.
.
.
КОНСТАНТИН КИРИЛ -
Денница на славянския род,  Д. Петканова

5.

НОВИТЕ БУКВИ И КНИГИ

В борбата за политическо самоопределение и самостоятелно културно съществувание, в стремежа за окончателно утвърждаване на християнството като всеобща религия, моравският княз Ростислав дири средство да възпре немското влияние, да ограничи правата на немскотолатинско духовенство. Той решава да противопостави на латинския език славянския, на латинското богослужение—славянското. Затова през 862 г. изпраща до Михаил III пратеници с писмо, което според житието на Методий има следното съдържание:

„С божия милост здрави сме, ала между нас са дошли мнозина учители-християни от Италия, Немско и Гръцко, които ни учат различно. А ние славяните сме прост народ и нямаме кой да ни напъти към истината и да ни научи на разум. Ти, добри господарю, изпрати ни такъв мъж, който да ни разясни всяка истина."

В житието на Кирил посланието на Ростислав е в друга редакция, то е оформено в литературен епистолярен стил. Има обаче приблизително същият смисъл. Интересното в него е, че се казва на какъв език трябва да проповядва изпратеният учител: „За нашите хора, които се отказаха от езичеството и приеха християнството, ние нямаме такъв учител, който да ни обясни на наш език истинската християнска вяра ..."

Писмото на княз Ростислав в двете жития очевидно е цитирано по памет. То е един преразказ на автентичен документ. Писмото е било прочетено на Константин и Методий, които са съобщили съдържанието му на своите ученици. В житията се предава основният смисъл на посланието, като в подробностите двете творби взаимно се допълват.

Император Михаил познава високата култура на Константин, знае за успехите му сред араби и хазари. Нему е известно също, че Константин и Методий са родени в Солун и като солуняни трябва да познават славянския език. Затова той свиква съвет, който решава да възложи мисията на двамата братя. Решението се обуславя от стремежа на Византия към политическо и културно влияние по средното течение на Дунав. През това време патриарх в Константинопол е Фотий. Като учител на Константин, той добре познава неговите възможности. Самият Фотий провежда по отношение на славянските народи политика на толерантност, на зачитане на народностните интереси в областта на религията и културата. С разрешаването на една относителна самостоятелност на богослужението, извършвано на славянски език, но от византийски мисионери, патриаршията е откривала лек и удобен път за привличане на западните славяни в лоното на източната църква. Едва ли обаче византийската църква е подозирала, че създадената по повод моравското искане славянска писменост само след няколко десетилетия ще пусне в България такива дълбоки корени, че ще застане срещу византийските интереси и ще изтласка гръцкия език и византийското духовенство.

Константин е повикан в двореца, за да поеме задачата. Според житиеписеца император Михаил казал така на Константин:

„Философе, зная, че си изморен, но ти трябва да отидеш там. Освен тебе друг никой не може да свърши тази работа."В житието на Методий думите на императора са следните:„Чуй, Философе, никой друг не може да свърши това освен тебе. Ето ти дарове, вземи своя брат игумена Методий, и иди. Защото вие сте солуняни, а всички солуняни говорят чисто славянски".Двата паметника, както се вижда, взаимно се потвърждават и в същото време се допълват. От думите на императора, макар в творбите предадени свободно, личат ясно мотивите тъкмо Кирил да бъде изпратен за мисионерска дейност в Моравия. Те са — доверието в способностите му и обстоятелството, че той и брат му владеят в съвършенство славянски език.

На Михаил III Константин отговаря:

„Макар и да съм уморен и болен телесно, с радост ще ида, ако имат букви на своя език".

Буквите! Това е първото условие за създаване на книги, а книгите са необходимо условие за формиране на самостоятелна славянска църква с трайно славянско богослужение. Константин не се отнася формално към задачата си. 
/.../
Важно е в случая, че според пространните жития славяните нямат писмо преди Кирил и Методий. Константин пръв пристъпва към сътворяването на славянска азбука с цел да създаде книги. Това проличава ясно и от други паметници.

Достатъчно е да се позовем на Черноризец Храбър. Той чертае три етапа в развоя на славянската писмена култура. Първият е езическият, тогава славяните си служат с примитивното писмо на чертите и резките. Вторият етап е писането на славянската реч с гръцки и латински букви. Това е необходимо за новопокръстените славяни, които се нуждаят от богослужебни книги. Третият етап е създаването на славянската книжнина чрез откритата от Константин славянска азбука. Храбър пише: „След това [след като години наред славяните са писали с гръцки букви „без устроение"] човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, но всички привежда към разум и спасение, смили се над славянския род, изпрати му свети Константина Философа, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, и той им състави 38 букви. . ."

Но как Константин създава азбуката? Заедно с брат си Методий той се уединява в манастир. Далеч от суетата на деня, сред книгите той може да се вглъби в задачата. Братята не са сами. Те започват да се трудят „заедно с други сподвижници", т. е. съмишленици, сътрудници, които са призвани да участвуват в подвига. Несъмнено помощниците на Кирил и Методий са били славяни, които знаели добре родния си език. Иначе тяхното участие в създаването на славянската писменост би било безсмислено. Те са привлечени вероятно от Солунската област, добре позната на Методий, или от цариградските манастири.

/.../
Чудото е плод на големия ум на Константин, на познанията му на чуждите азбуки, на неговото и това на сподвижниците му трудолюбие. Както вече видяхме, Константин познава не само гръцкото писмо, но и еврейското, арабското, по всяка вероятност и латинското. От речта му против триезичниците във Венеция проличава, че той има понятия и за писмеността на ред други народи — египтяни, готи и пр. Създаването на азбуката е резултат на внимателната филологическа работа, опряна на отлична езикова и общокултурна подготовка.

Коя азбука създава Константин?

Известно е, че през Х в. в България се разпространяват две азбуки—глаголица и кирилица. И двете са официални, и на двете се пишат богослужебни текстове. Следователно не може да се говори за една народна азбука, разпространявана неофициално, и втора — наложена от властта. Кирилицата прилича много на гръцкото унциално литургическо писмо. Различни, в смисъл нови и в повече, са само знаците за фонемите, които липсват в гръцкия език (  и др.). Глаголицата е съвсем ново писмо, твърде отличаващо се от гръцкото в двете му форми—скорописно и унциално.

Въпросът за двете славянски азбуки е дискутиран в науката многократно, изградени са няколко теории. Според едни Кирил е създал както глаголицата, така и кирилицата. Според други, той е сътворил глаголицата, но след като е съществувала вече кирилицата. Според трети, Кирил е създател на глаголицата като първо писмо, а кирилицата възниква няколко десетилетия по-късно, най-вероятно в България, поради комплекс от причини от политически, общокултурен и практически характер.

Днес се смята за доказано, че Кирил създава първата славянска азбука и тя е глаголицата. Вече посочих аргументи от изворите, които недвусмислено говорят, че преди времето на Кирил и Методий славяните нямат букви, с които е възможно да пишат книги. Паметниците показват Кирил като начинател на едно трудно дело. Към свидетелството на съвременните автори ще добавим факта, че от епохата преди дейността на Кирил и Методий не са открити писмени паметници със славянско писмо. С надписи на гръцки език разполагаме, но славянски паметници не са познати. Най-ранните кирилски и глаголически надписи и ръкописи произхождат от Х в. Не е вече дискусионен и въпросът, че Кирил е творецът тъкмо на глаголицата, но за да не приемаме нещата на доверие, нека приведем доказателства в полза на тази теза. Климент Охридски в общата похвала за двамата братя казва, че Кирил създал „нови букви" за “нов народ". Изразът „нов народ" трябва да се тълкува в смисъл на обновен народ, новопокръстен или пък млад народ в сравнение с древните народи, основали отдавна държави (гърци, египтяни, евреи, римляни и пр.).

Изразът обаче „нови букви" трябва да означава, че азбуката, създадена от Кирил, е непозната до тогава. Тя е нова в съпоставка с известните азбуки и преди всичко в сравнение с гръцкото писмо. А такава азбука е именно глаголицата. Освен това най-старите глаголически паметници ни водят по местата, пряко свързани с дейността на Кирил и Методий и техните най-близки ученици. Тъй наречената ъглеста хърватска глаголица не е нищо друго освен една стилизация на занесената сред хърватите Кирилова глаголица. Изследванията показват, че в Охрид и Преслав първите български писатели пишат на глаголица — вече посочихме следите от глаголицата в Пространното житие на Методий. Те се откриват още в „Азбучна молитва" на Константин Преславски. Някои „нарушения" в акростиха на творбата, известна ни днес на кирилица, се обясняват с транскрибцията от глаголица на кирилица. Освен това в един от преписите на стихотворението случайно е запазена една глаголическа буква—остатък от прототипа, писан изцяло на глаголица. Най-сетне известно е, че глаголическата традиция в Македония се задържа до най-късно време. Битолският триод от XII в. е показателно явление. В него повечето редове са написани на кирилица, но много редове измежду кирилските са на глаголица. Това показва, че преписвачът е владеел все още добре и двете писма и може би е преписвал от изцяло глаголически текст. А Македония е, както всички знаем, центъра на Климентовата книжовна и учителска дейност. Очевидно е, че той е разпространявал там азбуката на своя учител.

Що се отнася до кирилицата, тя възниква в Преславската област в началото на Х в. Формира се на основата на гръцкото литургическо писмо и на глаголицата. Най-ранните надписи на кирилица се появяват в областта на Преслав (надписа на чръгубиля Мостич, Добружанския надпис и др.) и това е показателен факт. Кирилицата е немислима без глаголицата, защото глаголицата чрез делото на Кирил, Методий и техните ученици прокара пътя на славянското богослужение, на нея се положиха основите на славянската книжнина. Затова в чест на Кирил новата азбука бива наречена „кирилица".

Глаголицата напомня по графика отчасти етиопското писмо, с някои елементи—еврейското, с други—гръцкото скорописно писмо. Голяма грешка е обаче тя да се разглежда като сбор от известни вече в различни азбуки буквени знаци. Тя не подражава на нито една азбука и не заема механично знаци от нито една азбука. Глаголицата е наистина ново писмо, непознато като цяло, плод на могъщ творчески дух. Тя съдържа опита на народите, почерпен от Кирил от наблюдение над познатите му буквени системи, но начертанията на буквите са оригинални и подчинени на обща идея. Всички са оформени в един стил, в който основните елементи са кръстът, триъгълникът и кръгчето. Кръстът е символ на християнството изобщо. С него се започва и завършва всяка работа. Затова и първата глаголическа буква е стилизиран кръст (+). Триъгълникът е символ на светата Троица. В за. щита на „Света Троица" Константин излиза на диспут с мохамедани и евреи, според житиеписецът той бил готов да умре за нея. Следователно в триъгълника като символ на света Троица Константин вгражда своите убеждения, своята вярност към тази основна християнска догма. Триъгълникъткато символ на света Троица се налага в източното изкуство още в епохата на ранното християнство. Кръгът изразява безкрайността, вечността на божеството. То, явило се в три образа—бог, син и дух, няма начало, нито край. Затова в похвалните слова на Климент Охридски срещаме израза „трибезначална светлина". Светлината е бог, който има три форми, той е вечен и безкраен. Така Кириловата азбука с тези три основни знака-символи се явява своеобразна възхвала на бога, който дарява всичко на хората.

В своята работа над глаголицата Константин заема от гръцката азбука няколко основни принципа. Така например, както в гръцката и еврейската азбука, глаголицата започва с буквата А. Според гръцкото писмо е и подредбата на буквите, като между тях са вместени знаците за характерните славянски звукове. Както в гръцкото писмо всяка буква в глаголицата има числена стойност. Отклонението от гръцката азбука е, че и новите знаци за славянските фонеми също получават цифрово значение. Ето защо между цифровото значение на гръцките и на глаголическите букви няма покритие. Най-сетне, както в гръцката азбука всички славянски букви имат названия, но с думи, заети от славянския език. Именно като има предвид следването на общи основни принципи на гръцката азбука, но съобразени със славянската фонетична система, Черноризец Храбър заявява: „Едни сътвори по подобие на гръцките букви, а други—според славянската реч." Така Константин създава съвършена азбука, която съответствува, напълно на фонетичните особености на славянския език.

Все още крият тайни названията глаголическите букви: аз, буки, веди, глаголи, добро и прочее. Същите названия са прехвърлени и върху кирилицата.
/.../
Най-логичното и убедително мнение е, че Константин сам е дал тези названия. Но как? Ако е за всяка буква самостоятелно, недоумение буди обстоятелството, така добре подчертано от акад. Е. Георгиев, че няма връзка между смисъла на отделните названия и че те са твърде „пъстри" в езиково отношение—глаголи, съществителни, местоимения и пр. Най-реалното, което може да се допусне, е, че имената на буквите произхождат от първите думи на азбучен акростих. Вероятно Константин е написал азбучна творба—благодарност към Света Троица за оказаната помощ или може би обръщение към славянския народ по подобие на „Проглас към евангелието". Скоро след създаването на това поетическо произведение в азбучен акростих първите думи на всеки стих са получили значение на названия на буквите и са започнали да се изговарят отделно за благозвучие и за по-лесно запаметяване на азбуката. Според Е. Георгиев логично е да се мисли, че тази практика е въведена от първия български „педагог" Климент Охридски. Много е възможно обаче тя да принадлежи на Кирил и Методий. Нека не забравяме, че все пак първите учители по славянско четене и писане бяха те. При това, дълго време — около три години в Моравия и близо година в Панония. А след смъртта на Кирил, Методий ръководи славянската просвета повече от 15 години и създава първите учителски кадри.

Създаването на славянската азбука е кулминационната точка в развитието на славянската писмена култура. Тя е отговор на една историческа необходимост. Нека отново припомним „За буквите" на Храбър, гдето ясно личи, че славяните отдавна търсят пътища за създаване на писмо, което да задоволи техните всекидневни и религиозни потребности. Като изход от положението, като израз на върховната „милост" към човешкия род, бог изпраща Константин философ, който създава на славяните 38 букви. Азбуката на Кирил следователно е щастлив завършек на дълъг път на търсене и лутане. За Храбър няма „западни", няма „южни" славяни, както днес научно ги конкретизираме. Той гледа по-обобщено на въпроса, има исторически поглед върху развитието на славянството изобщо. И е абсолютно прав. С изнамирането на азбуката започва нова ера в живота на славянския род. Всъщност моравската мисия е само конкретният повод да се пристъпи към разрешаването на един назрял въпрос. Поводът е могъл да бъде и друг. Важно е, че покръстените славяни са осъзнали необходимостта от своя писменост, че вече се стремят към обособяване от господствуващите на времето култури и създаване на собствена култура. Необходимостта от писмо и книги Кирил и Методий са могли да почувствуват и сред балканските славяни, чийто живот наблюдават. Затова, като изслушва заповедта на императора, у Константин най-напред се поражда мисъл за създаване на буквите.

Ето как изглеждат глаголическите букви с техните названия и численото им значение

С новата азбука Константин и Методий започват да превеждат на славянски най-необходимите богослужебни книги. Кои са те? Според Методиевия житиеписец Кирил е превел: изборно евангелие, апостола, псалтира, избрани служби. А нека чуем и Йоан Екзарх: „Понеже светият божи човек Константин, т. е. Философът, положи много труд, като устрои писмена за славянските книги и преведе избор от Евангелието и Апостола — колкото можа, докато живя на тоя тъмен свят, толкова и преведе — затова и влезе в безконечния живот и получи светлина като награда за своите дела".

Това са първите славянски книги. Техните оригинали не са запазени, но са съхранени преписи от Х—XI в., които дават възможност да се вникне в Кирилометодиевия език. По-важни ранни паметници от първостепенно значение за проучване преводите и езика на Кирил са: Зографско евангелие (Х в., пази се в Москва), Асеманиево евангелие (от XI в., съхранява се във Ватиканската библиотека в Рим), Мариинско четириевангелие (от началото на XI в., основната му част се пази в Москва), Синайски псалтир (XI в., пази се в манастира „Света Екатерина" в Синай)—всички глаголически паметници. По-значителни кирилски паметници, които са ранни преписи от глаголически, са: Савина книга (XI в. — изборно евангелие), Лист на Гилфердинг (т. н. Македонски кирилски лист, Х—XI в.), Енински апостол (XI в.) и др.

Особено важен е проблемът за езика на първите славянски книги. Важен е, защото не става дума за един епизод в историята на културата, за едно забравено от поколенията дело без последствия, какъвто е например готският превод на Библията. Става дума за раждане на нов литературен език, който в скоро време става международен език. Касае се за изграждане на нов книжовен език, който в своята основа съществува векове и на него пишат милиони.

Старобългарските писатели (Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Климент Охридски) наричат езика на Кирил „славянски".  В същото време Климент нарича славяните „моя народ"; и това казва, когато работи в югозападните предели на България. Следователно, езикът на Кириловите книги и езикът на неговия народ е едно и също. Йоан Екзарх пък, който следва примера на Кирил и Методий и иска да продължи тяхното преводаческо дело, нарича езика, на който ще превежда, „свой език". Ясно е, че между неговия език и езика на Кирил няма съществена разлика. А известно е, че Йоан работи в Преслав и често е наричан от преписвачите „български". Очевидно е, че езикът на Кирил е славянският старобългарски език. Писателите от IX и началото на Х в. още не го наричат „български", защото го отделят от езика на прабългарите. Този тюркски език, макар и вече на изживяване, още не е изчезнал окончателно. Още не се е достигнало до формиране на общобългарско съзнание, до създаване на единна българска народност, макар че процесът е значително напреднал. Затова старите писатели подчертават, че Кирил създава книгите на езика на славяните, а не на някакъв друг език. Не след дълго, когато прабългарите се стапят в славянската маса и названието „българин" остава като общо и единствено название на единното българско население, започва да се слага знак на равенство между „славянски" и „български" език и книги. Някои автори дори, като употребяват думата славянски, бързат след това да пояснят, че става дума за български. Например Теофилакт Охридски (XI в.) нарича направо езика на Кирил и книгите му „български", а на едно място пише: „Славянският, сиреч българският". Същото нещо четем и в „Солунска легенда": „Кириле, Кириле [казва глас свише] иди в обширната земя и сред славянските народи, сиреч българите, защото господ те е определил да ги покръстиш и да им дадеш закон."

И така, Кирил превежда книгите на старобългарски език. Той си служи преди всичко с наречието на солунските славяни, което познава от детство. Както недвусмислено показват изследванията, то принадлежи към българската езикова група. Като наречие съществува до най-ново време и със своите основни особености не показва голямо отклонение от другите български диалекти. През IX в. различията между говора на солунските славяни и говора на славяните в северна и източна България са били още по-малки, предимно фонетични. Сравнението на някои родопски диалекти например, съхранили архаични черти, показва голяма близост с Кирилометодиевия език. Българските писатели възприемат създадения от Кирил и Методий литературен език и го обогатяват терминологично. Това е живият език на българските славяни, разбиран без усилие от всички. Този книжовен език българите предават на сърби и руси. В неговата по-късна търновска редакция той става официален език и на църквата в долнодунавските княжества (Влашко, Молдова).

Преводът на богослужебните книги е също така един забележителен подвиг на двамата братя. Поради липса на книжовна традиция на славянски език, пред тях са стояли за разрешаване много трудни проблеми. Как да се преведат философско-религиозни термини и отвлечени понятия, за които в говоримия народен език няма думи? Как да се изложи мисълта ясно, когато граматиката и синтаксиса на византийския гръцки език са тъй различни? За да се разрешат тези проблеми, се е изисквало не само отлично владеене на двата езика, но и езиков усет, многостранна култура и словотворчество. Всичко това Константин притежава във висша степен.

/.../
Всички учени единодушно оценяват високите качества на Кириловите преводи. Между неговите преводачески концепции и преводаческата му практика има пълно единство. Това установяват наши и чуждестранни изследвачи въз основа на внимателни езикови анализи (К. Мирчев, К. Хоралек, Ф. Гривец, Е. Верещагин, Й. Курц и др.). При оценката на първите славянски преводи имаме пълното право да говорим за преводаческо изкуство.

*

/.../
Засега, докато не се намерят нови факти (надписи или благонадеждни, съвременни на Константин, книжовни извори), като година на създаването на славянската писменост трябва да смятаме засвидетелствуваната 862— 863. Това е официалната рождена дата на нашето писмо и на нашата книга. Макар предназначени първоначално за моравците, те идат да задоволят една обща славянска потребност. Затова се намират сили, които да ги усвоят, укрепят и широко разпространят.

С новите книги през 863 г. Кирил и Методий с група ученици тръгват аа Моравия и в същата година пристигат там. Те носят скъпи дарове от Михаил III до Ростислав и заедно с тях едно препоръчително писмо. В него между другото императорът Пише на Ростислав: „Изпратихме ти тогова, комуто бог яви буквите, мъж почтен и благочестив, много учен и философ. Приеми този дар, по-добър и по-почтен от всякакво злато и сребро, и от скъпоценен камък и от нетрайното богатство..."

Като пристигат в столицата на Моравия—Велеград, двамата братя започват интензивна учителска, проповедническа и книжовна работа. Техни първи задачи са да обучават ученици на новото славянско писмо, да продължат своята преводаческа дейност според нуждите на църковната практика и да въведат в моравските църкви литургия според източно-църковните обичаи. Пространното житие на Кирил съобщава: „Когато пристигна в Моравия, Ростислав го прие с голяма почит. И като събра ученици, предаде му ги да ги учи. В кратко време проведе целия църковен чин, запозна ги с утрената, часовете, вечернята, малката вечерня и с литургията". Италианската легенда потвърждава тези данни, като внася и някои нови подробности — просветителската дейност сред народа против езическите остатъци. Ето по-точно какво се казва в този паметник: „И така, те [моравяните] излезли извън града и ги посрещнали и ги приели с почит и голяма радост. [Апостолите] започнали усърдно да вършат това, за което били дошли: учили децата им на азбуката, уреждали църковни служби и си служели с косата на своето красноречие за премахване на различните заблуждения, които намерили сред онзи народ."

Очевидно Кирил и Методий са мислели за бъдещето на славянската просвета и книжнина. Най-напред те започват с подготовката на ученици, свои заместници и продължители на делото. Тези хора е трябвало да проведат широка просветителска работа и да изместят немското духовенство от моравските църкви.
/.../

Проф. Донка Петканова

https://macedonia.kroraina.com/dp/dp_5.htm

ПП: И така – пределно ясно е, че славянската азбука и славянската писменост са създадени за славяните, за славянските народи /за да разбират Словото/!
Логично е, че учениците на светите братя Кирил и Методий във Великоморавия са славяни!
Безспорно е, че първите книги на славянски език /първите преводи от гръцки на славянски/ са се появили във Великоморавия /през 862-863 г./
23 г. по-късно част от учениците на Кирил и Методий спасяват славянската писменост, след като през 886 г. са прогонени от Великоморавия и намират убежище в България...

Имаш напледък със знака за равенство, безспорен!
Но защо повтаряш тюркската щампа?
Сега, ще повторя!
Оригинален извор от десети век няма как да намериш Късен препис- да!
Същата професорка, към която те насочих, е ползвала ранен препис- по малка вероятност за манипулация Най- ранният "За буквите" е от 12- ти век!
Е, не видя ли , че славяни е написано словени?

Съхранявам една чанта или куфар с вестници , в които има мои статии отпреди 20 и повече години Е, не са на първа или последна страница Казвам го, защото вестниците, въпреки , че пряко не са подложени на действието на светлина и влага, ужасно са си променили цвета - жългокафяв е
Казвам го, защото пергаментов носител може да издържи максимум хиляда години, при положение, че е добре съхраняван Хартиенияг- наполовина!
Извод?
Отпреди десети век документ може да е на препис, късен само!
Което допуска манипулация!
Един ориентир- Пише ли славяни в източника, препис след 15- ти век е! Не е оригинал!
Затова Дюканж не хваща вяра на славяни! Изводът е мой! Наясно е, по негово време може все още да се открият оригинали, че двата термина Бизанс и славяни са късно въведени, първият за удобство И забиващ нож на гърците първият, че тази империя, създадена от човек с наша кръв, няма как да е гръцка!
И броят на интернационалния отбор императори крещи, че е така Едва 5% от близо стоте императорите са гърци?
Бъркат говорещи на гръцки с принадлежност към гърци?

https://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=2626&st=15&#entry59385
Виждал съм снимка на храм, на фасадата пишеше декемврий с почти днешни букви. Ако си спомням правилно, беше от шести-седми век.

Много интересно четиво!

6.

КИРИЛ И ТРИЕЗИЧНИЦИТЕ

Още в началото на своята дейност във Великоморавия братята се сблъскват с интересите на немското духовенство, на което те отнемат духовната власт. Целейки понемчването на западните славяни, латинските духовници не могат да се помирят с разпространението на славянската писменост. Освен това появата на новите книги вляза в противоречие с техните понятия и с традициите в Европа. Векове тук се слуша латинска реч и ето, из-веднаж в училищата и църквите на моравяните се втурва един дотогава некнижен, варварски език—езикът на славянското простолюдие. Кой е този човек, който си е позволил да създаде книги на славяните? Как е дръзнал да стори това? Западният латински свят е смутен. Той не може да приеме славянските книги. Те развалят реда в Европа; те позволяват на славяните да вървят по нови, свои пътища. Срещу Солунските братя се надига буря.

Немското латинско духовенство се сплотява за борба срещу тях и тяхното дело. Издига се една консервативна и антидемократична теория, чиято цел е да попречи на разпространението на славянската писменост и утвърждаването на славянското богослужение. Обявяват се за „свещени" три езика, които имат право на книжовен живот. Само на три, осветени от бога езици, следва да се пишат книги и да се извършва богослужение; другите езици нямат тези права. Немските духовници говорели така:

„По този начин [т. е. на славянски] не се слави бог. Ако това беше угодно богу, той не би ли могъл да направи така, щото Още от начало и славяните да славят бога, пишейки с букви своите беседи? А пък той е избрал само три езика, чрез които трябва да се слави бог—еврейския, латинския и гръцкия."

Идеята за свещения характер на трите езика всъщност отразява фактическото положение в Европа през IX в. Тази идея не е нова. Тя се появява още през IV в., но окончателно се оформя през VI в. От известния книжовник Исидор Севилски (570—636) бива ясно формулирана: „Три са свещените езици: еврейски, гръцки и латински, които най-много блестят по цялата земя. На тези три езика Пилат е заповядал да бъде надписът на господния кръст".

През следващите векове триезичната теория се шири в сферата на римската църква и в пределите на източната. Както показа К. Куев, на богослужението на собствен език през Средновековието се гледа като на еретическо деяние. Това е така, защото тъкмо някои народностни църкви (готската, коптската и др.) са еретически. Някои народи (сирийци, грузинци, арменци) използуват своя език в богослужението, но през IX—Х в. отношението на цариградската патриаршия към тях е отрицателно. Официалният език на източното християнство е гръцкият, цяла западна Европа възприема латинския, а еврейският език се почита като език на Стария завет. В района на римската църква триезичието пуска най-дълбоки корени. Родните езици на западноевропейските народи са само говорими езици, а латинският език става език на църквата, на дипломацията, на науката и литературата. Затова появата на славянската книга и богослужение във Великоморавия иде като някакво странно изключение, като пробив в традицията, който е равен на революция. Но не само установената традиция е причина за горещата защита на триезичната доктрина от страна на немското духовенство. Преди всичко борбата се диктува от неговите интереси. Славянското богослужение и книжнина влизат в противоречие с властническите му стремежи. Под знака на волята божия и под защитата на установения ред латинското немско духовенство иска да наложи своето господство над западните славяни и да не допусне в църквите и училищата славянски проповедници и учители.

Константин назовава привържениците на учението за трите свещени езика „триезичници" и „пилатовци", тъй като Пилат според Евангелието наредил над кръста Христов да бъде написано на еврейски, гръцки и латински: „Исус, цар юдейски". Ако приемем, че сведението от евангелските книги е вярно, то такъв надпис е бил поставен само защото тези три езика били на времето официални в Палетина—тогава част от Римската империя. По повод на надписа обаче в последствие се създава една догма, която владее умовете векове. Тя допада особено много на онези, които отстояват собствената си духовна и политическа власт.

Константин се подготвя да даде достоен отпор на триезичниците. Убеден в правотата на своето дело и неговото голямо значение за славяните, ръководен от хуманни идеи, той се изправя смело срещу враговете на славянската писменост. В спора проявява остър ум изнания. Според житиеписеца Константин сразява противниците си „със своя словесен огън". Повече подробности за този начален сблъсък с триезичниците обаче паметниците не дават.

Според житието на Методий двамата братя прекарват във Великоморавия три години; според житието на Кирил — 40 месеца, което прави три години и четири месеца. В тези числа не бива да търсим „абсолютна" точност, но истината е нейде наблизо. Методиевият житиеписец съобщава още, че след като обучават ученици, братята „се завърнаха от Моравия". Оттук се разбира, че те са се запътили за Цариград, откъдето са тръгнали. Според Кириловото житие Философът „отиде да освети учениците си" — къде, не се казва. Освещаване на ученици, т. е. ръкополагането им в духовни санове, при всички случаи е било необходимо, тъйкато никой от двамата братя не е имал епископски сан, следователно не е имал и право да ръкополага свещеници. А славянската писменост в Моравия не би могла да се задържи и да се развива успешно без лица със законни права за богослужение.

На връщане Кирил и Методий се отбиват в Панония, в столицата на Коцел Мошапурц (на немски Mosburg), което ще рече Блатоград. Затова и княжеството на Коцел се нарича още блатненско княжество. Най-вероятно това посещение не е случайно, а става по покана на Коцел. Както показва унгарският славист И. Тот, през годините 840—867 Панония се намира под духовната власт на Залцбург и през това време там цъфти „добре организиран църковен живот", но ръководен от немското духовенство. Без да скъсва добрите си отношения със Залцбург, Коцел по примера на Ростислав привлича в княжеството си Кирил и Методий с надеждата с тяхна помощ да постигне известна самостоятелност. Според житието на Константин Коцел „пожелал силно да изучи славянските книги", той удостоява славянските учители с големя почести и им поверява 50 ученици. Обучението на ученици за една нова, непозната азбука, а заедно с това и изучаването на източно, о богослужение е траяло вероятно около година. Житиеписецът обаче не се интересува от точността на времето, той следи големите факти, които извисяват образа, показват заслугите на литературния герой. Затова без да се впуска в подробности той по-нататък казва: „А философът, проповядвайки евангелското слово без награда, не взе нито от Ростислава, нито от Коцела ни злато, ни сребро, ни друго нещо, ала само от Двамата измоли 900 души пленници и ги освободи." По същия начин завършва и хазарската мисия. Философът не приема поднесените му дарове, а измолва гръцки пленници. Няма да гадаем дали Константин наистина се е отказал от материалните ценности, или това е житийно тълкувание, тъй като пренебрежението към земните богатства е важна черта от морала на светеца. Поднасянето на дарове обаче и освобождаването на пленници говори за официално, дружелюбно и окончателно приключване на мисията, която е имала както просветен, така и политически характер. Кирил и Методий са напускали западнославянските земи, без да са имали намерение да се връщат отново в тях. Като славянски учители те са изпълнили основната задача, с която заминали за Моравия — сложили начало на славянско богослужение, обучили многобройни ученици в четмо, писмо и църковно пеене; оставало е само да се ръкоположат духовни лица, които да продължат тяхното дело.

Действително ли се завръщат Кирил и Методий в Константинопол? Житиеписецът не съобщава това, а веднага след раздялата с Коцел разказва за дейността на Константин във Венеция. Защо двамата братя променят посоката на своя път, узнаваме от други извори. Според Италианската легенда „Когато преславният папа Николай научил за тези неща [т. е. за създаването на славянска азбука и богослужебни книги], зарадвал се твърде много на това, което му било разказано. Той предал да ги поканят [Кирил и Методий] с папски писма да дойдат при него. Когато получили това съобщение, те се зарадвали твърде много, благодарейки на бога, че били толкова много зачетени и удостоени с покана от апостолската катедра. Веднага тръгнали и взели някои от учениците си...". В житието на Методий се казва същото, но съвсем накратко: „Като узна пък за такива мъже, папа Николай изпрати за тях, понеже желаеше да ги види ..."

На път за Рим Кирил и Методий се отбиват във Венеция. Там се е състоял събор, на който се поставя и въпросът за разпространението на славянската писменост в Европа. Очевидно след споровете с Константин в Моравия немските католищки духовници продължават упорито да поддържат триезичната теория. Те подлагат на дискусия въпроса за славянските книги с надеждата да се забрани тяхното разпространение.

По време на събора немски триезичници—„епископи, попове и черноризци налетяха на Философа като врани на сокол и подигнаха триезичната ерес ...''. С тези думи авторът на житието подчертава колко многобройни и ожесточени са враговете на Константин. Те подлагат на съмнение светостта на славянските книги и отричат тяхното право на живот:

„Човече, кажи ни, как тъй ти сега си създал книги за славяните и ги поучаваш? Тях не е изнамерил по-рано никой друг: нито апостолите, нито римският папа, нито Григорий Богослов, нито Йероним, нито Августин? Ние знаем само три езика, с които е достойно да славим бога; еврейският, гръцкият и латинският."

Оттук ясно проличава схоластичната мисъл на Кириловите противници и реакционният характер на тяхната доктрина. Те не допускат идеята за развитието. Ако апостолите, папата или учителите на ранното християнство, признати за светци, не са създали славянската писменост, това значи, че никому по-късно не е разрешено да стори това. Ако се признават само три културни езика, на които съществува вече богата книжнина, това означава, че една нова книжовна култура не бива да се развива. Щом бог е позволил да се слушат „божествените книги" само на три езика, това означава, че другите езици и народи се обявяват за малоценни, отблъснати от бога. Те никога не могат да създадат собствена писмена култура на роден език, а са обречени на духовно робство.

Константин не е могъл да се помири с такива идеи. Той е сам сред множеството „врани", но е горд и силен „сокол", който не трепва от нападките. Аргументите на противниците за него са нелогични, антихуманни и дори противобожествени. Той е обладан от други, демократични идеи, които му дават криле. Константин с жар се заема да защити славянската писменост и да докаже, че всички народи имат право да пишат и четат на своя език. Така той се явява защитник на всички европейски племена, които са принудени да изучават и слушат в църква чужд език. Бранейки славянските интереси, Константин поставя генералния въпрос за културните права и възможности на народите изобщо, за тяхната свобода, дадена според него от самия бог. Той отговаря на противниците си с думите:

„Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли за всички? И не дишаме ли всички еднакво въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Бога завистлив ли смятате, че не може да даде тия неща или за безсилен, че не може? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят бога всеки на свой език. Известни са следните: арменци, перси, авазги, ивери, сугди, готи, авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и много други. Ако ли не искате да разберете това, поне от писанието разберете ..."

С много цитати от апостолските книги и от Псалтира, почитани еднакво от западната и от източната църква, Константин показва, че никъде бог не е пожелал да го славят само на три езика. С подбраните от него цитати той по недвусмислен начин внушава извода: славяните не само могат, но и трябва да пишат книги на своя език, така повелява бог. Особено Константин подчертава значението на родното слово за общуване, между проповедник и народ и за опознаване на истината:

„Към коринтяните Павел рече: ... И бездушните, които имат глас—свирката или гуслата—ако по свирнята не се различават, как ще се познае кога се свири със свирка и кога се свири с гусла? Защото ако тръбата издава неопределен звук, кой ще се приготви за бой? Така и вие, ако с езика си не изговаряте разбрани думи, как ще се разбере това, което говорите? Защото на вятъра ще говорите. Толкова много думи съществуват по света, но ни една от тях не е без значение. Ако не позная значението на думите, ще бъда чужденец за този, който ми говори, и този, който говори, за мене ще бъде чужденец. Ако се моля на непознат език, духът ми се моли, а умът ми остава безплоден."

Триезичниците са принудени да отстъпят. Те не могат да признаят бога за безсилен, нито за завистлив; не могат да се отрекат от думите на най-прославения на запад апостол Павел, нито пък до отхвърлят историческите факти. Горд от горещата защита наславянския учител, неговият житиеписец със самочувствие отбелязва: „С тези думи и с още много други Философът ги посрами, остави ги и си замина".

Така Константин удържа във Венеция нова победа. Това е вторият важен етап в борбата за славянска писменост. Срещу една реакционна теория, която слага прегради в развитието на народите и узаконява робството, Константин издига нова—демократична, човечна идея за правото на всеки да създава култура на свой език. Няма малки и големи народи, няма богоизбрани и богоненавистни, всички са равни пред бога: те могат да пишат, четат и слушат „словото божие" на роден език и никой не бива да им пречи в това. Срамно е някои народи да живеят в слепота и глухота, защото на всекиго са дадени сетива, за да проумява. На фона на религиозната идеология на времето се изправя величава фигурата на Константин. Очертава се културен деец, който не служи сляпо на царя, а има съзнанието, че върши голямо и значително дело—то ще дигне булото на безпросветността и ще разкрие на славянството невиждани простори. Идеите на Кирил са светъл лъч през Средновековието, който разсейва тъмата на консерватизма и осветява пътя на народите. В тази жар, с която Константин брани славяните, проличава к .неговата дълбока симпатия към тях, неговата духовна връзка с тях.

Междувременно папа Николай умира. На 14 декември, 867 г. е избран нов папа—Адриан II. Той потвърждава поканата на своя предшественик, затова Константин продължава от Венеция за Рим. „Вечният град" става арена на неговия триумф и негово вечно покоище.

1. leonleonovpom2 - Здравей, Марине!
08:07
Имаш напледък със знака за равенство, безспорен!
Но защо повтаряш тюркската щампа?
Сега, ще повторя!
Оригинален извор от десети век няма как да намериш Късен препис- да!
Същата професорка, към която те насочих, е ползвала ранен препис- по малка вероятност за манипулация Най- ранният "За буквите" е от 12- ти век!
Е, не видя ли , че славяни е написано словени?"
/.../
Чел съм Донка Петканова още като студент... Не може да се мерим с нея по ерудиция, по знания...
Изучавал съм старобългарски език и старобългарска литература...
На всички филолози е ясно, че "словени" означава "славяни"... Славянските езици се изучават в доста университети в света...
Ето ти знака за равенство: "словени" = "славяни".
Това е безспорно за всички, разбиращи от българска филология, от славянска филология, от славянски езици, това се знае от милиони ученици и студенти у нас и в чужбина...
Няма как "словени" да означава "хора на словото"... Славянската азбука и писменост са създадени, за да може славяните да слушат в църквите на разбираем за тях език Божието слово! Това е логичното обяснение... Никоя азбука не се създава за тесен кръг от хора...
"Хора на словото" е абсурдно, изкуствено, невярно тълкуване...

2. dobrodan - Кирилицата е много по-стара от глаголицата.
09:21
https://www.voininatangra/modules/ipboard/index.php?showtopic=2626&st=15&#entry59385
Виждал съм снимка на храм, на фасадата пишеше декемврий с почти днешни букви. Ако си спомням правилно, беше от шести-седми век.

Айде сега, ще излезе че славяните дали азбука на българите, които са едно и също, де.

7.

ТРИУМФЪТ В РИМ

Кирил и Методий пристигат в Рим срещу Коледа, 867 г. или в самото начало на 868. Тук те са посрещнати лично от папа Адриан, който ги удостоява с голяма почит. Старите паметници отбелязват това тържествено посрещане. Според житието на Кирил излизат „всички граждани, носейки свещи".
/.../
В резултат на всички тези причини папата „провъзгласил в църквата мъжете за равноапостолни, понеже се заели с подвиг, който е равен на подвига на Павел", а книгите им „осветил", т. е. признал ги за святи като латинските. Той ги положил в църквата св. Мария, която съществува и до днес, и извършил „над тях света служба". След това по папска заръка римските епископи Гаудерик и Формоза, който през 866 г. идвал в България и влязъл в дружески отношения с княз Борис — ръкополагат Методий за епископ, а учениците за свещеници и дякони.

Новоосветените славянски духовници започват да служат в римските църкви литургия на славянски. В течение на три дни в четири от римските църкви, а именно „Св. апостол Петър", „Св. Андрей," „Св. Павел" и „Св. Петронила", се извършва тържествена литургия на два езика—на латински и на славянски. Помощници на славяните са епископ Арсений Ортски и Анастасий Библиотекар. В израз на радост от постигнатата победа цяла нощ учениците „славословят" на славянски и заедно с философа „въздават богу достойна слава" за благоприятния изход на делото.

Така славянската писменост и славянският книжовен език, а това ще рече старобългарският, са официално — на думи и дело, признати и от западната християнска църква, а дейността на Кирилометодиевите ученици сред западните славяни—узаконена. В най-големия религиозен център на Западна Европа наред със „свещения" латински език зазвучава старобългарският. Езикът на Кирилометодиевите книги става трети културен език в Европа. Това е щастлив венец на дългогодишна напрегната борба. Навярно този миг е бил най-щастливият от живота на Философа.

Достига се до един момент, когато и източната и западната църква в лицето на нейните върховни ръководители признават славянската литургия и славянската азбука. На пръв поглед като , че ли победата е пълна, окончателна. Но не е така. Това голямо постижение още не означава края на борбата за славянската писменост. Немските епископи и консервативните кръгове в Рим не могат да се помирят с този изход на нещата. Успехът на Константин предизвиква още повече техните амбиции, завист и злоба.

Усетил ледения повей на смъртта, петдесет дни преди тя да настъпи, Константин приема монашеска схизма и монашеското име Кирил. В последните си дни той диктува на своите ученици сетната си творба: „Слово за правата вяра". С нея Кирил им оставя завет, сочи им идейните пътища, по които трябва да вървят.

Изпълнил своя учителски дълг, облечен в черна риза, Константин заявява: „Отсега аз вече не съм служител на царя, нито някому другиму на земята, а само на бога вседържителя: не бях, бидох и съм во веки".

Отделил се от света в „монашески образ", Константин вече не се чувствува царски мисионер, не е обвързан със задължения към държава и властници, но той продължава да бъде учител на своите славянски ученици. С мисълта си и с чувствата си остава свързан с милионите обикновени земни хора, за които създава буквите. Затова в предсмъртния си час той не мисли за своята душа, а е загрижен за по-нататъшния ход на делото, за мира и разбирателството между двете християнски църкви в Европа.
/.../
Константин умира на 14 февруари 869 г. на 42- годишна възраст. Всички славяни, много гърци и римляни искрено жалят за мъдрия мъж, големия славянски учител, даровития творец.

за септември става дума :).

https://old-news.bnr/factcheck/post/101836220/hram

Какво ще кажеш за това?

Спокойно, надписът е на гръцки :), а кирилицата съдържа гръцките букви и още няколко. Така че въпросът си остава открит, но е много по-лесно да използваш готовата гръцка азбука и да добавиш няколко знака, отколкото да съчиняваш нова азбука.
Та това е засега.

Кирилицата е измислена от "някой си Пещак", според една от старите книги :).

А Кирил и Методий нямат нищо общо с кирилицата.

*

Една от първите литературни творби на Кирил от периода след сътворяването на славянската азбука е защитната му реч пред събора във Венеция. Понеже е насочена против триезичната ерес, в науката се нарича „Беседа против триезичниците". Всъщност същинското й заглавие остава за нас неизвестно, тъй като оригиналът й също е изгубен. Житиеписецът на Кирил привежда от нея един твърде дълъг текст, който в житието обхваща около три страници. Авторът дава да се разбере обаче, че това не е цялата защитна реч, произнесена от Кирил във Венеция. Забележете, той пише: „С тези и с много още други думи философът ги посрами..." Следователно цитираната реч е само един откъс от по-голямо полемическо произведение. Но и този откъс е достатъчен, за да се оцени литературната стойност на творбата. Частично използувах вече беседата, за да подчертая прогресивните идеи на Кирил. Тук тя ме интересува от друго гледище—като литературно полемическо произведение. В тази творба проличава много ясно личността иа Константин. Смелост, яснота на мисълта, оригиналност на мисленето, поетическо чувство, широки познания, демократични идеи—всичко това се отразява в беседата. И още едно важно качество — отлично овладяно ораторско изкуство. Авторът си служи с три основни аргумента:

логиката, историческите факти. Библията. Тези аргументи взаимно се допълват и подкрепят, за да придадат неоспоримост на идеята за правото на народите да имат писменост на свой език. Своята аргументация Константин разполага въз възходяща градация. Най-напред той започва със своето мнение. Както бог е дал дъжд, въздух, слънце за всички, така може да даде и духовни блага за всички. В противен случай би бил немощен или несправедлив. Личното мнение обаче, колкото и логично и убедително, през Средновековието не е достатъчно силен аргумент. Затова Константин веднага го подкрепя с нозо доказателство, една степен по-високо — историческите факти. Много народи имат писмо и прославят бога на свой език. Това е неоспорима реалност, която е потвърждение на идеята, че бог може и дава на всекиго възможност да пише и славослови на роден език. Този аргумент е силен, но все още не е абсолютен, защото става дума за проявленията на земни хора. Затова Константин посяга към третия, най-силния, абсолютния аргумент, който дава право на неговата логика и на историческите факти — светите книги. Те са „божествени", те съдържат волята божия, те са „познание божие". При това Константин не се задоволява с един или с два цитата, а нанизва верига от цитати, взети от различни старозаветни и новозаветни книги—псалтира, евангелията на Марко и на Матей, посланията на апостол Павел. Особено внимание отделя той на изказванията на ап. Павел, който е много почитан от западната църква и чиито мисли никой латински духовник не би си позволил да оспори. Според преданието ап. Павел проповядва християнското учение в Рим и там получава мъченическа смърт. А той настоява простия народ и невярващите люде да се поучават с познат език, за да достига реченото до ума им, за да .могат да кажат с разум „амин" („било е", „истина е"). Затова според ап. Павел по-добре е да се изрекат пет понятни думи, отколкото „хиляди думи на непознат език".

Така с авторитета на Светото писание Константин „узаконява" своите идеи, доказва правотата им, като се съобразява умело с духовната атмосфера в Западна Европа. Защитата на славянските книги е блестяща. Тя е направена с вътрешно убеждение и с професионално майсторство.

На какъв език е написана беседата, не е известно. Вероятно тя е произнесена на събора на гръцки, тъй като славянският език още не е признат официално от папата като книжовен език. Освен това тя е отправена кьм латинското духовенство на един висок форум. Още на времето обаче е съществувала и в славянски текст, може би написан от самия Кирил или преведен от Методий както и другите полемически беседи. Житиеписецът я използува в славянския й вариант без да отваря дума за превод.

В средновековната книжнина е запазена изцяло една от последните творби на Кирил—„Слово за правата вяра", диктувана на учениците му в Рим несъмнено на старобългарски и записана на този език. Нейното съдържание е догматическо. Константин иска да остави на своите ученици един завет. В увода той заявява, че като „славянски учител" изповядва изразените по-долу убеждения. Авторът разглежда въпроса за двете воли и за двата начина на действие на Христос — като бог и като човек. Той разглежда също въпросите на ортодоксалното учение за почитанието на иконите и за светата Троица. Както вече видяхме, тези въпроси занимават Кирил още от неговата младост. Словото завършва с кратко заключение. В него авторът пише, че заедно със своя брат изповядва източната вяра, на тази вяра той и Методий са учили своите ученици. Творбата е ценна като извор за възгледите на двамата братя.

Цитирах вече по друг повод предсмъртната молитва на Кирил. В науката е изразено мнение, че тази молитва не е чута и след това преразказана в житието, нито пък е измислена от житиеписеца, а е написана от Кирил. В такъв случай можем да я разглеждаме като последна негова творба, родена преди смъртта му през 869 г. И това е твърде вероятно, защото молитвата не е шаблонна, а е свързана с конкретното историческо време. Тя издава вълненията на общественика Константин, какъвто той е бил през целия си живот. И най-важното, текстът притежава поетически белези и своеобразна ритмика, езиково богатство и неподправен лиризъм. Всичко това говори за едно забележително литературно дарование.

Славата на Константин през Средновековието пораства неимоверно много. В славянска среда започват да му се приписват различни произведения. В някои случаи това приписване става без някакви определени цели. Просто всеки Константин или всеки Кирил се отъждествява с Константин-Кирил, създателя на славянската писменост, защото неговото име добива сред славяните най-широка популярност. В други случаи може да се допуска, че приписването става съзнателно. През Средновековието това е често явление. За да се придаде на творбата истинност и авторитет, тя се свързва с известна личност.

Днес редица творби или отделни преписи на творби носят в заглавието си името на Константин, респ. Кирил философ. Ето някои от тях: „Азбучна молитва", „Проглас към евангелието", „Въпроси и отговори" (една апокрифна творба с въпроси във форма на пословици и с богословско тълкувание), „Пасхалия", молитва за покаяние, която може да се изрича по всяко време, канон, който може да се пее всеки ден и др.

Науката се отнася критично към творбите, които се сочат в старата книжнина като Кирилови. По съдържанието им и общия им дух тя преценява дали става дума за грешки, за допълнително приписване или е възможно творбата да е излязла из ръката на Константин-Кирил. Трябва да се смята за доказано например, че „Азбучна молитва" е дело не на Константин Философ, а на неговия български едноименник и ученик на Методий Константин Преславски. Смята се също за безспорно, че Кирил не би могъл да създава творби в духа на апокрифната литература и че подобни творби, приписвани на Кирил, произхождат от по-късни векове. Една обаче от творбите, която в ред свои преписи носи в заглавието си името на Константин Философ, се смята от мнозина учени за Кирилова творба. Това е прочутото днес стихотворение „Проглас към евангелието".

В науката въпросът за авторството на тази стихотворна творба е обсъждан многократно и досега не е окончателно разрешен. Една група учени смята, че тя принадлежи на Константин Преславски, а други мислят, че е Кирилово дело. Втората теза добре защити акад. Е. Георгиев. Напоследък все повече се налага мнението, че Прогласът е творение на Кирил. Цялото идейно съдържание на стихотворението насочва към неговия мисловен свят. Освен това прави силно впечатление, че тук се говори за книгите и тяхното значение, а не се споменава името на създателя на славянската книга. Това може да се обясни само ако приемем, че Кирил е авторът на творбата. По всяка вероятност тя е написана веднага след създаването на азбуката първично на старобългарски език, като поетичен предговор към първата славянска преводна книга — изборното евангелие.

Поетът има съзнанието, че е създал благо, което е от голямо значение за целия славянски свят. „Буквеното слово" е божествен дар, който спасява душите, нетленен дар с непреходна стойност. Поетът се обръща към своите първи читатели със следните думи:

„Заради това, слушайте всички славяни,
защото от бога е даден тоя дар,
той е дар божий за дясната част,
дар за душите, който никога не тлее. . ."

Този нетленен дар поетът преценява като велика придобивка. Тя ще обогати човешкия ум и сърце, ще разтвори пред духовните очи на човека невиждани светове. Книгата вдъхва разум и живот.

„Слушайте сега с целия си ум,
слушайте цял славянски народе,
слушайте словото, защото от бога дойде,
словото, което кърми човешките души,
словото, което крепи сърцата и умовете,
словото, което подготвя да познаем бога."

Не всяка книга обаче може да изпълни тази съдбовна роля. Не всяка книга е способна да кърми човешките сърца, да дава духовно зрение за проникване в „божиите чудеса", да кове оръжие срещу злините. Това може да стори само книгата, написана на понятен език. Защото чуждият език ще шуми в ушите и няма да влиза в разума, ще прилича на „звън отмеден звънец".

Както виждаме, славянската, в частност старобългарската поезия, започва с химн за книгата, с разясняване на нейната голяма културна и обществена роля. Въпреки че борави с религиозни понятия и съдържа естествения за времето християнски светоглед, по същност творбата е светска. Тя засяга един проблем, който интересува хилядите славяни, свързан е с тяхната бъдеща съдба. Съдържа обобщения с непреходна стойност и в онези дни, когато се полагат основите на самобитната славянска култура, несъмнено е имала голямо обществено значение.

По форма стихотворението също привлича вниманието. То е написано в популярния за времето византийски политически стих— дванадесетсричен размер с цезура след петата или седмата сричка. Авторът обича анафората. С повторението на думи в началото на стиховете (напр. „дар" или „слово") той подчертава идеите си, внушава ги на читателя. В стихотворението проличава таланта на Кирил, проявен и в полемическите му беседи, да обяснява нещата достъпно, чрез поетически сравнения, асъщо така да намери оригинални метафори, които остават трайно в съзнанието (ср. „божия дъжд на буквите", „дверите на ума"),

За писателя Константин-Кирил би могло да се говори още. Но и от малкото, което успяхме да кажем, е ясно, че Константин има свое място в духовния лик на века не само като общественик и създател на първата славянска азбука, но и като даровит творец—поет и оратор. Със своите преводи и с оригиналните си литературни творби—всички известни на неговите ученици и последователи на славянски език, Константин-Кирил става основоположник на славянските литератури.

Най-високо признание обаче Константин получава от своите ученици-славяни. Още в Моравия той е канонизиран и става пръв славянски светец. Българската църква въвежда култа му скоро след пристигането на неговите ученици в България и го чествува като пръв български светец. Преките ученици на Кирил са онези, които му написват служби, жития, похвални слова и които защищават неговото дело.

В своите похвални слова Климент Охридски приравнява славянските първоучители с най-забележителните църковни строители и проповедници. Неговото преклонение е безгранично, благодарността му към Константин е неизмерима. Климент е безкрайно радостен и горд, че бог е изпратил на славянския род такива забележителни мъже. Той сочи тяхното дело като начало на нова ера в живота на славяните. Двете слова, които Климент посвещава на Солунските братя, са написани със средствата на тържествената ораторска проза. Те са предназначени да възхвалят Кирил и Методий вече като светци на българската църква. Напълно естествено е в такъв случай в духа и изискванията на жанра в тях да има известна доза хиперболизация, чрез която се постига идеализация. Напълно нормален и очакван е и лирическият изказ на оценките. В основата на творбите обаче лежи една несъмнена действителност по отношение на преценки. Словата дават представа за трепетите на писателя, за неговото високо признание на делото на славянските учители и заедно с това изразяват отношението на всички ученици и съвременници.

В „Похвално слово за Кирил" Климент нарича своя герой „нов апостол" и така го сравнява с апостол Павел. Както Павел е действувал в западните страни за просвещението на народите, така прави и Кирил. Това мнение съвпада с мнението на Теофилакт, според който папа Адриан провъзгласил в църквата двамата братя за „равноапостолни", понеже подвигът им е „равен на подвига на Павел". Това е възможната най-висока оценка за един просветител през Средновековието. Климент сравнява Кирил още със слънце, с орел, който прелита над много страни; в борбата му срещу триезичниците и хулителите на християнската вяра той го сравнява с лъв, който смело затваря устата им. Най-сетне Климент сравнява Кирил със звезда денница, която макар и късно да изгрява, озарява целия небесен свод и свети повече от всички звезди. В съпоставка с другите светци, възсияли до IX в., Кирил наистина късно изгрява, но неговата светлина е така ярка, както на денницата в ранна утрин, че всички други звезди избледняват. Нека си припомним тази част от похвалното слово на Кирил:

„Защото макар и късно да възсия, надмина всички. И както денницата, която изгрява късно, озарява със своята светлина целия звезден лик, като пръска светлина със слънчевите си зари, така и този преблажен отец и учител на нашия народ, светейки повече от слънцето с троичните си зари, просвети безброен народ, тънещ в мрака на невежеството".

Писателят смята, че заслугите на Кирил са неизказани. Той не пренебрегва неговата мисионерска християнска дейност, но като славянин слага акцента върху проповедническата и книжовна дейност на Кирил сред славяните.

10.

КОНСТАНТИН-КИРИЛ И БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Византийските хронисти пишат за покръстването на българите, за войните на Симеон, а за делото на Кирил и Методий мълчат. Латинските извори съдържат важни данни, но не дават цялостна представа за личността на Кирил. Най-важните паметници за двамата братя си остават паметниците на старобългарски език. Българите съхраниха за поколенията живия лик на Кирил, а в течение на вековете го направиха легенда. Всичко това има, разбира се, своите исторически основания. България бе призвана да играе решаваща роля в опазването и развитието на тяхното дело. България го прие, разгърна го, положи го като основа на своя културен живот и след това го предаде и на други славянски народи. Това е нейната огромна историческа заслуга.

След смъртта на Методий на 6 април 885 г. събитията в Европа се развиват тека. Моравският княз Светополк не може да удържи немския натиск и изцяло попада под немско влияние. Той не е способен повече да оказва подкрепа на славянската писменост и изменя на мъдрата политика на своя предшественик Ростислав. Немското духовенство плъпва из паноно-моравската земя и свободно започва да се разпорежда с всичко. Негова първа задача е да смаже славянската писменост в Моравия. Тези му стремежи са подпомогнати от новия римски папа Стефан V. Той видял, че славянската проповед в Моравия не донесла полза за Рим, затова не желаел вече да прави никакви отстъпки на славянските учители. Напротив, започва гонение срещу тях. Веднага след заемането на папския престол през септември 885 г., Стефан V изпраща посланици до Светополк. Те носят неговата категорична заповед за свалянето на Горазд от длъжността архиепископ на Моравия и Панония и за забрана на славянското богослужение.

Мястото на Горазд заема немецът Вихинг. Той развихря цялата си омраза към славянските проповедници. Под негово ръководство немското духовенство предприема унищожителен поход срещу славянските книги и техните разпространители. По-младите Методиеви ученици, които имали чинове дякони и презвитери биват продадени като роби във Венеция. По-старите и по-изтъкнати ученици с чин учители, са оковани във вериги и хвърлени в тъмница. На мнозина домовете са разграбени, а самите те измъчвани немилостиво. Между затворниците са Климент, Наум и Ангеларий. Както съобщава житието на Теофилакт Охридски, в немския затвор „всяко утешение им беше забранено и нито роднини, нито познати имаха достъп до тях под никакъв предлог". Получили от княза разрешение да правят каквото искат, немските триезичници извеждат понякога учителите от тъмницата, бият ги, „не давайки пощада ни на белите им коси. ни на слабостта на тялото им, придобита от много терзания". Тяхната цел е да ги накарат да се откажат от източното християнство и заедно с това от славянската проповед и книги. Учениците обаче следват завета на своя учител да пазят „правата вяра" и да не признават триезичието, което според Кирил е хула към бога. След като не успяват да ги превият, „еретиците, не давайки на светците да се подкрепят с каквато и да е храна, тъй като не позволяваха никому да им даде късче хляб, предадоха ги на войниците", за да ги изгонят от Моравия. Оттук нататък на Методиевите ученици предстоят нови изпитания, не по-малки от първите. Житието на Климент разказва:

„Войниците, хора груби, понеже бяха немци и в природата си имаха нещо зверско, отведоха ги от града, свалиха им дрехите и ги повлякоха голи, като по такъв начин ги подложиха на двойна скръб—на позор и на неприятното действие на студа. Те даже слагаха мечовете си на шиите им, като че са готови да ги поразят, и допираха до плешките им копията си, готови да ги прободат ... А когато се намираха вече на далечно разстояние от града, войниците които ги водеха, ги захвърлиха и се върнаха отново в града."

Учениците на Методий, които остават извън затворите на Моравия, независимо от заплахата от нови мъчения, продължават да работят сред народа. Тяхната дейност осезателно се чувствува, те продължават да пречат на Рим и да дразнят немското духовенство, което постепенно обсебва и политическата власт. Затова след няколко години, за да осъди докрай делото на Методий и неговите последователи, папа Стефан V пише на Светополк: „Методий се осмели да извършва литургията и богослужебната служба на славянски език, макар с клетва да беше обещал да не прави това. Нека всеки се отврати от клетвопрестъплението му и никойпо никакъв начин да не дръзне занапред да направи нещо подобно. С властта на бога и нашата апостолска власт, ние забраняваме славянското богослужение под страха на проклятието."

Проклятието на църквата за времето е било заплаха с големи последици. Да бъдеш прокълнат от папата или патриарха — божиите наместници на земята, това означавало да бъдеш поставен извън закона, извън живота, гонен и презрян от всяка духовна и светска власт. И ето, Стефан V, който с гняв си спомня, че Методий е отхвърлил обещанието, дадено пред неговите предшественици и се е решил да служи само на славянски език, заплашва с анатема всеки, който посмее да повтори това. Той иска да изтръгне из корен славянската писменост, та да не остане следа от нея.

Следа обаче остава и то така дълбока, както никой от гони-телите на славянската писменост не е предполагал.

След време у западните славяни латиницата измества окончателно Кириловата азбука и латинското богослужение се налага над славянското. Но всичко това не било така лесно. Учениците на Кирил и Методий не се уплашили от проклятието. Те повторили „клетвопрестъплението" на своя учител, водени от любов към народа. Благодарение на това, славянското самосъзнание пуска дълбоки корени сред западните славяни. Векове след смъртта на Методий в земите, в които той действувал, славяните се опитвали тайно или явно да пишат на своята азбука и да поддържат традицията, оставена от Солунските братя. За това говорят редица факти. През втората половина на Х в. например папа Йоан XIII праща послание до чешкия воевода Болеслав II, в което му позволявал да устрои пражко епископство, но да не служи там на езика на „някаква славянска българска секта". Явно тук става дума за богослужение по книгите на Кирил и Методий. През XIV в. Вацлав, маркграф Моравски, а сетне Карл, крал чешки, съобщава на Климент VI, че в Славения и в други славянски земи се четели и пеели служби на „народна реч". Манастирите на славянските монаси обаче били разрушени от войните, затова Вацлав моли да се отреди на тези монаси едно място в Чешко, където те могат свободно да служат на славянски. У чехи и моравци Кирил и Методий се славят като светци още в Х в., но от средата на XIV в. нататък у тях се установява официален църковен празник—9 март, на който се чествува общо паметта на двамата братя. А в някои манастири, напр. в Сазавския (около 50 км. южно от Прага), въпреки забраните, редовно се използува славянската азбука.

Делото на Кирил и Методий и техните традиции на Запад изиграват своята роля за опазване на западните славяни като народи. Двамата братя им оставят пример, как трябва да се отстояват славянските интереси, дават им идейно оръжие в борбата за културно обособяване и напредък. Проследим ли историята, ще видим, че именно там, където Кирил и Методий оставят множество ученици, славяните устояха на вражите домогвания и запазиха своята славянска същност. След разтурването на великоморавската държава през 894 г. земите, в които Кирил и Методий работили, имат нерадостна, тежка политическа съдба. Словаците падат под властта на маджаритеи са подвластни цяло хилядолетие. Чехоморавците образуват нова самостоятелна държава — Чехия, но тя не се задържа дълго и бива завладяна от немците. Дълги години чехите са под немска власт. Въпреки всичко обаче тъкмо тези славяни устояват на понемчването. И до днес в Чехо-Моравия се помни делото на Кирил и Методий и се сочат следи от тяхната дейност. И до днес редица църкви в Чехословакия носят имената на Кирил и Методий и техните изтъкнати ученици, а преданията разказват, че някои храмове с името на Климент Римски са лично осветени от двамата братя.

Какво става с прогонените от Моравия Методиеви ученици? Те са най-близките съратници на Методий и най-нежеланите от немската духовна власт. Полуголи, изгладнели, но несломени духом, те решават да потърсят друго поле за плодоносна сеитба. За да не обърнат вниманието на местните власти със своята многолюдност и да не си навлекат нови беди, славянските учители се разделят на групи. Една от тях се насочва към Загребската област. На хърватска земя в резултат на нейната дейност се оформя т. н. хърватска глаголица. Заоблените форми на Кириловите букви са стилизирани в ъглести форми, затова тази глаголица влиза в науката като „хърватска ъглеста глаголица". На нея биват написани множество богослужебни книги, а също така и ред преводни произведения, които по-късно Хърватско приема главно от България. Те са предимно апокрифи, жития и разкази. Това показва, че славянската писменост е овладяна и от кръгове извън църквата. Общо взето обаче, хърватската глаголица остава предимно в границите на църквата. В течение на векове тя е богослужебно писмо; с нея не се създава на хърватски език оригинална литература. Причината за това е, че князете не я покровителствуват и не я признават за общонародна държавна писменост. Като официален държавен език остава латинският.

Славянски проповедници достигат до далматинското крайбрежие, където също развиват книжовна и проповедническа дейност. Но и тук учениците на Кирил и Методий и техните възпитаници срещат съпротивата на папските представители. И тук глаголическата писменост, която те донасят, е подложена на гонения. Около средата на XI в. в стария град Сплет (сега Сплит), пристанищен град в Югославия, се състои събор, на който е взето решение да се забрани славянското богослужение. Постановлението на събора повтаря едно старо решение, взето още по времето на папа Йоан Х през Х в. То гласи: „Никой да не слави божествените тайни по език славянски, освен по латински и гръцки. Да не бъде въздиган никой от същия език во свещени чинове!"

*

Ако трябва да говорим за огромното значение на Кирил и Методий, за дълбоката и неизличима следа, която те оставят след себе си, трябва най-вече да се обърнем към историята на българите. За нас славянската писменост изигра най-голяма политическа, обществена и културна роля. България стана причина да се създаде онази забележителна книжнина, която зае важно място в световната култура.

Една група Методиеви ученици тръгва за България. Те са славяни от балканските области. Трима са: Климент, Наум и Ангеларий. Теофилакт пише за тях: „За България си мислеха, към България се стремяха и се надяваха, че България ще им даде покой".

Защо е тъй голям копнежът на Методиевите ученици за България? Само защото родната земя ги влече ли? Ако бе само това, едва ли биха били сигурни, че при българите ще намерят спокойствие и поле за работа. Те обаче преценили добре условията в България. Тя е християнска страна, изповядваща източното християнство като Кирил, чието многобройно славянско население говори езика на Кириловите книги. Тези книги биха били там у дома си. Освен това Климент и Наум са предполагали, а може би и знаели, че Борис се стреми да се обособи от Византия и да създаде независима църква, да издигне просветното равнище на народа си. А това може да стане само с помощта на славянската азбука и книги. Да, България никога няма да изгони учениците на Кирил и Методий, тя се нуждае от тях!

След няколко месеца мъчителен път, ту гонени от различни беди, ту топло приемани от християните по селищата на тяхното шествие, тримата славяни пристигат в Белград, на времето българско владение. Те веднага се представят на градоначалника и му съобщават кои са и какво могат. Като научава откъде идат, боритарканът незабавно известява на българския княз Борис и ги изпраща в Плиска. Той знае, че Борис „жадува" за такива мъже и „с голямо желание" ги търси. От тези думи на Климентовия житиеписец се разбира, че Борис добре е знаел за дейността на Кирил и Методий и техните ученици. Той е оценил ползата от тези хора, затова си поставя задача да ги привлича в страната си. От 870 г. България има самостоятелна църква, но архиепископът е грък, свещениците също. Ако е имало измежду духовенството отделни лица-славяни, те са служили на гръцки език. Народът не ги разбира и пази здраво своите езически традиции и фолклор. Византийското влияние обхваща все повече българското болярство и увеличава опасността от погърчване. Княз Борис, като мъдър и далновиден политик, съзира всички опасности и търси изход от тях. Той вижда изхода в приемането и разпространението на славянската писменост в България.

Може би още преди смъртта на Методий Борис се е опитал да привлече славянските учители в Плиска чрез помощта на Византия или по официален път от Моравия. Ако допуснем, че такива хора са представени на княза, то те са били твърде малко, за да осъществят широка просветна и църковна програма. На България са били нужни още много подготвени люде, които да й помогнат да тръгне по свои пътища. Ето защо Борис жадува за такива мъже като Климент, Наум и Ангеларий и с радост ги посреща. В случая интересите на феодалната и княжеската власт съвпадат с народните интереси поради общата им заинтересованост от обучение и богослужение на свой славянски език.

В Плиска изморените и измъчени славяни са настанени в къщите на болярите Чеслав и Есхач, добре нахранени и облечени. За пръв път след толкова напрегнатати месеци те могат да си отдъхнат свободно, обкръжени с почит и внимание. От много терзания обаче Ангеларий умира. Князът често разговаря с Климент и Наум. Според Теофилакт те го запознават с християнската литература — четат му Библията, „древни истории и жития на светци". Несъмнено Борис е обсъждал с тях още въпросите на българското образование, на църковната организация и на книжнината. В резултат на дългите разговори узрява план за широка образователна и църковно-организаторска политика. Наум бива оставен в столицата, а Климент е изпратен в югозападната част на България — учител в областта Кутмичевица. Тази област, намираща се в днешна Македония, има, от една страна, християнизирано славянско население, а, от друга страна, значителни народни маси пазят още своите езически нрави и обреди. Освен това териториалната близост с Византия е причина за силно гръцко влияние, а сред населението се ширят и еретически дуалистически ереси, като павликянството. Обстановката следователно тук е сложна. Чрез славянската писменост и богослужение трябва да се достигне до верско единство, до укрепване на славянското съзнание, до повишаване авторитета на църквата, до повдигане на образователното равнище на народа. Изпълнението на тези важни държавни задачи се пада на Климент.

Така под ръководството и закрилата на Борис с усилията на преки Кирилометодиеви ученици се създава базата за възникване на първите книжовни и културни центрове в България.

Климент и Наум обаче не са единствените ученици, пристигнали в България след разгрома на славянската писменост в Моравия. Както споменах вече, най-младите възпитаници на Методий, които имали чин дякони и презвитери, биват продадени в робство. Когато са отведени на пазара във Венеция, там пристига един византийски сановник, който решава да ги откупи. Най-старото житие на Наум свидетелствува: „Като узна за тях, царският човек ги откупи. И като ги взе, заведе ги в Цариград и разказа за тях на цар Василий [Македонец]. И пак им възвърнаха техните чинове и санове — презвитери и дякони, каквито имаха по-рано."

Не е изключено „царският човек" да е изпратен във Венеция от византийската патриаршия, която ще да е гледала на Методиевите ученици, като на свои хора, разпространяващи завещаното им от Кирил източно християнство. В Цариград младите люде възстановяват силите си я някои от тях остават там, а други преминават в България. Това не е предположение, житиеписецът на Наум изрично го свидетелствува: „Но едни, покровителствувани от царете, получиха успокоение в Цариград, а други дойдоха в българската земя и с велика чест намериха покой."

Имената на тези Методиеви ученици, произхождащи може би от българските земи, остават за нас неизвестни. Големи са основанията да смятаме, че един от тях е бил Константин, бъдещият епископ на Преслав, авторът на „Азбучна молитва", наречен в приписката на Тодор Доксов от 907 г. „ученик Методиев". Така към средата на 886 г. в Плиска се събират вече множество Кирилометодиеви ученици. Каква почит и каква подкрепа са намерили те в България, показва много ясно житието на Климент. В областта Кутмичевица Борис назначава нов управител — Домета, явно славянин, който да бъде помощник на Климент и да го улеснява във всичко. Князът му подарява три къщи в Девол, които Климент навярно е използувал за училища и е живял в тях по време на престоя си в това селище. Освен това му подарява и места за почивка край Охрид и Главеница. Още по време на Борисовото управление край Охрид започва строителството на голям манастир, в който по-късно Климент прекарва старините си и създава голяма част от творбите си. Към населението е отправено нареждане да посрещне добре Климент и да му бъде в услуга за всичко.

Борис слага началото на епохата на голям културен подем, а по времето на Симеон славянската просвета и литература вече отбелязва своя разцвет. Още с възкачването си на престола (893 г.) Симеон премества столицата в Преслав и започва невиждано до тогава строителство. Като баща си той подпомага славянската писменост, нещо повече, има основания да се твърди, че и сам се е занимавал с книжовна дейност. Още в самото начало на своето управление Симеон се решава на смела и съдбоносна за България стъпка—обявява старобългарския книжовен език за официален и назначава славянски епископи, които започват да ръкополагат български свещеници. Най-напред е издигнат в епископски сан Климент, наречен от Теофилакт „пръв епископ на български език".

Така първите български учители и архиереи са ученици на Кирил и Методий. Те си служат не само с азбуката на Константин-Кирил, но и с неговите преводи, с неговия пример, ръководят се от неговите идеи. В България засияват две големи книжовни огнища — Охрид и Преслав. Особено богата и разнообразна е книжовната дейност в Преслав, където в скоро време се създава многобройна интелигенция. Климент, Наум, Константин имат свои следовници. В Преслав и Охрид възниква разнообразна преводна и оригинална лйтература. Застъпват се почти всички познати във Византия литературни жанрове—житието, похвалното и поучителното слово, поезията в различните й форми (декламаторска и църковна), историческата литература, полемическата литература. Не след дълго в средите на нисшето духовенство се появява и апокрифната литература, повестите и разказите.

Трябва да се подчертае, че църковната и книжовната дейност през IX—Х в. се развиват главно под знака на Кирилометодиевото дело. Оценявайки вярно съдбоносното значение на новата писменост за славянския народ, Климент си поставя за цел в живота да подражава на Методий. Негово съкровено желание е да следва заветите на първоучителите. В общата похвала за двамата братя Климент пише: „Подкрепете нашите сърца, за да следваме-достойно вашите стъпки!" Епископ Константин се вълнува от подобни мисли. В своята „Азбучна молитва" той моли бога за „пространно слово", за да може „целомъдрено" да пише. Поетът шествува „по стъпките на учителите" и е горд, че като тях ще прави „ясно евангелското слово". Неговата „Азбучна молитва" със своя азбучен акростих зазвучава като химн за писмеността. Йоан Екзарх следва преводаческите завети на Кирил. Негов принцип е да превежда логично и ясно според законите за славянския език. Той не е виждал двамата братя, но за него Философът е „божи човек", който е положил много труд за славянските писмена и книги и за тази заслуга е получил вечен живот. Йоан продължава неговото и на Методий преводаческо дело, защото смята свой дълг да поучава. Черноризец Храбър не само се възхищава от личността на Константин, но се учи от него как трябва да спори, как да защищава славянската писменост. Той се учи от Кирил на полемическо майсторство, а също и на смелост.

Така българската литература на роден език започва не само с буквите и преводите на Кирил, но и с техния литературен и обществен пример, с техните идеи, с техните образи. Българите създадоха най-старата славянска литература — старобългарската. В България, покровителствувала от князете, азбуката на Кирил и неговите книги станаха общонародна собственост. Славянската говорима реч, обогатена и умело използувана от Константин, Методий и техните български последователи, стана език на църквата, език на държавата и на литературата. Българският книжовен език стана основа на руския и сръбския книжовен език. Възникват само правописни различия според особеностите на съответния говор, ватова различавам сръбска и руска правописна редакция на старобългарския книжовен език.

Българската църква още в края на IX в. въвежда чествуване на паметта на славянските учители. Установяват се два празника: единият на 14 февруари за Кирил и вторият на 6 април за Методий. Още в ранното средновековие се оформя и трети празник — на 11 май, общ за двамата братя. Така отначалото на Х в. насам България редовно чествува славянските учители като български светци.

През 1863 г. целият славянски свят чествува 1000-годишнина-та от създаването на славянската писменост. В Русия, Чехия и Хърватско се издават цели сборници в чест на Кирил и Методий, появяват се и художествени произведения, посветени на тяхното дело. 1000-годишнината от създаването на славянското писмо и книга се превръща в празник на славянското единство, в празник на славянската култура. Българският народ още е в робство, но по дух вече не е роб. В училищата учителите държат пламенни речи, в периодичния печат се появяват патриотични статии. Борбата на българския народ от борба за духовно освобождение, преминава все по-определено в борба за политическо освобождение. В тази епохална борба не отстъпват от своя преден пост могъщите духове на Кирил и Методий. Техният празник започва да се преосмисля в обществено-политически смисъл. В края на 60-те години просветителският идеен заряд на празника вече не задоволява прогресивната интелигенция, която вижда единствено спасителния път за България в революцията. Тя започва да свързва празника не само с борбата за широка българска просвета и възпитание в дух на народностна гордост, но и с борбата за политическа свобода. Един от първите, които изразиха тези идеи, бе поетът-революционер Христо Ботев. На 11 май 1867 г. в двора на Калоферското училище той говори пред учениците и съгражданите си. В тази реч пламенно призовава народа да следва примера на Кирил и Методий в борбата за народна свобода и културна независимост. По-късно в Румъния Ботев написва и специална статия по повод празника на двамата братя. В нея поетът нарежда Кирил и Методий в редицата на гениите на човечеството, изтъква общославянското им значение и свързва делото им с идеята за политическо освобождение на българския народ;

„В историята на почти всички народи се срещат такива личности, на които деятелността е имала общочовешки характер и затова по своето всемирно значение заслужават почит и уважение. И в историята на нашия потъпкан днес народ се срещат страници, в които българският гений е записал такива важни и знаменити събития, които ни дават право да се гордеем, че и ние сме внесли някога си вещо в историята на човешкия напредък, и които, разбира се, трябва да възбуждат почит и уважение не само в душата на нашето младо поколение, но и на всеки честен, искрен и признателен славянин. Едно от тия събития, без съмнение, е кръщението на българския народ, което, от една страна, ако й да пренесе заедно със себе си из Византия началото на нашето политическо падение, но, от друга страна, постави началото на оная знаменита в старото време славянска култура, за която възпоминанията днес сближават и въодушевяват с взаимна симпатия почти всички славянски племена.

Така 11 май стана празник народен, празник, който ни напомня нашето преминало и настояще, и празник, който трябва да ни въодушевява с идеята за пълно духовно и политическо освобождение."

Патриотът и борецът Ботев обаче вижда, че в живота не всичко протича така, както българските интереси диктуват и както празникът на славянските просветители повелява. Честна и смела натура, той се отвращава от противоречието между думи и дела, от лицемерието и лъжепатриотизма. Той вижда, че на светия за българина празник често се произнасят празни думи, че се ласкае господарят. Искреният патриот Ботев отправя към тези свои сънародници гневни думи:

„Но как празнуваме ние този знаменит и свещен за нази празник? Ето, стават вече толкова години, откакто ние сме смъкнали от шиите си фанариотския ярем и откакто живеем самостоятелно в черковно отношение, а събираме се, за да празнуваме паметта на това освобождение, за да се понаядем и понапием, за да покажем, че от 365-те дни в годината ние само тоя ден посвещаваме на народа си и само в тоя ден биваме патриоти. Да, патриоти сме, докато сме пиени, народни сме, додето робът има още с какво да ни храни. У нас на тоя празник патриотите четат слова и речи, разказват за деятелеността на светите мъже. . . а в същото време пред тежките и безчовечни страдания на народа дигат тостове за здравето на тирана, за дълголетието на робството и за щастието на глупаците.

Какъв срам и присмех за паметта на ония, които така пламенно и искрено са обичали човечеството и които така енергически и самоотвержено са работили за ползата и свободата на своя народ!"

Ботев смята, че всеки честен човек трябва да се учи от примера на Кирил и Методий, че дългът на всеки българин е да се бори за свободата на своя поробен народ. Свързал борбата на Солунските братя за славянска писменост с настоящата му борба за свобода от чуждото иго и уверен в победата на прогресивните и патриотични сили, Ботев завършва своята забележителна статия с думите:

„ 11 май скоро ще бъде празникът на нашата революция и нашата свобода!"

По проблемите на кирило-методиевистиката Найден Геров пише голяма статия през 1852 г.: „Няколко мисли за българский език и за образованието у българите". Често се връщат към тези въпроси Г. Раковски и М. Дринов. За началото на славянската писменост и личността на Кирил и Методий Раковски има своеобразни, оригинални, силно повлияни от патриотичното му чувство, схващания. Своите възгледи той изразява предимно в книгата си: „Ключ болгарского языка", писана в Букурещ през 1865 г., но отпечатана едва през 1880 г. Раковски чете усилено и е запознат с най-изтъкнатите представители на международната славистика. Той обаче не е доволен от техните изследвания. Според него не е нужно „да чакаме чуждите да пишат нещо съвършено за нашата народна книжнина и да я извадят на бял свят". Затова той се заема „по нашему" да види нещата и да изясни „основните начала" на старата ни книжовност.

Раковски дава свое тълкувание на старобългарските букви, като търси вътрешен смисъл на цялата буквена система. Според него названията на всички букви образуват следния текст: „Аз зная книгите за свети. Който знае и изучи книгите, добре е за него — той живее славно на земята. И какво мислите вие, люде — блаженството на човека само тука ли е то? — Бъдете твърди в речта си! Ученият се преобразява в святост, той се озарява от божествена сила." В този „открит" от него текст, Раковски съзира прастарата славянска вяра в безсмъртието на душата и стига до извода, че „българите са имали писменост и книжнина преди кръщението Преславского двора". Те имали старинно писмо и приели кръщение преди гърците дори. Твърдението на учените, че българската писменост се явява във връзка с покръстването през IX в. Раковски нарича .измислена калугерска легенда", „чиста басня". Той създава своя теория. Кирилицата е съществувала няколко века преди Христа. Македонските българи били покръстени от апостол Павел и още по негово време българите започнали да пишат на своя език Светото писание. Няколко века преди „Преславското покръстване" преславските българи знаели „да четат и пишат, имали книги Коледници, Гръмници . . ." Но къде остава приносът на Кирил и Методий? Нима Раковски им отрича всякакви заслуги и влиза в противоречие със своите съвременници? Не, това той не би могъл да направи, но дава друго, пак свое тълкувание на тяхната дейност. Кирил и Методий са българи, „учени в Солун". Те заедно с неколцина българи бързописци от Охрид дошли в Преслав, „кръстили преславци, седнали и преписали няколко си екземпляра свещенаго писания за новокръстивши ся преславци".

Днес ние понякога сме готови да се надсмиваме на наивните и пресилени хипотези на Раковски, но за времето той е бил убеден, че прозира в „истината". Неговите увлечения са плод на неизмеримия му искрен патриотизъм и на стремежа на нацията ни за извоюване на авторитет.

С научното дело на Марин Дринов кирило-методиевската проблематика излиза от сферата на романтичните блуждения на Раковски и патриотичните тълкувания на цялата възрожденска интелигенция и навлиза в сферата на критичното научно дирене. Неговите разсъждения се опират на постиженията на научната мисъл на времето и на исторически извори. Проблемите на славянската писменост той поставя в няколко статии от 1869, 1870 г. и по късно. По въпроса за народността на Кирил и Методий обаче Дринов остава верен на българската традиция; за него те по народност са безспорно българи. Впрочем, за това му дават основание някои паметници, като „Успение Кирилово", предания, още съществото на Кириловия език—аргументи, които и до днес се използуват за изграждане на научни тези.

Pliny says that Cadmus was the one who brought to Greece an alphabet of 16 letters. This happened long before the Trojan War, and after it Palamedes added 4 letters, another 4 were added by Simonides. Another version is presented by Aristotle, according to whom the early alphabet had 18 letters, with  and  being added by Epicharmus, not Palamedes – H.N. VIIlxi-192.

Cadmus – the man credited with bringing writing to Greece is considered a Phoenician. Kadmil, however, is a Thracian name, so called one of the Great Gods of Samothrace – D.Detschew, “Die Thrakischen Sprachreste”, z. 234. Kadmil is simply a variant of Cadmus with a diminutive suffix -il, which is also found in other Thracian names such as Samil for example.

We have the information of Alcidamantes that the Thracian Orpheus is the creator of the alphabet, Greek Intellectuals and the Thracian World.

Alcidamantes' information is confirmed by Diodorus Siculus's statement that Orpheus and Linus used the most ancient writing - Historical Library of Diodorus the Sicilian, printed by W. Mc Dowell, London, 1814, p. 208. The works of Euripides mention tablets on which Orpheus' speech is written.

No less interesting data is also provided by Pliny the Elder. The Roman author shares the well-known information of his time that the Pelasgians were the ones who brought the alphabet to Latium (the region in which Rome is located) – “ apparet aeternus litterarum usus in Latium eas attulerunt Pelasgi.”

също и в ранното средновековие. В изворите пише за склавoс, склавенос, скавинoс, склавиги, като се уточнява, че става въпрос за гетите. Как така няколко различни автори като: Mauricius - Γετικον, ταυτον δ' ειπειν αι των Σκλαυηνον αγελαι (Гетикон, така се наричаха склавинските стада), Marcellinus: and the horrible invasion of the Getae (Sclavos) in 517 for which Marcellinus provides (и ужасното нашествие на гетите (склавос) през 517 г., за което Марцелин оповестява), Theophylact Simocatta: Sclavos sive Getas hic enim nomine antiquitus appellati sunt (склавос или гети с това име са наричани в древнистта).

Ετυμολογία
sklavigi < sklav- + -ig- + -i
&#929;&#942;&#956;&#945;
&#961;&#942;&#956;&#945; sklavigi
&#967;&#961;&#972;&#957;&#959;&#962; &#956;&#959;&#961;&#966;&#942; &#949;&#957;&#949;&#961;&#947;&#951;&#964;&#953;&#954;&#942;
&#956;&#949;&#964;&#959;&#967;&#942; &#960;&#945;&#952;&#951;&#964;&#953;&#954;&#942;
&#956;&#949;&#964;&#959;&#967;&#942;
&#949;&#957;&#949;&#963;&#964;&#974;&#964;&#945;&#962; sklavigas sklaviganta sklavigata
&#945;&#972;&#961;&#953;&#963;&#964;&#959;&#962; sklavigis sklaviginta sklavigita
&#956;&#941;&#955;&#955;&#959;&#957;&#964;&#945;&#962; sklavigos sklavigonta sklavigota
&#965;&#960;&#959;&#952;&#949;&#964;&#953;&#954;&#942; sklavigus - -
&#960;&#961;&#959;&#963;&#964;&#945;&#954;&#964;&#953;&#954;&#942; sklavigu - -
sklavigi (eo)

Нещо много Ви станаха лъжите за С(е)кла Виги (Биги) - Секира Богъ, същите гети, гутеи - закара (zakhara) - сакара, сагарийци (сагарис - секира), сака (сека), скити (scythe) - сека (секира) от 3-то хилядолетие пр.н.е., онези същите гети със скални светилища секири?

Кое не Ви е ясно в името СклаВиги, СклаВос и СклаВени (секла вение - клонак), СклаВос (секла во) същите богове Секира и Клон (Дръ-во), Арис и Дионис?

Гетите склавиги са потомци на същите българи (пелагАри - пелагри), палишту (палики - секири), пеле-сети (палещи сети - сечи, секири).

Нещо непонятно ли има, или не уйдисва на казионна?

Относно коментар 6
Честно казано, недоумявам?
И единственото ми обяснение, че сме на различни позиции
Аз съм представител на точно наука, в която единствени отклонения, много малки са хипотезите, които са научно обосновани предположения, без достатъчно доказателства
В хуманитарните науки има и вако и тако
Всички знаели , че словените били славяни? Какви доказателства имат за това? Кога и по какъв начин се е появила разликата в имената, по каква причина? Защо азбуката е призната като Българска? Как така изведнъж става славянска? Защо не е призната като славянска?
Словени, коренът на думата е слово Славяните са свързани с глагола славя Какво славят- азбуката ли? Ако работата е такава, нещата се подреждат!
Проф Петканова, не съм филолог, но с цялото ми уважение към нея, пуснах постинг на база изследването и за писмеността ни Преди 10 години Там имаше едно изречение в оригинал По памет- Азбуката е създадена за словените? Интересно, азбуката е призната като Българска, Български цар насърчава приложението и! Къде са Българите?
Всеки ли може да си служи с нея? Не, разбира се
И логически нещата се подреждат Азбуката е създадена за тези, които могат да си служат с нея, да пишат думите, СЛОВАТА Те са словените, въпросните
Нещата си отидоха на мястото в Мадрид , в катедралата , на витража
Там беше изписана на Български думата СЛОВО!
Редом с палабра, пароль, парола?
Всички означаващи дума!

А думата е призната за свещена!
На старобългарски- слово!
Такава е била и защитата на азбуката в Рим Азбуката е необходима, да се пишат с нея свещените СЛОВА!
Това обяснява защо е създадена за словените и кои са те!
В Чешка Моравия тогава не са се наричали словени, а моравци Името е Българско

Шапка свалям на проф Петканова!
Но и аз не слизам от гората В анализите е моята сила и там трудно отстъпвам, на който и да е! Професионално е ! Трябва да се обоснова, да дам механизъм!

Такъв хаос при мен е абсурд! Българска , но за славяни, които са словени?
Как и защо, задължително!

24. leonleonovpom2 - Здравей, Марине!
08:44
Относно коментар 6
Честно казано, недоумявам?
И единственото ми обяснение, че сме на различни позиции
Аз съм представител на точно наука, в която единствени отклонения, много малки са хипотезите, които са научно обосновани предположения, без достатъчно доказателства
В хуманитарните науки има и вако и тако
Всички знаели , че словените били славяни? Какви доказателства имат за това? Кога и по какъв начин се е появила разликата в имената, по каква причина? Защо азбуката е призната като Българска? Как така изведнъж става славянска? Защо не е призната като славянска?
/.../
Първата славянска азбука е глаголицата и е създадена за славяните /във Великоморавия и др. славянски княжества/. Нейното създаване е отлично обяснено от Донка Петканова, в "Пространно житие на Кирил", в "За буквите" и т.н.
Думите "слово" и "слава" са сродни, с еднаква етимология, има ги във всички славянски езици...
"Разликата" между думите "словени" и "славяни" е подобна на "разликата" между "булгари", "болгари" и "българи". Става въпрос за фонетични промени. Всеки език се развива и променя...