.

Гюстав Шльонберже беше отлично подготвен със своите проучвания по източна археология, нумизматика и сигилография за работата, която бе предприел: да оживи една епоха от византийската история, тъй дълго пренебрегвана от нас, след като бе толкова любима на великите ни учени от XVII в. Той не се ограничи само в разкриването на тази епоха чрез едно точно и живо изложение: близо двеста и петдесет напълно автентични илюстрации, взети от печати и монети, от миниатюри из гръцки и старославянски ръкописи, от мозайки и други иконографски паметници, му позволиха да ни покаже героите на своите разкази — императори и императрици, патриарси и велики дворцови достойници, гръцки легионери и варвари съюзници, руски, български и арабски воини от X в. Епохата, чиято история Шльонберже си постави за цел да възсъздаде чрез всички средства на науката и изкуството, бе много добре избрана. През тази епоха Гръцката империя е най-енергична и най-щастлива в борбата си срещу варварите, които от толкова векове са я притеснявали. Тя превзела от арабите Крит и Сирия, предизвикала край Дунава война между руси и българи, започнала да се бори с немците за владение на Италия. През тази епоха и вътрешните въпроси са били най-разнообразни: конфликти на царската с духовната власт, усилия на императора да защити дребните собственици срещу едрите, съпротива на държавата против териториалните заграбвания на манастирите. Дори и в самия дворец се разигравала много трагична драма тъкмо по време на победите вън от империята и на реформите вътре в нея: любовта на Никифор Фока към хубавата императрица Теофано̀, сватбата им след неговото възкачване на трона, после капризите на императрицата, която се наситила на избрания и коронован от самата нея мъж и която, увлечена по други интриги, сложила ножа в ръката на любовника, за да го насочи срещу съпруга си. Тази драма има две главни лица — император Никифор Фока и императрица Теофано̀. Най-големият интерес към това събитие лежи в противопоставянето на две натури: мъжът — храбър, предан и груб, почти дивак, жената — развратна, изтънчена и скептична, истинско цвете на упадъка. Като ги изучаваме по-отблизо, виждаме, че това са два съвсем различни вида от тъй сложната и разнообразна византийска цивилизация, която може да бъде обхваната изцяло. Никифор символизира провинцията, арменските планини, военните лагери, т.е. грубите, силните, полуварварските елементи; Теофано̀ — това е Константинопол, големият град с неговата елегантност и корупция. Те сякаш отбелязват двете крайни точки на историческата еволюция; това са два човешки типа, които биха могли да принадлежат на две епохи, разделени с векове и които все пак са приближени поради стечение на обстоятелствата, дори са нещо повече от сближени, — те са съединени, венчани. И този съюз предизвиква расови и темпераментни разногласия, които са тъй силни, че могат да се разрешат само с убийство. Тъкмо Никифор и Теофано̀ могат да ни помогнат да разберем каква е била същността на източните императори и императрици, какво е представлявал харемът на Византия. Това е и основният предмет на тази студия.

  I

Главата на византийската държава, носел титлата василевс, която гърците от старите републики са давали на персийския цар и на други варварски царе и която в тяхната представа носела известен оттенък на презрение, същия оттенък, който римляните влагали в думата рекс. Във Византия тази титла била заместена с титлите император, принцепс и цезар, които някога носили заповедниците на великата империя, но нито една от които не отговаряла вече на действителността. Дори и само заместването на старите титли с тази дума би било достатъчно, за да покаже, че се е извършила една дълбока политическа и етнографска революция, че византийската държава е нещо по-друго от римската, че властта е преминала от една раса към друга, от народа победител на света към най-културния народ от победените. Пък и византийците забравили вече старото си име: те сами се наричали римляни, а с името елини назовавали езическите си прадеди или дори всички езически народи, които още се срещали по света, като например славяните идолопоклонници от Пелопонес. Всъщност и самото име римляни им подхождало повече от елини, защото населението на империята не било съвсем изцяло елинско. Макар че чистокръвните гърци съставлявали мнозинството, като не говорим за темите или провинциите, където се говорело на италиански език, все пак Балканският полуостров бил наполовина славянски, малоазиатският — наполовина арменски, арабски и турски. Връзката между всички тези народи била в това, че те изповядвали една и съща религия като императора, опитвали се, без да свикнат напълно, да говорят същия език, виждали в лицето на монарха наследника на цезарите от Древния Рим. Византийската империя не била политически израз на една нация, а изкуствено създание, което управлявало двадесет различни националности и ги обединявало с формулата: един господар, една-единствена вяра. Тя се гордеела с един идеал — наследството от Рим, но затова пък имала и една реална сила — религиозното единство. Тя се наричала официално Римска империя, макар че латинският език преминал след VII и VIII в. на Изток като чужд, мъртъв език. Ние я наричаме Гръцка империя, защото елинското наречие е било езикът на държавата и на църквата. Всъщност това било просто една свещена империя, подобна на германската, която съществувала само за и чрез религията. Още по-просто казано — тя е била Империята, тъй като не допускала не само възможността, а дори и съществуването на някоя друга империя. Тя не притежавала национална армия, защото никога не е имало византийска нация. Всички народи на Изтока, а понякога и на Запада, на Юг и на Север се срещали в лагерите на василевсите. Италианските, славянските, албанските, румънските, турските и арабските провинции на империята й доставяли новобранци, а освен това голяма част от полковете се попълвали от чужди наемници и затова от етнографско гледище те представлявали безкрайно разнообразие. Под знамената на Юстиниан са се сражавали славяни, готи, вандали, ломбардци, персийци, маври. В армията, която цезароборецът Тома събрал срещу Михаил II, виждаме още и индийци[7], египтяни, хора от Тигър и Ефрат, иберийци и хора от всички племена на Кавказ. През X в. се явяват и попълнения от север — руси, българи, унгарци, хазари, като в същото време се запазват и тези от запад, защото венецианските й съюзници предхождат френските, англосаксонските, немските и испанските наемници от следващия период. Началниците на тази армия невинаги били гърци, дори често не били родени в империята. Евнухът Нарсес бил роб от персийски произход; между другите пълководци на Юстиниан Фарас, който победил в Африка краля на вандалите Генимер, бил херул; Мундус бил гепид; Хилбуд, победителят на славяните, бил славянин; Перан — иберийски цар; Филемут и Акум са били хуни. Същото е било и при наследниците на Юстиниан. Има нещо друго — твърде често и самите императори не са били с гръцки произход. Династията, която започва с Юстин и Юстиниан I, съвсем не е гръцка...
/.../  Имало е също и много арменски династии: на първо място тази, която носи в историята такова название и която започва с Лъв V; след това идва така наречената Македонска династия, чието начало слага Василий I, друг велик законодател. Роман Лакапин, Никифор I Фока; Йоан I Цимисхи са императори от арменски произход. Лъв V, наречен хазарът, по майка произлизал от турско-финско племе от бреговете на Дон.

Империята била космополитна институция подобна на Светия престол и на Светия колеж през цялото време на Средновековието. Не националността, а вярата е тази, която създава византийския „римлянин“. Нямало значение от коя раса произхожда, достатъчно било да влезе в лоното на църквата, за да проникне в лоното на държавата. Православното кръщение давало граждански права. Християнска Византия си приличала по това с мюсюлманска Византия. Човек ставал „римлянин“ веднага щом се покръствал, както по-късно всеки, който изповядвал исляма, ставал турчин. Колко отомански велики везири и паши са били от гръцки, албански или славянски произход!

/.../

 

В цялата византийска история правото е незначителна работа, фактите са всичко. А факт е най-вече чистата и проста узурпация чрез дворцов или харемски заговор, чрез въстание на народа или пък бунт на войските. Пресметнато е, че от 109 византийски императори, които са царували сами или в съдружие, от Аркадий до Константин Драгазис, само 34 са умрели в императорското си легло, 8 на война или поради някакво нещастие. В замяна на това 12 са, доброволно или насила, абдикирали, 12 завършили живота си в манастир или в затвор, 3 — уморени от глад, 18 — отровени, удушени, пронизани с нож, хвърлени от скали. За 1058 години се наброяват 65 дворцови, улични или военни революции, завършили с 65 детронирания.

Тази несигурност на властта произлизала от факта, че във Византия нямало царска кръв и че нито една династия — освен една, за която ще говорим — не можела да продължи достатъчно дълго, за да се забрави нейният произход. А в началото на всяка династия е имало почти винаги узурпация. Възможно ли е било да се намери в нея законен принцип, който да смаже всеки опит за нова революция? Понеже правата на императора били почти винаги несигурни, всеки човек е можел да стигне до императорската власт. Всеки се смятал достатъчно благороден, за да претендира за нея. Кой би признал, че е от съвсем долен произход, за да не се домогва до пурпурната мантия? Лъв I е бил отначало месар; Юстин I дошъл в Константинопол бос, с торба на гръб от селото си в Илирикум; Фока бил прост центурион, когато заел мястото на Маврикий; Лъв III бил занаятчия; Лъв V е от родители арменци, изгонен от родината си поради злосторства; Михаил II и Василий I са били коняри. Следователно всеки щастлив войник е можел да стане цар. Страшните изтезания, на които са подхвърляли нещастните конспиратори на форум Амастрианум, не отчайвали останалите; те винаги се надявали, че ще бъдат по-ловки и по-галени от съдбата.
/.../
 

Алфред Рамбо –
Византийският император https://chitanka.info/text/47366-vizantijskijat-imperator

Интересно четиво, защото повече се знае за римските императори, отколкото за византийските.

Василий Първи е бил борец! Изключително силен, със силата си добил популярност Поставил е началото на Македонската династия Прапрадядо е на Василий Втори По народност е арменец Одринска Тракия административно е била в Македония Историята му е интересна, подобно на Максимин Трак със силата си е привлякъл вниманието на двора Силово става и базилевс!....
Нашият Крум правилно е изселил всички около Одрин отвъд Дунав в наши земи След тях Василий , бил е дете, със семейството му Но Пресиан ги връща
Фатална за нас грешка!

II
Повелителят на Византия се ръководел в някои отношения от римския император, но във Византия преобладавал гражданският характер на властта. Империята, според израза на Финлей, престанала да бъде „собственост на легионите, с агент-сметководител император“. Надмощието на военните преминало у хората на закона, на църквата, на администрацията, на двореца, на харема. Много често армиите се командували от евнуси. Още през V в. Лъв I, макар да бил исавриец (т.е. почти варварин) и войнолюбец, изказал следното пожелание: „Дано възнаграждението за нашите войски да се превърне в награда за нашите учени“. Ние сме вече далеч от времето на Септимий Север, чиито последни думи към неговите синове са били: „Правете всичко за войниците“.

Разбира се, опасното положение на империята често налагало на императорите задължението да командуват лично армиите си — много владетели са били преди всичко храбри воини; но почти всички владетели войници са били нови хора, стигнали до властта със сила, принудени да запазят трона си чрез победи. Щом като династията изглеждала вече закрепена, когато външната опасност не била много голяма, императорът делегирал своите права на главнокомандващ другиго: нито Лъв VI, нито Константин VII Багренородни (Порфирогенет) например, синът и внукът на войнствения Василий I, не окачили на вратите на своя дворец щита, златната ризница и меча, с което обикновено се известявало за заминаването на императора при армията. Цялата Македонска династия, с изключение на Василий II Българоубиец е редица от образовани и кабинетни владетели. Разпространило се дори вярването в някакъв мним закон на василевса Теофил, който уж забранявал на императорите да отиват при армията. По време на тази династия имало царувания и на жени. Военните подвизи се извършвали не от законните господари, не от порфирогенетите, произлезли от кръвта на Василий I, а от императори, наложени било като настойници, било като съдружници във властта, било като съпрузи на порфирогенетни принцеси; те се сражавали на война като войници, тъй като е трябвало или да си създават кариера, или пък да оправдаят своето узурпаторство. Такива са били Роман Лакапин, Никифор I Фока, Йоан I Цимисхи, Роман Аргир, които царували, без да се сваля законната династия. По правило във Византия императорската власт се смята преди всичко за гражданска. Дворцовите церемонии, за които Константин VII Багренородни е публикувал една много подробна компилация, съвсем нямали военен характер. На монетите императорите твърде рядко са изобразени във военни дрехи, а почти винаги със знаците на мирната власт: дълги дрехи, в едната ръка — земния глобус, а в другата — кръст и закон.

Властта на императора е била абсолютна и се простирала върху всичко, дори и върху религията. Той е създавал и преправял законите, защото е бил живият закон. Императорът е имал власт и над модите. Старият Михаил Стратиотик издал закон, за да принуди гражданите да носят прическа, каквато е била на мода по време на първата му младост. Когато император Теофил оплешивял, издал една новела, с която заповядвал на всички да си бръснат главите. Лъв VI се намесвал в работите на кухнята и забранявал на гражданите да се хранят с кръвта на животните. Кодинус заявява, че императорът има право да променя значението на думите — никой не е можел да му попречи да тиранизира сричките, както се е опитал да стори това и нашият Хилперик. Впрочем, нали се казва за кралете и кралиците на Великобритания, че те могат всичко, освен да превърнат жената в мъж?

При тези абсолютични теории странно звучат за човека класическите думи, които намираме у византийските писатели: свобода, робство, тирания. Писателите продължават да говорят езика на Демостен и Цицерон. Самите императори употребяват същия език на драго сърце. Юстиниан променя името на Нонтус Полемониакос, защото Полемон е бил „тиран“. След повторното завладяване на Африка той поздравил със следните думи новите си поданици: „Те трябва да знаят от какво тежко робство са освободени и с каква свобода са надарени при нашата щастлива власт“. Нали всеки вижда, че тия думи са променили смисъла си? Робство е било варварството с неговата анархична свобода. Истинска свобода имало само у римските, наистина деспотически, но национални институции. Извън римската власт, извън империята имало само робство и гнусотия. С това се обяснява следният пасаж от Лидий: „Противно е за римската свобода съществуването на господар; римляните трябва да се покоряват само на един василевс“. Михаил II в борбата си срещу узурпатора Тома съветва войниците си „да бъдат мъже, които не продават свободата си на един омразен тиранин“. Със заповедта към своите поданици да си бръснат косите Теофил е искал „да върне на римляните добродетелите на техните деди“. Той е работил за осъществяването на тази либерална мисъл с помощта на камшика и не се е боял, че от този начин на връщане към републиканска прическа може да изскочи някой Брут.

Византия е продължавала да има своите консули, сенат, курии. Лъв VI пръв решил да ги премахне, но неговите три новели не предизвикали никакви фактически промени, защото отдавна тази революция била вече извършена. Това е било по-скоро граматическа, отколкото политическа реформа. Тия закони били фактически отменени, излезли от употреба, „блуждаещи напразно около областта на законите“. От сега нататък, казват тия новели, няма вече да има нито Сенат, нито консули, нито курии, „защото, след като Императорското величество си, присвои сенаторските атрибути, Сенатът стана безполезен“; същото става и с консулите; или казано изобщо „цивилните длъжности се преобразуваха и сега вече всичко зависи от грижите и управлението на Императорското величество“.

Това е теорията на византийския абсолютизъм, формулирана с най-голяма строгост. Ние отиваме все към по-големи и по-големи противоречия. Както преди, така и след Лъв VI във Византия имало Сенат — 78-та новела успя да му отнеме само законодателната власт. Напразно императорът по принцип бил автор на законите — те го ограничавали и спирали. Щом Коранът понякога е служил за спирачка на деспотизма, какво остава за римските закони със своето величие и властническа яснота! Поначало императорът законодателствувал, но всъщност законите се създавали от едно тяло, състоящо се от юрисконсулти, просмукани от традициите, които дори и при най-простите и неспособни императори, при един Михаил Пияницата точно така, както и при един Василий Велики, пазели непокътната доктрината и противопоставяли на капризите и на ловкостта на монарха уставността на писания закон. Сенатът не бил нищо и все пак — всичко. Приемниците на Лъв VI продължавали да представят за одобрение на това високо събрание най-важните закони; те искали от него съдии за големите политически процеси. Не е познато нито едно императорско възшествие било след заговор, или след военен бунт, което да не е искало утвърждаването си от Сената при същите условия, както е искало съгласието на народа или пък благословията на патриарха. Почти всички големи служби били в ръцете на сенаторски семейства или пък давали достъп до Сената. Сенатът е бил нещо като оная институция, която русите през XVIII в. наричат Генералитет, т.е. събрание на генералите и на началниците на отделните служби. Той бил сборен център на византийската аристокрация, защото във Византия имало благородници, наистина административни, но които в самите длъжности, получени от императора, намирали средства да му се противопоставят. Те знаели, подобно на старите френски членове на парламентите, да правят строги забележки, да влагат известна бавност при изпълнение на заповедите, които не одобрявали, да противопоставят на буйните капризи силата на инертността, да довеждат императора до покаяние или пък, когато неговата тирания ставала съвсем необуздана, да му готвят тайно заместник.

На второ място стояло духовенството, групирано около патриарха и Светия синод, което, въпреки подчинеността си, притежавало огромна власт. То понасяло и търпяло всичко, но неговата снизходителност имала граници. Срещали се хора като Теодор Изповедника, като Теодор Изобличения, като патриарх Николай, който протестирал против четвъртия брак на Лъв VI, като патриарх Полиевкт, който открито порицал брака на Никифор I Фока с жената на неговия предшественик, а после заклеймил убийците на същия този Никифор.

Така че духовенството и аристокрацията, Светият синод, от една страна, и Сенатът, от друга, приличали на парламентите и на духовните събрания по време на френския абсолютизъм, които ограничавали деспотизма на Луи XIV.

На трето място трябва да посочим въоръжената съпротива на планинските племена, на далечните покорени народи, при които не било лесно да проникнат агентите на деспотизма и събирачите на незаконни данъци.

Освен това в Константинопол имало и обществено мнение. Дори и в спокойни времена, когато народът нямал настроение да се бунтува, то умеело да се наложи. Чрез тиха агитация, чрез глъчка, а дори и чрез бунтовнически викове общественото мнение успяло да наложи на Михаил III да си вземе за другар Василий I. Най-често общественото мнение се проявявало чрез епиграми и хапливи шеги, които обикаляли града. Някои от тях били написани по пиедесталите на статуите, също както по време на папския Рим на пиедестала на Паскино. Михаил Стратиотик се опитал да върне модата от своите младини, но понеже бил и голям строител, при всяко негово нареждане за преместване и на най-незначителния паметник в града започвали да разправят, че когато бил дете, императорът загубил ашиците си и сега ги търси. Народът прикачвал често не особено ласкави прякори на своите господари: Константин Копроним (понеже изцапал кръщелната купел), Михаил Калфата, Михаил Пияницата. Дъщерята на Алексий Комнин разправяла, че когато баща й бил разбит от Роберт Гискар, целият град започнал да припява; навред повтаряли думите на победителя: „Натъпках го в устата на лъва“. Когато подаграта не позволила на същия Алексий да отиде срещу турците, във всички кръчми и по всички салони на града представяли нещастието на краля в комедия: едни се маскирали като услужливи лекари, други като куртизани, коленичещи непрекъснато, а трети се обличал като императора, носен внимателно на носилка, а импровизирани артисти, маскирани като варвари, представяли разхищаването на Византия в отсъствието на императора.

И Византия е имала своята политическа комедия, както Атина на Аристофан, и Париж през средните векове. Но авторите на пасквилите съвсем не почитали това, което добрият френски крал Луи XII е искал да се почита: „честта на дамите“. Колко песни са били съчинени срещу Теодора, жената на Юстиниан! Ехото им е стигнало дори до Викториен Сарду[9].

Оттук произлизали всички граждански и църковни празници, създадени за забава на народа: театрите и игрите в хиподрума; процесиите, по време на които императорът хвърлял пари с шепи; големите банкети, подобни на конгиариите в Рим, на които са сядали всички граждани; триумфалните тържества, при които дефилирали победените емири и ханове, славянските или сарацинските роби, военните машини, камилите, пленените от неприятеля слонове. За да спечелят народа за династията, императорите основавали приюти за старци, болници, хамбари за жито и церемониалът задължавал императорите да ги посещават с голяма тържественост един път в годината. Роман Лакапин е заповядвал да се затварят портиките, където се приютявали лазароните на столицата. Императрица Ирина освобождавала разни лични предмети, които нуждаещите се залагали в заложните къщи от онова време. Други монарси откупували полиците на бедните граждани и ги изгаряли на публично място — това било знак на щедрост и към кредитори, и към длъжници. Други освобождавали затворници за дълг или пък роби, уловени от варварите. Всички средства за придобиване на популярност били използувани. Най-сигурното средство е било това, което практикувал Теофил и което се състояло от обиколка инкогнито из улиците на столицата, подобно на неговия съвременник Харун-ал-Рашид. Теофил изслушвал оплакванията на народа срещу чиновниците и по тоя начин успявал да раздава бързо и строго правосъдие. Подобно на френския крал Луи, който седял под Венсенския дъб, и Теофил раздавал правосъдие лично във Фиале, Василий I — в геникоса, император Варда — на хиподрума. Правото за прошение е било едно от неотменните права на византийския народ. Императорът получавал лично просбите и на най-долните от своите поданици или пък е бивал заместван в това от специалния чиновник за заявления. Когато императорът се качвал на кон, за да обикаля града, „барабаните биели, тръбите свирели, сребърните тръби на буксинаторите раздирали, въздуха и целият народ е бил предупреден да представи своите просби на императора“ (Кодинус). При най-тържествените процесии василевсът се спирал, за да слуша това, което народът имал да му каже и да получи просбите. Често пъти правосъдието, което раздавал, е било ориенталско, турско. Теофил е най-забележителен в това отношение: шутовете от хиподрума в една пантомима открили веднъж някаква кражба, извършена от бивш чиновник. Последният бил веднага изгорен жив на един площад в Константинопол. В града били изложени две ръце, изработени от бронз, отрязани някога от един търговец, който си служил с фалшиви мерки. На гражданите била показвана една пещ, в която императорът заповядал да хвърлят някакъв хлебар, който лъжел своите клиенти. Един чиновник, който издигнал много етажи на своя дворец и по тоя начин отнел въздуха и светлината на една стара жена, бил бит с камшик, обръснат, а къщата му била подарена на тъжителката. Колкото повече наказанието е било внезапно, грубо и обратнопропорционално на вината, толкова повече то поразявало въображението на масите и толкова повече съдникът ставал популярен. Нужно е било при случай и самият император да наказва сам себе си, както е наказвал рушветчиите. Един куртизанин подарил великолепен кон на Теофил. По време на една процесия една стара жена се приближила смело, уловила коня за юздата, смело и заявила, че той бил откраднат. Императорът слязъл, предал коня и продължил пътя си пеш. За да се запази спомен от това събитие, церемониалът предписал оттогава конят, язден от императора да бъде винаги следван от цяла редица напълно оседлани коне: при случай, че императорът бъде принуден пак да връща коня си, той не би имал неприятността да продължи пътя си като прост пешеходец. Шест века след това събитие обичаят продължавал да се спазва.

Но най-важната постъпка на Ирина, която е била реванш за тиранията на покойния й мъж, отмъщение на женското чувство над иконоборската идея, поддържана още от Сената и от военачалниците, е било свикването на знаменития Никейски събор, който възвърнал почитта към иконите.

Синът на Ирина бил вече на 20 години, но продължавал да показва сигурно покорство, тъй като през 780 г. проектът за сватба с Ротруда бил вече пропаднал. Императрицата го принудила да се ожени за дъщерята на арменски благородник на име Мария. Изглежда, че тази женитба е еманципирала Константин; ние го виждаме да конспирира срещу майка си и евнуха Ставракий, довереник и главнокомандващ на василисата. Предупредена от Ставракий, тя се скарала на сина си, разсърдила се толкова много, че му ударила плесница и му заповядала да стои затворен в двореца, като накарала войските да се закълнат, че ще се подчиняват само на нея. Константинополският гарнизон се съгласил, но арменските легиони навярно по силата на някаква заповед на младата императрица отказали и грабнали оръжието. Бунтът се разширил. Навред войниците, уморени да се подчиняват на една жена, се възбунтували срещу своите офицери и поискали за император Константин. Бунтът се превърнал в революция.

Ставракий бил подстриган и заточен. Ирина се оттеглила в една крепост и прибрала със себе си богатствата, а Константин започнал да управлява. Той вършил това много зле, бил победен от българите и чувството за собствена неспособност или може би укорът на общественото мнение, го принудили да повика Ирина, а дори и Ставракий. Но нещата не се поправили — българите продължавали да побеждават, четиримата чичовци на младия император започнали да конспирират и затова на някои от тях били извадени очите, а на други отрязани езиците. Арменците, които някога му дали властта, се разбунтували при възвръщането на Ставракий. Той заповядал да ослепят техния шеф и изгонил жена си — Мария, заподозряна, че участвува в заговорите на своите съотечественици.

Един втори брак с някоя си Теодора, кубиколария или горнична на Ирина, предизвикал ново скарване с майката. Последната преминала към партията на недоволните, започнала да раздава пари и предизвикала революция, която свалила нейния син. За да се осигури по-добре срещу детронирания император, тя употребила средството, станало класическо във Византия, което под гръцко влияние било прието в Каролингска Галия: извадили му очите. Операцията била извършена така варварски, че той умрял от това[10].

Ирина зацарувала наново, постигайки това, което дотогава не било виждано във Византия. Тя зацарувала не от името на един съпруг или на син, като Пулхерия или Мартина, а от собствено име. Тя вече не е императрица, а император, както Мария Терезия беше крал на маджарите. Нейните новели носят заглавие: „Ирина велик Василевс и автократор на римляните“. Отново властта е делегирана на евнуси: Ставракий и Аетий. Царуването на тази узурпаторка, изцапана с кръвта на своя син, не е било безславно. Карл Велики искал ръката й и папата в Рим подготвял тази женитба, която е можела да възстанови единството на Християнската църква и на Римската империя.

Все пак византийската аристокрация се надигнала отново срещу царуването на една жена. Възползувайки се от едно разболяване на Ирина, оттеглена, във вилата си в Елефтерия, седем патриции направили заговор и провъзгласили за император единия от тях — великия логотет Никифор. Ирина била арестувана в своята вила и успяла само да получи правото да се оттегли в един манастир, построен от нея на един съседен на Константинопол остров. Малко след това Никифор, който се страхувал да не би тя да напусне още веднъж своето отшелничество, я заточил в Лесбос. Тя починала след неколкомесечно изгнаничество и греховете й били опростени от православната църква, която продължавала да вижда в нейно лице само възстановителката на култа към иконите — „набожната Ирина Атинска“.

Можем да цитираме и една друга история от същия род, която не се намира в досега познатите византийски летописи и която е запазена в една от най-старите славянски книги, преведена от гръцки „Животът на милостивия Филарет“[11]. Там се разказва, че когато великата Ирина поискала да ожени своя син Константин, заповядала да доведат във Византия десет от най-хубавите и млади момичета на Византия, между които била и Мария, дъщерята на Филарет. Последната била добра по душа и умна, затова предложила на другите конкурентки да си дадат взаимно обещание, че тази, която бъде избрана, ще си спомня за своите другарки и ще ги омъжи достойно. Само една-единствена между тях, Геронтея, поради извънредната си гордост и увереност в успеха, отказала да приеме това обещание. Тя била обаче отхвърлена. Изборът паднал на Мария и тя удържала, думата си към своите съпернички. Впрочем Ефросина или Ирина, която устройвала тия конкурси на красота, имала зад себе си подобни прецеденти и примери от библейската древност, ползвала се тогава с голяма почит във Византия. Нали по същия начин и Асфер е избрал Естер „между хиляди хубавици?“ Луи Добрия, съвременник на василевса Теофил, постъпил според думите на Астронома по същия начин при втория си брак: undecumque adductas procerum filias.

Московските царе, които също така са вдъхновени от Библията и във всичко подражавали на Византия, не пренебрегнали този обичай, който хармонирал много с традициите на ориенталския деспотизъм. Запазен е текстът на циркулярите, които те отправяли до своите губернатори, поръчвайки им да направят избор между най-хубавите момичета от своите провинции и да ги изпратят в Москва, като заплашили с най-страшни наказания тия благородници, които били скрили дъщерите си и не биха ги предали на царските пратеници. Между тези събрани в Кремъл момичета от всички части на империята се правел нов избор, после друг и най-после пред царя били изваждани около 12 красавици, между които му било позволено да избира. Преди да се вземе последно решение повикали стари жени да дадат мотивирано мнение. При третия си брак Иван Грозни събрал повече от 2000 момичета. Трябва да отбележим, че първият руски цар, който открил този обичай, бил Василий Иванович, баща на Иван Грозни и син на София Палеолог, която донесла в Московското царство византийски обичаи заедно с двуглавия орел от василевсите и с претенциите към Византийската империя. Аналогиите между двете цивилизации са тъй поразителни, че и в московския харем, както в свещения дворец на Византия, аристокрацията се оплаквала от брачните фантазии на царете, които някога падали съвсем низко. Шамбеланите на първия Романов са казвали на жена му: „Нашата господарка не е от много скъпите, тя някога носеше жълти ботуши като селянка, но сега Бог я издигна“. От двете жени на цар Алексей едната била дъщеря на прост слуга и беряла гъби в горите, за да ги продава на пазара, а другата била приета по милост в дома на болярина Матвеев, където ходела с цървули, изплетени от дървени кори.

С право гърците имат култ към своето Средновековие. Тоя период е преходен и чрез него модерна Гърция се свързва с цяла Европа. Връзката, която съединява настоящето с миналото е дори по-очевидна, отколкото у който и да било друг европейски народ. Никой народ в продължение на повече от тридесет века не е оставал така верен на себе си, както гръцкият! Колко преобразования сме преживели ние (французите — Б.пр.]) през един много по-кратък период — редят се гали, римляни, а французите идват едва след IX в. Ние говорим за келтски и латински наречия, но колко промени е претърпял самият френски език? Ние сме неолатинци, както поданиците на крал Георги са неогърци, но все пак гръцкият език на един атински работник си е гръцки език. Както казваше Рангабе „днешният език е езикът на Ксенофонт, на Плутарх, на Лукиан и на евангелията!“

Не само гърците, но и всички народи от Източна Европа се интересуват живо от Византийските летописи: хървати, сърби, българи, румънци намират в тях всички най-важни факти за своите прадеди, а също и историческите основания да заемат земята, в която живеят. Може да се каже, че научните трудове на гърци, руси и на другите славяни извадиха византийската история из областта на чистата наука и я наредиха между живите истории. Дъхът на националните страсти оживи този прах и предизвика възкресение. Там, където ние дълго време виждахме разпокъсване и упадък, наследниците на Византия виждат създаването на модерни народи. Сега вече не съществува Долната империя, както по времето на Лебо. Днес имаме Гръцко-славянско средновековие, което е толкова плодовито, колкото и латино-германското. Пък и нали по тоя начин пред нас се възкресява една голяма страница от вековната история? Византия е била един от най-главните органи за развитието на човечеството; тя е била необходимата връзка между Азия и Европа, между античния и модерния свят. Чрез нея можаха да минат в Европа идеите и науките на персийците, на арабите и на китайците; чрез нея можаха да се запазят традициите на класическа Гърция до момента, когато италианци и французи успяха да ги отделят от варварството. От V до XVI в. никой народ не е имал такава висша историческа мисия, както гръко-римляните в Константинопол.

На два пъти в навечерието на Кръстоносните походи Византийската монархия блести. През IX и X в. царува Македонската династия, прочута със законодателя Василий I, с учените принцове Лъв VI и Константин VII Багренородни, с Никифор I Фока, който продължава офанзивата против арабите, с Йоан I Цимисхи — победителя на русите, с Василий II — Българоубиеца. От XI до XII в. царува династията на Комнините, от която много принцове покрай храбростта, възхвалявана дори и от нашите кръстоносци, проявяват дипломатически способности на истински елини. Между Василий II Българоубиец и Алексей Комнин има една по-тъмна епоха, през която не виждаме големи имена, нито пък велики подвизи. Но все пак дори и през тази печална епоха Източната империя е вярна на своята двойна мисия да поддържа в бунтовния Изток сянка от някогашния римски мир, който е осигурявал непрекъснатото развитие на гръцката цивилизация.

През тази епоха живее един човек, който олицетворява в себе си качествата и грешките на гръцкия дух — това е Михаил Псел, влиятелен държавен мъж и плодовит писател. Неговото име отдавна е знаменито — но ние познаваме характера и историческата му роля само благодарение на някои публикувани трудове. Учените от XVII в., като виждали колко много са съчиненията, приписвани на Псел, като забелязали, че те се отнасят едновременно и до политика, и до астрономия, и до медицина, и до музика, и до теология и че образуват нещо като обширна енциклопедия, не са могли да си представят, че са дело на един и същи човек, затова те са допуснали заедно с Алатиус съществуването на двама, трима, а дори и на четирима с това име. Всъщност съществували са само двама, но ние ще се занимаем само с Псел от Константинопол, който е бил велик учен, Фотий на единадесетия век. От него има оставени стотина къса върху най-разнообразни теми. Купища писма, речи, стихотворения и най-после една „История“, която носи съвсем личен характер на мемоари. Тази огромна литературна работа, която е вървяла заедно с един крайно деятелен живот, ни напомня за Волтер. Разбира се, далече е византийският философ от XI в. от парижкия на XVIII в. — твърде очевидна е расовата разлика, разликата в епохите и цивилизациите. Но все пак ние виждаме доста големи прилики между тях. Подобно на Волтер и Псел пише стихове, но обича да разсъждава и за физиката. Като него той опитал от всичко. Като него и той имал саркастичен характер и всестранно любопитство. За своя си век той е бил смел мислител и философ преобразовател. Той е бил министър или довереник на четирима императори и на три императрици, писател и велик оратор. Бил е в контакт с всички държавни мъже и всички умствени работници от епохата. Неговите брошури, речи, кореспонденцията му, неговата история, която аз бих нарекъл мемоари за историята на неговото време, представляват най-богатият извор за осведомяване за цялото политическо и умствено движение на единадесети век.

Детство и възпитание на Михаил Псел
Константин Псел (той се кръщава Михаил, след като се покалугерява) се е родил в Константинопол през 1018 г. Намираме много ценни сведения за неговото семейство в надгробната реч, която той посветил на майка си. Той ни съобщава, че неговият баща произлиза от род, който дал на Византия патриции и консули. Както бил случаят с много византийски благородници, богатството му не отговаряло на неговия произход. Гръцките благородници не са имали предразсъдъците на западните. И затова бащата се заел с търговия, за да изкарва прехраната на своето семейство. С няколко черти Псел е нарисувал бащиния си портрет: „Той беше прост и честен човек и без да бъде женствен, цял бе изпълнен с кротост и доброта, гневът не го завладяваше, ударите на живота не го тревожеха. Аз не го видях никога нито да се ядоса, нито да се разтревожи. Никога той не се увличаше дотолкоз, че да удари човек или да заповяда да го ударят: душата му беше винаги чиста, той не обичаше да говори много, но когато случаят го изискваше, говореше твърде приятно. Беше работлив дори до крайност, не беше слуга на никого, но когато намислеше нещо, извършваше го сам, без да прибягва до помощта на когото и да било. Той премина живота си леко, без да направи нито една фалшива стъпка, с винаги равна походка, подобно на зехтина, който тече безшумно. Тялото му приличаше на кипарис с изправено стебло и с правилно развити клончета. Той имаше хубави очи и весел поглед, изражението му беше привлекателно и приятно, веждите му не бяха вдигнати и нахални, а прилично очертани и правилни, което свидетелстваше за прямотата на неговото сърце. Само като го погледнеха, дори без да го чуят как говори, преди да го видят на работа, ония, които претендират, че са физиономисти, биха могли да открият неговите скрити добродетели и да провъзгласят, че в наше време той е бил нещо като искра на античната простота. Ако някой поиска да нарисува портрета му, може да вземе за модел мене..."
/.../
Трябва човек да чете много летописци, за да намери една тъй характерна за византийските нрави картина. Ясно е, че дори в Константинопол между образованите се спазвали старите гръцки народни обичаи. Виждаме, че семействата се събират на определени дни, за да импровизират по гробовете ония оплаквания, които цариците и принцесите на Омир, Есхил и на Софокъл произнасят върху безжизнения труп на Патрокъл или Полинис. Този обичай се среща днес само между селяните на известни кантони. Интересно е, че го виждаме през XI в. в столицата на империята. Тези стари обичаи, които са останали въпреки влиянието на римските нрави и на православието, са налагали на изкуствения и изтънчен византийски живот един национален, селски дори, много определен характер. Тогава са съществували нещо като две противоположни цивилизации — едната изкуствена и космополитна, другата народна и елинска.

Псел професор в Университета и калугер на планината Олимп
Видяхме, че висшето образование започва да запада след Василий II. Министрите на Константин Мономах успели да го убедят да отвори отново Университета в Константинопол. Повишаването на образованието означавало засилване на партията на образованите. Императорските министри не се поколебали да се качат на професорската катедра — преподаването от нея е било почти равно на управление. Псел станал професор по философия, министърът на правосъдието Ксифилин станал професор по право, а близкият императорски съветник Византиос — професор по реторика. Псел получил официалната титла консул на философите, която отговаря на титлата ректор или декан в модерните университети. От катедрата си Псел разглеждал Демостен и Лизиас, Аристофан и Менандър, говорел не само за Гърция, но и за стария Египет, и за Халдея, според изгубени днес съчинения. В коментарите на Илиадата от Псел има една специфична фантазия. Псел ту допуска историческото съществуване на Троя и на ахилесовата експедиция, ту вижда в нея чиста алегория. Но в последния случай Троя е светът, в който живеем и който, като пренебрегва божествената красота, се привързва към земята, олицетворена от Елена. Дървеният кон е хитростта, с която демоните искат да измамят човека, през време на съня му. Юпитер с боговете пред Троя е християнският Бог, обкръжен от ангели, херувими и светии. У Омир Псел дори намира догмата за Св. Троица. Певецът на Ахил вече не е езически поет, зад омайните му фантазии се крият вечни истини. Според Псел Платон е „най-великият философ, предшественик на християнството?“. Той именно е формулирал догмата за безсмъртието. Псел завършва един от своите уроци за Платон, обявявайки един вид война на привържениците на Аристотел: „Колкото за тебе, Аристотел, почакай друг случай, защото след като облека бронята на логиката, ще почна борбата от името на Платон“. Този ентусиазъм пред атинския мъдрец, тази реакция срещу философията на Аристотел или може би срещу схоластиката са за отбелязване. Псел вече предвещава великото движение от XVI в. Можем да го смятаме като предшественик на великите италиански платоници, които сложиха началото на еманципацията на мисълта. Псел е почти човек на Възраждането, впрочем нали сам той на древната елинска земя се е борил срещу варварството на Средновековието?

Гръцкото средновековие може да се дефинира като подчинение философията на теологията, елинизма на православието и като отричане на великите езичници прадеди. Странно нещо. Византийците, които сами се наричали ромеи, отхвърляли с презрение името елини, което станало синоним на неверници. По някакво странно смесване на думите, те наричали елини езичниците в Русия и елинска вяра — варварските религии около Днепър и Дунав. Подтикнат от могъщ национален инстинкт Псел се залавя за славните езичници, смазани от църковните анатеми, унижени от невежественото отношение на плебса, издига ги и предприема тяхното реабилитиране. Но с какви средства? С единственото средство, с което е могъл да разполага един православен византиец от XI в. Той ги представя като несъзнателни християни. Той представя Омир като библейски пророк, а Платон като църковен отец. По същия начин в легендарните разкази на Гръко-ориенталското средновековие Соломон става християнски император, Александър Велики — обожател на Месия още преди идването му и човекът, който подготвил в Йерусалим трон от масивно сребро за Божия син.

Административна кореспонденция на Михаил Псел
Между 205 публикувани писма на Псел има и такива, които рисуват философа в по-благоприятна светлина. Той е носел всички пороци на времето, но се отличавал от съвременниците си с по-висши стремежи. Въпреки всички низости и постоянни отмятания, в които трябва да го упрекнем, той е бил патриот. Бил е наистина, както се хвали в своите мемоари, филопатрис или филоромайос, или по-скоро не е бил ромайос, гръко-римлянин-византиец, а наистина елин. Отвъд цялото Средновековие, той достига до благородния произход на изчезналата раса. Той е бил последният от старите гърци или, ако искате, пръв от модерните гърци. Старата Елада преминала през странни преображения; расата се променила с установяването на славянски колонии в Пелопонес, Боеция и Атика. Един император от X в., подозиран, че симпатизира на Гърция, е произнесъл върху нея следната смъртна присъда: „Тя цяла е славянизирана“. Срещу тази присъда именно се бори Псел. Въпреки вмъкването на славянски, турски, влашки елементи, той все пак познава Елада на Перикъл и на Филопомена. Може би той отдава всичко на отдалечаването от епохата или не е видял отблизо мизерията и разорението на тази страна. Чиновниците се мъчат да отклонят всякакво назначение в Гърция, а след като са били назначени там, бързат да молят за преместване.

„Веднага след пристигането си в тъй прославената някога Гърция атинският интендант, пише Псел, почва да се оплаква от съдбата си, сякаш е заточен в някаква Скития. Нито украсената с рисунки портика, нито академията, нито Пирея очароват душата му. Пъстрият характер на атиняните го кара да живее пъстър живот и нещастният човек, който не е създаден за музите, си блъска главата, за да намери начин, с който да накара елините да плащат контрибуции.“

Псел прави приятелски упреци към един друг чиновник, който отказва управлението на Елада.

„Щом като прочутите и завидни полета на славна Гърция, щом като царската земя, от която са излезли борците при Маратон, Филиповци и Александровци, не са достатъчни за твоето удоволствие и за поддръжката ти, коя страна тогава на населената земя е достойна да те приеме? Можеш ли да твърдиш, че всичко, което е писано от старите мъдреци за Атина и за Пирея, е само басня, глупост и лъжа?“

Той препоръчва на един свой колега няколко просители, дошли от Гърция, и прибавя:

„Не се учудвайте, че съм приятел на атиняни и пелопонесци. Аз имам причини да обичам един от тях, особено да ги обичам и като народ, заради Перикъл, Кимон, заради някогашните философи и оратори. Не трябва ли да обичаме децата заради техните родители, дори и тогава, когато те не възпроизвеждат всичките им характерни черти?“.

Не ви ли се струва, че четете страница от някой запален елинофил от 1825 г.? Уви! Какво е останало от Стара Гърция? Народи, изпаднали във варварство, при чудно хубави развалини. Псел се интересува със страст и от националните останки, и от развалините. Той пише на солунския епископ и го моли да сее просвета сред невежествените племена. Псел си създава музей от антични мраморни изделия. Като награда за покровителството, което им дава, той иска от чиновниците, назначени в Елада, да му изпращат статуи, намерени в страната. В дъното на неговите занимания лежи постоянно Древна Гърция — било, че възпява нейните богове и герои в „Теменужно поле“ или в своите „Алегории“, било, че се мъчи да постави на почит философията на Платон, или че коментира Омир и Менандър, било, че разглежда атинското право, или че праща на приятелите си трактати върху топографията на Атина, било, че изучава като любопитен археолог това, което останало от изкуството на Фидий. За някои Византийската империя е космополитична държава, абстрактна и ненационална организация, която се простира върху най-различни народи и раси и която може да постави на императорския трон някой си арменски княз или пък монарх от славянски или хазарски произход. За Псел обаче Византия е национална държава, която трябва да има за основа величието и възраждането на елинската раса. За него Византийската империя е Гръцка империя.

Като историк той служи за модел и за авторитет на всички негови последователи в бъдещето; като философ той е предшественик на платоновото възраждане; като държавен мъж той възвестява пробуждането на елинската националност; като професор той възкресява за момент Константинополския университет. В писмата си той ни се открива понякога като заблуден в XI в. атинянин. Полиглот и полиграф, няма нито един клон от познанията на неговото време, в който той да не си е създал име и неговият учен издател не се осмелява още да направи подробен каталог на съчиненията му, който съдържа вече 225 тома. Алатиус през XVII в. го нарича несравнимия Псел: „Няма нито една наука, казва той, която да не е осветена със забележки от този велик ум, популяризирана с някое ръководство, съживена чрез някое усъвършенствуване на методата“.

Византия вече бе имала своя Трибоний, човек със същата енциклопедическа образованост. Някои сравняват Псел и с Бекон, на когото качеството на министър също така е попречило много на философа. Алатиус е мислил, че са съществували няколко души с името Псел. Дали наистина не бихме могли да разделим тази личност, да запазим Псел — учения и да отхвърлим Псел — великия шамбелан?

Край