че знае отговора и само очаква потвърждение от мене, просто по навик.

— Нощем сигурно олигавяш възглавницата си, нали?

Засрамено признах, че е така.

— Внезапни пристъпи на гняв? Неволно свиване на лицевите мускули? Заекваш, когато си смутен? Понякога страдаш от слабост в мехура? Пристъпи от загуба на говора? Сковаване на мускулите, тъй че често се събуждаш замръзнал и вкочанен, дори в горещи нощи?

Каза ми дори и сънищата, които сънувам.

Запитах удивен:

— Можеш ли да ми ги разтълкуваш, Ксенофонте? Това сигурно е лесно.

— Да — отвърна той сухо, — но е забранено. А сега, Цезаре, да ти кажа за теб самия. Имаш да живееш още много години, ако искаш да го сториш. Работиш твърде много, но предполагам, че не ще мога да те спра. Препоръчвам да четеш колкото може по-малко. Умората, от която се оплакваш, се дължи преди всичко на напрежение на очите. Карай секретарите си да ти четат всичко, което може. Пиши колкото може по-малко. Почивай си един час след главното ядене: не се втурвай към съдилищата веднага щом погълнеш сладкиша. Два пъти на ден ще трябва да намираш време за масаж от по двадесет минути. Ще ти е нужен правилно обучен масажист. Единствените правилно обучени масажисти в Рим са мои роби. Най-добрият е Хармес: ще му дам специални наставления за твоя случай. Ако нарушиш нарежданията ми, не бива да очакваш пълно излекуване, макар че лекарството, което ще ти предпиша, ще ти донесе голямо облекчение. Така например силният спазъм в стомаха, от който се оплакваш, сърцеболът, както го наричаме: ако изоставиш масажите и се налапаш набързо с някаква тежка храна, когато си в състояние на нервна възбуда от едно или друго, този спазъм отново ще се появи, неизменен като съдбата, въпреки моето лекарство. Но ако следваш напътствията ми, ти ще си здрав човек.

— Какво е това лекарство? Трудно ли се намира? Ще трябва ли да го търся чак в Индия или Египет?

Ксенофонт си позволи да се засмее хрипливо.

— Не, ще го намериш на най-близката поляна. Аз принадлежа към медицинската школа от Кос; аз съм роден в Кос, всъщност потомък съм на самия Асклепий. В Кос ние класифицираме болестите според тяхното лечение, а това в повечето случаи са билките, които, ако се приемат в големи количества, предизвикват онези симптоми, каквито, приети в умерено количество, те лекуват. Тъй ако някое дете подмокря леглото си, след като е станало на три-четири години, и проявява и други признаци на недоразвитост, свързани с напикаването, ние казваме: „Това дете страда от болестта на глухарчето.“ Глухарче, погълнато в големи количества, дава тези симптоми, а отвара от глухарче ги лекува. Още като влязох в стаята и видях как си отмяташ главата, как трепери ръката ти и чух заекването в поздрава ти, заедно с остротата в гласа ти, веднага те определих. „Типична болест на брея — си казах. — Брей, масажи, диета.“

— Но как, простото растение брей ли?

— Същото. Ще ти напиша указания за приготовлението му.

— Ами молитвите?

— Какви молитви?

— Не препоръчваш ли специални молитви, които да се изричат, като се взима лекарството? Всички други лекари, които са се опитвали да ме лекуват, всякога ми даваха специални молитви да ги повтарям, докато смесвам и поглъщам лекарството.

Отвърна ми малко нервно:

— Предполагам, Цезаре, че като върховен понтифекс и автор на една история за произхода на римските религии, ти си по-сведущ от мен за божествената страна на лечението.

Разбрах, че е неверник, подобно на повечето гърци, затова не настоях и с това срещата ни свърши; той помоли да го извиня — пациенти го чакали в приемната му.

Да, бреят ме излекува. За пръв път в живота си узнах какво е да си в отлично здраве. Последвах съвета на Ксенофонт дословно и оттогава почти не помня да съм бил болен. Естествено останах си куц и от време на време заеквам и отмятам глава по стар навик, когато се развълнувам. Но загубата на говора изчезна, ръката ми вече не трепери и ако потрябва, дори сега, на шейсет и пет години, все още мога да работя по четиринадесет часа на ден, без накрая да се почувствувам изтощен. Оная болка в стомаха ми се явява понякога, но само при обстоятелства, срещу които Ксенофонт ме предупреди.

Щедро се отплатих на Ксенофонт за неговия брей. Убедих го да дойде да живее в двореца като колега на Ларг: всъщност и Ларг не беше лош лекар и бе написал няколко книги на медицински теми. Отначало Ксенофонт отказа. През тия няколко месеца, откакто бе в Рим, бе намерил много пациенти — печалбата му не бе по-малко от три хиляди златици годишно. Предложих му шест хиляди — заплатата на Ларг бе само три хиляди, — а когато се поколеба, заявих му:

— Ксенофонте, трябва да дойдеш, настоявам. А успееш ли да ме задържиш здрав и читав в продължение на петнадесет години, на управителите на Кос ще се изпрати официално писмо, с което ще бъдат уведомени, че островът, на който си научил медицината, оттогава нататък ще бъде освободен от набиране на войници и от данъците си към императорското правителство.

И тъй, той се съгласи. Ако желаете да узнаете към кого отправяха молитвите си моите освобожденци, докато ми приготвяха лекарствата, и към кого се обръщах аз, докато ги поемах, то това беше богинята Карна, древна сабинска богиня, която ние, Клавдиите, почитахме още от времето на Апий Клавдий от Регилум. Лекарство, размесено и погълнато без молитви, би ми се струвало точно толкова злощастно, колкото сватба, отпразнувана без гости, без жертвоприношение или музика.

Преди да забравя, нека отбележа два ценни съвета за здравето, които научих от Ксенофонт. Той казваше: „Глупак е оня, който поставя добрите обноски пред здравето. Ако те безпокоят газове, никога не ги задържай. Това много уврежда стомаха. Познавам един, който едва не се самоуби от задържане на газове. Ако по една или друга причина не ти е възможно да напуснеш стаята — да речем, принасяш жертва или държиш реч пред Сената, — не се страхувай да се оригнеш или да си изпуснеш газовете направо там, където се намираш. По-добре околните да изпитат известно неприятно чувство, отколкото ти да си навредиш завинаги. И друго — ако имаш хрема, не си секни носа непрестанно. Това само засилва отделянето на секреция и възпалява нежната тъкан на носа ти. Остави го да тече. Бърши го, не го секни.“

Казах на Гета:

— Не се задоволявай с частични успехи. Открий главните сили на Салаб, разбий ги и убий или плени Салаб. Ако трябва, гони го из цяла Африка. Ако избяга навътре в страната, гдето разправят, че главите на хората растели изпод мишниците им, добре тогава — последвай го и там. Лесно ще го познаеш, защото неговата глава ще е на друго място.

Казах още на Гета:

— Не ще се опитвам да направлявам действията ти: но само един съвет — не се оставяй да те обвързват установените походни военни правила, подобно на Августовия генерал Елий Гал, който тръгнал да завоюва Арабия, сякаш Арабия е втора Италия или Германия.

Свикали събрание на офицерите, за да се реши дали да последват Скрибониан, или не. Изразили известна симпатия към него, но не били много склонни да участвуват в бунт. Във всички случаи никой не искал Републиката да бъде възстановена. Скрибониан им бил заявил, че разчита на тяхната подкрепа, и подметнал, че ще ги хвърли на справедливия гняв на обикновените войници, ако откажат да го подкрепят в славната кауза за възстановяване древните римски свободи. Решили да печелят време. Изпратили му пратеници, които да му обяснят, че все още не са се споразумели помежду си, но ще го уведомят за общото си решение — нека им прости моралните колебания — в деня, когато войската тръгне на път. Скрибониан им отговорил, че могат да постъпят както намерят за добре — той разполагал с многобройни способни хора, които да ги заместят, — но ги предупредил, че ако откажат да го подкрепят, ще трябва да се приготвят да заплатят с живота си за своето упорство. По-важно от събранието на офицерите обаче било тайното събрание на знаменосците, подофицерите и другите низши чинове, както и на всички войници със служба над дванайсет години, повечето от които бяха женени за далматинки, тъй като войниклъкът им беше преминал по тези места: един римски легион почти никога не се местеше от една провинция в друга. Седмият и Единайсетият всъщност смятаха Далмация за свой постоянен дом и нямаха други интереси и идеи, освен тези да се настанят колкото може по-удобно там и да защищават своята собственост.

Глава 16
Британия лежи на север, но климатът, макар и много влажен, далеч не е тъй студен, както би могло да се очаква; ако се дренира добре, страната би могла да стане извънредно плодородна. Местното население — дребни, тъмнокоси хора, е било пропъдено по времето, когато се създавал Рим, от едно нашествие на келтите откъм югоизток. Някои все още се държат самостоятелно в малки поселища в непристъпните планини или мочурища; останалите са станали васали и се размесили кръвно със своите победители. Употребявам думата „келти“ в най-общия й смисъл, за да включа в нея многобройните племена, които са се появили в Европа през последните векове, пътувайки към запад от някаква далечна област, намираща се на север от Индийските планини. Според някои познавачи били са пропъдени от тази част не от любов към странстванията и не поради натиск от по-мощни племена по границите си, а от някаква бавно настъпваща природна катастрофа, обхващаща огромни пространства — постепенно засушаване на неизбродими площи от плодородна земя, която дотогава ги изхранвала. Сред тези келти, ако изобщо думата би могла да има някакъв истински смисъл, аз трябва да изброя не само по-голяма част от населението на Франция — там аквитанците са от иберийски произход — и много от племената в Германия и Балканите, но дори и ахейските гърци, които са се установили за известно време в долината на Горни Дунав, преди да настъпят на юг към Гърция. Да, гърците са сравнително новодомци в Гърция. Те са изтикали местните пеласги, които са взели културата си от Крит, а донесли със себе си и нови богове, главният от които е бил Аполон. Това се е случило малко преди избухването на Троянската война; дорийските гърци идват още по-късно — осемдесет години след Троянската война. Други келти от същата раса нахлули във Франция и Италия пак около същото време и латинският език води началото си от тяхната реч. Пак тогава е станало първото келтско нашествие над Британия. Тези келти, чийто език е близък до най-древния латински, са се наричали гойдели — стройна, русокоса, едра, самохвална, избухлива, но благородна раса, надарена със сръчност във всички изкуства, включително и във финото тъкане, в артистичното обработване на металите, в музиката и поезията; те все още съществуват в Северна Британия, в същия стадий на цивилизация, увековечена за гърците, които тъй много й се променили, със стиховете на Омир.

Четири-петстотин години по-късно други келтски племена се появяват в Северна Европа, а именно онези племена, които ние наричаме галати. Те са нахлули в Македония след смъртта на Александър и се прехвърлили в Мала Азия, в ония области, които от тях днес носят името Галатия. Те също тъй навлезли в Северна Италия, където сразили етруските, и достигнали чак до Рим, сразили ни при реката Алия и изгорили нашия град. Същите тези племена завзели по-голяма част от Франция, макар предшествениците им да успели да се задържат в централната й част, в северозапада и на югоизток. Тези галати са също надарен народ; макар и не тъй сръчни като по-ранните келти в разните изкуства, те са по-единни по дух и по-добри бойци. Средни са на ръст, с кестенява или черна коса, закръглени брадички и прави носове. По времето на поражението при Алия някои племена от този клон нахлули в Британия откъм Кент, югоизточната част на острова, и принудили гойделите да се разпръснат ветрилообразно пред тях, тъй че сега ги намираме, освен като крепостни, само в Северна Британия и в съседния остров Ирландия. Галатите, които влезли в Британия, станали известни като брити или изрисувани хора, защото налагали по лицата и телата си кастовите отличителни знаци със синя боя, и те са дали името си на целия остров. Но след още двеста години се появила трета келтска раса, която се придвижила нагоре по Рейн откъм Централна Европа. Това са били хората, които наричаме белги, същите, които сега са се установили покрай бреговете на Ламанш, известни като най-добрите бойци във Франция. Те са смесена раса, близка до галатите, но с примес от германска кръв; имат светли коси, големи бради и орлови носове. Нахлули в Британия откъм Кент и се установили в цялата южна част на острова с изключение на югозападния му край, който все още се държал от бритите и техните крепостни, гойделите. Тези белги поддържали здрава връзка със събратята си отвъд Ламанш (един от царете им управлявал и от двете страни на протока), търгували с тях непрестанно и дори им изпращали въоръжена помощ по време на войните им с Юлий Цезар; както пък в югозападната част бритите търгували и изпращали помощ на своите събратя, галатите от река Лоара.

Толкова за расите в Британия; а сега следва историята за допира им с римската мощ. Първото нападение над Британия е било извършено преди сто и осем години от Юлий Цезар. Той открил, че многобройни брити се бият в редовете на неприятелите му, белгите от Лоара, и решил, че е време островът да се научи да уважава мощта на Рим. Осъзнавал, че не ще може да умиротвори Франция, докато Британия съществува като убежище за по-упоритите от неговите врагове и служи за изходна точка в новите им опити да възстановят независимостта на своята страна. Освен това искало му се, по политически причини, да спечели някаква забележителна военна победа, за да се изравни с победите на своя колега Помпей. Победите му в Испания и Франция били в отговор на Помпеевите завоевания в Сирия и Палестина, а един поход в отдалечената Британия можел да се противопостави на Помпеевите славни нашествия сред отдалечените нации в Кавказ. И най-сетне, нужни му били пари. Търговците от Лоара и търговците от Ламанша, както личало, печелели добре от Британия, а Юлий искал да спечели пазара за себе си, като първо изиска тежки данъци от островитяните. Знаел, че в Британия има злато, защото златни късове оттам се продавали свободно във Франция. (Впрочем това са били интересни монети: оригиналният модел представлявал златен статер на Филип Македонски, монета, която се промъкнала в Британия от Дунав и Рейн, но изображението на нея с течение на времето така се изтрило, че от двата коня в колесницата останал само един, а водачът на колесницата и самата колесница се слели в едно цяло; от увенчаната глава на Аполон личал само венецът.) Всъщност Британия не е много богата на злато и макар калаените мини в югозапада навремето да са били от значение — там са търгували картагенците — и все още да се експлоатират, главните доставки на калай за Рим идват от калаените острови край бреговете на Галиция. В Британия се намира малко сребро, както и мед и олово, а на югоизточния бряг има големи железолеярни, тъй също и сладководни бисери от добро качество, макар да са твърде дребни и да не могат да се сравняват с ориенталския вид. Кехлибар няма, като изключим парчетата, изхвърлени от морето — носят го вълните откъм Балтика, — но има отличен черен кехлибар, а и други ценни износни стоки, включително роби, кожи, вълна, лен, домашни животни, емайлиран бронз, синя боя, плетени кошници и жито. Юлий се интересувал най-много от зърнените храни и робите; макар да знаел, че робите, които би могъл да вземе от острова, не ще да са от кой знае какво качество — жените в никакъв случай не са привлекателни и са свирепи по характер, а мъжете, като изключим ония от по-висшата класа, от които стават отлични кочияши, са подходящи само за най-груба селска работа. Сред тях той не очаквал да намери готвачи, златари, музиканти, бръснари, секретари, нито изискани куртизанки. Средната цена, която можела да се получи за тях в Рим, нямало да надвишава четиридесет златици.

Той нахлул в Британия на два пъти откъм югоизток, както са сторили гойделите, бритите и белгите, всеки на свой ред. При първия път бритите разгорещено отстояли нападението му и се проявили добре: тъй че, като изключим заложниците, които успял да вземе от населението на Кент, не се облагодетелствувал кой знае колко и навлязъл едва десет мили в техните земи. Но втория път, поучавайки се от опита си, Юлий Цезар пристигнал с по-голяма войска — двайсет хиляди души; преди бил дошъл само с десет хиляди. Потеглил от Сандуич, местност близо до отвъдния бряг на континента, минал по южния бряг на устието на Темза, като прехвърлил първо реката Стауър, а сетне Темза, близо до Лондон. Придвижвал се към територията на катувелауните, белгско племе, чийто цар бил станал повелител на неколцина по-дребни царе в южната и източна част на страната. Главният му град бил Уитъмпстед, на около двайсет и пет мили североизточно от Лондон. Под „град“ аз много естествено не разбирам град в гръцко-римския смисъл на думата, а голямо поселище от плетени колиби, измазани с кал, или хижи от недялан камък. Този същият цар Касивелаун организирал съпротивата срещу Юлий; но той установил, че докато неговата конница и колесниците му превъзхождат френската конница, доведена от Юлий, пехотата му не може да се сравнява с римската пехота. Решил, че ще трябва да се откаже изобщо от пехотинците и само с конницата и с колесниците да предотврати разгръщането на римската армия. Юлий разбрал, че не ще може безопасно да изпраща отделни части за обиране на фураж освен на по-големи групи, и то с охрана от конници; британските бойци-колесничари се били усъвършенствали в това да изненадват и да откъсват отдалечили се войници и малки групички. Дотогава, докато римската армия оставала в походен строй, щетите, които можела да нанесе, изгаряйки нивите и хижите, били незначителни; а бритите всякога имали достатъчно време, за да отведат жените, децата и добитъка в сигурни убежища. Но веднъж щом прехвърлил Темза, Юлий получил подкрепа от някои племена, които наскоро били сразени от катувелауните. Това били триновантите, които живеели северозападно от Лондон, а столица им бил Колчестър. Един принц-изгнаник на триновантите, чийто баща бил убит от Касивелаун, се присъединил към Юлий във Франция тъкмо преди да започне походът и обещал, ако Юлий нападне територията на катувелауните, той от своя страна да вдигне целия източен бряг в негова подкрепа. Изпълнил обещанието си и сега Юлий имал сигурна база в страната на триновантите. След като си отпочинал там, той продължил пътя си към Уитъмпстед.

Касивелаун осъзнал, че надеждата му за победа е твърде малка, освен ако някак си с хитрост съумее да принуди Юлий да се върне назад. Изпратил бърза вест на подвластните си съюзници, хората от Кент, умолявайки ги да съберат войски и да нападнат главния лагер на Юлий. Веднъж вече напредването на Юлий било спряно малко след слизането на британска земя от съобщението, че буря разбила някои от корабите, които той не съобразил да изтегли на брега, а оставил на котва. Принуден бил да извърви обратно целия път от Стауър, а възстановяването на щетите му отнело десет дни; това пък улеснило бритите да си върнат и да подсилят позициите, които той и без туй с големи трудности бил завоювал. Ако хората на Кент приемели да нападнат главния му лагер, който се охранявал едва от две хиляди души и триста конници, и ако съумели да ги пленят и да сложат ръка на флотата, тогава Юлий щял да попадне в клопка и целият остров щял да се вдигне срещу римляните — дори и триновантите щели да изоставят новите си съюзници. Хората от Кент провели масово нападение върху главния лагер, но били отблъснати с тежки загуби. Като чули за това поражение, всички съюзници на Касивелаун или поне онези, които още не го били сторили, изпратили мирни посланичества при Юлий. Но междувременно той напредвал към Уитъмпстед, връз който връхлетял с две едновременни атаки по два от фронтовете му. Това укрепление представлявало голям земен насип, защитен от гори и дълбоки ровове и огради от колове, и се смятало за непревземаемо. То служело за убежище на всички ония членове на племето, които били твърде стари или твърде млади, за да участвуват в боя. Хванали там огромни количества добитък и стотици пленници. Касивелаун, макар войската му още да не била сразена, се принудил да моли за мир. Юлий му предложил много приемливи условия, защото лятото било към края си и бързал да се върне във Франция; там се подготвял бунт. Поискал от катувелауните само да предадат някои от своите видни мъже и жени заложници, да плащат годишен данък в злато на римския народ и да обещаят да не нападат триновантите. И тъй Касивелаун платил на Юлий предварителна вноска за данъка и му предал заложниците, същото сторили царете на всички останали племена освен триновантите и техните съюзници от източното крайбрежие, които предложили на Юлий доброволна помощ. Юлий се върнал във Франция със своите пленници и малкото добитък, който си бил задържал, след като продал една част на триновантите, за да спести главоболията по пренасянето му през Ламанша.

Героят на битката бил Гета. Той и неговите седемстотин конници устояли отчаяното нападение на близо две хиляди колесници; петстотин от същите ония батави, които осакатили понитата в нападението на разсъмване, се размесили с конниците и пак употребили ножовете си както трябва. Ако не били те, Гета щял да бъде надвит. Самият Гета бил свален от коня и почти пленен, ала Карактак най-сетне се оттеглил, оставяйки сто повредени колесници. Междувременно натискът на редовната пехота откъм десния фланг бил почувствуван от британците. Французите и те започнали да отбиват успешно, когато изведнъж се понесъл вик, че Тогодумн е изведен от бойното поле със смъртна рана. Британците се обезкуражили. Редиците им се отслабили и разкъсали, всички се втурнали към нашия ляв фланг, където се натъкнали неочаквано на войниците на Гета, които напредвали през някаква малка горичка. Гета атакувал и когато схватката приключила, само в тази част на полето лежали над хиляда и петстотин британски трупа. Общите загуби на британците в убити възлизали на четири хиляди души. Нашите били деветстотин, от които седемстотин били французи; приблизително толкова били и тежко ранените. Сред онези, които починали от раните си, бил Берик, причинителят на войната, който се биел до Гета и спасил живота му, когато оня бил свален от коня си.

Следващото затруднение за Авъл била река Темза, която Карактак устоявал почти по същия начин, както и река Медуей. Сразените брити се изтеглили отвъд нея по някаква тайна пътека през калните блата в устието й по време на отлив. Нашите авангардни части се опитали да ги последват, но затънали в тресавищата и се принудили да се оттеглят. Следващата битка била почти повторение на предишната при почти същите условия. Този път Крас Фруги, бащата на младия Помпей, моят зет, предвождал прекосяването на реката. Той си пробил път през моста при Лондон, който се отстоявал от отряд млади британски благородници, дали клетва да се бият до последния човек. Батавите отново преплували в долната част на реката по време на прилив. При този случай британската отбрана била по-слаба и загубите им — тежки. Нашите били незначителни — триста, а взели две хиляди пленници. Лондон бил превзет, плячката била богата. Ала радостта от победата се помрачила от загубата на близо хиляда французи и батави, които непредпазливо последвали сразения неприятел към мочурищата и тинята ги погълнала.

Сега вече Авъл бил отвъд Темза, но неприятелската съпротива изведнъж се засилила с идването на подкрепления от юг, от запад и от централната част на острова. Появили се нови силни колесничарски части. Смъртта на Тогодумн се превърнала в предимство за бритите: върховното командуване на катувелаунската армия вече не било разделено и Карактак, който се оказал способен предводител и много тачен от друидите, отправил сърцераздирателна молба към съюзниците си и васалите да отмъстят за смъртта на благородния му брат. Тъй като римските жертви надминавали определения максимум, а все още не можело да се твърди, че вражеската съпротива е сломена, Авъл разумно ми изпратил уговорената вест. Стигнала до Булон с един от корабите, който, както било наредено, междувременно пристигнал в Лондон от Ричбъро с товар от вино, завивки и военни припаси. В Булон бил подпален първият сигнален огън и за много кратко време вестта прекосила Алпите и забързала за Рим.

Беше в деня, когато най-сетне бях намерил убедителни доказателства за измамите и фалшификациите на Мирон. Току-що бях наредил да го бият с пръчки в присъствието на всичките ми главни министри, а след това да го екзекутират. Изморен бях след един труден и неприятен ден и бях седнал преди вечеря да поиграя на зар с Вителий, когато евнухът Посид, военният ми министър, се втурна развълнуван с новината:

— Цезаре, сигналният огън! Викат те в Британия.

— В Британия ли? — възкликнах. Държах в ръка чашката със зарове и механично я разклатих и хвърлих зара, преди да затичам към северния прозорец на стаята.

— Покажи ми го! — извиках аз.

Вечерта беше ясна и там, където посочи Посид, успях да различа, дори с моите късогледи очи, малката червена светлина на хребета на планината Соракте, отдалечена на тридесет мили. Върнах се на масата и намерих един засмян Вителий.

— Какво ще кажеш за това знамение? — запита той. — От половин час хвърляш най-малкото възможно, а сега изведнъж извика „Британия“ и хвърли дюшеш!

И наистина трите зара лежаха в красив равностранен триъгълник, и всеки показваше шестица! Вероятностите срещу дюшеша са двеста и шестнайсет на едно, тъй че простено ми е, загдето почувствувах такава неописуема радост. Няма нищо по-хубаво от доброто знамение в началото на някоя война, а вие трябва да знаете, че Венера, символът на дюшеша, е не само покровителка на чашката със зарове, но тя е и майка на Еней и следователно моя лична родоначалничка от страна на баба ми Октавия, сестрата на Август, както и пазителка на съдбите на дома на Юлиите, чийто домоначалник сега бях аз. Видях предсказание и в самия триъгълник, защото такава е формата на Британия на картата.

Сега, като си помисля за това, питам се, дали всъщност сам Вителий, а не богинята, докато съм бил гърбом, не е наредил тъй хубаво заровете ми? Никой не може да бъде заблуден по-лесно от мен: или поне така злословят. Но ако го е сторил, направил е добре, защото Венера ме изпрати на моето завоевание с най-висок дух. Същата нощ й отправих молитви (както и на Август и на Марс) и й обещах, ако ми дари победата, да сторя каквото ми поиска.

— Едната ръка мие другата — напомних й, — и аз наистина очаквам от теб да сториш всичко по силите си.

Започнаха да спорят с мен с превъзходството на стари бойци, опитваха се да ми вземат ума с технически военни термини, сякаш бях някой жалък невежа. Избухнах гневно:

— Слушайте, уважаеми! Както казваше богът Август: „Ряпата може да не знае гръцки, но аз знам“. Изучавам военна тактика от цели четиридесет години и вие не можете да ме научите на нищо ново: познавам всички традиционни и нетрадиционни ходове и нападения в играта на дама, разигравана с живи хора. Но трябва да разберете, че нямам свободата да играя тази игра така, както ме карате да я играя. Като Баща на Отечеството сега аз имам дълг към синовете си: отказвам да пропилея три-четири хиляди техни живота в подобна атака. Нито баща ми Друз, нито брат ми Германик биха си позволили да извършат фронтална атака срещу такава здрава позиция.

Гета запита с ирония:

— Какво биха сторили благородните ти роднини, Цезаре, в случай като този?

— Биха намерили някакъв околен път.

— Но околен път няма, Цезаре, това е установено.

— Казвам, че биха намерили някакъв околен път.

Крас Фруги се обади:

— Левият фланг на неприятеля се охранява от царя Чапла, а десният — от царица Глогина. И това е, на което се осланят, според някои пленници.

— Какъв е този цар Чапла? — запитах.

— Властелинът на тресавищата. В тяхната митология е братовчед на богинята на Битките. Тя се явява в образа на гарван и кацва върху остриетата на копията. А след това отмъква победените в тресавищата, където братовчед й, царят Чапла, ги изяжда. Царица Глогина е девица, която напролет се облича в бели одежди и помага на войниците в битките, като укрепява преградите им от колове със своите тръни: нали разбираш — те режат трънливи дървета и ги струпват в редица, с тръните навън, като скрепяват стволовете един за друг. Страшно препятствие за преминаване. Но царица Глогина крепи този десен фланг, без да е нужно да се режат дърветата. Разузнавачите ни съобщават, че цялата гора е така страховито оплетена, че е безполезно да се опитваме да пробием на което и да е било място. Авъл каза:

— Да, Цезаре, страхувам се, че трябва да вземем решение за тази фронтална атака.

— Посиде — викнах изведнъж, — ти бил ли си войник?

— Никога, Цезаре.

— Е, в такъв случай не съм сам, слава на боговете. Да речем, че аз се наема с невъзможната задача да преведа нашата конница до десния фланг на неприятеля, ти готов ли си да преведеш преторианците откъм левия през това непроходимо тресавище?

А Посид отвърна:

— Ти ми даваш по-лесния фланг, Цезаре. Оказва се, че има някаква пътека през блатата. Вървяло се по нея в редици по един, но има пътека. Вчера в Лондон срещнах един човек, испански окулист, който се скита из страната да лекува хората от блатно възпаление на очите. Сега е в лагера и разправя, че познавал това тресавище, а и пътеката — все по нея минавал, за да не плаща такса на бариерата при хълма. Откакто умрял Цимбелин, не вземали някаква определена сума, ами всеки пътник трябвало да плаща според парите, които носи в дисагите, и на този окулист му омръзнало да го обират. В ранно утро над тресавището всякога има мъгла, тогава той поемал по пътеката и се промъквал незабелязан. Разправя, че било лесно да вървиш по нея, стига веднъж да стъпиш там. Извеждала на половин миля зад хребета, в края на някаква борова горичка. По всяка вероятност бритите са сложили там стражи — Карактак е бдителен военачалник, — но, струва ми се, че бих могъл да ги обезвредя и да преведа през блатото всички, които са готови да ме последват.

Той обясни подробно хитрия си план, който одобрих, макар мнозина от пълководците да се усмихваха иронично; сетне аз обясних своя замисъл за нападение над десния фланг, който беше извънредно прост. Съсредоточени над обсъждането на ромбоидната формация, всички бяха пропуснали един важен факт, а именно, че индийските слонове могат да преминават през най-гъстите гори и не ги спират нито трънаци, нито шубраци. Но за да не разправям историята на два пъти, не ще кажа повече за военния съвет и за взетите там решения. Ще продължа с описание на битката, която се състоя в Брентууд на седми септември, дата, която бе паметна за мене, защото този ден брат ми Германик нанесе поражение над Херман при река Везер: ако беше жив, сега щеше да е петдесет и осем годишен — връстник на Авъл.

Приготвил си бях една, според мен, много подходяща реч. Напомняше донякъде на Ливий, но смятах, че историческото значение на настоящия случай изисква нещо в този стил. Тя беше следната:

Римляни, нека никой сред вас не пустослови, нека ничий глас не възхвалява гръмко и напразно древните времена — не ги зовете дни на чисто злато и не омаловажавайте настоящия век, на чиято слава ние би трябвало да сме юначните борци, наричайки го покварен век на варакосан гипс. Гръцките герои пред Троя, възпети от величествения Омир, комуто би трябвало да вярваме, неспирно са повтаряли стиха:

Горди сме с туй, че по смелост далеч превъзхождаме ние

всеки от наште предци, който е тръгвал с враг да се бие.

Не прекалявайте в скромността си, римляни. Вдигнете високо глави. Изпъчете гърди. Строени в боен ред, пред вас днеска са воини, които напомнят на вашите предци тъй, както орелът — на орела или вълкът — на вълка — пламенна, горда, здрава, некултивирана раса, която размахва оръжия, забравени от нас от векове, чиито колесници се теглят от архаични понита, която използува жалка военна тактика, достойна единствено за страниците на античните поети, чиито бойци не са организирани в легиони, а са групирани по родове и домакинства, — осъдени да бъдат сразени от вашите дисциплинирани редици, тъй както е осъден дивият глиган, който свежда глава и връхлетява сръчния ловец, въоръжен с ловно копие и мрежа. Утре, когато мъртвите са преброени и унилите редици на пленниците маршируват под ярема на игото, тогава ще се надсмивате над себе си, ако сега за миг дори сте загубили вяра в настоящето, ако умът ви с бил заслепен от исторически увековечените победи на далечното минало. Не, приятели, труповете на тези примитивни юнаци ще бъдат смазани от мечовете ви по бойното поле тъй грубо и безпощадно, както свещените птици отхвърляха от земята с чевръстите си клюнове късовете от осветената каша, когато аз, вашият главнокомандуващ, разчитах знаменията.

Чух, че някои от вас, вероятно по-скоро лениви, отколкото подплашени или пък непокорни, се били поколебали, преди да тръгнат на тази война, изтъквайки за довод, че божественият Август бил определил границите на Римската империя за вечни времена до водите на Рейн и на Ламанша. Ако това бе вярно, а пък аз се наемам да ви докажа, че то не е, тогава богът Август би бил недостоен за вашето обожание. Мисията на Рим е да цивилизова света — а къде другаде на този свят ще се намери раса, по-достойна от британската, за облагите, които ние предлагаме да й дарим? Нам е възложена чудната и свята задача да преобразим тези пламенни хора, съвременници по развитие на нашите предци, във верни синове на Рим, нашата славна столица и майка. Какви бяха думите, които богът Август написа на баба ми, богиня Августа? „Като се вглеждам в бъдещето, виждам Британия да се превръща в страна, цивилизована като днешна Южна Франция; и смятам, че островитяните, които са ни расово сродни, ще се превърнат в много по-добри римляни, отколкото можем да очакваме от германците… И ще дойде ден (не се усмихвай), когато британски благородници ще заемат своите места в римския Сенат.“

Вие вече се проявихте като храбреци в тази война. На два пъти нанесохте славни победи над неприятеля. Унищожихте цар Тогодумн, моя враг, и отмъстихте за обидите му. Не ще се провалите и този път. Силите ви са по-могъщи от всякога, смелостта ви е по-голяма, редиците ви — по-сплотени. И вие, като вашия враг, отбранявате домашните си огнища и свещените храмове на своите богове. Римският войник, все едно дали се бие по заледените чукари на Кавказ, в нажежените пясъци на пустинята отвъд Атласките планини, в усойните гори на Германия или в тревистите равнини на Британия, всякога помни красивия град, който му е дал име, смелост и чувство за дълг.

Съчинил бях още няколко параграфа в същия високопарен стил, но колкото и да е странно, не изрекох ни дума от тази реч. Когато се изкачих на трибунала и офицерите викнаха в един глас: „Поздрав, Цезар Август, Баща на Отечеството, императоре наш!“, и войниците подеха вика с бурни ръкопляскания, аз не издържах. Чудесната реч ми се изпари от ума и единственото, което можах да сторя, беше да протегна ръце към тях и с просълзени очи да изрека:

— Всичко е наред, момчета: кокошките казват, че всичко ще бъде наред, а ние сме им измислили хубава изненада и тъй ще ги натупаме, че да не ни забравят, докато са живи — нямам предвид кокошките, а британците. (Избухна страшен кикот, в който сметнах, че е добре да се присъединя, като че ли шегата е била умишлена.)

— Спрете да ми се надсмивате, момчета! — викнах. — Не помните ли какво стана с малкото черно момченце от египетската приказка, което се бе присмяло на баща си, че казал вечерната молитва вместо сутрешната? Изял го крокодилът; тъй че внимавайте. Вярно е, вече остарях, но този е най-гордият момент от моя живот и съжалявам, че го няма брат ми Германик, за да се радва с мен. Помни ли някой от вас великия ми брат? Малцина сигурно, защото той загина преди двадесет и четири години. Но всички вие го знаете като най-великия римски пълководец. Утре е годишнината от славната му победа над Херман, германския главатар, и аз желая да я отпразнувате както трябва. Паролата за тази нощ ще е: „Германик!“, и бойният вик утре пак „Германик!“ и вярвам, че ако го крещите силно, той ще ви чуе в подземния свят и ще разбере, че легионите, които обичаше и водеше тъй славно, все още си го спомнят. Това ще го накара да забрави злата съдба, която го сполетя — умря отровен в леглото, както знаете. Двадесети легион ще има честта да води нападението; Германик всякога казваше, че макар в мирно време вие от Двадесетия да сте най-непокорните, най-пияните и най-свадливите войници в цялата редовна армия, на бойното поле сте като лъвове. Втори и Четиринадесети — Германик ви наричаше гръбнака на армията. Ваш дълг за утре е да стегнете френските съюзници, които ще действуват като ребра на армията. Деветият ще се включи последен, защото Германик всякога казваше, че вие, Деветият, сте най-бавният, ала най-сигурният легион в цялата армия. А вие, преторианците, сте определени за специални поръчения. Вие преживявате най-леко и сте най-добре платени в мирно време, затова честно е спрямо другите войски да ви възложа най-опасните и неприятни задачи, когато сте на бой. Това е всичко, което имам да ви кажа засега. Бъдете добри, момчета, наспете се и утре заслужете благодарността на вашия Баща!

Прославяха ме, докато прегракнаха, и тогава разбрах, че Полион е прав, а не Ливий. Добрият пълководец не може за нищо на света да изрече изящна реч в навечерието на битката, дори да си я е приготвил предварително; защото устните изричат онова, което идва от сърцето.

Взехме осем хиляди пленници и преброихме четири хиляди и седемстотин трупа на бойното поле. Нашите загуби бяха незначителни: триста и осемдесет убити, шестстотин ранени, от които само сто и петдесет напълно извадени от строя. Конницата и слоновете изпратихме напред към Колчестър, да попречат на бегълците да се сплотят отново на пътя. Настигнали Карактак при Челмсфърд, където той се опитвал да организира отбраната на река Челмър. Само видът на слоновете бил достатъчен да разгони британците на всички посоки. Карактак пак избяга. Този път той загуби всяка надежда да спаси Колчестър. Следван от двеста колесници от своето племе, той пое на запад и изчезна от сцената. Отишъл бе да потърси покровителството на своите съюзници от Южен Уелс.

На бойното поле струпахме огромни купища от трофеи — счупени колесници и оръжия — и ги изгорихме като приношение на Марс. През тази нощ лагерувахме на отвъдния край на гората. Войниците тършуваха наоколо за плячка. Намериха безброй много златни вериги, емайлирани нагръдници и шлемове. Издал бях строга забрана да не се насилват пленените жени — защото стотици жени се биеха в горите рамо до рамо със своите съпрузи — и в същата вечер екзекутирахме трима от Четиринадесетия за неподчинение. Когато се стъмни, усетих реакцията след победата и докато вечерях с щаба си, получих пристъп на най-страшната атака от стомашни спазми — „сърцебол“ го наричат. Сякаш сто меча се забиха в стомаха ми едновременно и аз изревах тъй страховито, че всички присъствуващи ме сметнаха за отровен. Ксенофонт се втурна към мене, бързо разряза връзките на бронята ми с ножа си, захвърли я настрани, наведе се над мене и започна да мачка стомаха ми с две ръце, а пък аз не спирах да викам и да стена. Най-сетне спря спазъма, уви ме в горещи завивки и ме отнесе в леглото, където прекарах една от най-ужасните нощи в живота си. Но всъщност изключителната цялостност на победата бе лекарството, което ме излекува. Докато стигнем до Колчестър, три дни по-късно, бях се съвзел. Пътувах на слон като индийски монарх.

Към Колчестър ни посрещна авангардът на една приятелска армия. Бяха ицените, които се бяха вдигнали в моя подкрепа още щом научили, че съм пристигнал в Лондон. Заедно обсадихме и нападнахме града, който бе отстояван храбро от неколцина старци и жени. Там положих клетва за честно съюзничество в името на Рим с царя на ицените, с царя на Източен Кент и с царя на Източен Съсекс като признание за помощта им в тази война. Останалата част от страната обявих официално за римска провинция под управлението на Авъл и скоро след това приех васалните клетви на всички дребни царе и вождове, включително и ония кентски вождове, които се бяха изпокрили в Уиълд. След това реших, че съм извършил всичко, което бях дошъл да сторя в Британия. Сбогувах се с Авъл и с неговата армия и се върнах в Ричбъро с преторианците, слоновете и ония петстотин доброволци, които бяха тръгнали с мен от Остия, но бяха дошли твърде късно за сражението. Качихме се на корабите и стигнахме във Франция благополучно. В Британия прекарах само шестнайсет дни.

Може и да бях неблагодарен, но в сърцето си съжалявах за едно нещо. По време на сражението бях с Девети легион и обзет от смелост, когато две кохорти тръгнаха да помагат на нубийците, аз препуснах възбудено пред тях, за да участвам в боя. Обаче се отказах: не ми се щеше да се смесвам с нубийците, които в битките често объркват приятеля с врага. Обърнах Пенелопа зад тях и се оттеглих във фланга. Там съзрях един британски вожд да се промъква сред хаоса от счупени колесници и ритащи коне. Изтеглих меча и пришпорих след него. Тъкмо го настигнах, появи се колона от колесници и аз се принудих да обърна и да препусна назад. Сега знам, че този вожд е бил Карактак. И като си помисля само, че двуборството с него ми се изплъзна само за секунди! Тъй като аз имах и меч, и кон, а той — ни едното — лесно щях да го убия.

Ако ли пък го бях сторил, каква безсмъртна слава щях да си спечеля! Само двамина римски генерали в цялата ни история са успявали да убият вражеския военачалник в двуборство и да го обезоръжат.

Глава 21
За да му бъде гласуван триумф като награда за победата над враговете на неговото отечество, един римски пълководец трябва да е изпълнил определени условия, изисквани от древната традиция. На първо място той трябва да има ранг на консул или на магистрат от първи ранг и да бъде официалният главнокомандуващ на победоносните войски, а не изпълняващ тази длъжност или по-низш офицер; като главнокомандуващ той трябва лично да е разчел поличбите преди битката. После трябва да се е сражавал с чужд неприятел, а не с разбунтувани граждани; и войната трябва да се е водила не за възвръщане на територия, която веднъж вече е принадлежала на Рим, а за разширяване на римското владичество над съвсем нови територии. Освен това трябва да е нанесъл решително поражение над неприятеля в решаващо сражение, което да сложи край на войната; трябва да е убил най-малко пет хиляди вражески войници; а римските загуби да са сравнително леки. И накрая победата трябва да е толкова пълна, че той да може да изтегли войските си без страх, че ще навреди на завоеванията си, и да ги доведе обратно в Рим, за да участвуват в триумфа.

Разрешението за отпразнуването на триумф се дава от Сената, но всякога след ревниво и продължително обмисляне. Сенаторите се събират обикновено в храма на Белона извън града, за да проучат увенчаното с лавров венец съобщение на пълководеца, и ако имат причина да предположат, че исканията му са неоснователни или преувеличени, повикват го, за да ги докаже. Ако обаче решат, че наистина е извоювал забележителна победа, определят ден за всенародна благодарност и искат официално разрешението на населението на Рим да се пусне победната армия в стените на града за триумфа. Сенатът има дискреционна власт да отмени някои от условията, необходими за триумфа, ако се сметне, че победата е от достатъчно голямо значение. Това е съвсем справедливо, но аз със съжаление ще отбележа като лично мнение, че най-малко шейсет или седемдесет от ония триста и петнайсет триумфа, празнувани от времето на Ромул насам, не са били заслужени; а, от друга страна, мнозина победители са били лишавани от напълно заслужени триумфи вследствие неприязненото въздействие на техните съперници върху Сената. Ако обаче някой е бил лишен от своя триумф от завистливи врагове или по чисто технически причини, обикновено той празнува триумф неофициално на Албанските планини, край града, там се стича цялото население на Рим и всъщност това не се различава кой знае колко от един истински триумф; единствената разлика е, че не се вписва в градските летописи и че след смъртта му погребалната му маска не може да се носи с триумфалните му одежди. Може би най-позорните триумфи, празнувани в Рим, са били триумфът на Юлий Цезар над синовете на Помпей Велики, неговите роднини, и друг един, празнуван от един от моите предци, Апий Клавдий, въпреки отказа и на Сената, и на римското гражданство да му позволят тази чест — той принудил сестра си, девица-весталка, да седне в триумфалната му колесница; градските управници не посмели да го смъкнат оттам, от страх, че ще поругаят нейната святост.

Когато аз изпратих своето съобщение с искане за триумф, знаеше се предварително, че то ще бъде удовлетворено, защото никой не би се осмелил да се опълчи срещу желанията ми, макар да бяха и съвсем безпочвени — безпочвени дори като искането на Калигула, когато бе отпразнувал своя троен триумф над Германия, Британия и Нептун. Той бе навлязъл едва на няколко мили в Германия; не беше срещнал съпротива, станал бе жертва на подплашеното си въображение и бе избягал в паника; дори не беше прехвърлил Ламанша, за да стъпи в Британия, не прати там и войска; що се отнася до Нептун, то най-мекото, което може да се каже за това, е, че триумфи не се даряват за победи, истински или въображаеми, над национални богове. Но аз държах да спазя правилата и затова обяснявах в моето съобщение, че броят на бритите, убити по време на личното ми предводителство на сражението, е с триста души по-малко от необходимия, но че пленниците са многобройни и може би достатъчни, за да уравновесят онази липса, и че незначителният брой на жертвите от наша страна също ще повлияе на сенаторите, ако решат този път да се откажат от това условие. Предлагах, ако ми се гласува триумф, да пусна шестстотин пленници да се бият на живот и смърт на цирковата арена и тъй да доведа броя на убитите неприятели до пет хиляди. Писах, че не мога да се върна в Рим преди месец март, тъй като Авъл ще се нуждае тази зима от всичките си експедиционни войски, за да привикне британците към нашето постоянно присъствие на техния остров; и че дори и тогава не бих могъл да оставя новата провинция незащитена, понеже непокорените още племена по границите биха могли да я опустошат. Но че мога да върна войските, които са водили решаващото сражение, а именно Двадесети легион, четири батальона от Втори, един от Осми, както и някои съюзнически войски, ако това ги задоволи. Междувременно, съобразявайки се с древните обичаи, аз не ще се върна в Рим (който Вителий ще продължи да управлява с тяхна помощ като мой представител); ще остана във Франция, с главна квартира Лион, където ще изслушвам обжалвани дела, ще решавам спорове между племена или градове, ще извършвам преглед на войската, ще надзиравам защитните линии, ще проверявам сметките на областите и ще се погрижа заповедта ми за окончателното унищожение на друидското съсловие да се изпълнява най-строго.

Съобщението ми беше прието благосклонно и Сенатът любезно отстъпи пред каузата за петте хиляди убити и поиска от римското население да ми гласува разрешение да вляза с армията си в града, а населението го гласува с радост. Сенатът ми гласува петстотин хиляди златици от обществените средства за отпразнуването на моя триумф и определи датата за самия ден на Нова година, първи март.

По моя препоръка Сенатът гласува триумфални орнаменти на всички с ранг на сенатори, които бяха участвували във войната — а то значи на всички командири на легиони и на всички висши щабни офицери. Съжалявам, че Авъл и Веспасиан не можаха да присъствуват, но останалите бяха тук. Хосидий Гета и брат му Лусий Гета, които командуваха Осмата преторианска кохорта в Британия, и двамата бяха удостоени: струва ми се, че за пръв път в римската история двама братя носеха триумфални отличия в един и същи ден. Лусий Гета стана префект на преторианците или по-скоро изпълняваше длъжността заедно с един офицер на име Криспин, назначен временно от Вителий по време на отсъствието ми. Защото Юст, предишният им командир беше мъртъв. Месалина ми бе изпратила бързо съобщение в навечерието на битката при Брентууд, с което ми казваше, че Юст подпитвал различни офицери от преторианците дали са готови да застанат на негова страна при един въоръжен бунт. Доверявайки се напълно на Месалина и страхувайки се да поемам рискове, изпратих незабавно заповед да бъде екзекутиран. Години минаха, докато науча истината: че Юст усетил какво става в покоите на Месалина в двореца по време на отсъствието ми и запитал един от своите помощници как ще е по-добре да постъпи — дали да ми пише веднага, или да чака завръщането ми. Този офицер бил от доверениците на Месалина, тъй че посъветвал Юст да изчака, защото лошата вест би могла да ме отвлече от военните ми задължения; а сетне отишъл право при Месалина. Смъртта на Юст, чиято причина скоро станала известна на целия град, била всеобщо предупреждение да не ме посвещават в тази тайна, която накрая знаели всички освен мене — знаели я дори и враговете ми в Британия и Партия, представяте ли си? Месалина вървяла от зле към по-зле. Но тук няма да разказвам с подробности за поведението й, защото все още нищичко не подозирах за това. Беше дошла в Генуа да ме посрещне като се връщах от Франция, и радостта й от срещата ни ме правеше ужасно щастлив. В изминалите шест месеца малкият Британик и сестричката му бяха пораснали много — бяха чудесни деца.

Звукът на тръбите трябваше да привлече вниманието върху плячката, която следваше в украсени коли, теглени от мулета, и се охраняваше от германци от дворцовата стража, облечени в дрехи на императорски служители. Тази плячка се състоеше от купища златни и сребърни монети, оръжия, бойни доспехи, конски съоръжения, скъпоценни камъни и златни орнаменти, блокчета от калай и олово, скъпи купи за вино, украсени бронзови кофи и други вещи от двореца на Цимбелин в Колчестър, многобройни предмети с красив севернобритански емайл, дърворезбени оцветени тотемни стълбове, огърлици от черен кехлибар, жълт кехлибар и бисер, украшения за глава от пера, бродирани друидски роби, гравирани ракитови гребла и безброй други красиви, ценни или странни предмети. Зад тези коли вървяха дванадесет пленени британски колесници, най-красивите, които успяхме да отберем, теглени от добре съчетани понита. Към всяка от тях беше прикрепен по един плакат, вдигнат на колове над главата на колесничара, с името на едно от дванадесетте покорени британски племена. После идваха още коли, теглени от коне, на които имаше модели от боядисано дърво или глина на градовете и укрепленията, които бяхме превзели, и групи от живи статуи, които представляваха как различните речни божества се подчиняват на нашите войски, а зад всяка група се вдигаше голяма рисувана картина на сражението. На последно място беше моделът на прочутия каменен храм на Слънчевия бог, за който вече споменах.

По обичая в този миг пленените неприятелски вождове трябваше да бъдат отведени и да се екзекутират в тъмницата до самия храм. Този обичай бе останал от един древен ритуал, изискващ принасянето на човешки жертви в благодарност за победата. Отказах се от него по политически съображения; реших да задържа тези вождове живи в Рим, за да дам пример за милосърдие на ония, които все още отстояваха нашите войски в Британия. Самите брити принасяха в жертва военнопленниците, но би било нелепо с подобно първобитно варварско деяние да се ознаменува намерението ни да цивилизоваме техния остров. Реших да дам на тези вождове и на семействата им малки пенсии от обществените фондове и да ги подтикна да се романизират, та по-сетне, когато образуваме легиони от британски помощни войски, офицерите, които ги командуват, да могат да действуват в другарско сътрудничество с нашите собствени войски.

Лично аз не ценя особено много съвременните поети, особено поетите от времето на Август: стиховете им ми звучат неискрено. Намирам, че последният истински поет беше Катул. Може да е така, защото поезията и свободата са неделими: при монархията истинската поезия умира и най-доброто, което може да се очаква тогава, е блестяща реторика и изкусна метрика. Готов съм да заменя и дванайсетте книги на Вергилиевата „Енеида“ за една-едничка книга от „Аналите“ на Ений. Ений, който е живял в най-величавите дни на Римската република и е смятал великия Сципион за свой личен приятел, е бил онова, което аз наричам истински поет; Вергилий не е друго освен забележителен стихоплетец. Сравнете ги само когато описват някаква битка: Ений пише като истински войник, какъвто е и бил (издигнал се е от обикновен войник до офицерски чин), а Вергилий — като културен зрител, застанал на отдалечен хълм. Вергилий се е повлиял силно от Ений. Някои смятат, че той затъмнява първичния гений на Ений с културното изящество на своята фраза и ритъм. Но това са глупости. Прилича ми на Езоповата басня за мушитрънчето и орела. Птиците се надпреварвали коя от тях може да хвърчи по-нависоко. Орелът спечелил, но като се уморил и не могъл да литне по-нагоре, мушитрънчето, което било кацнало на гърба му, се изкачило още по-високо и поискало наградата. Вергилий е бил същинско мушитрънче в сравнение с орела Ений.

Всеки цикъл има свои съдбоносни черти, които се определят от събитията в първата му година. Първата година на предишния цикъл е била белязана с рождението на Август, със смъртта на Митридат Велики, с победата на Помпей над финикийците и с покоряването му на Йерусалим, с неуспешния опит на Катилина да вдигне бунт и с това, че Цезар е станал върховен понтифекс. Нима е необходимо да изтъквам значимостта на всяко от изброените събития: това, че в последвалия цикъл на нашите войски било съдено да бъдат победоносни извън Италия, че империята се е уголемила извънредно много, че народната свобода е била потисната и че боговете са говорили чрез Цезарите? Сега моето намерение беше да изкупя вината и престъпленията на този стар цикъл и да сложа началото на новия със свещени жертвоприношения. Защото през тази година възнамерявах да приключа моите реформи. След това щях да предам управлението на тази нова и добре организирана държава в ръцете на Сената и народа, от които това управление е било иззето тъй дълго.
/.../
Понастоящем не споделях с никого плановете си, но продължавах да работя с леко сърце. Убеден бях, че щом докажа с доброволния си отказ от монархията, че намеренията ми никога не са били тиранични и че екзекуциите по съкратената процедура са ми били наложени, ще ми се опростят всички по-незначителни грешки, които бях извършил в името на големите реформи, осъществени от мен, и всички подозрения ще бъдат забравени. Казвах си: „Август все повтаряше, че ще се оттегли и ще върне Републиката; но някак си той не успя, заради Ливия. Тиберий, и той разправяше същото, но някак си и той не успя, защото се страхуваше от омразата, която бе извикал заради своята жестокост и тиранство. Но аз наистина ще се оттегля: няма нищо на света, което да ме спре. Съвестта ми е чиста, а Месалина не е Ливия.“
Премислил бях всичко с подробности. Очевидно беше, че управлението чрез Сената, привеждано в изпълнение от консули, избирани за една година, криеше големи неудобства: едногодишният срок не беше достатъчно дълъг. А пък и войската не желаеше всяка година да има нов главнокомандуващ. Планът ми накратко се състоеше в това, да подаря доброволно на народа личната си хазна, като си задържа само толкова, колкото ми е необходимо да съществувам като обикновен гражданин, да дам и императорските владения, включително и Египет, и да въведа закон, според който управниците да се сменят на всеки пет години.

Глава 27
Изкупителните игри, наречени Терентински, или Секуларни, се празнуват в Рим, за да се отбележи началото на всеки нов цикъл или нов век. Осъществяват се във формата на празненства, които траят три дни и три нощи и са в чест на Плутон и Прозерпина, боговете на подземния свят. Според историците тези игри били създадени като обществен ритуал от Публикола, от фамилията на Валериите, в двеста и петнадесетата година след създаването на Рим — същата година, когато Клавдиите дошли в Рим от страната на сабиняните; ала сто и десет години преди това били празнувани като семеен ритуал на Валериите, по поръката на един оракул на Аполон Делфийски. Публикола дал клетва, че оттогава нататък ще се празнуват в началото на всеки нов цикъл, докато градът съществува. От неговото време насам са се състояли пет празненства, но в нередовни промеждутъци, защото е съществувало различие в мненията за това, кога започва новият цикъл. Понякога цикълът е бил определян според естествения цикъл от сто и десет години, което е етруският начин за изчисляване, а понякога се е вземал римският граждански цикъл от сто години, понякога пък игрите са се празнували, щом се е разбирало, че не е останал ни един жив свидетел на последните игри.

Ограничих възнагражденията на адвокатите до сто златици на дело. Това се наложи, за да се предпазят хората от такива като Суилий, обвинителят на Азиатик, който бе в състояние да подведе съдебните заседатели към издаването на оправдателна или наказателна присъда с лекотата, с която един свинар води прасетата си към пазара. Суилий бе готов да поеме всяко дело, колкото безнадеждно да е, стига да получеше цялото възнаграждение: а то се равняваше на четири хиляди златици. Именно внушителната сума, както и увереността и красноречието, с което се обръщаше към съда, оказваха влияние върху съдебните заседатели. Случваше се естествено, дори и Суилий да не успее да спечели някое дело поради това, че вината на клиента му бе твърде очевидна, за да я прикрие; но за да не загуби благоразположението на съда, от което се нуждаеше при бъдещи дела, когато щеше да му се отдаде възможност ако не друго, поне да се пребори за оправдателна присъда, той направо помагаше на заседателите да вземат решение срещу неговия клиент. Веднъж дори стана истински скандал: някакъв богат конник, обвинен, че е ограбил вдовицата на един от своите освобожденци, заплатил на Суилий обичайната такса, а след това бе предаден от него по гореописания начин. Той отишъл при Суилий и си поискал обратно четирите хиляди златици. Суилий му заявил, че сторил каквото могъл и затова не бил в състояние да му върне парите — това щяло да послужи като опасен прецедент. Конникът се самоуби пред прага на Суилий.

Като намалих на адвокатите високите възнаграждения, които в републикански Рим са били обявени за незаконни, аз навредих на престижа им пред съдебните заседатели, защото след това вече съдът много по-лесно издаваше присъди в съответствие с фактите по делото. Подхванах нещо като война с адвокатите. Често, когато се готвех да присъждам по някое дело, усмихнато предупреждавах съда:

— Аз съм стар човек и търпението ми лесно се изчерпва. Присъдата ми ще облагодетелствува онази страна, която представи доказателствата си по най-краткия, най-откровения и най-разбираем начин, та бил той и уличаващ, вместо страната, която опропастява добрия изход на делото с неподходяща красноречива пледоария.

Юридическият и правен институт на Телегоний, „тоя най-учен и красноречив оратор и юрист“, бе закрит преди около три години. Това стана така. Телегоний, дебел, забързан и ниско остриган, се яви веднъж пред апелативния съд, където председателствувах, в защита на своето лично дело.
/.../
Телегоний подложи Вителий на разпит и трябва да призная, че надмощието клонеше на негова страна, когато един случаен посетител на съда ни поднесе изненада. Беше Александър алабархът, който бил в Рим и влязъл в съда да се поразвлече. Той ми изпрати записка:

Личността, която се нарича Телегоний от Атина и Рим, е мой избягал роб на име Йоан, роден в Александрия в моя дом, от майка сирийка. Загубих го преди двайсет и пет години. Ще намериш буквата „А“, в кръгче, татуирана на лявото му бедро, което е дамгата на моето семейство.

Александър алабархът

Спрях разглеждането на делото, а Телегоний беше изведен от моите телохранители и разпознат наистина като собственост на алабарха. Представяте ли си, двадесет и пет години той е минавал за римски гражданин! Цялото му имущество трябваше да премине във владение на държавата, с изключение на онези десет хиляди златици, които бяха присъдени на Вителий, но аз позволих на алабарха да задържи половината. В замяна на това алабархът ми подари самия Телегоний, когото предадох на разположение на Нарцис: Нарцис го изпрати да изпълнява полезната, макар и скромна длъжност на съдебен писар.

Ето така управлявах. Разпрострях нашироко правото на римско гражданство, защото исках провинциите, чиито жители са верни, порядъчни и заможни, най-сетне да се изравнят по гражданско положение с Рим и другите части на Италия. Първият град от Северна Франция, за който осигурих римско гражданство, беше Отьон.

След това извърших преброяването на римските граждани. Общият брой на гражданите, включително жените и децата, сега възлезе на пет милиона деветстотин осемдесет и четири хиляди и седемдесет и двама в сравнение с числото четири милиона деветстотин тридесет и седем хиляди, получена при преброяването, извършено в годината на Августовата смърт, и с числото четири милиона двеста тридесет и три хиляди от преброяването в годината на бащината ми смърт. Надраскани накратко на листа, тези цифри не правят кой знае какво впечатление, но представете си ги изразени в живи хора. Ако всички римски граждани се наредят в редица и минат пред мене в бърз ход, ще трябват цели две години. А това бяха само истинските граждани. Ако преминеше цялото население на империята, над седемдесет милиона души — понеже сега и Британия, и Мавритания, и Палестина влизаха в числото, необходимо бе дванадесет пъти повече време, или двадесет и четири години, а в тези двадесет и четири години щеше да порасне едно цяло ново поколение, тъй че аз можех да си седя цял живот, потокът пред мен нямате да пресекне, а щеше да „лъкатуши и тече с нестихващ ромон“ — и всяко лице щеше да бъде различно от другите. Числата са същински кошмар. Представяте ли си, че първият празник на пастирите е бил празнуван от Ромул само с три хиляди души! Къде ще свърши всичко това? (48 г. от н.е.)

— Но аз знам всичко — промълвих неуверено. — Това не е истинска сватба, приятели мои. Това е нещо като шега, която измислихме с Месалина. Накрая тя няма да легне с него. Всичко е съвсем невинно.

Нарцис каза:

— Силий я хвана, вдигна туниката й и започна да целува тялото й пред всички присъствуващи, а тя пищеше и се смееше, сетне я отнесе в брачната спалня, останаха там почти час, преди да се върнат отново, за да танцуват и да пият пак. Това не е чак толкова невинно, нали, Цезаре?

Калпурния се обади:

— И ако не действуваш незабавно, Силий ще стане господар на Рим. Всички, които срещнах, ме уверяваха, че Месалина и Силий се заклели в главите си, че ще възстановят Републиката и че целият Сенат бил зад тях, както и повечето от преторианците.

— Трябва да науча всичко — казах. — Не знам просто да се смея ли, или да плача. Не знам дали да изсипя злато в скутовете ви, или да ви бичувам, докато се покажат костите ви.

Разказаха ми каквото знаеха, но Нарцис проговори едва когато заявих, че му прощавам, гдето е крил престъпленията на Месалина от мене толкова дълго време. Каза, че когато разбрал, в това време аз съм изглеждал тъй щастлив в своето невежество, че решил да ми спести болката на разочарованието дотогава, докато Месалина не е сторила нещо, с което да заплаши живота ми или сигурността на страната. Надявал се, че тя ще съумее да се прикрива или че аз сам ще науча. Но времето минавало, поведението й ставало все по-безсрамно, а за него ставало все по-трудно да ми каже. Всъщност той не можел да повярва, че не знам онова, което било известно на целия Рим и на всички провинции, та дори и на враговете ни отвъд границите. Невъзможно било в продължение на тези девет години да не съм чул за нейните безпътства, удивителни в своето безочие.

Клеопатра ми разказа една отвратителна и невероятна история. Докато съм бил в Британия, Месалина изпратила предизвикателство до сдружението на проститутките, с което поканвала да й пратят съперничка, за да се състезава с нея в двореца, та да видят коя от двете ще може да приеме повече посетители в продължение на една нощ. Сдружението избрало една известна сицилианка, наречена Сцила, по водовъртежа в Месинския провлак. На разсъмване Сцила се признала за победена при двайсет и петия посетител, ала Месалина продължила ентусиазирано, чак докато слънцето се изкачило високо на небето. Но което е още по-лошо, повечето от благородниците в Рим били поканени да наблюдават състезанието и мнозина от мъжете участвували в него; три-четири от жените били увещани от Месалина също да се състезават.

Заплаках, закрил очи с ръце, също както плакал Август преди петдесет години, когато внуците му Гай и Луций му разправили подобна история за майка им Юлия; и пак с думите на Август казах, че не съм чул нито дума, нито пък съм подозирал, че Месалина не е най-добродетелната жена в Рим. И пак като Август прииска ми се да се затворя в някаква стая и дни наред да не виждам жива душа.

Заключение
Сенека бил принуден да се самоубие по нареждане на Нерон. Той надживял повечето от другите герои в тази история. Британик е бил отровен в 55 г. от н.е. Палас, Бур, Домиция, оцелелите Силаниевци, Октавия, Антония, Фауст, Сула — всички загинали от насилствена смърт. Агрипина загубила влиянието си над Нерон след първите две години на управлението му, но го спечелила отново за известно време, позволявайки му да извърши кръвосмешение с нея. След това той се опитал да я убие, като я изпратил да плава с един повреден кораб, който се разчупил на две доста навътре в морето. Тя доплувала до брега. Накрая изпратил войници да я убият. Тя умряла храбро, нареждайки им да я промушат в утробата, която навремето отхранила такъв чудовищен син. Когато в 68 г. от н.е. Нерон бил обявен за обществен враг от Сената и убит от един слуга, по негова собствена молба, нямало ни един жив от императорското семейство, който да му стане приемник. В 69 г. от н.е. след едногодишна анархия и гражданска война се изредили четирима императори, а именно Галба, Отон, Вителий и Веспасиан. Веспасиан управлявал справедливо и основал династията на Флавиите. Републиката никога не се възстановила.

Мястото на гърците впрочем е точно в Палестина: от там са дошли три от най-важните гръцки племена да не казвам и повече,а останалите са от Либия и Индия без съмнение. Думата РАСА пък в текста сигурно е недоразумение или грешка на преводача: древните хора едва ли са я познавали,те не са имали понятие за "раса".