Древност и Античност 

Най-старите следи от обитаване на територията на днешния град Пловдив са няколко неолитни селища от VI хилядолетие пр.н.е., като това при Яса тепе в квартал Лаута. Най-ранното известно селище в Трихълмието е разкрито на Небет тепе. То възниква през каменно-медната епоха (IV хилядолетие пр.н.е.) и е обитавано без прекъсване оттогава до наши дни, поради което е смятано за началния етап от развитието на Пловдив. През желязната епоха селището на Небет тепе е укрепен пункт на тракийския народ беси, а през V век пр.н.е. е включено в Одриското царство.[1]

През 342 година пр.н.е. селището е завладяно от македонския цар Филип II, който му дава своето име – Филипополис – използвано в различни варианти и до днес. По това време градът е обграден със здрави крепостни стени, но към 320 година пр.н.е. Одриското царство възстановява самостоятелността си. По време на македонското управление и в последвалата Елинистическа епоха Филипополис е превърнат в град и един от важните центрове на Тракия.[2]

III-I век пр.н.е. е период на политическа нестабилност в Тракия – одриските царе изпадат в зависимост от Римската република, често избухват междуособици и масови въстания. През 183 година пр.н.е. Филипопол е превзет от македонския цар Филип V, но малко по-късно одрисите си го връщат. През 72 година пр.н.е. градът е завладян за кратко от римския пълководец Марк Теренций Варон Лукул по време на похода му срещу бесите, но траките скоро възстановяват властта си над града. В началото на I век тракийски бунтовници обсаждат във Филипопол поддържания от римляните цар Реметалк II.[3]

Античен театър (Пловдив)

Християнската общност в града е създадена от апостол Ерм, който според традицията е епископ през 36 – 57 година.[4]

Филипополис окончателно попада в пределите на Римската империя при създаването на провинция Тракия през 46 година. През Римската епоха градът се превръща във важен пункт на пътя Виа Милитарис, свързващ Сингидунум с Византион. Тук той се пресича с пътища, водещи до Ескус край дунавския лимес и през Никополис ад Нестум до другия основен път на Балканите – Виа Егнация. Като главен град (метрополис) на провинцията в града е седалището на Съюза на траките (Κοινόν των Θρακων), в който членували представители на отделните градове.[5] Според широко разпространено мнение, градът получава титлата метрополис по времето на император Септимий Север[6], но съществуват и мнения, според които това е станало още в началото на управлението на Траян.[7]

От поне 220 г., Филипополис получава почетна неокорска титла, която дава право на града да има храм, посветен на императорския култ.[8][5] Това става повод Перинт, седалище на управителя на Тракия, да подчертава своята двойна неокория.[9] За това свидетелстват отсечени в градската монетарница медальони на император Елагабал и официални надписи от времето на Александър Север.[5]

През Римския период във Филипопол се строят обществени сгради, съкровищница, храмове, бани, булевтерион (одеон), театри, мащабен стадион.[10] С разрастването си градът напуска очертанията на Трихълмието и се разпростира в низината, старите укрепления са построени отново, а през 172 г. император Марк Аврелий издига втора крепостна стена, за да обхване разрасналия се град.[10] Тримонциум има мащабна водоснабдителна система, включваща каптажи, резервоари, тръбопроводи и два акведукта, единствените подобни съоръжения в днешна България.[11] Разкопки в съвременния град днес разкриват само малка част от античното минало на старинния Пловдив.[10]

През 250 година, при първото голямо нашествие на готите на Балканския полуостров, те обсаждат Филипопол, защитаван от римския военачалник Приск. Опитите на император Деций Траян да помогне на обсадените за осуетени след поражение на армията му при Берое и градът е превзет, може би със съдействието на самия Приск. Градът е изцяло опожарен, много от жителите му, според Амиан Марцелин 100 хиляди души, са избити, а други са отведени в плен.[12]

След опожаряването на Филипополис от готите градът се свива в рамките на градските стени, а периферните квартали са изоставени. Едва към средата на IV век той възстановява предишните си размери. Много от унищожените обществени сгради са възстановени, често с по-големи размери от първоначалните.[13]

/.../

Средновековие

След разделянето на Римската империя в края на IV век Филипопол остава в Източната Римска империя, в границите на която е през по-голямата част от следващото хилядолетие. В средата на VI век, при император Юстиниан I, са възстановени и надградени крепостните стени около Трихълмието, а в околностите на града са построени десетки спомагателни укрепления. През следващите десетилетия Тракия е многократно нападана от българи, авари и славяни, а през 584 година самият Филипопол е подложен на неуспешна обсада от аварите.[16]

В началото на VII век около града е изградена втора крепостна стена, която обхваща кварталите на изток и на юг от Трихълмието. По това време в голяма част от Балканския полуостров масово навлизат различни славянски народи. Южно от Филипопол, чак до района на Солун, се установяват драговитите, за които по-късно е създадена Драговитийска епископия в рамките на Филипополската епархия. Няма сведения славяните да нападат града, но се предполага, че славяни се заселват в него по мирен път.[16]

/.../

След създаването на Първата българска държава в края на VII век Филипопол се превръща във важен преден пост на византийското влияние на Балканите. По време на продължителните войни на Империята с България през VIII век в областта на Пловдив са заселени много колонисти от Армения и Сирия, сред които значителен брой привърженици на манихейството и павликянството.[17]

По време на походите на българския владетел Крум през 811 – 813 година, когато той разрушава много тракийски градове и отвежда жителите им на север, населението на Филипопол изоставя града и бяга в по-безопасни области на юг. През 836 година градът е завладян от българския владетел Маламир, като изглежда се предава и смяната на властта става без особени кръвопролития. Филипопол остава в границите на България до 970 година, когато е превзет от киевския княз Светослав I, който разграбва града и набива на кол 20 хиляди негови жители. След изтласкването на киевските войски от Балканите през следващата година Филипопол отново е присъединен към Източната Римска империя.[18]

Филипопол се възстановява бързо след руските кланета, като в града и околностите му отново са заселени павликяни и манихейци от Армения и Сирия. Той става една от основните опорни точки на император Василий II Българоубиец в продължителните му войни, довели до унищожаването на Първата българска държава. От средата на XI век градът е под заплахата на нападенията в Тракия на печенеги и кумани, както и на продължителното павликянско Въстание на Травъл, поради което около него са изградени допълнителни укрепления. Император Алексий I Комнин пребивава известно време във Филипопол, полагайки усилия за налагането на православието сред павликяните.[19]

През Филипопол сравнително мирно преминават Първият (1096) и Вторият кръстоносен поход (1149), като в града се обособява Латински квартал със западноевропейски търговци и занаятчии. При Третия кръстоносен поход през 1089 година гарнизонът и много жители изоставят града и той е завзет и разграбен от войските на император Фридрих I Барбароса, които остават там в продължение на шест месеца.[20]

През следващите години Филипопол е засегнат от засилващата се политическа нестабилност в региона. През 1193 година управителят на филипополската тема Константин Ангел Дука се обявява за император, но е заловен и ослепен. През 1196 година за управител на областта е назначен българският болярин Иванко, но през 1198 – 1200 година той управлява самостоятелно в съюз с България. През 1204 година Четвъртият кръстоносен поход превзема Константинопол и поставя началото на Латинската империя, а Филипопол става столица на васално на императора херцогство. През 1205 година кръстоносците са принудени да напуснат града, опожарявайки част от него, а малко по-късно той е превзет с нови разрушения от българския цар Калоян. Градът остава под български контрол до Филипополската битка през 1208 година, когато херцозите успяват отново да наложат властта си.[21][22]

След 1208 г. до 1229 г. херцог на Филипопол е Жерар дьо Стрьом, родственик на Рение дьо Три. През 20-те години на ХІІІ век херцогството вероятно става васално на Втората българска държава по време на царуването на Иван Асен II (1218 – 1241). Според някои източници, в битката при Клокотница на страната на българската войска участва и отряд рицари. По силата на договора сключен на 9 април 1229 г. в Перуджа между Латинската империя и бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен, последният получава във владение Филипополското херцогство и става херцог на Филипопол за периода 1229 до 1237 г.[23]

Филипопол вероятно е окончателно загубен от херцозите след битката при Клокотница през 1230 година, макар че херцогството продължава да съществува формално поне до края на 40-те години. През следващите 140 години градът осем пъти преминава по мирен или военен път от български под византийски контрол и обратно, като е в границите на България през 1230 – 1246, 1254 – 1256, 1257 – 1277, 1322 – 1332 и 1344 – 1371 година.[24]

Така при управлението на Георги II Тертер градът отново е включен в пределите на българската държава, но след ранната му смърт, Византия си връща контрола над региона, и така до 1344 година, когато регентският съвет на малолетния император Йоан V Палеолог предава града, заедно с още 7 крепости, на България като в замяна получава подкрепа от Иван Александър в борбата за трона в Константинопол при поредната гражданска война във Византия.

Под османска власт

Часовниковата кула на Сахат тепе

През 1364 г. османските войски, начело с Лала Шакхин паша, завладяват града. Гробът на османския военачалник и днес може да се види в двора на Шахбединова Имарет джамия. Пловдив е главен град на османската област Румелия до 1382 г., когато управлението е преместено в София. Попадайки във вътрешността на Османската империя, Филибе губи стратегическото си значение на крепост.

/.../

Източник: Уики

---------------------------------------------------------------------------
16.02.2026 г. История.BG

 

"Квинт Помпей Сатурнин, член на герусията във Филипопол, издигна приживе този храм на подземните богове и положения в него саркофаг за себе си и за съпругата си Улпия Макрина. Изисквам всичко това да бъде неприкосновено и да не може да бъде продавано, и на никого да не бъде позволено, нито докато съм жив, нито след кончината ми, да положи друго тяло в храма. Нарушителят ще бъде длъжен да плати като глоба на най-свещената императорска хазна 12 500 денария и извън тази сума още 2500 денария на градската каса, както и 1500 денария на човека, който го изобличи и заведе дело." Из надпис от гробница със саркофаг, последната четвърт на II в. С участието на гл.ас. д-р Милена Райчева, гл.ас. д-р Божидар Драганов и гл.ас. д-р Николай Шаранков

https://www.youtube.com/watch?v=1bT6aS7aBD0

ПП: Може би Пловдив е българският град с най-богата история...

Густо майна Филибето, пред "Тримона" путки фраш ... Майна, я цъкни "Вьефа" да чуем Кидика как си дире.