.
.
.

Повест първа

Човекът без фамилно име

1.

В тази книга аз съм само добросъвестен и прилежен летописец. Ето нейната история.

2.

— Не — рязко рече Баурджан Момиш-Ули, — нищо няма да ви разкажа. Не понасям тия, които пишат за войната по чужди разкази.

— Защо?

Той отговори с въпрос:

— Знаете ли какво е любов?

— Знам.

— Преди войната аз също смятах, че знам. Обичах една жена, изпитвах страст, но това не е нищо в сравнение с любовта, която възниква в боя. На войната, в битката се ражда най-силната любов и най-силната омраза, за която хора, непреживели всичко това, нямат никаква представа. Ами разбирате ли вие какво е вътрешна борба, какво е съвест?

— Разбирам — не толкова уверено отвърнах аз.

— Не, не го разбирате. Вие не знаете как воюват, как се борят двете чувства: страхът и съвестта. Най-свирепите зверове не са способни да се борят тъй жестоко, както тези две чувства. Вие познавате съвестта на труженика, съвестта на съпруга, но не знаете съвестта на войника. Хвърляли ли сте някога бомба в неприятелски блиндаж?

— Не…

— Че как тогава ще пишете за съвестта? Боецът настъпва заедно с ротата си, по него стрелят с картечници, край него падат другарите му, а той пълзи ли, пълзи. Минава един час — шестдесет минути. В минутата има шестдесет секунди и всяка секунда могат сто пъти да го убият. А той пълзи. Това е съвестта на войника.
/.../

Опитах се да споря, но Баурджан Момиш-Ули бе непреклонен.

— Не! — отряза той. — Ненавиждам лъжата, а вие няма да напишете истината.

3.

Запознахме се така.

Аз дълго търсих човек, който би могъл да ми разкаже за битката край Москва, човек, чийто разказ би обхванал целта и смисъла на операциите, а наред с това би ме повел там, където се проверява и решава всичко — в боя. Няма да описвам тези търсения. Ще кажа само необходимото.

След като бях проучил материалите, аз знаех, че докато настъпваше срещу Москва през октомври и ноември 1941 година и се мъчеше да стегне клещите около нашата столица, противникът същевременно се стремеше и направо към целта, като нанасяше главния си удар по направление на Волоколамското, а след това на Ленинградското шосе.

В тежките дни на октомври, когато немците пробиха фронта при Вязма и с танкове, мотоциклети и камиони напредваха към Москва, подстъпите към Волоколамското шосе бяха прикрити от триста и шестнадесета стрелкова дивизия „Генерал-майор Панфилов“. Когато предприе второто си, ноемврийското настъпление срещу Москва, противникът заби клин в същото направление, където се биеха пак панфиловци. В седемдневното сражение при Крюков, на тридесет километра от Москва, панфиловци заедно с други части от Червената армия задържаха натиска на немците и отблъснаха врага.

Отидох при панфиловците и без да зная още нито името, нито званието на човека, който ще ми разкаже историята на великата двумесечна битка, вярвах: ще го срещна.

И аз наистина го срещнах.

Това беше Баурджан Момиш-Ули, старши лейтенант в дните на битката пред Москва, а сега, две години по-късно, гвардейски полковник.
/.../

— Да се разберем — продължи той. — Вие сте длъжен да напишете истината. Накрая ще ми донесете книгата. Аз ще прочета първата глава и ще кажа: „Лошо, скалъпено! Слагайте на масата лявата ръка.“ Раз! Лявата ръка отсечена! Ще прочета втората глава: „Лошо, скалъпено! Слагайте на масата дясната ръка!“ Раз! Дясната ръка е отсечена! Съгласен ли сте?

— Съгласен — отговорих аз.

И двамата се шегувахме, но не се усмихвахме. Не по монголски широките му черни очи изпитателно се вглеждаха в мене.

— Добре — рече той. — Извадете хартия, вземете молив. Пишете: „Глава първа. Страх“.

/.../

Аз не знаех, че далече пред нас, оттатък Вязма, немците са разсекли фронта, прикриващ Москва, че преди четири дена Хитлер е обявил по радиото на целия свят:

„Червената армия е унищожена, пътят за Москва е открит.“

А в това време Москва напрегнато създаваше нов фронт на сто и двадесет — сто и петдесет километра от града, от рубежите, влезли в историята под названието „далечните подстъпи към столицата“. 
/.../
 

Съдете ме! 1.

Седях в блиндажа, втренчен в пода, подпрял клюмналата си глава с ръце, ей така (Баурджан Момиш-Ули ми показа как е седял), и мислех, мислех.

— Разрешете да вляза, другарю комбат!

Кимнах, без да вдигна глава.

Влезе политическият ръководител на картечната рота Джалмухамед Бозжанов.

— Аксакал — тихо промълви Бозжанов на казахски.

Аксакал, буквално преведено, значи „бяла брада“; така наричат у нас най-стария в рода, бащата. Така ме наричаше понякога Бозжанов.

Погледнах Бозжанов. Доброто му кръгло лице сега беше разстроено.

— Аксакал… В ротата има извънредно произшествие: сержант Барамбаев си е прострелял ръката.

— Барамбаев?

— Да…

Сякаш някой ми стисна сърцето. Изведнъж всичко ме заболя: гърдите, вратът, коремът. Барамбаев беше каза̀х като мен — каза̀х със сръчни ръце, командир на картечен разчет, същият, когото не видях.

— Какво направи с него? Уби ли го?

— Не… Превързах го и…

— И какво?

— Арестувах го и го доведох при вас.

— Къде е той? Докарай го тук!

Тъй… Ще рече, в моя батальон се е появил първият предател, първият самонаранил се. И при това кой? Ех, Барамбаев!…

Той влезе с бавни крачки. В първия миг не можах да го позная. Посивялото му и посърнало лице изглеждаше замръзнало като маска. Такива лица имат някои душевно болни. Бинтованата му лява ръка беше вдигната нагоре: през марлята беше избила алена кръв. Дясната му ръка трепна, но срещнал моя поглед, Барамбаев не посмя да ми отдаде чест. Ръката му плахо се отпусна.

— Говори! — заповядах аз.

— Това, другарю командир, и аз не знам как… Без да искам… И аз не знам как.

Той упорито мънкаше тази фраза.

— Говори!

Той не чу от мене ругатни, макар че сигурно ги беше очаквал. Случват се такива моменти, когато вече няма смисъл да се ругае. Барамбаев каза, че когато побягнал в гората, той се спънал, паднал и пушката гръмнала.

— Лъжа! — казах аз. — Вие сте страхливец! Изменник! Родината унищожава такива!

Погледнах си часовника: беше към три.

— Лейтенант Рахимов!

Рахимов беше началник-щаб на батальона. Той се изправи.

— Лейтенант Рахимов! Повикайте тука червеноармееца Блоха. Да се яви незабавно.

— Слушам, другарю комбат.

— След час и четвърт, точно в шестнадесет, постройте батальона на поляната пред гората… Толкова. Вървете! — заповядах аз на Рахимов.

— Какво искате да направите с мене? Какво искате да направите с мене? — бързо, сякаш го беше страх, че не ще успее да го каже, заговори Барамбаев.

— Ще ви разстрелям пред строя!

Барамбаев падна на колене. Ръцете му, здравата и бинтованата, изцапана с позорна кръв, се протегнаха към мене.

— Другарю комбат, ще кажа истината!… Другарю комбат, аз сам… аз нарочно…

— Стани! — казах аз. — Умей поне да умреш като човек.

— Простете ми!

— Стани.

Той се изправи.

— Ех, Барамбаев, Барамбаев! — меко промълви Бозжанов. — Хайде кажи: къде ти беше умът?

За миг ми се стори, че го казах самият аз, сякаш се е изтръгнало онова, на което бях заповядал: „Мълчи!“

— Не помислих… — мънкаше Барамбаев. — Нито за миг не помислих!… И аз не знам как.

Той пак се хващаше, като за сламка, за тази фраза.

— Не лъжи, Барамбаев! — рече Бозжанов. — Кажи на комбата истината.

— Това е истината, това е истината… После, като видях кръвта, се опомних: защо го направих? Дяволска работа… Не ме застрелвайте! Простете ми, другарю комбат!

Може би в този момент той действително казваше истината. Може именно това да му се е сторило: умопомрачение, мигновена катастрофа на разядената от страх душа.

Но нали тъкмо така бягат от бойното поле, тъкмо така стават престъпници пред отечеството, често пъти, без да могат после да разберат как е могло да се случи това.

Казах на Бозжанов:

— Вместо него командир на отделението ще бъде Блоха. И това отделение, хората, с които е живял и от които е побягнал, ще го разстрелят пред строя.

Бозжанов се наведе към мене и каза шепнешком:

— Аксакал, ами имаме ли право?

— Да! — отговорих аз. — Сетне ще отговарям пред когото ще, но след един час ще изпълня това, което казах. А вие подгответе донесението.

Запъхтян, в блиндажа влезе червеноармеецът Блоха. С подсмърчане, мърдайки светлите си, почти неличащи вежди, той не много свързано доложи, че се е явил.

— Знаеш ли за какво съм те повикал? — попитах аз.

— Не, другарю комбат.

— Виж го тоя… Можеш ли го позна?

Посочих му Барамбаев.

— Ех, ти!… — рече Блоха. В гласа му прозвучаха и презрение, и жал. — Чак и муцуната ти е станала някак гадна!

— Ще го разстреляте вие, вашето отделение…

Блоха пребледня. Той пое дъх с пълни гърди и каза:

— Ще го изпълним, другарю комбат.

— Вас назначавам за командир на отделението. Подгответе хората заедно с политрука Бозжанов.

След това отидох при Барамбаев и му откъснах отличителните знаци и червеноармейската звезда.

Той стоеше със сиво, замръзнало лице, отпуснал ръце.
/.../

А. Бек – "Волоколамското шосе", 1960 г.

2.
В уречения час, точно в четири, излязох пред батальона, строен във вид на буквата П. В средата на отворената, незаградена от войниците линия стоеше по шинел, без поясок, с лице към строя Барамбаев.

— Батальон, мирно! — изкомандува Рахимов.

В тишината прозвуча и секна един особен звук, винаги долавян от ухото на командира — като една мръднаха и се сковаха пушките.

В помрачената ми душа за миг проблесна радост. Не, това не е тълпа с шинели, това са войници, сила, батальон.

— По ваша заповед батальонът е строен! — отчетливо рапортува Рахимов.

В този час, на това руско поле, където пред строя стоеше човек с позорно бинтована ръка, без поясок и без звезда, всяка дума, дори, обичайната формула на рапорта, вълнуваше душите.

— Отдельонният командир Блоха! С отделението при мен! — заповядах аз.

Мълчаливо вървяха през полето — отпред дребният Блоха и огромният Галиулин, след тях Мурин и дежурилият вчера до картечницата Добряков — вървяха твърде сериозни, в тил, в крак, без да извръщат лице от биещия отстрани вятър, и неволно се мъчеха да бъдат стегнати под погледа на стотиците хора.

Но те се вълнуваха.

Блоха изкомандува:

— Отделение, стой!

Пушките с дружно движение се спуснаха от рамо при нозе; той ме погледна и забрави да доложи.

Тогава аз направих крачка към него и отдадох чест. Той отвърна със същото и не съвсем гладко изрече, както се изисква от устава, че се е явил с отделението.

Ще ме запитате: защо беше нужно това, особено в такъв час? Да, именно в този час аз се стремях да подчертая с всяка дреболия, че ние сме армия, войскова част.

Застанало в една редица, отделението по команда се обърна към строя. Аз казах:

— Другари бойци и командири! Хората, които стоят пред вас, побягнаха, когато аз извиках: „Тревога!“ и дадох командата: „На оръжие!“ След една минута те се опомниха и се върнаха. Но един не се върна — онзи, който беше техен командир. Той си простреля ръката, за да се отклони от фронта. Този страхливец, изменник на родината, сега ще бъде разстрелян по моя заповед. Ето го!

Аз се обърнах към Барамбаев и го посочих с пръст. Той гледаше мене, само мене и се мъчеше да съзре някаква надежда.

Аз продължих:

— Той обича живота, иска да се наслаждава на въздуха, земята, небето. И той решава така: вие умирайте, а аз ще живея. Тъй живеят паразитите — на чужд гръб.

Всички ме слушаха, без да помръднат.

Стотиците хора, които стояха пред мене, знаеха: не всички ще останат живи, смъртта ще грабне някои от редиците. Но всички в тези минути прекрачваха някаква черта и аз изразявах с думи онова, което беше трепнало в душите им.

— Да, в боя ще има убити. Но онези, които ще загинат като воини, не ще бъдат забравени от родината. Синовете и дъщерите с гордост ще казват: „Баща ни е герой от Отечествената война.“ Същото ще кажат и внуците, и правнуците. Но нима ние ще загинем? Не. Воинът отива в бой не за да умре, а за да убие врага. И онзи, който, след като е участвувал в боеве, след като е изпълнил воинския си дълг, се върне у дома, също ще бъде наричан герой от Отечествената война. Колко гордо, колко сладко звучи това: герой! Ние, честните бойци, ще вкусим сладостта на славата, а ти — аз пак се обърнах към Барамбаев, — ти ще останеш, захвърлен тук като мърша, без чест и без съвест. Децата ти ще се отрекат от тебе.

— Простете ми… — тихо промълви Барамбаев на казахски.

— Какво, за децата ли си спомни? Те са станали деца на предател. Те ще се срамуват от тебе, ще крият кой е бил баща им. Жена ти ще стане вдовица на страхливец, на изменник, разстрелян пред строя. Тя с ужас ще си спомня онзи нещастен ден, когато е решила да стане твоя жена. Ще пишем за теб в родния край. Нека всички там да узнаят, че ние самите сме те унищожили.

— Простете ми… Пратете ме в бой…

Барамбаев промълви това не особено ясно, но аз почувствувах: всички са го чули.

— Не! — казах аз. — Ние всички ще отидем в бой! Целият батальон ще отиде в бой! Виждаш ли тези бойци, които съм извикал от строя? Познаваш ли ги? Това е отделението, което си командувал. Те побягнаха заедно с тебе, но се върнаха. Те не са лишени от честта да отидат в бой. Ти си живял с тях, ял си от общата котелка, спал си до тях, под същия шинел, като честен войник. Те ще отидат в бой. И Блоха и Галиулин, и Добряков, и Мурин — всички ще отидат в бой, ще отидат срещу куршумите и снарядите. Но първо ще разстрелят тебе — страхливеца, който избяга от боя!

И аз дадох команда:

— Отделение, кръ-гом!

Пребледнели изведнъж, бойците се обърнаха. Усетих, че и моето лице изстина.

— Червеноармец Блоха! Свали от изменника шинела!

Блоха мрачно отиде при Барамбаев. Аз видях: незабинтованата дясна ръка на Барамбаев се вдигна и започна сама да откопчава кукичките. Това ме порази. Не, той, който сякаш най-много от всичко жадуваше да остане жив, нямаше воля за живот — той безволно приемаше смъртта.

Шинелът е свален. Блоха го захвърли настрана и се върна при отделението.

— Изменник, кръ-гом!

Барамбаев ме погледна за последен път умолително и се обърна гърбом. Аз изкомандувах:

— По страхливеца, изменника на родината, нарушителя на клетвата… отделение…

Пушките се вдигнаха и замряха. Но една от тях трепереше. Мурин стоеше с побелели устни, той се тресеше.

И изведнъж ми стана непоносимо жал за Барамбаев.

3.
От треперещата в ръцете на Мурин пушка сякаш долиташе до мене: „Пощади го, прости му!“

И войниците, невлизали още в бой, неизпитали още жестокост към страхливците, напрегнато чакащи ей сега да изрека „Огън!“, също като че ли молеха: „Недей така, прости му!“

И вятърът изведнъж стихна за минута, чак и въздухът замря, сякаш, за да чуя тази няма молба.

Аз виждах широкия гръб на Галиулин, извисил се с цяла глава над редицата. Готов да изпълни командата, той, казахът, стоеше и се целеше в казах, който тука, далеч от родината, само до преди няколко часа е бил най-близкият му човек. От неговия, на Галиулин, гръб до мене стигаше също: „Не ме карай! Прости му!“

Спомних си всичко хубаво, което знаех за Барамбаев: спомних си колко грижливо и сръчно, също като оръжеен майстор, сглобяваше и разглобяваше картечницата, как тайно съм се гордял: „Ето и ние, казахите, ставаме народ от механици.“

… Не съм звяр, аз съм човек… И извиках:

— Остави!

Насочените пушки сякаш не се отпуснаха, ами паднаха като чугунени. И тежестта падна от сърцата.

— Барамбаев! — викнах аз.

Той се обърна, загледа с питащи, невярващи още, но пламнали вече за живот очи.

— Облечи си шинела!

— Аз ли?

— Обличай… Върви в строя, в отделението!

Той слисано се усмихна, грабна с двете си ръце шинела, започна да си го слага тичешком, без да може да улучи ръкавите, и се спусна при отделението.

Мурин, добрият очилат Мурин, чиято пушка беше треперила, незабелязано го викаше с китката на отпуснатата си ръка — „Застани до мене!“ — а сетне другарски го мушна в ребрата. Барамбаев беше отново боец, другар.

Аз се приближих и го тупнах по рамото:

— Ще се сражаваш ли сега?

Той закима и се засмя. И всички наоколо се заусмихваха. На всички ни олекна…

На вас също сигурно ви е олекнало? И онези, които ще четат тази повест, също сигурно ще си отдъхнат с облекчение, когато стигнат до командата „Остави!“.

А всъщност не беше така. Аз само си го представих, то ми се мярна като мечта.

Беше другояче.

Когато забелязах, че на Мурин му трепери пушката, аз извиках:

— Мурин, трепериш ли?

Той се сепна, изправи се и притисна приклада по-здраво, ръката му стана твърда. Аз повторих командата:

— По страхливеца, изменника на родината, нарушителя на клетвата… отделение… огън!

И страхливецът бе разстрелян.

Съдете ме!

Едно време баща ми, чергаринът, бил ухапан в пустинята от отровен паяк. Баща ми бил сам сред пясъците, с него нямало никой, освен камилата му. Отровата на този паяк е смъртоносна. Баща ми измъкнал нож и изрязал къс месо от собственото си тяло — там, където го ухапал паякът.

Така постъпих и аз сега: с нож изрязах къс от собственото си тяло.

Аз съм човек. Всичко човешко крещеше в мене: „Недей, съжали го, прости!“ Но не простих.

Аз съм командир, баща. Аз убивах свой син, но пред мене стояха стотици синове. Длъжен бях с кръв да запечатам в душите: за изменника няма и не ще има пощада!

Исках всеки боец да знае: обземе ли те страх, измениш ли, няма да има прошка, колкото и да ми се иска да простя.

Напишете всичко това, нека го прочете всеки, който е облякъл или се кани да облече войнишкия шинел. Нека знаят: може да си бил добър, може по-рано да са те обичали и хвалили; но какъвто и да си, за войнишко престъпление, за страхливост, за измяна ще бъдеш наказан със смърт.

Да, за Волоколамското шосе и за генерал Панфилов знам още от V–ти клас от директора на училището, който ни беше учител по пеене.

— Родината това си ти! Убий онзи, който иска да убие тебе! За кого е нужно това? За тебе, за твоята жена, за баща ти и майка ти, за твоите деца!

Бойците слушаха. До тях приседна политическият ръководител Дордия, той ме гледаше с отметната глава и от време на време примигаше, когато на миглите му падаха пухкави снежинки. Понякога на лицето му се появяваше неволна усмивка.

Докато говорех, се обръщах и към него. Исках и той, политическият ръководител Дордия, който се подготвяше, както и всички, за първия бой, да се увери: жестоката истина на войната не е в думата „умри“, а в думата „убий“.

Аз не употребявах термина „инстинкт“, но го призовавах, него, могъщия инстинкт за запазване на живота.

Стремях се да го възбудя и да го изостря за победа в боя.

— Врагът идва, за да убие и тебе, и мене — продължавах аз. — Аз те уча, искам от тебе: убий го, съумей да го убиеш, защото и аз искам да живея. И всеки от нас ти повелява, всеки ти заповядва: убий, ние искаме да живеем! И ти искаш от другаря си — длъжен си да го искаш, ако наистина искаш да живееш — убий! Родината, това си ти, родината, това сме ние, нашите семейства, нашите майки, нашите жени и деца. Родината, това е нашият народ. Може все пак да те настигне някой куршум, но първо убий! Изтреби, колкото можеш! С това ще запазиш жив него, и него, и него (аз сочех с пръст бойците), другарите по окоп и пушка! Аз, вашият командир, искам да изпълня повелята на вашите жени и майки, повелята на нашия народ, искам да ви водя в бой не за да мрете, а за да останете живи! Ясно ли е? Това е! Ротният командир! Да се заведат войниците на огневите точки.

.......

какво да очакваш.

Генерал Иван Василиевич Панфилоф
1.
Той дойде при нас на следващия ден, на тринадесети.

Ние не го очаквахме, но така се случи, че сякаш нарочно в щаба бяха повиканите от мене ротни командири.

Трябва ли да описвам щабното ни помещение? Огледайте се наоколо: там, в подмосковната гора, нашето обиталище беше същият такъв блиндаж — вкопана в земята кутия от сурови дървета, на стените на която не можеш се облегна: ще се залепиш за смолата. Ден и нощ гореше лампа. Навън в разни посоки излизаха жици, сякаш събрани тука в юмрук.

Командирите отбелязваха на картите схемата на минните полета, които трябваше да се минират през нощта. За превозните средства оставаше открит само широкият път с моста край село Новлянское: другите пътища, водещи към линията, се минираха.
/.../
Без да натиска, с тънки щрихи Панфилов набеляза няколко прохода в минните заграждения. Аз все още не разбирах — защо? А Панфилов с леки драсвания на обикновения черен молив (други не обичаше) зачерта красивото изображение на отбранителната ни линия и означи стрелка, устремена напред, към разположението на немците.

Не можех да разбера какво иска. Дали искаше да минем в настъпление, да атакуваме трупащата се немска армия? И то след като съобщи, че ни вземат една рота, че на батальона предстои да се разтегли на още един — един и половина километра? След като каза, че сега трябва да бъдем триж по-умни и триж по-предпазливи? След като изрече: „до Волоколамск“? И какво е това, заповед ли е? Но нима така се заповядва?

— На ваше място — рече той, леко защриховайки стрелката — бих помислил за следното…

От върха на стрелката, насочена към разположението на немците, той прокара извивка, обозначаваща връщане към нашата линия, и ме погледна.

— … бих помислил… Защото на вашата картинка и мисъл за такова нещо не виждам.

Панфилов извади часовника си и се обърна към самовара.

— Този господин също иска внимание. Да пием по чаша чай — и да вървим.

„Лошо, другарю Момиш-Ули!“
1.
Бих искал да разкажа още много неща за това, как се готвехме за боевете, как идваше в батальона генерал Панфилов, как беседваше с войниците, как повтаряше на тях и на мен: „Победата се кове преди боя.“

Но… да оставим всичко това.

Стигнахме най-сетне до онова, заради което бяхме грабнали пушки, заради което бяхме се учили на войнишкия занаят, заради което в армията пред командира стоят „мирно“ и винаги, без всякакво възражение, му се подчиняват. Стигнахме до онова, което се нарича „бой“.

Пристигнали в околностите на Москва, ние излязохме на позиция близо до Волоколамск. Към тази линия на тринадесети октомври потегли противникът — моторизирана, школувана разбойническа армия, пробила далече на запад нашия фронт, нанасяща удар срещу Москва — последния, както смятаха немците, удар на „светкавичната“ война.

Същия ден, на тринадесети, когато разузнаването за първи път донесе, че пред нас има немци, в батальона, както знаете, дойде генерал Панфилов.

След като изпи две чаши силен чай, Панфилов си погледна часовника и рече:

— Благодаря, другарю Момиш-Ули. Стига толкова. Да вървим на позициите.

Излязохме. Наблизо, на края на гората, чакаше колата на генерала. Задните колелета бяха плътно омотани с вериги, стоманените халки бяха пълни с потъмнял пресован сняг.

Всичко наоколо беше покрито със сняг. Тези дни времето беше станало като за шейни. Стягаше лек мраз. От небето, забулено с облаци, беше изчезнало светещото белезникаво петно, зад което денем се долавяше слънцето; хоризонтът светлееше в оскъдни жълтеникави тонове. Но в снежната белота вечерта изглеждаше светла.

След пет минути бяхме в разположението на втора рота.

Панфилов леко скачаше в окопите, завираше се под гредореда, разглеждаше през прорезите далечината, проверяваше сектора на обстрела; взимаше пушка и се премерваше, за да опита удобно ли е за стрелба; задаваше на бойците обикновени въпроси. „Как ви хранят?“, „Стига ли ви тютюнът?“. Отговаряха му устремили към него очакващи очи.

По окопите беше се разнесла вестта, донесена от разузнавачите: пред нас има немци. Панфилов приказваше, шегуваше се, но погледите си оставаха очакващи — бойците сякаш чакаха: ей сега генералът ще каже някаква особена дума, която човек трябва да знае в боя, благодарение на която вражата сила няма да е вече страшна.

След като се отби в няколко окопа, Панфилов мълком тръгна по брега на тъмната незамръзнала Руза. Гледаше надолу както винаги, когато се замисляше.

Към генерала бегом се приближи, оправяйки пътем ушанката си, изпод която се показваха грижливо изравнени прошарени слепоочия, командирът на ротата Севрюков. Зад него, запазили дистанция от три-четири крачки, без да изостават и без да го настигат, тичаха няколко червеноармейци.

Панфилов изслуша рапорта и попита:

— Ами каква е тази свита?

— Моите свръзки, другарю генерал.

— И навсякъде ли така тичат подире ви?

— Разбира се, другарю генерал, ами ако изведнъж нещо…

— Добре, много добре. И окопите ви, другарю Севрюков са направени както трябва.

Възрастното лице на бившия главен счетоводител се изчерви от удоволствие.

— Помислих си така, другарю генерал — разсъдливо заговори той, — може да поискате да съберете ротата, да побеседвате. А свръзките са на място. Това са, другарю генерал, бързоходци. Само да заповядате, другарю генерал, и след двадесет минути ротата ще бъде тука.

Панфилов извади часовника си, погледна го, помисли си.

— След двадесет минути ли? Тука? Добре, много добре… Ами кажете ми, другарю Севрюков, след колко минути бихте могли да съсредоточите ротата там?

Панфилов бързо се обърна и посочи отсрещния бряг на Руза.

— Там ли? — попита Севрюков.

— Да.

Севрюков погледна показалеца на генерала, после точката, към която водеше някаква въображаема права линия от показалеца. Беше още достатъчно светло, за да може да се види ясно — показалецът сочеше гората на отсрещния бряг.

Но Севрюков пак попита:

— На другата страна ли?

— Да, да, на другата, другарю Севрюков.

Севрюков погледна черната вода, обърна глава натам, където на километър и половина зад една издатина на брега се криеше мост, извади носната си кърпа, непохватно се изсекна и пак се вторачи във водата.

Панфилов мълчеше и чакаше.

— Не зная… През борда ли, другарю генерал? Там по средата е дълбоко до над кръста. Ще измокря хората, другарю генерал.

— Не, защо да ги мокрите? Не е лято… Хайде да воюваме някак неподмокрени. Е, другарю Севрюков, след колко минути?

— Не зная… Няма да мине само с минути, другарю генерал.

Панфилов се обърна към мене.

— Лошо, другарю Момиш-Ули! — отчетливо рече той.

За първи път генерал Панфилов ми каза „лошо“. Това не беше се случвало преди, не се случи и после, по време на боевете край Москва.

— Лошо! — повтори той. — Защо не са подготвени мостчета за преминаване? Защо няма салове, лодки? Заровили сте се в земята, заровили сте се грамотно, умно. Сега само чакате да ви удари немецът. Това вече не е умно. Ами ако бъде изгодно да се нанесе насрещен удар? Ако вие самите имате възможност да го ударите? Готови ли сте за това? Противникът сега е станал безочлив, самоуверен, трябва да използувате това обстоятелство. Това, другарю Момиш-Ули, не сте го обмислили.

Той говореше сурово, без обичайната си благост, без да смекчи този път с нещо своята рязкост. Застанал „мирно“, изчервен, слушах мъмренето.

2.
Генералът пак се обърна към Севрюков:

— Та, казвате, другарю Севрюков, че не ще можете бързо да се съсредоточите там? Лошо! Поразмислете за това. А колко време ще ви отнеме флангово престрояване?

— Флангово престрояване ли? Коя линия да заема, другарю генерал?

Панфилов посочи края на гората, където бе скрит командният пункт на батальона, откъдето, направила през бялото поле пъртина, неразличима вече в здрача, беше ни докарала тука колата.

— Ето ви линия, другарю Севрюков: от гората до брега. Задачата е да се прикрие батальонът откъм фланга.

Севрюков се позамисли.

— Петнадесет до двадесет минути, другарю генерал.

Панфилов се оживи:

— Да не си измисляте? Я хайде, хайде… Командувайте, другарю Севрюков. Гледам по часовник.

Севрюков козирува, завъртя се и без да бърза, се запъти към свръзките си. Около половин минута той оглеждаше мълком местността. Аз му виках с поглед: „Защо се туткаш? Не ставай мухльо! По-скоро! По-скоро!“ И изведнъж чух дрезгав шепот.

— Браво, мисли!

Това с усмивка ми пошепна Панфилов. Лицето му вече не беше строго. То с любопитство следеше Севрюков.

А Севрюков вече сочеше ориентирите на свръзките. Ние чухме:

— Картечният взвод прикрива, след това се изтегля последен… Муратов, бегом!

Панфилов не можа да се сдържи и кимна. Четиридесетгодишният лейтенант, бивш главен счетоводител на тютюнева фабрика в Алма-Ата, явно му харесваше.

А Муратов, дребният здравеняк татарин, вече се носеше по брега и изпод ботушите му изхвърчаха буци сняг. Към гората се спусна високият Белвицки, преди войната студент в педагогически техникум. Той се изправи като върлина на линията, набелязана от генерала. През ума ми мина: „Грешка! Под обстрел така не можеш стоя!“ Но Севрюков вече му махна яростно с ръка, за да го накара да се наведе. Белвицки не разбираше. Севрюков сам приклекна и войникът се досети.

А в сгъстяващия се здрач най-сетне се появи първата тичаща към гората верига. Познах снажната фигура на Галиулин, привел се при тичането под тялото на картечницата, но дори и сега той се извисяваше над другите.

Картечният взвод залегна.

Покрай него към гората се носеха стрелци с едва личащи оттук чертички на взетите „за бой с нож“ пушки. Ето, те вече падат в снега — на бялото поле с тъмни точки се набелязва новата отбранителна линия.

Струваше ми се, че часовникът, който държеше и от време на време поглеждаше Панфилов, трака вътре в мене. Всеки удар изричаше: „Добре, добре, добре!“ Дали ще ме разберете? Че нали това беше моят батальон, мое творение, в което бях вложил всичко, каквото притежавах; батальонът, за който според устава съм длъжен да казвам „аз“. И изведнъж пак ми дойде на ума: „Ами дали ще успеем да маневрираме така под обстрел, когато над полето ще се носят куршуми, когато с тътен ще избухват снаряди и мини? Ами ако тогава някой, обзет от паника, извика: «Обкръжават ни!» и се втурне в гората? Ами ако другите се заразят и се спуснат подире му? Не, не! Такъв на място ще го унищожат командирите, такъв ще го застрелят самите бойци! А часовникът — или сърцето ми — тракаше: «Сигурен ли си? Сигурен ли си?» Стиснал зъби, аз отговарях: Сигурен, сигурен, сигурен!“.

Бойците вече изтичваха край нас, лягаха наблизо, веднага се залавяха за сапьорните лопатки и насипваха пред себе си купчинки сняг. Бързоходците на Севрюков се върнаха при него.

Над полето, забулено вече с виолетови сенки, отново се появи силуетът на Галиулин с тялото на картечницата на богатирския гръб. Картечният взвод, след като беше прикрил престрояващата се рота, се изтегляше и заемаше мястото си в редицата. Сега тичаше само един изостанал войник. Севрюков го следеше с поглед. Почака и той да се просне на снега и се приближи към Панфилов.

— Другарю генерал! Съгласно вашата заповед ротата извърши флангово престрояване. Посочената от вас отбранителна линия е заета.

Панфилов присви очи и се взря в часовника.

— Чудесно! — възкликна той. — Осемнадесет и половина минути. Отлично, другарю Севрюков! Отлично, другарю Момиш-Ули! Сега няма да си отида, докато не кажа „благодаря“ на бойците. Ако с такива юнаци не бием немците, закъде сме тогава? Какви по-добри бойци ни трябват? Я дайте насам ротата, другарю Севрюков.

Пак се понесоха бързоходците и скоро на взводни колони, бегом, ротата се събра пред генерала. Севрюков подравни строя, изкомандува „Мирно!“ и доложи на генерала. В сгъстилата се тъмнина лицата вече не се виждаха, но контурите на строя рязко изпъкваха.

Панфилов не обичаше да държи речи, обикновено той предпочиташе да беседва с насядали наоколо му бойци, но този път се обърна към ротата със слово, наистина много кратко, което трая само две-три минути.

Без да сдържа радостта си, той похвали бойците.

— Като стар войник ще ви кажа, другари — тихо говореше той, — с такива бойци нищо не може да уплаши генерала.

Дори без да се вижда лицето му, по гласа можеше да се долови, че се усмихва. Като помълча, той запита, сякаш се обръщаше към самия себе си:

— Какво е това „боец“? Боецът на всички се подчинява, пред всеки командир стои „мирно“, изпълнява заповеди. Това е „низш чин“, както се казваше по-рано. Но какво е заповедта без боеца? Тя е мисъл, игра на ума, мечта. Най-добрата, най-умната заповед ще си остане само мечта, фантазия, ако боецът е подготвен лошо. Боеготовността на армията, другари, е преди всичко боеготовността на войника. На война решаващата сила е боецът.

Аз долавях с какво внимание всички слушаха Панфилов.

— Когато ротите действуват така, както току-що действувахте вие, така изпълняват заповедта, тогава… тогава няма да види немецът Москва. Благодаря ви, другари, за отличната бойна подготовка! Благодаря за службата!

Над полето проехтя:

— Служим на Съветския съюз!

И пак стана много тихо.

— Благодаря ви, другарю Севрюков — каза генералът и стисна ръка на ротния командир. — С такива орли и аз ставам орел!

В тишината го чуха всички. И пак по гласа му човек можеше да се досети, че Панфилов се усмихва. А бойците? Дали се усмихват? Нали се случва понякога тъй, че усмивката се усеща в мрака и в безмълвието, но моето ту се размиваше, ту рязко изпъкваше. Аз знаех: че след мъмренето, което ме терзаеше, аз не изпитвах онова чудесно чувство, че съм едно цяло с моите бойци, чувство, за което ви разказвах, което неведнъж ме е спохождало като награда, като щастие. Аз не виждах лицата. Може би войниците се усмихваха, а може би все още се измъчваха, все още не бяха весели, все още очакваха от генерала някаква особена дума, дума, която помага в боя, без да осъзнаят, че тази дума е вече казана.

Не чувах дишането на ротата, не виждах нейното лице. И това заедно с мъмренето беше наказание за някаква голяма грешка. В какво се състоеше тя?

Преповтарях си наум резките думи на генерала. „Дори и мисъл за такова нещо не виждам“ — беше казал той и бе посочил със стрелка удар срещу врага. Мисъл! Да, нещо не бях домислил, нещо не бях донаправил. И не само в разположението на минните полета, в средствата за преминаване на реката, но и в душите на бойците. Но какво именно? Ех, победа, само победа в боя — ето какво ни трябва!

Изпратих генерала до колата.

— По-грижливо да водите разузнаването — каза той, като сложи крак на стъпалото. — Изпращайте и все изпращайте хора напред. Няма защо цялото време да седят свити в земята, нека видят немците преди боя.

Той ми стисна ръка за сбогом, задържа я в своята и продължи:

— Знаете ли, другарю Момиш-Ули, какво още не достига на батальона? Веднъж да бият немците!

Аз трепнах. Това беше същото, което страстно желаех и аз.

— Тогава, другарю Момиш-Ули, това ще бъде не батальон, не — това ще бъде булат! Знаете ли какво е булат? Гравирана стомана, стомана с такава рисунка, която нищо на света не може да заличи. Разбрахте ли ме?

— Да, аксакал.

Сам не зная как се изтръгна от мене тази дума. Аз нарекох Панфилов така, както Бозжанов наричаше мене, както ние, казахите, се обръщаме към най-стария в рода, към бащата.

Усетих ръкостискането му.

— Недейте чака, ами търсете случай. И щом ви падне — бийте! Направете си сметка и бийте! Обмислете това, другарю Момиш-Ули.

И той пак ме попита, привел се към мене в желанието си да ме види по-ясно в полумрака:

— Разбрахте ли ме?

— Да, другарю генерал.

Панфилов с двете си ръце, по казахски, стисна моята ръка. Това беше ласка.

Вратичката хлопна след него. Колата потегли по снежното поле със затъмнени фарове. А аз стоях ли, стоях, устремил поглед след генерала.

3.
През нощта изготвихме график.

С присъщата си деловитост Рахимов начерта малка таблица.

На разсъмване три отделения — по едно от всяка стрелкова рота — по разни пътища тръгнаха на разузнаване. След това през два часа, по график, отделение след отделение отиваха отвъд реката, напред, там, откъдето наближаваха немците. На бойците се поставяше само една задача — да погледат. Засега нищо друго. Да погледат, да видят жив немец и да се върнат.

Исках бойците да се уверят, че срещу нас настъпват не покрити с люспи опашати чудовища, не върколаци, не огнедишащи дракони, а хора, хора с развратена, разбойническа душа, но със също такива тела, както нашите, с човешка кожа, която лесно се пробива с щик и куршум, същества, които могат да бъдат убити.

Предпазливо, без да излизат от гората, бойците допълзяваха към селата, тихичко се обаждаха на колхозниците, разузнаваха къде са немците, колко са. И след като поразпитваха, промъкваха се да погледат немците. Първия път това беше малко страшно, но бойците отиваха. Отиваха напред! Иззад храсти, иззад някой плет, от някой трап, от стърнища, от бостани, те разглеждаха какви са те, враговете, които идат, за да ни убият.

И отделение след отделение се връщаха. Червеноармейците в надпревара разправяха как немците ходели из селото, миели се, ядели, стреляли по кокошките, смеели се, ломотили си нещо на немски.

Рахимов разпитваше командирите на отделенията, изясняваше числеността и въоръжението на противника, придвижванията му и грижливо всичко записваше. Аз пък, слушайки същите донесения, се вглеждах в лицата, мъчех се да доловя пулса на батальона. Мнозина се завръщаха оживени, но в погледа на някои все още имаше тъга — тях още ги измъчваше страхът.

Едно от отделенията начело с Курбатов се върна особено весело.

Загледал ме със смеещи се черни очи, Курбатов юнашки козирува, тракна токове и каза:

— Разрешете да доложа, другарю комбат. Вашата заповед не е изпълнена.

— Как така?

— Вие заповядахте да не се стреля, а мен ми трепна ръката. Аз стрелях два пъти… И боецът Гаркуша също.

— И какво стана?

— Двамина свалих, другарю командир. Доядя ме — на една жена свинята искаха да вземат… Тя се вкопчила в единия, лежи на земята, крещи. Той с ботуша я рита в лицето. Не ми изтрая сърцето, примерих се — прас, прас! И боецът Гаркуша също. Те току забиха нос в земята…

Но преди два-три дена бяхме разбрали, че пред нашата линия се е появила Хитлеровата армия, направила пробив край Вязма, че друга линия войски зад нас няма, че Волоколамск и Волоколамското шосе — правият път за Москва — са преградени само от нашата дивизия, разтегнала се по този многокилометров фронт, и от няколко противотанкови артилерийски полка.

Така се бяха стекли обстоятелствата на войната. Такава беше задачата, възложена на Червената армия в този момент: да спре врага пред Москва с малобройни сили, да го задържи, докато не дойдат подкрепления.

3.
Разрешете ми да не употребявам изрази като: родината заповяда, родината изиска. Искам да бъда пестелив в думите, когато приказваме за любовта към родината.

Можете да не се съмнявате, аз сигурно също така остро както и вие чувствувам какво представлява страната, която ние браним и в която живеем.

Цялата ми обич, цялата ми страст, всичките сили на моята душа в онези дни бяха устремени към едно — как да изпълня задачата, която се беше паднала на батальона, как да задържа линията.

Легнал на походното легло, аз виждах как противникът ще измине за няколко часа тези дванадесет-петнадесет километра от незащитената ивица, която в този момент все още ни отделяше от немците, и ще излезе на брега на Руза, при нашите прикрития. Срещнал съпротива и открил отбранителна линия, под булото на нощта, той тайно ще съсредоточи някъде в гората — в точка, избрана от самия него — една ударна група, ще придвижи напред артилерията и след това, напълно подготвен, построил войските си по любимия си начин — във вид на клин — ще се втурне напред на тесен фронт — на пространство от половин или един километър. А всеки километър от района на нашия батальон се прикриваше само от един стрелкови взвод и едно картечно отделение.

И аз нямах резерви. Съотношението на разстоянията показваше, че с един стремителен и неочакван удар немците ще могат да пробият нашата линия, преди да успеят силите от другите участъци да дойдат там — на някой неизвестен километър.

Не може ли, като се поставя на мястото на противника, да налучкам онзи пункт, който той, немецът, ще сметне за най-изгоден, най-подходящ за атака? Но нали и той, противникът, не е глупак. Аз се мъча да се поставя на неговото място, а той, подлецът, ще се поставя на моето.

Разбира се, той много лесно ще отгатне моите съображения и ще намери начин да ме надхитри. Ще удари на едно място, аз ще побързам да насоча натам ротите, ще изпратя минохвъргачки и оръдия, а в това време друга група ще мине през оголения фронт.

Може би още сега, на разстояние от двадесет километра, той вече с усмивка чете моите мисли.

Виждах въображаемия облик на командира на струпващата се срещу нас немска групировка. Пред мене се появи високомерна, гладко избръсната физиономия на хитлерист с полковнишки, а може би и с генералски пагони.

Срещу нашите осем километра, срещу моя батальон той разполага или днес-утре ще разполага приблизително с една дивизия, придвижваща се от дълбочината на фронта. Напрегнато се вглеждах мислено в немския военачалник, от когото още сега, както лежех на походното легло, трябваше да спечеля сражението — безмълвното сражение на ум с ум — мъчех се да проникна в неговите мисли, неговите планове и си повтарях: недей разчита, Баурджан, че имаш пред себе си глупак.

Но очите, които виждах във фантазията си — остри, сурови, немлади — очи, в които можеше да пламти военен жар, които можеха с интерес продължително да се вглеждат в картата, сега не бяха оживени от играта на ума, в тях не бляскаше мисъл. Той, немският полковник или генерал, ме презираше, презираше противостоящия му батальон — няколкото стотин червеноармейци, заградили на подстъпите към Москва осем километра от фронта. Беше му скучно. Войната на изток, според неговите представи, беше спечелена, пътят за Москва — открит. Той ни пренебрегваше, не ни удостояваше с усилията на мозъка си.

Може би греша? Може би уроците на войната — героичната съпротива на граничните части на Червената армия, отбранителното сражение при Смоленск, отбраната на Одеса, Ленинград — са го накарали да се позамисли? Може би и нашето нощно нападение, нашето предизвикателство са му показали, че при Москва предстои жестока борба?

Надали… На него, завоевателя, който заедно с Хитлеровата армия за четири месеца е изминал хиляда километра от границата до Московска област, който е командувал дивизия в операцията при Вязма, където бе раздробен Централният ни фронт, на него, убедения, че след няколко дни от автомобил ще разглежда площадите и улиците на Москва — на него нощното нападение на сто червеноармейци му се е сторило като партизански набег, каквито ще има доста и в бъдеще, с които ще се справят тайната полиция и военната жандармерия.

Едно вътрешно чувство ми подсказваше: налучкал си, проникнал си в черепната му кутия. В мозъка ми нахлу омраза. Презираш? Скучаеш? Чакай, ние ще те накараме да мислиш!

А засега… Засега от него, „професионалния победител“, който вече не благоволява да се затруднява с мисли, трябва да чакаме действия по шаблон. Този шаблон е известен. Изминава за няколко часа тези дванадесет-петнадесет километра незащитена ивица и разбива бойната ни охрана… Усмихнах се. След като проникнах в черепната кутия на врага, не бях отишъл много напред: бях направил кръг и стигнах там, откъдето бях започнал.

4.
Казах: шаблонът е известен. Дали е така?

Аз познавах войната от литературата, от учебниците, уставите, от разговори с хора, участвували в боеве, бях участвувал в учения, бях учил войници, бях излязъл с тях на фронта и все пак войната оставаше за мене тайна, както и за всеки, който лично не е участвувал в бой.

В Полша, във Франция, хитлеристите бяха демонстрирали своя начин да водят война: пробили линията на войските на няколко места, немците стремително се придвижваха напред с танкове, камиони и мотоциклети, а след това потискаха съпротивата на разкъсаните обкръжени групи. Така се мъчеха да действуват и при нас.

Когато размишлявах и аз употребявах шаблонните думи: като разбият, като направят пробив, като потискат… Но какво е това? Защо „като потискат“? Как става това?

Без да погледна картата, която знаех наизуст, виждах лъкатушните брегове на тясната бавна Руза, нашата линия — веригата от картечни гнезда и стрелкови трапчета. Отзад, в гората, имаше скрити осем оръдия, придадени към батальона; отпред, на брега, имаше направен отвесен противотанков наклон, наричан на военен език „ескарп“.

Погледът продължаваше нататък, отвъд реката, на противниковата страна. Аз виждах подробно ивицата помежду, която още не беше заета от хитлеристите; но вече бе напусната от нас; виждах пътищата, водещи от пунктовете на немското съсредоточаване към нашите прикрития; виждах долове и гори, сякаш специално предназначение за засади. Сърцето ме болеше, когато си представях как немските колони, без да срещат съпротива, ще се придвижват край тези долове и тези гори, днес още достъпни за нас, където биха могли да се притаят ротите.

В ума ми вече възникваше идея за удар откъм тила, удар от засада, в опашката на неразгърналите се колони, които ще се намерят притиснати между два огъня.

Възникваше план за насрещен бой: аз самият внезапно да атакувам противника, докато той се приближава към нас. Но с какви сили? Да изведа батальона от укритията?

Когато наскоро посети батальона, генерал Панфилов настойчиво насочваше вниманието ми към възможността при случай да нанеса насрещен удар.

Но нали имам само седемстотин души на осемкилометров фронт? Нали не мога да изведа целия батальон и да оставя линията без отбрана? С какви думи да ви опиша тази мъка на командира: силите не стигат, силите не стигат…

Когато се поставях на мястото на противника, виждах много начини да реша неговата задача — да направи пробив в линията на моя батальон — а сам аз не можех да създам план, не можех да намеря ход, с който да предотвратя пробива на линията.

Аз се терзаех, ругаех себе си. Цялото тяло ме болеше като пребито.

И пред мен изведнъж блеснаха думите, които отдавна търсех в ума си. Удар по психиката! В тази минута най-после успях за самия себе си да нарека по име тайната на боя, тайната на победата в боя.

Удар по психиката! По мозъка! По душата!

Колкото и да е странно, но тази минута, в която като че ли нищо не бе станало, се вряза в паметта ми наред с най-силните изживявания през войната.

Удар по психиката! Но нали не съществуват никакви лъчи-хикс за въздействие върху психиката. Нали войната се води с оръжия за физическо изтребление, нали те, тези оръжия, поразяват тялото, а не душата, не психиката. Не и душата! И след като е поразена психиката, след като е сломен духът, можеш да гониш, да настигаш, да убиваш, да пленяваш тълпи от врагове.

Противникът се стреми да извърши това с нас. Веднъж, господин „великогерманецо“, ти сполучи в това срещу мене, срещу моя взвод. Сега — край!

На Брудни казах:

— Виж какво… Взвод все пак засега няма да ти дам. Но от немците, струва ми се, вече не те е страх. Ще те изпращам при тях. Назначавам те за командир на разузнаването.

Той радостно скочи.

— Слушам, другарю комбат!

Изпратих го да си върви.

Удар по психиката! Нали това е известно от най-древни времена. И от най-древни времена това се постига чрез изненада. И не е ли в това изкуството на боя, изкуството на тактиката — с изненада да зашеметиш врага и да запазиш от подобна изненада своите войски?

Тези идеи не са нови, човек може да ги намери в книгите; но във войната аз ги откривах наново след много, често пъти мъчителни размишления, след сполуки и несполуки в боя. Те бяха се мяркали смътно пред мен и в предишните дни. Но сега най-после тайната на боя бе ясна!

Така ми се струваше.

Обаче още същия ден, няколко часа по-късно, противникът ми доказа, че съвсем не съм разбрал всичко, доказа ми, че съществуват и други закони на боя. А във войната, както е известно, доказателствата не са същите, както в логиката или в математиката. Във войната се доказва с кръв.