.
.
.
- https://chitanka.info/text/20753/43#textstart

Обида на Величието

Хората, които гледаха задълбочено на нещата, не бяха разтревожени от Британия и Изтока — въпреки че там се проливаха реки от кръв и се очертаваше война с партите, — а от едно на пръв поглед маловажно събитие, което се разигра пред сената в началото на 62 година. И ето за първи път от 20 години и за първи път от управлението на Нерон беше разглеждано обвинение за обида на величието.

Понятието „величие на римския народ“ се роди по времето на Републиката. Тогава се появиха и първите обвинения за обида на това величие чрез държавна измяна, превишаване на служебните компетенции, недостойно поведение. Римският император на теория беше преди всичко представител на народа. Юридически това намираше израз в притежанието му на властта на народен трибун и годините на управлението си той изчисляваше от деня на нейното приемане. Оттук се бе родил и принципът: който по някакъв начин действува против императора или обижда неговата личност и семейството му, то той обижда и величието на римския народ. Следователно извършваше престъпление laesae maiestatis всеки, който не е почел достатъчно статуята на владетеля, който е отказал да положи клетва за вярност или фалшиво се е заклел в името му, който устно или писмено го е оскърбил.

Този вид обвинения бяха златна мина за доносчиците. В Рим всеки имаше право да осъди свой съгражданин, наистина извършил или не някакво престъпление. Разбира се, че бяха обвинявани преди всичко богати хора, защото в случай че спечелеше, обвинителят получаваше голяма част от състоянието на своята жертва. Присъдите за обида на величието обикновено бяха сурови: изгнание и конфискуване на имуществото или смърт, въпреки че поводът за обвинението понякога биваше просто смешен.

По време на божествения Август — пише Сенека в произведението си „За благодеянията“ — думите още не бяха опасни, но вече можеха да причинят неприятности. Сенаторът Руф, пийнал по време на пиршество, казал:

— Дано императорът не се върне цял от пътешествието, за което се готви!

И допълнил:

— Същото му пожелават всички волове и телета!

Разбира се, ставало въпрос, че в случай на щастливо завръщане воловете и телетата ще отидат на олтара на боговете като благодарствено жертвоприношение. Но на това пиршество присъствували и такива, които професионално слушали внимателно. Още на разсъмване робът, който по време на пира стоял до краката на Руф, му разказал всичко и го посъветвал сам пръв да съобщи това на императора. Сенаторът послушал съвета му. Препречил пътя на Август, който излизал към града. Заклел се, че вероятно вчера е бил омагьосан. Викнал:

— Нека всичко това да падне върху мене и синовете ми!

Императорът му простил. А Руф добавил:

— Никой не ще ми повярва, че наистина си се помирил с мене, ако не ми подариш нещо. — И помолил за една сумичка, която не е зле да получиш и от някой много благосклонен. Императорът се съгласил и с това.

Затова пък при Тиберий — пише Сенека — избухнала лудост по обвиненията. В мирно време това причинявало повече злини, отколкото не една война. Доносчиците улавяли разговорите на пияните и обикновените шеги. Всичко можело да бъде опасно, почти всяка дума и всеки жест. Никой вече не чакал каква ще бъде присъдата при един или при друг процес, защото тя винаги била една и съща. Случило се веднъж, че бившият претор Павел по време на един пир поискал гърне. А този Павел носел пръстен с образа на Тиберий. Забелязал това с острото си око присъствуващия на пира доносчик Марон. Започнал веднага да уговаря всички присъствуващи за свидетели, че Павел обижда величието на императора, докосвайки гърнето с неговия образ. Но в този момент робът на Павел, който уж помагал на господаря си да вземе съда, показал пръстена в своята ръка. Свалил го в последния момент, като видял какви били намеренията на доносчика.[1]

Обвиненията за обида на величието бяха в края на управлението на Тиберий толкова чести, че именно те се смятаха за най-лошото проклятие на онова време. Затова Калигула оповести скъсване с тази практика, което все пак не удържа. Клавдий забрани изобщо да се приемат обвинения от такъв характер. Те се възродиха чак през седмата година от управлението на Нерон.


   https://chitanka.info/text/20753/54#textstart

Второто шествие на смъртта

През лятото на 65 година за втори път се проведоха игрите Neronia. Императорът лично се представи на сцената, независимо че сенатът в желанието си да избегне това му определи първа награда за пеене и венец за красноречие. Но Нерон не се съгласи с такова пренебрегване на другите състезатели: всички трябва да имат еднакви шансове! Най-напред рецитира своя поема, а след това на упоритото настояване на публиката пя, акомпанирайки си на лютня. Спази при това всички обичаи на професионалните певци. Когато свърши, се поклони на зрителите с леко сгъване в коляното, очертавайки широк полукръг с ръка. Чакаше развълнувано решението на съдиите, докато публиката лудееше от възторг. В театъра се разнасяха все по-силни скандирания и бурни ръкопляскания. Трудно беше да се въздържиш от ентусиазма; за това бдяха войници, които с бичове в ръце седяха нагъсто сред зрителите. Представленията траеха дълго, почти без почивка, което създаваше много трудности, особено на достойниците. Те бяха под постоянния надзор на известни и неизвестни доносчици, които старателно наблюдаваха израза на лицата и поведението на зрителите. Дори излизане по вътрешна нужда можеше да стане причина за обвинение.

Почти непосредствено след завършването на Neronia столицата бе обхваната от скръб. Почина Попея. Поводът за смъртта беше известен и ясен. Една вечер Нерон се върнал пиян. Тя започнала да му се кара. Ядосаният император ритнал жена си в корема, знаейки, че тя е бременна.

Ако действително Попея бе причина за смъртта на Агрипина и Октавия, отмъщението на съдбата бързо я настигна. Но и малко преди това й бе нанесен болезнен удар от Нерон. Той заповяда да убият сина на Попея от първия й брак Руфрий Криспин. Беше още малко момче, когато веднъж, къпейки се в морето заедно със своите връстници, хора на императора го дръпнали под водата.

Нерон по свой начин обичаше истински Попея. Направи й прекрасно погребение и сам прослави покойната на Форума, а балсамираният й труп заповяда да сложат в мавзолея, построен от Август за императорското семейство.

Това убийство беше началото на цяло шествие на смъртта. Един след друг напускаха този свят като жертви на императора най-знаменити представители на сената и еквитите. От страна на Нерон това беше напълно съзнателна политика за унищожаване на всички известни и по-значими личности, а в основата на тази политика лежеше не толкова жестокостта, колкото страхът. Императорът все още беше под впечатлението на заговора на Пизон. Боеше се, че някой от благородниците ще бъде издигнат като конкурент. Даваше си сметка също така, че пропастта между него и висшите слоеве от обществото е вече толкова широка, че не може да се построи никакъв мост.

Гай Касий, известен юрист и уважаван сенатор, беше изпратен на изгнание в Сардиния. Лично императорът в писмо до сената го обвини, че отдава почит на дедите, убийци на Цезар. Жената на Касий, Лепида, беше унижена с обвинение за кръвосмешение и участие в изродени религиозни култове. Неговият роднина, Луций Силан, Нерон обвини, че подготвял държавен преврат и че вече разпределя постовете. Силан бе изпратен в изгнание, а след това убит.

След това императорът се разправи със семейството на Рубелий Плавт, убит преди три години. Жена му Полита продължаваше да живее в траур и да пази кървавото наметало, с което бе покрила трупа на мъжа си, след като убийците му отрязаха главата. Сега обвиниха нейния баща в злоупотреба; това беше същият този Антистий Вет, който през 55 година изпълняваше длъжността консул заедно с императора. Напразни бяха опитите за намеса. Във вилата във Формия се самоубиха, прерязвайки вените си, бащата, дъщерята и майката на починалата жена на Антистий.

Погубването на тези и на свързаните с тях личности не направи голямо впечатление, тъй като населението на Италия по това време преживяваше голяма катастрофа. Страшен ураган унищожи Кампания, а в самата столица избухна епидемия, която отнесе няколко десетки хиляди жители.

Началото на 66 година донесе смъртта на Публий Антей, а също така и на Марк Осторий Скапули. Първият от тях беше приятел на Агрипина и преди десетина години беше назначен за наместник на провинция Сирия, но не успя да замине за тази провинция. Погуби го богатството му и онази стара връзка с Агрипина. Осторий, служейки преди години под командата на своя баща в Британия, се славеше със смелост и получи високи военни отличия, което не се нравеше на Нерон. Формално те бяха обвинени, че тайно са се съветвали с астролог, осъден на изгнание.

Следващата жертва беше бащата на Лукан, Мела, който привлече вниманието върху себе си, защото се стараеше да получи наследството на сина си, а беше се провинил поради богатството си и приятелството си с Епихарис. Също така и Руфрий Криспин, първият мъж на Попея, който въобще не се радваше на симпатии от страна на Нерон.
/.../
А. Кравчук – "Нерон"

Междувременно положението в Галия от ден на ден се влошаваше. Виндекс, въпреки че бе напълно романизиран, произхождаше от галско семейство. Неговите обръщения достигаха както до римската провинциална аристокрация, така и до хората от по-ниските слоеве, където чувството за етническа самостоятелност беше все още много силно. Успя веднага да събере около себе си почти 100 000 въоръжени люде. Наистина тези тълпи нямаха висока боеспособност, защото им липсваше добра организация и опит. По-страшното беше това, че Виндекс се опитваше да установи контакти с наместниците от съседните провинции и да ги склони да се обявят против Нерон. Лоши вести пристигнаха и от Африка, където наместникът Клодий Мацер се държеше като независим владетел.

Скоро след това удари гръм: Испания се откъсна! Галба, наместникът на Близка Испания, официално и публично се обяви против Нерон, а зад него застанаха Отон, наместник на Лузитания и Цецина, управител на Южна Испания.

Виндекс, още преди началото на бунта, предлагаше на Галба да застане начело на движението. Галба беше един от малобройните потомци на старата римска аристокрация и се ползуваше с голям авторитет както в Рим, така и в редица провинции. Но старецът се двоумеше. Беше навършил 73 години, а не беше лесно на тази възраст да поеме големия риск на гражданската война.
/.../
Победата над Виндекс и поведението на Вергиний всъщност влошиха положението на Нерон. Оказа се, че никой не иска да вижда в негово лице император. Виндекс можеше да бъде смятан за гал и неговият бунт да бъде третиран като изява на антиримски тенденции. Но Вергиний и легионерите му бяха римляни до мозъка на костите си! И още нещо важно, сега се обявиха против Нерон не сбирщина от цивилни, а голяма и дисциплинирана, прекрасно обучена и въоръжена армия, съставена от няколко рейнски легиона.

Тогава той заповяда да му изкопаят гроб със съответни размери, които взе сам. Търсеха се парчета мрамор, за да ги сложат на гроба, беше донесена вода за измиване на трупа и дърва за погребалната клада. Нерон лично ръководеше всичко, но плачеше и хленчеше, като повтаряше от време на време:

— Какъв артист умира заедно с мен!

Пристигна пратеник с писмо от Фаон. Нерон го изтръгна от ръцете му. Разбра, че сенатът го е обявил за враг на народа и е наредил да бъде намерен; ще бъде наказан според нравите на дедите. Попита:

— Що за обичаи са това?

— Раздират дрехите на осъдения, заклещват шията му с вили и го пребиват с тояги до смърт.

Нерон се изплаши. Започна да опипва остриетата на двете ками, които бе взел със себе си. Но отново ги скри, като се оправдаваше:

— Часът на смъртта още не е настъпил!

Молеше Спор да започне да го оплаква. След това се обърна към другарите си:

— Нека някой ми помогне да умра, като сам даде пример!

След това сам се подканяше, като мърмореше ту на латински, ту на гръцки:

— Живея позорно, отвратително — за Нерон това не е достойно, не е достойно — при това положение трябва да запазя самообладание — съвземи се…

— Разнесе се тътен на галопиращи коне. Нямаше съмнение — това бе потерята. Дори и в този момент Нерон не забрави поезията. Издекламира на гръцки един стих от Омир:

„… Звук от коне вихрогони до мойте уши се донася…“[1]

Той заби камата в шията си, но не без помощта на Епафродит. Почти в същия момент нахълта центурионът и извика:

— Пристигнах с помощ!

— Разбира се, това беше лъжа; той просто искаше да хване жив императора и да получи наградата. Опита се да запуши с наметалото си бликащата кръв от раната. Умиращият каза с последни сили:

— Късно е… Това се казва вярност…

Това бяха последните думи на Нерон.

И в Англия според Шекспирт е било така, и в Дания; и във Ватикна.

Мисля, че Сталин сякаш се е учил от Нерон и от други римски императори – особено за ликвидиране на неудобни за него или заподозрени хора, за които смята, че застрашават властта му...