.
Глава двадесет и трета
Триста ветерани

Искам сега да приключа с някои по-второстепенни събития и след това да разкажа за последната битка на сияйния Велизарий, тази битка на битките, „увенчаващия бисер в короната на неговите победи“, както се изразяваха венцехвалните автори. Накрая остава обаче още една глава — само при мисълта, че ще трябва да я напиша, ме обзема смут и започвам да треперя.

Да започнем с Изтока. Цар Хосроу е още жив в сегашното лето господне 571-во, през което пиша тази книга. Той се въздържа от по-нататъшни нахлувания в Ромейска Месопотамия и Сирия, след като бе отблъснат от Велизарий при Каркемъш, макар че неговите съюзници сарацините извършват отново набези по нашите граници. Но великият цар проточи войната в Колхида, където победата и поражението се редуваха непрекъснато, допреди десет години, когато бе подписан нов Вечен мир. Съгласно условията Хосроу се отказваше от претенциите си върху суверенитета на Колхида, а Юстиниан се задължаваше да му изплаща малък ежегоден трибут. (Сега, когато пиша настоящите редове, и последният мирен договор е нарушен — този път от ромеите. Освен това местното християнско население в Персийска Армения вдигна успешен бунт и постави територията под ромейска протекция.) Хосроу, подобно на всеки един от своите предшественици, стана обект на най-голяма враждебност от страна на най-близките си кръвни родственици, тъй като в Персия жените не се зачитат и са безсилни да възпрат мъжете и синовете си от взаимно избиване. Неговият любим син, роден от майка християнка, прие християнството при навършване на пълнолетие и не след дълго се разбунтува заедно с голяма част от войската. Хосроу го срази на бойното поле, където той загина.

Въпреки първоначалната си подозрителност към гръцката философия, в зрелите си години Хосроу започна да я изучава усърдно и я направи съставна част от религията на магите. Така факелът на древната вяра, угасен в Атина от Юстиниан, бе отново запален не само в Нова Антиохия на Ефрат, но и в самата Персия при Висшата школа на Хосроу в Гонди Шапур, недалеч от Суза. Там бяха преведени на персийски най-добрите гръцки класици, както и творби от латински и санскритски. Но Хосроу ненавижда и преследва християнството като религия, която „кара хората да пренебрегват задълженията си в този живот заради надеждата за спасение в следващия и позори царския двор в Персия, като приписва божественост на един евреин с тъмно потекло и бунтовнически дух“. Царят преследва също и учението, наречено общоделие, провъзгласено от някой си Маздак[1], който го заел от ранното християнство, но проповядвал обща собственост не само върху имуществото и парите, а и върху жените. Хосроу се радва на добро здраве и управлява с твърда ръка. Не зная кой точно, дали магите или гръцките философи са го убедили, че най-големият залог за почитта на потомството към един владетел са не завоевателните войни срещу съседните държави, а великодушието, справедливостта, културата, решителната отбрана на страната и непрестанният стремеж да осигури благополучието на своите поданици у дома и в чужбина. Такива са във всеки случай сегашните възгледи на цар Хосроу. От избухването на чумата, която той прие като предупреждение свише, до наши дни той се държи като пълновластен, но изключително грижовен владетел на своя народ и отново застрои, засели и осигури снабдяването на всички райони, пострадали от ромейски, арабски или хунски набези. Той носи вече благородното прозвище Анушарван (Великодушния) и дълго време ще заема почетно място в персийската история. За него ще казват: „Той закриляше търговията, земеделието и образованието — честити дни бяха тогава.“ Защото днес Персия е силна, процъфтяваща, задоволена страна. Ех, да можеше да кажем същото и за нашата собствена империя след дългото царуване на неговия честолюбив съвременник Юстиниан!
/.../
На Рождество хуните преминаха замръзналия Дунав. Когато вестта за тяхното нашествие стигна до двореца, василевсът нареди да бъдат отслужени молебени във всички по-големи църкви и прекара цяла нощ в бдение в църквата „Света Ирина“, но не предприе нищо повече. Хуните се разделиха на две: едните започнаха да разграбват Гърция, а другите, предвождани от самия хан Заберган, потеглиха да превземат столицата. Те пометоха Тракия, без да срещнат съпротива. Като езичници, хуните не проявяваха никакво уважение към светите места — те грабеха и изнасилваха безогледно, изпращайки претъпкани каруци със съкровища и цели кервани роби по зимните пътища и през Дунава. Керваните бяха придружавани от диви ездачи, които ги подтикваха да бързат с камшични удари и убождания с мечове. Всеки роб, който паднеше и не можеше да се изправи веднага на крака, бе безмилостно убиван — нямаше пощада дори за жените, споходени от родилни болки. Въпреки че се държат, общо взето, добре помежду си, хуните гледат на целия християнски свят като на законна плячка и не биха се поколебали да набодат на копие току-що кръстено отроче, както не се колебаеха да пронижат и млад елен по време на лов.
/.../
Р. Грейвс – "Велизарий", 1938 г.

ПП: Може да си представим как българите /утигурите с вожд Заберган/ , а и не само те, плячкосват Тракия, поробват, избиват и ограбват местното население...
От друга страна, Велизарий /трак по произход/ устройва засада на българските нашественици, избива част от тях, защитавайки честта на Византийската империя...
И това е едно от многобройните опустошителни нашествия в сегашните ни земи...
 

Заберган най-после разбрал, че срещу него няма войска, достойна да носи това име, а само грохналият Велизарий с шепа безразсъдни смелчаци, затова сметнал за достатъчно да изпрати две хиляди хуни, предвождани от брат му, да превземат ромейския лагер. Пътят им минавал през голяма, гъста гора, прорязана от тясна клисура — известно свърталище на разбойници, които причакваха тук плячката си, скрити в гъстите храсталаци от двете страни на пътеката. На това място Велизарий устроил засада. От едната страна на, пътеката се спотаили хората на Траян, от другата — тези на Туримут, а зад тях, по стръмните склонове, заела позиция неговата армия от „зрители“, както наричаше тази въоръжена с колове пехота.

Но по-добре да не удължавам излишно разказа си. Хуните се натъкнали на засадата, без изобщо да подозират за опасността. Тръбата изсвирила и Велизарий заедно с Улиарис ги нападнали внезапно с останалата част от войската. Най-отпред Андрей носел знамето. След копието дошъл ред на меча: Велизарий се биел в предната линия, като сечал и мушкал с обичайната си вещина. За миг знамето било застрашено, но Андрей убил хуна, който се опитал да го измъкне от ръцете му, като забил ножа си в корема му. Тогава Траян и Туримут нападнали в тил със своите хора, докато всеки един от „зрителите“ крещял, сякаш се намирал на надбягване с колесници, и тракал с кола по бутафорния си щит, като че ли горял от нетърпение да получи заповед за нападение. Българите се стъписали ужасени. Те не можели да употребят лъковете си на такова тясно пространство, нито да покажат майсторството си на ездачи. Били облечени само с кожени елечета, а това ги правело особено уязвими срещу яростните пристъпи на бронираните ветерани. Изведнъж те отстъпили и се втурнали неудържимо назад.

Велизарий се впуснал да ги преследва, без да обръща внимание на стрелите, с които хуните го обсипвали по време на своето бягство — конете му били добре защитени от импровизираните метални брони. Неговите собствени стрели поразявали много повече от тези на хуните. Врагът дал четиристотин убити, в това число и братът на Заберган, когото Улиарис пронизал с копието си още при първата атака. Останалите побягнали към Мелантиада с викове: „Назад, братя, назад! По петите ни са духовете на мъртвите — старци с огнени очи и развети бели коси!“ В безумната си скръб те раздирали лицата си с нокти.

Хан Заберган вдигна стана си и се оттегли с цялата си войска. Велизарий го преследваше неотстъпно. Той започна този бой само с триста въоръжени воини, а го завърши с петстотин. Новите попълнения бяха тракийски селяни, избрани между новобранците като по̀ свикнали с коне и с употребата на леки лъкове за лов; те получиха конете и оръжията на убитите българи.

"Литературата – извор на истини, познания, представи" – дали ще е така зависи от гледната точка на литературата, първо и второ, от потребителите на продуктите на литературата.

Романът е прекрасен, но все пак е художествена литература с доста художествена фантазия. Произходът на Велизарий изглежда безсъмнен, но другото си е художествена интерпретация. Абе, къде е изчезнал езика на тези азиатски нашественици? Или половин Европа го е проговорила, като в по-голямата част от земите тези азиатски племена на са стъпили? И ако Велизарий - един трак се е позиционирал на най-високата позиция в Източната римска империя, как пък многобройните траки да не се позиционират в общността на хипотетичните азиатски нашественици? Не изглежда ли по-логично от това въпреки своята многобройност да са се стопили? И ако са се позиционирали със свой език, със своята изключително богата култура, в крайна сметка където и да мръднеш из територията на България виждаш остатъци само от тяхно наследство (и вчера се насладих), как е възможно да приемем, че сме потомци на ненапомнящите с нещо за себе си азиатски нашественици.

Ние сме славянобългарски народ, един от славянските народи – и това е признато в целия научен свят...
За нашествия на хуни, готи, авари, българи, славяни през 4-5-6 век има много исторически сведения... Никой древен автор не пише за нашествия на траки в сегашните ни земи, а и няма логика! Възможно ли е ромеите да не са знаели кои и какви са нападателите им? Да не са различавали хуни от траки или славяни от траки?...
Това, че тракийските племена са били многобройни през 5 век пр. н.е., не значи, че са били многобройни след десет века...
Покорени от Римската империя, повечето от тях стават наемни ромейски войни или роби /Спартак е най-известният/...

Глава двадесет и четвърта
Последната неблагодарност
Как ще събера сега сили да разкажа за последната жестокост, след като нямам нито търпението, нито великодушието на онзи, който я понесе? Моят разказ стига до лето господне 564-то, през което Юстиниан навърши осемдесет години от рождението си и трийсет и седем от своето царуване. Империята живееше най-после в мир, но този мир приличаше на успокоението на болник след жесток пристъп на треска, когато никой не може да каже дали той ще се съвземе, или ще умре.

Императорът ставаше все по-небрежен към външния си вид и в говора си; сега този твърд поборник на православието, този неуморим гонител на еретиците изпадна сам във възмутителен еретизъм относно природата на Сина Божи.

Теодора бе застъпвала гледището, че тялото на Иисус Христос е било недостъпно за плътските страсти и слабости, че е било фактически нетленно, а следователно и нечовешко тяло, защото, казваше тя, присъщо на всяка обикновена плът е тлението, освен ако не се превърне в мумия, както това е ставало в Египет, или — по волята на случая — не замръзне в леден блок. Но съгласно православното схващане Иисус е живял, до Възкресението, в тленна човешка плът и да се отрече това, означава да се изпадне в монофизитизъм и да се принизява величието на жертвата, принесена от Иисус заради човечеството.

Юстиниан започна изведнъж да застъпва гледището на Теодора (на което винаги се бе противопоставял, докато тя бе още жива), като го представяше за свое собствено откритие. Той още помнеше добре нейните аргументи. С нарочен едикт василевсът заклейми привържениците на противоположното схващане като „поклонници на тленното“. Поиска от всички патриарси и епископи да се придържат към този нов член на Символа на вярата. Разтреперани, те помолиха за малко време да си помислят, но патриархът на Константинопол, задълбочен богослов и изключително честен човек, разкъса одеждите си и посипа главата си с пепел, възкликвайки:

— Тази ерес е по-страшна дори от монофизитската заблуда! Тя граничи с богохулството на мръсните манихейци, които твърдят, че двете природи на Сина Божи са противоречиви. Скъпи мои братя, та ако по време на тукашния си земен живот Иисус Христос е бил наистина безчувствен за всички страсти и слабости (както ни уверява негова светлост василевсът), как да си обясним прочутия плач за Лазар, стенанията му на кръста и молбата да го отмине чашата на страданието? Тези постъпки, засвидетелствувани от светите евангелисти, биха били лудост или преструвка, ако тялото на Иисус е било наистина от нетленна божествена субстанция!

Катедралните свещенослужители наклеветиха патриарха и той бе свален.

Велизарий не изрази никакво становище по тези въпроси. Когато Сергий, един от по-изтъкнатите сенатори, го запита какво мисли за тях, той отвърна:

— Достатъчно трудно е да живеем съобразно Христовите заповеди и без да се объркваме с философски разсъждения за неговата природа. По-скоро бих се заел да изучавам нрава на василевса.